Исабел Алиенде
Къщата на духовете (14)

XIV
Часът на истината

Алба се беше свила в тъмнината. Бяха свалили лейкопласта от очите й и на негово място сложиха стегната превръзка. Беше я страх. Спомни си тренировките на вуйчо си Николас, когато той я предупреждаваше, че е много опасно да се страхува от страха, и се съсредоточи, за да престане да трепери и за да оглушее за ужасните звуци, достигащи до нея отвън. Опита се да си представи щастливите мигове, изживени с Мигел, и в това да потърси опора, за да излъже времето и да намери сили да понесе каквото я чака. Повтаряше си, че трябва да издържи няколко часа, без да изгуби контрол върху нервите си, докато дядо й успя да задвижи тежката машинария на своите връзки и влияние, за да я измъкне оттук. Изрови от паметта си една есенна разходка с Мигел до крайбрежието, много преди ураганът на събитията да обърне света с краката нагоре, по времето, когато нещата се назоваваха с познати наименования и думите имаха едно-единствено значение, когато народ, свобода и другар бяха само това — народ, свобода и другар, и все още не бяха се превърнали в пароли. Помъчи се отново да изживее този момент, да усети червената и влажна земя, упойващия дъх на боровите и на евкалиптовите гори, където килимът от сухи листа се слягаше след продължителното и горещо лято и където бакърената светлина на слънцето се провираше сред короните на дърветата. Опита се да си припомни студа, тишината и онова прекрасно чувство, че те са господари на земята, че са двайсетгодишни и че целият живот е пред тях, когато се обичаха, незаплашвани от нищо, опиянени от мириса на гора и на любов, без минало, без подозрения към бъдещето, с единственото невероятно богатство на този настоящ миг, в който се гледаха, миришеха, целуваха, намираха, обгърнати от шепота на вятъра между дърветата и от приглушения шум на вълните, които се разбиваха о скалите в подножието на стръмния и висок бряг и избухваха в грохот от ухайна пяна, а те двамата, прегърнали се в едно и също пончо като сиамски близнаци в една и съща кожа, се смееха и се кълняха, че ще бъде завинаги, убедени, че са единствените в цялата вселена, открили любовта.

Алба чуваше виковете, продължителните стонове и пуснатото с все сила радио. Гората, Мигел, любовта се изгубиха в дълбокия тунел на нейния ужас и тя се примири с мисълта, че трябва да посрещне участта си без хитрувания.

Прецени, че е минала цялата нощ и голяма част от следния ден, когато вратата се отвори за първи път и двама мъже я изведоха от килията й. Помъкнаха я с псувни и закани при полковник Гарсия, когото тя можеше да познае дори със завързани очи, още преди да е чула гласа му. Усети ръцете му по лицето си, дебелите му пръсти — по шията и ушите си.

— Сега ще ми кажеш къде е любовникът ти — рече й той. — Това ще спести много неприятности и на двама ни.

Алба си отдъхна с облекчение. Значи не бяха хванали Мигел!

— Искам да отида в клозета — отвърна тя колкото се може по-твърдо.

— Виждам, че не искаш да ни помогнеш, Алба. Жалко — въздъхна Гарсия. — Ще се наложи момчетата да изпълнят дълга си, аз не мога да попреча.

Наоколо им за миг стана тихо и тя направи огромно усилие да си припомни боровата гора и любовта на Мигел, но мислите й се объркаха и вече не знаеше дали не сънува, недоумяваше откъде идва тази смрад на пот, изпражнения, кръв и урина и гласът на този футболен коментатор, който разправяше за някакви финландски голове, които изобщо не я засягаха, а да не говорим за другите викове, които идваха до слуха й отблизо и отчетливо. Зверска плесница я повали на пода, груби ръце отново я изправиха на крака, свирепи пръсти се впиха в гърдите й, замачкаха зърната й и страхът я надви окончателно. Непознати гласове й се заканваха, дочуваше името на Мигел, но не проумяваше какво я питат и само повтаряше като развита пружина своето твърдо „не“, докато я удряха, опипваха, разкъсваха й блузата и тя вече не можеше да мисли, само смогваше да нарежда „не“ и „не“, и „не“ и през ума й минаваше колко ли ще успее да издържи, преди да й се изчерпят силите, без да подозира, че това е само началото. Най-после усети, че загубва свяст, и онези я оставиха на мира, просната на пода, за някое време, което й се стори съвсем кратко.

Скоро чу отново гласа на Гарсия и отгатна, че неговите ръце й помагат да се изправи, водят я до един стол, оправят й дрехите, обличат й блузата.

— Брей, я виж как са те наредили! — каза той. — Аз те предупредих, Алба. Сега се опитай да се успокоиш, ще ти дам чаша кафе.

Алба се разплака. Топлата течност я посвести, но тя не усети вкуса й, защото я пиеше смесена с кръв. Гарсия държеше чашата и я приближаваше към устата й грижливо като санитар.

— Искаш ли цигара?

— Искам да отида в клозета — каза тя, като произнасяше с мъка всяка сричка през подутите си устни.

— Разбира се, Алба. Ще те заведат в клозета и после ще можеш да си починеш. Аз съм ти приятел, разбирам чудесно положението ти. Влюбена си и затова не искаш да го издадеш. Знам, че ти нямаш нищо общо с нелегалните. Но момчетата не ми вярват, когато им разправям, и няма да мирясат, докато не им кажеш къде е Мигел. Всъщност той им е вързан в кърпа, знаят къде е, ще го заловят, но искат да са сигурни, че ти нямаш нищо общо с шумкарите, разбираш ли? Ако го прикриваш, ако отказваш да говориш, те ще продължат да те подозират. Кажи им каквото искат да знаят и тогава аз сам ще те заведа у вас. Ще им кажеш, нали?

— Искам да отида в клозета — пак повтори Алба.

— Виждам, че си твърдоглава като дядо си. Добре. Ще отидеш в клозета. Ще ти дам възможност да помислиш малко — каза Гарсия.

Заведоха я в клозета и тя трябваше да не обръща внимание на мъжа, които стоя до нея и през цялото време я държа за ръката. После я отведоха в килията й. В малкия уединен куб на своя затвор тя се опита да проясни мислите си, но я измъчваше болката от боя, жаждата, стегнатата превръзка на слепоочията, оглушителната врява от радиото, ужасът от стъпките, които приближаваха, и облекчението, когато се отдалечаваха, виковете и командите. Сви се на пода като зародиш в утроба и се остави на страданията си. Така престоя няколко часа, може би дни. Два пъти дойде някакъв човек и я води до един зловонен нужник, където тя не можа да се измие, защото нямаше вода. Даваше й само минута и я слагаше да седне на чинията в съседство с друг мълчалив и непохватен като нея човек. Тя не можеше да схване друга жена ли е или мъж. Първия път се разплака и я беше яд, че вуйчо й Николас не я бе подложил на специални тренировки, за да я научи да понася унижението, което й се струваше по-лошо от болката, но накрая се примири със собствената си нечистота и престана да мисли за нетърпимата нужда да се измие. Дадоха й за ядене варена царевица, парченце пилешко и малко сладолед. Тя ги разпозна по вкуса, миризмата и температурата и ги изгълта на бърза ръка без прибори, удивена от тази разкошна вечеря, каквато не бе очаквала на такова място. После разбра, че храната за затворниците в това заведение за мъчения се е носела от новото седалище на правителството, което се било разположило в набързо пригодена за целта сграда, защото старият президентски дворец е бил превърнат в купчина развалини.

Опита се да си води сметка за изтеклите от задържането й дни, но уединението, тъмнината и страхът нарушиха представата й за времето и за пространството, привиждаха й се населени с чудовища пещери, казваше си, че навярно са й дали някакви наркотици и че затова усеща, че костите са омекнали, и си въобразява щуротии. Заричаше се да не яде и да не пие, но гладът и жаждата се оказваха по-силни от решението й. Питаше се защо дядо й още не е дошъл да я освободи. В миговете на просветление успяваше да съобрази, че всичко това не е лош сън и че не се намира там по грешка. Зарече се да забрави дори името на Мигел.

Третия път, когато я заведоха при Естебан Гарсия, Алба беше по-подготвена, защото през стената на килията си чуваше какво става в съседното помещение, където разпитваха други затворници, и вече не си правеше никакви илюзии. Не направи и опит да извика в представите си горите на своята любов.

— Ти имаше време да размислиш, Алба. Сега двамата ще поговорим спокойно и ще ми кажеш къде е Мигел. Така ще излезем бързо от това положение — започна Гарсия.

— Искам да отида в клозета — отвърна Алба.

— Виждам, че ми се подиграваш, Алба — рече той. — Много съжалявам, но тук не можем да си губим времето.

Алба не отговори.

— Съблечи се! — заповяда Гарсия с друг глас.

Тя не се подчини. Разсъблякоха я грубо, издърпаха й панталоните въпреки ритниците й. Отчетливият спомен за детските й години и за целувката на Гарсия в градината й придадоха сила — силата на омразата. Тя се бори с него, крещя по него, плака, напикава се и повръща по него заради този спомен, докато се умориха да я бият и й дадоха кратка отсрочка, която тя използува, за да призове добрите и милостиви духове на баба си — нека й помогнат да умре. Ала никой не й дойде на помощ. Две ръце я вдигнаха, четири я проснаха върху някаква койка — металическа, ледена, корава, цялата в пружини, които й се впиваха в гърба, и завързаха глезените и китките й с кожени ремъци.

— За последен път, Алба. Къде е Мигел? — попита Гарсия.

Тя мълчаливо направи жест на отрицание. Бяха стегнали и главата й с ремък.

— Когато решиш да говориш, вдигни един пръст — каза той.

Алба чу друг глас:

— Включвам — обади се той.

И тогава тя почувствува онази жестока болка, която премина по цялото й тяло и се впи във всяка нейна клетка и която тя никога, докато беше жива, нямаше да може да забрави. Съзнанието й потъна в мрак.

— Казах ви да внимавате с нея, идиоти! — дочу тя гласа на Естебан Гарсия, който идваше от много далече, усети, че й разтварят клепачите, но видя само някакво смътно сияние. После почувствува убождане в ръката и отново потъна в безпаметност.

Цяла вечност по-късно Алба се събуди мокра и гола. Не знаеше дали е покрита с пот, с вода или с урина, не можеше да се движи, не си спомняше нищо, не знаеше къде е и защо се чувствува толкова зле, защо е като парцал. Гореше я сахарска жажда и помоли за вода.

— Почакай, другарко — каза някой до нея. — Изтрай до утре. Ако пиеш вода, ще получиш спазми и може да умреш.

Отвори очи. Превръзката я нямаше. Над нея се бе навело смътно познато лице, някакви ръце я загърнаха с одеяло.

— Помниш ли ме? Аз съм Ана Диас. Бяхме колежки в университета. Не можеш ли да ме познаеш?

Алба поклати глава в знак на отрицание, затвори очи и се остави да я понесе вълната на сладкото чувство, че умира. Ала след няколко часа се събуди и като се помръдна, усети, че я боли и последната фибра на тялото.

— Скоро ще се почувствуваш по-добре — каза една жена, която я галеше по лицето и отмахваше няколко кичура влажна коса, паднали върху очите й. — Не се движи и се помъчи да се отпуснеш. Аз ще бъда до тебе, а ти почивай.

— Какво е станало? — на пресекулки попита Алба.

— Здравата са те наредили, другарко — тъжно каза другата жена.

— Коя си ти? — попита Алба.

— Ана Диас. Тук съм от седмица. Заловиха и другаря ми, но още е жив. Виждам го отдалеч по веднъж на ден, когато ги водят в клозета.

— Ана Диас ли? — смънка Алба.

— Аха. Не бяхме големи приятелки в университета, но никога не е късно да се сприятелим. Право да си кажа, последния човек, когото мислех, че мога да срещна тук, си ти, Графиньо — гальовно каза жената. — Не говори, гледай да заспиш, за да ти минава по-бързо времето. Малко по малко ще си възвърнеш паметта, не се притеснявай. Това е от електричеството.

Но Алба не можа да заспи, защото вратата на килията се отвори и се показа някакъв мъж.

— Сложи й превръзката! — заповяда той на Ана Диас.

— Моля ви…! Не виждате ли, че е съвсем отпаднала? Оставете я да си отдъхне за малко…

— Направи каквото ти казвам!

Ана се наведе над одъра и сложи превръзката на очите й. После отметна одеялото и понечи да я облече, но пазачът я избута, приповдигна затворничката за лактите и я сложи да седне. Влезе още един да му помогне и двамата я отнесоха почти на ръце, защото тя не можеше да върви. Алба беше сигурна, че умира, ако вече не беше умряла. Чу, че вървят по коридор, където ехото връща кънтенето на стъпките. Усети, че някаква ръка й опипва лицето и й повдига главата.

— Можете да й дадете вода. Измийте я и й направете още една инжекция. Вижте дали може да глътне малко кафе и ми я доведете — каза Гарсия.

— Да я облечем ли, господин полковник?

— Не.

 

Алба престоя дълго време в ръцете на Гарсия. След няколко дена той разбра, че тя го е познала, но от предпазливост не престана да я държи със затворени очи дори когато двамата бяха сами. Всеки ден водеха и откарваха нови и нови арестанти. Алба чуваше колите, виковете, затварящата се голяма врата и се опитваше да води сметка за броя на задържаните, но беше почти невъзможно. Ана Диас мислеше, че има към двеста души. Гарсия беше много зает, но не пропускаше ден, без да види Алба, и редуваше грубите си издевателства с разиграване на комедията си на благоразположен приятел. Понякога се правеше на неподправено покъртен и със собствената си ръка й даваше в устата лъжички супа. Но когато един ден й натопи главата в пълно с изпражнения корито и я държа така, докато тя най-сетне припадна от отвращение, Алба разбра, че той не се мъчи да открие къде е Мигел, а си отмъщава за обидите, които му бяха нанасяли още от рождението му, и че каквото и да признае тя, не ще промени участта й на частна затворничка на полковник Гарсия. Тогава тя съумя лека-полека да се отърси от затворения кръг на своя собствен, личен ужас, страхът й взе да намалява и тя започна да се занимава не само със собствените си преживявания, а да изпитва състрадание и към другите, към онези, които висяха със завързани ръце, към новопристигналите, към онзи мъж, на когото оковаха краката и го прегазиха с камионетка. Изведоха всички арестанти на двора, призори, и ги накараха да гледат, защото това също беше личен въпрос между полковника и неговия затворник. За първи път Алба отваряше очи извън полумрака на килията си и меката виделина на ранната утрин и скрежът, искрящ между камъните, където се бяха събрали локви от нощния дъжд, й се сториха непоносимо светли. Довлякоха човека, той не оказа съпротива, а и не можеше да се държи на краката си, и го оставиха насред двора. Пазачите бяха покрили лицата си с кърпи, за да не могат никога да ги познаят, ако по някаква нищожна случайност обстоятелствата се променят. Алба затвори очи, когато чу двигателя на камионетката, но нямаше как да запуши уши, за да не чува рева на човека — той завинаги остана да отеква в паметта й.

Ана Диас й помогна да издържи през времето, когато бяха заедно. Тя беше несломима жена. Понесла бе всички възможни жестокости, бяха я изнасилили пред очите на любимия й, бяха ги мъчили заедно, но тя не беше загубила способността да се усмихва или да се уповава на нещо. Не престана да се надява и когато я закараха в една тайна клиника на политическата полиция, защото след един от побоите загуби детето, което чакаше, и получи страшен кръвоизлив.

— Няма значение, някой ден ще имам друго — каза тя на Алба, когато се върна в килията си.

Същата нощ Алба я чу да плаче за първи път, затиснала лицето си с одеялото, за да подави мъката си. Пристъпи към нея, прегърна я, помилва я, избърса й сълзите, каза й всички нежни думи, които успя да си спомни, но тази нощ никой не можеше да утеши Ана Диас и затова Алба, като нямаше с какво друго да й помогне, я люля в прегръдките си като бебе и й се искаше тя самата да поеме на собствения си гръб тази ужасна болка на Ана, за да й стане по-леко. Сутринта ги завари заспали, сплели тела като две животинчета. През деня чакаха жадно момента, когато щеше да мине дългата колона мъже на път за клозета. Те вървяха със завързани очи и за да се водят, всеки държеше рамото на предния. Охраняваха ги въоръжени пазачи. В колоната вървеше и Андрес. През малкия зарешетен прозорец на килията си те ги виждаха толкова наблизо, че ако можеха да протегнат ръка навън, биха ги докоснали. Всеки път, когато мъжете минаваха, Ана и Алба пееха, одързостени от отчаянието. От други килии също се чуваха женски гласове. Тогава затворниците закрачваха по-твърдо, изправяха рамене, обръщаха глави към тях и Андрес се усмихваше. Ризата му беше разкъсана и изцапана със засъхнала кръв.

Един пазач се смили от химна на жените. Една нощ им занесе три карамфила в буркан с вода, за да си украсят прозореца. Друг път дойде и каза на Ана Диас, че му трябва доброволка, за да изпере дрехите на един арестант и да почисти килията му. Заведе я при Андрес и ги остави сами за няколко минути. Когато се върна, Ана Диас беше като преобразена и Алба не посмя да й проговори от страх да не наруши щастието й.

Един ден полковник Гарсия се стъписа, като се усети, че гали Алба като влюбен и й говори за детството си на село, когато я виждаше да минава надалеч, за ръка с дядо си, с колосаните й престилки и зеления ореол на плитките й, докато той, бос в калта, се кълнеше, че един ден ще я накара да си плати скъпо за надменността и ще си отмъсти за проклетата си участ на копеле. Замръзнала и отсъствуваща, гола и трепереща от отвращение и студ, Алба нито го слушаше, нито го усещаше. Но тази пукнатина, появила се в жаждата на полковника да я измъчва, отекна в главата му като алармен звънец. Заповяда да сложат Алба в кучкарника и, обзет от гняв към самия себе си, реши да я забрави.

Кучкарникът — това беше тясна и затворена отвсякъде като гроб килия, без въздух, тъмна и ледена. Имаше общо шест такива килии, построени за карцери в празен водоем. Заемаха се за сравнително кратко време, защото в тях никой не издържаше дълго в съзнание — най-много няколко дена. После започваше да бълнува, да губи представа за нещата, да забравя смисъла на думите. Времето преставаше да тече и той просто започваше да умира. Отначало, свита в гроба си, без да може да седне и да се протегне въпреки дребния си ръст, Алба се бранеше срещу лудостта. В самотата си осъзна колко й липсва Ана Диас. Внушаваше си, че чува едва доловими далечни почуквания, сякаш й изпращаха шифровани съобщения от други килии, но скоро престана да им обръща внимание, защото разбра, че е безполезно да се мъчи да установява каквато и да било връзка. Решила да сложи веднъж завинаги край на мъчението си, тя се отпусна, престана да приема храна и само когато я надвиваше собствената й слабост, отпиваше по глътка вода. Гледаше да не диша, да не се движи, и зачака с нетърпение смъртта. Така прекара много време. Когато почти бе постигнала целта си, се появи баба й Клара, която тя бе зовала толкова пъти, за да й помогне да умре. Клара най-неочаквано й каза, че майсторлъкът не е да се умре — това на никого няма да се размине, а да се оцелее, което вече е чудо. Съзря я такава, каквато винаги я бе виждала в детството си — с белия й ленен пеньоар, със зимните й ръкавици, със сладката й като мед беззъба усмивка и със закачливия блясък на бадемовите й очи. Клара й внуши спасителната мисъл да започне да пише с мисълта си, без молив и лист, за да е зает умът й, за да избяга от кучкарника и за да живее. Подсказа й освен това да се заеме да води нещо като дневник. Някой ден той можеше да послужи, за да се извади на бял свят цялата чудовищна тайна на онова, което Алба преживяваше сега. Чрез него хората щяха да научат за ужасите, вършени под носа на онези, които в безбурното си и уредено живуркане не искаха и да знаят. На онези, които си позволяваха да се самозалъгват, че живеят нормално. На онези, които биха отрекли, че плават на произвола на съдбата върху сал по море от скърби, и въпреки всички крещящи доказателства си затваряха очите пред факта, че само на няколко пресечки от техния щастлив свят бяха другите — тези, които се бореха да оцелеят или умираха на отвъдната, на тъмната страна на живота. „Голяма работа те чака, затова престани да се самосъжаляваш, пийни вода и започвай да пишеш“, каза Клара на внучката си, преди да изчезне така, както бе дошла.

Алба се опита да послуша баба си, но щом започна да пише с мисълта си, кучкарникът се изпълни с героите от нейната история. Те влязоха един през друг и я обгърнаха в своите преживявания, в своите пороци и добродетели, стъпкаха намеренията й да сътвори документален разказ и така го провалиха, бутаха я с лакът, придиряха й, притесняваха я, и тя пишеше мислено, задъхваше се от бързане и се отчайваше, защото докато пишеше нова страница, предишната се изтриваше. Тази работа я държеше в постоянна заетост. Отначало лесно губеше нишката и докато си спомни нещо ново, забравяше друго. Най-дребното разсейване или малко повече страх или болка оплитаха историята й като гранка прежда. Добре, че после измисли код, за да не обърква реда, и тогава успя да се потопи в собствения си разказ толкова дълбоко, че престана да яде, да се чеше, да се мирише, да хленчи, и съумя да надмогне една след друга безбройните си болки.

Започнаха да разправят, че агонизира. Пазачите вдигнаха капака на кучкарника и я измъкнаха без никакво усилие — беше станала лека като перце. Заведоха я отново при полковник Гарсия, у когото през тези дни омразата бе избуяла с нова сила, но Алба не го позна. Тя вече беше извън неговата власт.

 

Отвън хотел „Христофор Колумб“ изглеждаше все така невзрачен като първоначално училище, както го помнех. Не можех да пресметна колко години са минали, откакто за последен път бях там, и се опитах да си представя, че няма да е никак чудно, ако излезе да ме посрещне същият Мустафа от едно време, онзи син негър, облечен като ориенталско привидение, с двата си реда оловни зъби и с любезността си на везир — единственият истински негър в страната, всички останали бяха боядисани, както ме беше уверила Трансито Сото. Ала къде ти. Един портиер ме заведе в съвсем тясна стаичка, посочи ми стол и ми каза да почакам. След малко вместо Мустафа, който сам по себе си беше цяло зрелище, се появи някаква госпожа с унилия и чистофайнски вид на провинциална леля. Носеше синя униформа с бяла колосана яка. Като ме видя такъв стар и немощен, нещо измърмори под носа си. Държеше в ръка червена роза.

— Сам ли е господинът? — попита тя.

— Разбира се, че съм сам! — извиках аз.

Жената ми подаде розата и ме попита коя стая предпочитам.

— Все ми е едно — отвърнах учудено.

— Свободни са Обора, Храма и Хиляда и една нощ. Коя искате?

— Хиляда и една нощ — рекох наслуки.

Поведе ме по дълъг коридор. За да не се обърка човек — зелени лампи и червени стрелки. Като се подпирах на бастуна си и влачех крака, аз я следвах пряко сили. Озовахме се в малък вътрешен двор, където се издигаше миниатюрна джамия. По нея се мъдреха безобразни островърхи аркади с разноцветни стъкла.

— Тук е. Ако желаете да пиете нещо, поръчайте по телефона — обясни тя.

— Искам да говоря с Трансито Сото. Затова съм дошъл — казах аз.

— Съжалявам, но госпожата не приема частни лица. Само доставчици.

— Аз трябва да говоря с нея! Кажете й, че съм сенаторът Труеба. Тя ме познава.

— Не приема никого, нали ви казах — отвърна жената и скръсти ръце.

Вдигнах бастуна и й заявих, че ако до десет минути Трансито Сото не се яви лично, ще изпотроша стъклата и всичко, каквото съдържа тази кутия на Пандора. Униформената заотстъпва уплашено. Отворих вратата на джамията и се озовах в една бутафорна Аламбра^[1]. Няколко стъпала, облицовани с фаянсови плочки и покрити с килими, имитиращи персийски, водеха до шестоъгълна стая със сводест таван. В нея някой бе наслагал всичко, което си бе наумил, че има в арабски харем, без никога да е стъпвал нито в Арабия, нито в харем — възглавнички от дамаска, стъклени наргилета, похлупци и каква ли не бездарна кинкалерия. Между колоните, умножени до безкрайност от хитроумно разположените огледала, видях баня в синя мозайка. Тя беше по-голяма от спалнята и вътре имаше вана с такива размери, че в нея като нищо можеше да се изкъпе цяла крава, а къде-къде по-лесно би се забавлявала палава любовна двойка. Това по нищо не наподобяваше онзи „Христофор Колумб“, който знаех отпреди. Седнах с усилие на кръглото легло и изведнъж се почувствувах много отпаднал. Старите ми кости ме боляха. Вдигнах поглед и едно огледало на тавана ми показа на какво приличам — окаяно смалено тяло, тъжно лице на библейски патриарх, прорязано от горчиви бръчки, и останки от бяла грива. „Как бързо е минало времето!“, въздъхнах.

Трансито Сото влезе, без да чука.

— Радвам се, че ви виждам, господарю — поздрави тя, както винаги.

Беше се превърнала в зряла, стройна госпожа, със строг кок, пременена с вълнена черна рокля и два наниза великолепни перли на шията, величествена и спокойна. Приличаше по-скоро на концертираща пианистка, отколкото на съдържателка на публичен дом. Трудно ми бе да я свържа с предишната жена с татуираната около пъпа й змия. Станах на крака, за да я поздравя, и някак си не ми дойде отвътре да се обърна към нея на ти, както по-рано.

— Много добре изглеждате, Трансито — казах аз, като прецених, че трябва да беше прехвърлила шестдесет и пет години.

— Провървя ми, господарю. Помните ли, че когато се запознахме, ви казах, че един ден ще забогатея? — усмихна се тя.

— Радвам се, че сте го постигнали.

Седнахме един до друг на кръглото легло. Трансито наля по един коняк за двама ни и ми разказа, че кооперативът от проститутки и педерасти процъфтявал цели десет години, но че времената се били променили и се наложило да му придадат друг облик и насоченост, защото по вина на свободата на нравите, свободната любов, хапчетата против забременяване и други нововъведения вече никой не се нуждаел от проститутки, освен моряците и старците. „Порядъчните момичета лягат безплатно, представете си каква конкуренция правят“, рече тя. Разказа ми, че кооперативът започнал да се разорява и членките му по принуда се преквалифицирали към други, по-добре платени занаяти и се разбягали и дори Мустафа си заминал обратно за родината. Тогава тя съобразила, че би имал успех друг вид заведение — хотел за любовни срещи, приятно място, където прелюбодействуващите двойки ще могат да утоляват своите плътски желания и където никой мъж не би се срамувал да заведе приятелката си, дори да им е за първи път. Тук не предлагаме никакви жени — водят си ги клиентите. Тя самата измислила вътрешната декорация, като следвала поривите на въображението си и се съобразявала с вкусовете на клиентелата. И тъй, благодарение на търговския й нюх, който й подсказал да пресъздаде различна обстановка във всяко възможно кътче, хотел „Христофор Колумб“ се превърнал в рай за блудните души и за потайните любовници. Трансито Сото обзавела френски салони с мебели Луи еди-кой си, обори с прясно сено и с коне от пресован картон, които съзерцават влюбените с безучастните си очи от боядисано стъкло, праисторически пещери със сталактити и телефони, облечени с кожа от пума.

— Щом не сте дошъл да правите любов, господарю, да отидем да поговорим в кабинета ми, за да оставим тази стая на разположение на клиентелата — предложи Трансито Сото.

По пътя тя му разказа, че след преврата политическата полиция веднъж-дваж нахлувала в хотела, за да прави обиск, но всеки път, когато измъквали двойките от леглата и с насочени пистолети ги подгонвали към главния салон, там сред клиентите все се оказвали по един-двама генерали, та ония били престанали да досаждат. Тя била в много добри отношения с новото правителство — също както с всички предишни. Каза ми, че „Христофор Колумб“ е процъфтяващо заведение и че всяка година подменяла едно — друго от декорацията. Замествала например корабокрушения край полинезийски острови със строги монашески килии, барокови люлки със средновековни уреди за измъчване — според модата. Успявала да пресъздаде всичко това в своите помещения със сравнително нормални размери благодарение на изкусното прилагане на огледала и светлини, способни да умножат пространството, да надхитрят климата, да създадат впечатление за безкрайност и да спрат времето.

Стигнахме в кабинета, подреден като кабина на аероплан, откъдето тя управляваше невероятното си предприятие с деловитостта на банкер. Разказа ми колко чаршафи се перат, колко тоалетна хартия се изразходва, колко спиртни напитки се консумират, колко пъдпъдъчи яйца се варят на ден — те действуват възбуждащо, колко персонал бил необходим и на колко възлизала сметката за електричество, вода и телефон, за да може този огромен самолетоносач на забранените страсти да продължава да плава.

— А сега ми кажете, господарю, какво мога да сторя за вас — рече накрая Трансито Сото, като се настани по-удобно в креслото си на самолетен пилот, което можеше да променя ъгъла си на наклон. През това време тя играеше с перлите от огърлицата си. — Предполагам, че сте дошли, за да ви се реванширам за услугата, която ви дължа отпреди половин век, нали?

И тогава аз — нали само това бях чакал, да ме попита — отприщих потока на мъката си и й разказах всичко, нищо не скрих, на един дъх, отначало докрай. Казах й, че Алба е единствената ми внучка, че постепенно съм оставал все по-самотен на този свят, че са ми се смалили тялото и душата, както каза Ферула, когато ме прокле, и че нищо друго не чакам, освен да умра като куче, че тая внучка със зелена коса е последното, което ми остава, единственото същество, за което наистина милея, но че за нещастие е излязла идеалистка — семеен порок, че е от хората, обречени да се забъркват в разни каши и да карат близките си да страдат, влязла й беше мухата да прехвърля нелегални в посолствата, правела го е от наивност, сигурен съм, не се е замисляла, че страната е във война, война против международния комунизъм или против народа, то знае ли вече човек против кого, но така или иначе война, и че тия неща се наказват по закона, ама на, Алба все витае в облаците и не си дава сметка за опасните последици, не го прави от злонамереност, точно обратното, прави го, защото сърцето й е жалостиво до немай-къде, също като бабиното й, че то баба й още се навърта да помага на бедняците зад гърба ми в необитаемите стаи на къщата, Клара моя, ясновидко, и де що човек е дошъл при Алба и й е занареждал, че го преследват, все я е кандърдисвал тя да си сложи главата в торбата, за да му помогне, ако ще да е последният непознат, аз й разправях, колко пъти я предупреждавах, че могат да й заложат капан и че някой ден ще излезе, че поредният беглец не е никакъв нелегален, а агент на политическата полиция, ама на, не ме послуша, никога не ме е слушала, по-твърдоглава е и от мене, но и така да е, какво пък, да отърваваш сегиз-тогиз по някой и друг нещастник не е злосторничество, не е чак толкова тежка простъпка, че да заслужава да я отведат под арест, без да се съобразяват, че ми е внучка, внучка на един сенатор на републиката, изтъкнат деец на Консервативната партия, нямат право да постъпват така с член от собственото ми семейство, в собствения ми дом, защото тогава какво по дяволите остава за по-обикновените хора; щом тикват в дранголника човек като нея, значи, че са си разпасали пояса до немай-къде, че не струват пукната пара нито двайсетте ми години в Конгреса, нито връзките ми — аз познавам всички в тази страна, поне всички високопоставени хора, дори генерал Уртадо, който ми е личен приятел, но в този случай изобщо не си мръдна пръста, че и сам кардиналът не успя да ми помогне да открия внучката си, няма начин да изчезне като дим, да я отведат една нощ и да не науча нищо повече за нея, вече цял месец я търся и това положение ме влудява, ето такива неща злепоставят военната хунта в чужбина и подстрекават ония от ООН да бълват змии и гущери за човешките права тук, аз отначало не исках и да чувам за убити, измъчвани, изчезнали, на друг ги разправяйте тия, виках, но сега вече не мога да мисля, че това са клевети на комунистите, щом дори самите янки, които първи подкрепиха военните и изпратиха свои бойни пилоти да бомбардират президентския дворец, сега са скандализирани от убийствата, и не че аз съм против репресивните мерки изобщо, съзнавам, че отначало е нужна твърда ръка, за да се наложи ред, но те прекалиха, изсилват се и като се оправдават, че вътрешната сигурност уж била заплашена и че трябвало да се премахнат идеологическите врагове, колят и бесят безразборно, но никой не може да одобри това, дори и аз, дето първи отидох да замерям юнкерите с кокоши пера, подготвих почвата и работих за преврата, още преди другите изобщо да са се сетили да правят преврат, първи го приветствувах, присъствувах на тържественото богослужение в катедралата, и именно заради това не мога да приема в родината ми да стават такива безобразия — да изчезват хора, да измъкват внучката ми от къщи насила и аз да не мога да попреча, подобни неща никога не бяха ставали тук и затова, именно затова трябваше да дойда да говоря с вас, Трансито, изобщо не си представях преди петдесет години, когато вие бяхте рахитично момиченце в „Червеното фенерче“, че някой ден ще трябва да дойда да ви моля на колене да ми направите тази услуга, да ми помогнете да открия внучката си, смея да ви отправя тази молба, защото знам, че сте в добри отношения с правителството, говориха ми за вас, сигурен съм, че никой не познава по-добре влиятелните хора във въоръжените сили, знам, че вие им уреждате забавленията и можете да стигнете там, където аз никога не бих получил достъп, затова ви моля, направете нещо за внучката ми, докато не е станало прекалено късно, защото мен вече седмици сън не ме хваща, обиколих всички канцеларии, всички министерства, всички стари приятели, но никой не може да ми помогне, вече не искат да ме приемат, карат ме да чакам пред вратите на кабинетите им по цели часове, мене, дето толкова услуги съм правил на същите тия хора, моля ви, Трансито, няма значение колко ще струва, все още съм богат човек, въпреки че при комунизма изпаднах в известни затруднения, взеха ми земята, няма начин да не сте разбрали, нали, сигурно сте научили от телевизията и от вестниците, беше скандално, тия невежи селяци изядоха моите бикове за разплод и впрегнаха състезателните ми кобили да теглят плуга и за по-малко от година съсипаха „Трите Марии“, но сега аз докарах цяла армия трактори и отново го изправям на крака; както го вдигнах веднъж преди, когато бях млад, пак така ще го сторя и сега, когато съм стар; че съм стар, вярно е, но не се давам съвсем, докато ония нещастници, дето бяха започнали да се разпореждат на своя глава с имота, с моя имот, сега пукат от глад, скитосват като стадо нехранимайковци и гледат с четири очи да докопат каквато и да е мизерна работа, само и само да свържат двата края, завалиите, те не бяха виновни, подлъгаха се по проклетата аграрна реформа, дълбоко в душата си аз съм им простил и ми се иска да се върнат в „Трите Марин“, дори пуснах обявления във вестниците, за да ги повикам, някой ден ще се върнат и ща, не ща — ще им протегна ръка, какво друго ми остава, тъй де, но аз за друго дойдох да говоря с вас, Трансито, не искам да ви губя времето, важното е, че съм добре материално, в сделките ми върви като по вода, така че мога да ви заплатя колкото поискате, стига да откриете внучката ми Алба, преди побърканият да е продължил да ми изпраща нови отрязани пръсти или да е започнал да ми праща уши и да накара най-накрая и мене да полудея или да легна в гроба от инфаркт, извинявайте, дето ви ги бръщолевя тия, треперят ми ръцете, много съм нервен, не мога да ви обясня какво стана — колет по пощата и вътре само три човешки пръста, равно отрязани, зловеща и дебелашка шега, която ми навява спомени, но тия спомени нямат нищо общо с Алба, внучката ми дори не беше родена тогава, несъмнено аз имам много врагове, всички политици имаме врагове, нищо чудно да се е намерил някой ненормален, намислил да ме умори, като ми изпраща пръсти по пощата точно сега, когато съм съсипан от арестуването на Алба, за да ми пълни главата с идиотски мисли, но да знаете, че ако не бях на предела на силите си, след като ударих на камък с всички други средства, нямаше да дойда да ви безпокоя, моля ви, Трансито, в името на старата ни дружба, смилете се над мене, клетия грохнал старец, смилете се и потърсете внучката ми Алба, преди най-накрая и нея да са ми изпратили на парченца по пощата, изхлипах аз.

Трансито Сото се е издигнала до днешното си положение между другото и защото умее да се издължава. Предполагам, че е използувала познанията си за най-скришната и тъмна страна от живота на хората, които са на власт, за да ми се отплати за петдесетте песос, които едно време й бях дал на заем. След два дена ми телефонира.

— Обажда се Трансито Сото, господарю. Изпълних заръката ви.