Джанет Еванович
Пет за четири (5)

Глава 4

— Леле-мале! — възкликна Лула. — Не се обръщай, но се задава баба ти.

Завъртях очи.

— Баба ми ли?

— Само това не! — простена Вини някъде от дъното на вътрешния кабинет.

Чу се как братовчед ми се суети. Затръшна вратата на кабинета и пусна резето.

Баба влезе царствено и се огледа.

— Божичко, каква дупка! — зацъка тя. — Какво друго може да се очаква от Плъмови!

— Къде е Мелвина? — попитах я.

— Отскочи до бакалията да купи месо. Така и така бяхме наблизо, та си рекох — защо да не отскоча да поговоря с Вини да ме вземе на работа!

Всички извърнахме глави към затворената врата на Вини.

— Каква работа търсите? — намеси се Кони.

— Искам да издирвам хора, не спазили съдебната гаранция — поясни баба. — Защо и аз да не се отъркам о големите пари! Имам си пистолет и всичко останало.

— Ей, Вини! — провикна се Кони. — Имаш посетителка.

Вратата се открехна, Вини надзърна отвътре и изгледа кръвнишки Кони. После се обърна и към баба.

— Една! — възкликна и се опита да си лепне усмивка — без особен успех.

— Винсънт! — ухили се сладко-сладко баба.

Братовчед ми запристъпва от крак на крак — идеше му да хукне и да избяга, но съзнаваше, че няма да стигне далеч.

— Какво обичаш, Една? Може би си платила гаранцията на някого, а той е духнал и искаш ние да го издирим.

— Няма такова нещо — отвърна баба. — Мислех да се хвана някъде на работа, ще ми се да стана агентка при теб.

— Не може — отсече Вини.

— Но не ме смяташ за стара, нали? — наежи се баба ми.

— Божичко, не! Изобщо не изглеждаш стара. Но дъщеря ти ще получи пристъп. Не че имам нещо против Елън, тя обаче няма да одобри.

— Елън е прекрасен човек — натърти баба, — но й липсва въображение. Същата като баща си е, лека му пръст. — Тя стисна устни. — Беше голям досадник. Но както и да е. Да се смятам ли за назначена?

— Не мога да го направя, Една. Искам да ти помогна, но за тая работа се искат някои умения.

— Имам си умения всякакви — изрепчи баба. — Знам да стрелям, знам да псувам, падам си любопитна. Освен това имам и права. Имам право на труд — натърти тя и изгледа под вежди Вини. — Нещо не виждам да си наел възрастни хора. Не ми предоставяш равни възможности. Проявяваш дискриминация към възрастните хора. Смятам да се оплача от теб в ААП.

— ААП — това е Американската асоциация на пенсионерите, нали? — напомни й Вини. — П означава пенсионери. В асоциацията смятат, че пенсионерите имат право на почивка, а не на труд.

— Добре де — предаде се баба. — Ами ако седна ей на онова канапе и не мръдна, докато не умра от глад? Ще те видя тогава какво ще правиш!

Лула подсвирна.

— При тая жена няма ала-бала.

— Ще помисля — обеща Вини. — Не обещавам нищо, но ако изпадне нещо като за теб…

Той отново се шмугна в кабинета си и пусна всички резета.

— Е, пак е нещо — отбеляза доволна баба. — А сега да тръгвам! Ще видя какво е направила Мелвина. Имаме големи планове за следобеда. Ще идем да огледаме няколко апартамента, после ще се отбием до погребалния дом на Стива, за опелото на Маделин Кручман. Доколкото чух, изглеждала много добре. Доли й направила косата, турила й и малко боя да й открои лицето. Ако ми хареса, обеща да боядиса и моята коса.

— Тичай тогава, какво още се бавиш! — възкликна Лула.

Двете с баба се ръкуваха най-церемониално и баба ми си тръгна.

— Нещо ново за Рейнджъра или Хомър Рамос? — попитах аз Кони.

Кони отвори шишенцето с лак.

— Рамос е застрелян от упор. Според някои намирисвало на екзекуция.

Кони произлиза от род, където са наясно с екзекуциите. Джими Пердето й се пада вуйчо. Не знам как му е истинското фамилно име. Знам само, че Джими си е перде — взел ли те е на мушка, спукана ти е работата. Израсла съм с разказите за Джими Пердето точно както другите деца растат с приказките за Котарака в чизми. В моя квартал Джими Пердето си е цяла легенда.

— Ами полицията? Каква е нейната гледна точка днес? — поинтересувах се аз.

— Издирват Рейнджъра, и то не на шега.

— Като свидетел ли?

— Доколкото знам, като всичко.

Кони и Лула ме погледнаха.

— Е? — попита Лула.

— Какво е?

— Знаеш много добре какво.

— Не съм сигурна, но според мен Рейнджъра не е мъртъв — отвърнах аз. — Просто имам такова чувство.

— Бре, бре, бре! Така си и знаех — прихна Лула. — Гола ли беше, когато го получи това чувство?

— Не!

— Толкова по-зле. На твое място щях да бъда гола — подметна колежката.

— Трябва да тръгвам — рекох. — Ще ида да съобщя на Откаченяка лошата новина за Сребристата фурия.

 

 

Хубавото на Откаченяка е, че почти винаги си стои вкъщи. Лошото е, че докато къщата му е пълна, главата му често е празна.

— Майко мила! — възкликна той, след като ми отвори. — Пак ли съм си забравил датата, когато трябва да се явя пред съда?

— Датата ти е след цели две седмици, смятано от утре.

— Страхотно.

— Трябва да поговорим за Сребристата фурия. Малко е чукната. Няма й го и десният заден мигач. Но ще я закарам на сервиз.

— Не се притеснявай, маце. Случва се.

— Дали да не поговоря със собственика?

— С Прекупвача!

— Точно така, с Прекупвача. Къде мога да го намеря?

— В последната къща от редицата. Има си и гараж, маце. Представяш ли си! Гараж!

Бях прекарала зимата в това да чегъртам леда по предното стъкло и напълно разбирах защо Откаченяка се вълнува толкова от някакъв си гараж. И аз бях на мнение, че е прекрасно да си имаш гараж.

Последната къща беше на около километър, затова се качихме на колата.

— Как мислиш, ще го намерим ли вкъщи? — попитах Откаченяка, когато стигнахме края на пресечката.

— Прекупвача винаги си е вкъщи. Не може да мърда много-много, нали трябва да прекупува.

Натиснах звънеца, отвори ни Дуги Крупър. Беше ми съученик, но не го бях виждала от години. Дори бях подочула, че бил отишъл да живее в Арканзас и там бил умрял.

— Я, Дуги! — възкликнах аз. — Мислех, че си мъртъв.

— Не, не съм, само ми се искаше да съм мъртъв. Преместиха баща ми в Арканзас и аз от немай-къде заминах с него, но това там не е живот. Няма тръпка, ще знаеш. А ако решиш да идеш на море, трябва да пътуваш няколко дена.

— Ти ли си Прекупвача?

— Тъй вярно. Същият. Ако ти трябва нещо, веднага ти го доставям. И се споразумяваме за цената.

— Нося ти лоши новини, Дуги. Сребристата фурия катастрофира.

— Тя самата си е катастрофа, моето момиче. Навремето си я харесвах, но сега не мога да я пробутам на никого. Щом я върнеш, ще взема да я бутна от някой мост. Освен ако не си решила, разбира се, да я купиш.

— Не ми върши работа. От сто километра бие на очи. Трябва ми кола, която да е незабележима.

— Незабележима кола, значи. Май ми се намира такава — оповести Дуги. — Я ела отзад да поогледаме.

Отзад всичко беше задръстено с автомобили: и пътят, и дворът, и гаражът.

Дуги ме заведе при черен форд ескорт.

— Ето ти автомобилче, с което няма да те забележи никой.

— На колко години е?

— Не знам, но е навъртял доста километри.

— Не е ли посочена годината на производство?

— Точно на този модел — не.

Виж ти!

— Ако ти трябва кола с година, това ще се отрази неблагоприятно на цената.

— Колко неблагоприятно?

— Е, все ще се споразумеем.

В гимназията Дуги Крупър се славеше като най-големия баламурник. Нямаше си гадже, не спортуваше, не ядеше като всички останали. Най-върховното му постижение в последния клас бе да пъхне през сламка бонбонче тик-так в едната си ноздра.

Откаченяка обикаляше и полагаше длани върху автомобилите — да им проверял кармата.

— Ето! — провикна се той, както стоеше до малък джип в защитни цветове. — Този автомобил ще те пази.

— Като ангел хранител ли?

— Не, просто има предпазни колани.

— А има ли си година на производство? — обърнах се аз към Дуги. — Върви ли?

— Почти сигурен съм, че върви — отвърна той.

 

 

След половин час вече се бях сдобила с нов чифт дънки и с нов часовник, но не и с нова кола. Дуги се опита да ми пробута и микровълнова печка, но аз вече си имам.

Още беше ранен следобед, времето не беше ужасно, затова и отскочих до нашите да взема буика на чичо Шандор, модел петдесет и трета година. Никой не го караше, той си вървеше, имаше си и година на производство. Започнах да си втълпявам, че автомобилчето е страхотно. Класика! Чичо Шандор беше купил буика нов-новеничък, той бе в отлично състояние, което не можеше да се каже за чичо Шандор, отдавна заровен дълбоко в земята. Половината зеленикавосин, другата половина бял, с лъскави хромирани амбразурки и мощен двигател. Дано ми изплатяха осигуровката, докато баба си изкараше курсовете и опреше до буика. Надявах се да си прибера осигуровката час по-скоро, защото, да ви призная, не можех да го понасям тоя буик.

Когато най-после се отправих към къщи, слънцето вече залязваше. Паркингът пред блока беше задръстен, до едно от малкото свободни местенца бе спрял големият черен линкълн. Паркирах на празното място и десният преден прозорец на буика се смъкна.

— Това пък сега какво е? — подвикна Мичъл. — Поредният автомобил? Мисли му, ако се опитваш да ни хвърляш прах в очите.

Де да беше толкова просто!

— Напоследък си имам проблеми с колите.

— Ако в обозримо бъдеще не намериш Рейнджъра, ще си имаш и други проблеми, и то с фатални последици.

Мичъл и Хабиб сигурно бяха големи бабаити, но кой знае защо, нещо не се разтреперих от страх. Двамата просто не бяха от същата категория, както онзи психар Морис Мънсън.

— Какво се е случило на ризата ти? — поинтересува се Мичъл.

— Един се опита да ме подпали.

Той поклати глава.

— Хората съвсем полудяха. Трябва да имаш очи и на тила.

И това ми го казва човек, който току-що се е заканил да ме убие!

Влязох във входа и се огледах с надеждата да зърна Рейнджъра. Вратата на асансьора се отвори и аз надникнах вътре. Никой. Не бях сигурна какво точно съм почувствала — облекчение или разочарование. На стълбищната площадка също нямаше никого. Де да имах такъв късмет и с апартамента! Още в мига, щом отворих входната врата, от кухнята изскочи баба ми.

— Идваш си тъкмо навреме! — провикна се тя. — Пържолките са готови, слагам ги на масата. Направих и макарони със сирене. Нямаме само зеленчуци, но понеже майка ти не е тук, си рекох, че можем да ядем само каквото ни се яде.

Върху масата в трапезарията бяха подредени истински чинии, истински ножове и вилици, дори истински хартиени салфетки, сгънати на триъгълничета.

— Божичко! — ахнах аз. — Много мило от твоя страна да приготвиш такава хубава вечеря.

— Щеше да е още по-хубава, но ти имаш само една тенджера. Какво стана с комплекта тенджерки, който ти подариха на сватбата?

— Изхвърлих го, когато заварих Дики да… да прави знаеш какво с Джойс.

Баба донесе на масата и макароните със сирене.

— Влизам ти в положението — отбеляза тя, после седна и си взе от пържолките. — Трябва да бързам. Днес следобед на нас с Мелвина не ни остана време да отскочим на опелото в погребалния дом, ще идем довечера. Защо не дойдеш и ти?

Ако не броим това да си забучвам вилицата в окото, най-любимото ми занимание е да ходя на оглед на мъртъвци.

— Благодаря ти, но довечера имам работа. Един приятел ме помоли да държа едни хора под око.

— Жалко! — въздъхна баба. — В погребалния дом ще бъде много интересно.

 

 

След като баба излезе, изгледах поредната серия от продължението на „Симпсънови“, после и римейк на „Бавачката“, а също половин час от някакво телевизионно състезание — колкото да се поразсея и да не мисля за Рейнджъра. Гризеше ме подличката мисъл дали той е чак толкова невинен за убийството на Рамос. Място не можех да си намеря от притеснение, че ще вземат да го арестуват или да му теглят куршума, преди да са намерили истинския убиец. За капак се бях съгласила и да му върша мръсната работа и да ходя да следя този и онзи. Рейнджъра беше най-добрият агент на Вини, същевременно обаче се занимаваше с куп други неща, някои от които дори законни. И в миналото бях работила за Рейнджъра — с променлив успех. Накрая обаче махнах името си от неговата ведомост, понеже реших, че съдружието ни не е в интерес на никого. Но сега ми се стори, че е време да направя изключение. Макар че не бях съвсем наясно защо Рейнджъра е опрял точно до моята помощ. Не съм от най-оправните. От друга страна обаче, съм късметлийка, умея и да бъда вярна, а с мен вероятно щеше да му излезе и по-евтино.

Вече се мръкваше, когато се преоблякох. Черно ластично клинче, черна тениска, кецове, черен суичър и за да съм в пълна униформа, лютивият спрей. Ако ме спипаха, щях да кажа, че съм излязла да потичам. Всеки извратен тип в щата изтъкваше същото съшито с бели конци оправдание — действаше безотказно.

Дадох на Рекс бучка сиренце и му обещах да се прибера до час-два. На паркинга затърсих хондичката, после се сетих, че е станала на въглен. Огледах се и за Сребристата фурия, но и нея, естествено, я нямаше. Накрая въздъхнах сломено и се качих на буика.

Вечерно време Фенуд Стрийт е много уютна. Прозорците на къщите светеха, по алеите за входните врати се мержелееха лампи. На улицата нямаше жива душа.

Пердетата на Ханибал Рамос пак бяха спуснати, но изпод тях се процеждаше светлина. Минах веднъж по пресечката и оставих буика при пътеката за велосипедисти, откъдето бях минала през деня.

Размахах ръце, потичах на място, все едно загрявам, ако случайно някой ме гледа. После поех на бегом към велосипедната пътека, която минаваше зад къщите. Там през дърветата се просмукваше по-малко светлина. Поспрях колкото очите ми да свикнат със здрача. В оградата на всяка къща имаше задна врата — тръгнах предпазливо, като броях вратите, да не пропусна къщата на Ханибал. Прозорците на горния му етаж бяха тъмни, затова пък от долните струеше светлина, озарила оградата.

Натиснах вратата. Заключено. Тухлената ограда беше висока към два метра. Бе съвсем гладка, нямаше къде да се хвана или да стъпя. Огледах се с надеждата да зърна нещо, на което да се кача. Нищо. Точно тогава забелязах бора току до оградата. Беше крив, понеже зидът притискаше някои от клоните — най-горните висяха над двора. Ако успеех да се покатеря, щях да се скрия сред клонака и да позяпам Ханибал. Вкопчих се в един от долните клони и се издърпах. Изкачих се на половин метър и бях възнаградена с гледка към задния двор на Ханибал. Покрай оградата имаше цветни лехи, покрити за през зимата със слама. При задната врата на къщата имаше застлано с плочник неравно дворче. Останалото беше морава.

Точно както и подозирах, пердетата отзад не бяха спуснати. През един от двойните прозорци се виждаше кухнята. Високата двойна врата водеше към трапезария, зад която мярнах мъничко от съседната стая, вероятно хола, но не бях сигурна. Не забелязах никакво движение.

Постоях още известно време на дървото и продължих да гледам как не става нищо. В къщата на Ханибал не помръдваше нищо. У съседите — също. Да си умреш от скука! По велосипедната пътека нямаше жива душа. Никой не си разхождаше кучето. Никой не тичаше за здраве. Тъмно като в рог. Ей това му харесвам на наблюдението. Никога не се случва нищо. После ти се допикава, изчезваш за малко и точно тогава някой извършва двойно убийство.

След един час задникът ми стана безчувствен, а от бездействието краката ми изтръпнаха. Рекох си, я зарежи. И бездруго не знаех какво точно трябва да наблюдавам.

Обърнах се да сляза от бора, изгубих равновесие и тупнах долу. Пльос! Направо по дупе. В задния двор на Ханибал.

Осветлението в двора се включи и Ханибал ме погледна.

— Това пък какво е? — подвикна той.

Разкърших пръсти, размърдах крака. Всичко май си ми беше на мястото.

Ханибал се беше надвесил над мен с ръце на хълбоците и ме гледаше така, сякаш очакваше обяснение.

— Паднах от дървото — рекох му.

Но и без да го казвам, си личеше откъде съм паднала — всичко около мен беше в иглички и откършени клонки.

Ханибал продължи да стои като истукан.

Криво-ляво се изправих.

— Опитвах се да си сваля котарака. Покатерил се е още днес следобед и не помръдва оттам.

Ханибал погледна към бора.

— Още ли е горе?

Личеше си, че не вярва и на една-едничка моя думица.

— Стори ми се, че скочи, когато паднах.

Ханибал Рамос беше с калифорнийски загар и с лице като превтасало тесто. Бях го виждала на снимка и не се изненадах. Виж, не очаквах да изглежда толкова изтощен. Но човекът все пак бе изгубил току-що брат си, беше си съвсем разбираемо да страда. Имаше кестенява оредяла коса. Очите му гледаха властно иззад очилата с кокалени рамки. Беше облечен в сив панталон от костюм, който беше станал на хармоника, и в бяла, разкопчана на врата риза, и тя доста смачкана. Типичен предприемач средна ръка след тежък ден в службата. Ханибал беше малко над четирийсетте, от сто километра си личеше, че след година-две ще сложи байпасите.

— И сигурно е избягал? — рече той.

— Дано да не е избягал. До гуша ми дойде да го гоня.

Изпечена лъжкиня съм, ще знаете. Понякога и аз си се чудя колко ме бива да лъготя.

Ханибал отвори задната врата в оградата и хвърли един поглед към велосипедната пътека.

— Лоши новини! Не виждам никакъв котарак.

Надзърнах през рамото му.

— Маци-маци! — извиках с цяло гърло.

Чувствах се доста глупаво, но сега вече не можех да бия отбой.

— Знаете ли какво си мисля? — попита Ханибал. — Мисля, че няма никакъв котарак. Мисля още, че сте се покатерили на дървото, за да ме шпионирате.

Погледнах го като гръмната — един вид, бива ли да ме подозирате в такова нещо!

— Слушайте — рекох и заситних, за да го заобиколя и да се изнижа през вратата. — Аз ще вървя. Трябва да го намеря тоя котарак.

— Какъв е на цвят?

— Черен.

— На слука.

Преди да изляза от двора, надзърнах под един-два храста.

— Маци-маци!

— Я ми дайте името и телефона си, в случай че го намеря — предложи Ханибал.

Погледите ни се срещнаха, сърцето ми замря.

— А, не, няма нужда — изпелтечих.

Сетне побързах да си тръгна, като се отправих в посока, обратна на тази, от която бях дошла.

Свърнах от пътеката за велосипедисти и заобиколих къщите, за да стигна при колата. Прекосих улицата, поспрях в мрака и се вторачих отново в къщата на Ханибал — ама че чешит! Ако го срещнех случайно на улицата, щях да го помисля за застрахователен агент. Или най-много за дребен шеф в някоя фирма. И през ум не би ми минало, че всъщност е престолонаследник на империя, въртяща незаконна търговия с оръжие.

В един от горните прозорци примига светлина. Престолонаследникът вероятно се преобличаше в нещо по-удобно. Беше рано да си ляга, пък и долу още светеше. Тъкмо понечих да си тръгна, когато откъм другия край на улицата се зададе автомобил, който свърна по алеята към къщата на Ханибал.

Жена зад волана. Лицето й не се виждаше. Вратата се отвори и се показа дълъг крак в чорап, последван от тяло трепач в тъмно костюмче. Жената носеше под мишница дипломатическо куфарче.

Записах си номера на автомобила в тефтерчето, което носех в дамската чанта, извадих от жабката малкия бинокъл и изприпках при задния двор на Ханибал. Втори път. Беше тихо. Ханибал вероятно беше сигурен, че ми е изкарал ангелите и повече няма да припаря тук. Така де, кой тъпанар ще се опитва да го дебне два пъти за една вечер?

Как кой! Аз.

Покатерих се на бора възможно най-тихо. Този път беше по-лесно. Знаех къде отивам. Намерих си гнезденцето и извадих бинокъла. За беда нямаше нищо за гледане. Ханибал и гостенката му бяха в някоя от предните стаи. Виждах мъничко от гърба на Ханибал, жената обаче беше извън полезрението ми. След няколко минути се чу как предната врата на Ханибал се захлопва в далечината и как потегля автомобил.

Ханибал влезе в кухнята, извади от чекмеджето нож и отвори някакъв плик. Извади отвътре писмо и го прочете. Никаква реакция. Върна го внимателно в плика, който остави върху кухненския плот.

Явно погълнат от мислите си, погледна през прозореца. После отиде при задната врата, плъзна я и надзърна към дървото. Застинах, наложих си дори да не дишам. Рекох си — не може да ме види. На бора е тъмно. Само не мърдай и той ще се прибере. Да, ама не! Ханибал вдигна ръка, щракна електрическо фенерче и ме спипа на местопрестъплението.

— Маци-маци! — заповтарях като курдисана и затулих с длан очи, та фенерчето да не ме заслепява.

Ханибал вдигна и другата си ръка и аз видях пистолет.

— Слизай! — подвикна той и тръгна към мен. — Бавно.

Да, разбира се. Политнах от дървото, като пътем изпотроших сума ти клони, този път се приземих на крака и хукнах накъдето ми видят очите.

Пиу! Безпогрешният звук на куршум, изстрелян от оръжие със заглушител.

Обикновено съм доста спъната, сега обаче се движех по пътеката със скоростта на светлината. Стрелнах се право при колата, метнах се и отпраших.

Няколко пъти погледнах в огледалото за обратно виждане — да се уверя, че не ме следят. Щом наближих блока, подкарах по Мейкфийлд, завих, угасих фаровете и зачаках. Не се виждаха никакви автомобили. Отново включих фаровете и забелязах, че ръцете ми вече не треперят толкова силно. Реших, че това е добър знак, и се отправих към къщи.

Завих към паркинга и що да видя — Морели! Беше се облегнал на джипа си и бе кръстосал крака при глезените. Заключих буика и отидох при него. Отегчението върху лицето му беше изместено от мрачно любопитство.

— Пак ли си го подкарала тоя буик? — попита ме той.

— Сега-засега — да.

Морели ме огледа от глава до пети и махна от косата ми една борова игличка.

— Страх ме е да попитам — подметна той.

— Следя едни хора.

— Лепнеш цялата.

— От смолата. Бях на един бор.

Морели се ухили.

— Подочух, че във фабриката за копчета търсели хора.

— Какво знаеш за Ханибал Рамос?

— Майко мила! Само не ми казвай, че си тръгнала да следиш Рамос. Той вече наистина е от лошите.

— Не ми се видя лош. Изглежда съвсем обикновен. По-точно, изглеждаше, докато не насочи срещу мен патлака.

— Не го подценявай. Ханибал ръководи империята на Рамос.

— Мислех, че я ръководи баща му.

— Ханибал се е заел с всекидневното ръководство. Ако се вярва на мълвата, старецът се е поболял. Винаги си е бил непредсказуем, но според моя източник сега съвсем го е ударил през просото и роднините му са наели гледачи, които да го държат под око, да не би да му хрумне да се запилее някъде и да не се върне повече.

— Алцхаймер ли?

Морели сви рамене.

— Не знам.

Погледнах се и видях, че съм си ожулила до кръв коляното.

— Като помагаш на Рейнджъра, нищо чудно да се забъркаш в нещо и да те обявят за съучастница — предупреди ме Морели.

— Кого, мен ли?

— Каза ли му да се свърже с мен?

— Не съм имала възможност. Пък и ако му оставяш съобщения на пейджъра, той ги получава. Просто не иска да отговаря.

Морели ме притегли плътно до себе си.

— Миришеш на борова гора.

— Сигурно е от смолата.

Хвана ме за кръста и ме целуна по вратлето.

— Много си секси.

На него всичко му беше секси.

— Защо не дойдеш с мен у нас. Ще те целуна по коляното и ще ти стане по-добре.

Примамливо.

— Ами баба?

— Тя няма да забележи. Сигурно вече спи като заклана.

Един от прозорците на втория етаж в блока се отвори. Моят прозорец. И оттам се показа баба.

— Ти ли си, Стефани? Кой е този с теб? Джо Морели ли?

Джо й махна.

— Здрасти, госпожо Мазур.

— Какво стърчите там? — поинтересува се баба. — Качете се да си хапнете сладичко. На прибиране от погребалния дом се отбихме в супермаркета и купих крем-пита.

— Мерси — отвърна Джо. — Но трябва да се прибирам. Утре съм ранна смяна.

— И ще се лишиш от крем-пита! — възкликнах невярващо аз.

— Не ми се яде пита.

Мускулите между краката ми се свиха.

— Е, аз ще си отрежа едно парче — провикна се баба, — прегладняла съм като вълк. Вляза ли в погребален дом, и ми се отваря страшен апетит.

Прозорецът се затвори и баба изчезна.

— Та ще дойдеш ли с мен? — попита пак Морели.

— Ти имаш ли крем-пита?

— Имам нещо по-вкусно.

Така си беше. Проверявала съм.

Прозорецът се отвори отново и баба проточи врат.

— Стефани, търсят те по телефона. Да му кажа ли да ти звънне по-късно?

Морели вдигна вежди.

— Значи те търси мъж, а?

И двамата си помислихме: Рейнджъра.

— Кой се обажда? — попитах аз баба.

— Някой си Брайън.

— Сигурно е Саймън Брайън — обясних на Морели. — Заради Каръл Забо се налага да му правя мили очи.

— Не думай! Наистина ли ти се обажда заради Каръл Забо?

— Надявам се. — Не виждах за какво друго ще ми се обажда Брайън Саймън, освен заради Каръл или в краен случай, за да ме сваля. — Качвам се ей сега — провикнах се. — Нека ти даде номера, аз ще му звънна.

— Разби ми сърцето — оплака се Морели.

— Баба ще остане само още ден-два, после ще го отпразнуваме.

— До ден-два ще остана без ръка.

— Горкият ти!

— Сериозно ти говоря, не се и съмнявай — натърти Морели.

Целуна ме — изобщо не се съмнявах в нищо. Пъхна ръка под тениската ми, мушна език дълбоко в устата ми… и аз чух как някой свири оглушително.

Госпожа Файн и господин Моргенстърн се бяха залепили на прозорците и току подсвиркваха, привлечени от крясъците, които си разменяхме с баба. И двамата изръкопляскаха и започнаха, да дюдюкат.

Госпожа Бенсън също си отвори прозореца.

— Какво става тук? — поинтересува се тя.

— Секс на паркинга — поясни господин Моргенстърн.

Морели ме погледна замислено.

— Както е тръгнало, може и дотам да се стигне.

Обърнах се, хукнах към входа и взех на бегом стълбите. Отрязах си от крем-питата и чак тогава звъннах на Саймън.

— Казвай сега — подканих.

— Обаждам ти се за една услуга.

— Не правя секс по телефона — отрязах го аз.

— Не ти искам секс по телефона. Това пък откъде ти хрумна?

— Не знам. Хрумна ми, и толкоз.

— Обаждам ти се заради моето куче. Налага се да замина за два-три дни и няма на кого да го оставя. И понеже си ми задължена…

— Живея в апартамент! Не мога да прибера тук куче.

— Само за два-три дни. Пък и кученцето е много добро.

— Защо не го оставиш в кучешки хотел?

— Мрази приюти и хотели. Отказва да яде. Направо се поболява.

— Какво ти е кучето?

— Малко.

Ох, да му се не види!

— Значи само за два-три дни, така ли?

— Ще ти го оставя утре рано сутринта и в неделя ще дойда да си го прибера.

— Не знам. Моментът не е подходящ. Баба ми е дошла на гости.

— Кучето обича стариците. Честен кръст! Пък и баба ти много ще го хареса.

Погледнах нагоре към Рекс. Щеше да ми се пръсне сърцето, ако той отказваше да яде и се поболееше, затова му влизах в положението на Саймън.

— Хайде, от мен да мине! — рекох. — По кое време утре?

— Към осем става ли?

 

 

Отворих очи — колко ли беше часът? Лежах на канапето, беше тъмно като в рог, миришеше на кафе. За миг се паникьосах — не знаех къде се намирам. Погледнах към фотьойла отсреща и забелязах, че някой се е разположил на него. Мъж. Не се виждаше нищо, беше страшна тъмница. Сърцето ми замря.

— Как мина снощи? — попита мъжът. — Научи ли нещо интересно?

Рейнджъра. Нямаше смисъл да питам как е проникнал, след като всички врати и прозорци са затворени и заключени. Рейнджъра си имаше свои си начини.

— Колко е часът?

— Три.

— А да ти е хрумвало, че по това време на нощта някои хора спят?

— Тук мирише на борова гора — отбеляза Рейнджъра.

— Аз мириша така. Бях на бора зад къщата на Ханибал и не мога да си махна смолата. Полепнала ми е по косата.

Видях в тъмното как Рейнджъра се подсмихва. Чух го и да прихва тихичко.

Седнах.

— Ханибал си има приятелка. Посети го към десет, дойде с черно БМВ. Постоя десетина минути, даде му някакво писмо и си тръгна.

— Как изглежда?

— Къса руса коса. Скъпи дрехи.

— Записа ли номера на колата?

— Да. Но още не съм го проверила.

Той отпи от кафето.

— Нещо друго?

— Той, общо взето, ме видя.

— Общо взето ли?

— Паднах от дървото в задния му двор.

Усмивката изчезна.

— И?

— И му казах, че си търся котарака, но не съм много сигурна, че ми повярва.

— Ако те е познавал по-добре… — отбеляза Рейнджъра.

— После втория път ме спипа на дървото и извади пистолет, затова скочих и побягнах.

— Умничката ми!

— Ей, ти какво си мислиш, че тук расте трева ли? — възкликнах аз и се почуках по главата.

Рейнджъра се усмихна отново.