Джанет Еванович
Пет за четири (4)

Глава 3

Рейнджъра е служил в специалните части и още си е едър като канара — същинско кълбо от мускули. Беше застанал на педя от мен, та се видях принудена да поотметна глава, за да го гледам в очите.

— Сега ли ставаш? — попита ме той. Погледнах се.

— Защо питаш, заради пижамата ли?

— Заради пижамата, косата… вцепенението.

— Ти си причина за вцепенението.

— Да де — съгласи се Рейнджъра. — Такъв съм си. Докарвам жените до вцепенение.

— Какво се е случило?

— Имах среща с Хомър Рамос и след като си тръгнах, някой го е убил.

— Пожарът?

— Нямам нищо общо.

— Знаеш ли кой е очистил Рамос? Рейнджъра се вторачи в мен.

— Досещам се.

— В полицията мислят, че си го очистил ти. Имат те на видеозапис.

— В полицията само се надяват да съм го убил аз. Трудно ми е да си представя, че наистина ме мислят за извършителя. Не се славя като чак толкова смотан.

— Да, затова пък се славиш като… а бе славиш се, че убиваш хора.

Рейнджъра ми се ухили.

— Долни клюки. — Погледна ключовете в ръката ми. — Отиваш ли някъде?

— Баба дойде да живее при мен за ден-два. Иска вестник, ще отскоча до „711“.

В очите му грейна усмивка.

— Вече нямаш кола, моето момиче.

Да бе!

— Забравих. — Взрях се в него. — А ти откъде знаеш?

— Няма я на паркинга.

А, да.

— И какво е станало с колата ти? — попита Рейнджъра.

— Отправи се към автомобилния рай.

Той натисна копчето за третия етаж. Вратата се отвори, Рейнджъра натисна стопа, изтича на стълбищната площадка и грабна вестника, оставен на пода пред апартамент номер три.

— Но това е вестникът на господин Клайн! — възроптах аз.

Рейнджъра ми го връчи и натисна копчето за втория етаж.

— Карай, и ти ще му направиш някаква услуга.

— Защо не се яви пред съда?

— Сега не ми е до това. Трябва да намеря един човек, а как да го направя, ако ме задържат?

— Или убият.

— Точно така — потвърди Рейнджъра. — И ако ме убият. Не смятам, че тъкмо сега е в мой интерес да се появявам на обществено място, и то в ден и час, известни на всички.

— Вчера при мен дойдоха двама бабаити, приличаха ми на мафиоти. Мичъл и Хабиб. Смятали, моля ти се, да ме следят, докато ги отведа при теб.

— Работят за Артуро Столе.

— За Артуро Столе ли? Царя на килимите? И каква е връзката?

— Не ти трябва да знаеш.

— Един вид, ако ми кажеш, после ще се наложи да ме убиеш ли?

— Ако ти кажа, някой друг може да реши да те убие.

— Останах с впечатлението, че Мичъл не е голям поклонник на Александър Рамос.

— С правилно впечатление си останала. — Рейнджъра ми връчи картичка с адрес. — Искам по съвместителство да следиш един човек. Ханибал Рамос. Първородният син и вторият човек в империята Рамос. Посочва за местожителство Калифорния, но напоследък нещо се заседава все повече в Джърси.

— Сега тук ли е?

— От три седмици. Има къща в квартала при магистрала 29.

— Не мислиш, че е гръмнал брат си, нали?

— Не е пръв в списъка ми — потвърди Рейнджъра. — Ще пратя един от моите да ти докара кола.

Рейнджъра работеше с малка армийка мъже, които да му вършат едно-друго. Повечето бяха бивши военни, още по-откачени и от него.

— Не! Не се налага.

Нещо не ми вървеше с колите. Кончината им често завършваше с това, че се намесваше полиция, а колите на Рейнджъра са с произход, който трудно ще докажеш.

Рейнджъра се върна в асансьора.

— Не се доближавай много-много до Рамос — заръча ми той. — Не е от добрите.

Вратата се затвори. Рейнджъра отново изчезна.

 

 

Излязох от банята, облечена в обичайната си униформа: дънки, кубинки и тениска, току-що си бях взела душ и бях готова да започна деня. Баба си четеше вестника на масата в трапезарията, а Откаченяка седеше срещу нея и похапваше сладко-сладко палачинки.

— Ей, маце — провикна се той, — баба ти ме почерпи палачинки. Голям късмет си извадила, че е дошла да живее при теб. Тя е върхът.

Баба се усмихна.

— Голям сладур, нали? — рече ми тя.

— Много ми е кофти за вчера — подхвана пак Откаченяка, — затова съм ти докарал кола. Временно, де. Помниш ли, разказвах ти за един мой приятел — Прекупвача? Направо беше сломен, щом разбра за пожара, и каза, че щял само да се радва, ако караш някоя от колите му, докато си намериш нова.

— Тази е крадена, нали?

— Бива ли да говориш така! Приличам ли ти на такъв човек?

— Приличаш ми на човек, който ще задигне кола, без да му мигне и окото.

— Е, дори да е така, не го правя през цялото време. Тази тук наистина си е редовна. А и ти я даваме временно.

Наистина ми трябваше автомобил.

— Само за ден-два — вметнах. — Докато си получа парите от застраховката.

Откаченяка се дръпна от празната чиния и ми пусна в ръката връзка ключове.

— Забавлявай се, маце! Колата е космическа. Лично съм я избрал, да ти допълва аурата.

— Каква марка е?

— „Ролсваген“. Сребриста фурия.

Така значи, фурия.

— Добре. Хиляди благодарности. Да те откарам ли до вас?

Той излезе в антрето.

— Ще се върна пеш. Да се поразкърша.

— Днес нямам и един свободен миг — оповести баба. — Сутринта съм на кормуване. После следобед ще ходим с Мелвина да оглеждаме апартаменти.

— По джоба ли ти е да си взимаш апартамент?

— Заделила съм някой и друг долар от къщата, дето я продадох. Кътах ги за старчески дом, но ако се докарам чак дотам, ще взема да си тегля куршума.

Аз се свъсих.

— Е, няма още утре да се напълня с олово, де — успокои ме баба. — Остават ми още доста годинки. Пък и съм обмислила всичко. Ако захапеш дулото, ще ти отхвърчи само тилът. Така Стива от погребалното бюро няма да се чуди как да те разкрасява — и бездруго никой не ти вижда в ковчега тила. Трябва само да внимаваш да не ти трепне ръката и да оплескаш всичко, например да си откъснеш ухото. — Тя остави вестника. — На връщане ще се отбия да взема пържолки за вечеря. А сега трябва да се готвя за кормуването.

Аз пък трябваше да ходя на работа. Лошото бе, че хич не ми се работеше — не ми се дебнеше Ханибал Рамос. И никак, ама никак не ми се запознаваше с Морис Мънсън. На драго сърце бих си се върнала в легълцето, но за това не дават пари, а аз трябва да си плащам наема. Пък и вече нямах легло. Баба ми го беше окупирала.

Е, какво толкова, нищо няма да ми стане, ако прегледам папката на Мънсън. Извадих я и я разлистих. Ако не броим побоя, изнасилването и опита за кремацията, Мънсън не изглеждаше чак толкова страшен. Не си беше изклъцкал върху челото пречупени кръстове. Беше вписал срещу „Адрес“ Рокуел Стрийт. Познавах улицата. Беше на хвърлей от фабриката за копчета. Не беше в най-приятната част на града. Но не беше и в най-лошата. Средна хубост. Малки еднофамилни къщи, долепени една до друга и обитавани главно от работническата класа.

Рекс спеше в консервената кутия от супа, баба беше в банята, затова и излязох без излишни церемонии. Отидох на паркинга и затърсих с поглед сребристата фурия. И, иска ли питане, я намерих. На всичкото отгоре наистина си беше ролсваген. Купето беше от допотопен фолксваген костенурка, предницата — от стар модел ролс-ройс. Беше сребриста, с небесносини врътки отстрани, осеяни със звездички.

Стиснах очи с надеждата, че щом ги отворя, колата ще е изчезнала. Броих до три и ги отворих. Колата пак си стоеше там.

Изтичах обратно в апартамента, грабнах шапка и тъмни очила и се върнах при колата. Седнах зад волана, сгърбих се и дим да ме няма. Сребристата фурия изобщо не е съвместима с аурата ми, заповтарях си. Моята аура не е наполовина фолксваген костенурка.

След двайсетина минути вече бях на Рокуел Стрийт — взирах се в номерата и търсех къщата на Мънсън. Намерих я — изглеждаше си съвсем нормално. На една пресечка от фабриката. Много удобно, ако искаш да ходиш пеш на работа. Не толкова удобно, ако си падаш по красивите изгледи. Къщата беше двуетажна, бе почти същата като на Откаченяка. Фасадата бе облицована с бозави азбестови плочи.

Спрях при тротоара и отидох по късата алея при входната врата. Бе малко вероятно Мънсън да си е вкъщи — беше сряда сутрин и той сигурно беше в Аржентина. Натиснах звънеца и доста се сепнах, когато вратата се отвори изневиделица и отвътре надзърна Мънсън.

— Морис Мънсън?

— Какво обичате?

— Мислех, че сте… че сте на работа.

— Взех си половин месец отпуска. Имам си проблеми. А вие коя сте?

— Представлявам кантора „Винсънт Плъм“. Пропуснали сте да се явите пред съда и бих искала да ви насроча нова дата.

— Ама разбира се. Насрочете!

— Само че, за да го направя, трябва да дойдете и вие. Той погледна някъде зад мен, сигурно към Сребристата фурия.

— Нали не очаквате да се возя в това?

— Всъщност да.

— Ще се чувствам кръгъл глупак. Какво ще си помислят хората?

— Я не се занасяй, бе човек, щом аз мога да се возя в колата, и ти ще се повозиш.

— Всички жени сте един дол дренки — отсече Мънсън. — Щраквате с пръсти и очаквате да ви играем по гайдата.

Пъхнах ръка в дамската си чанта с надеждата да напипам лютивия спрей.

— Стойте тук — рече ми мъжът. — Ще изкарам моя автомобил. Оставил съм го отзад. Нямам нищо против да ми насрочат нова дата, на която да се явя пред съда, но за нищо на света няма да се кача в тая дивотия. Ще дойда с моята кола и ще карам след вас до града.

Тряс! Той затвори вратата и заключи.

Е, хайде, от мен да мине, ще го преживея някак. Върнах се в Сребристата фурия, включих двигателя и зачаках Мънсън — дали щях да го видя отново? Погледнах си часовника. Щях да му дам пет минути. И после какво? Ще вляза с гръм и трясък в къщата ли? Ще избия вратата и ще нахълтам вътре с насочен пистолет? Надзърнах в дамската си чанта. Там пистолет нямаше. Бях го забравила. Значи волю-неволю се налагаше да си тръгна и да оставя Мънсън за някой друг ден.

Погледнах право напред и видях как иззад ъгъла завива кола. Беше Мънсън. Каква приятна изненада, рекох си. Ето на, Стефани, не бива да си толкова мнителна и да съдиш прибързано хората. Понякога се оказва, че са си съвсем нормални. Всъщност я чакай! Какви ги прави тоя кретен! Вместо да намали скоростта, е натиснал газта до дупка! Видях и лицето му, съсредоточено и изопнато. Маниакът му с маниак препускаше с пълна скорост право към мен! Смяташе да ме бутне. Дадох на заден и натиснах газта до дупка. Ролсът отскочи назад. Не достатъчно бързо, за да избегне удара, но все пак достатъчно, за да не стане на парченца. Фраснах си главата. Чудо голямо! Все пак съм родена и съм израсла в Бърг. А там по цяло лято се гонехме в лунапарка с колички. Знаем как да реагираме при удар.

Лошото бе, че Мънсън ме блъскаше с кола, която приличаше на пратен в пенсия полицейски автомобил — краун виктория. Беше по-голяма от ролсвагена. Онзи тъпанар ми връхлетя отново, аз отхвърчах на четири-пет метра и фурийката ми спря. Мънсън изскочи като тапа от автомобила си и докато се опитвах да подкарам отново, се завтече към мен, размахал крик.

— Искаш да ти играя по гайдата, а? — изкрещя той. — Ще ти дам аз на теб да се разбереш.

Едно си баба знае, едно си бае: тоя явно не умееше друго, освен да прегазва хората с колата си и после да им се нахвърля с крика. Двигателят на ролса най-сетне запали и аз се катапултирах напред, като едвам не премазах Мънсън.

Той замахна с все сила и стовари крика върху задния ми калник.

— Мразя те! — провикна се колкото му глас държи. — Всички жени сте един дол дренки.

За нищо време вдигнах от нула към петдесет километра в час, стрелнах се по пресечката и взех завоя на две колела. Обърнах се назад след цял километър и видях, че не ме следи никой. Наложих си криво-ляво да карам малко по-човешки и на няколко пъти си поех дълбоко въздух. Сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите, бях стиснала волана в мъртва хватка, чак ми бяха побелели кокалчетата на пръстите. Пред мен изникна „Макдоналдс“ и колата сама свърна по алеята към гишето за шофьори. Поръчах си ванилов млечен шейк и попитах хлапето дали търсят хора.

— Ама разбира се — отвърна то, — винаги търсим. Искате ли молба за постъпване?

— А работата сложна ли е?

— Чак сложна не е — отвърна момчето и ми подаде заедно със сламката и молбата. — Е, случва се да идват и разни хаховци, но ние най-често ги подкупваме с допълнителна порция кисели краставички.

Спрях в дъното на паркинга и докато четях молбата за постъпване, си изпих шейка. Какво пък, ядва се. И ти дават пържени картофки на корем.

Слязох от колата и я огледах. Решетката на ролс-ройса беше смачкана, десният ляв калник беше станал на хармоника, един от задните мигачи също беше на сол.

На паркинга се появи и черният линкълн, който покръжи-покръжи и спря до мен. Прозорецът се смъкна и Мичъл се усмихна на ролсвагена.

— Това пък какво е?

Погледнах го с предменструалния си поглед.

— Кола ли ти трябва? Бихме могли да ти осигурим. Каквато кажеш — подхвана Мичъл. — Бива ли да караш това… това недоразумение!

— Не търся Рейнджъра — натъртих аз.

— Не се и съмнявам — отвърна Мичъл, — но може би той търси теб. Може би е решил да си смени маслото и си е казал, че си безопасна. Знаеш как е, случва се. Един мъж си има такива потребности.

— Вие в Щатите не си ли сменяте маслото в автосервиз? — поинтересува се Хабиб.

— Майко мила! — възкликна Мичъл. — За друго масло говоря. За криеницата със салама.

— Каква е тая криеница със салама? Нещо не разбирам — рече Хабиб. — Какво е салам?

— Тоя тъп вегетарианец си няма представа от нищо — проплака Мичъл. Пипна се между чатала и направи мръснишко движение от лакътя нагоре. — Говоря ти за онзи салам, нали чаткаш?

— А, за този ли! — повтори Хабиб. — Сега вече разбрах. Оня кретен Рейнджъра си крие салама в тая свинка тук.

— Свинка ли? Я повтори! — троснах се аз.

— Защо не! — каза Хабиб. — Мръсна пачавра.

Явно занапред не биваше да си забравям пистолета. Идеше ми да ги гръмна тия двамата. Е, не чак да ги убивам на място. Но защо да не им извадя по око?

— Трябва да вървя — оповестих аз. — Чака ме работа.

— Ти си знаеш — отвърна Мичъл, — но не се дръж толкова гадно. И си помисли за предложението за колата.

— Ей — провикнах се аз, — а как ме намерихте?

Но те вече бяха потеглили.

Покръжих, докато се уверих, че не ме следи никой, и се отправих към къщата на Рамос. Поех по магистрала 29 на север, към Юинг. Рамос живееше в богаташки квартал с огромни стари дървета и градини, поддържани от специалисти по озеленяването. Край Фенуд се бяха сгушили няколко построени наскоро големи къщи от червени тухли с гаражи за по две коли и градини с високи огради. Пред къщите се простираха окосени морави с лъкатушни пътеки и потънали в зимен сън цветни лехи. Много изтънчено, няма що! Тъкмо местенце, където да поминува международен трафикант на оръжие.

Със Сребристата фурия щеше да ми е доста трудно да проследя някого в тоя тежкарски квартал. Всъщност и без нея пак щеше да ми е трудно. Всички щяха да забележат, ако някъде тук спреше непозната кола. Да не говорим пък за непозната жена, която се навърта наоколо.

Пердетата по всички прозорци на Рамос бяха спуснати, та нямаше как да разбера дали вътре има някого. Беше втората от общо петте долепени една до друга къщи. Иззад покривите надзъртаха дървета. Архитектът беше оставил между групите постройки зелен пояс.

Пообиколих квартала, за да го разгледам, и пак минах покрай къщата на Рамос. Никаква промяна. Свързах се по пейджъра с Рейнджъра и след пет минути той ми звънна по клетъчния.

— Какво точно искаш от мен? — попитах го. — Намирам се пред къщата, но не се вижда нищо, пък и не мога да вися тук цяла вечност. Няма къде да се скрия.

— Върни се довечера, след като се стъмни. Виж дали ще му дойдат гости.

— С какво се занимава по цял ден?

— С какво ли не — отвърна Рейнджъра. — Семейство Рамос имат къща и в Дийл. Когато Александър идва да живее в нея, въртят бизнеса главно от къщата край плажа. Преди пожара Ханибал стоеше почти през цялото време в сградата в центъра. Имаше кабинет на четвъртия етаж.

— Каква кола кара?

— Тъмнозелен ягуар.

— Женен ли е?

— Когато е в Санта Барбара.

— Нещо друго ще ми кажеш ли?

— Да — отговори Рейнджъра. — Внимавай.

Тъкмо затвори, и телефонът иззвъня отново.

— Баба ти с теб ли е? — поинтересува се майка ми.

— Не. На работа съм.

— Къде ли е тогава? Звъня у теб, но никой не вдига.

— Сутринта баба имаше урок по кормуване.

— Майко мила! Пресвета Богородице!

— После щяла да излиза с Мелвина.

— Нали обеща да я наглеждаш? Ти какво си мислиш! Тази жена не умее да кормува. Ще вземе да изпотрепе стотици невинни хора.

— Не се притеснявай. Нали е с инструктор?

— С инструктор била, моля ви се! Баба ти никакъв инструктор не може да я оправи. Ами пистолетът? Претърсих цялата къща, няма го никъде.

Баба ми има пистолет четирийсет и пети калибър с дълга цев, който вечно крие от майка ми. Взела го е от една своя приятелка — Елзи, която пък го купила на разпродажба на вещи втора употреба. Сега пистолетът сигурно беше в дамската чанта на баба. Така чантата щяла да бъде по-тежка, ако, не дай си Боже, я нападнела някоя мутра и й се наложело да се брани с чантата. Сигурно беше така, но мен ако питате, баба просто обича да се прави на Клинт Истууд.

— Само това оставаше — да се размотава по пътищата с пистолет! — завайка се майка ми.

— Добре де — опитах се да я успокоя. — Ще поговоря с нея. Но и без мен знаеш за какво й е пистолетът.

— Защо точно на мен! — проплака майка ми. — Защо? Не знаех отговора на тоя въпрос, затова затворих.

Паркирах колата, заобиколих къщите и тръгнах по асфалтирана пътека за велосипедисти. Минаваше покрай зеления пояс зад къщата на Рамос и от нея успях да огледам хубавичко прозорците на втория етаж. За беда нямаше какво толкова да оглеждам, понеже и тук пердетата бяха спуснати. Високата тухлена стена пък затулваше прозорците на първия етаж. А бях готова да се обзаложа на цяло кило понички, че те са отворени. Там не се налагаше да дърпат пердетата. И бездруго никой не можеше да надзърне през тях. Освен ако, разбира се, не се покатереше най-нагло на тухлената стена и не се тропосаше отгоре точно като Хъмпти Дъмпти в очакване да го сполети беда.

Реших, че бедата ще връхлети по-бавно, ако Хъмпти се покатери на стената по тъмно, когато няма да го видят, затуй продължих нататък по пътеката, излязох в другия край на редицата къщи, а оттам на шосето и се върнах при колата.

 

 

Лула стоеше на вратата, когато спрях пред кантората на Вини.

— Е, ти ми скри шайбата! — възкликна тя. — Това пък сега какво е?

— Ролсваген.

— Гледам, чукнат е тук-там.

— Морис Мънсън беше вкиснат.

— Той ли те подреди така? Водиш ли го?

— Реших да отложа това удоволствие.

Лула се запревива от смях, още малко, и щеше да си докара херния.

— Трябва да му натрием наглия нос. Виж го ти него, да блъска ролсваген! Ей, Кони — извика тя, — ела да видиш, моля ти се, с каква количка се е обзавела Стефани. С истински ролсваген.

— Взела съм го само за малко — заоправдавах се аз. — Докато си прибера осигуровката.

— А какви са тези врътки отстрани?

— Фурии.

— Да, бе! Как не се сетих!

Иззад Сребристата фурия изскочи лъскав черен джип чероки, от който слезе Джойс Барнхард. Беше облечена в черен кожен панталон, черно кожено бюстие, в което едвам се побираха огромните й гърди и черно кожено яке, беше нахлузила и черни ботуши на високи токове. Косата й беше огненочервена, беше навита на огромни букли и бе вдигната на висок кок. Очите й бяха очертани с черен молив, миглите й бяха наплескани със спирала. Както се беше издокарала, приличаше на Барби.

— Чувала съм, че в спиралите за удължаване на миглите слагали косъмчета от плъх — подметна й Лула. — Дано си прочела съставките върху етикета, когато си я купувала.

Джойс погледна Сребристата фурия.

— Да не би в града да е дошъл цирк? Това сигурно е колата на клоуните.

— Това е уникат: ролсваген — уточни Лула. — Не ти ли харесва?

Джойс се подсмихна.

— А, защо, харесва ми. Но сега си мисля за друго — как да похарча парите, които ще прибера, задето съм заловила Рейнджъра.

— Да бе, вярно — подсмихна се и Лула. — Явно разполагаш с много свободно време. Ще има да почакаме, докато го заловиш.

— Ще го пипна, ще видиш — зарече се Джойс. — Винаги си хващам човека.

И всички чужди мъже, помислих горчиво аз.

— Е, Джойс, много ни е приятно да стоим тук и да си бъбрим с теб — вметна Лула. — Но си имаме по-интересни занимания. Трябва да заловим един негодник, пуснат под тлъста гаранция. Тъкмо бяхме тръгнали да го търсим.

— С какво ще го търсите, с палячовската количка ли? — поинтересува се Джойс.

— Не, с моя файърбърд — уточни Лула. — На такива важни акции ходим само с файърбърда.

— Трябва да се видя с Вини — каза Джойс. — Някой е допуснал грешка в молбата за пускане под гаранция на Рейнджъра. Исках да видя адреса, а мястото в графата е празно.

Ние с Лула се спогледахме и се подсмихнахме.

— Представяш ли си! — възкликна Лула.

Никой не знае къде точно живее Рейнджъра. В шофьорската му книжка е посочен адресът на мъжко старопиталище на Поуст Стрийт. И това за човек, който притежава административни сгради в Бостън и всеки ден държи връзка с борсовия си посредник. От време на време ние с Лула току се запретваме да го проследим, но всеки път удряме на камък.

— Е, какво ще кажеш? — попита Лула, след като Джойс влезе в кантората. — В настроение ли си да идем да му разкажем играта на Морис Мънсън?

— Не знам. Хлопа му дъската.

— Е, голям праз — възкликна Лула. — Това изобщо не ме плаши. Ще взема да му надупча тъпия задник. Той не е стрелял по теб, нали?

— Не.

— Значи е по-нормален от повечето ми комшии.

— Сигурна ли си, че след онова, което се случи със Сребристата фурия, си готова да идеш при Мънсън с файърбърда?

— Първо на първо, за да ме извадиш от твоята Сребриста фурия, ще ти трябва отварачка за консерви. Пък и вътре има само две седалки, на които ще седим ние, така че, ако спипаме Мънсън, ще се наложи да го вържем отгоре на покрива, за да го доведем дотук. Не че имам нещо против, но ще се позабавим.

Лула отиде при кантонерките и изрита долното дясно чекмедже. То отскочи и се отвори, колежката извади отвътре глок четирийсети калибър и го пъхна в дамската си чанта.

— А, без патаклами, чу ли! — подвикнах аз.

— То се знае — увери ме тя. — Това е застраховката на колата.

 

 

Докато стигнем на Рокуел Стрийт, вече ме присвиваше стомах и сърцето ми танцуваше степ.

— Не изглеждаш никак добре — каза Лула.

— Прилоша ми от колата.

— На теб никога не ти прилошава от коли.

— Прилошава ми, и още как, особено когато съм тръгнала да залавям някого, който току-що ми се е нахвърлил с крик.

— Ти не бери грижа за това. А е размахал крика, а съм му напълнила задника с олово.

— А, не! Казах ти вече, не искам патаклами!

— Да де, но това е застраховката „Живот“.

Опитах се да я изгледам кръвнишки, но къде ти! Не се получи. Само въздъхнах тежко.

— Коя е неговата къща? — поинтересува се Лула.

— Оная със зелената врата.

— Не личи дали вътре има някого.

Минахме два пъти покрай къщата, после заобиколихме отзад по черния път и спряхме пред гаража на Мънсън. Слязох от автомобила и надзърнах през прашното странично прозорче. Краун викторията си се мъдреше вътре. Ох, да му се не види, не ми върви, и туйто!

— Слушай сега какъв е планът — заобяснявах на Лула. — Ти отиваш на предната врата. Той не те е виждал. Няма да се усъмни. Представи се и му кажи да дойде с теб в центъра на града. После той ще се измъкне през задния вход, за да иде при колата си, и аз — хоп! ще му изскоча изневиделица и ще му щракна белезниците.

— Става. Ако има нещо, само свирни и ще ти се притека на помощ.

Лула отпраши с колата, а аз се промъкнах крадешком до задния вход на Мънсън и се долепих до стената — да не ме види. Тръснах лютивия спрей, за да видя дали вътре има нещо, и нададох ухо да чуя кога Лула ще похлопа на предната врата.

Тя почука след няколко минути — чу се приглушен разговор, после някой се приближи до задната врата и отключи. Вратата се отвори и навън излезе Морис Мънсън.

— Стой, не мърдай! — подвикнах аз и теглих един шут на вратата. — А си мръднал, а съм те напръскала с лютивия спрей!

— Ах, ти! Изигра ме!

Държах в лявата ръка спрея, а в дясната — белезниците.

— Обърни се — наредих аз. — Горе ръцете! Долепи длани до стената!

— Мразя те! — изписка негодникът му с негодник. — Същия дол дренки си като жена ми. Подла властна лъжкиня. Дори приличаш на нея. Същата чорлава къдрава кестенява коса — не ти трябва сплъстено валмо!

— Сплъстено валмо ли! Я повтори!

— Живеех си живота, ама тая кучка оплеска всичко. Имах си голяма къща и хубаво автомобилче. Имах си дори съраунд саунд.

— И какво стана?

— Оная пачавра ме заряза. Бил съм скучен. Представяш ли си! Един прекрасен ден си намери адвокат и ми се изтърси с пикап — обра ме до шушка. Отмъкна ми всичко, цялата покъщнина, всички сервизи до последната чашка, задигна дори лъжиците. — Той махна към къщата. — Само това ми остана. Някаква си скапана къща и краун Виктория втора употреба, която на всичкото отгоре ще изплащам още цели две години. А съм бъхтил цели петнайсет години във фабриката за копчета, сили не ми останаха и сега какво! Тъпча се с овесена каша в тая миша дупка.

— Майко мила!

— Я чакай малко — сепна се той. — Дай поне да заключа. Къщата не е нищо особено, но ми е всичко, което ми е останало.

— Добре, заключвай. Но без резки движения.

Мънсън ми обърна гръб, заключи, завъртя се като пумпал и ме бутна.

— О, пардон! Извинявай. Изгубих равновесие.

Аз се дръпнах.

— Какво държиш в ръката си?

— Запалка. Все си виждала запалка, нали? Знаеш ли как работи?

Той я щракна и се показа пламъче.

— Пусни я на земята!

Онзи я размаха.

— Виж я колко е хубава. Запалката, де. Знаеш ли каква е тая запалка? А на бас, че няма да се сетиш.

— Казах вече, пусни я.

Мънсън я вдигна и я доближи до лицето ми.

— А сега ще изгориш. Вече не можеш да го предотвратиш.

— Какви ги дрънкаш, бе! Ужас!

Бях облечена в дънки, бяла тениска и отгоре бархетна риза на зелено-черни карета. Погледнах надолу и видях, че пешът на ризата гори.

— Да изгориш в пъкъла дано! — подвикна ми Мънсън.

Пуснах белезниците и лютивия спрей и за нула време смъкнах ризата. Метнах я на земята и я угасих с крака. Докато я гася, Мънсън офейка. Натиснах задната врата. Грънци! Заключено. Чу се двигател на автомобил. Погледнах към черния път и що да видя — краун викторията профуча покрай мен.

Вдигнах ризата от земята и пак си я облякох. Долната дясна част я нямаше.

Лула се бе облегнала на колата си, когато се показах иззад ъгъла.

— Къде е Мънсън? — попита тя.

— Няма го.

Тя ми погледна ризата и вдигна вежда.

— Мога да се закълна, че когато започнахме, ризата ти си беше цяла-целеничка.

— Не ми се говори за това.

— Както гледам, ризата ти е опечена. Първо колата ти, а сега и ризата. Както е тръгнало, тази седмица ще биеш всички рекорди.

— Изобщо не ми се налага да си вадя хляба така — проплаках аз. — Има толкова много хубави работи, а виж с какво съм седнала да се занимавам.

— И какви са тия хубави работи?

— В „Макдоналдс“ на Маркет търсят хора.

— Чувала съм, че ако работиш там, ти дават пържени картофки на корем.

Натиснах и предната врата на Мънсън. И тук заключено. Надзърнах през прозореца на партера. Мънсън беше лепнал отгоре избелял от слънцето лист хартия на цветчета, но отстрани пак бе останала пролука. Стаята беше в доста окаяно състояние. Издраскано дюшеме. Продънено канапе, заметнато с протъркана кувертюра от жълт плюш. Допотопен телевизор върху евтина метална поставка. Масичка от светло дърво пред канапето — дори оттук виждах, че лакът се е олющил.

— Дъртият откачен Мънсън май наистина се е докарал до просешка тояга — отбеляза Лула, след като огледа заедно с мен стаята. — Все съм си мислела, че един убиец и изнасилван живее по-добре.

— Разведен е — поясних аз. — Жена му го е обрала до шушка.

— Нека това ти е за обица. Опичай си акъла и гледай да докараш първа пикапа.

Когато се върнахме в кантората, джипът на Джойс още си беше на паркинга отпред.

— Мислех, че досега се е омела — отбеляза Лула. — Дали не се затворила с Вини за обеден сеанс?

Горната ми устна затрепери ядно. Ако се вярва на слуховете, навремето Вини бил влюбен до уши в някаква патка, а Джойс пък си падала по едричките кучета. Но кой знае защо, мисълта, че сега двамата са заедно, ми се видя още по-гнусна.

Камък ми падна от сърцето, когато двечките с Лула нахълтахме като хали в предния кабинет и заварихме Джойс да седи на канапето.

— Знаех си аз, че каквито сте ни смотани, няма да се бавите дълго — подметна тя. — Не сте го заловили, нали?

— На ризата на Стеф й се случи случка — обясни Лула. — Затова и решихме да не преследваме нашия човек.

Кони си лакираше ноктите.

— Джойс е убедена, че знаете къде живее Рейнджъра.

— То оставаше да не знаем — подвикна Лула. — Но няма да кажем на Джойс, понеже тя си пада по предизвикателствата.

— Съветвам ви да ми кажете — закани се Джойс, — в противен случай ще се оплача на Вини, че укривате от мен информация.

— Мале, ами сега! Много ме уплаши! — подсмихна се Лула.

— Не знам къде живее — намесих се и аз. — Никой не знае. Но веднъж го заварих на телефона, говореше със сестра си в Статън Айланд.

— Как се казва сестрата?

— Мари.

— Мари Маносо ли?

— Не знам. Може и да се е оженила. Но не е кой знае каква философия да я намериш. Работи в шивашката фабрика на Мако Стрийт.

— Тръгвам незабавно натам — оповести Джойс. — Ако се сетите още нещо, звъннете ми. Кони ми има телефона.

Докато гледахме как Джойс подкарва джипа и отпрашва надолу по улицата, в кабинета цареше тишина.

— Всеки път, когато влезе тук, ми замирисва на сяра — наруши мълчанието Кони. — Все едно на канапето ти се е тропосал самият Антихрист.

Лула ме стрелна с очи.

— Рейнджъра наистина ли има сестра в Стейтън Айлънд?

— Всичко е възможно.

Но бе малко вероятно. Всъщност сега, като се замислих, се сетих, че и шивашката фабрика май не е на Мако Стрийт.