Джеймс Патерсън
Мери, Мери (48)

48

Според статистическите данни, с които разполагах върху бюрото си, около 89% от жените серийни убийци ликвидират жертвите си чрез отрова, удушаване или смъртоносни инжекции. По-малко от десет процента от убийците използват огнестрелно оръжие. Нито една от жените убийци, за които открих данни в статистиката, не бе убивала с нож.

Дали пък Мери Смит няма да се окаже само едно изключение, потвърждаващо правилото?

Не мислех така. Но като че ли само аз споделях това съмнение.

Прерових внушителна купчина от вестникарски изрезки, фотографии и ксерокопия на статии, пръснати на бюрото пред мен като накъсани части от различни пъзели.

Айлин Уорнос^[1] била стрелец. През 1989 и 1990 г. избила поне седмина души във Флорида. Когато я арестували, медиите я обявили за първата жена сериен убиец в историята на Америка. Вероятно е била най-нашумялата, но надали е била първата. Почти половината от жените, регистрирани като серийни убийци, били черни вдовици. Убийци на съпрузите си. Или мотивирани главно от ревност. Повечето от тях имали интимни отношения с жертвите си.

Боби Сю Теръл, медицинска сестра, инжектирала дванадесет пациенти със смъртоносна доза инсулин.

Доротея Монталво Пуенте отровила девет от своите пансионери, за да прибере чековете от техните социални осигуровки.

Секретарката на филиала, Морийн, надникна в кабинета.

— Искате ли нещо от закусвалнята на ъгъла?

Вдигнах глава към нея и едва сега осъзнах, че вече се бе мръкнало. Наистина бях огладнял.

— Ако имат сандвичи с пилешко на скара, ще е много добре. И портокалов сок. Благодаря.

Тя се засмя безгрижно.

— Не искате ли хамбургер или чийзбургер? Напоследък нито спях като хората, нито нещо беше наред в личния ми живот, така че се опитвах да внимавам с нездравословната храна. От дни не бях тренирал. Последното, което ми трябваше сега, бе да се разболея. Казах на Морийн, че няма значение, все ще хапна нещо.

След минута до бюрото ми се появи агент Пейдж.

— Какво става? — поинтересува се той. — Все още ли няма развитие?

Опънах ръце настрани, за да му подскажа, че съм затънал до гуша в работа.

— Тя не попада в нито една категория.

— Което вероятно е валидно за половината от жените серийни убийци, записани в историята — отбеляза Пейдж. Този млад агент все повече ме впечатляваше.

— А какво ще ми кажеш за твоите близки приятели в ЛАПУ? Нещо ново от тях?

— Разбира се, че има напредък. Балистиците отново се заеха с изследването на оръжието й. А сега наостри слух. Пистолетът се оказа истинска антика. Валтер, модел РРК, каквито отдавна не се използват. Утре ще има брифинг и ако искаш, можеш да присъстваш. Ако не, ще те покрия.

Това беше изненадваща новина. И много странна, особено що се касаеше за възрастта на оръжието на престъплението.

— Но на колко точно години е този пистолет? Успяха ли да определят това?

— Най-малко на двадесет. С което мистерията още повече се задълбочава, нали? Ще бъде трудно да се проследи.

— Мислиш ли, че заради това го е избрала? Заради трудността при проследяване? — попитах. Или всъщност просто мислех на глас. Пейдж набързо открои няколко възможности.

— Тя не е професионалист, нали? Може би това е оръжието, което е притежавала от години. Или пък е избивала хора по-отдавна, отколкото предполагаме. А може и да го е намерила. Или пък да е останало от баща й.

Всичките тези хипотези звучаха напълно правдоподобно и доказваха колко бързо разсъждаваше Пейдж.

— На колко години си? — попитах аз, обзет от внезапно любопитство. Той ми хвърли кос поглед. — Не се засягай — рекох му аз. — Това не е интервю за работа. Учуди ме твоята съобразителност. Схващаш много по-бързо от някои колеги, които напоследък са взели дипломи от Куонтико.

— На двадесет и шест съм — рече той и се усмихна широко.

— Наистина си много добър, Пейдж. Само трябва малко да поработиш върху мимиката на лицето си. Нали се сещаш — безизразна физиономия.

Той обаче не промени изражението си.

— Усвоил съм безизразната физиономия; просто не се нуждая от нея тук, когато съм на работа. — След това заговори другояче, умело имитирайки говора на загорял сърфист: — Да бе, пич, знам к’во си мислиш за мен, ама нали ме изритаха от школата по сърф, та затуй сега само с туй се занимавам.

Успя да ме разсмее, макар че иначе не ми беше до смях.

— Всъщност — рекох — не мога да си представя как ще се покатериш върху сърфа, Пейдж.

— Ами представи си го бе, пич — посъветва ме Пейдж.