Джон Лескроарт
Мотивът (17)

17

Единственият свидетел преди обедната почивка беше Джон Страут, лишеният от възраст и обикновено непротиворечив участник във всеки процес за убийство в Сан Франциско, на който бе присъствал Харди. Колкото и прозаично да изглеждаше, обикновено едно от първите задължения на обвинението бе да установи, че наистина е било извършено убийство. Или две убийства, както беше в този случай.

Харди бе проучвал експертизите и резултатите от аутопсията, докато не му се зави свят, опитвайки се да намери някаква сламка, за да хвърли съмнение върху причината за смъртта или, по-конкретно, да въведе отново идеята за убийство и за самоубийство. Това със сигурност не му се струваше добра идея, ако човек знае всички факти, както ги знаеше той. Всъщност вероятността бе толкова нищожна, че бе почти невероятна. Все пак не виждаше с какво може да навреди, ако даде на съдебните заседатели макар и нищожно основание за съмнение по този въпрос.

Затова когато Роузън приключи с неособено строгия си разпит за очевидната причина за смъртта на двете жертви, Харди се изправи и се приближи към свидетелското място, на което Страут седеше съвършено непринудено. Както някои хора с течение на времето започват да приличат на кучетата си, съдебният лекар Страут с течение на времето все повече заприличваше на труп. Страут беше висок близо метър и деветдесет, изпит и блед, а изпъстрените му с бръчки страни бяха покрити с подобна на креп кожа, която потъваше във вдлъбнатините на лицето му. Изпъкналата му адамова ябълка подскачаше при всяко често преглъщане. Въпреки всичко обаче той някак бе успял да запази младежкото си излъчване — непокорна бяла коса, бледосини очи, които бяха виждали какво ли не и в повечето случаи го посрещаха със смях. Заговореше ли, провлеченият му южняшки акцент представяше думите му в сардонична светлина. Макар че тук — на свидетелското място и под клетва — той се опитваше да се държи строго професионално.

Харди го познаваше от трийсет години и го поздрави сърдечно, след това премина на въпроса:

— Вие свидетелствахте, че и господин Хановър, и госпожица Д’Амиен са починали от огнестрелна рана в главата, така ли е?

— Да, така е. — Страут се бе облегнал на мястото си, ръцете му почиваха върху ръкохватките, а дългите му крака бяха кръстосани в тясното свидетелско място, като глезенът на единия почиваше върху коляното на другия.

В примитивната простота на съдебната зала Роузън бе представил поставена на триножник рисунка на главите на двете жертви, на която се виждаха входните и изходните рани и траекторията на куршумите. Харди се зае най-напред с местоположението на раната в главата на Миси и поиска да потвърди, че тя е разположена в горната част на тила.

— Нека ви попитам, докторе, възможно ли е човек сам да си нанесе подобна рана?

Първоначалната реакция на Страут, която той бързо овладя, беше искра в бледите му очи. Познаваше Харди, а въпросът беше привидно толкова глупав, че той просто не знаеше как да му отговори освен със сарказъм. Само че въпросът го извади от благодушната му летаргия. Свали крака си и се изправи на мястото си.

— По мое мнение би било до голяма степен невъзможно човек сам да си нанесе подобна рана.

— Невъзможно ли казахте?

— Точно така.

— Добре, да насочим вниманието си към раната на господин Хановър. Въпросът е същият.

— Може ли да се е прострелял сам там, над дясното ухо?

— Да — каза Харди.

— Ами, не. Така смятам.

— Но за разлика от случая с Миси Д’Амиен това не е невъзможно?

— Не, не е, ако го е направил с лявата си ръка, но дори тогава, траекторията… — Той замълча и поклати глава с известна решимост: — Не, твърдя, че не е възможно.

— Не е ли, докторе? И защо?

— Защото е боледувал от полиомиелит като по-млад и не е можел да използва дясната си ръка.

Харди кимна при това забележително откритие и потърси с очи вниманието на съдебните заседатели.

— Значи не е можел да вдигне с дясната си ръка оръжието до мястото, където то би трябвало да се намира, за да произведе смъртоносния за него изстрел? Това ли казвате?

Страут бе присвил очите си до тесни цепки. Той беше известен с това, че не обича да оспорват медицинските му заключения — нито в, нито извън съда.

— Така смятам. Да.

— Така смятате ли, докторе? Да приема ли, че не сте имали възможност да прегледате господин Хановър, докато е бил жив?

— Не, разбира се, че не.

— Не. В такъв случай, докато преглеждахте тялото на господин Хановър след смъртта му, установихте ли, че мускулите на дясната му ръка са атрофирали или безполезни?

— Не, не установих.

— Не ли? Защо?

— Защото от дясната му ръка не бе останало почти нищо. Беше изгоряла.

Този зловещ факт предизвика ропот в залата, който накара Браун да вдигне чукчето си, но шумът утихна, преди да успее да удари с него.

— И така, докторе — продължи Харди, — значи в направения от вас преглед няма нищо, което да изключва вероятността господин Хановър да е застрелял госпожица Д’Амиен и след това да е прострелял себе си? Вярно ли е?

В очите на Страут се появи весела искрица. Значи натам водеше привидно глупавият въпрос.

— Точно така — кимна той.

— С други думи, при прегледа, който вие лично сте направили на господин Хановър след смъртта му, не сте открили нищо, което да изключва възможността сам да е нанесъл раната си?

— Точно така.

— И разбира се, възможно е, преди господин Хановър да сложи край на живота си, да е застрелял госпожица Д’Амиен, така ли е?

— Да — отговори Страут.

— Благодаря ви, докторе, нямам повече въпроси.

 

 

Веднага щом Браун обяви обедната почивка, Харди потупа леко клиентката си по ръката, преди да я отведат в клетката непосредствено до съдебната зала, за да изяде затворническия си обяд. През повечето дни Харди обикновено седеше с нея, обсъждаха различни въпроси, докато ядяха сандвичите си или храната, поръчана от Филис от някой от страхотните местни ресторанти. Днес обаче — Харди бе предупредил Катрин предварително — трябваше да свърши нещо.

Затова събра бележките и папките си на спретната купчина пред своето място, след това се изправи, мина през летящата врата и се отправи към залата. Франи го чакаше и той преметна ръка през рамото й, целуна я по главата — същинско олицетворение на щастливо женен мъж, който се среща с жена си. След това се наведе да поздрави Джеф Елиът, който се бе приближил с инвалидната си количка до Франи преди началото на делото.

— Обичам тези жена — каза му Харди. — Можеш да ме цитираш. — След това добави sotto voce: — Всъщност дори ми се иска да го направиш.

— Това не е бог знае каква новина — каза Елиът. — Мъж обича жена си. Нали разбираш какво имам предвид? — Той обаче много добре разбираше какво има предвид Харди, затова добави: — Ще видя какво мога да направя.

Тримата стояха и разговаряха, притиснати от всички страни от хора, докато съдебната зала постепенно се изпразваше, след като най-напред излязоха съдебните заседатели. Харди забеляза как Кунео, който се бе изстрелял от масата на обвинението, барабани по облегалката на стола пред себе си. Лицето му представляваше черна маска, докато се опитваше да запази спокойствие или по-точно — да не показва очевидната си ярост, докато останалите хора от реда (четири реда зад Харди) търпеливо чакаха реда си да излязат. В Зала 21 имаше само една централна пътека, затова излизането от помещението винаги напомняше на излизането от самолет — бавно, бавно, бавно. Хората пред теб се опитват да извадят багажа си от шкафчетата над главите си, помагат на децата си или на по-възрастните си родители, или просто си говорят ли говорят, без да си дават сметка, че проклетата опашка трябва да се движи.

Най-сетне Кунео тръгна по централната пътека и те видяха гърба му, след като на няколко пъти ги изгледа прикрито и гневно. Когато Елиът, Харди и Франи най-накрая успяха да излязат в коридора, отново се натъкнаха на Кунео, който разгорещено разговаряше с Роузън. Отново метна на Харди поглед, изпълнен с неприкрита омраза.

— Кой е този? — Франи бе забелязала насочения към тях поглед дори сред тълпата, която се разпръскваше в различни конфигурации, докато хората отиваха да обядват.

Харди все още бе обгърнал раменете й с ръка и я завъртя на другата страна:

— Кунео.

— Искаш да кажеш инспектор Кунео — караше количката си редом с тях Елиът. — Стори ми се малко притеснен.

Франи отново се обърна да погледне назад:

— Бих казала застрашителен.

— Той е просто едно ченге — пренебрежително отбеляза Харди, — при това не особено кадърно. — Чакаха заедно с още няколко души да се отвори вратата на асансьора на втория етаж. — Като стана дума за ченгета, някой от вас видя ли Ейб тази сутрин преди блестящата ми встъпителна реч?

— Направил си нещо блестящо ли? Кога беше това? — подразни го Елиът. — По дяволите, явно съм го пропуснал.

— Стига, Джеф, така беше — намеси се Франи. После го погледна развеселено: — Или поне, както казваше Дейвид, беше „доста компетентен“.

— И двамата сте много мили — отвърна Харди. — Но къде е Ейб?

Франи поклати отрицателно глава. Джеф Елиът също:

— Не съм го виждал.

Джон Страут се дотътри при тях, докато тримата обядваха в ресторанта на Лу Гърка. Патологът се надвеси над масата като ухилен призрак.

— А значи си похапвате от специалитета?

Ненужен въпрос, тъй като Лу предлагаше само едно ястие дневно — Специалитета, — което винаги представляваше повече или по-малко странна смес от азиатски и гръцки съставки. Днешният специалитет се наричаше с не толкова странното, но все пак озадачаващо име „ламбургер“, а оризът беше залят с яркочервен сладко-кисел ананасов сос.

Страут се взря към чиниите им през бифокалните си очила.

— В качеството си на лекар ви препоръчвам да внимавате. Имаш ли нещо против, Джеф? — Той се намести в сепарето до Джеф, стрелна Франи с одобрителен поглед, след това подаде ръка: — Мисля, че не съм имал удоволствието да се запознаем.

Харди преглътна залъка си и каза:

— Съжалявам. Джон, това е съпругата ми Франи. Франи, това е Джон Страут, който се представи прекрасно тази сутрин.

— Благодаря — каза лекарят, но усмивката му помръкна. — Само че да знаеш, Диз, че този път на насладите, по който ме поведе, не води до никъде.

Харди остави вилицата си и каза:

— Не съм твърдял обратното, Джон. Обаче сега на господин Роузън ще му се наложи да поговори за този факт. Това може малко да влоши апетита му, само толкова.

— В природата на съпруга ми има жестока жилка — каза Франи. — Документирано е.

— Лично съм го виждал в действие — приветливо отбеляза Страут. — И колегите от съдебна медицина ли ще измъчваш така?

— И кои ще бъдат те?

— Стоматолозите.

— Който е на ред, Джон. Ще въртя на шиш всички свидетели на обвинението, обаче запазвам голямото шоу за по късно.

— И коя е звездата?

Харди се усмихна:

— Ще трябва да почакаш, за да разбереш. Може би ще успея да ти издействам специален пропуск, за да можеш да влезеш отново в залата.

— Пиши ме в списъка на свидетелите си.

— Може и да го направя. — Вилицата на Харди застина във въздуха. Той задъвка замислено секунда-две.

— Отново му се въртят жестоки мисли — отбеляза Франи. — Познавам.

 

 

— Доктор Макинърни — започна Харди кръстосания разпит на зъболекаря на Хановър. — От колко време ви беше пациент Пол Хановър?

— От около двайсет и седем години.

— През това време колко рентгенови снимки на зъбите му сте правили?

— Не знам точно. Обикновено правим по една годишно, но ако се счупи някой зъб или… по много други причини, правим още една.

— Значи процесът не е сложен.

— Не, никак.

— Бихте ли описали на съда как се прави рентгенова снимка, ако обичате?

Роузън се обади зад гърба му:

— Възразявам. Член триста петдесет и две, Ваша Чест. — Това беше обичайно възражение, което се отправяше, когато уместността на свидетелските показания и тяхната доказателствена стойност не оправдаваше изразходваното време или пък те можеха да настроят или да объркат съдебните заседатели. — Всички знаем как работи един рентген.

Браун кимна:

— Има ли конкретна причина да правите това, господин Харди?

— Да, Ваша Чест, но се опитвам да прокарам разграничение между начина, по който се правят рентгенови снимки в зъболекарски кабинет, и този, по който свидетелят е направил рентгенови снимки на трупа на мъжа е моргата.

— С каква цел?

— Опитвам се да докажа, Ваша Чест, че ако в моргата снимката е направена от различен ъгъл или с различна техника, ще изглежда различно от типичната рентгенова снимка и установяването на самоличността на жертвата може да не е толкова сигурно.

Макинърни, който изглежда наближаваше шейсетте, имаше десетина излишни килограма на средното си на ръст тяло. Беше доста оплешивял, а косата, която му беше останала, беше снежнобяла. Само че лицето му изглеждаше така, като че ли прекарва много време навън — открито, интелигентно, изразително лице. Сега се обади в желанието си да помогне, но без да е поканен:

— Така е, наистина, но това не е проблем.

Учудена от намесата му, Браун завъртя глава и го погледна:

— Един момент, докторе — меко каза тя. След това погледна към все още изправения Роузън и после отново към Харди. — За момента отхвърлям възражението. Продължавайте, господин Харди.

— Благодаря ви, Ваша Чест. Докторе, да се върнем на снимките. Има ли разлика между начина, по който правите стандартните диагностични рентгенови снимки в кабинета си, и начина, по който ги направихте, за да помогнете за разпознаването на жертвата в моргата?

Вече в свои води и доволен, че ще може да обясни тънкостите на професията си, Макинърни първо обясни познатата процедура, която извършваше в кабинета си — поставянето на филма в устата, голямата машина, оловната плака.

— Но, разбира се, в една съдебномедицинска лаборатория, каквато е моргата, обикновено изобщо не се прави рентгенова снимка.

— Защо?

— Защото можем просто да погледнем какво има там и да го сравним с известните ни данни. Да кажем, например, че погледнеш в устата на жертвата и видиш, че има седем пломби, една коронка, един коренов канал или екстракция, които са точно на същото място като на пробата. В такъв случай регистрираш съвпадение.

Харди усети удобния случай и веднага се намеси:

— Значи можеше да получите съвпадение и само с няколко съвпадащи зъби, така ли? Не е необходимо да разгледате цялата уста?

— Понякога, разбира се. Когато не разполагаме с цялата уста. Само че човек трябва да работи с всичко, с което разполага. В случая с господин Хановър аз сравних всички зъби. Имаше стопроцентово съответствие.

— И вие категорично разпознахте жертвата като господин Хановър?

Само че Макинърни клатеше глава:

— Не точно.

— Не ли? Можете ли да ни обясните?

— Разбира се. Аз просто отбелязвам съответствието. Данните от моите стоматологични картони съвпадат с тези на жертвата. В този случай стана точно така.

След като бе изхабил двайсет минути съдебно време за този сух кръстосан разпит, Харди си даде сметка, че си е позволил лукса да се подаде на изкушението да търси под вола теле. Беше завоювал неочаквана и лесна, но съвсем незначителна победа със Страут по време на сутрешния разпит и бе допуснал това да му завърти главата. Щеше да отблъсне съдебните заседатели, ако продължеше да върви по тази следа, но нямаше да постигне нищо друго.

Той призна поражението си, кимна с глава на доктор Макинърни, благодари му за отделеното време и го освободи.

 

 

Следобедът премина в мъглата на повторението.

Тошио Ямаширу беше, както си направи труда да изтъкне Роузън, не само зъболекар на Миси Д’Амиен, но и един от главните съдебни стоматолози в страната. Както Страут бе казал на Глицки немного отдавна, той бе помагал при разпознаването на жертвите от атентатите на 11 септември. Имаше повече от двайсет години опит не само в общата стоматология, но и в специализираната съдебна медицина.

Несъмнено подтикван от агресивния начин, по който Харди бе разпитвал доктор Макинърни, Роузън най-подробно уточни квалификацията на Ямаширу и използваните от него техники в моргата, а след това и в собствената му лаборатория, за да съпостави съвсем точно различните фисури, дефекти и набраздявания на всеки зъб в разгледания от него череп със стоматологичния картон на Миси Д’Амиен.

След час и четирийсет и една минути, изпълнени с тези невероятно отегчителни подробности, той най-сетне попита:

— Доктор Ямаширу, какво беше съответствието между зъбите, които разгледахте в моргата, и тези на жената, чийто стоматологичен картон е в съда?

— Сто процента.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Благодаря ми, докторе. — Роузън се обърна към Харди и каза: — Свидетелят е ваш.

Харди примигна, сякаш за да дойде малко на себе си, и се изправи:

— Ваша Чест, нямам въпроси към този свидетел.

Със зле прикрито облекчение Браун се обърна към Ямаширу:

— Благодаря ви, докторе, свободен сте. — След това вдигна поглед, огледа съдебните заседатели и извиси глас: — Мисля, че за днес беше достатъчно. Съдът се оттегля до утре сутринта в девет и половина.

В килията непосредствено зад съдебната зала Катрин се разхождаше като затворена в клетка пантера.

Харди, който бе търпял оплакванията й — много от които, трябва да се признае, основателни — за семейството й, откакто Катрин беше в затвора, трябваше да изтърпи поредната порция. Въпреки че бе изцеден от умора и готов да се прибере у дома — или по-скоро обратно в кантората поне за още два часа, където трябваше да провери пощата си, да отговори на спешни обаждания от други клиенти и да се справи с други фирмени дела, които изискваха намесата му, — той трябваше да й даде възможност да излее част от безсилието си. Защото ако не изпуснеше парата тук, далеч от погледите на хората, можеше да го направи пред съдебните заседатели, а това щеше да бъде съкрушително. Затова й позволи да продължи, без да си дава сметка, че след напрежението от деня, собствените му нерви също бяха обтегнати почти до скъсване.

— Просто през целия ден непрекъснато ги усещах как седят в публиката, гледат ме в гърба, следят всяко мое дихание и според мен всички вярваха, че съм способна да извърша подобно нещо. Как е възможно изобщо да си го помислят?

— Според мен не си мислят нищо подобно.

— Ха. Не можеш да го твърдиш.

— Напротив. Истина е.

Тя стигна до края на шестметровото си пътешествие, стисна за момент решетките, след това се спусна в другата посока.

— Мамка му, мамка му, мамка му!

— Какво?

— Мамка му, ето какво. — Тя отвори уста и издаде нещо средно между писък и стенание.

— Хайде стига, Катрин, успокой се.

— Не мога да се успокоя. Не искам да се успокоя. Аз съм заключена, за бога! И може завинаги да си остана зад решетките! Не го ли разбираш?

Стигна до другия край и отново се обърна.

— Катрин, престани да вървиш. Моля те. Само за секунда.

Той потупа бетонната пейка до себе си.

— Хайде, седни, ще се почувстваш по-добре.

Тя не престана да върви:

— Цял ден седя.

Той въздъхна и продума съвсем тихичко:

— Боже, понякога си много трудна!

Тя се спря и го погледна:

— Нали не ми се сърдиш?

— Не, Катрин, как мога дати се сърдя? Просто те помолих да седнеш, за да се почувстваш по-добре и защото вече осем месеца по цял ден работя за теб, само че ти, разбира се, напълно пренебрегна молбата ми и продължи да вървиш. Това ме прави щастлив, не ме ядосва. И защо? Защото имах нужда някой да ме обиди. Аз разцъфвам, когато ме обидят, не си ли забелязала?

— Не те обиждам.

Харди не се въздържа и се засмя:

— И аз не ти се сърдя, така че сме квит. Ти продължи да си крачиш, а аз ще продължа да си седя тук, без дати се сърдя, какво ще кажеш?

— Защо се държиш така? — сведе поглед към него тя.

— Как? Карам ти се заради поведението ти? Може би защото поведението ти в съдебната зала ще окаже влияние на съдебните заседатели.

— Добре, обаче сега не сме в съдебната зала. — В гласа й се прокрадна истински гняв. — Там вътре се държах добре цял ден и сега, ако това изобщо има някакво значение за теб, Дизмъс Харди, се чувствам малко изнервена.

— Добре, изкарай си го на мен, направо си умирам за това. Ето. — Той се изправи. — Ще се изправя, за да ти бъда боксова круша. Хайде, удари ме.

Тя започна да го обикаля, като че ли наистина щеше да го удари. Харди вдигна пръст към брадичката си и я докосна няколко пъти:

— Ето тук.

— Боже, ужасен си.

— Не съм. Просто ти помагам да опознаеш детето в себе си, което иска да ме удари. Наистина ще се почувстваш по-добре, кълна се. Това е истинска техника, на която ни учат в колежа по право.

Тя неволно се засмя, гневът започна да я напуска и изражението й се смекчи:

— Не искам да те удрям, Дизмъс. Хайде да седнем.

— Сигурна ли си? Не искам да преча на свободата на себеизразяването ти.

Тя седна на бетонната пейка и каза:

— Просто денят беше много дълъг.

Дизмъс я погледна отгоре:

— Неприятно ми е да ти кажа, че е само един от многото, които предстоят, но това е истината. Трябва да се опитаме да продължим да се борим. Съжалявам, ако съм те попритиснал.

— Не, заслужих си го. Аз те притиснах.

— Както и да е. — Харди пъхна ръце в джобовете си и се облегна на решетката зад гърба си. — За теб е по-трудно. Съжалявам.

Намираха се в оградена с решетка клетка в иначе открит коридор зад съдебните зали. Приблизително всяка минута униформен пристав влизаше с друг обвиняем или понякога с редица обвиняеми, облечени в оранжеви гащеризони. Мястото, разбира се, беше осветено, но по някакъв начин Харди съзнаваше, че навън вече се смрачава и е все още студено. Двамата чуваха как някой невидим за тях плаче по-надолу, вероятно точно в същата клетка като тази, в която се намираха.

— Толкова тъжно звучи — каза Катрин. — Може да е някоя от дъщерите ми. Те ми липсват най-много. Децата. — Въздъхна дълбоко. — Сигурно им е страшно тежко, че трябва да се справят с ужасното отношение в училище, понеже майка им е в затвора. Само че онова, което повече ме тревожи, е, че ще им се отрази, ако в крайна сметка се озова… — Тя впери поглед в ръцете в скута си.

— Това няма да се случи — увери я Харди. — Няма да го допусна.

Чуха как надолу по коридора плачещият глас внезапно се извиси в писък: „Не! Не! Не!“ и после се разнесе дрънченето на метал. В същия момент изневиделица се появи техният пристав и отвори вратата на клетката към съдебната зала.

— Ако искаш да вечеряш, най-добре да вървим да се преоблечеш.

Останала без думи, Катрин се поколеба и изпусна дълбока въздишка. След това примирено кимна, изправи се и подаде ръце да й сложат белезниците.