Джеймс Патерсън
Мери, Мери (47)

47

Мери СМИТ седеше на една пейка в парка, докато нейната скъпа Ашли си играеше на детската площадка. Добре че излязоха навън. Тъкмо дъщеря й щеше да се поизпоти малко, преди Брендан и Адам да се върнат от училищното празненство. Надяваше се да успее да се успокои след поредния адски напрегнат ден.

Сведе поглед към новия дневник, разтворен в скута й, възхищавайки се на хубавите му плътни листове и приятната за окото подвързия.

Дневниците бяха голямата й гордост в живота. Стараеше се всеки ден да вписва по-малко. Може би след време децата й щяха да разлистват тези страници, разбирайки коя всъщност беше тя. Сега те познаваха само готвачката, прислужницата и шофьора. Междувременно с огорчение констатира, че дори дневникът сякаш беше срещу нея. Без много да му мисли, бе надраскала на първата страница: домати, моркови, соленки, сок, пелени. Отвратително!

Това не биваше да се случва. Внимателно откъсна страницата. Може да изглеждаше глупаво, но за нея дневникът бе нещо свещено и неприкосновено, а не тетрадка, която да бъде запълвана със списъка с покупките.

Внезапно осъзна, че Ашли я няма! Мили боже, къде се е дянала?

Само преди секунда бе тук, а сега не се виждаше никъде.

Но дали бе толкова скоро, когато я видя за последно? Настръхна цялата. Дали пък не беше изминало повече време?

— Ашли? Скъпа?

Очите й трескаво зашариха наоколо. Погледът й обходи детската площадка от единия до другия край. Неколцина деца с рошави руси коси продължаваха да си играят, ала от Ашли нямаше нито следа. При това цялата площадка бе опасана с ограда от ковано желязо. Колко далеч би могла да е отишла? Веднага се втурна към портата.

— Извинете, да сте виждали едно момиченце? Русо, с джинси и червена тениска?

Но никой не я бе видял.

О, мили боже, само това не. Не. Не.

Едва тогава Мери я съзря. Сърцето й едва не изхвръкна. Ашли се бе свряла край ствола на едно дърво в ъгъла на детската площадка. Изкашля се, после се позасмя, смутена от това, че бе позволила толкова лесно да загуби контрол. Господи, какво става с мен?

Отиде при нея.

— Какво правиш тук, скъпа?

— Ами играех си на криеница. Само си играех, мамо.

— Ас кого, по дяволите? — С мъка овладя желанието си да се разкрещи. Хората наоколо и без това я гледаха учудено.

— Ами че с теб, мамо. — Усмихна й се тъй сладко, че Мери едва устоя да не я притисне в прегръдките си.

Но само се приведе ниско до нея и зашепна, притиснала устни към меката й бузка:

— Ашли, не бива да правиш така. Разбираш ли? Ако ти не ме виждаш, и аз не мога да те видя. Ясно ли е?

— Добре.

— Чудесно. А сега защо не отидеш на пързалката?

Мери се отпусна на съседната скамейка, по-далеч от надигащата се вълна на неодобрение в погледите на останалите родители. Една млада майка, която четеше „Лос Анджелис Таймс“, й се усмихна.

— Здравейте.

— Сигурно не сте оттук — изрече вместо поздрав Мери, като я огледа набързо.

В тона на непознатата се прокрадна защитна нотка.

— Защо така мислите?

— Преди всичко, защото никой наоколо не се държи приятелски — отвърна Мери, а после се усмихна на свой ред. — Второ, пришълците се надушват. Аз например съм от Върмонт.

Другата жена въздъхна облекчено.

— А аз от Балтимор — сподели тя, притиснала ръка към гърдите си. — Бях чула, че тук, в Калифорния, всички са настроени приятелски. Спират колите си, за да изчакат да пресечете улицата, нали? Това не може да се види в Балтимор.

— Е, да, така е.

— Разбира се, няма да видите и това обаче. — Тя й показа първата страница на „Таймс“.

ХОЛИВУДСКИЯТ УБИЕЦ РАЗСЛЕДВАНЕТО ПРОДЪЛЖАВА

— Чухте ли за това? — попита жената. — Сигурно сте чули?

— Напоследък е трудно да пропуснеш новините за това събитие.

— Всичко това така ме натъжава. Зная, че трябва да съм уплашена, но всъщност единственото, което изпитвам, е жал за тези семейства.

Мери кимна съчувствено.

— Разбирам. Аз също. Не е ли ужасно? Горките дечица. На човек му иде да си изплаче очите по тях.