Джеймс Патерсън
Мери, Мери (83)

83

Дисниленд беше пълен с изненади за всяка една майка. „Най-щастливото място на Земята“, както се рекламираше в брошурите — и може би това бе самата истина, но заради огромните възбудени тълпи беше също едно от местата на Земята, където най-лесно може да изгубиш детето си.

Мери се опитваше да потисне тревогата си. Безпокойството само щеше още повече да влоши нещата. Плашливите са най-тъжните хора на света. Никога не бива да го забравям.

Освен това нали днешният ден трябваше да бъде посветен само на забавленията и приятното прекарване на цялото семейство. Брендан и Ашли очакваха отдавна този ден. Дори малкият Адам подскачаше и пищеше в количката си, обзет от радостна възбуда.

Мери се стараеше да не губи от поглед двете си по-големи деца, когато те поеха енергично напред по Мейн Стрийт, сред пъстро оцветените магазини, павилиони и другите атракции. Брендан и Ашли държаха в ръце картата на увеселителния парк, като стискаха здраво двата срещуположни края. Всичко наоколо им се струваше възхитително, макар никой от тях да не знаеше какво точно да очаква. Откакто Адам се бе родил, те винаги изтъкваха, че са големи.

— Какво искат да видят първо моите три сладурчета? — попита ги тя. — Ето че вече сме тук. Най-после сме в Дисниленд, както ви бях обещала.

— Всичко — веднага отговори Ашли, останала почти без дъх. Със зяпнала уста гледаше Гуфи, истинския Гуфи, как се разхожда по Мейн Стрийт.

Брендан пък сочеше към едно малко момче, горе-долу на неговите години, което носеше огромните уши на Мики Маус с надпис „Матю“, избродиран по краищата им.

— Можем ли да си вземем и ние такива? — попита той, изпълнен с надежда. — Можем ли, моля те, моля те.

— Не, сладурче, съжалявам, не може. Мама няма достатъчно пари за това. Не и при днешната разходка. Но следващия път със сигурност.

Внезапно се запита защо не се бе сетила да приготви сандвичи у дома. Пътуването до Дисниленд й излизаше по-скъпо, отколкото бе очаквала. Ако нещо у дома се обърка между днешния ден и деня за заплатата, щеше да затъне ужасно дълбоко.

Но сега нямаше да се тревожи за това. Престани. Престани. Не и днес. Не разваляй всичко.

— Зная какво трябва да направим — нежно поде тя и взе картата от ръцете им.

Не след дълго те стигнаха до канала за плаване с лодки. Мери не бе идвала тук, откакто бе родила Брендан.

Но каналът си беше същият, както някога, и това й подейства успокояващо. Хладното място си бе все тъй примамливо, както го помнеше отпреди. Откри, че и сега й допадаха усмихнатите лица на куклите-автомати, които никога не се променяха. Имаше нещо толкова приласкаващо в тази разходка из Дисниленд. Обичаше да бъде тук с хлапетата и затова бе спазила обещанието си.

— Вижте това там! — провикна се Брендан и посочи към веселото семейство Ескимо, махащо им с ръце от техния покрит със сняг дом.

Брендан и Ашли вероятно не помнеха кога за последно бяха виждали сняг, осъзна тя, докато Адам никога не бе виждал сняг. Сивият, безкрайно студен, дом сега й се струваше като да бе на другия край на света, също като черно-бялата част от света в приказката „Магьосникът от Оз“. Само че Дороти се бе върнала, но Мери — не. Никога нямаше да се върне отново там. Не и сред онези покрити със сняг планини. Струваше й се, че бяха отдалечени на хиляди километри оттук. Там, където им бе мястото. А сега около тях нямаше нищо друго, освен ослепителното слънце на Калифорния. И усмихващите се Гуфи и семейство Ескимо.

— Извинете, госпожо, моля ви, излезте — каза й служителят, с което прекъсна унеса й.

— Мамо!

Мери трепна от този рязък вик. От паметта й бе изчезнала половината от пътуването, защото се бе замислила за други неща. Какво бе последното, което си спомняше? А, да, семейство Ескимо. И снегът. Да, снегът.

— Госпожо? Моля ви. Другите чакат.

Мери погледна към униформения служител, който продължаваше да я гледа с престорена любезност.

— А можем ли да пообиколим наоколо? — попита тя.

Той се усмихна любезно.

— Безкрайно съжалявам, но това не е позволено. Ще трябва отново да се наредите на опашката.

— Да вървим тогава! — извика Брендан. — Айде, мамче. И без сцени. Моля те!

— Е, добре де, добре — склони Мери. Гласът й беше напрегнат и се чувстваше малко засрамена.

Смигна на служителя.

— Деца! — извика тя със заговорнически тон, а после прекоси платформата, за да застигне своите деца, своите любимци.