Джеймс Патерсън
Мери, Мери (2)

2

Мислиш си, че може да убиеш отново съвсем хладнокръвно? безброй пъти се питаше той след убийствата в Ню Йорк.

Мислиш, че можеш сега да спреш това, което си започнал? Така ли мислиш?

Разказвача зачака — почти пет минути на разкъсващо терзание, познато още като дисциплина или професия, или може би страх, — докато стана време за тръгване.

След това се насочи към зоната за убийство. Този път нямаше да бъде само упражнение. Това беше истинска работа и нямаше да умре непознат.

Просто едно лице сред тълпата, присъстващо на прожекцията от три и десет на „Селото“^[1] в Уестуд Тиътър в Лос Анджелис. Имаше доста посетители, което бе добре дошло за него, а вероятно и за режисьора М. Найт Шеймалан. Що за име беше това? М. Найт? Самодоволен шарлатанин.

Очевидно Патриша Бенет бе сред хората, дошли да гледат филма на ужасите. Освен това Патриша бе благоволила да посети обикновен киносалон с обикновени зрители, за да си получи необходимата доза кино — колко старомодно. Е, тя бе достатъчно известна, за да си го позволи. Това беше номерът на Патриша. Тя бе известна с това. Дори си бе купила билет предварително — именно така той разбра, че тя ще бъде тук.

Така че това нямаше да бъде упражнение по стрелба. Всичко трябваше да мине гладко, както и щеше да стане. Ни най-малко не се съмняваше. Историята вече бе написана в главата му.

Най-важно бе никой в киното да не го забележи. Затова влезе в салона в дванайсет; после, докато лентата се въртеше, се спотаи в тоалетната и зачака, докато стане три и десет. Късащо нервите изпитание, но всъщност не бе чак толкова непоносимо. Ако някой го видеше, просто щеше да се откаже от мисията си.

Но никой не видя Разказвача — поне така си мислеше, — а и той не видя никого.

В салона имаше повече от стотина зрители или по-скоро заподозрени, нали така? Поне десетина от тях бяха идеални мишени.

Патриша седеше на балкона. Работиш за мен, Патси — помисли си Разказвача. — Прекалено си вглъбена, за твое собствено добро, кучко.

Наблюдаваше я през пътеката на няколко реда зад нея. Усещането беше вълшебно — искаше му се сладостното предвкусване на отмъщението да продължи до безкрай. Ала в същото време желаеше да дръпне спусъка и да се измете от Уестуд Тиътър, преди нещо да се е оплескало. Но какво можеше да се оплеска?

Когато Йоакин Финикс^[2] бе промушен от Ейдриън Броуди^[3], той се надигна спокойно от стола и се запъти право към реда на Патриша. Не се поколеба нито за миг.

— Извинете ме. Съжалявам — рече той, преминавайки покрай нея, всъщност направо през голите й мършави крака, които не бяха особено впечатляващи за една толкова важна холивудска персона.

— Исусе Христе, внимавайте! — оплака се тя с отвратителния си високомерен тон, което бе типично за нея.

— Едва ли си очаквала, че тъкмо той ще седне до теб. Не и Исус — саркастично подхвърли Разказвача, питайки се дали Патриша бе схванала малката му шега. Вероятно не. Актьорите не се славят с особена проницателност.

Стреля два пъти в нея — веднъж в сърцето и веднъж право между смаяните й изцъклени очи. Нямаше такова нещо като напълно мъртъв, когато това касаеше един съвсем изперкал психо. Патриша навярно ще те навестява от гроба си през някоя малка врата в отвъдното, също като в края на „Кери“ в оригиналната история на Стивън Кинг, преди да бъде филмирана.

След това осъществи идеалното бягство.

Като във филмите, нали така?

Историята беше започнала.