Джеймс Патерсън
Мери, Мери (110)

110

Държавната болница на щата Върмонт представляваше внушителна сграда, изградена от червени тухли и разпростряла се на огромна площ. Външно бе непретенциозна, с изключение на внушителните си размери. Казаха ми, че почти половината от помещенията били неизползваеми. На четвъртия етаж се намираше охраняваното женско криминално отделение, пълно с пациенти като Мери Константин, но имаше и болни, които не бяха престъпници.

— Системата ни съвсем не е съвършена — обясни ми директорът, но според думите му всичките недостатъци се дължаха на малкия брой пациенти и орязаната бюджетна издръжка за лечебните заведения за психично болните.

Това също е една от причините, помогнали на Мери да избяга.

Д-р Родни Блайсдейл, директорът на болницата, ме разведе набързо из отделението. Все пак всичко бе прилично поддържано. Имаше завеси в дневните и прясно нанесена боя по стените. По масите и кушетките бяха пръснати вестници и списания, като „Бърлингтън Фрий Прес“, „Кроникъл“, „Американ Уудуоркър“ и др.

Освен това бе тихо. Удивително тихо.

Дотогава бях пребивавал многократно в строго охранявани помещения, но в тях бе обичайно да се чува постоянен шум. Досега нямах представа колко странно успокояващо място може да бъде някоя сграда, в която цари пълна тишина.

Останах с впечатлението, че щатската болница във Върмонт наподобява аквариум. Като че ли пациентите несъзнателно пристъпваха внимателно, без да вдигат излишен шум, като разговаряха едва чуто дори и помежду си. Даже телевизорът работеше при силно намален звук, а едва няколко жени гледаха сапунени сериали с изцъклените си очи.

Докато д-р Блайсдейл продължаваше да ме развежда, аз не спирах да си мисля как един силен писък би могъл да събуди внезапно това спящо царство.

— Ето, тук — рече ми той, когато влязохме през една от многото затворени врати по главния коридор. — Това беше стаята на Мери.

Надниквайки през тясното прозорче за наблюдение на стоманената врата, разбира се, не видях никакви признаци, че някога тя е била тук. Скромното легло представляваше само един гол матрак. Останалото обзавеждане се свеждаше до една прикована за пода маса и пейка, разположена до нея, както и лавица от неръждаема стомана, закрепена на стената.

— Разбира се, тогава тук бе малко по-различно. Мери живя при нас деветнадесет години, а тя умееше от малкото да прави много. Все едно че бе нашата Марта Стюарт^[1] — засмя се той.

— Тя беше моя приятелка.

Обърнах се и видях една слаба жена на средна възраст, притиснала едното си рамо към отсрещната стена. По отличителните знаци на дрехите й се виждаше, че е от жените, извършили престъпление, макар че човек трудно можеше да си представи какво бе направила, за да се озове тук.

— Здравейте — поздравих я аз.

Жената вирна брадичка, докато се опитваше да надникне покрай нас в някогашната стая на Мери. Сега забелязах, че имаше белези покрай носа.

— Върнала ли се е? Тук ли е Мери? Искам да видя Мери, ако е тук. Важно е. Много е важно за мен.

— Не, Люси. Съжалявам, но тя няма да се върне тук — обясни й д-р Блайсдейл.

Лицето на Люси мигом посърна. Бързо се обърна и се отдалечи от нас, тъжно плъзгайки длан по бетонните блокове на стената.

— Люси е една от нашите пациентки с най-дълъг престой тук. Също като Мери. За нея бе много мъчително, когато Мери изчезна.

— А колкото за това… — прекъснах го аз — какво се случи в онзи ден?

Д-р Блайсдейл бавно прехапа долната си устна.

— Имате ли нещо против да продължим този разговор в кабинета ми?