Джеймс Патерсън
Мери, Мери (106)

106

Колкото повече я слушах, толкова повече се съмнявах, че Мери Уагнър си бе измислила тези три деца. Освен това не можех да се отърся от лошото си предчувствие за това, което може да ги е сполетяло.

Посветих целия си следобед на опитите да проследя какво може да се е случило с децата на Мери Уагнър. От сайта с полицейските доклади извадих дълъг списък на децата жертви и техните майки убийци през последните десетилетия. Някъде бях чел, че кражбите по магазините и убийствата на децата им са единствените две категории престъпления, извършвани от жените в Америка, наред с другото основно тяхно престъпление — убийствата на съпрузите им.

Ако това бе вярно, то тогава този обемист доклад отразяваше най-много половината от известните на полицията убийства на деца.

Стиснах зъби както в буквалния, така и в преносния смисъл, и отново се зарових в огромна база данни.

Този път обаче реших да търся само сред случаите с убийства на повече от едно дете. След като получих извадката с този нов критерий на търсене, започнах да го преглеждам внимателно.

Сред множеството имена едно веднага привлече вниманието ми: Сузан Смит, която удавила двамата си сина през 1994 г., както и това на Андреа Йетс, убила петте си деца след неколкогодишна борба с психозата си и задълбоченото разстройство на личността.

Списъкът продължаваше нататък, сякаш краят не му се виждаше. Нито една от жените извършителки не бе третирана като жертва в съответния случай, но беше очевидно, че повечето са страдали от изключително сериозни увреждания на психиката.

И двете — Смит и Йетс — са били диагностицирани като страдащи от тежко психично разстройство на личността. Лесно бе да си представя, че същото можеше да се окаже валидно и за Мери Уагнър, но една по-достоверна диагноза би изисквала много повече време, с каквото не разполагахме.

Но тъкмо този въпрос бе в основата на моето издирване.

Кликнах на следващата уебстраница и най-после попаднах на това, което толкова упорито търсех:

Тройно убийство на деца в Дерби Лайн, щата Върмонт, на 2 август 1983 г. И трите жертви имали общ родител:

Болак, Брендан, 8-годишен; Болак, Ашли, 5-годишна; Болак, Адам, 11-месечен.

Убийцата, тяхната майка, тогава била двадесет и шест годишна жена, с фамилно име Константин.

Но първото й име бе Мери.

Проследих препратката към сведенията за убийството, отразени в местната преса.

Така се натъкнах на статия от 1983 г. във вестник „Каледониън Рипорт“, издаван в Сейнт Джонсбъри, в щата Върмонт.

Към статията бе приложена не много качествена черно-бяла фотография на Мери Константин, заснета на подсъдимата скамейка.

Лицето й тогава е било по-слабо и по-младо, но потиснатото му каменно изражение не можеше да бъде сбъркано. Имаше вид на жена, която или вече нищо не чувства, или пък чувствата й явно бяха в повече. Мили боже!

Жената, която познавах като Мери Уагнър, бе убила собствените си деца преди около двадесет години, но що се отнасяше до нея, това никога не се бе случвало.

Отместих назад стола си и поех дълбоко въздух.

Ето че най-после се бях озовал в средата на лабиринта. Сега оставаше да намеря обратния път към изхода.