— Арестуван си! — подвикна Лула. — И ще ти бъдем признателни, ако се поприкриеш с някоя кърпа по причина на това, че не ми се гледат спаружените ти срамни части.

Косата му беше цялата в шампоан, на крака му се мъдреше огромна превръзка, която Мънсън беше омотал в найлонов плик, прихванат на глезена с ластик.

— Аз съм луд! — провикна се той колкото му глас държи. — Луд за връзване и вие никога няма да ме заловите жив!

— Щом казваш! — рече Лула и му връчи кърпата. — А сега ще бъдеш ли така любезен да спреш водата?

Мънсън взе кърпата и замахна с нея към Лула.

— Ей, ти, внимавай в игричката! — закани му се колежката. — А си ми замахнал с кърпата още веднъж, а съм те напръскала целия с лютивия спрей!

Мънсън пак й замахна.

— Дебелана, трътла, лоена топка! — изтананика той.

Лула забрави за спрея и посегна да го души. Мънсън обърна душа към нея и изскочи иззад завесата. Аз се опитах да го хвана, той обаче беше мокър и хлъзгав от сапуна, а Лула се въртеше като пумпал и се мъчеше да се махне от водата.

— Пръсни му със спрея! — изкрещях й аз. — Убий го с ток! Застреляй го на място! Направи нещо, де!

Мънсън ни изтика и двечките и драсна надолу по стълбите. Хукна към другия край на къщата и изхвърча навън през задния вход. Аз обаче го следвах по петите, а Лула тичаше на два-три метра подир мен. Кракът го болеше непоносимо, въпреки това Мънсън прекоси двата съседни двора и отцепи нататък по алеята. Но и аз не се давах — направих лъвски скок и го хванах за кръста. Двамата паднахме на земята и вкопчени в мъртва хватка, се затъркаляхме, като псувахме и се дращехме. Мънсън се мъчеше да се отскубне, аз пък се мъчех да го задържа и да му щракна белезниците. Щеше да е по-лесно, ако тоя кретен беше с дрехи — все щях да се вкопча за нещо. А сега, както беше гол, не изгарях от желание да се вкопчвам в единственото, в което можех да го направя.

— Фрасни го, където ще го заболи — дереше се Лула. — Фрасни го, ти казвам, където ще го заболи.

Речено-сторено! Така де, все идва миг, когато ти писва да се търкаляш. Замахнах с крак и забих коляно в ташаците на Мънсън.

— Мамка ти! — простена той и зае зародишно положение.

Ние с Лула извихме назад ръцете на господин Тъжна увиснала торба и му надянахме белезниците.

— Жалко, че нямам камера, да те снимам в схватка с тоя хубостник — отбеляза колежката. — Покрай боричкането се сетих за оня виц за лилипута, който се озовал на нудистки плаж и почнал да си вре гагата, дето свари.

Мичъл и Хабиб бяха изскочили от колата — стояха на няколко метра и ни гледаха с измъчени физиономии.

— Знаех си аз — завайка си Мичъл. — Ако ми наредят да те залавяме, ще си сложа бандаж.

Лула изтича до къщата да вземе одеяло и да заключи. Ние с Хабиб и Мичъл затикахме Мънсън към буика. Щом и Лула дойде при нас, го омотахме в одеялото, метнахме го на задната седалка и го откарахме в полицейския участък на Норт Клинтън. Минахме през задния вход, тъкмо имаше рампа.

— Точно като в „Макдоналдс“ — отбеляза колежката. — Само че вместо да взимаме стоката, я доставяме.

Натиснах звънеца и се представих. След миг Карл Костанца отвори задната врата и надзърна в буика.

— Какво има пак? — попита той.

— Карам ти човек. Морис Мънсън. Просрочил е съдебната гаранция.

Карл пак надникна през прозореца и се ухили до уши.

— Гол-голеничък.

Въздъхнах тежко.

— Сега за това ли ще се заяждаш?

— Ей, Джуниак! — провикна се Костанца. — Ела да видиш, моля ти се! Гол мъж! Познай кой!

— Хайде, приключихме — каза Лула на Мънсън. — Вече можеш да слизаш.

— Не, няма да сляза — отсече Мънсън.

— Друг път няма — тросна се колежката.

При Костанца на вратата дойдоха Джуниак и още две ченгета. Всички се хилеха с тъпите си ченгеджийски усмивки.

— Понякога ми се струва, че съм се хванал на ужасна работа — отбеляза един от полицаите. — Друг път обаче пред очите ми се разкрива ей такава гледка и си казвам, че все пак си струва. А защо голият си е намотал на крака найлонов плик?

— Прострелях го — оповестих аз.

Костанца и Джуниак се спогледаха.

— Все едно не съм те чул — рече Костанца.

Лула прониза Мънсън с погледа си на бездомно куче.

— Ако не си изнесеш белезникавите телеса от колата, идвам да те изкарам с шутове.

— Що не си го завреш отзад! — подвикна Мънсън. — Отзад в дебелия задник.

Ченгетата подсвирнаха и отстъпиха назад.

— Край! — отсече Лула. — Сега вече здрава ти гърбина! Развали ми хубавото настроение. Ей сега ще дойда отзад и ще те изритам като мръсно джудже с пишле като на мишле.

Тя слезе с триста мъки от колата и отвори с гръм и трясък задната врата.

Мънсън изскочи като тапа.

Заметнах го с одеялото и всички влязохме вътре, но без Лула, която имаше фобия от полицейски участъци. Тя даде на заден, намери празно място на паркинга и спря.

Аз пък прихванах Мънсън с белезниците за скамейката до дежурния лейтенант, връчих бумагите и си получих разписката. Сега по списък трябваше да отскоча и до Брайън Саймън.

Понечих да се кача на третия етаж, но Костанца ме спря.

— Ако си тръгнала към Саймън, хич не си прави труда да ходиш горе. Още щом чу, че си тук, си плю на петите. — Той плъзна поглед по мен. — Не се обиждай, но изглеждаш ужасно.

От глава до пети бях в прахоляк, коляното на дънните ми се беше цепнало, косата ми приличаше на сплъстено валмо, а и пъпката продължаваше да се мъдри насред лицето ми.

— Изглеждаш така, сякаш не си мигнала от няколко дена — допълни Костанца.

— Изглеждам така, понеже наистина не съм мигнала.

— Бих могъл да поприказвам с Морели.

— Морели няма пръст в тая работа. Не спя заради баба си. Изтърси ми се да живее при мен и ми хърка.

Да не говорим пък, че имах в живота си и Откаченяка. И разни ненормалници. И Рейнджъра.

— И какво, живееш с баба си и с кучето на Саймън? Правилно ли съм разбрал?

— Да.

Костанца се ухили.

— Ей, Джуниак — провикна се той, — ела да чуеш, моля ти се. — Той пак ме погледна. — Сега вече разбирам защо Морели е толкова вкиснат.

— Кажи на Саймън, че съм го търсила.

— Можеш да разчиташ на мен — обеща Костанца.

Тръгнах си от полицейския участък, отидох в кантората и влязох вътре заедно с Лула, за да се изфукам каква ненадмината агентка по залавянето на хора с просрочени съдебни гаранции съм. Ние с Лула бяхме спипали нашия човек. Голям удар, ще знаете! Все пак Мънсън не бе кой да е, той си беше цял убиец и маниак. Е, в операцията имаше и дребни издънки, но без тях не може. Пък и важното бе, че сме сгащили оная гадина.

Шляпнах разписката върху писалището на Кони.

— Кажи сега, не сме ли добри! — подвикнах аз.

Вини подаде глава от кабинета си.

— Какво чух току-що, новината, че сте заловили някого ли?

— Морис Мънсън — потвърди Кони. — Предаден на властите срещу разписка.

Вини се люшна на токове, без да вади ръце от джобовете си, и грейна в усмивка.

— Върхът!

— Този път дори не подпали никоя от нас — похвали се Лула. — Бяхме неотразими. Сгащихме го за нула време.

Кони огледа Лула.

— А знаеш ли, че си вир-вода?

— Знам, знам. Е, какво да се прави, измъкнахме го онзи мухльо направо изпод душа.

Вини изви вежди.

— Само не ми казвай, че сте го арестували гол.

— Чудо голямо, че сме го арестували гол. Лошото е, че онзи изхвърча от къщата и хукна, както го е майка родила, по улицата — поясни колежката.

Вини поклати глава и усмивката му стана още по-широка.

— Обичам я тая работа!

Кони ми плати хонорара, аз пък дадох на Лула нейния дял и отидох вкъщи да се преоблека.

Баба още беше там, готвеше се за кормуването. Беше се издокарала в пурпурния анцуг, маратонки на платформа и тениска с дълги ръкави отпред с надпис: „Изяж ми гащите!“

— Днес се запознах в асансьора с един мъж — съобщи ми тя. — Довечера ще го взема с нас на вечеря.

— Как се казва?

— Майрън Ландовски. Дебел дъртак, но все трябва да започна отнякъде. — Взе си дамската чанта от кухненския плот, метна я на ръка и погали Боб по главицата. — Днес беше много послушен, само дето изяде ролката тоалетна хартия. А, да, дано вие с Джоузеф имате възможност да ни откарате на вечерята. След като се мръкне, Майрън не шофирал, бил зле със зрението.

— Ама разбира се.

Направих си за обяд едно пържено яйце, преобух си дънните, посресах се криво-ляво и си вързах косата на опашка, после излях цял тон коректор върху пъпката. Наплесках си и спирала за мигли и се погледнах в огледалото. Стефани, Стефани, Стефани, възкликнах. Какви ги вършиш?

Какви ги вършех ли? Готвех се да ида в Дийл, при къщата край плажа. Място не можех да си намеря, че съм си пропиляла шансовете да си побъбря с Александър Рамос. Вчера бях седяла с него на масата и бях мълчала като пукал. Уж следяхме всички от семейство Рамос, а когато ми падна случай да се промъкна в кокошарника, аз не зададох на петела и един-едничък въпрос. Бях повече от сигурна, че Рейнджъра ми е дал разумен съвет и не бива да се навъртам край Александър Рамос, но как, кажете, да устоя на изкушението да се върна и пак да си опитам късмета?

Грабнах якето и сложих на Боб каишката. Отбих се в кухнята да кажа едно чао на Рекс и да върна пистолета в кутията от курабийки. Едва ли беше уместно да бъда въоръжена до зъби, докато се вживявам в ролята на шофьорка на Александър Рамос. Ами ако той или някой от бавачите му ме пребъркаха и видеха, че съм въоръжена — какво щях да обяснявам?

Когато слязох на паркинга, там беше спряла Джойс Барнхард.

— Хубаво лице, прилича на пица! — подметна тя.

Явно коректорът не вършеше работа.

— Какво искаш?

— Знаеш много добре какво искам.

Джойс не беше единственият идиот, който ми се размотаваше по паркинга. В дъното се бяха тропосали и Мичъл и Хабиб. Отидох при тях и Мичъл, който седеше зад волана, смъкна прозореца.

— Виждате ли жената, с която току-що говорих? — попитах го аз. — Това е Джойс Барнхард. Вини я е наел да му заведе Рейнджъра. Ако искате да го спипате, трябва да следите нея.

И двамата погледнаха Джойс.

— Ако някоя вземе да се облече така в нашето село, ще я замеряме с камъни, докато умре — съобщи Хабиб.

— Но циците й си ги бива — отбеляза Мичъл. — Истински ли са?

— Поне доколкото знам — да.

— Какви според теб са шансовете й да залови Рейнджъра?

— Никакви.

— А твоите?

— Никакви.

— Казано ни е да те държим под око — каза Мичъл. — Това и ще правим.

— Лошо! — възропта Хабиб. — Лично аз предпочитам да държа под око курвата. Джойс Барнхард, де.

— Цял следобед ли ще ме следите?

Мичъл пламна като домат.

— Имаме да вършим и други неща.

Аз се подсмихнах.

— Трябва да върнеш колата вкъщи, нали?

— Какво да се прави, не я карам само аз — проплака Мичъл. — Синът ми има футболен мач.

Върнах се при буика и натоварих Боб отзад. Да е жив и здрав футболът, поне можех да не се притеснявам, че ме следят. Хвърлих едно око в огледалото за обратно виждане — за всеки случай. От Хабиб и Мичъл нямаше и следа, затова пък Джойс ми се беше лепнала точно отзад. Отбих встрани и спрях, Джойс също спря на два-три метра зад мен. Слязох и отидох при нея.

— Разкарай ми се от главата.

— Живеем в свободна страна.

— Цял ден ли ще ме следиш?

— Вероятно.

— Ами ако те помоля мило?

— Няма да стане.

Погледнах й колата. Новичък черен джип. Погледнах и моето автомобилче — Голямата синя птица. Върнах се при Птицата и се метнах вътре.

— Дръж се! — заръчах на Боб.

После дадох на заден.

ТРЯС!

Смених скоростите и се дръпнах няколко метра напред. Слязох и огледах щетите. Калникът на джипа беше на хармоника, а Джойс се бореше с въздушната възглавница. Виж, задницата на буика си беше здрава и невредима. Нито една драскотинка! Отново се качих и отпраших. Не ви препоръчвам да се заяждате с пъпчасала жена.

В Дийл беше облачно, откъм океана се стелеше мъгла. Сиво небе, сиво море, сиви тротоари, огромна розова къща, собственост на Александър Рамос. Подминах къщата, направих обратен завой, подминах къщата втори път, завих и спрях на ъгъла. Дали Рейнджъра ме гледаше? Вероятно да. На улицата нямаше спрели микробуси и камиони. Значи беше вътре в къщата. От което излизаше, че къщата е празна. Не беше трудно да разпознаеш в кои от къщите покрай плажа няма никого. Виж, по-трудничко си бе с къщите покрай пътя. Капаците на никоя не бяха затворени.

Погледнах си часовника. Същото време, същото място. А Рамос го нямаше никакъв. След десет минути телефонът ми иззвъня.

— Здрасти — поздрави Рейнджъра.

— Здравей.

— Не умееш да спазваш инструкции, и туйто.

— Говориш за съвета да не се хващам на работа като контрабандистка на цигари ли? Предложението ми се видя много примамливо, за да откажа току-така.

— Но внимавай, чу ли?

— Да.

— Нашият човек не може да се измъкне от къщата. Стой там.

— А ти откъде знаеш? Къде си сега?

— Готова ли си? Театрото започва — оповести Рейнджъра.

И затвори.

Александър Рамос се показа иззад портата и хукна през пътя към колата ми. Отвори рязко вратата и се пъхна вътре.

— Карай! — подвикна ми той. — Карай, де!

Тъкмо потеглих и видях как от портата изхвърчат двама костюмирани, които се насочват тичешком право към нас. Натиснах газта до дупка и дим да ни няма.

Рамос не изглеждаше никак добре. Беше блед като мъртвец, бе плувнал в пот и едвам си поемаше дъх.

— Божичко — простена той. — Вече си мислех, че няма да успея. Тая къща е истинска лудница. Добре, че погледнах през прозореца, когато погледнах, и те видях. Щях да превъртя там вътре.

— В магазина ли отивате?

— Не. Най-напред ще ме потърсят там. Не мога да отскоча и до „Салс“.

Точно тук ме връхлетя лошо предчувствие. Нещо от рода, че днес Александър не си е взел лекарството.

— Карай в Асбъри Парк — нареди той. — Знам едно местенце там.

— Защо тези мъже ви преследват?

— Никой не ме преследва.

— Но аз ги видях с очите си.

— Нищо не си видяла.

След десет минути вдигна показалец.

— Ей там. Спри при кръчмата.

Тримата влязохме вътре, седнахме на една маса и повторихме ритуала от предния път. Без изобщо да даваме поръчка, келнерът ни донесе бутилка узо. Рамос гаврътна две чаши и запали цигара.

— Всички ви познават — отбелязах аз.

Чичката огледа изподраните сепарета покрай едната стена и тъмния махагонов барплот, опасал заведението от единия, та чак до другия край. Зад него се мъдреха задължителните шарени бутилки. Зад тях пък лъщеше задължителното огледало. На един от високите столове без облегалки в дъното седеше човек, който се бе вторачил в питието си.

— Идвам тук от няколко години — поясни Рамос. — Отскачам, когато ми писне от ония ненормалници.

— Кои ненормалници?

— Роднините ми. Отгледал съм трима синове, които не стават за нищо и харчат парите по-бързо, отколкото мога да ги спечеля.

— Вие сте Александър Рамос, нали? Преди известно време видях снимката ви в „Нюзуик“. Моите съболезнования за Хомър. Прочетох във вестника за пожара.

Той си напълни поредната чаша.

— Един ненормалник по-малко.

Усетих как пребледнявам. Доста зловещо заявление в устата на един баща.

Рамос всмукна дълбоко от тютюневия дим и затвори очи да му се наслади.

— Въобразяват си, че изкуфелият дядка не знае какво става. Да де, ама не са познали. Дядката знае всичко от игла до конец. Не съм създал такава империя, защото съм глупав. Или пък добричък. Така че да внимават в играта!

Погледнах назад към вратата.

— Сигурен ли сте, че тук сме в безопасност?

— Щом си с Александър Рамос, значи си в безопасност. Никой не смее и с пръст да ме докосне.

Да, не се и съмнявам. Точно заради това се крием в някаква кръчма в Асбъри Парк. Вече ми се струваше, че полудявам.

— Просто не обичам да ми додяват, когато си пуша цигарата — допълни той. — Не ми се гледат разните му там доктори.

— Защо не ги разкарате? Кажете им да напуснат къщата ви.

Рамос се взря в мен през валмата дим.

— Какво ще си рекат хората! Как да ги разкарам, роднини са все пак! — Метна цигарата на пода и я угаси с крак. — Има само един начин да се отървеш от роднините си.

Ужас!

— Е, да тръгваме — подкани Рамос. — Трябва да се върна, докато синът ми не ме е надушил.

— Кой, Ханибал ли?

— Господин Голямото добрутро! Защо ли изобщо го изучих! — Изправи се и хвърли на масата пачка банкноти. — Ами ти? Ти учила ли си в колеж?

— Да.

— И с какво се занимаваш сега?

Притесних се, че ако му кажа, че съм агентка, издирваща хора, нарушили съдебната гаранция, ще вземе да ме застреля на място.

— С едно-друго.

— Виж я ти нея, потрошила толкова пари да се изучи и да се занимава сега с едно-друго!

— Говорите като майка ми.

— Ще вземеш да й докараш някоя ангина.

Тук вече се засмях. За луд си беше луд, но въпреки това ми беше симпатичен. Приличаше ми на чичо Пънки.

— Знаете ли кой е убил Хомър?

— Хомър сам се е убил.

— Четох във вестника, че не са открили оръжие и изключват възможността да се е самоубил.

— Има много начини да се самоубиеш. Синът ми си беше тъп и алчен.

— О!… Но не сте го убили вие, нали?

— Тогава бях в Гърция.

Погледите ни се срещнаха. И двамата знаехме, че това не е отговор на въпроса. Рамос преспокойно е могъл да поръча екзекуцията на сина си.

Върнах го с колата в Дийл и спрях отстрани, на една пресечка от розовата къща.

— Решиш ли да изкараш някоя и друга двайсетачка, идваш и заставаш на ъгъла — каза Рамос.

Усмихнах се. Досега не бях взимала пари от него, вероятно нямаше и да дойда пак.

— Дадено — обещах. — Оглеждайте се да не ме изпуснете.

Потеглих още в мига, когато той слезе от колата. Само това оставаше — да ме видят ония с костюмите. След десет минути телефонът ми иззвъня.

— Много сте бързи — каза Рейнджъра.

— Той пие каквото пие, пуши каквото пуши и бърза да се прибере.

— Научи ли нещо?

— Мен ако питаш, е луд.

— По този въпрос спор няма.

Спор нямало, моля ви се! Понякога говореше като хъшлак, друг път — като борсов посредник. Рикардо Карлос Маносо, мъжът, обвит в тайнственост.

— Според теб възможно ли е Рамос да е очистил сина си?

— Способен е да го направи.

— Каза, че са убили Хомър, понеже бил тъп и алчен. Ти си го познавал. Тъп и алчен ли беше?

— Беше най-мекушавият от тримата синове. Все гледаше да мине метър. Но това му навличаше главоболия.

— Какви?

— Ами например вземе и профука сто бона на комар, а после се опитва да спечели парите по лесния начин, като ограби ТИР или пласира дрога. Така се натъкваше я на мафията, я на полицията, а Ханибал се виждаше принуден да го откупва.

Всичко това ме накара да се замисля какво ли е търсел Рейнджъра при Хомър Рамос в нощта, когато той е бил убит. Но нямаше смисъл да питам.

— Чао, сладур — каза Рейнджъра.

И изчезна.

Прибрах се вкъщи навреме — за да разходя Боб и да си взема един душ. Посветих половин час на косата си и сега прическата ми изглеждаше измамно нехайна — един вид, хич не си мислете, че съм полагала някакви усилия, просто по рождение съм си неотразима. Видя ми се светотатство косата ми да е толкова секси, а да върви в комплект с чудовищната пъпка, затова изстисках пъпката и тя се пукна. Онова, което остана от нея, беше огромна кървава дупка насред брадичката ми. Ужас! Лепнах й малко тоалетна хартия, за да не кърви поне докато се гримирам. Облякох си черен ластичен панталон и червено пуловерче с ей такова деколте. Махнах тоалетната хартия от брадичката си, дръпнах се и се погледнах. Ядваше се: торбичките под очите ми изглеждаха значително по-малки, дупката върху брадичката ми бе хванала коричка. Е, не ставах за корица на модно списание, но на по-слаба светлина щях да изглеждам криво-ляво прилично.

Чух, че предната врата се отваря и се затваря, и баба профуча като хала покрай банята — беше се запътила към спалнята.

— Голям кеф е да кормуваш — отбеляза тя. — Просто не знам как съм живяла всичките тия години без шофьорска книжка. Днес след урока Мелвина мина да ме вземе, заведе ме в търговския център, а после ми даде да направя няколко кръгчета. Справих се блестящо, ще знаеш. Само спрях много рязко и на Мелвина й се сецна кръстът.

На вратата се позвъни, отворих и що да видя — Майрън Ландовски връхлита в антрето ми. Винаги ми е приличал на костенурка с тоя проточен врат, плешива глава на морави старчески петна, сгърбени рамене и панталони, прихванати с колана чак под мишниците.

— Казвам ви, ако не направят нещо с тоя проклет асансьор, се изнасям — закани се той. — Живея тук вече двайсет и две години, но ще се видя принуден да ида другаде. Оная дърта вещица Бестлър се вози на асансьора с инвалидната си количка и докато слиза, натиска стопа. Виждал съм я да го прави милион пъти. Слиза по петнайсет минути и забравя да освободи копчето. А през това време какво да правим ние от третия етаж? Ето и сега се наложи да слизам пеш чак дотук.

— Искате ли чаша вода?

— Намира ли ви се нещо за пийване?

— Не.

— Карай. — Той се огледа. — Имам среща с баба ви. Ще ходим на вечеря.

— Облича се. Ей сега ще дойде.

На вратата се почука и при нас дойде Морели. Погледна ме. После погледна и Майрън.

— Ще бъдем заедно — обясних му аз. — Това е приятелят на баба, Майрън Ландовски.

— Нали ще ни извините? — рече Морели и ме дръпна в антрето.

— И бездруго трябва да седна — отвърна Ландовски. — Наложи се да слизам пеш чак дотук.

Морели затвори вратата, притисна ме до стената и ме целуна. Когато приключи, се огледах хубавичко — да се уверя, че още съм облечена.

— Уф! — простенах.

Той ме млясна по ухото.

— Ако не ги разкараш тия старчоци от апартамента, ще мина на петопръстната система.

Влизах му в положението. Сутринта под душа и аз я бях опитала, но не помогна особено.

Баба отвори вратата и надзърна.

— Тъкмо си рекох, че сте тръгнали без нас.

Натоварихме се на буика, понеже джипът на Морели нямаше да ни побере. Морели караше, до него се беше разположил Боб, аз бях до прозореца. Баба и Майрън седяха отзад и обсъждаха как да си лекуват стомашните киселини.

— Нещо ново за убийството на Рамос? — попитах аз Морели.

— Нищо. Барне продължава да е убеден, че го е извършил Рейнджъра.

— Други заподозрени няма ли?

— Как да няма! Има — ще напълнят цял стадион. И никакви улики срещу никого.

— Ами роднините?

Морели ме стрелна с поглед.

— Какво роднините?

— И те ли са сред заподозрените?

— Да, заедно с всички останали в цели три държави.

Когато пристигнахме, майка ми вече стоеше на вратата. Видя ми се странно, че стои сама — не бях свикнала. През последните две-три години баба винаги бе стояла до нея. Майката и щерката с разменените роли: баба на драго сърце беше преотстъпила родителските отговорности, майка ми пък от немай-къде се бе нагърбила със задачата и се мъчеше като грешен дявол да си изясни отношенията с бабичка, ни в клин, ни в ръкав превърнала се в странна кръстоска между любвеобилна великодушна майка и непокорна щерка. Баща ми си седеше в хола — отказваше да взима участие.

— Виж ти! — възкликна баба. — От тази страна на вратата изглежда по-различно!

Боб се спусна като стрела и се хвърли на майка ми, привлечен от миризмата на свинско печено, лъхаща откъм кухнята.

Майрън се придвижи по-бавно.

— Количката ви е страхотна — отбеляза той. — Цена няма. Сега вече не правят такива. Сега всичко е боклук. Купчина пластмаса. Произведена от шайка чужденци.

Баща ми дотърча в антрето. Много си падаше по такива разговори. Беше второ поколение американец и си умираше да клейми всички чужденци наред, без роднините, разбира се. Но отстъпи крачка назад, щом видя, че дълбокомислията излизат от устата на Човека костенурка.

— Това тук е Майрън — представи го баба. — Тази вечер ще ми кавалерства.

— Чудесна къща имате — отбеляза Майрън. — Най-хубава си е алуминиевата дограма. Това тук е алуминиева дограма, нали?

Боб търчеше из къщата като побесняло псе — беше превъзбуден от миризмата на вкуснотии. Спря в антрето и задуши задника на баща ми.

— Махайте го това куче оттук! — изврещя баща ми. — Откъде се взе?

— Това е Боб — представи баба и него. — Какво толкова, казва ти здрасти. Гледах по телевизията едно предаване за кучета и там казаха, че когато душели, все едно се ръкували. Сега вече знам всичко за кучетата. И сме извадили голям късмет, че са клъцнали топките на Боб още докато е бил пале и не си е създал навика да ти чука крака. Било много трудно да отучиш кучето си от това.

— Навремето като малък имах заек, който ги вършеше същите — намеси се и Майрън. — Като ти се лепне, и няма отърване, и с кулокран не можеш да го издърпаш. И хич не пробираше пустият му заек. Веднъж като налетя на котката, щеше да я умъртви горката.

Усещах как Морели се тресе зад мен в беззвучен смях.

— Прегладняла съм като вълк — оповести баба. — Хайде да ядем.

Насядахме всички около масата без Боб, който щеше да вечеря в кухнята. Баща ми си взе две пържоли и подаде останалите на Морели. Започнахме да си предаваме и пюрето. А също зеления фасул, ябълковия сос, бурканчето с туршията, панерчето с хлебчетата и маринованото цвекло.

— За мен без цвекло — рече Майрън. — От него получавам киселини. И аз не знам каква е тая работа, но почнеш ли да остаряваш, и от всичко получаваш киселини.

Старост нерадост — но аз още бях далеч от киселините.

— Пак викай ура, че можеш да вървиш — отвърна баба. — Не си опрял до метамуцила. След като Прекупвача излезе от бизнеса, цените на лекарствата ще достигнат баснословни нива. И другите неща няма да са ни по джоба. Добре, че купих навреме колата.

Майка ми и баща ми вдигнаха глави от чиниите.

— Кола ли си купила? — шашка се майка ми. — Никой не ми е казал.

— Да знаеш само колко е хубавка! — възкликна баба. — Червен корвет.

Майка ми се прекръсти.

— Боже Господи! — пророни тя.

Към следващата част или към съдържанието

Джанет Еванович Пет за четири (10)

Метаданни

Данни

Пет за четири

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 9

Джанет Еванович
Пет за четири (10)