Джеймс Патерсън
Мери, Мери (21)

21

За втори пореден ден се събуждах от обезпокоително обаждане.

Този път беше Фред ван Алсбург, помощник-директор в офиса на ФБР в Лос Анджелис. Бях виждал името му в служебните графици, но никога не се бяхме засичали, нито разговаряли. При все това по телефона той разговаряше с мен с известна доза фамилиарност.

— Алекс! Харесва ли ти ваканцията? — попита секунди след като се поздравихме.

Всички ли бяха осведомени за делата ми?

— Всичко е наред, благодаря — отвърнах. — Какво мога да направя за теб?

— Виж, много съм ти благодарен, че вчера успя да отделиш от времето си за случая „Мери Смит“. Ние също се запознахме с него и, струва ми се, установихме добри отношения с ЛАПУ. Слушай, ще говоря по същество. Ние бихме искали да ни представляваш официално по време на останалата част от разследването. Това е много голям и важен случай за нас. Очевидно и за директора.

Припомних си една реплика от „Кръстникът“, част 3: … Тъкмо когато си мислех, че съм се измъкнал, те отново ме върнаха обратно.

Не и този път, помислих си. Не бях спал много, но се събудих с ясното усещане какъв ще бъде този ден — и то нямаше абсолютно нищо общо с Мери Смит или с каквито и да било разследвания на гнусни и отвратителни убийства.

— Съжалявам, но съм принуден да откажа. Имам семейни задължения, които не мога да пренебрегна.

— Да, разбирам — рече той прекалено бързо, за да бъде истина. — Но може би ще успеем да те откъснем от тях съвсем за малко. Само по няколко часа на ден.

— Съжалявам, но не е възможно. Не и точно сега.

От другата страна на линията долетя тежка въздишка.

Когато Ван Алсбург заговори отново, тонът му бе доста по-премерен. Не знам дали го разгадах правилно, но ми се стори, че долових известна снизходителна нотка.

— Знаеш ли какво ни се е стоварило върху главите? Алекс, гледа ли днешните новини?

— Опитвам се за няколко дни да изключа новините. Не забравяй, че съм на почивка. Нуждая се от почивка. Току-що приключих с вълка.

— Алекс, слушай, и двамата знаем, че нищо не е приключило. Тук умират хора. Важни хора.

Важни хора? Какво, по дяволите, означаваше това? Освен това не знам дали той го осъзнаваше, но започваше всяко изречение с името ми. Донякъде разбирах положението му и натиска, на който бе подложен, но този път бях решил да бъда твърд.

— Съжалявам — повторих, — но отговорът ми е не.

— Алекс, предпочитам това да си остане между нас двамата. Няма причина да стига до Рон Бърнс, нали?

— Не, няма — съгласих се с Ван Алсбург.

— Добре… — започна той, но аз го прекъснах.

— Защото още в този момент си изключвам пейджъра.