Джон Лескроарт
Мотивът (9)

9

Облечен само по риза, Глицки излезе от задната врата на Дизмъс Харди и спря на горното стъпало на стълбите към задния двор. Тъкмо беше оставил Трея, Франи и бебето в утробата й в кухнята. Вдигна поглед към лазурното небе. Слънцето още не се бе спуснало зад него и сянката от къщата на Харди се бе проснала върху цялата дълга и тясна морава в задния двор на Харди и наполовина нагоре по оградата, приблизително на височината, на която Франи бе подрязала буйните цъфнали рози — бели, червени, жълти, пурпурни, огненочервени.

Къщата на Харди се намираше на върха на невисок хълм и оттук Глицки виждаше окъпаните в слънце покриви на квартал Ричмънд чак до деловия център на града на около шест километра на изток. Върхът на Трансамериканската пирамида стърчеше някак налудничаво над ръждивочервения купол на синагогата на Аргело. Малко вдясно различи искрящата белота на църквата „Сейнт Игнатиъс“ на територията на университета на Сан Франциско. Тук-там някой прозорец отразяваше слънчевата светлина — малки диаманти, осеяли пейзажа. Нямаше и следа от мъгла, само съвсем лек ветрец, а вечерта бе топла.

До къщата под него чистофайникът Харди подреждаше въглища върху един вестник за покритото барбекю. Глицки го наблюдава как отброи някакъв несъмнено мистично точен брой брикети. Когато Харди поднесе клечка кибрит към хартията отдолу, димът започна да се издига нагоре към мястото, където седеше Глицки.

— Не се притеснявай — обади се Харди. — Димът се привлича от красотата.

Глицки изръмжа и прие думите му като напомняне да се премести.

— Знаеш ли — каза той, слизайки по стълбите, — можеш да си купиш барбекю на пропан за около стотина долара. Пускаш газта, натискаш едно копче и готово. Измислиха го преди няколко години, сигурно си чувал.

Харди отпи бира от бутилката си.

— Копчетата винаги се чупят и не работят.

— А този комин работи, така ли?

— Само почакай.

— Точно това имам предвид. Ами ако не искам да чакам? Или да се опушвам?

— Тогава, приятелю, просто не ставаш за барбекю, което предполага да не се бърза и, както навярно си забелязал, известно количество пушек. Когато човек пече нещо, особено на огън, то често пуши. Провери, ако не ми вярваш. Освен това никак не ми допада идеята да си имам бомба в двора.

— Бомба ли?

— Бутилката с пропана. Ако едно такова чудо избухне, ще взриви цяла сграда.

— И това според теб често ли се случва?

Харди отпи от бирата си и сви рамене:

— Достатъчно е да стане и веднъж.

— Не мога да променя мнението ти, нали? Нито за пропана, нито за каквото и да било друго.

— Обаче толкова ти е приятно да опитваш. Мисля, че веднъж успя да ме убедиш в нещо. Знам, че не беше да опитам студена консервирана шунка. Никога не бих направил подобно нещо.

— Знам, че успях да те накарам да носиш по-хубави обувки, отколкото носехме, докато патрулирахме.

— Ето виждаш ли? Макар да е било преди двайсет години.

— Беше преди трийсет години.

— Трийсет ли? — учуди се Харди. — Не думай! Не може да е било преди трийсет години. Това значи, че вече съм стар.

— Ти си много стар — каза Глицки, приближи се до скарата и докосна с длан комина. — А това нещо още не се е затоплило.

— Не искай да стане на секундата. Накрая винаги се нагрява.

— Паважът също в слънчеви дни, само че хората обикновено не се опитват да готвят отгоре. Сетих се за още един.

— Още един какво?

— За още един път, когато успях да те накарам да промениш мнението си. Накарахте да се кандидатираш за работа в прокуратурата, след като един бог знае колко години се бе скитал в пустинята.

— Само десетина. Освен това не беше пустинята, а в „Шамрок“. — Това беше барът, от който Харди притежаваше една четвърт. — Евреите като теб се скитат в пустинята. Добрите ирландци като мен намират умствен покой в доста по-влажна среда. Сещам се за „Гинес“, за някой по-лек коктейл от време на време.

— Може би си спомням по-добре от теб. Но фактът си е факт. Причината да практикуваш право и да забогатяваш е, че преди доста години те накарах да промениш мнението си.

Харди вдигна бутилката си:

— За което те поздравявам.

Глицки си дръпна един стол, за да седне до масата в двора. Харди се мотаеше с комина, повдигаше го, духаше в основата му, поставяше го обратно върху скарата. След това и той седна.

— Да благодарим на бога за топлата нощ.

Глицки не му отговори веднага. Когато реши да го направи, каза:

— Иска ли ти се някога да спреш?

— Да спра какво?

— Всичко. Промяната, новите и неочаквани преживявания, каквото е на ред.

— Тогава ще умреш — възрази Харди.

— Не говоря завинаги — поклати глава Глицки.

— Но ако си спрял, няма време и значи е завинаги.

— Да се престорим, че не е, става ли? Нали знаеш кои са любимите ми книги, на Патрик О’Брайън? Филма „Господар и командир“? Такива книги.

— Какво за тях?

— В тях непрекъснато вдигат един тост — „Дано не се случва нищо ново“. Точно така се чувствам. Че би било хубаво да поспра само за малко. Когато нещата са хубави.

Харди метна кос поглед към приятеля си над масата. Такъв разговор не беше типичен за Глицки.

— Нещата наистина са хубави — каза той. — Да чукаме на дърво да си останат такива. — Той почука по масата с кокалчетата на пръстите си и сниши глас: — За Кунео ли си мислиш?

Глицки следеше с пръст грапавините на масата.

— Малко.

— Малко, но през цялото време.

— До голяма степен — кимна Глицки.

— И аз.

— И чакаш всичко да свърши.

— И това, обаче може и да не стане така. — Харди погледна към приятеля си. — Добре ли си?

— Точно в този момент да. Обаче нещата ще се променят, защото винаги става така.

— С Кунео ли имаш предвид?

— Да, обаче и с други неща — посочи той към къщата. — Бременността…

— Смятах, че с нея всичко е наред.

— Така е — тежко въздъхна Глицки. — Непрекъснато си повтарям, че човек може да преживява щастливи моменти от време на време и това не означава, че след това ще бъдеш вечно прокълнат.

— Искаш да кажеш, че когато всичко е наред, след това нещата могат да се развиват само в отрицателна посока?

— Може би.

— Според друго мнение биха могли да станат още по-хубави.

— Не особено често.

— Разбира се, твоята вечно оптимистична натура би казала точно това. Само че наистина е възможно. Понякога се случва. — Той завъртя бирената си бутилка върху масата. — Не бях съвсем сигурен, когато двамата с Франи решавахме дали да се опитваме тя да забременее с Винсънт. Смятах, че с Век вече съм ударил джакпота — имахме здраво малко момиченце, бяхме спечелили. Най-добре да благодарим на съдбата и да спрем дотук. Но когато се роди Вини, направо ми се стори върха на сладоледа.

— Може би за това става дума — съгласи се Глицки. — Проблемът с второто дете. Може пък да не е наред. Бебето.

— И защо да не е? Рейчъл е добре. Другите ти деца също са здрави. Двамата с Трея имате хубави гени. Какъв е проблемът?

— Нищо, освен че, както каза ти, децата ми винаги са били добре.

— И имаш чувството, че насилваш късмета си?

— Нещо такова — кимна Глицки.

— А нещастник като теб не заслужава да бъде щастлив?

— И това го има.

— Не знам. Чувство за вина, може би.

— За какво.

Глицки замълча.

— Може би за онова, което направихме.

Харди изчака за миг, след това прошепна:

— Нямахме избор. В противен случай щяха да ни избият.

— Знам.

— Това е истината, Ейб.

— Знам — повтори. — Знам.

— Ами тогава? Защо се чувстваш виновен?

— Няма причина. Прав си. Може би е някакво най-общо чувство. Първороден грях. Може би просто не ни е писано да сме щастливи. Искам да кажа, че животът на хората просто не е щастлив.

— Освен когато е щастлив.

— И точно затова — каза Глицки, — ако в момента, тази вечер, всичко можеше да си остане каквото е, щях да бъда много доволен.

— Знаеш ли, че в момента се намираш опасно близо до признанието, че си щастлив?

— Допускам, че в известен смисъл е така. Сравнително.

— Боже, овладей се, Ейб — възкликна Харди. — Ще си докараш херния от толкова ентусиазъм.

— Просто не мога да повярвам — казваше Глицки пред приятелите си около масата за вечеря час по-късно, — че Хановър е бил толкова голям играч, а са знаели толкова малко хора.

— Може би точно затова е бил толкова добър — отбеляза Харди. — Искам да кажа, че едва ли някой следи всички подробности по договорите на общината за вдигането на коли с „паяци“, колкото и да са интересни.

Франи остави вилицата си.

— Нали не смяташ наистина, че може да убият човек заради това?

— Бизнесът с общинските „паяци“ струва петдесет милиона долара. Десет милиона годишно в продължение на пет години. Мога да убия Диз за половината от тази сума.

Харди кимна в знак, че оценява комплимента.

— Но тогава кой е заподозреният? — попита той.

Мъжете седяха един срещу друг на масата, а жените — отстрани. Изядоха печеното си филе от камбала и зеления грах и явно на никого не му се ставаше, за да разчисти. При споменаването на евентуален заподозрян в убийство Глицки не можа да се сдържи и се наведе напред, искрено развълнуван:

— Точно тук става интересно. „Тау/Холдс“ получава договора вече двайсет години. Някой може ли да познае колко оплаквания са постъпили само през последните две години? При това не говоря за оплаквания от хора, чиито коли са били вдигнати? Говоря за оплаквания от престъпления. За крадене на пари, на радиоапарати и CD плейъри и на всякакви други неща от колите, за продажбата на колата на части, за изгубването на коли и така нататък? Знаете ли колко?

— Колко коли вдигат? — попита Харди.

— Около осемдесет хиляди годишно.

Цифрата накара Франи да се оживи.

— Не, не може да бъде. Само в града?

— И това е годишно — кимна Глицки. — Огромна цифра.

— Чакай малко — прекъсна го Харди. За миг затвори очи и забарабани с пръсти по масата. — Това прави около хиляда и петстотин на седмица. Мисля, че е постижимо. Двеста коли дневно.

— Малко повече. — Глицки обичаше подробностите. — Така, да се върнем на въпроса колко оплаквания от криминални деяния е получавала общината.

— По едно на ден? — предположи Трея.

— Повече.

— Сто и шест? — попита Франи.

— Щом искаш да се майтапиш — разпери ръце Глицки. — Средно по три и половина дневно. Всеки божи ден.

— И това са хората, които общината мъдро е удостоила с договор от колко години? — попита Харди?

— Почти двайсет години — каза Глицки. — И не забравяйте, десет милиона годишно.

— Без да включваме онова, което крадат, допускам — отбеляза Трея.

— Точно така. Без него.

Трея изопна гръб и се обърна към съпруга си:

— Кларънс знае ли тези цифри?

Глицки поклати глава:

— Обикновено прокурорът не е замесен. Може би знае за някои индивидуални оплаквания, но не познава цялата картинка.

— Защо не? — попита Франи. — Не трябва ли някое официално лице да знае за това? Ти си разкрил всичко само за един ден, Ейб.

— Само защото търсех нещо за Хановър, а името му се появи в тази статия.

— Където пишеше какво? — попита Харди.

— Ами, по ирония на съдбата статията дори не беше за него, не цялата. Беше за „Тау/Холд“. Миналата година от „Кроникъл“ направили разследване, макар че историята била погребана някъде на задните страници. От написаното излиза, че „Тау/Холд“ просто са наели няколко неподходящи субекта и това е всичко. Всички били отдавна уволнени. Не било системна проява в бизнеса им. И със сигурност не било свързано с ръководството на компанията.

— Не — обади се Трея с убийствена ирония, — разбира се, че не може да е свързано с това.

— И какво е станало? — попита Франи. — Искам да кажа, къде е замесен Хановър?

Глицки замълча, наля си малко вода и се наслади на момента.

— Явно „Тау/Холд“ има връзки с наскоро починалия наш бивш кмет, господин Уошингтън.

— Защо ли предчувствах нещо такова? — обади се Харди.

— Защото си проницателен съдник на работата на общината. Оказва се, че Уошингтън усетил как положението около тези оплаквания започва да се нажежава. Затова при изтичането на последния договор той не го продължил автоматично, както направил предния път.

— Без да го пусне на търг? — попита Харди.

— Да. Единствените изпълнители. Имаме много такива тук. „Тау/Холд“ не са се явявали на търг през последните петнайсет години по време на управлението на четири администрации.

— Представяте ли си — обади се Франи, — явно са вършили чудесна работа!

— Както видяхме, скромно чудесна — каза Глицки. — Но не толкова страхотна, че Уошингтън да не им отправи предупреждение.

— И какво е направил той? — попита Трея.

— Подновявал е договора им месец за месец, което явно доста ги е понапрегнало, както става ясно от оплакванията. Цифрите, за които споменах, са след като договорът им е изтекъл.

Харди остави на масата чашата с виното си.

— А защо Уошингтън просто не ги е уволнил?

Този път Глицки наистина се усмихна:

— А, ето че наближаваме до същността. Не ги е уволнил, защото шефът на предизборната му кампания — добре познатият на всички ни Нилс Гранат, нали? — всъщност работи като лобист, а по някаква случайност един от най-големите му клиенти била фирмата „Тау/Холд“.

— Колко голям? — попита Трея.

— Хонорар от четвърт милион долара годишно. Откакто минали на месечни договори.

— Нуждая се от повече такива клиенти — подсвирна Харди.

— Затова Гранат в основни линии е оправдавал „Тау/ Холд“ пред кмета — каза Трея.

Глицки кимна:

— Това е най-снизходителното тълкуване. По-циничните от нас смятат, че по някакъв начин Гранат просто е пренасочил част от хонорара си към Уошингтън. Носят се слухове дори за куфарчета с пари в брой.

— Направо съм шокиран — възкликна Харди. — Подкупи в общината?

Само че Франи се обърна към Глицки:

— Пропуснах ли къде е връзката на Хановър с всичко това?

Глицки се пресегна и леко докосна ръката й.

— Търпението ти ще бъде възнаградено, скъпа моя. Ей сега. Оказва се, че свободните занимания на Хановър до голяма степен са същите като тези на Гранат, само че може би в по-големи национални мащаби. Той не е ръководил предизборната кампания на Кейти Уест, само че много я е подпомогнал с парите и с контактите си.

— Той е представител на друга компания за вдигане на коли — каза Харди.

— Отлично, Диз — облегна се Глицки и разпери ръце. — Дами и господа, позволете да ви представя „Бейшор Аутотау“, която до миналата сряда е била клиент на Пол Хановър.

Последва кратко мълчание, което Франи наруши с въпроса:

— Ти наистина ли смяташ, че това има нещо общо с убийството му?

— Не знам дали наистина вече си го мисля — поклати глава Глицки, — но със сигурност това е връзка, каквато повече или по-малко очаквах и се надявах да намеря.

— А сега след смъртта на Хановър какво ще стане с „Бейшор“? — попита Харди.

— Точно там е въпросът — обясни Глицки. — „Паркинги и пътно движение“, общинската служба, която контролира договора за „паяците“, вече ги е препоръчала като заместници на „Тау/Холд“, но решението трябва най-напред да бъде одобрено — заседанието е след десет дни — от нещо, което се нарича Общинска транспортна агенция, която има седем членове, четири от които зависят директно познайте от кого? — обърна се Глицки към съпругата си очаквателно.

Тя не го разочарова:

— Кейти Уест.

— Значи Кейти контролира връчването на договора — каза Франи.

Глицки кимна на всички:

— И той ще бъде даден на „Бейшор“. Разбира се, освен ако убийството на лобиста на „Бейшор“ не я накара да преосмисли приоритетите си.

— Това би обяснило личният й интерес към случая и нарушаването на стереотипната процедура — отбеляза Харди.

— И на мен ми хрумна — потвърди Глицки.