Джанет Еванович
Пет за четири (2)

Глава 1

Пет месеца по-късно…

Каръл Забо беше стъпила на парапета на моста над река Делауер, свързващ Трентън в Ню Джърси с Морисвил в щата Пенсилвания. Държеше яркожълта тухла четворка, привързана за глезена й с еднометрово въже за простиране. Отстрани на моста с ей такива букви пишеше:

На Каръл очевидно й беше писнало светът да й граби, каквото е натворила, защото сега тя се канеше да скочи в река Делауер и да остави тухлата да довърши започнатото.

Стоях на два-три метра от Каръл и се мъчех да я разубедя. Покрай нас профучаваха коли, някои от шофьорите намаляваха скоростта, за да позяпат, други пък ги подминаваха на зигзаг и се заканваха с пръст на Каръл, задето пречи на движението.

— Слушай, Каръл — рекох й, — сега е осем и половина сутринта, заваля и сняг. Задникът ми замръзна да вися тук. Решавай най-после дали ще скачаш, защото ми се припика, а и ми се пие кафе.

Мен ако питате, тя изобщо нямаше намерение да скача. Като начало се беше издокарала с яке за цели четиристотин долара от „Уилсън Ледър“. Кой скача от мост с яке за четири стотака! Не се прави така. Якето ще стане на нищо. Както и аз, Каръл беше от квартал Чамбърсбърг в Трентън, а ние там първо ще дадем якето на сестра си и чак тогава ще ходим да скачаме от мостове.

— Я ми се разкарай от главата, Стефани Плъм! — подвикна Каръл с тракащи зъби. — Не помня да съм ти пращала гравирана покана за купона.

Бяхме съученички от гимназията. Каръл даваше тон на запалянковците по мачовете, аз пък бях мажоретка. Сега беше женена за Люби Забо и искаше да се самоубие. Ако бях женена за Люби Забо, и аз щях да искам да се самоубия, но сега Каръл не стоеше заради мъжа си на перилата с тухла четворка, вързана на крака й. От щанда на „Фредерикс ъф Холивуд“ в универсалния магазин беше задигнала жартиери. Не че не й бяха по джоба. Била решила да разнообрази и поосвежи сексуалния си живот, но я досрамяло да иде с жартиерите на касата. Духнала, подкарала на заден и в бързината взела, че ударила полицейския автомобил на цивилните ченгета на Брайън Саймън, а после, нали си е тъпа като патка, избягала от местопрестъплението. За късмет в колата бил самият Брайън, който на бърза ръка спипал Каръл и я окошарил.

Братовчед ми Вини, президент и единствен собственик на бюрото за отпускане на заеми за съдебни гаранции, платил гаранцията на Каръл. Ако Каръл не се явеше в уречения ден в съда, Вини увяхваше и губеше парите, освен ако не доставеше своевременно Каръл пред съдията.

Тук на сцената се появявам аз. Работя като агентка в бюрото на Вини — издирвам му длъжниците, неявили се в съда, и му ги водя — за предпочитане здрави и невредими. Сутринта на път за работа Вини мернал Каръл на моста и на бърза ръка ме изстреля да я спасявам, а ако не успея, поне да видя къде точно в реката е цопнала. Вини се притесняваше да не си изгуби парите за гаранцията, ако Каръл вземе да скочи във водата и течението отнесе трупа — после, ако си нямаш работа, викай водолази и ченгета да претърсват педя по педя дъното с куки.

— Можеше да се самоубиеш и по-красиво — укорих Каръл. — Когато те намерят, ще изглеждаш като дъвкана и изплюта. Косата ти няма да прилича на нищо.

Тя завъртя очи, сякаш искаше да си види темето.

— Да бе! Как не се сетих! — завайка се тя. — Тъкмо съм си направила кичури.

Снегът вече се сипеше на големи мокри парцали. Бях с кубинки с дебели каучукови подметки, но гадният студ пак ме пронизваше. Каръл се беше издокарала с елегантни ботинки, с впита черна рокля и с якето мечта. Тухлата никак не се връзваше с тоалета й — внасяше небрежен елемент. Роклята беше същата като моята, дето висеше в гардероба вкъщи. Само че аз я бях обличала един-единствен път, и то за броени минути — после се свлече, клетата, на пода и беше изритана най-безцеремонно… за да се превърне в увертюра на изнурителна нощ с мъжа на моите мечти. Е, на един от мъжете, де. Странно, всеки възприема дрехите по своему. Бях облякла роклята колкото да вкарам в леглото си един мъж. А Каръл я бе предпочела, за да скочи с нея от моста. Мен ако питате, не е никак удобно да си в рокля, когато скачаш от мост. Ако се стигне дотам, аз ще си сложа панталон. Каръл щеше да изглежда идиотски само по гащи, с роклята, запретната чак до ушите й.

— А на Люби харесват ли му кичурите? — попитах аз.

— Да, харесват му — отвърна Каръл. — Но иска да си пусна косата по-дълга. Било модно.

Лично аз не бих се доверявала на модните предпочитания на мъж с прякор, излязъл му покрай хвалбите какъв страхотен секс правел със смазана пушка. Но това си е лично мое мнение, за другите не знам.

— Та я повтори защо си се покатерила на тоя парапет!

— Защото предпочитам да умра, отколкото да лежа в затвора.

— Казах ти вече, няма да лежиш в никакъв затвор. Пък и да лежиш, няма да е за дълго.

— За мен е дълго и един-едничък ден! Дори час! Там те карат да се съблечеш, както те е майка родила, а после се дупиш, за да проверят дали не си скрил оръжие. И ходиш в кенефа пред очите на всички. Нито за миг не можеш да се усамотиш. Гледах един филм по телевизията.

Сега вече й влизах донякъде в положението. И аз ще предпочета да сложа край на живота си, вместо да търпя всичко това.

— Може пък да ти се размине — подхванах пак. — Познавам се с Брайън Саймън. Мога да поговоря с него. И да го убедя да свали обвиненията.

Лицето на Каръл светна.

— Наистина ли? Ще го направиш ли заради мен?

— Ама разбира се. Не ти обещавам нищо, но ще опитам.

— А ако той не свали обвиненията, пак мога да се самоубия.

— Точно така.

 

 

Натоварих Каръл заедно с тухлата четворка в нейната кола и се отбих да си взема кафе и кутия глазирани шоколадови понички. Все пак се бях потрудила добре, бях спасила живота на Каръл, поне едни понички заслужавах.

Занесох кафето и поничките в кантората на Вини на авеню Хамилтън. Не исках да се излагам на опасността да излапам поничките до шушка. Освен това се надявах Вини да ми възложи още нещо. Като агентка по издирването на хора, просрочили гаранцията, ми плащаха само ако доведа нарушител. В момента не издирвах никого.

— Пак се вредихме! — провикна се иззад кантонерките Лула. — Ето ги и поничките!

Лула е висока метър и шейсет и две, тежи цели деветдесет кила и както би могло да се очаква, разбира много от понички. Тази седмица беше в монохромно настроение — косата, кожата и червилото й бяха все с цвят на какао. Цветът на кожата си беше постоянен, затова пък цветът на косата се сменяше през седмица.

Лула завежда архива на Вини и ми помага, когато имам нужда от подкрепление. Тъй като не съм от най-добрите издирвачи на хора, просрочили съдебната гаранция, а Лула не е от най-добрите подкрепления, обикновено сме тъжна гледка — ставаме за „Най-смешните полицейски клипове“, но в аматьорски вариант.

— Какво е това, шоколадови понички ли? — попита Лула. — Тъкмо си говорехме с Кони, че няма да ни дойде зле да си подсладим живота с някоя и друга поничка, нали, Кони?

Кони Росоли е завеждаща канцеларията на Вини. Седеше на бюрото си насред помещението и си гледаше в огледалцето мустачките.

— Мисля пак да си направя електролиза — оповести тя. — Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че няма да е зле — отвърна Лула и се почерпи с поничка. — Пак си заприличала на Гручо Маркс.

Отпих от кафето и се заех да прехвърлям папките върху писалището на Кони.

— Има ли нещо ново?

Вратата към кабинета на Вини се отвори с гръм и трясък и той надзърна отвътре.

— Има, има… И е все за теб!

Лула изду устни. Кони сбърчи нос.

Мен пък ме присви под лъжичката. Най-често ми се налагаше да моля едва ли не на колене за някаква работица, а ето че сега Вини ни в клин, ни в ръкав сам се натискаше.

— Какво става тук? — попитах.

— Рейнджъра — поясни Кони. — Изчезнал е яко дим. Не отговаря на пейджъра.

— Вчера кретенът му с кретен не се яви в съда — добави Вини.

Обикновено се радвам, ако някой не се е явил — това означава, че и аз ще изкарам някой и друг долар, докато го убеждавам да се довери на системата. Този път обаче щях да видя пари през крив макарон — ако Рейнджъра не иска да го намериш, хич не си прави труда да го търсиш: той става неоткриваем, и толкоз.

Рейнджъра ми е колега, също издирва хора, просрочили съдебната гаранция. За разлика от мен обаче си разбира от работата. Горе-долу ми е връстник плюс, минус пет години, с кубинско потекло е и съм почти сигурна, че убива само лошите. Преди половин месец някакъв тъпанар от полицията го спипал, че носи оръжие без разрешително. Всяко второ ченге в Трентън познава Рейнджъра и знае, че той носи оръжие без разрешително, но си затваря очите. Така де, чудо голямо! Този обаче бил новобранец и явно никой не му е обяснил как стоят нещата. И така, натегачът му с натегач окошарил Рейнджъра и вчера той трябваше да се яви пред съдията — да му дръпне едно конско. Междувременно Вини се изръси с цяло състояние, за да му плати гаранцията, и сега се чувстваше излъганата камила. То бива, бива, но чак пък толкоз: първо Каръл, сега и Рейнджъра. Като за вторник лошо начало.

— Тук има нещо гнило — казах аз.

Сърцето ми се беше свило — доста хора биха дали мило и драго Рейнджъра да им се махне веднъж завинаги от главата и да не им се изпречва повече пред очите. Аз обаче си знаех, че ако той изчезне, в живота ми ще зейне ей такава дупка.

— Не му е в стила да си пропуска датата за явяване пред съда. Или да не отговаря на пейджъра.

Лула и Кони се спогледаха.

— Нали се сещаш за големия пожар в неделя в центъра на града? — попита Кони. — Оказа се, моля ти се, че сградата била на Александър Рамос.

Александър Рамос е контрабандист на оръжие, върти далаверите от лятната си вила край плажа в Джърси и от зимната си крепост в Атина. Двама от общо тримата му синове — все големи мъже, живеят в Щатите, единият в Санта Барбара, другият в окръг Хънтърдън. Третият пък е в Рио. Това не е някаква поверителна информация, знаят я и малките деца. Кланът Рамос се мъдреше върху корицата на „Нюзуик“ цели четири пъти. От години се шушукаше, че Рейнджъра е свързан с Рамос, никой обаче не знаеше какво точно е естеството на тези връзки. Рейнджъра си пада много потаен.

— И? — попитах аз.

— И вчера, когато най-после успели да влязат в сградата, намерили най-малкия син на Рамос — Хомър, лежал овъглен на третия етаж. Освен че бил овъглен, в главата му зеела и огромна дупка от куршум.

— И?

— И издирват Рейнджъра, за да го разпитат. Преди малко идваха от полицията, питаха къде е.

— За какво им е Рейнджъра?

Кони вдигна ръце.

— При всички положения е духнал — допълни Вини — и ти ще ни го доведеш.

Гласът ми подскочи с октава.

— Моля? Ти не си добре. Няма да преследвам Рейнджъра.

— Точно това й е хубавото на цялата работа — възрази братовчед ми. — Изобщо не ти се налага да го преследваш. Той сам ще ти кацне. Има нещо за теб.

— И дума да не става! Без мен!

— Добре тогава — рече Вини. — Щом ти не искаш, ще го възложа на Джойс.

Джойс Барнхард ми е най-заклетият враг. Предпочитам да ям пръст, отколкото да преотстъпвам нещо на Джойс. Този път обаче на драго сърце щях да й преотстъпя случая. Нека се мъчи, горката, нека обикаля като чалната града и издирва Невидимия.

— Какво друго имаш? — попитах Кони.

— Две дреболии и една гадория — връчи ми тя три папки. — Тъй като Рейнджъра го няма, съм принудена да ти дам и гадорията.

Разгърнах най-горната папка. Морис Мънсън. Арестуван за предумишлено убийство чрез прегазване с автомобил.

— Можеше да е и по-зле — отбелязах аз. — Например убиец изнасилвач.

— Още не си прочела до края — вметна Кони. — След като този хубостник прегазил жертвата, която по една случайност му се падала и жена, я скъсал от бой с крика, изнасилил я и се опитал да я подпали. Обвинен е само в предумишлено убийство, понеже според съдебния лекар жената вече била мъртва, когато онзи й налетял с крика. Лиснал й туба бензин и тъкмо щракнал запалката, за да запали горката женица, когато съвсем случайно покрай него минал полицейски автомобил.

Пред очите ми заиграха черни точици. Свлякох се върху канапето с тапицерия от изкуствена кожа и заврях глава между коленете си.

— Да не ти е лошо? — притесни се Лула.

— Сигурно ми е от ниското кръвно налягане — обясних.

Какво ти налягане! Беше ми от тая скапана работа!

— Можеше да е и по-зле! — повтори Кони. — Тук пише, че не бил въоръжен. Вземи си пистолета и няма страшно.

— Не мога да повярвам, че са го пуснали под гаранция!

— Да бе! — съгласи се Кони. — Сигурно в пандиза е било препълнено.

Погледнах Вини, който още стърчеше на вратата на личния си кабинет.

— И си му платил гаранцията на този маниак!

— Аз все пак съм бизнесмен, а не съдия. Полицейското му досие е чисто, досега не е извършвал никакви престъпления — уточни братовчед ми. — Има си човекът и хубава работа във фабриката за копчета. Притежава къща.

— И сега е изчезнал вдън земя.

— Не се яви в уречения ден пред съда — намеси се пак Кони. — Звъннах във фабриката за копчета, били го виждали за последно чак в сряда.

— А чували ли са го? Може би им се е обадил да каже, че е болен.

— Не, не се е обаждал. Търсих го и вкъщи, но отговаря само телефонният секретар.

Погледнах другите две папки. Лени Дейл, обвинен в семеен тормоз. И Уолтър Дъмфи, по прякор Откаченяка, издирван за пиянство, нарушаване на реда и уриниране на обществени места.

Напъхах трите папки в дамската си чанта и се изправих.

— Свържи се с мен по пейджъра, ако чуеш нещо за Рейнджъра.

— Последен шанс — отсече Вини. — Ако не приемеш, възлагам случая на Джойс.

Взех си от кутията една поничка, подадох останалите на Лула и излязох. Беше март и фъртуната трябваше доста да се понапъне, за да я вземем на сериозно. Е, по улиците беше киша и по предното и едно от страничните стъкла на колата ми се бе насъбрал лед. Зад прозореца с леда се мержелееше огромен размазан силует. Присвих очи и се взрях. Размазаният силует се оказа на Джо Морели.

Повечето жени, ако заварят Морели в колата си, на мига ще получат оргазъм. Ето така им действа. Познавам го едва ли не откакто се помня, а почти никога не съм получавала оргазъм на мига. Трябват ми поне четири минути.

Беше с кубинки, дънки и кожухче, изпод което се червенееха пешовете на карираната му фланелена риза. Под ризата беше с черна фланелка и глок четирийсети калибър. Очите му са с цвят на отлежало уиски, тялото му пък е венец на добрите италиански гени и на къртовския труд във фитнес залата. Джо се слави като човек, който живее на бързи обороти, и то с пълно основание. Сега обаче беше насочил цялото си внимание към работата.

Седнах зад волана и включих двигателя, та стъклата да се размразят. Карах шестгодишна синя хондичка сивик — вършеше ми чудесна работа, но никак не допринасяше особено за самочувствието ми. Кажете как да се правя на войнствената Ксена с тая шестгодишна таратайка?

— Какво ново-старо? — попитах аз Морели.

— Рейнджъра ли издирваш?

— А, не, без мен! Не се хващам на тая въдица.

Той вдигна вежди.

— Още не съм станала магьосница — поясних.

Да пратят точно мен да гоня Рейнджъра, бе все едно да пратят пилците да преследват лисицата.

Морели се беше облегнал на страничната врата.

— Трябва на всяка цена да поговоря с него.

— Ти ли разследваш пожара?

— Не. Това е друга опера.

— Друга опера, свързана с пожара ли? Като дупката в главата на Хомър Рамос?

Морели се подсмихна.

— Задаваш прекалено много въпроси.

— Да, но получавам прекалено малко отговори. Защо Рейнджъра не отговаря на пейджъра си? В какво се е забъркал?

— Имал е среднощна среща с Рамос. Засякла ги е охранителната камера във входа. За през нощта сградата се заключва, но Рамос е имал ключ. Влязъл е, почакал е десетина минути, после е отключил и на Рейнджъра. Двамата са се качили на асансьора и са отишли на третия етаж. След трийсет и пет минути Рейнджъра си е тръгнал сам. Десет минути по-късно се е задействала противопожарната аларма. Изгледахме всичко, каквото камерите са заснели в продължение на четирийсет и осем часа, и според записа в сградата не е имало никой освен Рейнджъра и Рамос.

— Десет минути са много време. Да сложим още три, през които Рейнджъра се е качил на асансьора или е слязъл пеш по стълбището. Ако наистина той е подпалил пожара, защо системата не се е задействала по-рано?

— В кабинета, където е бил намерен Рамос, няма детектори за дим. Вратата е била затворена, детекторът е чак в коридора.

— Рейнджъра не е вчерашен. Ако е тръгнал да убива някого, няма да допусне да го запише камера.

— Камерата е била скрита. — Морели впи очи в поничката ми. — Ще я ядеш ли?

Отчупих му половината, другата си я изядох.

— Открили ли са нещо, което е разпалило пожара?

— Да, малки количества газ за запалки.

— Нима мислиш, че го е извършил Рейнджъра?

— С него човек никога не знае.

— Според Кони Рамос бил прострелян.

— С деветмилиметров.

— И какво, нима мислиш, че Рейнджъра се укрива от полицията?

— С разследването на убийството е натоварен Алън Барне. Дотук всички следи водят към Рейнджъра. Ако Барне се добере до него, за да го разпита, вероятно ще го задържи по предишни обвинения, например за незаконно носене на оръжие. Откъдето и да го погледнеш, сега не е в интерес на Рейнджъра да лежи в предварителния арест. А ако Барне успее да го тикне на топло като главен заподозрян, нищо чудно и Александър Рамос да стигне до същото заключение. Ако реши, че той е пръснал черепа на Хомър, няма да чака съдиите да раздават правосъдие.

Поничката ми беше заседнала на корава буца върху гръкляна.

— Ами ако Рамос вече се е докопал до Рейнджъра…

— И това е възможно.

Ужас! Рейнджъра си е наемник, разбиранията му за етика се разминават доста с общоприетите. Навремето, когато се хванах да работя за Вини, Рейнджъра се зае да ме обучава и малко по малко отношенията ни прераснаха в приятелство, доколкото е възможно да са приятели вълк единак и човек като мен, който иска криво-ляво да оцелее. Защо да си кривя душата, между нас припламна и сексуално привличане, което става все по-голямо и ме плаши до смърт. И така, чувствата ми към Рейнджъра бяха, меко казано, доста сложни и сега волю-неволю добавих към списъка от нежелани емоции и усещането за обреченост.

Пейджърът на Морели изпиука. Той погледна екранчето и въздъхна тежко.

— Трябва да вървя. Ако случайно срещнеш Рейнджъра, предай му какво съм казал. Наистина трябва да поговорим.

— Но ще си платиш.

— С какво, с вечеря ли?

— С пържено пиле — отвърнах. — И да е по-тлъстичко.

Загледах го как слиза от колата и прекосява улицата. Порадвах му се и след като той се скри, насочих вниманието си отново към папките. Познавах Дъмфи Откаченяка. Бяхме съученици. Беше си направо фасулско да го открия. Бе достатъчно да ида у тях и да го отлепя от телевизора.

Лени Дейл живееше в блок на авеню Гранд и в графата „Възраст“ бе вписал осемдесет и две години. От гърдите ми се изтръгна стон. Как да притиснеш до стената човек на осемдесет и две години! Както и да подходиш, пак си оставаш навлек, който тормози клетите старци.

Оставаше ми да прочета папката на Морис Мънсън, сега обаче не ми се занимаваше с него. Предпочитах да протакам и да чакам Рейнджъра да се появи отнякъде.

Реших първо да се заема с Дейл. Живееше на някакви си петстотин метра от кантората на Вини. Единственото, което трябваше да сторя, бе да направя на Хамилтън обратен завой, но на колата не й се завиваше, и туйто. Взе, че отпраши право към центъра на града и опожарената сграда.

Добре де, признавам си, много съм любопитна. Исках да видя местопрестъплението. И сигурно да си опитам медиумните способности. Да застана пред сградата и да повикам Рейнджъра, пък каквото сабя покаже.

Прекосих железопътната линия и запъплих през сутрешното задръстване. Сградата се падаше на ъгъла на Адам и на Трета улица. Беше четириетажна, от червени тухли, и сигурно бе строена преди половин век. Спрях при отсрещния тротоар, слязох от колата и се вторачих в почернелите от пожара прозорци, някои от които бяха заковани с дъски. Сградата беше опасана с жълта полицейска лента, прикачена към дърводелски магарета, които бяха наслагани по тротоара стратегически — така, че сеирджии като мен да не могат да се приближат. Не че аз щях да допусна да ме спре такава дреболия като жълтата полицейска лента.

Прекосих улицата и се пъхнах под лентата. Опитах се да вляза направо през двойната стъклена врата, тя обаче беше заключена. Не личеше входът да е пострадал особено. Вярно, всичко беше плувнало в черна от саждите вода, стените бяха окадени от пушека, но инак нямаше кой знае какви щети.

Обърнах се и погледнах постройките наоколо. Административни сгради, магазини, на ъгъла ресторант.

Ей, Рейнджър, там ли си?

Нищо. Толкоз за медиумните ми способности.

Притичах при колата, заключих се вътре и извадих клетъчния телефон. Набрах номера на Рейнджъра, след второто позвъняване чух сигнала на телефонния секретар. Съобщението ми беше кратичко: „Добре ли си?“

Прибрах телефона и продължих да седя — едвам си поемах дъх, присвиваше ме под лъжичката. Не исках Рейнджъра да е мъртъв. Не исках той да е убил Хомър Рамос. Не че ми пукаше особено за Рамос, но който му беше видял сметката, щеше да си изпати.

Накрая включих на скорост и подкарах. След половин час стоях пред вратата на Лени Дейл — семейството явно отново се беше хванало гуша за гуша, понеже откъм апартамента долитаха страхотни крясъци. Запристъпвах от крак на крак в коридора на третия етаж с надеждата по някое време патърдията да поутихне. Накрая дочаках и това и почуках. Така отприщих нова поредица от крясъци, този път се караха кой да отворел.

Почуках още веднъж. Вратата зейна и някакво старче показа глава.

— Да!

— Лени Дейл?

— Същият, госпойце.

Човек да си рече, че лицето му се състои само от нос и от нищо друго. Останалото се бе спаружило, сякаш уплашено от ястребовия клюн, плешивото теме бе изпъстрено със старчески петна, ушите бяха прекалено големи за мумифицираната главица. Жената зад старчето беше беловласа и трътлеста, с крака като дънери, пъхнати в топлинки с извезан върху тях Гарфилд Котарака.

— Какво иска пък тая? — разкрещя се лелката. — Какво иска?

— Ако млъкнеш, ще разбера — подвикна в отговор старчето. — Дъра-дъра-дъра. Ще си затвориш ли най-после плювалника!

— Ще ти дам аз на теб едно дъра-дъра — тросна се жената и го фрасна по лъскавото теме.

Дейл се завъртя като пумпал и я млатна отстрани по лицето.

— Ей! — намесих се и аз. — Я престанете!

— Ти какво се обаждаш! Или и ти си търсиш боя? — налетя ми Дейл. И ми замахна с пестник.

Подложих ръка, за да се предпазя, той обаче се вцепени с вдигнат юмрук. Отвори уста, забели очи и се свлече възнак на пода.

Приклекнах до него.

— Господин Дейл!

Жена му го подритна с Гарфилда.

— Зарежи! — отсече тя. — Пак е получил инфаркт.

Долепих длан до врата му — пулс не се усещаше.

— Майко мила! — проплаках.

— Мъртъв ли е?

— Не съм специалистка, но…

— Вижда ми се мъртъв.

— Обадете се на „Бърза помощ“, а аз ще му направя изкуствено дишане.

Никога не бях правила изкуствено дишане, но бях виждала по телевизията как става и ми се щеше да опитам.

— Слушай, мойто момиче — изсъска госпожа Дейл. — А си го съживила, а съм те направила на кайма с чука за пържоли. — Тя се надвеси над благоверния си. — Всъщност вече е все тая, погледни го. Мъртъв е като дръвник. По-мъртъв от това — здраве му кажи!

Опасявах се, че е права. Господин Дейл не изглеждаше никак добре.

При зеещата врата дойде някаква бабка.

— Какво става? Да не би Лени пак да е получил инфаркт? — Обърна се и се провикна към коридора: — Роджър, звънни на „Бърза помощ“! Лени пак е получил инфаркт.

За нищо време помещението се напълни с комшии, които обсъждаха състоянието на Лени и задаваха въпроси. Как се било случило? Бързо ли било станало? Дали госпожа Дейл искала за помена задушена пуйка?

Ама разбира се, отвърна госпожа Дейл, искам, как да не искам! И се поинтересува не можело ли Тути Гринбърг да направи маков сладкиш като онзи, който била забъркала за Мозес Шулц.

„Бързата помощ“ дойде, погледа, погледа старчето, пък се съгласи с останалите: Лени Дейл е мъртъв като дръвник.

Изнизах се на пръсти от апартамента и беж да ме няма към асансьора. Още нямаше и дванайсет часа на обед, а денят вече ми се струваше безкраен и задръстен с мъртъвци. Щом слязох долу във входа, звъннах на Вини.

— Слушай — рекох му, — намерих Дейл, но е мъртъв.

— Откога?

— От двайсетина минути.

— Имаше ли свидетели?

— Жена му.

— Сега вече загазихме — завайка се братовчед ми. — Стана при самозащита, нали?

— Не съм го убивала аз.

— Сигурна ли си?

— Е, получи инфаркт, сигурно съм допринесла с нещичко…

— Къде е той сега?

— Горе в апартамента. Дойде и „Бърза помощ“, но не могат да направят нищо. Определено е мъртъв.

— Божичко, толкова ли не можа да го докараш до инфаркт, след като го заведеш в участъка? Само ми навличаш неприятности. Нямаш си и представа какви бумаги трябва да попълвам при случаи като този. Знаеш ли какво, я виж дали няма да убедиш ония от „Бърза помощ“ да откарат Дейл в съда.

Зяпнах като ударена с мокър парцал.

— Ами да, това ще оправи нещата — допълни братовчед ми. — Извикай някой от дежурните да го види. И да ти даде разписка.

— Я не се занасяй! Само това оставаше — да мъкна клетия мъртвец в полицията.

— Какво толкова? Ти какво си мислиш, че изгаря от нетърпение да го балсамират ли? Внуши си, че му правиш добрина — тъкмо ще се поразходи човекът, нещо като последен тур за овации.

Ох, да му се не, види! Затворих. Трябваше да си оставя всички понички само за мен. Както бе тръгнало, си ги заслужавах. Видях, че малкото зелено диодче върху клетъчния телефон мига. Хайде, Рейнджъре, заповтарях си. Звънни отнякъде.

Излязох от входа на кооперацията и продължих нататък. Следващ в списъка ми беше Дъмфи Откаченяка. Къщата му беше в Бърг, на две-три пресечки от нашите. Живееше заедно с още двамина, и те откачени като него. Доколкото знам, работеше нощна смяна, зареждаше някакъв супермаркет. Подозирах, че по това време на деня си седи вкъщи, тъпче се със солети и зяпа по телевизията продълженията на „Стар Трек“.

Завих по Хамилтън, подминах кантората, свърнах при болница „Свети Франциск“ наляво, навлязох в Бърг и закриволичих по тесните улички към Откаченяка. Бърг е жилищен квартал в Трентън, в единия му край е Чамбърсбърг Стрийт, в другия — Италианския квартал. Тук живеят хорица, които още не са забравили националната си кухня. Езикът на жестовете в махалата ни се свежда до средния пръст, насочен към небето. Къщите са скромни. Колите — големи. Прозорците — чисти.

Спрях между две пресечки и пак надзърнах в папката — да се уверя, че не съм сбъркала номера. На тази улица имаше двайсет и три долепени една до друга къщи със стълби, излизащи направо на тротоара. Всяка беше на два етажа. Адресът на Откаченяка беше Грант, номер четирийсет и пет.

Той отвори широко вратата и ме погледна. Беше висок към метър и осемдесет, светлокестенявата му коса беше дълга до раменете и бе сресана на среден път. Откаченяка беше слаб като върлина и бе доста недодялан. Бе облечен с черна тениска на „Металика“ и с дънки с дупки на коленете. Държеше в едната ръка бурканче фъстъчено масло, а в другата — лъжица. Така де, беше време за обяд. Откаченяка пак ме огледа от глава до пети — недоумяваше какво става, после му светна и той се фрасна по темето с лъжицата, оставила върху косата му лепкава бучка фъстъчено масло.

— Забравих си датата, когато трябва да се явя в съда!

Голям образ беше тоя Откаченяк! Как да не ти стане симпатичен! Усмихнах му се въпреки всички гадости, които днес ми се бяха струпали.

— Точно така, трябва пак да ти платим гаранцията, за да ти насрочат друг ден.

Следващия път смятах да му дойда на крака и да го откарам чак до съда. Един вид да се вживея в ролята на грижовната квачка.

— И как ще стане това?

— Ще дойдеш с мен в участъка и ще уредим нещата.

— Кофти момент си улучила, маце. Тъкмо гледам ретроспективата на „Роки и Булуинкъл“. Не може ли някой друг път? Всъщност знаеш ли какво, я остани да обядваме заедно, тъкмо ще си догледаме филма.

Погледнах лъжицата в ръката му. Нямаше да се учудя, ако това бе единствената лъжица в къщата.

— Благодаря за поканата — отвърнах. — Но обещах на мама да обядвам с нея.

Нещо, познато в живота като малка опашата лъжа.

— Колко мило от твоя страна! Да обядваш с майка си.

— Какво ще кажеш да отскоча да хапна и някъде след час да се върна да те взема?

— Страхотно! Ще ти бъда много признателен, маце.

Сега, като се замислех, нямаше да е никак зле да изнудя майка да ме нахрани. Освен обяд щях да получа на тепсия и всички клюки за пожара.

Оставих Откаченяка с неговата ретроспектива и тъкмо да отворя вратата на колата, когато до мен спря черен линкълн.

Левият преден прозорец се смъкна и от там ме погледна някакъв мъж.

— Вие Стефани Плъм ли сте?

— Да.

— Искаме да си побъбрим с вас. Качете се.

Как ли не! Да не ми е изпила чавка акъла, та да се качвам в служебна кола на мафията с двама непознати типове вътре, единият от които беше пакистанец с втъкнат в колана на панталона патлак, поприкрит криво-ляво от увисналото му шкембе, а вторият приличаше на Хълс Хоган, само че подстриган на канадска ливада.

— Мама ми е казвала никога да не се возя с непознати.

— Не сме чак толкова непознати — възрази Хълс. — Най-обикновени момчета сме. Нали, Хабиб?

— Ами да — потвърди Хабиб, като се наведе към мен и се ухили, при което лъсна златен зъб. — Във всяко едно отношение сме си най-обикновени.

— Какво искате? — попитах ги аз.

Мъжът, който не караше, въздъхна тежко.

— Значи отказвате да се качите в колата, така ли?

— Така.

— Добре тогава. Ето каква е работата. Търсим един ваш приятел. Или може би вече не ви е приятел. Може би и вие го търсите.

— Нещо такова.

— Та си рекохме — защо да не се сработим! Да станем комбина.

— А, без тия!

— В такъв случай ще се наложи да ви следим. Решихме да ви предупредим, да не би да се притесните.

— Кои сте вие?

— Това там зад волана е Хабиб. А аз съм Мичъл.

— Не, друго имах предвид. За кого работите?

Бях почти сигурна, че вече знам отговора, но защо за всеки случай да не попитам?

— Предпочитаме да не разкриваме името на своя работодател — поясни Мичъл. — Пък и на вас то не ви говори нищо. За вас е важно да разберете, че не бива да затаявате нищо, понеже ще вземем да се ядосаме.

— Да, а ядосаме ли се, ставаме неприятни — допълни Хабиб и ми се закани с пръст. — С нас шега не бива. Нали? — попита той Мичъл. — Ако ни ядосате, ще ви изкормим и ще покрием с червата ви целия паркинг през закусвалнята на братовчед ми Мохамед „711“.

— Ти да не си превъртял? — тросна се Мичъл. — Няма да покриваме никакви паркинги с черва. А дори и да покриваме, няма да е паркингът пред „711“ — от там в неделя си купувам вестник.

— Добре де, няма — склони Хабиб. — Тогава бихме могли да направим нещо от сексуално естество. Бихме могли да извършим с нея забавни деяния, сексуални перверзни… много, много пъти. Ако живееше в моята страна, щеше да бъде опозорена за цял живот, всички щяха да странят от нея като от прокажена. Но тъй като тя безспорно е покварена извратена американка, сто на сто ще се израдва на перверзните деяния, които ще й причиним. Я чакай! Можем и да я осакатим, за да й стане неприятно.

— Ей, нямам нищо против осакатяването, но без сексуални деяния — отсече Мичъл. — Аз съм семеен мъж, надуши ли ме жената, ще ми се стъжни играта.