Метаданни
Данни
- Серия
- Алекс Крос (11)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mary, Mary, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 39гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джеймс Патерсън. Мери, Мери
Издателска къща „Хермес“, 2007
Отговорен редактор: Петя Димитрова
Коректор: Мария Владова
Художествено оформление на корицата: Борис Николов Стоилов
ISBN 954–26–0462–9
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Мери, Мери от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Мери, Мери | |
Автор | Джеймс Патерсън |
---|---|
Първо издание | октомври 2006 г. |
Оригинален език | английски език |
„Мери, Мери“ е единадесетият роман на американският писател Джеймс Патерсън. Включен е в класацията на „Publishers Weekly“ за бестселърите в САЩ – 2005 година.
Серия убийства в Холивуд, САЩ.
Директорът на ФБР вика агент Алекс Крос който е в отпуск и го изпраща да разследва случаите. Маниакален убиец, подвизаващ се под името „Мери Смит“ убива известни личности, като след всяко убийство изпраща имейл на журналист от Лос Анджелис Таймс.
Романът проследява разследването на опитния агент в опитите да достигне до убиеца, всяващ паника в града на звездите.
14
Гласът на директор Бърнс продължаваше да звучи в главата ми: Искам да чуя мнението ти за случилото се… Ще те върнем при семейството ти за вечеря.
Но дали все още щях да имам апетит след всичко това?
Двете мъртви тела вътре в лимузината излъчваха абсолютно зловоние. Един от най-успешните трикове, които съм научил през годините, бе да издържа първите три минути, докато обонятелните ми нерви се притъпят. След това щях да съм добре. Просто трябваше да преживея тези три минути — неизбежното изпитание, което доказваше, че отново съм в играта.
Съсредоточих се, опитвайки се да възприема отвратителните подробности една по една.
Първо дойде шокът, за който не бях подготвен, макар че една част от мен го предугаждаше.
Почти нищо не бе останало от лицето на Антония Шифман. Лявата му страна бе изчезнала — там, където е била застреляна, вероятно от упор. Колкото плът бе останала — по-голяма част от дясното й око, бузата и устните — беше зверски нарязана. Убиецът, Мери Смит, явно е бил обзет от безумна ярост — но само към Антония Шифман, не и към шофьора. Или поне така изглеждаше.
Дрехите на актрисата бяха останали непокътнати. Нямаше признаци за сексуално насилие. По ноздрите и устните нямаше кръв, което означаваше, че тя е спряла да диша почти веднага. Кой би бил способен на подобна брутална атака? И защо Антония Шифман? Тя, изглежда, е била добър човек, в пресата пишеха само хубави неща за нея. И всички са я харесвали, поне така твърдяха… всички. Какво би могло да обясни това отвратително клане? Това скверно деяние пред дома й?
Агент Пейдж се появи и се наведе над рамото ми.
— Как мислите — какво означават тези разрези? Може би някакъв намек за пластична хирургия?
Младият агент бе пренебрегнал всичките ми деликатни и не толкова деликатни намеци, че бих искал точно в този момент да бъда оставен сам, но не ми даваше сърце да го скастря.
— Не мисля така — отвърнах. — Но не бих искал да правя прибързани заключения. Ще знаем повече, когато я изследват основно и я почистят. А сега, ако обичаш, остави ме да работя, Пейдж.
Кафеникава кора от засъхнала кръв покриваше обезобразеното лице на актрисата. Каква ужасна загуба. И какво точно се предполагаше, че трябва да съобщя на президента за видяното тук, за това, което се бе случило на познатата му?
Шофьорът, Бруно Капалети, все още лежеше върху волана. Един-единствен куршум бе пронизал лявото му слепоочие и бе отнесъл почти цялата му глава. Кръвта по седалката до него бе размазана, навярно от собственото му тяло, но по-вероятно от убиеца, който очевидно бе застрелял Антония Шифман от предната седалка. В джоба на сакото на шофьора бе намерено малко количество кокаин. Дали това означаваше нещо? Вероятно не, но все още не можех да кажа нищо определено.
Накрая излязох от лимузината и поех щедра порция чист въздух.
— Тук има някои странни несъответствия — промърморих аз по-скоро на себе си.
— Ред и безпорядък? — попита Пейдж. — Контрол и в същото време липса на контрол.
Погледнах го, а устните ми се извиха в някакво подобие на усмивка. Неговата проницателност малко ме изненада.
— Да. Точно така. — Телата в колата бяха подредени. Но стрелбата и особено прорезите върху лицето на Шифман говореха за спонтанен, напълно необуздан изблик на гняв.
Имаше и нещо като визитка. Върху вратата на колата бе залепен ред от детски стикери: лъскави, пъстроцветни картинки на еднорози и небесни дъги. Подобни бяха оставени и на местопрестъплението от предишната седмица.
Всеки един стикерите бе белязан с главна буква — два с „А“ и един с „Б“. Какво означаваше всичко това?
Пейдж вече ме бе осведомил накратко за другия случай, подобен на този. Отново жена от света на киното — Патси Бенет, успешна продуцентка, преди шест дни е била застреляна от упор в един киносалон в Уестуд. Нямало свидетели. През онзи ден Бенет била единствената жертва и по нея не е имало следи от нож. Но стикерите на местопрестъплението също били белязани с две главни букви „А“ и една „Б“.
Който и да стоеше зад всичко това, явно искаше да поеме отговорност за убийствата. Убийствата не бяха импровизирани, но методът на убиеца беше динамичен. И се развиваше, разбира се.
— Какво мислите? — попита Пейдж. — Имате ли нещо против, че ви попитах? Или може би ви преча?
Преди да успея да му отговоря, ни прекъсна друг агент. Ако изобщо беше възможно, тя имаше по-загоряла кожа и дори по-руса коса от агент Пейдж. Запитах се дали не са ги произвели в една и съща фабрика.
— В „Лос Анджелис Таймс“ се е получил още един имейл — каза тя. — До същия редактор, Арнолд Гринър, от същата Мери Смит.
— От вестника съобщили ли са за имейлите? — попитах. И двамата агенти поклатиха отрицателно глави.
— Добре. Нека засега си траят и да не разгласяват за тези стикери. Ако е възможно. Също и за буквите „А“ и „Б“.
Погледнах часовника си — беше пет и половина. Имах работа за още около час в имението на Шифман; след това исках да поговоря с Арнолд Гринър от „Таймс“. До края на деня определено трябваше да се срещна и с полицаите от ЛАПУ. Джеймс Тръскот сигурно още се мотаеше отвън. Във Вашингтон редовно пропусках вечерите и обедите. Нана и децата бяха свикнали, а Джамила навярно щеше да ме разбере, но нито едно от тези неща не можеше да послужи за извинение. Крайно време беше да скъсам с един от най-лошите си навици: да пропускам вечерите със семейството си.
Но това нямаше как да стане, нали? Първо се обадих на Нана в хотела, а след това позвъних на Джамила. После се замислих за горките семейства на Шифман и Бенет и отново се залових за работа.