Джанет Еванович
Пет за четири (9)

Глава 8

И така, баба ми имаше червен корвет, а аз — син буик модел петдесет и трета година и огромна пъпка върху брадичката. Е, можеше да е и по-зле, рекох си. Пъпката можеше да ми е на носа.

— Пък и знам колко си харесваш буика — добави баба. — Не исках да ти го отнемам.

Кимнах и се опитах да се усмихна.

— Извинявайте, трябва да си измия ръцете преди вечеря — рекох.

Отидох бавно в банята, заключих се, погледнах се в огледалото над мивката и подсмръкнах. От лявото ми око се търкулна сълза. Я се стегни, казах си. Какво си седнала да ревеш заради някаква си пъпка! Все някога ще се махне. Да, ами буикът? — попитах аз. Ето какво ме плашеше — буикът. Той не даваше признаци, че някога ще се махне. Търкулна се още една сълза. Какво си се разкиснала такава, попитах ревлата в огледалото. Правиш от мухата слон. Сигурно е временно хормонално нарушение, предизвикано от недоспиването.

Наплисках си лицето и се изсекнах. Сега вече имах аларма на вратата и ако не за друго, поне заради това можех нощес да спя по-спокойно. Не че имах нещо против Рейнджъра да ме посещава посред нощ… но виж, неприятно ми беше да ме заварва неподготвена. Ами ако, докато спя, ми потече лига и той ме види? Или седне да ми зяпа пъпката?

 

 

След вечеря Откаченяка си тръгна, а баба ми показа новата си кола и си легна рано.

В девет и пет ми се обади Морели.

— Извинявай, но не успях да се свържа по-рано — заоправдава се той. — Бях затънал в работа. Ти как си?

— Аз имам пъпка.

— Тук не мога да се меря с теб.

— Познаваш ли Синтия Лоти? Ако се вярва на клюките, била последната любовница на Хомър Рамос.

— Доколкото съм чувал, Хомър си е сменял любовниците, както другите мъже — чорапите.

— Познаваш ли баща му?

— Говорил съм с него един-два пъти.

— И какво ти е мнението?

— Най-обикновен грък, контрабандист на оръжие. Напоследък нещо не съм го срещал. — Известно време Морели мълча. — Баба ти Мазур още ли е при теб?

— Да.

Той въздъхна тежко.

— Майка ми пита дали утре можеш да дойдеш на вечеря у нашите. Щяла да сготви свинско печено.

— Разбира се, че ще дойда — рече Морели. — И ти ще бъдеш там, нали?

— Да, с баба и Боб.

— Божичко!

Затворих, изведох Боб на разходка до съседната пресечка, дадох на Рекс стафидка и погледах телевизия. Заспала съм някъде по средата на хокейния мач и се събудих колкото да хвана края на публицистично предаване за серийните убийци и съдебните лекари. След предаването проверих три пъти ключалките на входната врата и окачих върху бравата детектора за движение. Ако някой отвореше вратата, алармата щеше да се включи. Надявах се най-искрено това да не се случи, понеже предаването за серийните убийци ми беше изкарало ангелите. Това, че Рейнджъра щял да ми зяпа пъпката, ми се виждаше шега работа в сравнение с опасността някой да ми клъцне езика и да си го занесе вкъщи, за да си обогати колекцията от замразени човешки езици. За всеки случай отидох в кухнята и скрих всички ножове. Защо да му улеснявам живота на ненормалника, решил да се промъкне и да ме нареже на парченца със собствените ми ножове! След това извадих от кутията от курабийки пистолета и го пъхнах под възглавниците върху канапето — ако се наложи, да ми е подръка.

Угасих лампите и се пъхнах под юргана върху импровизираното ми легълце на канапето. В спалнята баба хъркаше, та се късаше. В кухнята пък бучеше фризерът. Откъм паркинга се чу как се затваря врата на автомобил. Все обичайни звуци, рекох си аз. Защо ли тогава сърцето ми биеше като обезумяло? Защото съм гледала по телевизията оная тъпотия за серийните убийци — ето защо.

Добре де, гледала, каквото гледала. Сега спи. Мисли си за нещо друго.

Затворих очи. И започнах да си мисля за Александър Рамос. И той си падаше лудичък като ония ненормалници, серийните убийци, хвърлили ме в такива сърдечни трепети. И докъде се беше докарал тоя Рамос! Уж въртеше далавери с незаконно оръжие в цял свят, а бе принуден да спира разни непознати по улиците, за да си проси, моля ви се, цигари. Ако се вярва на мълвата, се бил поболял, но на мен не ми се видя чак толкова изкуфял, болен или превъртял. Е, беше си агресивен, не може да се отрече. И припрян. На друго място поведението му сигурно щеше да изглежда малко налудничаво, но ние все пак бяхме в Джърси — според тукашните представи той си се държеше съвсем нормално.

От притеснение си бях глътнала езика и не бях успяла да си побъбря с него. А сега, след като беше минало известно време, ми се искаше да му задам цял куп въпроси. Не само че ми се приказваше с него, но и ме беше налегнало странно любопитство да видя каква е къщата му вътре. Като малка нашите ме заведоха веднъж във Вашингтон, да съм разгледала Белия дом. Висяхме на опашка цял час и после ни поведоха през някакви помещения. Умрях си от разочарование. Кого го интересува официалната трапезария! Аз исках да видя кухнята. Банята и кенефа. А сега си умирах от любопитство да видя килима в хола на Александър Рамос. Да поразгледам стаите, където живееше Ханибал, и да надзърна в хладилника. Така де, всички от семейството се бяха мъдрили на корицата на „Нюзуик“. Сигурно бяха интересни.

Така малко по малко мислите ме отведоха при Ханибал, който изобщо не ми се беше видял интересен. И при Синтия Лоти, у която също не забелязах нищо интересно. Опитах се да си представя Синтия Лоти гола заедно с Хомър Рамос. Пак не ми се видя интересно. Добре де, а дали Синтия Лоти ще е интересна гола заедно с Ватман? Е, това вече беше по-добре. Я чакай! Ами Ханибал Рамос заедно с Ватман? Брр, гадост! Изтичах в банята и си измих зъбите. Не че мразя чак толкова обратните, но все пак задрасках Ватман.

Докато излизах от банята, някой задраска по входната ми врата и зачовъкра в ключалката. Вратата зейна и алармата се включи. Предпазната верига върху вратата се опъна — отидох в антрето и що да видя: Откаченяка наднича през процепа между вратата и рамката.

— Ей, маце — подвикна той, след като изключих алармата. — Как е животът?

— Какво търсиш тук?

— Забравих да дам на баба ти втория ключ от колата. Пъхнал съм го в джоба си. Рекох да го донеса. — Той ми го връчи. — Бре, бре, бре, хубава аларма си си взела. Знам един, който пък си е взел аларма с музиката от „Бонанза“. Помниш ли „Бонанза“? Забавлявал съм се като ненормален.

— Как ми отвори вратата?

— С шперц. Не исках да те безпокоя по нощите.

— Много мило от твоя страна.

— Винаги се старая да съм мил.

После показа знака на победата и тръгна на верев към асансьора.

Затворих вратата и отново включих алармата. Баба продължаваше да си хърка в спалнята, Боб, който се бе проснал при канапето, не се беше и помръднал. Ако ми довтасаше някой сериен убиец, щях да съм оставена на произвола на съдбата.

Отбих се при Рекс и му разказах за алармата.

— Но ти не се притеснявай — успокоих го аз. — Знам, пищи силно, но ти и бездруго не спеше и си тичаше.

Рекс се беше закрепил на мъничкото си хамстерско задниче, беше присвил предни лапки пред себе си, помръдваше мустачки и тънички като пергамент ушета и ме гледаше с черните си като мъниста очички. Пуснах му парче бисквитка, той се завтече, пъхна си я в бузата и се шмугна в кутийката от супа. Знае как да се справя в кризисни ситуации!

Легнах си пак на канапето и се завих презглава с юргана. Няма да мислиш повече за Батман, казах си. Няма да му надничаш в каучуковия дюкян. Няма да си мислиш и за серийни убийци. А също и за Джо Морели — току-виж си се изкушила да му звъннеш по нощите и да му кажеш да се ожените… или някои друга щуротия.

Добре де, а за какво да си мисля тогава? За бабиното хъркане ли? Беше толкова силно, че имаше опасност да оглушея до края на дните си. Ако си запуша ушите с възглавницата, няма да чуя алармата, серийният убиец ще влезе и за едното чудо ще ми отреже езика. Ужас, отново си мисля за серийни убийци!

Пак се чу нещо при вратата. Опитах се да си видя часовника в тъмното. Сигурно беше някъде към един. Вратата се отвори и алармата писна. Рейнджъра! Нямаше кой друг да бъде! Пооправих си с ръка косата и проверих дали лепенката върху пъпката си е на мястото. Бях по бархетни боксерки и бяла тениска и ни в клин, ни в ръкав ме връхлетя страхът, че през нея ми се виждат зърната на гърдите. Карай! Да съм мислила преди! Забързах към антрето, за да изключа алармата, но преди да съм стигнала вратата, между нея и рамката се появи ножица, с която някой кръцна предпазната верига, и вратата зейна.

— Ей, не е честно — подвикнах на Рейнджъра.

Но човекът, влязъл през отворената врата, не беше Рейнджъра. Пред мен стоеше Морис Мънсън. Той изтръгна алармата и я спря с ножицата. Тя изписка за последно и млъкна. Баба продължаваше да си хърка. Боб продължаваше да си се излежава при канапето. А Рекс пак стоеше на задни крачка и се правеше на мечка гризли.

— Изненада! — каза Мънсън, после затвори вратата и влезе в антрето.

Газовият пистолет, лютивият спрей, електрическото фенерче и пиличката за нокти бяха в дамската ми чанта, която висеше на кукичката точно зад Мънсън, така че нямаше как да се пресегна и да я взема. Пистолетът ми пък беше някъде под възглавниците по канапето, въпреки че нямах намерение да го използвам. Пистолетите ме плашат до смърт… и убиват хората. А да убивам хора не е на челно място в списъка на нещата, които обичам да правя.

Сигурно би трябвало да се зарадвам, че виждам Мънсън. Нали уж го издирвах. А той ми беше дошъл на крака чак в апартамента!

— Стой, не мърдай! — извиках аз. — Не си се явил пред съда в посочения ден и си арестуван.

— А ти ми съсипа живота — рече ми той. — Правех всичко за теб, а ти ми почерни дните. Взе ми всичко до шушка. Къщата, колата, покъщнината…

— Не аз, а бившата ти жена, тъпанар с тъпанар! Нима ти приличам на бившата ти жена?

— Малко.

— Изобщо не приличам на нея! — Особено като знаем, че тя е мъртва, със следи от автомобилни гуми по гърба. — Как ме намери?

— Един ден те проследих и видях къде живееш. С този буик не е кой знае каква философия да те проследи човек.

— Нали не смяташ сериозно, че съм жена ти?

Устата му се изкриви във вълча усмивка.

— Не, но ако решат, че ми хлопа дъската, мога да се направя на невменяем. Изгорели му бушоните на клетия онеправдан съпруг! С теб вече подготвих почвата. Остава само да те наклъцкам с нож и да те подпаля, и ще ме пуснат да си се прибера по живо, по здраво.

— Ти си полудял!

— Ето, виждаш ли, вече действа.

— Да де, но с мен ще удариш на камък, понеже имам професионална подготовка за самозащита.

— Я не се занасяй. Поразпитах за теб. Нямаш никаква подготовка за нищо. Навремето си продавала дамски гащи, но са те изгонили.

— Не са ме гонили. Уволниха ме.

— Все тая. — Отвори длан, за да ми покаже, че държи сгъваем нож. Натисна копчето и острието щракна и изскочи. — Ако ми съдействаш, няма да боли. Изобщо не искам да те убивам. Казах си, че е достатъчно да те наръгам два-три пъти. Или да ти отрежа зърното на гърдата.

— И дума да не става!

— Влез ми в положението, бе, жена! Обвинен съм в убийство.

— Нищо няма да постигнеш! Говорил ли си с адвокат?

— Не ми е по джоба! Жена ми ме обра до шушка. Докара ме до просешка тояга.

Докато си говорехме, отстъпвах малко по малко назад, към канапето. Сега вече знаех какви са намеренията на Мънсън — да ми отреже, моля ви се, зърното на гърдата, и вече не бях така предубедена към пистолета.

— Стига си отстъпвала — каза той. — Да не искаш да те гоня из целия апартамент?

— Искам само да поседна. Не се чувствам особено добре.

Не беше далеч от истината. Сърцето ми биеше лудешки, косата ми беше щръкнала в съвсем буквалния смисъл на думата. Пльоснах се на канапето и затърсих с пръсти между възглавниците. Пистолета го нямаше никакъв. Плъзнах длан и под възглавницата до мен. Нямаше го и тук.

— Какво правиш? — поиска да узнае Мънсън.

— Търся цигари — обясних. — За да се поуспокоя за последно.

— А, няма за кога да се успокояваш.

Замахна ми с ножа, аз се дръпнах и той го заби в една от възглавниците.

Изпищях колкото ми глас държи, застанах на четири крака и продължих да търся пистолета — а, ето къде бил, под средната възглавница. Мънсън ми се нахвърли с ножа още веднъж и аз го прострелях в крака.

Боб отвори едно око.

— Кучка! — изписка Мънсън, след което изтърва ножа и се хвана за ходилото. — Кучка!

Дръпнах се и го взех на мерник.

— Арестуван си!

— Прострелян съм! Прострелян съм. Сега ще умра. Ще ми изтече кръвта и ще умра.

И двамата погледнахме надолу към ходилото му. Не бих казала, че кръвта чак шурти. Някакво си петънце върху кутрето.

— Само съм те одраскала — успокоих аз Мънсън.

— Майко мила! — възкликна той. — Не можеш и да стреляш. Беше на две пети от мен! Срам и позор! Да не ми улучи крака!

— Искаш ли да опитам още веднъж?

— Сега вече оплеска всичко. Какво винаги, си остави ръцете. Тъкмо намисля нещо, и ти се издъниш. А бях уточнил и най-малките подробности. Идвам тук, отрязвам ти зърното на гърдата и те подпалвам. А ти пак сгафи и ми провали плана! — вдигна той ръце, погнусен. — Женска му работа!

Обърна се и закуцука към вратата.

— Къде бе, човек! — провикнах се след него.

— Отивам си. Тоя пръст ще ме убие. Я ми погледни обувката. Цялата е раздрана. Ти какво си мислиш, че обувките растат по дърветата ли? Ето, за това ти говоря. Хич не те е еня за никого, мислиш само за себе си. Всички жени сте един дол дренки. Само едно знаете: дай, дай, дай!

— Ти не бери грижа за обувката. Държавата ще ти отпусне нов чифт. Ще те премени и с оранжево раирано костюмче и верижка на глезена.

— А, без тия! Няма да стъпя в затвора, докато не убедя цял свят, мало и голямо, че съм превъртял.

— Мен вече ме убеди. Освен това съм и въоръжена и ако се налага, пак ще те прострелям.

Мънсън вдигна отново ръце.

— Хайде, стреляй, де!

Не само че сърце не ми даваше да стрелям по невъоръжен човек, ами и патроните ми бяха свършили. Бяха ми в списъка какво трябва да купя. Мляко, хляб, патрони.

Проврях се покрай Мънсън, смъкнах дамската си чанта от кукичката върху стената и изсипах всичко в нея върху пода — така най-бързо щях да си намеря белезниците и лютивия спрей. Хвърлихме се с Мънсън върху купчинката разпилени джунджурии и той спечели. Грабна лютивия спрей и се шмугна към вратата.

— Само да си посмяла да ме гониш! Ще те напръскам, така да знаеш!

Загледах как препуска като спънат кон по стълбищната площадка. Спря при асансьора и разтръска спрея.

— Ще се върна — зарече се.

После се качи на асансьора и изчезна.

Затворих вратата и я заключих. Чудничко, няма що… Отидох в кухнята и затърсих нещо, с което да се утеша. От тортата не бе останало и за цяр. От сладкиша — също. В тъмните кътчета на бюфета не се спотайваха забравени вафли. Нямаше нищо и за пиене. Бурканчето с фъстъчено масло беше празно.

Ние с Боб опитахме да се поуспокоим с маслини, но при тези обстоятелства те не вършеха работа.

Надвесих се над дрънкулките по пода на антрето и ги върнах, както бяха на купчинка, в дамската си чанта. Сложих счупената аларма върху кухненския плот, угасих осветлението и си легнах на канапето. Замятах се в тъмното — сън не ме ловеше от заканата на Мънсън. Беше все тая дали наистина си е луд, или само се преструва — важното в случая бе, че за малко да се разделя със зърното на едната си гърда. Май не бива да заспивам, докато не сложа резе на вратата. Мънсън не бе уточнил кога точно ще се върне — след час или след ден.

Лошото само бе, че очите ми се затваряха. Опитах се да си пея, но съм се унесла някъде насред „Деветдесет и девет бутилки бира“. Последното, което помня, бе петдесет и седмата бутилка, после се сепнах и се събудих с неприятното чувство, че не съм сама в стаята. Лежах с примряло сърце, без да се помръдвам. Не се чу някой да стъпва по килима. Не се долавяше и смрадта на ненормалник, която да ми разваля въздуха. Въпреки това дълбоко в себе си бях сигурна, че някой ми е нахълтал в пространството.

После, не щеш ли, усетих върху китката си пръсти и подскочих като ужилена. В кръвта ми се плисна адреналин, аз се катапултирах от канапето и рипнах върху навлека.

И двамата бяхме толкова сащисани, че преплели ръце и крака, се свлякохме върху масичката, а оттам и на пода. В миг онзи ме затисна с тяло, доста приятно изживяване, след като осъзнах, че върху мен се е проснал Рейнджъра. Мина доста време, през което не правихме нищо друго, освен да дишаме.

— Браво, моето момиче, добре се справи! — похвали ме той.

После ме целуна. Този път нямах никакви съмнения за намеренията му. Така няма да целуваш братовчедка си например. Така целува мъж, на когото му иде да ти смъкне дрехите и да те накара да пееш „Алилуя, алилуя!“

Рейнджъра ми пусна език и плъзна длани под тениската ми, после ги долепи до корема ми. Слава Богу, че и двете зърна на гърдите ми още си бяха на мястото.

Вратата на стаята се открехна и оттам надзърна баба.

— Всичко наред ли е тук?

Виж я ти нея! Сега ли намери да се събуди?

— Да. Всичко е наред — потвърдих аз.

— Този върху теб Рейнджъра ли е?

— Показваше ми хватка за самозащита.

— Нямам нищо против да покаже и на мен — подметна баба.

— Е, вече приключваме.

Рейнджъра слезе от мен и се претърколи по гръб.

— Ако не ти беше баба, щях да й тегля куршума.

— Жалко! — възкликна баба. — Винаги изпускам най-интересното.

Скочих на крака и си оправих тениската.

— Не си пропуснала кой знае какво. Тъкмо се канех да направя мляко с какао. Някой иска ли?

— Разбира се — обади се баба. — Чакай да си наметна пеньоара.

Рейнджъра ме погледна. В стаята беше тъмно, само откъм спалнята се процеждаше мъничко светлина. Въпреки това успях да видя, че той се подсмихва, а очите му са сериозни.

— Спасена от баба си!

— Ти мляко с какао искаш ли?

Рейнджъра ме последва в кухнята.

— Не, мерси.

Дадох му листчето, където бях нарисувала къщата.

— Ето ти схемата, за която ме помоли.

— Имаш ли да ми казваш още нещо?

Знаеше за Александър Рамос.

— Откъде разбра?

— Държа под наблюдение къщата на плажа. Видях те как качваш на колата Рамос.

Напълних две чаши с мляко и ги пъхнах в микровълновата.

— Тоя не е добре! Да спира който му падне колкото да си проси цигари!

Рейнджъра се подсмихна.

— Опитвала ли си някога да откажеш цигарите?

Поклатих глава.

— Тогава не можеш да му влезеш в положението.

— А ти някога пушил ли си?

— Всичко съм правил. — Рейнджъра вдигна от плота алармата и я завъртя. — Забелязах, че предпазната верига е счупена.

— Ти не си първият ми посетител тази нощ.

— Какво се е случило?

— Един с просрочена съдебна гаранция ми се изтърси в апартамента. Прострелях го в крака и той си обра крушите.

— Сигурно не си чела „Наръчник за залавяне на хора, просрочили съдебната гаранция“. Ако случайно не знаеш, длъжни сме да залавяме лошите и да ги изправяме пред съда.

Смесих какаото с топлото млекце.

— Рамос настоява днес пак да съм идела. Предложи ми работа като контрабандистка на цигари.

— Не ставаш за това. Понякога Александър се вдетинява и страда от мания за преследване. Трябва да пие лекарства, но се случва и да пропусне. Ханибал е наел телохранители да го наглеждат, но той ги разиграва като маймуни. Само да му падне случай, и духва. Двамата с Ханибал си оспорват надмощието. Хич не се навирай между шамарите.

— Колко прекрасно е всичко! — възкликна баба, след като се вмъкна в кухнята и си взе млякото с какаото. — При теб е много по-забавно. Докато живеех при майка ти, нито веднъж не се е случвало мъж да ни дойде посред нощ на гости.

Рейнджъра върна алармата върху плота.

— Трябва да вървя. Да ви е сладко!

Изпратих го до вратата.

— Какво още да направя за теб? Искаш ли да ти прибирам пощата? Или да ти поливам цветята?

— Адвокатът ми прибира пощата. А цветята си ги поливам сам.

— Значи се чувстваш в безопасност в пещерата на Ватман?

Ъгълчетата на устните му се извиха в усмивка. Рейнджъра се наведе и ме млясна по тила, точно над тениската.

— Сладки сънища!

Преди да си тръгне, каза довиждане и на баба, която още се мотаеше в кухнята.

— Какъв възпитан симпатичен младеж — отбеляза тя. — И обвивката си я бива.

Отидох при гардероба, намерих й пиенето и си сипнах в млякото с какао.

 

 

На другата сутрин и двете с баба ни гонеше махмурлук.

— Не бива да пия какао толкова късно през нощта — затюхка се тя. — Имам чувството, че очите ми ще се пръснат. Сигурно трябва да се прегледам за глаукома.

— Още по-добре да си провериш алкохола в кръвта.

Глътнах два аспирина и се повлякох към паркинга. Хабиб и Мичъл вече бяха там — чакаха в зелен автомобил комби с две детски седалчици отзад, но без деца.

— Много ви е хубава колата — подметнах аз. — Точно като за целта.

— Не почвай пак — тросна се Мичъл. — Днес не ми е до шеги.

— Това е колата на жена ти, нали?

Онзи ме изгледа на кръв.

— За да ви улесня живота и за да не се изгубите, още отсега ви казвам, че първо ще се отбия до кантората.

— Мразя я тая държава! — подвикна Хабиб. — Тя е проклета. Самото въплъщение на злото.

Отидох в кантората и паркирах отпред. Хабиб пък спря на половин пресечка, но без да гаси двигателя.

— Ей, сладур! — викна Лула. — Къде е Боб?

— Остана с баба. Да си отспят.

— Както гледам, и ти е трябвало да останеш. Изглеждаш като влачена от порой. Ако и останалото ти лице беше черно, както сенките под очите ти, преспокойно можеше да дойдеш да живееш при нас в махалата. Е, добрата новина е, че с тия твои тъмни сенки и кръвясали очи човек не забелязва огромната гадна пъпка.

А наистина добрата новина бе, че днес изобщо не се притеснявах от пъпката. Странно, в живота ти изниква дреболия от рода на това, че някой заплашва да те убие, и ти в миг забравяш за пъпките. Онова, за което днес се притеснявах, бе как да пипна Мънсън. Не изгарях от желание да прекарам още една безсънна нощ и да се мятам от страх, че той ще ми се домъкне всеки момент и ще вземе да ме подпали.

— Имам чувството, че тази сутрин Морис Мънсън се е прибрал вкъщи — казах на Лула. — Отивам да го заловя. Ще му връхлетя изневиделица и ще го спипам.

— Идвам и аз — скочи колежката. — Днес нямам нищо против и аз да връхлетя на някого.

Извадих от дамската си чанта пистолета.

— Закъсала съм за патрони — обясних на Кони. — Случайно да ти се намират някъде тук?

Вини начаса проточи врат от кабинета си.

— Какво, да не си зареждаш пистолета? Или не съм разбрал? По какъв случай?

— Пистолетът ми винаги е зареден — троснах се с присвити очи — бях си вкисната. — Всъщност нощес дори прострелях един навлек.

Всички ахнаха в хор.

— И кого? — поинтересува се Лула.

— Морис Мънсън. Проникна с взлом в жилището ми.

Вини се завтече към мен.

— Къде е сега Мънсън? Да не е мъртъв? Не си го уцелила в гърба, нали? Все ви повтарям — стреляйте ги навсякъде, само не в гърба!

— Не съм го простреляла в гърба. Само в крака.

— Та къде е той сега?

— Ужас! — завайка се Лула. — Простреляла си го с последния си патрон, нали? — Тя поклати глава. — Много е неприятно, когато останеш без патрони.

Кони се върна от другата стая с кутийка патрони.

— Сигурна ли си, че ги искаш? — попита ме тя. — Не изглеждаш добре. Не знам дали е редно да давам цяла кутия патрони на жена, на която й е излязла пъпка.

Сложих четири патрона в пистолета, другите пуснах в дамската си чанта.

— Не бери грижа за мен.

— Това не е каква да е жена. Това е жена с план — допълни Лула.

Това всъщност беше жена с махмурлук, която просто искаше да доживее до вечерта.

Някъде по средата на пътя, на Рокуел Стрийт отбих встрани и се издрайфах. Зад мен Хабиб и Мичъл направиха кисели физиономии.

— Нощта явно е била бурна — отбеляза Лула.

— Не ми се мисли за това.

И това не бяха празни думи. Наистина не ми се мислеше. Така де, за кой дявол да си блъскам главата какво точно става между мен и Рейнджъра? Явно бях превъртяла. Не можех да повярвам, че цяла нощ съм седяла с баба си и съм се наливала с бърбън и с мляко с какао. Няма ме никаква в пиенето. Отцепвам се от две бутилки бира. Имам чувството, че мозъкът ми е изхвърчал в космоса, а тялото ми е изостанало и още се петлярка по земята.

След петстотин-шестстотин метра пак отбих — този пък към „Макдоналдс“, за да си набавя изпитания лек срещу махмурлук: пържени картофи и кола.

— Така и така сме тук, я да си взема и аз нещо малко — каза Лула. — Пържени филии, пържени картофи, шоколадов шейк и биг мак — провикна се тя през мен.

Усетих как позеленявам.

— На това малко ли му викаш?

— Добре де. Без филийките.

Хлапето на прозорчето ми подаде плика с храната и погледна към задната седалка на буика.

— Къде ви е кучето?

— Вкъщи.

— Жалко! Последния път беше страхотно. Божичко, каква планина от…

Натиснах газта до дупка и побързах да се омета. Докато стигнем у Мънсънови, вече бяхме излапали храната и аз се чувствах къде-къде по-добре.

— Защо реши, че лайнарят му с лайнар се е прибрал? — полюбопитства Лула.

— Просто имам такова чувство. Къде другаде ще ходи! Нощес трябваше да си превърже крака и да си смени обувките. Пък и беше посред нощ. На негово място лично аз щях да се прибера у дома и понеже вече съм си вкъщи, щях да си легна в легълцето, за да се наспя.

Отвън по нищо не личеше дали в къщата има хора. Прозорците бяха тъмни. Никакви признаци на живот. Заобиколих отзад и подкарах по алеята към гаража. Лула скочи от буика и надзърна през прозорчето.

— Точно така, тук е! — възкликна тя, след като се върна в Голямата синя птица. — Най-малкото таратайката му си е на мястото.

— Имаш ли газов пистолет и лютив спрей?

— Все едно да питаш пилето дали има човка. Въоръжена съм до зъби, с тоя арсенал в дамската ми чанта преспокойно мога да превзема и България.

Върнах се при предния вход и пратих Лула да стои на пост. После паркирах колата през две къщи, та Мънсън да не я вижда. Хабиб и Мичъл спряха точно зад мен автомобила си за превозване на деца, заключиха вратите и отвориха пликовете със закуска от „Макдоналдс“.

Цепих през дворовете, излязох отзад при къщата на Мънсън и надзърнах крадешком през кухненския прозорец. Не се случи нищо. Върху масата имаше кутийка лейкопласт и ролка хартиени салфетки. Явно си бях гений. Дръпнах се и погледнах втория етаж. Някъде в далечината се чуваше плискаща се вода. Мънсън се къпеше. Какво повече можех да искам от живота!

Натиснах дръжката на вратата. Заключено. Опитах прозорците. И там заключено. Тъкмо се канех да счупя единия, когато Лула отвори задната врата.

— Беше фасулско да я отключа — похвали се колежката.

Явно съм единственият човек по белия свят, който не умее да отваря врати с шперц.

Влязохме в кухнята и нададохме ухо. Горе водата продължаваше да тече. В едната ръка Лула бе стиснала лютивия спрей, а в другата — газовия пистолет. Аз пък държах в едната белезниците, а другата ми беше свободна. Изкачихме на пръсти стълбите и спряхме на горната площадка. Къщата беше малка. Някакви си две стаички и баня на втория етаж. Вратите на стаите зееха, в леглата нямаше никого. Виж, вратата на банята беше затворена. Лула застана от едната страна, както стискаше спрея. Аз пък се притаих от другата. И двете бяхме наясно какво трябва да правим, защото гледаме редовно кримките по телевизията. Знаеше се, че Мънсън не ходи въоръжен, пък и да ходеше, надали щеше да се къпе с пистолет, въпреки това не беше зле да си отваряме очите на четири.

— Броим до три — казах само с устни на Лула и сложих ръка върху бравата. — Едно, две, три!