Джон Лескроарт
Мотивът (21)

21

— Сержант Кунео, имаше ли конкретна причина да разпитвате обвиняемата в нощта на пожара?

— Да, имаше.

— И каква беше тя?

— Извикаха ме на местопрестъплението, за да разследвам двойно убийство. Обвиняемата каза, че е роднина на собственика на къщата. Дори само това бе достатъчно, за да разговарям с нея. Освен това обаче тя призна, че същия следобед е била в къщата и говорила с господин Хановър.

Каза ли ви за какво са говорили?

Първоначално да. Каза, че са говорили по семейни проси. Но когато я помолих да бъде по-конкретна, тя отговори уклончиво.

— Уклончиво ли?

Харди се изправи и възрази:

Възразявам. Свидетелят прави заключение.

Браун отхвърли възражението, а Роузън почти не забелям прекъсването.

Когато помолихте обвиняемата да обясни кои по-точно са били семейните въпроси, тя какво ви каза?

— Попита ме защо се интересувам.

— И вие какво й отговорихте?

— Казах й, че трябва да науча всичко, което се е случило през последните часове от живота на Пол Хановър, което включваше и онова, за което са разговаряли.

— Тогава тя разказа ли ви за темата на разговора си с господин Хановър?

— Не. Не го направи.

— Вие попитахте ли я изрично?

— Да, може би по шест различни начина.

— И тя не ви отговори?

— Не по същността на въпроса. Повтаряше само: „Това е лично“ или „Това е между мен и Пол“ или „Не мога да мисля за това в момента“.

— Притиснахте ли я по този въпрос?

— Не, всъщност не.

— Защо?

— Защото очевидно беше много разстроена от пожара. Държеше се така, сякаш току-що е узнала, че свекърът й, дядото на децата й, вероятно е мъртъв. След известно време много се разстрои. Тогава ми се стори, че има основателни причини за подобно нещо и я оставих на спокойствие.

Харди си каза, че ходът е доста добър. Роузън правеше така, че да представи Кунео като чувствителен и състрадателен човек.

— А сега ни кажете, инспекторе — продължи прокурорът, — имахте ли повод да забележите нещо характерно във външния вид на обвиняемата?

— Разбира се. От мен се очаква да забелязвам разни неща. Това ми е работата. Огледах дрехите й.

— И с какво беше облечена?

Харди се присви на стола си. Искаше му се да прекъсне разпита, да възрази на основание липса на връзка с делото, но знаеше, че Браун ще го отхвърли. Катрин беше облечена с каквото е била облечена и той не бе в състояние да направи нищо по този въпрос.

— Със синя блуза, кожено яке и джинси.

— Ще кажете ли на съдебните заседатели защо си спомняте дрехите на обвиняемата от онази нощ?

— Разбира се. — Кунео услужливо се обърна към съдебните заседатели. Харди се зачуди дали през обедната почивка не е взел валиум, защото нямаше и следа от характерното тресене на тялото му, което бе забелязал преди обедната почивка.

— Когато по-късно разпитвахме свидетели, един от тях описа жена, излязла от къщата на Пол Хановър непосредствено преди пожара, облечена със синя блуза, кожено яке и джинси.

— Но вие не знаехте това в нощта на пожара?

— Не.

Задоволството на Роузън беше повече от явно. Той направи пауза, за да пийне вода, след това отново се обърна към свидетеля си.

— Сержант, вече можем да насочим вниманието си и към този въпрос. Казахте ли нещо пред инспектор Бекер за привлекателния вид на обвиняемата?

Кунео се справи добре. Явно старателно бяха репетирали. Той сви рамене с почти театрална изразителност:

— Може и да съм го направил. Не си спомням конкретно, но щом инспектор Бекер твърди, че съм казал подобно нещо, явно е така.

— Струва ли ви се, че подобна забележка е неуместна в дадения контекст? На местопрестъплението на двойно убийство и по време на пожар?

— Не знам. Не помня дори да съм казвал или да съм си помислял подобно нещо. Не беше важно.

— Добре, сержант, да продължим нататък. Срещнахте ли се с обвиняемата в деня след пожара?

— Да, отидох в дома й.

— Каква беше конкретната причина за това посещение?

— Имаше две причини. Първо, предишната вечер тя ми спомена, че жертвите са се карали и аз исках да науча повече за това. Второ, исках да получа отговор за семейните въпроси, за които беше разговаряла с него.

— По онова време смятахте ли я за заподозряна?

Тук Кунео показа човечността си пред съдебните заседатели, още един хубав ход.

— На този ранен етап — каза той с усмивка, — всички са заподозрени. — След това стана сериозен. — Не, всъщност обвиняемата не беше заподозряна по онова време.

— Добре, и успяхте ли да зададете въпросите си?

— Не.

— Защо не?

— Защото веднага след като ме покани вътре и ми предложи кафе, тя ми каза, че е говорила със заместник-началника Глицки.

— За протокола уточнявам, че имате предвид Ейб Глицки, заместник-началник на полицейските инспектори в Сан Франциско.

— Точно така.

— Той откъде познава обвиняемата?

— Не знам.

Роузън хвърли объркан поглед към съдебните заседатели, след това отново се обърна към свидетеля:

— Инспекторе, необичайно ли е заместник-началникът лично да разпитва свидетел по време на разследване на убийство, което е поверено на друг инспектор?

— Не съм виждал да се е случвало друг път.

— Никога преди? Нито веднъж?

Харди вдигна ръка:

— Ваша Чест, въпросът вече получи отговор.

— Приема се.

— Добре — каза Роузън. — Може да се върнем към намесата на заместник-началник Глицки по-късно. Междувременно ни кажете — били сте заедно с обвиняемата в кухнята, така ли?

— Да.

— Можете ли да опишете на съдебните заседатели какво се случи след това?

— Разбира се. Тя тъкмо приготвяше домашни макарони и ме попита дали ги обичам. Каза, че съпругът й не е в града…

Катрин стисна ръката на Харди и започна настойчиво да му шепне нещо. Той не можеше да си позволи съдебните заседатели да забележат, че тя реагира зле, затова скочи на крака и извика:

— Възразявам, Ваша Чест.

— На какво основание, господин адвокат? — меко и просто въпросително попита Браун.

Мислите на Харди бушуваха в главата му. Беше станал, за да накара Катрин да замълчи и да предизвика Кунео, тласкан просто от сляпа ярост, защото знаеше, че той лъже, но това не беше основание за възражение.

— Няма връзка?

Браун дори не се замисли:

— Да не би да правите догадки, адвокате? Струва ми се, че вие лично обърнахте внимание на този проблем във встъпителната си реч. Възражението се отхвърля.

Залата зад гърба на Харди се раздвижи от обещанието за още фойерверки. Роузън се усмихна на Браун:

— Благодаря ви, Ваша Чест. — След това делово се обърна отново към Кунео: — А сега, инспекторе…

Само че Харди прошепна нещо бързо на клиентката си и отново се изправи и прекъсна въпроса:

— Ваша Чест!

Без да полага усилие да прикрие раздразнението си, Браун дръпна очилата си надолу и го изгледа над тях:

— Да, господин Харди?

— Обвиняемата би искала да помоли за кратка почивка.

— Молбата се отхвърля. Господин Роузън, продължете.

Само че Харди нямаше да позволи да му откажат:

— Ваша Чест, разрешете да се приближа.

Търпението й беше изчерпано, затова Браун просто изви очи нагоре, след това направи на Харди знак да се приближи, като го измери с предупредителен поглед. Той излезе иззад бюрото си, приближи се до подиума и тихо каза:

— Извинете, Ваша Чест, но клиентката ми спешно трябва да отиде до тоалетната.

— Спешно значи. Много интересно — прошепна тя. Бясна, съдийката помълча още няколко секунди. — Това е под възможностите ви, господин адвокат. — Най-накрая тя вдигна чукчето си и го стовари с трясък: — Съдът се оттегля за петнайсет минути.

 

 

— Не мога да повярвам, че лъже така.

— Всъщност е още по-зле. Не казва нищо, което можеш да отречеш.

— Но аз не съм…

— Напротив. Казала си му, че Уил отсъства. Попитала си го дали обича домашно приготвени макарони. Ти ми го каза.

— Тогава ще излъжа и ще кажа, че не е така. Харди вдигна ръце и покри ушите си:

— Не ми казвай това дори когато сме насаме, моля те. Трябва да се придържаме към истината. Само това имаме.

Бяха в клетката, пет минути преди края на почивката.

— Но те ще си помислят, че съм търсела близостта му, за да не ме разследва.

— Точно така. Това ще си помислят.

— Няма ли да направиш нещо?

— Все още не знам, Катрин. Не знам. Но най-важното нещо в момента, единственото нещо сега е да не реагираш пред съдебните заседатели. Не им позволявай да видят нещо друго, освен че си отвратена.

 

 

В крайна сметка Харди не можа да го скрие от съдебните заседатели. Според свидетелските показания на Кунео излизаше, че Катрин му е предложила поне вечеря, а може би нещо повече. Той със сигурност успя да създаде това впечатление. Наложило се да я отблъсне, като й напомни, че е заподозряна в хода на разследване на убийство. Тя не приела отказа му добре и обидена отказала да отговаря на въпросите му. След малко той решил да си тръгне. За пръв път започнал да гледа на нея като на възможен заподозрян.

След като бе нанесъл достатъчно поражения на този фронт, Роузън се върна на въпроса с Глицки:

— Любопитен съм, инспекторе, заместник-началник Глицки даде ли ви някакво обяснение защо и той разследва смъртта на Пол Хановър?

Харди стана:

— Възразявам. Слухове и няма връзка.

— Господин Роузън?

— Ваша Чест, това е свързано с мотивите и с основанията на заместник-началник Глицки да изопачава показанията по този случай. Ако той смята, че се намира под политически натиск да постигне определени резултати по това дело, спомените, поведението и показанията му са крайно подозрителни.

— Ваша Чест — парира го Харди, — заместник-началникът не е свидетелствал, той не е бил свидетел до този момент, затова няма какво да бъде поставяно под съмнение. Той ще даде показания, ако изобщо се стигне дотам, само ако свидетелят каже нещо, което да направи показанията му релевантни. Ако това се случи по-късно, така да е, но засега е твърде рано да се обсъжда.

Харди знаеше, че рано или късно ще трябва да се справи с този проблем, но искаше Ейб да го повдигне първи. Да обясни статута си в това разследване най-напред от собствената си позиция, а не да сяда на свидетелското място, вече обременен от подозренията на съдебните заседатели, че поведението му е съмнително. Харди знаеше, че е прав — Браун трябваше да изчака, докато има основание да приеме тези показания. Само че тя нямаше такива.

Съдийката си пое въздух:

— Господин адвокат, предвид на онова, което чух до момента, ще го допусна. Но ви предупреждавам да държите нещата под строг контрол, господин Роузън. Не се увличайте.

Това не допадна на Харди, но допускането на показанията беше в пълномощията на съда. Роузън накара протоколчика да прочете въпроса на Кунео — същността беше дали Глицки се е опитал да му обясни защо разследва смъртта на Хановър.

— Да, обясни ми. Каза, че кметицата Кейти Уест го е помолила да се включи.

Споменаването на кметицата на Сан Франциско предизвика отчетлив ропот от страна на публиката, но то бързо утихна. Никой не искаше да пропусне следващия въпрос:

— Той каза ли ви защо?

— Не, господине. Той е мой началник. Бях поставен пред свършен факт. Просто допуснах, че има политически мотиви, и не обърнах особено внимание.

Харди възрази, че се правят догадки, и Браун го прие. Само че това беше малка и незначителна победа на фона на поредица от поражения. А предстояха и още:

— Сержант, как се отрази намесата на заместник-началник Глицки на разследването ви?

— Най-пряката последица беше, че той ме предупреди да не разпитвам повече обвиняемата.

— Предупреди ви? — Роузън разигра шок и смайване пред съдебните заседатели. — Как така ви предупреди?

— Каза, че тя заплашва да подаде оплакване срещу мен за сексуален тормоз и че за мое добро трябва да я оставя на спокойствие.

— И как бе разбрал това заместник-началник Глицки? Какво ви каза?

— Тя му се обадила.

— Каза ли ви кога му се е обадила?

Харди отново стана, този път на основание слухове и догади. Възражението му отново бе прието, той облекчено си пое дъх и седна.

Само че Роузън не си губеше времето:

— Инспектор Кунео, обвиняемата наистина ли подаде оплакване за сексуален тормоз срещу вас?

Разбира се, Харди и Катрин бяха обсъдили това още от самото начало. Накрая бяха решили, че ако подаде оплакването, след като е била обвинена в убийствата, би изгледало чисто и просто цинично и двулично. Затова решиха да не го прави. Сега, разбира се, им се стори, че са взели погрешно решение.

Кунео всъщност отвърна с изпълнена с разбиране усмивка:

— Разбира се, че не.

— Не го ли направи?

— Не, сър, не го направи.

 

 

Трея и Закари все още спяха.

Глицки не бе успял да проследи колата. Не беше въведена като открадната и не бе в списъка на вдигнатите с „паяк“ коли в града. Беше звънил на съседните обществени гаражи, където Миси би могла да си наеме място за паркиране. Нищо. Това само по себе си беше интересно, помисли си Глицки. Къде беше проклетото нещо? Обади се в пътна полиция и провери извадените от движение коли — и там нищо. Макар да знаеше, че е напълно възможно един прекрасен ден някой просто да е свил колата и след това да си е казал — а, мерцедес, чудничко — и да я бе задържал. След като Д’Амиен беше мъртва едва ли някой щеше да съобщи, че е открадната.

Само че Глицки успя да се добере до адрес, на който Д’Амиен беше живяла, когато бе регистрирала колата. Смутен, задето не се бе сетил да провери по-рано, след като единственото, което се искаше, беше да погледне в компютъра на пътна полиция, той си напомни, че французойката всъщност никога не бе заемала важно място в разследването му. Тя беше невидимата жертва, придатък към Пол Хановър, без значение сама по себе си.

Каза си, че най-вероятно продължава да е точно така, но въпреки това разполагаше със следа, която не беше проследил. Тя можеше да заведе някъде. А може би щеше просто да го отведе до Единайсето авеню, номер 235, и да свърши там. Изненадано си даде сметка, че жилището се намира на няма и четири пресечки от мястото, където седеше на кухненската си маса. След пет минути вече беше написал бележка на Трея, в случай че тя междувременно се събуди — просто излизал да се поразходи. Щял да се върне след двайсет минути.

Денят навън не бе станал по-приятен. Ниско над града бяха надвиснали гъсти облаци, а лекият дъждец, завалял преди около час, явно валеше в целия квартал. Глицки облече любимото си избеляло кафяво авиаторско кожено яке с яката от изкуствена кожа. Вървеше с ръце в джобовете, с широки крачки и приведени рамене, за да се предпази от студа.

Като повечето от останалите сгради в квартала — и като собствената му къща, разбира се — къщата беше двуетажен близнак, а жилището на Д’Амиен явно беше на приземния етаж. Той се приближи към малкия покрит вход, натисна звънеца и звънът му отекна вътре. След като никой не отговори, той надникна през едно от малките прозорчета на вратата и успя да различи някакви мебели, килим и лавица за книги в дом, който много приличаше на неговия.

— Ехо? — отекна треперливият глас на възрастна жена с бруклински акцент някъде горе и зад него. — Не са си у дома. На работа са. Мога ли да ви помогна?

Глицки вдигна поглед към стълбището, което водеше към горния етаж, но остана на най-долното стъпало. Тъй като беше едър и чернокож, той знаеше, че невинаги го посрещат гостоприемно. Затова извади портфейла си, показа значката си и каза:

— Аз съм от полицията. Имате ли нещо против да се кача?

— Нали не са загазили? Изглеждат ми толкова свестни хора. — След това жената сякаш се сети за нещо и попита: — Нали не са умрели? Ой, кажете ми, че не са умрели, боже, не отново!

Глицки се закова на петото стъпало:

— Отново ли?

— Предишната ми наемателка Миси. Такова хубаво момиче. Дойде един полицай… — безнадеждно махна тя с ръка, — и просто ей така ми съобщи, че е мъртва. Загинала при пожар.

До този момент Глицки бе останал с убеждението, че годеницата на Хановър е живяла в къщата на Аламо Скуеър. Но очевидно тя бе запазила и това жилище. При все това искаше да се увери:

— За Миси Д’Амиен ли става дума?

— Бог да даде покой на душата й.

— Да. — Той докосна закачената на касата на вратата мезуза^[1]. — Виждам, че сте еврейка. Аз също.

Жената примижа насреща му, защото не беше съвсем сигурна дали може да му вярва.

— Ейбрахам Глицки — протегна ръка той, а тя колебливо я стисна.

— Рут Гътри.

— Всъщност се надявах да поговоря с някого за Миси Д’Амиен.

— Наистина ли сте евреин? — примижа срещу него тя.

— Барух ата Адонаи… — каза той. Глицки бе преминал през бар мицва преди много години и ходеше в синагогата заедно с баща си по няколко пъти годишно, по време на празниците. Все още можеше да каже нещо на литургичен език, когато се наложеше. Измъченото му и белязано лице се постара да се усмихне.

— Тогава влизайте вътре, не стойте в тази супа — покани го госпожа Гътри. — Да ви предложа нещо топло? Кафе или чай?

— Чай е добре, благодаря.

— Хайде, влизайте и сядайте. Веднага идвам.

Глицки седна на един от облечените с калъфи столове в дневната и я чу как пуска вода в кухнята, а след това различи и щракането на газовия котлон. След по-малко от минута тя се появи с поднос с празни чаши и чинийки, захар, сметана и малко бисквити.

— Когато чайникът започне да свири, ще се наложи да ме извините — предупреди го жената и седна.

— Значи вие сте собственичката на това място?

— Още от 1970 година, ако щете вярвайте. Моят Нат купи къщата като инвестиция.

— Нат. Баща ми също се казва Нат.

— Сега вече се шегувате — посочи го тя с пръст.

— Кълна се — вдигна дясната си ръка той.

След секунда тя реши да му повярва. Облегна се на кушетката.

— Добре, Ейбрахам, син на Натаниъл, с какво мога да ти помогна?

Не му отне и три минути, за да й обясни. Всъщност въпросът не бил официален. Сигурно през последните няколко месеца е чела във вестниците за случая, само че имало някои неща във връзка със собствеността на Пол Хановър, които били свързани и с Миси Д’Амиен. За жалост всички усилия да се свържат с някой от роднините й останали без успех.

— Знам. Ваши колеги от полицията идваха и ме питаха за същото веднага след случилото се. Но не познавам други хора, които да я знаят.

— Тя попълни ли някакви документи, когато се нанесе тук?

— Разбира се. Нат казваше — доверявай се на всички, обаче ги накарай да подпишат документите.

— Значи е имала препоръки?

— Ама за какво ли? — отбеляза госпожа Гътри с тъжен смях.

— Какво искате да кажете?

— Бяха на френски. Тя ми ги прочете преведени на английски, обаче може просто да си ги е измислила. Какво се очаква да направя? Да се обадя и да й проверя препоръките ли? Както и да е, Нат вече го нямаше, тя ми се стори мило момиче и имаше пари. А, ето чайникът свири.

Жената отиде в кухнята. Глицки се изправи и я последва.

— Значи е имала работа?

— Да, обаче къде работеше? — Тя напя водата в един чайник. — „Липтън“ става ли?

— Разбира се — прие Глицки. — Къде работеше?

— Само минутка. Ей сега ще се сетя. — Тя се обърна и го поведе обратно към дневната. — Аха, ето — възкликна жената.

— Как се казваше онова място? Ах. Легла, постелки и завивки или нещо подобно. Нали се сещате, почти в центъра.

Глицки наистина знаеше мястото. Беше голям магазин за стоки за бита, в който работеха вероятно стотици служители. Глицки, който си помисли, че това ще е следващата му стъпка по тази следа, попита дали Миси е плащала наема си с чек.

Госпожа Гътри се замисли, отпи от чая си и каза, че е било така.

— Дали случайно не пазите някои от квитанциите? Може да е оставила нещо в банката преди смъртта си?

Тя кимна:

— И това го знам от Нат — нищо не хвърлям. Просто пазя. Бог да го благослови, прав беше. Тези копелета от данъчното. Чакайте, това беше миналата година, нали? Папката й трябва все още да е сред документите ми.

 

 

В съдебната зала Кунео все още беше на свидетелското място като свидетел на Роузън. Фойерверките от предишните му показания бяха само въведение. Все още не бяха стигнали до доказателствата. Само че след следващата почивка положението щеше да се промени.

— Инспектор Кунео, търсехте ли нещо конкретно, когато извършихте обиска в дома на обвиняемата?

— Разбира се. Не можеш да получиш заповед за обиск, без да направиш списък на конкретните неща, които търсиш. — Кунео и съдебните заседатели вече добре се познаваха. Сега самото олицетворение на търпелив наставник, той се обърна с лице към тях. — Списъкът с нещата, които търсиш, е част от заповедта за обиск.

— Добре — каза Роузън, — и какво бяхте включили в списъка на първата заповед за обиск?

— Дрехите, с които беше облечена в нощта на пожара.

— Намерихте ли тези дрехи?

— Да, бяха в дрешника и в коша за дрехи в голямата спалня. Спортните обувки, с които е била обута, а също панталонът и синята риза.

Роузън беше донесъл дрехите в съдебната зала, пъхнати в отделни найлонови пликове. След като Кунео разпозна всяка от тях поотделно, Роузън поиска да ги впишат като поредните доказателства на обвинението след пистолета, гилзите, един от намерените куршуми — сега бяха записани под номер 5,6 и 7. След това се обърна отново към свидетеля си:

— Какво направихте с тези вещи?

— Отнесох ги в полицейската лаборатория, за да бъдат изследвани за барутен прах, петна от кръв или бензин.

— В лабораторията успяха ли да открият нещо?

— Отчасти. Имаше следи от бензин по панталоните и по обувките.

— От бензин. Благодаря ви. — Роузън не направи пауза, а се върна до масата си, взе малка книжка и отново се приближи до свидетелското място.

Харди знаеше какво следва — дневникът. Наистина отново се ядоса, задето Катрин беше настояла Хедър да не дава показания. Да, това щеше да я травмира временно, но от друга страна, Харди щеше да успее да представи Роузън като особено безсърдечен и дори противен, след като бе принудил момичето да свидетелства срещу собствената си майка. Съдебните заседатели щяха направо да преливат от съчувствие към Катрин и към дъщеря й.

Само че сега нямаше да стане нищо подобно. Играта щеше да се изиграе докрай.

— Сержант, разпознавате ли този предмет? — продължи Роузън с неутрален тон.

Кунео разгледа предмета за момент, разтвори го и отново го затвори.

— Да.

— Бихте ли казали на съдебните заседатели какво е това?

— Разбира се. Това е дневникът на Хедър Хановър. Хедър е по-малката дъщеря на обвиняемата.

Докато Роузън изискваше дневникът да бъде вписан като осмото доказателство на обвинението, публиката рязко се оживи, след като разбра, че става дума за дневника на дъщерята на обвиняемата. Част от обвинението в името на народа!

— Инспекторе, кога за пръв път видяхте този дневник? — попита Роузън.

— В понеделник след процеса. Вече смятах обвиняемата за главен заподозрян и поисках втора заповед за обиск за документи в дома й.

— Какви документи?

— Исках да прегледам преди всичко финансовите й документи, но освен това и компютърни разпечатки, телефонните сметки, разписките от кредитните карти и дори списъците с покупките. Всякакви писмени документи, което, разбира се, включваше и дневници като този, който можеше да потвърди или да отхвърли алибито й за деня на убийствата. Обвиняемата каза, че децата й не са били у дома. Искахме да проверим документи, които да го доказват.

— Какво научихте от този дневник? От дневника на Хедър?

Кунео леко извърна глава и даде показания направо на съдебните заседатели:

— Хедър неочаквано решила да се прибере у дома след училище и е била вкъщи през целия следобед и през нощта.

— А какво ви беше казала обвиняемата?

— Тя ми каза, че се е прибрала у дома след следобедния си разговор с Пол Хановър, че е останала там цялата вечер и е гледала репортажа за пожара по телевизията.

— Инспекторе, бихте ли прочели съответния откъс от дневника на Хедър Хановър за деня, в който е бил убит дядо й?

Харди крадешком метна поглед към съдебните заседатели. Всички сякаш се бяха привели напред в очакване. Както предполагаше, това беше труден момент за защитата, а сега бе станал още по-труден, след като за собствено удовлетворение бе установил, че Уил Хановър наистина е имал любовна връзка със секретарката си. Ако можеше поне да демонстрира истинността на това твърдение, това можеше да вдъхне доверие в действията на Катрин през нощта на пожара, въпреки че тя първоначално бе излъгала за тях. В момента обаче разполагаше само с лъжата на Катрин и със собственоръчно написаното от дъщеря й опровержение на алибито й, но нямаше нито едно доказателство за любовната връзка на съпруга й.

Кунео беше отворил малката книжка и сега прочистваше гърлото си:

— … по някаква причина мама искаше всички да излезем тази вечер и ни каза да останем навън и да си купим пица или нещо друго. Само че тази седмица имам ужасно много домашни — два теста утре!! — затова казах на Сол да ме остави тук, за да уча. Трябваше да измисля какво да ям, защото мама пак беше излязла, което напоследък е съвсем обичайно.

Кунео спря, прокурорът му кимна и той затвори книжката.

— Разговаряхте ли по-късно с дъщерята на обвиняемата за този текст?

— Да.

— И какво ви каза тя?

— Каза, че си е била у дома цялата вечер. Майка й не била вкъщи. — Кунео изчака секунда и добави, без никой да го пита: — Обвиняемата ни беше излъгала.

Харди дори не си даде труда да възрази.