Джанет Еванович
Пет за четири (7)

Глава 6

Докато се прибирах, само едно ми се въртеше в главата: ако си баща, покрусен от смъртта на сина си, ще поздравиш ли първородното си чедо с шляпване по главата?

— Ей, нищо не знам аз — споделих с Боб. — Ами ако кандидатстват за званието „Най-гадно семейство на годината“?

Да ви призная, облекчение си е да се натъкнеш на семейство, което да е по-гадно от твоето. Не че по представите на Джърси моето е чак толкова гадно!

На Хамилтън спрях пред универсалния магазин, извадих клетъчния телефон и звъннах на майка ми.

— На месарския щанд съм — обясних й. — Смятам да готвя руло „Стефани“. Какви продукти ми трябват?

Майка ми мълчеше — представих си я как се прекръства и се пита какво ли е вдъхновило щерка й, че да се запретне да прави руло „Стефани“ — дали въпреки всичко не е някой мъж?

— Руло „Стефани“ ли? — попита накрая.

— За баба — уточних. — Ядяло й се руло „Стефани“.

— Да, разбира се — рече майка. — Пък аз си помислих друго.

 

 

След като се прибрах, пак й звъннах.

— Вече съм вкъщи — обясних й. — Какво да правя с тия неща?

— Смесваш всички продукти, слагаш ги във формичка и ги печеш един час на сто и петдесет градуса.

— Когато бях в магазина, не ми спомена нищо за формичка — възроптах аз.

— Толкова ли нямаш формичка?

— Разбира се, че имам. Само питах… Всъщност карай, ще се оправя.

— Успех! — пожела майка ми.

Боб се беше разположил насред кухнята — да не изтърве нещо.

— Нямам формичка — споделих с него. — Но няма да допуснем такава дреболия да развали всичко, нали така?

Метнах в купата телешката кайма заедно с всички останали продукти, необходими за руло „Стефани“. Пукнах отгоре едно яйце и загледах как се плъзга по каймата. Боцнах го с лъжицата.

— Ха така! — рекох на Боб.

Той завъртя опашка — явно си падаше по грубостите.

Разбърках каймата с лъжицата, но яйцето не искаше да се смесва, и туйто. Поех си дълбоко въздух и бръкнах с две ръце. След две-три минути всичко вече се беше омесило. Оформих каймата като снежен човек. После пък като Хъмпти Дъмпти. След това го направих на торта. Така каймата заприлича на купчинката, която бяхме оставили на паркинга пред „Макдоналдс“. Накрая врътнах две големи кюфтета.

За десерт бях купила сладолед с банани — прехвърлих го от станиоловата кутийка в плоска чиния, а в кутийката сложих грамадните кюфтета.

— Неволята е майка на изобретателността — поясних на Боб.

Турих кюфтетата във фурната, нарязах и картофи, които също сложих да се пекат, после отворих консерва царевично пюре и го пресипах в купа — да е готово да го пъхна в последния момент в микровълновата. Виж ти, то не било чак толкова неприятно да готвиш. Приличаше на секса. В началото не ти се чука, но решиш ли се веднъж, става все по-хубаво…

Подредих масата за двама и тъкмо приключих, когато телефонът иззвъня.

— Здрасти, сладур — каза Рейнджъра.

— Здравей. Имам новини. Автомобилът, посетил снощи Ханибал, е на Тери Гилман. Би трябвало да я позная, но я видях само в гръб, пък и не съм очаквала точно тя да се изтърси там.

— Сигурно е поднесла съболезнования от Вито.

— Не знаех, че Вито и Рамос са приятели.

— Вито и Александър са си обявили мирно съвместно съществуване.

— И още нещо — допълних. — Днес сутринта проследих Ханибал до къщата в Дийл.

После му разказах за по-възрастния мъж в лимузината, за шляпването по главата и за появата на третия, по-млад мъж — според мен Юлисис Рамос.

— Откъде знаеш, че е бил Юлисис?

— Само предполагам. Прилича на Ханибал, но е по-слаб.

Известно време Рейнджъра мълча.

— Да продължавам ли да държа под наблюдение къщата? — поинтересувах се.

— От време на време ще отскачаш да проверяваш. Искам да разбера дали някой живее там.

— Според теб не е ли странно, че Рамос шляпна сина си? — попитах аз.

— Не знам — отвърна Рейнджъра. — Ние вкъщи непрекъснато се пошляпваме.

Той затвори, а аз продължих да стоя като вкаменена и да умувам какво съм пропуснала. Рейнджъра не се издаваше, но за миг беше замълчал, после тонът му се бе променил, което идеше да подскаже, че нещо в разказа ми го е заинтригувало. Пак си спомних дума по дума какво съм казала — нищо необичайно. Баща и двама от синовете му се събират, когато семейството е сполетяно от трагедия. Начинът, по който Александър се беше срещнал със сина си, ми се виждаше странен, но имах чувството, че не това е привлякло вниманието на Рейнджъра.

На входната врата се появи баба, която влезе с тежка стъпка в антрето.

— Божичко, какъв ден — оплака се тя. — Останах без сили.

— Как мина кормуването?

— Общо взето, добре. Не прегазих никого. Не потроших колата. А твоят ден как мина?

— Горе-долу по същия начин.

— Отидохме с Луиз в търговския център уж да позяпаме витрините, а непрекъснато влизахме в магазините. Следобед пък ходихме да оглеждаме апартаменти. Два-три се ядват, но засега не мога да избера. Утре продължаваме с огледите. — Баба надзърна любопитно в тенджерата с картофите. — Браво на теб! Цял ден не съм подвила крак, прибирам се и що да видя: вечерята вече готова. Все едно съм мъж.

— Имаме за десерт бананов сладолед — съобщих й аз, — но се наложи да използвам алуминиевата опаковка за тавичка. Нямаше в какво да опека рулото.

Баба отвори хладилника и погледна сладоледа.

— Дали да не го изядем? Започнал е да се топи.

Нямах нищо против. Докато рулото се печеше, си хапнахме сладолед.

Когато бях малка, и през ум не ми е минавало, че баба е от хората, които ще седнат да си ядат за първо сладоледа. Навремето къщата й светеше от чистота, беше подредено като в аптека. Мебелите бяха от тъмно дърво, дамаската бе невзрачна. Там се ядеше, както се ядеше по всички къщи в Бърг — точно в дванайсет и в шест. Зеле, телешко задушено, печено пиле, от време на време шунка или пържоли. Дядо и дума не даваше да се издума да се яде нещо друго. Цял живот беше работил в стоманолеярна. Беше краен в мненията си, много вироглав и бе превърнал къщата си в дом на джуджета. Да ви призная, баба не ми достига и до брадичката, дядо не беше много по-висок от нея. Но според мен достойнството няма нищо общо с ръста.

Напоследък се питах каква ли е щяла да стане баба, ако не се е омъжила за дядо. Дали много по-рано е нямало да започне да си яде десерта преди първото?

Извадих кюфтетата от фурната и ги сложих едно до друго в чиния. Така приличаха на топките на някой трол.

— Виж ги какви са хубавички — възкликна баба. — Напомнят ми за дядо ти, мир на праха му.

След като приключихме с вечерята, изведох Боб на разходка. Уличното осветление вече беше включено, светеха и прозорците на къщите зад блока. Вървяхме мълком няколко пресечки — какъв кеф! Оказва се, че сред многото достойнства на кучето е и това, че то не говори много-много — можеш да си се разхождаш, да си мислиш мислите и да си съставяш списъци.

Моят списък се състоеше от: да заловя Морис Мънсън; да се притеснявам за Рейнджъра; да умувам за Морели. В чудо се бях видяла с тоя Морели — не знаех какво да правя. Сърцето ми май беше влюбено. Главата обаче не беше чак толкова сигурна. Не че имаше някакво значение — на Морели не му се женеше. Ето, годинките си минаваха и с какво разполагах аз: с едната неопределеност.

— Бива ли да съм толкова загубена! — споделих с Боб.

Той спря и ме погледна през рамо — един вид: защо изобщо го правиш на въпрос? Всъщност какво ли знаеше Боб! Още когато е бил малък, някой му е клъцнал топките. Сега от тях му бяха останали само нагънатата кожичка и далечните спомени. Боб си нямаше майка, която да му опява, че искала внуци. Боб не беше подложен на целия този натиск!

Когато се прибрах, баба спеше пред телевизора. Написах й бележка, че излизам за малко по работа, закачих й я на пуловера и заръчах на Боб да слуша и да не ми яде покъщнината. Рекс се беше заровил под купчинка стърготини и си проспиваше живота. Всичко в дома на Стефани Плъм вървеше по мед и масло.

Отидох право при градската къща на Ханибал. Беше осем часът, по нищо не личеше вътре да има някого, но тук всъщност винаги си беше така. Спрях през две пресечки, слязох от колата и отидох зад къщата. Прозорците не светеха. Покатерих се на дървото и надзърнах в двора на Ханибал. Непрогледен мрак. Слязох долу и тръгнах да се връщам по велосипедната пътека — Божичко, колко страшно беше тук! Черни дървеса и шубрак. Безлунно небе. Само тук-там през прозорците се процеждаше светлинна.

Никак не ми се искаше да срещна тук някого от лошите. Например Мънсън. Или Ханибал Рамос. Та дори и Рейнджъра… въпреки че той беше лош по много интригуващ начин.

Преместих колата в дъното на улицата, откъдето имах по-добра видимост. Пуснах седалката назад, заключих вратите и зачаках.

Не се налагаше да остарявам, за да ми писне. Колкото да минава времето, набрах номера на клетъчния телефон на Морели.

— Познай кой се обажда — рекох му.

— Да не би баба ти да си е отишла?

— Не. Аз работя, а тя е вкъщи заедно с Боб.

— С Боб ли?

— Кучето на Брайън Саймън. Гледам го, докато Саймън е в отпуска.

— Саймън не е в никаква отпуска. Днес го видях.

— Моля?

— Направо не мога да повярвам, че си се хванала на въдицата — рече Морели. — Още откакто го е взел това куче, Саймън се чуди на кого да го пробута.

— Защо не ме предупреди?

— От де да знам, че ще го даде на теб?

Присвих очи.

— Смееш ли се? Това, дето го чувам, смях ли е?

— Не. Честен кръст.

Въпреки това се смееше, негодникът му с негодник.

— Хич не ми е до смях — простенах аз. — Какво ще го правя това псе?

— Пък аз си мислех, че си мечтаеш да имаш куче.

— Да, така е… но не точно сега. И кучето вие. Не иска да стои само.

— Къде си? — попита Морели.

— Тайна.

— Божичко, нали не висиш пак пред къщата на Ханибал.

— Не. Не вися.

— Имам торта — рече той. — Не искаш ли да дойдеш и да си хапнем?

— Лъжеш. Нямаш никаква торта.

— Мога да купя.

— Не казвам, че дебна пред къщата на Ханибал, но ако дебнех, как мислиш, има ли смисъл да вися тук?

— Доколкото знам, Рейнджъра си има неколцина доверени души, които е разпратил да държат под око всички от клана Рамос. Засякох някого в къщата на Хомър в окръг Хънтърдън, знам, че и къщата в Дийл е под наблюдение. А теб Рейнджъра е пратил да висиш на Фенуд. Нямам представа какво очаква да видиш, но мен ако питаш, знае какво прави. Разполага с информация за престъплението, която ние нямаме.

— Не личи да има някого в къщата тук — уточних аз.

— Александър е пристигнал и предполагам, че Ханибал се е преместил в южното крило на къщата в Дийл. — Известно време Морели мълча. — Няма да се учудя, ако Рейнджъра те е пратил там, защото е безопасно. Така оставаш с чувството, че вършиш нещо, без да се набутваш между шамарите. Я стига си стояла там! Идвай насам!

— Много си убедителен, но няма да стане.

— Е, аз все пак да опитам.

Така разговорът ни приключи, аз се сниших и си продължих наблюдението. Морели май беше прав и Ханибал наистина живееше в къщата край морето. Имаше само един начин да разбера — като стоя тук и държа под око къщата. В дванайсет Ханибал още не се беше появил. Краката ми бяха премръзнали, беше ми втръснало да кисна в тая кола. Слязох и се протегнах. Последна проверка на задния двор и — беж да ме няма!

Тръгнах по велосипедната пътека, стиснала в ръка лютивия спрей. Беше тъмно като в рог. Никъде не светеше. Всички си бяха легнали. Стигнах при задната врата на Ханибал и погледнах към прозорците му. Студено тъмно стъкло. Тъкмо да си тръгна, и чух приглушен шум: някой пускаше водата на казанчето в тоалетната. Изобщо не се усъмних откъде идва звукът. От къщата на Ханибал. Побиха ме ледени тръпки. Някой сновеше в тъмното из къщата на Ханибал. Не смеех да се помръдна, дори да си поема дъх, всяка клетница от тялото ми се ослушваше. Но не се чу нищо повече, в къщата нямаше никакви признаци на живот. Не знаех какво означава това, ала бях примряла от страх. Хукнах по пътеката, притичах направо през моравата до колата и отпраших.

 

 

Когато влязох вкъщи, Рекс търчеше в колелото, а Боб доприпка при мен с блеснали очи — дишаше тежко в очакване да го помилвам по главицата и ако може, да му дам нещо за хапване. Казах едно здрасти на Рекс и му дадох стафидка. После дадох две и на Боб, при което той завъртя не само опашка, но и цялата си задница.

Оставих кутийката със стафидите на плота и отидох в банята, а когато се върнах, от стафидите нямаше и следа. Беше останало само изгризаното, олигавено крайче на кутията.

— Имаш нарушено храносмилане — скастрих Боб. — И понеже съм го изпитала на собствен гръб, с тъпчене няма да си решиш проблемите. Докато се усетиш, и кожата ще ти е отесняла.

Баба ми беше оставила в хола възглавница и одеяло. Изхлузих обувките, пъхнах се под одеялото и за нула време съм заспала.

Събудих се уморена, не можех да се ориентирам. Погледнах си часовника. Два часът. Взрях се в мрака.

— Рейнджъре?

— Какво е това куче?

— Кучегледачка съм му. Но както виждам, не става за пазач.

— Щеше да ми отвори и вратата, стига да знаеше къде е ключът.

— Е, не е особено сложно да отключиш, но как махна предпазната верига?

— Тайна на занаята.

— Но нали и аз съм в този занаят!

Рейнджъра ми връчи голям плик.

— Разгледай снимките и ми кажи кои хора разпознаваш.

Седнах, включих нощната лампа и отворих плика. Познах Александър Рамос и Ханибал. Имаше снимки и на Юлисис и Хомър Рамос, а също на двама първи братовчеди. Четиримата си приличаха много, всеки от тях можеше да е мъжът, когото бях видяла пред къщата в Дийл. С изключение, разбира се, на Хомър, нали той беше мъртъв. С него се беше снимала и някаква жена. Дребничка такава, руса и ухилена. Хомър я беше прегърнал и също се хилеше.

— Коя е тази тук? — попитах аз.

— Последното гадже на Хомър. Казва се Синтия Лоти. Работи в центъра на града. Секретарка е на един твой познат.

— Мили Боже! Сега вече се сетих. Секретарка е на бившия ми мъж.

— Точно така — потвърди Рейнджъра. — Светът е малък.

Разказах му как къщата в града е тънела в мрак и вътре не е имало никакви признаци на живот, после обаче някой е пуснал водата в тоалетната.

— Какво ли означава това? — попитах го аз.

— Означава, че в къщата има някой.

— Ханибал?

— Ханибал е в Дийл.

Рейнджъра щракна нощната лампа и се изправи. Беше облечен в черна тениска, черно яке и широки черни панталони, втъкнати в черни кубинки. Добре облечен градски командос. Бях готова да се обзаложа, че срещне ли го в задънена улица, всеки мъж ще напълни гащите. А всяка жена ще навлажнява пресъхнали устни и ще проверява дали всичките й копчета са закопчани. Както беше бръкнал в джобовете си, Рейнджъра ме погледна — в тъмното лицето му почти не се виждаше.

— Имаш ли желание да се отбиеш при бившата си половинка и да провериш що за птица е тая Синтия Лоти?

— Разбира се. Нещо друго?

Той се подсмихна и прошепна:

— Нищо. Все пак баба ти е в съседната стая.

Майко мила!

След като Рейнждъра си тръгна, сложих на място предпазната верига и си легнах на канапето, но сън не ме ловеше, мятах се като риба на сухо, все ми хрумваха някакви еротични мисли. Точно така. Бях си нимфоманка, при това безнадежден случай. Извърнах взор към небесата, но таванът ми пречеше.

— Всичко е от хормоните — рекох на който там ме слуша. — Нямам никаква вина. Хормоните ми са в повечко.

Станах и гаврътнах чаша портокалов сок. След портокаловия сок се върнах на канапето и продължих да се мятам, понеже баба хъркаше толкова силно, че се изпопритесних да не вземе да си глътне езика и да умре от задушаване.

 

 

— Сутрин за чудо и приказ! — отбеляза баба на път за кухнята. — Прияде ми се сладолед.

Погледнах си часовника. Шест и половина. Докретах криво-ляво от канапето до банята и вкисната, стоях дълго-дълго под душа. После се погледнах в огледалото над мивката. На брадичката ми беше излязла огромна пъпка. Ама че късмет! Да ми цъфне върху лицето точно когато ще ходя при бившия си мъж! Това вероятно беше Божието наказание за похотливите ми помисли от нощес.

Сетих се за пистолета в кутията от курабийки. Вдигнах ръка, стисната на юмрук, насочих палеца нагоре, а показалеца напред. Допрях показалеца до слепоочието си и казах: „Бум!“

Издокарах се досущ като Рейнджъра. Черна тениска, широки черни панталони, черни кубинки. И ей такава пъпка върху лицето. Изглеждах идиотски. Съблякох черната тениска и черните панталони, смъкнах и черните кубинки и си сложих бяла тениска отгоре с карирана бархетна риза и чифт дънки „Левис“ с дупчица горе под чатала, за която си втълпих, че не се вижда. Ей така трябва да се облича човек с пъпка.

Когато излязох от банята, баба четеше вестник.

— Откъде го докопа? — попитах я.

— Взех го за малко от симпатичния комшия отсреща. Но той още не знае.

Баба си беше схватлива.

— Урокът ми по кормуване е чак утре, затова днес ще ходим с Луиз да оглеждаме апартаменти. Проверявам и за работа, само да знаеш какви прекрасни възможности има. Търсят готвачи, чистачки, гримьорни и продавачки на коли.

— Какво щеше да избереш, ако ти предлагаха всичките възможни работи на света?

— Как каква? Кинозвезда.

— От теб ще стане страхотна кинозвезда.

— И още как! Ще искам само главни роли. Е, някои части са ми поувиснали, но краката ми още си ги бива.

Погледнах краката на баба — онова от тях, което се виждаше изпод роклята. Е, всичко е относително.

Боб беше застанал на пост при входната врата, затова му сложих каишката и двамата излязохме. Браво на мен, помислих си, първото, с което се заемам сутрин, е да се поразтъпча. Ами ако след половин месец, прекаран заедно с Боб, стана само кожа и кости и се наложи да си сменям целия гардероб? Освен всичко останало, свежият въздух се отразява добре на пъпките. Може дори да ми я излекува. И докато се прибера, от нея да няма и помен!

Двамата с Боб вървяхме в доста бързо темпо. Свърнахме зад ъгъла и излязохме на паркинга. Там Хабиб и Мичъл ме чакаха с десетгодишен додж, целият тапициран с жабешкозелена дамаска. Неоновата табела върху покрива беше с реклама на магазина за килими „Арт“. До доджа дори Сребристата фурия щеше да изглежда връх на изтънчеността.

— Майко мила! — ахнах аз. — Това пък сега какво е?

— За толкова кратко време не успяхме да намерим друго — заоправдава се Мичъл. — А и на твое място не бих отварял дума за автомобили, все пак това ти е болен въпрос. Не че се опитвам да сменя темата, но вече ставаме нетърпеливи. Не искам да те плаша, но ако в най-скоро време не ни доведеш приятелчето си, ще вземем да ти направим нещо наистина гадно.

— Заплашваш ли ме?

— Да, разбира се, че те заплашвам — потвърди Мичъл.

Хабиб стоеше зад волана, вратът му беше в гипс.

Кимна едва забележимо.

— Ние сме хора професионалисти — допълни Мичъл.

— Хич не се заблуждавай от любезното ни отношение.

— Точно така — обади се и Хабиб.

— Днес пак ли ще ме следите? — поинтересувах се аз.

— Такива са ни плановете — отвърна Мичъл. — Надяваме се да правиш нещо интересно. Хич не ми се обикаля из търговския център и щандовете за дамски обувки. Както вече ти обясних, шефът вече се изнервя.

— И за какво му е притрябвал Рейнджъра на тоя ваш шеф?

— Рейнджъра е взел нещо, което е негово, и той би искал да обсъдят въпроса. Предай му.

Опасявах се, че обсъждането на въпроса може да има фатален край.

— Ще му предам, стига да се чуем.

— Предай му, значи, да върне каквото е взел, и всичко ще е наред. Било каквото било. Шефът не е злопаметен.

— На всяка цена. Е, трябва да бързам. До скоро!

— Ще ти бъда признателен, ако ми донесеш аспирин — помоли Хабиб. — Мъча се като грешен дявол с тая гипсова яка.

— За теб не знам — казах на Боб, след като се качихме в асансьора, — но аз вече имам чувството, че халюцинирам.

Когато влязох в апартамента, баба четеше на Рекс комиксите във вестника. Боб се примъкна — и той да се включи в увеселението, а аз занесох телефона в хола и звъннах на Брайън Саймън.

Той вдигна след третото позвъняване.

— Ало!

— Много бързо се върна — подметнах аз.

— Кой се обажда?

— Стефани.

— Откъде взе номера? Няма го в указателя.

— Написан е върху каишката на кучето.

— А, да.

— Рекох си, че щом си се върнал, сигурно ще наминеш да си прибереш Боб.

— Днес съм малко зает…

— Не се притеснявай. Ще ти го доведа. Къде живееш?

Мълчание.

— Добре, де — каза накрая Саймън. — Не го искам тоя Боб.

— Но кучето си е твое!

— Вече не. Девет-десети от закона се свеждат до собствеността. Сега храната е твоя. Лопатката за изпражнения — също. Кучето и то. Слушай, много е добричко, но нямам време. И от него ми тече носът. Мисля, че съм алергичен.

— Аз пък мисля, че си негодник.

Саймън въздъхна тежко.

— Не си първата жена, която ми го казва.

— Не мога да го оставя тук. А съм понечила да изляза, а надава вой.

— На мен ли го казваш! Аз пък, ако го оставя, ми яде мебелите наред.

— Моля? Как така ти яде мебелите?

— Все едно не съм го казвал. Друго имах предвид. Боб всъщност не яде мебелите, а само ги гризе. Не е същото.

Всъщност не ги гризе. Ох, ужас! — проплака Саймън. — Късмет!

После затвори. Пак го набрах, но той не вдигна.

Върнах телефона в кухнята и дадох на Боб от кучешката храна. Сипах си чаша кафе и си похапнах сладкиш. Остана още едно парче, което дадох на Боб.

— Ти не ядеш мебели, нали? — попитах го.

Баба се беше сгърбила пред телевизора и гледаше синоптичния канал.

— Не се притеснявай за вечерята — каза ми тя. — Ще доядем кюфтетата.

Кимнах, тя обаче се беше захласнала по времето в Кливланд и изобщо ле ми обърна внимание.

— Е, аз излизам.

Баба кимна.

Чувстваше се на върха на щастието. За разлика от мен. Недоспивах си. Среднощните посещения и хъркането щяха да ме довършат. Едвам намерих сили да изляза и да ида при асансьора. Докато го чаках, очите ми се затваряха.

— Скапана съм — оплаках се на Боб. — Трябва да си доспя.

Отидох у нашите и двамата с Боб им нахълтахме в къщата. Майка ми беше в кухнята — тананикаше си, докато правеше ябълков сладкиш.

— Това сигурно е Боб — предположи тя. — Баба ти ми каза, че си си взела куче.

Боб изприпка при майка ми.

— Не! — изкрещях му аз. — Само да си посмял!

Боб спря на половин метър от майка ми и ме погледна.

— Знаеш за какво ти говоря — скастрих го аз.

— Какво възпитано кученце! — възкликна майка ми.

Откраднах си резенче ябълка от сладкиша.

— А баба каза ли ти, че хърка, че става по нощите и гледа с часове синоптичния канал? — Налях си чаша кафе. — Помощ! — казах на кафето.

— Сигурно си пийва преди лягане — отбеляза майка ми. — След като гаврътне някоя и друга чашка, си похърква.

— Не е от това. Аз не държа в къщата алкохол.

— Виж в гардероба. Баба ти си слага пиенето там.

— Значи си купува пиене и го крие в гардероба?

— Не, не го крие. Само го държи там.

— Нима намекваш, че баба е алкохоличка?

— Разбира се, че не. Само се черпи от време на време. Така спяла по-добре.

Дали пък не спях толкова лошо, защото не се черпех? Няма да е зле и аз да гаврътвам по някоя и друга чашка. Лошото бе, че увлека ли се с черпенето, започвам да драйфам. А почна ли да се черпя, е трудно да се каже кога съм се увлякла, после вече е късно. Първата чашка винаги води до следващата и така нататък.

В кухнята беше много горещо и не след дълго вече се чувствах като сладкиша във фурната, над който се виеше пара. Съблякох ватената риза, отпуснах глава върху масата и заспах. Присъни ми се сън: че е лято и че се пека на плажа в Пойнт Плезънт. Топъл пясък отдолу, топло слънчице отгоре. А кожата ми е кафява и загоряла като коричката на сладкиша. Когато се събудих, сладкишът вече бе изваден от фурната и в къщата ухаеше приказно. И мама ми беше изгладила ризата.

— Случвало ли ти се е някога да си изядеш първо десерта? — попитах я.

Тя ме погледна недоумяващо. Все едно я бях попитала дали в сряда в полунощ прави жертвоприношения на котки.

— Да предположим, че си сама вкъщи — поясних аз, — че в хладилника има ягодова пастичка, а във фурната се пече руло „Стефани“. Кое ще изядеш по-напред?

Майка ми се ококори и се позамисли.

— Не помня някога да съм вечеряла сама. Дори не мога да си го представя.

Облякох си ризката, закопчах я и си сложих дънковото яке.

— Трябва да вървя. Имам работа.

— Заповядай утре на вечеря — покани ме мама. — Доведи и баба си, и Джоузеф. Ще приготвя свинско печено и картофено пюре.

— Добре, но за Джо не съм сигурна.

Излязох пред къщата и видях, че колата на магазина за килими се мъдри зад буика.

— Това пък какво е? — възкликна майка ми. — Кои са тия типове?

— Хабиб и Мичъл.

— Защо са спрели тук с тая шантава кола?

— Следят ме, но ти не се притеснявай. Не са страшни.

— Как така да не се притеснявам? Бива ли да говориш така на майка си! То се знае, че ще се притеснявам. Тия типове са си главорези.

Майка ми профуча покрай мен, отиде при колата и почука на прозореца.

Стъклото се плъзна надолу и Мичъл се взря в мама.

— Драго ми е да се запознаем — рече й той.

— Защо следите дъщеря ми?

— Тя ли ви каза, че я следим? Не биваше да го прави. Не искаме майките да се притесняват.

— В къщата имам пистолет и ако се наложи, ще го използвам — закани се майка ми.

— Ама недейте така, не правете от мухата слон! — подвикна Мичъл. — Какво ви прихваща всичките? Цялото семейство сте настроени много враждебно. Какво толкова правим — само следим малко щерка ви.

— Ей сега ще ви запиша номера — продължи със заканите майка. — Ако на дъщеря ми й се случи нещо, веднага отивам в полицията.

Мичъл натисна копчето и стъклото на прозореца се вдигна.

— Нали нямаш пистолет? — попитах аз майка си.

— Казах го колкото да ги посплаша.

— Хм. Добре, признателна съм ти. Сега съм сигурна, че всичко ще е наред.

— Баща ти има връзки, може да те уреди на работа в завода за продукти за лична хигиена — каза мама. — Момичето на Ивлин Наги работи там, има двайсет дена платена отпуска.

Опитах се да си представя как неотразима жена като мен работи на поточната линия в завода за продукти за лична хигиена, но нещо не се получи.

— Не знам — започнах да увъртам. — Не съм сигурна, че имам бъдеще в завода.

Метнах се на Голямата синя птица и махнах на мама.

На изпроводяк тя прониза още веднъж с поглед Мичъл и се прибра в къщата.

— От критическата е — обясних на Боб. — От време на време я прихваща. Но няма страшно, после й минава.