Джеймс Патерсън
Мери, Мери (54)

54

Зарязах всичко и за уикенда отлетях за Сиатъл.

Но докато пътувах от летището до квартала „Уолингфорд“, където живееха Кристин и малкият Алекс, се опитвах да свикна с мисълта, че трябваше да се виждам и с нея. Макар че… имах ли избор?

Не носех нито подаръци, нито друго подкупващо нещо, също както направи тя, когато дойде да види Алекс, докато той беше при мен във Вашингтон. Кристин ми бе позволила да видя малкия Алекс и аз не можех да устоя на изкушението. Исках да бъда с него, макар и за кратко, или честно казано — нуждаех се от това.

Къщата се намираше на Сънсайд Авеню и аз познавах пътя дотам отлично. Заварих Кристин и Али седнали на стъпалата пред портата. Малкият се втурна като торнадо да ме пресрещне. Притиснах го в обятията си. Всеки път се опасявах да не заваря едно по-различно момче от това, което бях видял предишния път. Ала всичките ми опасения изчезваха като дим, щом го притиснех до гърдите си.

— Човече, станал си много тежък. И колко само си пораснал, Али.

— Имам нова книжка — рече ми той с усмивка. — За една гладна гъсеница, дето яде всичко. Появява се неочаквано. А пък после те изяжда! Целия!

— Днес следобед можеш да я вземеш със себе си. Заедно ще я прочетем. — Прегърнах го отново и тогава видях Кристин да ни наблюдава от разстояние, скръстила ръце. Накрая тя не се сдържа, усмихна се и вдигна ръка за поздрав.

— Искаш ли кафе? — провикна се тя. — Имате ли нужда от нещо друго, преди да поемете на път? — Аз присвих очи към нея — един безмълвен въпрос напираше в застиналия въздух. — Наистина ще се радвам да влезеш — рече тя. — Хайде, ела. Няма да те ухапя. — Тонът й бе весел и безгрижен, вероятно както заради мен, така и заради Али.

— Хайде, тате — нетърпеливо ме подкани малкият, измъкна се от прегръдката ми и ме поведе за ръката. — Ще ти покажа пътя.

И така, нямаше как да не го последвам. Но дали идеята бе добра? Всъщност никога досега не бях влизал вътре. Къщата бе мебелирана с вкус, а наоколо цареше уютен безпорядък. Няколко шкафа с модерен дизайн, а край тях множество лавици, наблъскани с книги. Тук-там бяха пръснати екземпляри от колекцията на Кристин с творби на изкуството. Жилището създаваше впечатление по-скоро за неформална, дори небрежна подредба, но същевременно изглеждаше доста по-комфортно от предишния й дом край Вашингтон.

Останах удивен от това колко естествено се движеха те двамата сред това пространство, което бе чуждо за мен. Аз не принадлежах на това място.

Кухнята се оказа просторна, залята от слънчевите лъчи и ухаеща на розмарин. Рафтовете под прозорците бяха наблъскани с дребни саксийки, оформящи малка, но кокетна градинка, в които тя вероятно садеше подправките, които използваше за готвене.

Кристин настани Алекс в столчето му и му поднесе наченатата от него чаша с шоколад и мляко, а сетне донесе две по-големи чаши с още димящо кафе за нас.

— Кафето е обичайният наркотик за Сиатъл — отбеляза тя. — Пия прекалено много от него. Следобедите ще трябва да мина само на безкофеиново или на някакъв друг заместител. Може би дори още от сутринта — додаде тя през смях.

— Хубаво е. Кафето. Къщата.

Баналността на разговора ме караше да се чувствам също толкова неудобно, както и ако говорехме за нещо важно. Бях се заклел да не отварям дума за времето, но ситуацията бе доста неловка и за двамата.

Алекс се изхлузи от стола и миг след това се върна с новата си книжка под мишница. Веднага се покачи в скута ми.

— Чети. Става ли? Внимавай, ще изскочи и ще те лапне!

Това разведри обстановката и насочи вниманието към малкия, както и трябваше да бъде. Разтворих книжката и зачетох:

„На лунната светлина едно малко яйце си лежало върху листото на едно дърво“.

Малкият Алекс отново отпусна главата на гърдите ми. Усетих как гласът ми отеква в него и сърцето ми съвсем започна да се топи. Кристин ни гледаше замислено, докато му четях. Усмихна се и обхвана чашата си с двете ръце.

След няколко минути малкият се обади, че трябва да отиде до банята, и ме помоли да го придружа.

— Моля те, тате.

Кристин се приближи до мен и ми прошепна на ухото:

— Трудно улучва тоалетната чиния, докато пишка. Това малко го смущава.

— О? — усмихнах се аз. — „Фрут Лупе“^[1]. Имаш ли?

За щастие Кристин имаше една кутия и аз я взех със себе си в банята.

Хвърлих две кравайчета в тоалетната чиния.

— Сега ще те науча на една страхотна игра — заявих аз. — Ще трябва да пишкаш така, че да се целиш в средата.

Справи се много добре — във всеки случай се изпишка в чинията.

Разказах на Кристин за този трик, когато се озовахме навън, а тя се усмихна и поклати глава:

— „Фрут Лупе“. Мъжки работи, нали?