Джон Лескроарт
Мотивът (22)

22

Показанията на Кунео отнеха почти целия следобед и Браун попита Харди дали би предпочел да приключат за днес, вместо да започва кръстосания си разпит и да се налага да го продължава на следващия ден, след като е задал само няколко въпроса. Както бе по отношение на всичко останало в този процес, и това решение имаше своите за и против. Дали да се възползва от първата възможност и незабавно да атакува фактите и впечатленията от показанията на Кунео, за да не даде възможност на съдебните заседатели да се приберат у дома и да преспят с тази мисъл? Или беше по-добре да подложи инспектора на кръстосан разпит без прекъсване, който може да го изтощи и да върне обичайната му нервност? Накрая, отчасти защото остана с впечатлението, че Браун би предпочела съдът да се оттегли, а той искаше да достави удоволствие на съда, Харди избра втората възможност.

Затова беше едва четири и няколко минути, когато двамата с Катрин се озоваха в клетката зад съдебната зала. Седнаха на бетонната пейка — Харди, приведен напред с наведена глава и опрял лакти на коленете си.

— За какво си мислиш? — попита го тя.

— Че ми се иска да се беше прибрала у дома след разговора със свекъра си.

— Знам.

Той й метна кос поглед.

— Как научи за пожара?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, след като не си била у дома и не си гледала новините по телевизията, какво те накара да се върнеш в дома на Пол?

Въпросът му я накара да застине:

— Не знам. Може би съм чула по радиото. Може би съм пуснала радиото…

— Може би! — Харди рязко се изправи и изстреля думите към нея. — Може би си включила радиото? Що за глупости!

— Това не е…

— Ти си ходила на пожара, Катрин. Била си там, разговаряла си с Кунео и с Бекер. Какво те накара да отидеш там?

— Аз… не съм сигурна. Искам да кажа, че разбира се, знаех за пожара. Можеш да чуеш нещо и да не си спомняш откъде точно си го чул, нали? Тази нощ стоях в колата си, пред дома на Карин един бог знае колко време, след това отидох чак до офиса на Уил, но беше късно и там нямаше никой, а след това просто карах, без да знам къде да отида. Сигурна съм, че радиото в колата беше пуснато. Сигурно съм го пуснала и когато са съобщили за пожара… — тя просто не можеше да намери повече думи.

— И каза и на двамата инспектори, и на мен, че си научила за него от телевизията.

— Да. Спомням си…

— Какво си спомняш? Какво им каза или какво се случи наистина?

— И двете, Дизмъс — осмели се да докосне ръката му тя, — не се дръж така.

Той се дръпна от нея и стана.

— Никак не се държа, Катрин.

— Плашиш ме.

— Аз ли те плаша? Трябва да ти кажа, че ти ме плашиш. — Той отново седна и сниши глас: — Може би не разбираш, но има цели пет часа от момента, когато си си тръгнала от дома на Пол първия път, и когато си се върнала там по време на пожара. Ти ми каза, че през цялото това време си била пред дома на Карин и си я чакала да се прибере, надявала си се да се прибере, което би означавало, че не е била с Уил. А сега научавам, че си ходила с колата един бог знае къде и че може би — обожавам това може би — радиото е било пуснато… Мили Боже!

Отново се изправи, приближи се до пръчките на решетката и ги стисна. Отне му известно време, но най-накрая успя да се овладее, върна се и седна до клиентката си.

— Знаеш ли, Катрин, много неща, всъщност всичко, което преживяхме заедно напоследък, ми се струваше правилно и редно, защото приемах на доверие много от това, което си, което представляваш. Ти си първата жена, която съм обичал и не искам да повярвам, никога не съм можел да повярвам, че си способна да извършиш това, в което те обвиняват.

Тя понечи да каже нещо, но той я прекъсна:

— Не, позволи ми да довърша, моля те. Повярвах ти преди, когато ме излъга за това алиби и ми каза, че не си искала да те помисля за жена, способна да шпионира съпруга си. Сега вече знам, че си такъв човек и мога да го приема и знаеш ли какво? То изобщо не променя отношението ми към теб. Всичко е наред. Сигурно ще се учудиш, но мнозина от нас не са съвършени. Само че е съвсем различно да продължаваш да ме лъжеш. Лъжите са нещо лошо. Те разкъсват тъканта. Бих предпочел просто да ми кажеш, че си ги убила. Така ще знам коя си и ще работим с каквото имаме.

Ръцете на Катрин бяха сключени в скута й и сълзите й капеха върху тях.

— Ти знаеш коя съм.

— Преди час бих казал, че е така. А сега ще остана тук, докато не ми кажеш нещо, в което да повярвам.

Тишината ставаше все по-тежка, докато секундите се нижеха. Цялото тяло на Харди усещаше гравитацията, която го теглеше към отчаянието. Обърна глава към нея. Тя не беше помръднала. Бузите й бяха мокри от сълзи. Без да го поглежда, тя проговори едва чуто:

— Не разбрах за пожара от телевизията.

Той чакаше.

— Ходих в един бар. Телевизорът беше пуснат.

— В кой бар?

— „Харис“ на Филмор. Паркирах пред дома на Карин и останах там, докато се стъмни, а когато тя не се прибра, разбрах, че е някъде с Уил и просто реших… реших, че и аз трябва да му изневеря. Да му го върна. Децата ми, особено момичетата, не бива да узнаят, че съм извършила това. Аз не правя такива неща, Дизмъс, никога досега не съм правила. Но бях изпаднала в паника. Животът, който бях живяла от двайсет години, беше свършил. Знам, че го разбираш.

— Не знам какво разбирам — каза Харди. — Кой те взе оттам?

— Там е работата. Уплаших се. Изпих една маргарита и говорих с някакъв тип около час, но… както и да е… пожарът ме спаси.

— По телевизията?

— Да.

— И ти трябваше да отидеш на мястото на пожара, защото гори къщата на свекъра ти?

— Да. Беше само на няколко пресечки. Трябваше да отида. — Тя отново докосна ръката му и този път задържа своята там. — Дизмъс, наистина се случи това. Това направих. Затова не можех да ти кажа. Трябва да ми повярваш. Това е истината.

 

 

Още сълзи, този път на Франи.

Лицето й бе набраздено от сълзи, докато седеше, гушнала Закари, с Трея от едната си страна и Рейчъл от другата. Седяха на дивана в дневната на Глицки. Трея, все още изтощена, въпреки това бе успяла да се облече. Рейчъл бе необичайно притихнала, явно заразена от сериозността и напрежението на възрастните. Седеше притисната до Франи и държеше обутото краче на братчето си в малката си ръчичка.

Веднага щом бе научила новината, Франи дойде, за да разбере с какво може да помогне. Най-малкото, донесе им вечеря за днес. Обади се на съпруга си и му каза да се срещнат в дома на Глицки веднага щом се освободи — нещо не било наред със сърчицето на бебето. Можело да се наложи да вземат Рейчъл при тях у дома, ако се налагало.

— Изглежда направо съвършен — каза тя, подсмърчайки.

— Така е — отвърна Трея. — Просто все още не знаят много.

— Обаче знаят, че не е стеноза на аортата — каза Глицки, но гласът му не звучеше особено убедително. Той и останалите мъже — баща му Нат и Дизмъс Харди — седяха на столове от отсрещната страна на малката стая. Глицки разказа набързо за първото посещение на кардиолога, за двете възможности за състоянието на Закари, които му бе представил. ВСД била по-добрата прогноза и те се надявали да се окаже тя. — Затова ни се иска да вярваме, че имахме късмет, макар че в момента не изглежда точно така.

— Сигурни ли са, че е дупчица в сърцето му? — попита Харди.

— Да — отвърна Трея. — Тази сутрин потвърдиха.

— Но това може да се промени? — попита Франи.

— Няма да се промени фактът, че е дупчица — каза Трея. — Обаче няма да се окаже, че е стеноза на аортата, ако това имаш предвид. Не допускат да е това.

— Сигурни са, Трей — обади се Глицки в желанието си да бъдат точни. — Не е стеноза на аортата. В момента им прилича на безвреден шум на сърцето. Така казват.

— Лошото е, че засега не могат да направят никакви прогнози — каза Трея. — Той може да посинее утре, или още днес, или през следващите пет минути…

— Или никога — намеси се Глицки. — Може би.

— Да, или никога — съгласи се съпругата му.

Осемдесетгодишният Нат Глицки се изправи и прекоси стаята:

— Време е малчуганът да се запознае с дядо си — каза той, — ако някоя от вас, красавици, се дръпне и направи на стареца малко местенце.

— Кого наричаш старец? — възрази му Франи и му направи място.

Харди даде знак на Глицки и двамата отидоха в кухнята, където останалите не можеха да ги чуват, ако говореха тихо. Хорди извади от кафявата хартиена торба голямата тенджера, която бяха донесли, после свали фолиото от отвора й. Франи бе приготвила световноизвестните си бели макарони със сирене и наденички. Бяха все още топли. Харди ги пъхна във фурната, след това издърпа една маруля от другата торба.

— Купа за салата? — попита той. — Глицки я извади от бюфета и му я подаде, а той го попита: — Ти държиш ли се?

— Малко съм замаян — въздъхна дълбоко той. — От време на време. В болницата беше доста зле. Когато лекарят ми каза да се надявам да е само дупчица в сърцето, ми се прииска да го убия.

Харди мълчеше. Той бе преживял смъртта на свое дете. Познаваше чувството.

— Непрекъснато си повтарям, че това е малкият дявол — продължи Глицки. Белегът на устната му изпъкна, докато той се бореше с чувствата си. — Утре ще ходим в болницата за още изследвания. Тогава ще стане ясно.

— Утре?

— Искат да го наблюдават отблизо през първите дни — кимна Глицки.

— Но ще ви позволят да се приберете у дома, нали?

— Той си е добре у дома, освен ако нещата не се променят. Днес за няколко минути дори успях изобщо да не мисля за това.

След това Глицки разказа за неуспешните си опити да намери колата на Миси, за това, че бе успял все пак да открие адреса й, и за разговора си с Рут Гътри.

През цялото време Харди мълчаливо миеше марулята, изплакна я, накъса я на малки парченца в голямата дървена купа. След като Глицки му разказа къде е живяла Миси, къде е работила и как е плащала наема с чековата си книжка, Харди пусна и последното парченце маруля в купата.

— Имаш ли готов сос, или да разбия малко?

— Ти май не ме слушаш — каза Глицки.

— Слушам те. Радвам се, че си намерил с какво да се разсееш от проблемите тук, обаче Миси Д’Амиен няма никакво значение.

— Как така?

— Отчасти защото никога не е имала значение, отчасти защото Катрин отново промени алибито си днес. За пореден път.

— На заседанието?

— Не, слава богу. Само пред мен — погледна той приятеля си в очите.

— Смяташ ли, че го е направила?

— Вече не смятам, че е невъзможно. Така да го кажем. — Взе една кърпа от дръжката на хладилника, избърса ръцете си и каза: — Сега ми се струва, че би било огромна грешка да й позволя да свидетелства…

— Защо?

— Защото ще я попитат за алибито й — със сигурност ще го направят, защото вече знаят, че отначало е излъгала за него. И за да им отговори, тя или ще трябва да лъжесвидетелства, или отново да промени версията си. И в двата случая ще е истинско бедствие. Само че ако не свидетелства, историята със сексуалния тормоз също отива по дяволите, а аз винаги съм смятал, че това е причината Кунео да си я набележи. Нещо повече, това е теория, в която биха повярвали и съдебните заседатели.

— Значи не смяташ, че ще повярват на мен?

— Ще ти повярват, разбира се. Ще повярват, че Катрин ти е казала за това. И какво? Ако не я накарам да застане на свидетелското място и да го заяви лично, тогава показанията ти ще останат без потвърждение. Ще се основават на слухове и няма да бъдат приемливи… знаеш го не по-зле от мен. Да не говорим, че вече превърнахме това в огромен въпрос и трябва да го разгледаме. Затова нямаме шанс, ако тя не свидетелства. Направи ли го, спукана ни е работата.

Глицки се бе облегнал на кухненския плот със скръстени ръце и свъсено лице.

— Не искам да повярвам, че Кунео през цялото време е бил прав.

— И аз. Само че след Кунео Роузън ще призове неговите свидетели, а това също ще бъде грозна картинка. Всички ще кажат, че са видели Катрин, и аз вече започвам да си мисля, че причината да го твърдят е, че наистина са я видели.

Глицки помълча секунда-две, след което попита:

— Значи смяташ, че в крайна сметка тя е взела пръстена?

— Пръстена ли?

— Да. Пръстена на Миси. — Забеляза въпросителния поглед на Харди и обясни: — Рут Гътри го спомена днес, преди да си тръгна, и аз си спомних, че чух за това доста отдавна, още в началото на всичко.

— Канех се да се обадя на Страут по този въпрос. Сигурен ли е, че не е бил на трупа?

— Никаква възможност. Видях трупа, Диз. Нямаше никакъв пръстен. Всъщност изобщо нямаше пръсти.

— Добре, но защо да смятаме, че Катрин го е взела?

— Защото, ако… ако наистина е виновна, най-вероятно е извършителят да го е свалил от тялото. Предполага се, че пръстенът струва колко… сто хиляди? И още не е намерен? Какво остава? Някой да го е взел.

— Или да е паднал в пожара.

— Добре, но тогава щеше да е в пепелта.

— Може пък Бекер или някой от хората му да са го взели.

Това не допадна на Глицки:

— Малко вероятно е. Бил съм на такива места, момчетата от пожарната описват всичко. А ти защо смяташ, че не го е взела Катрин?

Харди не отвърна веднага. Въпросът беше хубав.

— Най-вече защото тя попита за него едва вчера по време на процеса. Не вярвам да повдигне въпроса, ако го е откраднала. Но най-вече, защото й хрумна случайно и тя веднага ми го каза. Така ми се стори. Сигурен съм, че не беше репетирано. Просто ме попита къде е пръстенът.

— Добре — съгласи се Глицки. — Колко лошо е новото й алиби?

— Не е по-лошо от предишното. Просто е различно. Защо?

— А достоверно ли е? Може ли да е истина? Ти как смяташ?

Харди вдигна ръка км челото си.

— Защото ако е истина, макар и да е различно, тя не го е извършила — каза Глицки.

Харди вдигна поглед към тавана, поклати глава и изруга.

— Трябва да намериш пръстена — заяви Глицки.

 

 

Харди прогони от мислите си малкото недоразумение, което бе имал със съпругата си. Разбира се, тя беше разочарована, че той няма да се прибере у дома след вечерята у Глицки, но знаеше как стоят нещата по време на процес. Щеше да го преодолее, той също. Само че в момента Харди трябваше да се опита да поговори с Мери Родман, снахата на Катрин. Днес тя беше присъствала в залата и той искаше да размени няколко думи с нея, само че разговорът за сметките с Уил му бе попречил и бе отнел цялото време.

Обаче необичайно бързото темпо, с което се развиваше процесът — за разлика от ледниково бавното придвижване на предварителните искове и събирането на доказателствата през последните месеци, — осуетяваше усилията му да бъде с крачка напред пред развитието на събитията. Сега, само за да не изостава, той трябваше ефективно да използва всяка възможна секунда от този и от следващите дни. Макар да бе под напрежение, Харди почувства, че трябва да се види тази вечер с Ейб и с Трея, да им засвидетелства подкрепата си. Но сега мисията му беше изпълнена, посланието бе предадено и той отново се залови за работа, посвети времето си на своята клиентка.

От кабинета си беше уговорил срещата първоначално за седем и половина. Направи го веднага щом се върна от съдебната зала, още преди да провери съобщенията си. Когато получи обаждането от Франи да се срещнат за вечеря у Глицки, отново се обади на Мери и попита дали може да отложат срещата за девет и точно в този час позвъни на входната й врата.

Семейство Родман живееха в добре поддържана къща с тухлена фасада в северната част на Мейсъник. По-малката дъщеря на Хановър, Мери, явно като всички останали жени, замесени в този случай, беше много апетитно парче. По време на работата си по този случай Харди си бе дал сметка, че Хановър е от мъжете, които имат достойна за завист слабост към красивото. Първата му съпруга — Тереза, свекървата на Катрин — макар да бе на малко повече от шейсет години и да имаше властен и тираничен характер, все още хващаше окото, Нефертити в есента на живота си. И двете дъщери на Пол, Мери и Бет, бяха пренесли тези гени в следващото поколение. Катрин, може би най-красивата от трите, бе станала снаха в семейството. А Миси Д’Амиен щеше да се присъедини към него всеки момент. Красота, накъдето и да се обърнеш.

След като отново представи Харди на съпруга си Карлос и на сина си Пабло, Мери го заведе в една мъничка дневна, вероятно не по-голяма от дневната на Глицки. Само че онова, което не достигаше на тази стая и на къщата като цяло откъм простор, бе компенсирано от очарование. Удобни кресла с бургундскочервена кожа и поставени високо малки прозорци ограждаха удобната запалена камина. Пред нея паркетният под бе застлан с тъмночервен персийски килим. По стените висяха поставени в красиви рамки и подбрани с вкус акварели.

Мери му посочи дивана в отдалечения край на стаята и седна на срещуположния му от Харди край. И тя като останалите жени от семейство Хановър носеше тъмната си коса дълга, няколко сантиметра под раменете. За разлика от майка си Тереза обаче — всъщност и от Катрин — домакинята му беше миньонче, крехка на вид и със сериозен поглед. Бе облечена със същия пуловер и панталон, с който бе в съдебната зала днес, и съвсем малко грим. Катрин беше казала на Харди, че тя е най-емоционалната и най-състрадателната от братята и сестрите. Донякъде за негова изненада Мери заговори първа:

— Трябва да ви кажа, че днес на обяд успяхте доста сериозно да разстроите брат ми. Това ли е подходът, след като процесът вече започна? Да накарате всички да се изправят на нокти?

Харди попита с леко любопитство:

— Кой още е изправен на нокти? Вие ли?

— Ами… не. Но Уил беше.

— Уил не ми плащаше, Мери. Не ми се иска да се налага да изоставя Катрин, затова…

— Не бихте направили подобно нещо!

— Може би не, но нека засега това си остане наша тайна.

Тя се усмихна изморено:

— Смятам, че той се държи ужасно — имам предвид Уил, задето настройва децата срещу нея. Тя винаги е била добра майка. — Мери поклати глава. — Вече не знам какво да мисля. Никога не съм допускала, че ще я арестуват, а когато го направиха, просто не можех да повярвам, че тя би… че изобщо би се стигнало до процес. При тези невероятно слаби доказателства срещу нея… Катрин не би могла… — заглъхна гласът й.

Макар да звучеше потискащо, Харди се зарадва да го чуе от човек, който през цялото време е бил на процеса. Нейната реакция беше показател за начина, по който разсъждаваха съдебните заседатели.

— Значи доказателствата не ви се струват убедителни, така ли?

— Знам, че казахте, че няма никакви веществени улики, и може би наистина няма, но останалите…

— Косвените улики ли?

— Да. Може на някои хора да им се стори, че те сочат към нея, нали?

— Но на вас не ви се струва така. — Не беше въпрос. — Вие познавате Катрин добре и знаете, че не е така, нали? Тя ми каза, че двете сте доста близки.

— Защо иначе ще идвам в съда всеки ден? Тя трябва да знае, че не всички от семейството са я изоставили. — Прехапа устни. — Искам да кажа, че Уил и майка ми… просто толкова е жестоко. Не знам защо той постъпва така.

— Бракът им е бил разклатен още преди това — каза Харди. — А сега с това, с нейните обвинения срещу него, е истинска война.

— Не знам защо Катрин говори тези неща за секретарката на Уил и за него. Можеше просто, знам ли, да го запази само между тях. Това е една от причините мама да е толкова бясна.

— Значи не смятате, че Уил е имал любовна връзка?

— Не знам. Просто ми се струва толкова подло, не мислите ли? Не ми се иска да вярвам, че би излъгал децата си. Толкова хора имат любовни връзки и се развеждат.

— Така е, обаче Уил не иска децата му да мислят, че той е причината. Би предпочел да смятат, че вината е нейна. И особено, след като днес в съда Кунео каза, че тя му се е сваляла.

Сега вече тъмните очи гневно проблеснаха:

— Това беше ужасно! Този човек е отвратителен! Забелязали ли сте как непрекъснато се движи, подскача, потропва, все едно е взел наркотици или нещо подобно? Не е възможно Катрин да е направила подобно нещо. Просто не е. Само че при всички тези обвинения разбирам защо хората не биха се замислили по-сериозно.

— Вие вярвате ли на Катрин?

— Да, но вярвам и на Уил. Той ми е брат. Моята кръв. А тя йода не става, нали знаете. — Мери въздъхна дълбоко. — Всичко ми прилича на някакъв ужасен кошмар. Така ми се иска вече да се събудим.

— Така е, знам. — Харди се възползва от възможността да подеме темата: — Вече ви отнех доста време. Искам да ви попитам нещо конкретно, ако нямате нищо против.

— Не, разбира се. Ако това ще помогне на Катрин…

— Чудесно. — Харди не искаше да й даде възможност да се замисля много. — Спомняте ли си следобеда на пожара, когато Катрин отишла да се срещне с баща ви и открила какви са плановете му за Миси и за семейството? Онзи ден прехвърлях всичките си разговори с нея и подробностите, които ми съобщи, и се натъкнах на факта, че веднага след като е излязла от дома на баща ви — много преди пожара — тя ви се е обадила. Спомняте ли си това?

— Разбира се, спомням си много добре — кимна Мери. — Беше много разстроена.

— Ами вие?

— Аз също се разстроих, предполагам, но ние двамата с Карлос се справяме добре. Не ми харесваха намеренията на татко, но не виждах как можем да му попречим. — След това явно си даде сметка какво е казала и закри устата си с ръка. — Не исках да прозвучи така. Никой нямаше да се опитва да спира никого. Просто бе много срамно, че татко е толкова лековерен.

— Имате предвид с Миси?

Тя кимна и каза:

— Само че той сам си печели парите, така че има право да ги харчи както си поиска. Без да се съобразява със семейството.

— Вие вярвахте ли, че Миси обича баща ви?

— Нито за миг.

— Добре, да се върнем за малко на телефонния разговор. Защо ви се обади Катрин?

— Мисля, че защото бяхме приятелки. Непрекъснато си говорехме. Освен това синовете ни са горе-долу на еднаква възраст, така че и това ни свързваше. След като си тръгнала от дома на татко, тя искаше цялото семейство да узнае, за да можем да решим какво да правим. Само че двете с Бет не бяха много близки — Бет е много сериозна и не е такава бъбривка като мен, — а и Катрин не искаше да се обади на мама.

— Значи вие им се обадихте?

— Да, спомням си, че веднага се обадих на мама, но не и на Бет. Тя не обича да я безпокоят на работа. Сега си давам сметка, че може би трябваше отново да позвъня на Катрин и да я поканя да дойде на футболния мач на Пабло. Така щяхме да успеем да си поговорим и нещата да се успокоят. Ако го бях направила… — поклати глава тя. — Както и да е, не го направих. За това ли искахте да ме питате? За обаждането?

— Почти. Това е част от алибито на Катрин и исках да изясня хронологията на събитията, преди да я призова на свидетелското място. — Това изобщо не беше вярно, обаче звучеше достоверно и Мери се хвана. — Има обаче и още нещо.

— Разбира се.

— Какво можете да ми кажете за пръстена?

Тя поклати глава:

— Този глупав пръстен. Какво искате да знаете?

— Всичко, за което се сетите.

Тя се замисли за момент:

— Ами това е най-глупавата постъпка на татко — да й купи онова нещо. И че след това ни каза колко струва. Шестцифрена сума, така ни каза, все едно най-сетне бе успял да стане член на някакъв много специален клуб. Точно оттук започна всичко… искам да кажа, че оттогава всички започнаха да гледат на Миси сериозно. А и мама! Направо щеше да умре. Похарчил е повече от сто хиляди долара за този камък на пръста й! Той никога не бе подарявал на мама годежен пръстен. По онова време са можели да си позволят само две златни халки. Но когато татко купи това чудовищно нещо за нея… — Тя поклати глава и остро въздъхна при спомена. — Както и да е. Та така за пръстена. Защо?

— Напоследък на няколко пъти става въпрос за него. Като че ли никой не знае къде е изчезнал пръстенът.

Този факт явно порази Миси и лицето й помръкна за миг, но Харди вече се надигаше. Две минути по-късно двамата се ръкуваха в студената нощ пред входната й врата, тя затвори зад гърба му и Харди затича към мястото, където беше паркирал.

 

 

Седнал в креслото в дневната си и пуснал само лампата над рамото си, Харди преглеждаше бележките си за разговорите, които бе водил със семейството на Катрин преди много време. С радост установи, че паметта не му изневерява напълно. Още от самото начало на случая си бе дал сметка, че всеки член на семейство Хановър има същия мотив да убие патриарха на семейството, затова бе разпитал Мери, Бет и Уил къде са били по време на пожара.

Уил, разбира се, е бил някъде в океана, далеч от калифорнийския бряг, с или без Карин Харис. Бет, консултант в застрахователна фирма в областта на екологията, беше правила изчисления в офиса си заедно с още четирима свои колеги докъм осем и половина. Мери работеше в инвестиционна банка в центъра на града, където й се беше обадила Катрин. Тя провери в календара си и установи, че съпругът й я бе взел от работа в пет и четвърт и двамата са отишли в парка Голдън Гейт на футболния мач на сина си от шест часа.

Когато бе провел тези разговори — още в самото начало, в края на предишното лято, — Харди не си бе дал сметка за степента, до която Тереза все още бе част от живота на децата си и от живота и бъдещето на техните деца, нейните внуци. Затова до този момент дори не бе разговарял с Тереза за това какво е правила през нощта на 12 май. Тя никога не бе попадала в списъка на възможните други извършители, който бе обмислял. Тереза беше просто бившата съпруга на Пол Хановър, отдавна отчуждила се от него. Очевидно обаче помежду им все още имаше някаква връзка, или пък беше силата на спомена, след като тя се вбесяваше от големината и от цената на годежния пръстен на новата му годеница. Онова, което Харди най-сетне узна, отново благодарение на разговора си с Мери тази вечер, беше, че Мери се е обадила на майка си веднага след разговора си с Катрин, в късния следобед на деня на убийството на Пол и на Миси, около три часа преди началото на пожара.

Харди затвори папката с бележките си, угаси светлината и отиде в малката си работилница зад кухнята, където държеше и картите си. Там потърси адреса на Тереза Хановър — Уошингтън Скуеър в Скот, Пасифик Хейтс.

На петнайсет пресечки по права линия от Аламо Скуеър.