Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стефани Плъм (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hot Six, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 20гласа)

Информация

Разпознаване
beertobeer(2009)
Сканиране и корекция
moosehead(2009)

Издание:

Джанет Еванович. Пет за четири

ИК „Бард“, София, 2001

Художествено оформление на корицата: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN: 954–585–228–3

История

  1. —Добавяне

Глава 13

Ние с Лула влязохме по-навътре в стаята, като си проправяхме път през тарапаната и се оглеждахме за Елуд. Беше на деветнайсет години. Слабичък такъв, с моя ръст. Пясъчноруса коса. Арестуван за втори път. Не исках да го подплашвам. Смятах тихомълком да го изведа и да му надяна белезниците.

— Ей — провикна се Лула, — виждаш ли го онзи дребосък, дето се е предрешил като капитан Кърк? Какво ще кажеш?

Присвих очи и се взрях в другия край на стаята.

— На него прилича — съгласих се аз.

Отидохме през множеството при него и аз попитах:

— Стив? Стив Милър?

Капитан Кърк замига срещу мен.

— Не. Припознали сте се, съжалявам.

— Имам среща с човек, когото не съм виждала никога — поясних аз. — Каза, че щял да бъде облечен като капитан. — Протегнах ръка. — Стефани Плъм.

Онзи се здрависа с мен.

— Елуд Стигър. Право в десетката!

— Майко мила, тук е горещо като в баня — завайках се аз. — Ще поизляза на въздух. Не искате ли да дойдете с мен?

Елуд взе да се озърта припряно, да не би да е изтървал нещо.

— Не знам. Май не. Казаха, че прожекцията ще започне всеки момент.

Поука първа: няма смисъл да ходиш на сборище на трекита, когато започва прожекцията. Имах две възможности. Или още сега да реша въпроса, или да изчакам, докато Елуд си тръгне. Ако той останеше до края и излезеше заедно с всички, щях да видя зор.

При нас дойде Откаченяка.

— Бре, бре, бре, кого виждат очите ми! Много се радвам, че вие двамата се погаждате. Напоследък на Елуд му се стъжни животът. Обърка нещо конците и го тикнаха на топло. За нас това бе голям удар.

Очите на Елуд се въртяха, сякаш главата му беше на пружинна.

— Кога ще почне тая прожекция? — подвикна той. — Дошъл съм само заради филмите.

Откаченяка отпи от питието си.

— Елуд си живееше като царче, събираше пари да следва, но после му отнеха лиценза. Какъв срам! Какъв срам!

Елуд се подсмихна.

— Никога не съм имал лиценз — уточни той.

— Голям късмет извади, че се запозна със Стеф — продължаваше да плямпа Откаченяка. — Направо не знам какво щяхме да правим ние с Дуги без Стеф. Повечето агенти, издирващи хора, нарушили съдебната гаранция, ще те откарат с ритници по тъпия задник право в панделата, докато нашата Стеф…

Елуд погледна като ударен с мокър парцал.

— Агентка ли…

— Най-добрата по белия свят — ухили се Откаченяка.

Наведох се напред и изшушуках тихичко, но все пак достатъчно високо, та Елуд да ме чуе.

— Дали да не поговорим отвън?

Елуд се дръпна като попарен.

— Не! Не мърдам оттук! Остави ме на мира.

Пристъпих напред, за да му надяна белезниците, той обаче ме фрасна през ръцете.

Лула също посегна с газовия пистолет, но Елуд се скри зад Откаченяка, който се свлече като къщичка от карти.

— Ужас! Май халосах не когото трябва от трекитата — завайка се Лула.

— Уби го! — изписка Елуд.

— Я млъквай! — изсъска колежката. — Какво си се разпищял такъв, ще ми спукаш тъпанчетата.

Хванах го за едната ръка и му щракнах белезниците.

— Уби го. Застреля го — продължи да си повтаря като курдисан Елуд.

Лула сложи ръце на хълбоците си.

— Да си чул гърмежи? Според мен не. Нямам дори пистолет, понеже госпожица Противничката на насилието ми нареди да си оставя оръжието в колата. И пак добре направи, защото, ако беше у мен, за едното чудо щях да ти светя сега маслото. Я се погледни, мекотело с мекотело!

Опитвах се да надяна и другата халка на белезниците върху ръката му, а хората наоколо напираха да видят каква е тая патаклама.

— Какво става? — подвикнаха в хор. — Какво правите на капитан Кърк?

— Ще откараме безполезния му бял задник в дранголника — обясни Лула. — Отдръпнете се.

Видях с периферното си зрение как нещо полита и удря колежката отстрани по главата.

— Ей! — провикна се Лула. — Какво правите, бе, хора? — Тя се пипна по главата. — Някой ме замеря със смрадливи изварени хапки! Кой тук си играе с огъня?

— Пуснете капитан Кърк — провикна се с цяло гърло някой.

— Бабина ти трънкина ще го пуснем! — заяде се Лула.

Пляк! Друг я уцели по челото с ябълкова пастичка.

— Ще ви дам аз на вас да се разберете! Кого замервате, бе! — закани се тя.

Пляк! Пляк! Пляк! Яйчни рулца.

Цялата стая запя в един глас:

— Пуснете капитан Кърк! Пуснете капитан Кърк!

— Махам се оттук! — отсече Лула. — На тия им хлопа дъската.

Дръпнах Елуд към вратата, но тъкмо да изляза, някой ме заля с черпак от топлия сос към яйчните рулца и ме удари с две изварени хапки.

— Хванете ги! — провикна се някой. — Отвличат капитан Кърк!

Ние с Лула се наведохме и се опитахме да се измъкнем под масирания обстрел от откраднати ордьоври и грозни закани. Стигнахме криво-ляво изхода и се юрнахме навън, като теглехме след себе си Елуд. Метнахме го на задната седалка, после аз натиснах до дупка газта. Всяка друга кола би отскочила назад, но това тук беше буик и той си потегли плавно по улицата.

— Като си помисли човек, тия трекита са си големи кекльовци — отбеляза Лула. — Ако нещо подобно се беше разиграло в моята махала, вместо с изварени хапки щяха да ни обстрелват с куршуми.

Елуд седеше вкиснат на задната седалка и мълчеше като пукал. И него го бяха улучили случайно с две-три изварени хапки и яйчни рулца и костюмът на Кърк вече изобщо не отговаряше на високите изисквания на Федерацията.

Минах да оставя Лула у тях и продължих към полицейския участък. Дежурен беше Джими Нийли.

— Майко мила — изцъка той, — каква е тая смрад?

— Изварени хапки — поясних аз. — И яйчни рулца.

— Все едно си участвала в бой с храна.

— Пръв започна ромуланът — допълних аз. — Ах, мамка им ромуланска!

— Точно така, човек не може да има вяра на тия проклети ромулани — подкрепи ме Нийли.

Получих си разписката, а също белезниците, с които бях довела капитан Кърк, после си тръгнах от участъка и излязох в мрака. Паркингът отпред беше окъпан в светлината на халогенните лампи отгоре. Зад тях небето беше тъмно, без нито една Звездица. Беше започнало да ръми. Вечерта щеше да бъде прекрасна, ако бях при Морели и Боб. Но аз бях сам-сама в дъжда, вонях на огромна изварена хапка и се притеснявах, че който е очистил Синтия Лоти, може да посегне и на мен. Единственото хубаво на убийството на Лоти бе, че отклоняваше поне засега мислите ми от Артуро Столе.

С тая оплескана със сос риза и с изварата по косата не се чувствах особено сексапилна, затова отскочих до къщи, за да се преоблека, преди да отида у Морели. Спрях буика до кадилака на господин Уайнстайн, заключих и тъкмо да тръгна към входа, когато видях Рейнджъра — беше се облегнал на колата пред мен.

— Трябва да внимаваш повече, сладур — рече ми той. — Преди да слезеш от автомобила, винаги се оглеждай.

— Бях се разсеяла.

— Ще се разсееш ти за вечни времена, ако някой те застреля в главата.

Сбърчих чело и се изплезих. Рейнджъра се усмихна.

— Искаш да ме прелъстиш ли? — Той все късче храна, заплело се в косата ми. — Яйчни рулца, а?

— Тежка вечер, какво да се прави!

— Научи ли нещо от Рамос?

— Каза, че в Трентън имало проблем — според мен това е Джуниър Макарони. Но обясни, че другата седмица щял да реши проблема, като го натовари на лодка. И с повечко късмет лодката щяла да потъне. После ония, мутрите, дойдоха да си го приберат и се завайкаха, че не можели да намерят товара. Имаш ли представа какво означава всичко това?

— Да.

— Ще ми кажеш ли?

— Не.

Майко мила!

— Голям гадняр си, ще знаеш. Няма да работя повече за теб.

— Твърде късно се усети. Вече те уволних.

— Ама аз няма да работя никога!

— Къде е Боб?

— При Морели.

— Значи трябва да се притеснявам само за твоята безопасност — вметна Рейнджъра.

— Усещането е сладко, но не се налага.

— Я не се занасяй! Не се налагало! Играеш си с огъня. Казах ти да не дърпаш дявола за опашката и да си отваряш очите на четири, а два часа по-късно ти отново качваш Рамос в колата си.

— Търсех теб и той ми скочи в буика.

— А да си чувала, че вратите имат ключалки?

Навирих носле — един вид, възмутена съм от дън душа.

— Влизам вътре. И колкото да ти доставя удоволствие, ще заключа вратата.

— Не си познала. Идваш с мен и вече аз ще те заключа.

— Заплашваш ли ме?

— Не. Казвам ти го най-сериозно.

— Слушай, драги ми господинчо — озъбих се аз, — живеем в двайсет и първи век. Жените не са ти собственост. Вече не можеш ей така да ни заключваш. Дори и да съм си наумила да извърша някоя ужасна тъпотия и да се изложа на опасност, мое право е да го сторя.

Рейнджъра ми щракна халката на белезниците.

— Не съм много сигурен.

— Ей, ти!

— Само за ден-два.

— Направо не мога да повярвам. Ама наистина ли ще ме заключиш?

Той се пресегна да хване и другата ми китка, аз обаче му издърпах белезниците и отскочих.

— Ела тук! — подвикна Рейнджъра.

Заобиколих колата до нас. Върху китката ми подрънкваха белезниците и кой знае защо, това ми действаше възбуждащо. Същевременно обаче се вкиснах окончателно. Бръкнах в дамската си чанта и извадих лютивия спрей.

— Ела, хвани ме, де! — рекох.

Рейнджъра отпусна длани върху автомобила между нас.

— Така няма да се разберем.

— А нима си очаквал да се разберем?

— Да де, при теб всичко е ужасно сложно. Мъжете си пръсват черепите. Колите се блъсват в боклукчийски камиони и стават на хармоника. Участвал съм в тежки акции, които са протичали по-гладко, отколкото среща с теб за по едно кафе. — Рейнджъра вдигна ключето — да го видя. — Искаш ли да махна белезниците?

— Метни ми ключа.

— А, няма да стане. Ще се наложи да дойдеш при мен.

— Ще има да почакаш.

— Лютивият спрей действа само ако ми го пръснеш в лицето. Мислиш ли, че ще ме уцелиш чак оттам?

— Естествено!

На паркинга се появи някаква таратайка. Ние с Рейнджъра насочихме цялото си внимание към нея. Той дори извади пистолет, хвана го до хълбока си и се прицели.

Бричката спря и от нея слязоха Откаченяка и Дуги.

— Ей, маце! — провикна се Откаченяка. — Страшен късмет извадихме, че те заварваме тук. Ние с Дуги пак опряхме до мъдрите ти съвети.

— Трябва да поговоря с момчетата — обясних на Рейнджъра. — Ние с Лула им опустошихме къщата.

— Чакай да видим дали ще позная. Поднесли са ви яйчни рулца и нещо жълто.

— Изварени хапки. Но аз нямам никаква вина. Ромуланът започна пръв.

Рейнджъра се подсмихна.

— Как не се сетих, че пак ромуланите са оплескали нещо! — Той прибра пистолета в кобура. — Хайде, върви да си поприказваш с твоите приятели. А ние с теб ще приключим после.

— Ами ключът?

Рейнджъра пак се подсмихна и поклати глава.

— Обявявам ти война — отсякох аз.

Усмивката му помръкна.

— Мисли му!

Отстъпих няколко крачки и тръгнах към задния вход на блока, следвана по петите от Дуги и Откаченяка. Умът ми не го побираше какво точно искат. Да им възмездя щетите ли? Да им изложа бъдещето на Елуд като наркобарон? Да им кажа мнението си за яйчните рулца?

Прекосих забързано входа и тръгнах нагоре по стълбището.

— Можем да поговорим и в апартамента — рекох им. — Трябва да си сменя тениската.

— Извинявай за тениската, маце. Трекитата съвсем се оляха. Големи лайнари са, ще знаеш — сподели с мен Откаченяка. — Федерацията е в опасност. Никога няма да прокопса с членове като тия тъпанари. Не проявиха никакво уважение към жилището на Дуги като частна собственост.

Отворих вратата на апартамента.

— Щетите големи ли са?

Откаченяка се свлече на канапето.

— Отпърво си мислехме, че щетите ще се ограничат само с изварените хапки. После обаче се оказа, и че видеото не работи, затова пропуснахме прожекцията.

— Видеото се развали насред филма, пак добре, че отървахме кожите — включи се и Дуги.

— Страх ни е да се върнем, маце. Та сме дошли да питаме дали не може да пренощуваме тук заедно с теб и баба ти.

— Баба Мазур се върна при нашите.

— Жалко! Беше голям образ.

Дадох им възглавници и одеяла.

— Готина гривна имаш — отбеляза Откаченяка.

Погледнах белезниците, все още прикрепени към дясната ми китка. Съвсем ми беше изхвърчало от главата за тях. Дали Рейнджъра още чакаше на паркинга? Дали наистина не трябваше да ида с него? Пуснах резето, после се заключих в спалнята, пъхнах се в леглото, както си бях с изварата по косата, и моментално съм потънала в непробуден сън.

Когато на другата сутрин се събудих, се сетих, че съм вързала тенекия на Джо.

Ами сега!

У тях не вдигаше никой, тъкмо да опитам да се свържа по пейджъра, когато телефонът иззвъня.

— Какво, по дяволите, става? — извика Джо. — Идвам на работа и първото, което ми казват, е, че си била нападната от ромулан.

— Нищо ми няма, добре съм. Трябваше да спипам един на сбирка на почитатели на „Стар Трек“, но се получи голяма бъркотия.

— За беда и аз имам неприятни новини. Приятелката ти Каръл Забо пак се е покатерила на моста. С цяла сюрия приятелки отвлякла, моля ти се, Джойс Барнхард и я завързала гола-голеничка за едно дърво при гробището за домашни любимци в Хамилтън Тауншип.

— Ти за мезе ли ме взимаш? Нима са арестували Каръл, защото е отвлякла Джойс Барнхард?

— Не. Джойс не е предявила обвинение. Но наистина са я отвлекли. Половината участък се юрна да я освобождава. Каръл е била арестувана, задето е била прекалено щастлива на обществено място. Мен ако питаш, те с момичетата са ознаменували с трева паметното събитие. Единственото, което я застрашава, е да я глобят за неприлично поведение, но тя не иска и да чуе — втълпила си е, че ще я тикнат зад решетките. Та се питахме дали няма да отскочиш до моста и да я свалиш оттам. Само да знаеш какво задръстване е направила!

— Тръгвам веднага!

Каръл си беше изпатила заради мен. Божичко, веднъж като тръгне нещо наопаки, и целият свят се превръща в кенеф!

Бях спала с дрехите, така че нямаше да губя време за обличане. Докато минавах през хола, извиках на Откаченяка и Дуги, че се връщам веднага. Когато слязох при задния вход, вече бях извадила и спрея — в случай че Рейнджъра ми се нахвърли от някой шубрак.

Но от Рейнджъра нямаше и следа. Хабиб и Мичъл също не се виждаха никакви, така че аз поех по живо, по здраво към моста. Лесно им е на ченгетата — когато бързат, могат да си включат бурканите и да отпрашат право напред. Аз си нямах буркан, затова, появеше ли се задръстване, цепех по тротоара.

Валеше като из ведро. Температурите бяха паднали до към пет-шест градуса над нулата и цялото население на щата се бе юрнало да проверява по телефона колко струват самолетните билети до Флорида. Освен, разбира се, сеирджиите, насъбрали се да позяпат на моста Каръл.

Спрях зад един полицейски автомобил и стигнах пеш до средата на моста, където Каръл се беше качила заедно с чадъра на парапета.

— Благодаря ти, че се погрижи за Джойс — казах й аз. — Какво правиш на тоя мост?

— Пак ме арестуваха.

— Обвинена си в неприлично поведение. Няма само заради това да те пратят в затвора.

Каръл слезе от перилата.

— Просто исках да съм сигурна. — Тя се взря в мен с присвити очи. — Какво е това по косата ти? И тия белезници? Нали беше с Морели?

— Изобщо не съм била с Морели — възразих натъжена.

Върнахме се при колите. Каръл се прибра вкъщи. Аз отскочих до кантората.

— Майко мила! — провикна се Лула, щом ме мерна. — Вижте, вижте, през вратата ни влиза една забавна история! Голям смях ще падне! Какви са тия белезници?

— Реших, че ще отиват много на изварените хапки по косата ми. Нещо като аксесоар към тоалета.

— Дано ти ги е сложил Морели — намеси се и Кони. — Нямам нищо против Морели да сложи белезници и на мен.

— Топло! — отвърнах аз. — Сложи ми ги Рейнджъра.

— Бре, бре, бре, вече се подмокрих — ахна Лула.

— Но не защото го е ударил хормонът — попарих надеждите й аз. — А… съвсем случайно. И после изгуби ключа.

Кони започна да си вее с голям плик.

— Пак получих гореща вълна.

Връчих й разписката за Елуд Стигър. Като теглим чертата, това си бяха лесни пари. Никой не се опита да ме застрелва или подпалва.

Входната врата се отвори с гръм и трясък и в кантората влезе Джойс Барнхард.

— Ще ми платиш! — изсъска ми тя. — Ще има горчиво да съжаляваш, че си ми се изпречила на пътя.

Лула и Кони завъртяха глави към мен и ме погледнаха изпитателно — какво пак е станало?

— Каръл Забо и едни други приятелки ми се притекоха на помощ: завързали Джойс гола-голеничка за дърво и я оставили да виси там.

— Само да не почнеш да ми стреляш тук! — предупреди Кони Джойс.

— Няма да се отърве с едната стрелба — успокои я Джойс. — Искам нещо повече. Искам Рейнджъра. — Тя ме погледна с присвити очи. — Знам, че двамата сте дупе и гащи. Ето защо ти препоръчвам да се възползваш от това и да ми го доставиш. Не ми ли го доведеш до двайсет и четири часа, като нищо ще натопя твоята приятелка Каръл Забо — ще я обвиня в отвличане.

Джойс се фръцна и заситни с тънките си токчета към вратата.

— Мамка му! — изсумтя Лула. — Пак се развоня на сяра.

Кони ми връчи чека за Елуд.

— Каква дилема!

Взех чека и го пуснах в дамската си чанта.

— Имам толкова дилеми, че вече им изгубих края.

 

 

Грохналата госпожа Бестлър се возеше на асансьора, по-точно, беше се вживяла в ролята на човек, който го обслужва.

— Нагоре сме! — оповести тя. — Дамски чанти, бельо… — Наведе се напред в инвалидната количка и се вторачи в мен. — О, салонът за разкрасяване е на втория етаж.

— Чудесно — отвърнах аз. — Тъкмо натам съм тръгнала.

Когато влязох в апартамента, вътре беше тихо. Одеялата бяха най-старателно сгънати и подредени върху канапето. Върху една от възглавниците беше оставена бележка с една-едничка дума:

После.

Затътрих се в банята, съблякох се и си измих косата — няколко пъти. Облякох си чисти дрехи, после си изсуших косата със сешоара и криво-ляво я вързах на конска опашка. Звъннах на Морели да проверя как е Боб — бил добре, пазел го съседът. След това се спуснах в сутерена и помолих Дилън да среже веригата на белезниците, та втората халка да не се клатушка върху китката ми.

После вече нямах какво да правя. Не ми бяха възложили да ловя никого с просрочена съдебна гаранция. Нямах куче, което да разхождам. Нямах кого да следя, нямаше и къщи, в които да прониквам с взлом. Можех да намеря ключар, който да ми махне белезниците, но още се надявах да взема ключа от Рейнджъра. Довечера смятах да го предам на Джойс. По-добре това, отколкото отново да разубеждавам Каръл да не скача от моста. Вече ми беше дошло до гуша да я спасявам от водния й гроб. Пък и не беше кой знае каква философия да предам Рейнджъра. Единственото, което трябваше да направя, бе да уговоря среща. Да му кажа, че искам да ми махне белезниците, и той щеше да ми дойде на крака. После щях да го зашеметя с газовия пистолет и да го доставя на Джойс. След това, разбира се, щях да измисля някакъв подъл план, за да го освободя. За нищо на света нямаше да допусна да го тикнат зад решетките.

Тъй като до вечерта нямаше с какво да се заема, реших да почистя клетката на хамстера. А сетне може би и хладилника. А защо не и банята… Не, бе малко вероятно. Прехвърлих Рекс в голяма купа за спагети върху кухненския плот. Той замига, стреснат от ярката светлина — беше много недоволен, че са му нарушили съня.

— Извинявай, мой човек — рекох му аз. — Налага се да ти почистя хасиендата.

След десет минути Рекс отново си беше в клетката — сновеше като обезумял, понеже всичките му скрити съкровища сега бяха в черната найлонова торба за боклук. Дадох му орехче и стафидка. Хамстерът отнесе стафидката в новата си кутийка от супа и повече не го видях.

Погледнах от прозореца на хола към подгизналия паркинг. Още нямаше и следа от Хабиб и Мичъл. Всички коли долу бяха на съседи. Това ми беше само добре дошло. Можех да си хвърля спокойно боклука. Сложих си якето, грабнах плика с хамстерското леговище и прекосих на бегом стълбищната площадка.

Госпожа Бестлър още беше в асансьора.

— О, сега, миличка, изглеждаш много по-добре — отбеляза тя. — Няма нищо по-прекрасно от това да прекараш час-два в козметичен салон. — Асансьорът слезе на партера, вратата се отвори и аз изскочих навън. — Качваме се нагоре — изтананика госпожа Бестлър. — Мъжка конфекция, трети етаж.

Вратата се плъзна и се затвори.

Прекосих входа, отидох при задната врата и поспрях, за да си сложа качулката. Продължаваше да вали като из ведро. Водата се събираше на локвички по лъскавия асфалт и се нанизваше на мъниста по колите на старците, току-що намазани с вакса. Навела глава, излязох навън и забързах през паркинга към боклукчийския контейнер.

Метнах плика с боклука вътре и се озовах лице в лице с Хабиб и Мичъл. Бяха вир-вода, изглеждаха свирепо.

— Вие пък откъде се взехте? — възкликнах аз. — Не ви видях колата.

— Спрели сме в пресечката — обясни Мичъл и ми показа пистолета си, — където сега отиваш и ти. Тръгвай!

— А, без тия! — сопнах се аз. — Ако ме простреляш, Рейнджъра няма да има стимул да се занимава със Столе.

— Криви са ти сметките — изсъска Мичъл. — Той няма да има стимул само ако те убием.

Беше прав.

Боклукчийският контейнер беше в дъното на паркинга. Заситних през наквасената от дъжда морава — едвам се държах на крака, от страх не можех да мисля. Къде ли се бе запилял Рейнджъра точно сега, когато имах нужда от него? Защо не беше тук и не настояваше да ме заведе някъде, където ще бъда в безопасност? Сега, когато бях почистила клетката на хамстера, на драго сърце щях да му се подчиня.

Мичъл пак караше комбито на грижовната майка. Явно не им вървеше с линкълна. Но едва ли беше особено разумно да подхващам точно тази тема.

Хабиб ме натика на задната седалка. Уж беше с дъждобран, а беше мокър до кости. Явно ме бяха дебнали иззад храстите пред блока. Беше без шапка, от косата му се стичаше вода, която капеше отзад във врата му и по лицето му. Той избърса с длан лицето си. Явно никой не се притесняваше, че комбито вече е мокро и отвътре.

— И сега какво? — попитах аз, като се мъчех гласът ми да звучи нормално.

— Без излишни въпроси! — тросна се Хабиб. — Сега ще си траеш.

Не бе никак добре да си трая, понеже така ми оставаше време да мисля. А мислите ми не бяха особено приятни. Не ме чакаше нищо хубаво. Опитах се да не давам воля на чувствата си. Страхът и съжаленията нямаше да се увенчаят с добро. Не исках и въображението ми да се развихря. Може би ставаше въпрос за поредната среща с Артуро. Нямаше смисъл предварително да се паникьосвам. Съсредоточих се върху дишането си. Дълбоко и равномерно. Ето, поемам кислород. Започнах да си повтарям наум: „О-о-ом!“ Веднъж гледах по телевизията как една го прави — отразяваше й се много добре.

Мичъл подкара на запад по Хамилтън, към реката. Прекоси Брод и свърна към квартал, нарочен за промишлена зона. Спря на паркинг пред триетажна тухлена постройка, където навремето се е помещавал машиностроителен завод и която сега пустееше. Отпред беше сложена табела: „Продава се“, но на мен ми се стори, че си е висяла там най-малко от сто години.

Мичъл паркира и слезе. Отвори вратата и ми показа с дулото на пистолета да слизам. Хабиб ни последва. Отключи страничния вход на сградата и ние тримата нахълтахме вътре. Беше тъмно и влажно. Осветлението беше мъждиво, идваше откъм тесни кабинети с отворени врати и мръсни прозорци. Тръгнахме по къс коридор и се озовахме в нещо като фоайе. Плочките под краката ни потракваха — явно се бяха отлепили, помещението беше празно, ако не се броят двата метални сгъваеми стола и малкото издрано дървено писалище. Върху бюрото беше сложен кашон.

— Сядай — нареди ми Мичъл. — Вземи си стол.

Съблече си якето и го метна върху бюрото. Хабиб стори същото. Ризите им не бяха кой знае колко по-сухи от якето и дъждобрана.

— Чуй сега какъв е планът — подхвана Мичъл. — Ще те зашеметим с газовия пистолет и докато си в несвяст, ще ти кръцнем с ей тия ножици пръста. — Той извади от кашона ножиците и ми ги показа. — Така ще имаме какво да пратим на Рейнджъра. После стоим с теб и чакаме какво ще се случи. Ако той реши да се спазарим, ние сме насреща. Ако обаче не прояви интерес, сигурно ще ти видим сметката.

Ушите ми пищяха, затова тръснах глава.

— Я чакайте — извиках. — Имам няколко въпроса.

Мичъл въздъхна.

— Жените винаги имат въпроси.

— Дали да не й отрежем и езика? — предложи Хабиб. — Понякога действа. В нашето село се справяхме блестящо.

Вече ми се струваше, че е излъгал, че е пакистанец. От думите му човек оставаше с впечатлението, че неговото село е някъде в пъкъла.

— Господин Столе не спомена нищо за езика — възрази Мичъл. — Ами ако е решил да го запази за по-нататък?

— Къде ще ме държите? — попитах аз Мичъл.

— Тук. Ще те заключим в кенефа.

— Ами кръвта?

— Какво кръвта?

— Ако ми изтече и аз умра? Как тогава ще се спазарите с Рейнджъра?

Те се спогледаха. Не се бяха сетили за това.

— За пръв път ще режа пръсти — сподели Мичъл. — Обикновено или пребивам заложниците, или просто ги очиствам.

— Не е зле да набавите бинтове и нещо дезинфекциращо.

— Да, наистина няма да е зле — съгласи се Мичъл. После си погледна часовника. — Нямам много време. Трябва да върна колата на жена ми, ще ходи да прибере децата от училище. Само това оставаше да киснат под проливния дъжд.

— На Брод Стрийт има аптека — обади се Хабиб. — Можем да се отбием и да купим нещата.

— Вземете ми и тиленол — помолих аз.

Всъщност обаче не ми трябваха никакви бинтове и никакъв тиленол. Трябваше ми единствено време. Сполети ли те беда, ти трябва точно това: време. Време, през което да се надяваш, че не е истина. Време нещата да се наредят. Време да установиш, че е станала грешка. Време, през което Бог да се намеси.

— Добре тогава — склони Мичъл. — Влизай в клозета, ей там!

Помещението беше тясно като кутийка — бе само метър и двайсет на два метра и нямаше прозорец. Тоалетна чиния. Мивка. И нищо друго. Отвън на вратата се мъдреше катинар. Не изглеждаше нов, та реших, че не съм първата, държана като заложница тук.

Влязох в стачката, ония кретени затвориха вратата и ме заключиха вътре. Долепих ухо до рамката.

— Да ти призная, вече ми се гади от тая работа — сподели Мичъл. — Толкова ли не можеше да го направим в ден, когато не вали? Навремето се наложи да очистя един — казваше се Алвин Маргучи. Беше кански студ, пистолетът ми замръзна, та се видяхме принудени да го пребием до смърт с лопатата. А после, когато отидохме да копаем гроб, пръстта беше твърда на камък. Издънка след издънка, ще знаеш!

— Наистина непосилен труд — завайка се и Хабиб. — Виж, в моята страна се ядва — там си е по-топличко и пръстта е пръхкава. Често не ни се налага дори да копаем, Пакистан е планинска държава, под път и над път има клисури, хвърляш там мъртвеца и готово! Чиста работа!

— Е, и ние имаме реки, но труповете изскачат на повърхността и това не е много хубаво.

— Знам — подкрепи го Хабиб. — Изпитвал съм го на собствен гръб.

Стори ми се, че си тръгват — чух как вратата в дъното на коридора се отваря и се затваря. Опитах се да отворя вратата на клозета. Огледах се. Известно време дишах дълбоко. Пак се огледах. Наложих си да мисля. Чувствах се като Мечо Пух, който беше Мече с Малко Мозък. Помещението беше тясно като дядовата ръкавичка и много гадно — с мръсна мивка, мръсна тоалетна чиния и мръсен линолеум на пода. Стената до мивката беше подгизнала, при тавана имаше мокро петно. Вероятно канализацията течеше. Тук строителството не бе от най-качественото. Сложих ръка върху стената и усетих как тя поддава.

Бях с кубинки с огромни грайфери и яка подметка. Опрях дупе о мивката, изритах с все сила стената и кракът ми се показа откъм другата страна. Избухнах в смях, после се усетих, че плача. Но нямах време за истерии. Трябваше час по-скоро да се омета оттук.

Хванах се отстрани за зейналата дупка и в ръцете ми останаха парчета мукава. Така направих доста приличен отвор между гредореда. Заех се и със съседната стена. След броени минути бях разрушила достатъчно от стените, за да се провра през отвора. Ноктите ми се бяха изпочупили, пръстите ми кървяха, затова пък вече стоях в тесния съседен кабинет — бях се измъкнала от клозета. Опитах се да отворя вратата. Беше заключено. Божичко, ами ако се наложи да се измъквам, като рутя наред стените в гадната сграда! Я чакай, смотанячко такава! Та нали в кабинета има прозорец! Поех си дълбоко въздух. Не бях във върхова мисловна форма. Бях се вцепенила от страх. Опитах да отворя прозореца, той обаче не се и помръдна. Явно не го бяха отваряли от цяла вечност. По ръкохватката имаше най-малко сто пласта боя. В стаята нямаше никакво обзавеждане. Свалих си якето, омотах го около ръката си и фраснах с него прозореца. Разчистих криво-ляво стъклата и надзърнах навън. Не беше никак ниско, но вероятно щях да успя да скоча, без да се пребия. Изух си кубинката и с нея махнах стъклата, които продължаваха да стърчат от черчевето — така нямаше да се порежа повече от необходимото. Пак си нахлузих обувката, прехвърлих крак през рамката на прозореца и го яхнах.

Гледаше към улицата. Моля ти се, Боже, не допускай Мичъл и Хабиб да минат оттук точно когато скачам от прозореца! Впих пръсти в черчевето и се отпуснах бавно над улицата. Накрая скочих и се приземих на крака, после обаче тупнах на задник. Известно време лежах замаяна насред тротоара, а дъждът плющеше и плющеше по лицето ми.

Поех си дълбоко въздух, изправих се и хукнах. Прекосих улицата, свърнах по пресечката и пресякох още една улица. Нямах представа къде отивам. Важното бе да се отдалеча възможно най-много от проклетата тухлена постройка.