Джеймс Патерсън
Мери, Мери (45)

45

Като разследващ детектив трябваше да прекарам няколко часа в дома на семейство Лоуенщайн-Бел, за да огледам всички подробности. Но при тези обстоятелства се задоволих да направя съвсем кратък оглед — петнайсет, най-много двайсет минути.

Започнах от красивия басейн. Застанах откъм дълбокия му край, загледан в сините ивици по дъното, маркиращи плувните коридори. Предполагах, че тъкмо тук се е крила Мери Смит в онази нощ, в която бе застреляла Марти Лоуенщайн-Бел с един куршум в главата. После вероятно бе изтеглила тялото до ръба на басейна с помощта на мрежата за чистене — онази с дългата дръжка.

Убийцата, необезпокоявана, е останала тук, довършвайки делото си с помощта на ножа, без дори да си направи труда да извади трупа от водата. Разрезите по лицето на жертвата бяха набързо, хаотично нанесени, при това десетки на брой, като в повечето случаи върху една определена част от лицето. Сякаш бе искала да я изтрие, да я изличи.

Учудващо е това, което някои хора могат да сторят със снимките, които не харесват. Начинът, по който символично се отървават от някого, като заличават фотографиите, от които наднича лицето му. Действително Мери Смит беше унищожила няколко семейни снимки в кабинета на горния етаж на къщата.

Погледнах нагоре, където следваше да се намира този кабинет според схемите, приложени в досието по случая.

Най-логично бе да стигна дотам през всекидневната, след като се изкача по стълбата от варовикови плочи, издигаща се нагоре.

Убийцата е посещавала дома преди деня на убийството. Но как точно се е случило това? По кое време? И… защо? Как го е замислила Мери Смит?

Когато отново минах по коридора, заварих Майкъл Бел седнал на дивана с трите си дъщери, всички взрели безизразни лица в телевизора. Дори не ме удостоиха с поглед, докато прекосявах всекидневната покрай тях, а и аз не исках излишно да ги притеснявам. Кой знае защо си спомних как прегръщам Джени и Деймън веднага след онова, което се случи с малкия Алекс в Сиатъл.

Коридорът на горния етаж представляваше конструкция от дърво и стъкло, разполовяваща къщата на две. Сякаш следвах стъпките на Мери Смит, изкачвайки се дотук, после слязох с няколко стъпала надолу, за да стигна до отдалеченото, изолирано крило, където се помещаваше кабинетът на Марти.

Оказа се, че това бе единствената стая в цялата къща, чиято врата беше затворена.

Щом се озовах вътре, веднага ми направиха впечатление светлите квадрати по стените на кабинета, където според мен бяха висели разкъсаните семейни портрети. Всичко останало изглеждаше непокътнато.

Убийцата (или убиецът) е станала (или станал) по-дръзка (или по-дързък), поела (или поел) е повече рискове, но интересът й (му) към семейството си остава все толкова силен. Вниманието й (му) е било силно фокусирано върху едно-единствено нещо, оказало се обсебващо за нея (него).

Моето внимание пък бе привлечено от кожения стол с високата облегалка, разположен пред големия двадесет и един инчов монитор. Това беше работното място на жертвата. Можеше основателно да се предположи, че именно там е седяла Мери Смит, изпращайки онзи имейл до Арнолд Гринър от „Лос Анджелис Таймс“.

От кабинета също така се откриваше изглед надолу към терасата и басейна. Мери Смит е можела да вижда тялото на Марти, полюшващо се на повърхността на водата, докато е писала този имейл. Дали това я е изпълвало с отвращение? Или пък с гняв? Изпитвала ли е задоволство, докато е седяла тук, загледана в жертвата си?

Нещо сякаш щракна в съзнанието ми. Изподраните фотографии тук. Последното телефонно позвъняване от онова кафене. Спомних си част от думите на професор Дебора Пападакис за стремежа да бъде избегнато нещо. Както и мисълта, споходила ме тази сутрин. На Мери Смит никак не й е било приятно това, което е виждала на всяко местопрестъпление, нали така?

Колкото по-дълго е продължавало това, толкова повече е рефлектирало върху някаква представа от миналото й, която я е смущавала. Някаква част от тази представа, която не е искала да види, е ставала все по-осезаема. Нейните действия се свеждаха до прехвърлянето на това бреме. Никак не ми се искаше да го призная, но ми се струваше, че тя започва да губи контрол.

И тогава се поправих: убийцата вече бе изгубила контрол.