Джанет Еванович
Пет за четири (6)

Глава 5

— Мислех, че не пиеш кафе — казах на Рейнджъра. — Нали тялото ти уж беше храм?

Той отпи от кафето.

— Това ми е за прикритие. Върви в комплект с прическата.

— Ще си пуснеш ли пак косата?

— Вероятно.

— И тогава ще спреш ли да пиеш кафе?

— Задаваш прекалено много въпроси — отвърна Рейнджъра.

— Просто се опитвам да разбера какво става.

Той се беше отпуснал на фотьойла, беше изпружил дълъг крак, бе сложил ръцете си върху страничните облегалки и бе впил очи в мен. Остави чашата с кафето на масичката, стана и се надвеси над канапето. Наведе се и ме целуна лекичко по устните.

— За предпочитане е някои неща да си останат загадка — каза и се запъти към вратата.

— Я чакай! — спрях го аз. — Да продължавам ли да следя Ханибал?

— В състояние ли си да го следиш така, че той да не стреля по теб?

Изгледах го кръвнишки в тъмното.

— Виждам те — каза той.

— Морели иска да говори с теб.

— Ще му звънна утре. Може би.

Входната врата се отвори и после се затвори. Рейнджъра си тръгна. Отидох и надзърнах през шпионката. Ни Рейнджър, ни дявол. Сложих веригата и се върнах да си легна на канапето. Оправих възглавницата и се пъхнах под юргана.

И се сетих за целувката. Какво ли означаваше? Беше приятелска, казах си. Че каква друга може да бъде! Той не ми пусна език. Не започна да ме опипва. Не заскърца със зъби от необуздана страст. Приятелска целувка, и толкоз. Само че на мен тя не ми се стори приятелска. Стори ми се… секси.

Ами сега!

 

 

— Какво искаш за закуска? — попита баба. — Ядат ли ти се вкусни топли овесени ядки?

Ядеше ми се крем-пита и нищо друго. Но какво да се прави, трябва да се съобразяваме с роднините.

— Разбира се — отвърнах, — много ми са се прияли овесени ядки.

Сипах си чаша кафе и точно тогава на вратата се почука. Отворих и вътре се шмугна нещо голямо, рунтаво и оранжево.

— Майко мила! — ахнах аз. — Това пък какво беше?

— Златиста хрътка — поясни Саймън. — В преобладаващата си част.

— Не е ли голямшко за златиста хрътка?

Саймън довлачи в антрето двайсет и пет килограмов чувал с кучешка храна.

— Взел съм го от приют за бездомни кучета, там ми обясниха, че било златиста хрътка.

— Нали ми каза, че било малко?

— Излъгах те. Можеш да ме съдиш.

Псето нахълта в кухнята, завря нос между краката на баба и задуши.

— Ето на̀! — възкликна баба. — Новият ми парфюм наистина действа. Ще взема да го опитам на следващата сбирка в пенсионерския клуб.

Саймън издърпа кучето от баба и ми връчи кесия от кафява амбалажна хартия.

— Това тук са му нещата. Две купички, кучешки бисквитки, играчка, да си я дъвче, четка за ресане и лопатка за изпражнения.

— Лопатка за изпражнения ли? Я чакай…

— Бързам — отвърна Саймън. — Трябва да хвана самолета.

— А как се казва? — провикнах се вече от стълбищната площадка.

— Боб.

— Каква прелест! — зацъка баба. — Куче на име Боб.

Налях вода на Боб и сложих купичката на пода в кухнята.

— Ще остане само два-три дни — поясних. — В неделя Саймън ще дойде да си го прибере.

Баба огледа чувала с кучешка храна.

— Това не е ли прекалено много за някакви си два дена?

— Може би псето е яшно.

— Ако изяде всичко това за два дни, ще ти трябва не лопатка, а цял самосвал за изпражнения — вметна баба.

Махнах каишката на Боб и я окачих на кукичката в антрето.

— Е, Боб — рекох, — сигурно ще си допаднем. Открай време съм си мечтала да имам златиста хрътка.

Боб завъртя опашка и премести очи от баба към мен.

Баба забърка овесени ядки и за тримата. Ние двечките с нея си отнесохме купите в трапезарията, Боб остана да си изяде ядките в кухнята. Когато се върнахме там с баба, купичката му вече беше празна. Кутията с крем-питата — също.

— Боб явно си пада по сладкото — отбеляза баба.

Заканих му се с пръст.

— Много невъзпитано от твоя страна. Пък и ще надебелееш.

Боб продължи да върти опашка.

— Май не е от най-умните — отсече баба.

А е умен да ми яде крем-питата.

В девет баба имаше урок по кормуване.

— Сигурно ще отсъствам чак до вечерта — оповести тя. — Не се безпокой, ако не се появя. След кормуването ще ида с Луиз Грибър до търговския център. После пак ще оглеждаме апартаменти. Ако искаш, следобед мога да се отбия в бакалията и да купя телешка кайма. За да си направим довечера руло „Стефани“.

Връхлетяха ме угризения на съвестта: в тая къща готви само баба!

— Мой ред е — рекох й. — Аз ще направя рулото.

— Не знаех, че умееш да готвиш руло „Стефани“.

— То оставаше да не умея! — възкликнах аз. — Знам да готвя много неща.

Опашата лъжа. Не ме бива да изпържа и едни яйца.

Дадох на Боб от кучешките бисквитки и двете с баба излязохме. Но още преди да сме стигнали асансьора, тя спря като закована.

— Какъв е този звук? — попита тя.

И двете нададохме ухо. Боб виеше, та се късаше иззад вратата на апартамента.

Комшийката — госпожа Каруот, надзърна в коридора.

— Какъв е този звук?

— Това е Боб — поясни баба. — Не обича да стои сам вкъщи.

След десет минути вече пътувах заедно с Боб, който беше проточил глава през прозореца на колата — ушите му се вееха на вятъра.

— Майко мила! — рипна Лула, когато влязохме в кантората. — Този пък кой е?

— Казва се Боб. Сега съм нещо като кучегледачка.

— Виж ти! И каква порода е?

— Златиста хрътка.

— Изглежда така, сякаш е прекалил със стоенето под сешоара.

Попригладих козинката на Боб.

— Беше си показал главата от прозореца.

— А, такава ли била работата! — отбеляза колежката. Пуснах Боб от каишката, той се завтече към Лула и пак извъртя номера с душенето.

— Я се разкарай оттук! — подвикна Лула. — Ще ми оставиш отпечатъци от нос по новите панталони. Тя помилва кучето по главата. — Или ще се държиш прилично, или ще те изритаме оттук.

Звъннах от телефона на Кони на една своя приятелка — Мерилин Труро, която работеше в Пътна полиция.

— Я провери един номер — помолих я. — Имаш ли време?

— Ти за мезе ли ме взимаш? Извила се е една опашка, не е за разправяне. Чакат най-малко четирийсет души. Видят ли ме, че говоря по телефона, ще ме скалпират. — После Мерилин изшушука. — Това по работа ли е? Да не става дума за някой убиец?

— Може би е свързано с убийството на Рамос.

— Ама наистина ли? Страхотно!

Казах й регистрационния номер.

— Задръж така — каза Мерилин. Чух я как трака клавишите на компютъра, после оповести: — Номерът е на Тери Гилман. Тя не работеше ли за Вито Гризоли?

Направо онемях. Ако не броим Джойс Барнхард, най-много на тоя свят мразех Тери Гилман. Поради липса на по-точна дума ще кажа, че в гимназията Тери беше гадже на Джо и сега на мен ми се струваше, че тя няма нищо против да възобнови връзката. Работеше за чичо си Вито Гризоли, което осуетяваше кроежите й за Джо, понеже работата на Джо беше да предотвратява престъпността, а на чичо й Вито — да я създава.

— Бре, бре, бре! — подвикна Лула. — Правилно ли чух? Къде си пъхаш големия дебел нос — в разследването на Рамос ли?

— Случайно се натъкнах на…

Лула се ококори.

— Работиш за Рейнджъра!

Вини изскочи като тапа от вътрешния кабинет.

— Наистина ли работиш за Рейнджъра?

— Не. Не работя за него. В това няма и грам истина.

Пак излъгах — е, чудо голямо, една лъжа повече или по-малко, не е ли все тая!

Входната врата се отвори с гръм и трясък и в помещението връхлетя Джойс Барнхард.

Ние с Лула и Кони се завтекохме да вържем Боб на каишката.

— Злобна тъпанарка! — изкрещя ми Джойс. — Да ме прати за зелен хайвер! Рейнджъра няма сестра, която работи в шивашката фабрика на Мако Стрийт.

— Може да е напуснала — отбелязах аз.

— Точно така, хората непрекъснато си напускат работата — подкрепи ме Лула.

Джойс погледна надолу към Боб.

— Това пък какво е?

— Това е куче — отвърнах и му скъсих каишката.

— Защо козината му стърчи така?

И това го казва жена, която така си тупира косата, че изглежда с цяла педя по-висока.

— Ако не броим зеления хайвер, напредваш ли с издирването на Рейнджъра? — поинтересува се Лула. — Успя ли да го откриеш?

— Още не, но обръчът се стеснява.

— На друг ги разправяй тия! — прихна Лула. — А на бас, че нямаш нищо.

— А на бас, че ти пък нямаш талия — изсъска Джойс.

Лула скочи.

— Така ли? А ако ти хвърля една пръчка, ще идеш ли да ми я донесеш?

Боб завъртя опашка.

— Хайде да го оставим за после — рекох му аз.

Вини пак се показа от кабинета си.

— Каква е тая олелия? Не си чувам мислите.

Ние с Лула и Кони се спогледахме и прехапахме долни устни — да не прихнем в неудържим смях.

— Вини! — изгука Джойс и насочи върховете на огромните си цици към него. — Днес изглеждаш добре.

— Така си е. И ти не изглеждаш зле — отвърна братовчед ми и погледна Боб. — Та какво ще правим с кучето, на което днес не му върви с козината?

— Нищо няма да го правим. Сега съм му кучегледачка.

— Дано ти плащат добре. Отдавна не бях виждал такъв проскубан помияр.

Погалих Боб зад ушето.

— Според мен е много умничък.

По негов си първобитен начин.

— Какво ново-вехто? — попита Джойс. — Имате ли вести за мен?

Вини се позамисли, погледна Кони, после Лула, накрая мен и пак се пъхна в кабинета си.

— Никакви новини — оповести Кони.

Джойс присви очи и се взря в затворената врата на Вини.

— Мижитурка!

Вини отвори вратата и я изгледа на кръв.

— Да, ти — подвикна Джойс.

Вини пак се скри зад вратата и пусна всички резета.

— Мухльо! — изсъска Джойс и направи съответния жест.

Врътна се на остри токчета и си понесе задника към вратата.

Ние завъртяхме очи.

— Сега какво? — поинтересува се Лула. — Какви са плановете ви с Боб.

— Нищо определено… Малко това, малко онова.

Вратата на Вини се отвори за пореден път.

— Какво ще кажеш за малко Морис Мънсън? — подвикна той. — Това тук не е благотворително дружество.

— Морис Мънсън е луд за връзване — изкрещях на свой ред аз. — Опита се да ме подпали.

Вини сложи ръце на хълбоците.

— И какво от това? Такава ти е работата.

— Добре, де — отвърнах. — Ще ида да ти го доведа тоя Морис Мънсън. А ако тръгне да ме гази с кола? Ако ме подпали и ми цепне главата с крика? И това ли ми влиза в работата? Добре, ще ида да я върша.

— Ей така те искам! — одобри Вини.

— Я чакай — спря ме Лула. — Не мога да изтърва такъв купон. Ще дойда с теб.

Напъха ръце в ръкавите на сакото и грабна дамската си чанта, толкова голяма, че преспокойно щеше да побере пушка с рязана цев.

— Добре — рекох й и огледах хубавичко чантата. — Какво толкова носиш вътре?

— „Тек–9“.

Любимото оръжие на всички мутри в града.

— Имаш ли разрешително?

— За какво ти е разрешително?

— Ако искаш, ме обяви за ненормална, но ще се чувствам много по-добре, ако оставиш патлака тук.

— Божичко, вечно оплескваш всичко — промърмори колежката.

— Дай пистолета на мен — предложи Кони. — Ще го използвам за преспапие. Тъкмо да придава атмосфера на кабинета.

— Невъзможни сте! — простена Лула.

Отворих вратата и Боб излетя навън. Спря с блеснали очи при буика и завъртя опашка.

— Много ми е умничък — похвалих го пред Лула. — Возил се е само веднъж в колата ми, а вече я познава.

— Какво стана с ролсвагена?

— Върнах го на Прекупвача.

Слънцето вече се извисяваше в небето, разсейваше сутрешната мъглица и топлеше Трентън. Чиновниците и хората, излезли на пазар, се стичаха към центъра на града. На паркинга се бяха подредили училищни автобуси — чакаха края на часовете. Домакините в Бърг бяха препасали престилките. А приятелката ми Мерилин Труро пиеше третото си двойно кафе без кофеин, но с мляко и умуваше дали да не си сложи втора лепенка за отказване от тютюнопушенето — идеше й да удуши с двете си ръце следващия на опашката.

Ние с Лула и Боб бяхме погълнати от мислите си, докато пътувахме по Хамилтън към завода за копчета. Аз си правех наум инвентаризация на екипировката. Газов пистолет — в левия джоб. Лютив спрей — в десния джоб. Белезници — на гайката отзад на дънките. Пистолет — вкъщи, в кутията от курабийки. Смелост — вкъщи, при пистолета.

— За теб не знам, но днес не съм в настроение да му устройваме клопки — отбеляза Лула, когато стигнахме къщата на Мънсън. — Предлагам да му избием вратата и да го спипаме още преди да се е окопитил.

— Ама разбира се — съгласих се аз.

Знаех, естествено, от досегашната ни съвместна работа, че и двете не ни бива да избиваме врати. Все пак, докато си седяхме мирно и кротко, заключени в колата, ми се виждаше напълно осъществимо.

Минахме зад къщата, слязох и надзърнах през прозореца в гаража на Мънсън. Ни кола, ни дявол. Лоша работа! Мънсън вероятно не си беше вкъщи.

— Тук няма кола — съобщих на Лула.

— Ами сега!

Пак заобиколихме, върнахме се на улицата, спряхме и почукахме на входната врата. Никой. Надзърнахме през прозорците. Нищо.

— Ами ако се е скрил под леглото? — предположи Лула. — Дали все пак да не избием вратата?

Отстъпих назад и описах с ръка широка дъга.

— След теб.

— А, не — възропта колежката. — Ти си първа.

— Не, не… настоявам.

— Не ти, а аз настоявам.

— Хайде, от мен да мине — склоних накрая. — Дай да погледнем истината в очите. Никоя от нас не може да избие вратата.

— Ако искам, ще я избия, и още как! — възрази Лула.

— Само че точно сега не ми се избиват врати.

— Да де.

— Ти какво си мислиш, че няма да я направя на трески ли?

— Точно това ти и предлагам.

— Без мен — отсече колежката.

Вратата на съседната къща се отвори и оттам надзърна някаква бабка.

— Какво става тук?

— Търсим Морис Мънсън — отвърнах аз.

— Няма го вкъщи.

— Така ли? А вие откъде знаете? — намеси се и Лула.

— Откъде сте толкова сигурна, че не се е скрил под леглото?

— Бях зад къщата, когато отпраши нанякъде с колата. Бях отишла да пусна кучето и Мънсън излезе с ей такъв куфар. Каза, че известно време щял да отсъства. Лично аз предпочитам да не се връща. Хлопа му дъската, така ще знаете. Арестуваха го, понеже пречука жена си, но някакъв идиот съдия взе, че го пусна, моля ви се, под гаранция. Представяте ли си?

— Сега я втасахме! — завайка се Лула.

Бабката ни огледа от глава до пети.

— Вие какви сте му, приятелки ли?

— Не съвсем — уточних аз. — Работим за агенцията, изплатила съдебната гаранция на Мънсън. — Връчих й визитната си картичка. — Ако се върне, звъннете един телефон, ще ви бъда признателна.

— На всяка цена — обеща жената. — Но ми се струва, че той няма да се върне скоро.

Боб ни чакаше търпеливо в колата и ни се зарадва много, когато се върнахме и се качихме.

— Сигурно иска да закуси — предположи Лула.

— Вече е закусвал.

— Нека го кажа другояче. Лула сигурно иска да закуси.

— Какво по-точно ти се яде?

— Едни пържени филийки ще ми дойдат добре. А също ванилов шейк.

Превключих на скорост и се отправих към „Макдоналдс“.

— Как сте? — попита хлапето на гишето. — Още ли си търсите работа?

— Мисля по въпроса.

Взехме си филийки и шейк за всички и спряхме в дъното на паркинга, за да се подкрепим и да прегрупираме силите. Боб си изяде филийките, без да ги дъвче. Излока си и шейка и погледна с копнеж през прозореца.

— Боб май иска да се поразтъпче — каза Лула.

Отворих вратата и го пуснах.

— Не се отдалечавай!

Боб скочи долу и започна да се върти в кръгче, като от време на време душеше асфалта.

— Какво прави? — полюбопитства Лула. — Защо се върти в кръгче? Защо… Майко мила, по-добре не гледай. Имам чувството, че ще свърши оная работа насред паркинга. Божичко, погледни! Цяла камара.

Боб се върна при буика, седна, завъртя опашка и ухилен, зачака да го пусна вътре.

Пуснах го, после ние с Лула се снишихме на седалките.

— Как мислиш, дали някой видя? — попитах аз колежката.

— Мисля, че видяха всички.

— Ужас! — възкликнах. — Не си нося лопатката за кучешки изпражнения.

— Лопатката за кучешки изпражнения, моля ви се! Не бих се приближила до това и с предпазен скафандър!

— Не мога да оставя мръсотията насред паркинга.

— Защо не ги размажеш с гумите? — предложи Лула. — Нали се сещаш… за да се разпльоскат.

Включих двигателя, дадох на заден и насочих буика право към купчинката.

— Я затвори прозорците — подвикна колежката.

— Готова ли си?

Лула си запуши носа.

— Готова.

Натиснах газта до дупка и се впуснах в атака.

ПЛЬОК!

Отворихме прозорците и надзърнахме да видим какво е станало.

— Как мислиш? Дали да не повторя?

— Няма да е зле — съгласи се Лула. — И си го избий от главата да постъпваш на работа тук.

 

 

Исках да проверя набързичко какво става у Ханибал, но нямах намерение да посвещавам и Лула в начинанието, затова я излъгах, че цял ден съм щяла да пазя Боб, и я върнах в кантората. Спрях при тротоара и хоп! — зад мен изникна черната лимузина.

От нея слезе Мичъл, който дойде и надникна през прозореца откъм моята страна.

— Пак ли я караш тая трошка! — попита той. — Явно ти е личен рекорд. И какви са това куче и тая дебелана?

Лула го прониза със стръвен поглед.

— Не се притеснявай — успокоих я. — Познавам го.

— А, не се и съмнявам — рече колежката. — Да му тегля ли куршума?

— Хайде малко по-късно.

— Както кажеш! — рече Лула.

Изнесе си телесата от буика и тръгна към кантората.

— Е? — попита Мичъл.

— Какво е? Нищо.

— Наистина ме разочароваш.

— Значи Александър Рамос не ти е особено симпатичен.

— Просто не сме в неговия отбор.

— Сигурно му е тежко на човека, все пак син е изгубил.

— То беше един син, не е за разправяне! — подметна Мичъл. — Ако бях на мястото на баща му, изобщо нямаше да ми е тежко. Голям несретник. Дай му да се друса.

— Ами Ханибал? И той ли е наркоман?

— А, не. Той е акула. Александър е трябвало да го кръсти Челюстите.

— Е, аз ще вървя — казах аз. — Имам работа. Трябва да се срещна с едни хора.

— Днес ние с Чалмата нямаме много работа, та решихме да те последим.

— Защо не го ударите на живот?

Мичъл се подсмихна.

— Пък и не искам да ме следят — добавих.

Онзи продължи да се хили.

Погледнах към колите, които идваха към нас по Хамилтън, и вниманието ми беше привлечено от син автомобил. Приличаше на краун виктория. И зад волана май беше Морис Мънсън!

— Майко мила! — изкрещях, когато Мънсън зави рязко, мина през бялата линия по средата на шосето и се насочи право към мен.

— Ужас! — извика и Мичъл и паникьосан, затанцува на едно място като огромен дресиран мечок.

В последния момент Мънсън свърна рязко, за да не премаже Мичъл, изгуби контрол над волана и се заби с все сила в лимузината. За миг ми се стори, че двата автомобила са се залепили безвъзвратно, после обаче чух как Мънсън натиска до дупка газта. Краун викторията отскочи към половин метър назад и отпраши с преден калник, който затрополи по пътя.

Ние с Мичъл се спуснахме към лимузината и надзърнахме да видим какво става с Хабиб.

— Какво, по дяволите, беше това? — подвикна той.

Предната лява четвъртина на лимузината се бе нагънала на хармоника и се бе забила в гумата, капакът беше хлътнал. Хабиб, общо взето, изглеждаше здрав и невредим, лимузината обаче не можеше да помръдне и на сантиметър — поне докато някой не дойдеше да изтегли калника от гумата. Много лошо за Хабиб и Мичъл. Много добре за мен. Поне за известно време на Хабиб и Мичъл нямаше да им е до това да ме следят.

— Тоя беше ненормален — кресна Хабиб. — Видях му очите. Беше си чалнат. Записахте ли му номера?

— Всичко се разигра светкавично — поясни Мичъл. — Божке ле, кретенът му кретен караше право насам. Мислех, че се цели в мен. Мислех… Господи, мислех…

— Уплаши се като женка — притече му се на помощ Хабиб.

— Точно така — подкрепих го аз, — като свинката.

Бях на кръстопът. Умирах от желание да им кажа кой е карал онзи автомобил. Ако видеха сметката на Мънсън, щях да си отдъхна. Вече нямаше да има кой да ми пали ризата. И да ме гони с крика. Но щях и да бъде донякъде виновна за смъртта на Мънсън — не исках да се мъча от угризения на съвестта. Нека по-добре Мънсън си живее и съдът да се разправя с него.

— Оплачете се в полицията — посъветвах ги. — Ще се навъртам тук, ще ви помогна, но знаете как е.

— Да, знаем — потвърди Мичъл. — Чака те работа. Трябва да се срещнеш с едни хора.

 

 

Наближаваше дванайсет на обяд, когато двамата с Боб се понесохме покрай градската къща на Ханибал. Спрях на ъгъла и звъннах на Рейнджъра, за да кажа на телефонния му секретар, че имам новини. После известно време си гризах долната устна, докато набера смелост да сляза от колата и ида да шпионирам Ханибал.

Е, чудо голямо, какво си се притеснила такава, започнах да си втълпявам аз. Погледни къщата! Спретната и китна! Всичко е мирно и кротко. Ханибал го няма. Точно като вчера. Отиваш отзад, надзърташ и си тръгваш по живо, по здраво. Нищо няма да ти стане.

Така де, защо да не го направиш! Дишай дълбоко! Мисли позитивно!

Грабнах каишката на Боб и го затеглих към велосипедната пътека зад къщите. Щом излязох при къщата на Ханибал, спрях и нададох ухо. Тихо като в гроб. Пък и Боб изглеждаше отегчен. Ако от другата страна на оградата имаше някого, псето щеше да почне да се дърпа, нали така? Огледах стената. Видя им се страшничка. Особено като знаем, че предния път, когато бях идвала тук, бяха стреляли по мен.

Я стига, пак си заповтарях. Няма да мислиш негативно. Какво при тези обстоятелства ще направи Спайдърмен — човекът паяк? Или Ватман? Какво ще направи Брус Уилис? Брус с летящ старт ще долепи кецове до стената и за нула време ще я изкатери. Завързах Боб за един храст и хукнах към зида. Подскочих възможно най-високо, впих пръсти в горния край на оградата и увиснах. Поех си дълбоко въздух, стиснах зъби и се опитах да се изтегля… къде ти! Ами сега! Брус отдавна да се е прехвърлил от другата страна. Но той сигурно ходеше да спортува.

Пуснах се, свлякох се долу и погледнах дървото. В ствола му се мъдреше куршум. Не, не изгарях от желание да се катеря пак на проклетото дърво. Закръжих напред-назад, попуках със стави. Ами Рейнджъра? — запитах се. Нали уж му помагах. На мое място той отдавна да се е покатерил на дървото и да е надзърнал в къщата.

— Да де, но аз не съм Рейнджъра — казах на Боб.

Той ме изгледа с влажни очи.

— Хайде, от мен да мине — отсъдих накрая. — Ще се кача на тъпото дърво.

Покатерих се доста бързо, огледах се, не видях в къщата или в двора да става нещо и пак слязох долу. Отвързах Боб и се върнах тичешком при колата, където седнах и зачаках да иззвъни телефонът. След две-три минути Боб се прехвърли на задната седалка и зае позиция като за сън.

В един часа още си чаках Рейнджъра да ми се обади и тъкмо си казах, че съм гладна, когато вратата на гаража в къщата на Ханибал се плъзна и на заден ход оттам излезе зеленият ягуар.

Ужас, къщата изобщо не е била празна!

Вратата се затвори и ягуарът пое в противоположната посока, към магистралата. Не се виждаше кой точно е зад волана, но бях готова да се обзаложа, че е Ханибал. Подкарах и настигнах ягуара тъкмо преди той да излезе от отбивната. Внимавах да не се приближавам много-много, но и да не го губя от поглед.

Подминахме центъра на града и се отправихме на юг, после поехме на изток по междущатската магистрала. Конете още не се надбягваха на хиподрума „Монмът“, до лятото лунапаркът беше затворен. Това стесняваше възможностите до къщата в Дийл.

Боб пет пари не даваше, че става нещо, спеше си сладко на задната седалка, и туйто. Виж, аз не бях чак толкова спокойна. Не ми се случва всеки ден да следя мафиоти. Макар че на хартия Ханибал Рамос не беше член на мафията. Всъщност не бях съвсем сигурна, според мен обаче мафията не беше в същата гилдия, както картелът на контрабандистите на оръжие.

При Паркуей Ханибал отби от магистралата, прекоси Асбъри Парк и зави наляво, към авеню Оушън, сетне подкара по пътя за Дийл.

Дийл е градче край брега на океана, където градинарите молят едва ли не на колене тревата да порасте в недружелюбния солен въздух, бавачките идват чак от Лонг Бранч, а цените на недвижимите имоти са наистина баснословни — такива няма никъде другаде в държавата. Къщите са огромни, понякога с огради. Жителите са предимно пластични хирурзи и търговци на килими. Единственото наистина паметно събитие, случвало се някога в Дийл, беше показният разстрел на престъпния бос Бени Рагучи, по прякор Хлебарката, очистен през 1982 година в мотел „Бриз“.

Ханибал беше две коли пред мен. Намали скоростта и даде десен мигач, после се насочи към къща с алея, пред която се възправяше ограда. Къщата беше кацнала на дюна, затова се виждаха вторият етаж и покривът, останалото обаче беше скрито зад розов, измазан с гипс зид. Портата пък беше от ковано желязо, с множество какви ли не заврънкулки. Александър Рамос, международният трафикант на оръжие и прочут женкар, живееше в розова къща с розова ограда. Представяте ли си! Такова нещо не може да се случи никога в родната ми махала — Бърг. Там, ако си боядисаш къщата в розово, моментално ще те обявят за скопец.

Розовата ограда сигурно носеше духа на Средиземноморието, не знам. През лятото, когато сенниците бяха спуснати, мебелите по верандата не бяха в калъфи и откъм плажа лъхаше на слънчице и на жега, къщата вероятно олицетворяваше самия живот. През март обаче изглеждаше така, сякаш всеки момент отнейде щеше да изскочи Прозак, за да й удари един шут. Белезникав студен блудкаж.

Докато минавах покрай къщата, забелязах, че от ягуара слиза мъж. Същото телосложение и цвят на косата, както на Ханибал — значи беше той. Освен, разбира се, ако не ме беше мернал и днес на дървото и после не ме беше видял, че го дебна от улицата, и не бе пратил някой комшия — негов двойник, да се метне на ягуара и да ме отведе чак до Дийл колкото да ме вкара в заблуждение.

— Ти как мислиш? — попитах Боб.

Псето отвори едно око, погледна ме невиждащо и продължи да си спи.

И аз бях на същото мнение.

Подкарах, изминах петстотин-шестстотин метра надолу по авеню Оушън, направих обратен завой и пак профучах покрай розовата къща. Спрях така, че да не ме виждат — зад ъгъла. Пъхнах си косата под бейзболна шапка, на която се мъдреше надписът „Металика“, сложих си тъмни очила, изтеглих Боб за каишката и тръгнах към къщата на Рамос. Дийл си е цивилизован град, с лъснати до блясък циментови тротоари, сякаш правени специално за бавачки с детски колички. А също за любопитковци, които за прикритие си водят кучетата.

Бях на няколко метра от портата, когато пред нея спря черна лимузина. Портата се отвори и лимузината влезе вътре. Двама мъже отпред. Задните прозорци бяха тъмни. Започнах уж да оправям каишката на Боб и го оставих да подуши наоколо. Лимузината спря пред колонадата на главния вход и двамината отпред слязоха. Единият отиде да свали няколко сака от багажника. Вторият отвори вратата на мъжа отзад. Беше някъде към шейсетте. Среден на ръст. Слаб. Облечен в яке и панталон. Побеляла къдрава коса. От това, че всички затанцуваха около него, си направих извода, че мъжът е Александър Рамос. Явно беше пристигнал за погребението на сина си. Ханибал излезе да посрещне по-възрастния мъж. На входната врата се появи и по-млада и по-тънка версия на Ханибал, която обаче не слезе по стълбите. Помислих си: Юлисис, средният син.

Никой не изглеждаше особено щастлив от тази мила семейна среща. При тези обстоятелства съвсем разбираемо, рекох си аз. Ханибал каза нещо на по-възрастния мъж. Той се изопна и го шляпна отстрани по главата. Но не силно. Не така, че да го подкоси. А по-скоро за да му каже: тъпанар.

Въпреки това трепнах по инстинкт. Стоях доста далеч, но пак видях как Ханибал е стиснал зъби.