Джанет Еванович
Пет за четири (13)

Глава 12

Гледах със смесени чувства на желанието на баба да си изкара шофьорска книжка. От една страна, щеше да бъде по-независима и това наистина беше чудесно. Но да не дава Господ да се озовавам на едно и също шосе с нея! Докато отивахме в Пътна полиция, веднъж мина на червено и спираше толкова рязко, че още малко, и щях да се обеся на предпазния колан, а накрая паркира на мястото, запазено за инвалиди — според нея към тази група спадали и всички пенсионери.

След изпита влезе с гръм и трясък в чакалнята и аз тутакси разбрах, че още известно време улиците ще бъдат безопасни.

— Идеше ми да го удуша с двете си ръце — проплака баба. — Скъса ме почти на всичко.

— Е, не е болка за умиране, ще се явиш отново — утеших я аз.

— Точно така, ще се явявам, докато го взема. Имам дадено ми от Бога право да шофирам. — Тя стисна устни.

— Сигурно вчера трябваше да ида на черква.

— Нямаше да е зле.

— Следващия път ще спра на всички стопове. И ще ида да пална свещичка.

Мичъл и Хабиб продължаваха да ни следят, но на разстояние петстотин-шестстотин метра. На идване на няколко пъти насмалко да ни отнесат, понеже баба спираше много рязко, затова на връщане не поискаха да рискуват.

— Още ли смяташ да се изнесеш от апартамента ми? — попитах аз баба.

— Да. Вече съобщих на майка ти. Днес следобед Луиз Грибър ще дойде да ми помогне. Ти няма да имаш грижа за нищо. Много мило, че ме прие. Признателна съм ти, но искам да си отспя. Умът ми не го побира как можеш да живееш с толкова малко сън.

— Е, щом си решила, добре — отвърнах.

Сигурно нямаше да е зле и аз да отскоча да пална свещичка.

Когато се прибрахме, Боб ни чакаше.

— Според мен му се ходи по малка нужда — рече баба.

Ние с Боб излязохме на паркинга. Хабиб и Мичъл висяха и чакаха търпеливо да ги отведа при Рейнджъра, там беше и Джойс. Врътнах се, влязох пак във входа и изскочих от другата страна. Повървяхме с Боб до следващата пресечка, после цепихме напряко и се върнахме в жилищния квартал с малки еднофамилни къщи. За някакви си пет минути Боб ходи поне четирийсет-петдесет пъти по малка нужда, след което двамата се отправихме към къщи.

Не щеш ли, на две пресечки от нас изскочи черен мерцедес и аз примрях. Мерцедесът се приближи, сърцето ми заби лудешката. Имаше само две възможности: наркотрафикант или Рейнджъра. Колата спря до мен и Рейнджъра кимна едва забележимо — един вид: „Качвай се!“

Натоварих Боб на задната седалка и седнах до Рейнджъра.

— На паркинга пред нас трима души висят като паяци с надеждата да те спипат — съобщих му аз. — Какво правиш тук?

— Трябва да поговорим.

Едно е да умееш да проникваш незабелязано в апартамент, съвсем друго — да отгатнеш какво правя в даден момент.

— Откъде знаеш, че съм излязла с Боб? Да не си медиум?

— А, нищо екзотично. Звъннах у вас и баба ти ми каза, че разхождаш кучето.

— Колко разочароващо! Сега остава да ми кажеш и че не си Супермен.

Рейнджъра се подсмихна.

— Искаш да съм Супермен ли? Тогава прекарай нощта с мен.

— Смути ме — рекох му.

— Хитро се измъкваш.

— Та за какво искаш да говорим?

— Освобождавам те от работата.

Смущението се изпари и на негово място се загнезди неясно чувство, от което ме присви под лъжичката.

— Вие двамата с Морели сте се наговорили, нали?

— Споразумяхме се.

Биеха ми дузпата, изхвърляха ме като излишен багаж. Или още по-лошо, като нещо, което само им се пречка. Почувствах се обидена, не можех да повярвам и след три секунди направо се вбесих.

— На кого му хрумна, на Морели ли?

— На мен. Ханибал те видя. Александър също. И половината полицаи в Трентън знаят, че си проникнала с взлом у Ханибалови и си намерила в гаража Джуниър Макарони.

— Това от кого го научи, от Морели ли?

— Научих го от всички. На телефонния ми секретар не е останало празно място. Прекалено опасно е и занапред да работиш по случая. Притеснявам се, че Ханибал ще надуши каква е работата и ще те погне.

— Потискащо!

— Ама наистина ли си го сложила да седне на пластмасов шезлонг?

— Да. Между другото, ти ли го гръмна?

— Не. Докато тършувах из къщата, поршето го нямаше в гаража. Макарони също не беше там.

— А как мина, без да те засече алармата?

— По същия начин, както и ти. Не беше включена. — Той си погледна часовника. — Трябва да тръгвам.

Отворих вратата и понечих да сляза. Рейнджъра ме хвана за китката.

— Не те бива много-много да спазваш инструкциите, но този път не ми се прави на интересна, чу ли? Няма да си вреш повече гагата, дето не ти е работа. И ще си отваряш очите на четири.

Въздъхнах, слязох и измъкнах Боб от задната седалка.

— Все пак внимавай Джойс да не те спипа. Това съвсем ще ми провали деня — подвикнах му.

Заведох Боб в апартамента, грабнах ключовете от колата и дамската си чанта и отново слязох долу. Отивах някъде. Все едно къде. Бях много вкисната, не ме свърташе вкъщи. Да ви призная, бях ядосана, но не защото са ме отстранили от случая. А защото са ме отстранили като тъпа. Така де, бях паднала от дървото. А после бях сложила Макарони на шезлонга. Все пак и глупостта си има граници, нали?

Ядеше ми се нещо. Сладолед. Разтопен шоколад. Бита сметана. В търговския център имаше сладоледен салон, където правеха мелби за четирима. Ей такова нещо ми трябваше — мегамелба.

Метнах се на Голямата синя птица и хоп! — до мен седна Мичъл.

— Извинявай, да нямаме среща? — сопнах се аз.

— Гладна кокошка просо сънува — заяде се той. — Господин Столе иска да си поговори с теб.

— Знаеш ли какво? Не съм в настроение да си говоря с господин ти Столе. И с когото и да било друг. Включително с теб. Не го приемай лично, но ми се разкарай от колата.

Мичъл извади пистолет.

— Налага се да си смениш настроението.

— Ако не го направя, ще ме застреляш ли?

— Не го приемай лично — тросна се Мичъл.

Магазинът за килими „Арт“ се намира в Хамилтън Тауншип, царството на търговците. Пада се отстрани на магистрала 33, само на хвърлей от Файв Пойнтс, и е абсолютно същият, както всички останали магазини покрай пътя, ако не броим жабешкозелената светеща табела, която се вижда чак от Роуд Айланд. Помещава се в едноетажна квадратна постройка с огромни витрини, по които целогодишно пише, че имало сезонна разпродажба. Ходила съм много пъти в магазина за килими „Арт“, точно както и всяка друга жена, мъж или дете в Ню Джърси. Никога не съм си купувала нищо, макар и да съм се изкушавала. Цените там са твърде изгодни.

Спрях буика пред магазина. Хабиб пък спря линкълна до мен. А Джойс спря до линкълна.

— Какво иска Столе? — попитах аз. — Не иска да ме убива или нещо от тоя род, нали?

— Господин Столе не убива хора. Наема други да го правят. Иска просто да си поговорите. Само това ми каза.

Из магазина се мотаеха две жени. Приличаха на майка и щерка. Продавачката ги следваше неотлъчно. Влязохме вътре заедно с Мичъл и той ме отведе покрай камарите килими и мокети в служебните помещения в дъното.

Столе беше някъде над петдесетте и бе огромен като канара. Беше широкоплещест, бе започнал да пуска и двойна брадичка. Носеше крещящ пуловер и скъпи панталони. Подаде ми ръка и ме озари с най-лъчезарната си килимарска усмивка.

— Ще чакам отвън — обясни Мичъл и затвори вратата, оставайки ме насаме със Столе.

— Чувам, че си хубаво умно момиче — подхвана отдалече Столе.

— Така си е.

— А защо все не успяваш да ни предадеш Маносо?

— Не съм чак толкова умна. А и Рейнджъра внимава да не се доближава до мен, когато наоколо се навъртат Мичъл и Хабиб.

Столе се усмихна.

— Да ти призная, не съм и очаквал да ни предадеш Маносо. Но нали знаеш, който не рискува, не печели.

Не отвърнах нищо.

— За нещастие, след като не постигнахме целта си по лесния начин, се налага да опитаме друго. Пращаме нещо като знак на гаджето ти. Значи не иска да разговаря с мен. Добре тогава! Иска да си се разхожда като волна птичка? Нямам нищо против. И знаеш ли защо? Защото спипахме теб. Щом търпението ми се изчерпа, а това ще стане всеки момент, ще взема да те нараня. Тогава вече Маносо ще знае, че е могъл да го предотврати.

Изведнъж останах без въздух. Не бях погледнала на нещата в такава светлина.

— Той не ми е гадже — натъртих аз. — Преувеличавате значението ми в неговия живот.

— Е, дори и да е така, той си пада кавалер. Латиноамериканец, какво да го правиш! — Столе се разположи на стола зад писалището и се люшна назад. — Би трябвало да насърчиш Маносо да си поприказва с нас. Мичъл и Хабиб може и да изглеждат симпатяги и разбрани момчета, но ще направят каквото им наредя. Всъщност вече се е случвало да вършат големи страхотии. Имаш си куче, нали? — Той се подпря на бюрото и се наведе напред. — Мичъл много го бива да убива кучета. Не че ще убие и твоето, но…

— Кучето не е мое. Само го гледам.

— Просто ти давах пример.

— Губите си времето — отбелязах аз. — Рейнджъра е печен. Не можете да го спипате чрез мен. Нямаме никаква връзка. Съмнявам се някой да има с него връзка, на каквато разчитате.

Столе се ухили и сви рамене.

— Казах ти вече, който не рискува, той не печели. От опит не боли, нали така?

Впих в него непроницаемия поглед на Плъмови, после се обърнах и си излязох.

Мичъл, Хабиб и Джойс се размотаваха на паркинга.

Качих се на буика и тайничко се пипнах между чатала — да не съм се подмокрила. Поех си дълбоко въздух и сложих ръце върху волана. Дълбоко вдишване, дълбоко издишване. Понечих да завъртя ключа, ала не успях да отлепя длани от кормилото. Продължих да дишам и да издишам. Започнах да си втълпявам, че Артуро Столе си е въздух под налягане. Но нещо не си повярвах. Виж, вярвах, че е голям лайнар. Пък и Хабиб и Мичъл не ми се струваха чак такива главорези.

Всички ме зяпнаха — да видят какво ще направя оттук нататък. Не исках да надушат, че съм се уплашила до смърт, затова и си наложих да пусна волана и да запаля двигателя. Дадох много внимателно на заден, излязох от паркинга, превключих на скорост и подкарах. Съсредоточих се върху шофирането — бавно и сигурно.

Междувременно потърсих Рейнджъра на всички възможни телефони и навсякъде му оставих кратичкото съобщение: „Звънни ми. Незабавно!“ После се обадих и на Каръл Забо.

— Направи ми една услуга — рекох й.

— Каквото кажеш.

— Джойс Барнхард ме следи.

— Ах, вещицата му с вещица! — затюхка се Каръл.

— Следят ме и още двама, с линкълн са.

— Ужас!

— Не се притеснявай — мъкнат се подир мен вече дни наред, а няма убити. — Засега. — Искам да ги разкарам и съм разработила план.

Бях на пет минути път от Каръл. Тя живее в Бърг, на две крачки от нашите. С парите, които бяха събрали на сватбата, двамата с Люби си бяха купили къща и се бяха запретнали да правят деца. След второто момче решиха, че не им трябват повече. И направиха голяма добрина на света. Хлапетата на Каръл са истински бич Божи за махалата — всички са се видели в чудо с тях. Когато пораснат, сигурно ще станат ченгета.

Задните дворчета в Бърг са дълги и тесни. Повечето са оградени. И излизат на задна уличка. На почти всички задни улички е невъзможно две коли да се разминат. Уличката зад къщите по Рийд Стрийт, между Бийл и Сидър, е особено тясна. Помолих Каръл да ме чака на кръстовището на Рийд и Сидър Стрийт. Според замисъла трябваше да отведа Джойс и мушмороците в уличката, а после, веднага щом завия по Сидър, Каръл да изскочи и да препречи платното, уж че колата й нещо се е повредила.

Отидох в Бърг и се помотах още пет минути, та Каръл да заеме позиция. После завих по уличката, всмуквайки Джойс и ония тъпанари след себе си. Излязох на Сидър — Каръл вече ме чакаше там, разбира се. Заобиколих я, тя потегли и спря и всички се озоваха в капан. Погледнах назад да видя какво става — Каръл слезе от автомобила си с още три жени. Моника Кайевски, Гейл Войохович и Анджи Боно. И четирите мразеха Джойс и в червата. Така й се пада!

Колкото до мен, подкарах право към Брод, а оттам — към морето. Нямах никакво намерение да стоя със скръстени ръце и да чакам Мичъл да убие Боб колкото за да ми натрие носа. Днес Боб… утре и мен.

Навлязох в Дийл и минах бавно покрай къщата на Рамос. Пак опитах да се свържа по клетъчния телефон с Рейнджъра. Никой. Продължих да обикалям по улицата. Хайде, Рейнджър! Погледни през прозореца! Вдън земя ли потъна, да те вземат мътните! Бях на една пресечка от розовата къща и тъкмо се канех да направя обратен завой, когато дясната врата се отвори и в буика скочи Александър Рамос.

— Браво, моето момиче! Не се стърпя и пак дойде, нали!

Ох, да опустее дано! Не го исках в колата си точно сега!

— Добре, че те видях! Щях да превъртя — допълни чичката.

— Божичко, защо не си сложите лепенка срещу тютюнопушене? — възкликнах аз.

— Не ми е притрябвала никаква лепенка. Пуши ми се, та две не виждам. Карай към магазина. И по-бързичко, че умирам.

— В жабката има цигари. Оставихте ги там последния път.

Рамос извади пакета и захапа една цигара.

— Не в колата!

— Мале, все едно сме женени, но без да се чукаме. Карай към „Салс“.

Не ми се ходеше в никакъв „Салс“. Трябваше да разговарям с Рейнджъра.

— Не се ли притеснявате, че в къщата ще забележат, че ви няма? Сигурен ли сте, че е безопасно да ходите в „Салс“?

— Да. В Трентън възникна един проблем и всички са се разтърчали да го решават.

Дали проблемът не беше мъртвецът в гаража на Ханибал?

— Да, проблемът явно е доста сериозен — отбелязах аз. — Май ще се наложи да помагате и вие.

— Вече помогнах. Другата седмица натоварвам проблема на лодка. При повечко късмет лодката ще потъне.

Е, сега вече ми скри шайбата. Не проумявах как ще натоварят мъртвец на лодка. Не проумявах и защо им е да го правят.

Тъй като не извадих късмета да изритам Рамос от колата си, потеглих към „Салс“, който беше на две крачки — влязохме с Александър Рамос вътре и седнахме на една от масите. Рамос гаврътна първата чаша и запали цигара.

— Другата седмица се връщам в Гърция — оповести той. — Не искаш ли да дойдеш с мен? Можем да се оженим.

— Пък аз си мислех, че сте приключили с браковете.

— Размислих.

— Поласкана съм, но едва ли ще стане.

Той вдигна рамене и си наля поредната чаша узо.

— Както искаш.

— Този проблем тук в Трентън… Служебен ли е?

— Служебен, личен — все тая. Ще ти дам един съвет. Не раждай деца. А ако искаш да си живееш живота, върти търговийка с оръжие. Друго не мога да те посъветвам.

Клетъчният ми телефон иззвъня.

— Какво става? — попита Рейнджъра.

— Сега не мога да говоря.

— Само не ми казвай, че си с Рамос — тросна се той с необичайно напрегнат глас.

— Точно това ти казвам. Защо не ми се обади по-рано?

— Наложи се за малко да си изключа телефона. Тъкмо се връщам и Танк ми съобщава, че те е видял как качваш Рамос на колата.

— Какво толкова съм направила? Дойдох да те търся!

— Я по-добре се скрий! От къщата току-що поеха три автомобила, предполагам, че са тръгнали да търсят Александър.

Затворих телефона и го пуснах в дамската си чанта.

— Трябва да тръгвам — съобщих на Рамос.

— Обаждаше се гаджето ти, нали? Голям кретен. Бих могъл да се погрижа за него, сещаш се какво имам предвид.

Метнах на масата двайсетачка и грабнах бутилката алкохол.

— Хайде, ще я вземем с нас — подканих.

Рамос погледна през рамото ми към вратата.

— Леле мале, виж кой е тук!

Беше ме страх да видя.

— Моите бавачи — поясни Александър. — Не мога да си избърша и задника без публика.

Обърнах се — камък ми падна от сърцето, че не е Ханибал. И двамата бабаити наближаваха петдесетте и бяха в костюми, от сто километра си личеше, че често си хапват спагети, явно не се лишаваха и от десерт.

— Нужен сте в къщата — оповести единият.

— Аз съм с приятелката си — обясни Александър.

— Да, това е хубаво, но дали да не се видите някой друг път? Още не можем да открием стоката, която трябваше да натоварим на лодката.

Единият от костюмираните подкара Александър към вратата, а другият остана да си побъбри на четири очи с мен.

— Бива ли такова нещо, да злоупотребяваш със стария човек! — скастри ме той. — Нямаш ли си приятели на твоите години?

— Изобщо не злоупотребявам с него. Той ми скочи в колата.

— Знам. Случва му се. — Мутрата извади от костюма си пачка банкноти и дръпна стотачка. — Ето — за неудобството.

Отстъпих назад.

— Ама вие не разбирате.

— Колко искаш? — Бабаитът отброи още девет банкноти от сто долара, сгъна ги и ги пусна в чантата ми. — И да не съм те видял повече. Обещай, че ще оставиш стареца на мира! Разбра ли?

— Я чакай…

Той разтвори сакото си — да ми покаже патлака.

— Сега вече разбрах — казах аз.

Мутрата се обърна, излезе от кръчмата и се качи на лимузината, спряна при тротоара. Тя потегли.

— Понякога животът е много странен — споделих с келнера.

После и аз си тръгнах. След като се отдалечих достатъчно от Дийл, та да се чувствам в безопасност, отново набрах Рейнджъра и му разказах за Столе.

— Прибирай се и се заключи — нареди ми Рейнджъра. — Ще пратя Танк да те вземе.

— И после какво?

— После, докато уредя нещата тук, те пращам на безопасно място.

— А, без тия!

— Не ми прави въртели — отсече Рейнджъра. — И без това си имам доста проблеми.

— Решавай си скапаните проблеми. И по-бързо!

Затворих. Божичко, какъв ден! Да си умреш от яд.

 

 

Когато спрях на паркинга пред нас, Мичъл и Хабиб ме чакаха. Махнах им, те обаче не отвърнаха. Дори не ми се усмихнаха. Не казаха нищо. Лоша работа.

Качих се по стълбището на втория етаж и забързах към входната врата на апартамента. Присвиваше ме под лъжичката, сърцето ми биеше като обезумяло. Влязох в антрето. Боб ми се нахвърли и аз въздъхнах облекчено. Заключих и проверих и Рекс — да се уверя, че и той е добре. На телефонния секретар имаше дванайсет съобщения. Едното беше мълчание. Прозвуча ми като мълчанието на Рейнджъра. Десет бяха за баба. Последното беше от майка ми.

— Днес ще вечеряме пържено пиле — беше казала тя на телефонния секретар. — Баба ти реши, че сигурно и ти ще искаш да си хапнеш с нас, понеже си нямала в къщата нищо за ядене — докато тя чистела шкафове, Боб изял до шушка хранителните ти запаси. Баба ти казва и че не е зле да го поразходиш, защото бил излапал две кила сливи, които тя току-що била купила.

Погледнах Боб.

Носът му течеше, стомахчето му изглеждаше така, сякаш той току-що е глътнал волейболна топка.

— Майко мила, не изглеждаш никак добре, Боб! — завайках се аз.

Боб се оригна и се изпърдя.

— Я да се поразходим!

Боб започна да диша тежко. От устата му течаха лиги, стомахът му къркореше. Кучето изви гърбина.

— Не! — изкрещях аз. — Не тук!

Грабнах каишката и дамската си чанта и затеглих Боб към стълбището, а после надолу към входа. Не се качихме на асансьора — нямаше за кога да го чакаме. Излязохме навън и тъкмо да прекосим паркинга, когато линкълнът изневиделица потегли и закова пред нас. Мичъл изскочи като тапа от автомобила, блъсна ме на земята и сграбчи Боб.

Докато се изправя, линкълнът вече бе потеглил. Изпищях и хукнах подире му, той обаче вече бе завил по Сейнт Джеймс Стрийт. Не щеш ли, спря като закован. Вратите се отвориха с гръм и трясък и отвътре изхвърчаха Хабиб и Мичъл.

— Боже Господи! — изкрещя Мичъл. — Майко мила! Негодник!

Хабиб си беше запушил устата с ръка.

— Ще взема да се издрайфам. Дори в Пакистан не съм виждал такова чудо.

Боб също изскочи от линкълна и както въртеше опашка, хукна към мен. Стомахчето му пак си беше плоско и хубавко, псето вече не пухтеше и не се лигавеше.

— Поолекна ли ти, мой човек? — попитах го аз и го почесах зад ушите, както обичаше. — Браво на теб! Добро момче.

Очите на Мичъл щяха да изскочат от орбитите, лицето му беше мораво.

— Ще взема да го утрепя това гадно псе! Знаеш ли какво направи? Изсра се насред колата. А после се издрайфа. С какво го храниш? Разбираш ли изобщо от кучета? Ще вземеш да умориш псето.

— Изял е сливите на баба ми — поясних аз.

Мичъл се хвана за главата.

— Без майтап?

Натоварих Боб на Голямата синя птица, заключих вратите и подкарах право през моравата, за да избегна Хабиб и Мичъл.

Майка и баба ме чакаха — току надзъртаха през стъкълцето на вратата. Спрях буика пред къщата.

— Винаги разбираме, че ни идваш на гости — отбеляза баба. — Тая кола се чува от цял километър.

Така си беше.

— Къде ти е якето? — завайка се майка ми. — Не ти ли е студено?

— Не ми беше до якета — отвърнах. — Но тя е дълга и широка. Едва ли ти се слуша.

— На мен ми се слуша — намеси се баба. — Сигурно е голям майтап.

— Първо трябва да се обадя по телефона.

— Ти се обади, а аз ще наредя масата — рече майка ми. — Всичко е готово.

Звъннах от кухнята на Морели.

— Направи ми една услуга — примолих се, след като той вдигна.

— Дадено. Обичам да си ми задължена.

— Би ли се грижил известно време за Боб?

— Ти да не ми пробутваш номера на Саймън?

— Няма такова нещо.

— Защо тогава ми натрисаш Боб?

— Нали знаеш, и ти не можеш да ми обясниш някои неща за полицейската си работа.

— Да.

— Аз пък не мога да ти обясня за моята работа. Най-малкото от кухнята на майка ми.

Баба нахълта при мен.

— С кого говориш, с Джоузеф ли? Кажи му, че имаме пържено пиле и за него, но да побърза, ако иска да си хапне и той.

— Джоузеф не обича пържено пиле.

— Как така да не обичам! — възкликна Джо. — Идвам веднага.

— Не!

Но бе прекалено късно. Той беше затворил.

— Сложете още една чиния.

Баба погледна объркана масата.

— За кого е, за Боб или за Джо?

— За Джо. Боб го боли стомахчето.

— То оставаше да не го боли! — възкликна баба. — Натъпка се като невидял със сливи. А после излапа цяло пликче овесени ядки и кутия бисквити. Докато чаках Луиз, рекох да почистя шкафовете, после ми се наложи да отида до тоалетната и когато се върнах, върху плота вече нямаше нищо.

Погалих Боб по главицата. Тъпичък си беше. Изобщо не можеше да се сравнява с Рекс. Не се беше сетил дори да повърне сливите. Но и той си имаше своите велики мигове. Имаше много сладки кафяви очи. А аз умирам за кафяви очи. И не беше някой нахалник. Не се опитваше да ми смени радиостанцията, нито веднъж не отвори дума и за пъпката ми. Бях си привързана към него. Да ви призная, когато Мичъл ми погна кученцето, бях готова да му извия врата с двете си ръце. Прегърнах Боб. Беше приятно и да го прегръщаш.

— Довечера ще идеш у Джо — обясних му. — Там ще бъдеш в безопасност.

Мама сложи пърженото пиле на масата, донесе и сухари, червено зеле и броколи. Никой нямаше да се докосне до броколите, но въпреки това майка ми задължително ги приготвяше — били полезни за здравето.

Джо влезе и седна до мен на масата.

— Днес върви ли? — попита го баба. — Залови ли убийци?

— Днес не, но за утре храня надежди.

— Наистина ли? — намесих се и аз.

— Е, не съвсем.

— Как мина с Рейнджъра?

Морели си сложи от червеното зеле.

— Както се и очакваше.

— Каза ми да съм се разкарала. И ти ли го искаш?

— Да, но съм достатъчно умен, за да не ти го казвам право в очите. Все едно да ти развея червен парцал. — Той си взе и от пилето. — Война ли си обявила?

— Нещо от този род. Отказах да се крия в някакви безопасни къщи.

— Нима се е стигнало чак до къщи, в които да се криеш?

— Не знам. И на мен ми се видя доста крайно.

Морели плъзна ръка върху облегалката на стола ми.

— Моята къща е безопасна. Елате с Боб да живеете при мен. Пък и си ми задължена.

— Пак ли те е ударил хормонът?

— Предпочитам да не отлагаш.

Телефонът в кухнята иззвъня и баба отиде да вдигне.

— Търсят Стефани — провикна се тя. — Лула е.

— Цял следобед те издирвам под дърво и камък — оплака се тя. — Не отговаряш никъде. Клетъчният ти телефон не работи. Пейджърът също. Какво му е на пейджъра ти?

— Не ми е по джоба да плащам и пейджър, и клетъчен телефон, затова избрах телефона. Какво има?

— Намерили са Синтия Лоти в поршето — мъртва е. За нищо на света няма да се кача в тая проклета кола. Който се е качил в нея, умира.

— Кога е станало? Ти как разбра?

— Намерили са я днес следобед в покрития паркинг на Трета улица. Ние с Кони чухме по полицейската радиостанция. За капак имам и работа за теб. Вини щеше да ни изколи, задето те няма никаква и той няма на кого да възложи случая.

— Ами Джойс? Ами Франки Дефрансес?

— Джойс също се е скрила в миша дупка. Не отговаря на пейджъра. А Франки току-що го оперираха от херния.

— Утре рано сутринта ще дойда в кантората.

— Изключено. Вини каза, че до довечера трябвало да го спипаш тоя негодник, инак щял да хване самолета и край. Вини знае къде е. Даде ми документите.

— Гаранцията колко е?

— Сто хиляди долара. Вини ще ти брои десет на сто.

Замълчи, сърце!

— След двайсетина минути ще мина да те взема.

Върнах се на масата, увих си в салфетка две парчета пиле и ги пуснах в дамската чанта. Прегърнах Боб и мляснах Морели по бузата.

— Трябва да тръгвам — оповестих. — Възложиха ми да заловя един, дето си е просрочил гаранцията.

Морели се вкисна.

— По-късно ще те видя ли?

— Сигурно. Освен да ти се отплатя за услугата, искам да си поговорим за Синтия Лоти.

— Знаех си, че рано или късно ще отвориш дума за това.

 

 

Когато отидох у Лулини, тя вече ме чакаше пред къщата.

— Нося всичките бумаги — съобщи ми колежката. — Звучи обещаващо. Нашият човек — казва се Елуд Стигър — е обвинен в производство на дрога. Опитвал се да произвежда в гаража на майка си метамфетамин, но цялата махала се развоняла на оцет. Сигурно някой от съседите е звъннал в полицията. Но както и да е. Майка му е заложила като гаранция къщата, а сега се притеснява, че Елуд ще вземе да драсне в Мексико. В петък, за когато е било насрочено делото, не се е явил в съда, а майката е намерила в чекмеджето с чорапите самолетни билети. И е отишла да го натопи пред Вини.

— Къде ще го търсим тоя мухльо?

— Според милата му майчица бил маниак на тема „Стар Трек“. Довечера имало сбирка на поклонниците на сериала. Майката ми даде и адреса.

Погледнах го и простенах. Беше къщата на Дуги.

— Познавам мъжа, който живее там — обясних на Лула. — Дуги Крупър.

Лула се шляпна по главата.

— Знаех си, че ми е познато отнякъде.

— Докато го залавяме тоя Елуд, не искам да пострада никой — предупредих я аз.

— Дадено, бе човек!

— Няма да нахълтваме като някакви гангстери с насочени пистолети.

— Разбира се, че няма да нахълтваме!

— Всъщност изобщо няма да използваме патлаци.

— Щом настояваш.

Погледнах дамската чанта върху коленете й.

— Вътре има пистолет, нали?

— То се знае, че има.

— А на хълбока носиш ли?

— Глок.

— На глезена?

— Само педалите носят кобури на глезените — отсече Лула.

— Ще оставиш пистолетите в колата.

— Все пак си имаме работа с трекита. Ами ако ни се нахвърлят като Вулкан?

— В колата! — подвикнах аз.

— Мале, я не ми пробутвай тези предменструационни номера! — Лула погледна през прозореца. — Както виждам, у Дуги се вихри купон.

Отпред бяха спрели доста коли, всички прозорци в къщата светеха. Входната врата зееше, пред нея бе застанал Откаченяка. Спрях през няколко къщи и двете с Лула се върнахме при Откаченяка.

— Ей, маце, добре дошла в Трекарама — провикна се той, щом ме видя.

— Какво става тук?

— Дуги завъртя нов бизнес — Трекарама. Сами си го измислихме. Дуги е Трекшефът. Страхотно, нали? Това е бизнесът на новото хилядолетие. Ние сме върхът, така да знаеш, маце. Сама ще се убедиш.

— А каква е тая Трекарама? — поинтересува се Лула.

— Така се казва клубът ни, маце. Това е място за поклонение. Светилище на мъжете и жените, стигнали там, където преди не е стъпвал човешки крак.

— Преди какво?

Откаченяка се загледа прехласнато в небето.

— Преди всичко. Аха!

— Ако искате да влезете, трябва да платите по пет долара — обясни Откаченяка.

Дадох му десетачка и ние с Лула се промушихме през навалицата на вратата.

— Никога през живота си не съм виждала толкова много чалнати накуп — възкликна Лула. — Без онзи Клингън ей там, в горния край на стълбището. Той се ядва.

Огледахме помещението с надеждата да открием по снимката Стигър. Лошото бе, че някои от трекитата се бяха маскирали, бяха се облекли като любимите си герои от „Стар Трек“.

Дуги се завтече да ни посрещне.

— Добре дошли в Трекарама! Ей там, в ъгъла при ромуланите, има ордьоври и разни нещица за пийване, след десетина минути ще пуснем и филмите. Ордьоврите си ги бива. Те са, как да се изразя… бързоразваляща се стока.

Превод: стока, задигната от някой камион, която сега щеше да се развали, понеже Дуги не можеше да върти далаверите.

Лула го чукна с кокалчетата на пръстите си по главата.

— Ей, има ли някой тук? Приличаме ли ти на някакви превъртели поклоннички на „Стар Трек“?

— Ами…

— Дошли сме да поразгледаме — обясних аз на Дуги.

— Значи сте нещо като туристи, а?

— Нямам нищо против да бъда и туристка, ако ме запознаеш с онзи красавец там, с Клингън, де — израдва се Лула.