Джеймс Ролинс
Последният оракул (22)

20.

7 септември, 02:17

Вашингтон

 

Пейнтър бързаше по коридора. Сякаш не му стигаха другите проблеми, а сега и това.

Целият команден бункер беше в режим на блокада след нападението. Както беше очаквал, след огнена20 та смърт на Мейпълторп малцината оцелели командоси се бяха изпарили като духове в нощта. Пейнтър обаче беше решил да ги открие до последния човек, да изрови всеки канал и свръзка, които бяха осигурили на Мейпълторп ресурсите и информацията за организирането на това нападение.

Междувременно трябваше да възстанови реда.

Спешен екип в минимален състав вече беше привикан обратно в комплекса. Ранените бяха транспортирани до местни болници. Мъртвите още не бяха пипани — Пейнтър държеше всичко да си остане непокътнато, докато не пристигне екипът му от криминалисти. Задачата им тази нощ не беше от приятните. Макар вентилационната система да работеше на пълна мощност, за да изчисти катализатора от въздуха, нищо не можеше да премахне миризмата на овъглена плът.

И сякаш не му стигаше работата по разчистването и привеждането на щабквартирата в нормален работен вид, непрекъснато постъпваха повиквания от различните клонове на разузнавателната общност — както за случилото се тук, така и за неуспешния терористичен акт в Чернобил. Повечето от тях Пейнтър отказваше да приеме. Нямаше време за разбори, нито да мери политическото си „достойнство“ с този и онзи. Единственият кратък разговор, който проведе, беше с един благодарен президент. Пейнтър се възползва от признателността му с молба да използва влиянието си, за да го отърве от всички останали.

Защото бяха изправени пред ново нападение.

Ситуация с най-висок приоритет.

И понеже последният възникнал проблем беше свързан с въпросната ситуация, той се зае с него лично и незабавно. Стигна до медицинското ниво и влезе в една от самостоятелните стаи. Лиза и Кат стояха от двете страни на леглото.

В него лежеше Саша. Лиза прикрепваше към слепоочието й вендузата на електроенцефалографа.

— Влошила се е отново, така ли? — попита Пейнтър.

— Това е нещо ново — отговори Лиза. — Няма температура.

Кат стоеше до леглото, скръстила ръце пред гърдите си и свъсила тревожно чело.

— Четях й — надявах се да заспи след всичко преживяно. Слушаше ме. А после изведнъж седна в леглото, обърна се към ей онзи празен ъгъл на стаята и извика името „Пьотър“, после се строполи като мъртва назад.

— Пьотър? Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Юри спомена, че има брат близнак на име Пьотър. Сигурно е било халюцинация.

Докато течеше разговорът, Лиза се беше заела с настройката на медицинското оборудване. Саша беше свързана към ЕЕГ и ЕКГ апарати, които следяха неврологичната и сърдечната й дейност.

— Активен ли е имплантът й? — попита Пейнтър и кимна към Саша.

— Не — отговори Лиза. — Малкълм провери. Беше тук, но си тръгна, за да се обади тук-там. Нещо обаче определено е активно. Електроенцефалограмата й показва големи колебания в латералната изпъкналост на темпоралния лоб. Особено вдясно, където се намира имплантът. Прилича на епилептичен припадък, само дето сърдечната й дейност е силно забавена, а кръвното й спадна до критични стойности. Сякаш ресурсите на цялото й тяло са пренасочени към обслужването на един-единствен орган.

— Мозъкът — каза Пейнтър.

— Именно. Всичко друго кара на резервни мощности.

— Но с каква цел?

Лиза поклати глава.

— Нямам представа. Ще направя още няколко теста, но ако детето продължава да не реагира, виждам само едно възможно решение.

— Какво? — попита Кат.

— Макар имплантът й да не е активен в момента, отклоненията в ЕЕГ-то й са концентрирани около него. Смятам, че невроелектродите в импланта допринасят за състоянието й. Електрическата активност в този дял на мозъка й е изключително висока — все едно електродите в главата й действат като гръмоотводи. Ако не овладеем някак невралната й активност, нищо чудно мозъкът й да се изпече.

Кат пребледня при последните думи.

— Спомена за решение.

Лиза въздъхна. Каквото и да й беше хрумнало, явно никак не й харесваше.

— Може да се наложи да отстраним импланта. Малкълм затова излезе — да говори с един неврохирург в „Джордж Вашингтон“.

Пейнтър се приближи до Кат и я прегърна през раменете. Знаеше колко се е привързала към детето. Бяха дали не една и две жертви, за да го защитят. И да го изгубят след всичко това…

— Ще направим всичко възможно — обеща й той.

Кат кимна.

Пейджърът, закачен на колана му, избипка. Пейнтър свали ръка от раменете на Кат и погледна номера, изписан на екранчето. Търсеха го от руското посолство. Това беше разговор, който трябваше да приеме. По план Грей щеше да кацне в Челябинск след няколко минути.

Когато вдигна отново поглед, Лиза му махна с ръка да върви.

— Ще ти се обадя, ако има промяна — каза тя с уморена усмивка.

Пейнтър тръгна към вратата… а после изведнъж се сети за нещо, нещо, което бе отложил за по-спокоен момент, но така и не му беше останало време. Погледна към Кат, свъсил въпросително вежди.

— По-рано ти каза нещо, но не знам дали съм те чул добре.

Кат вдигна поглед към него.

— Наистина ли каза, че Монк е жив?

 

 

12:20

Южен Урал

 

Монк се придвижваше странично покрай влака в непрогледния мрак. Плъзгаше сакатата си ръка по вагоните, а другата държеше протегната напред, за да не си фрасне главата в някое неочаквано препятствие. Като се спъваше в стърчащи траверси и по-големите камъни в чакълената настилка, той се придвижваше бавно към края на композицията.

Преди малко, тъкмо когато слизаше от влака, Пьотър спря да крещи. Ей така, изведнъж. И тишината, която последва, беше още по-лоша, защото пораждаше чувство за неподвижност и безжизненост, която можеше да се конкурира единствено с пълния мрак наоколо. Сърцето му се беше качило в гърлото и блъскаше като полудяло.

Стигна до следващата открита вагонетка, прехвърли се през ръба и размаха ръка в празното пространство.

— Пьотър?

Гласът му прозвуча неестествено силен, а ехото го разнесе по тунела. Монк не знаеше къде е момчето и дори дали още е във влака. Не му оставаше друго, освен да продължи към края на композицията и да провери всеки вагон.

Скочи обратно на земята и тръгна към следващия. Протегна дясната си ръка напред и я размаха като метла… когато нещо го сграбчи за китката.

Извика, уплашен до смърт. Топли, сухи пръсти се увиха около неговите. Той дръпна инстинктивно ръката си, но пръстите не го пускаха. А после чу характерен тих звук.

— Марта! — Монк клекна и я прегърна тромаво в мрака.

Тя отвърна на прегръдката му, притисна буза в неговата и изпухтя облекчено. Цялото й тяло трепереше. Той усети ритъма на сърцето й — забързан и тежък. Тя се отскубна от прегръдката, но не пусна ръката му. Вместо това го затегли напред.

Монк се изправи и тръгна след нея. Знаеше къде го води. При Пьотър. Скоро стигнаха до последния вагон. За разлика от откритите вагонетки в средата на композицията, този беше закрит.

Марта скочи през отворената врата.

Монк се качи след нея. Старото шимпанзе се обърна да го изчака, после го поведе към ъгъла в дъното. Там намериха Пьотър, проснат по гръб на пода.

Монк плъзна ръце по телцето му в мрака.

— Пьотър?

Момчето не реагира.

Гръдният му кош обаче се вдигаше и спадаше. Монк плъзна пръсти по лицето му. Ранен ли беше? Паднал или нещо такова? Кожата му беше гореща на допир. А после мъничката ръка трепна като изгубено птиче, откри пръстите на Монк… и ги стисна здраво.

— Пьотър, слава Богу! — Монк го вдигна и приседна на седалката с детето в скута. — Намерих те. Няма страшно, успокой се.

Тънки ръчички се увиха около врата му. Детето буквално гореше, толкова, че Монк усещаше горещината през дрехите си.

Пьотър прошепна в ухото му:

— Тръгвай…

Ледени тръпки полазиха по гръбнака на Монк. Тембърът и тонът на гласа прозвучаха съвсем различно от нормалния неуверен фалцет на детето. Може да беше заради мрака или пък заради силния му страх. Само че телцето му не трепереше уплашено. А едничката дума беше прозвучала повече като заповед, отколкото като молба.

Не беше лошо като идея обаче. Монк стана с детето на ръце. Пьотър му се стори по-тежък, но пък той отдавна беше преминал границата на изтощението и умората гризеше костите му на крачка от припадъка. Марта го поведе назад към вратата. Монк скочи и едва не си изкълчи глезена. С детето на ръце, той забърза обратно към началото на влака. Едната пушка беше с него, но другата беше оставил в първия вагон.

Когато стигнаха там, Монк попита:

— Ще можеш ли да…

Преди да е довършил въпроса си, Пьотър се измъкна от ръцете му и стъпи на крака.

— Остани тук. — Монк се качи бързо във вагона, грабна втората карабина и я преметна през рамото си.

Върна се при Пьотър. Детето го хвана за ръка. Монк издиша продължително. А сега накъде? Влакът беше спрял по средата на тунела. Можеха или да се върнат при Константин и другите деца, или да продължат напред. Но ако искаха да спрат онази луда жена — колкото и нищожни да бяха шансовете им понастоящем, — нямаше смисъл да се връщат назад.

Изглежда Пьотър беше стигнал до същия извод. Момчето го поведе в избраната посока. Към Челябинск 88.

С две карабини на гърба и в компанията на едно хлапе и едно шимпанзе, Монк крачеше в непрогледния мрак на тунела. Бяха описали пълен кръг и се връщаха у дома. Как ли щяха да ги посрещнат там обаче?

 

 

Лекарят поклати глава.

— Съжалявам, генерал-майоре. Нямам представа какво им има на децата. Досега никога не са изпадали в подобна кататония.

Савина плъзна поглед из стаята. Две медицински сестри и двама войници бяха помогнали да положат децата на пода, наредени като отсечени дървесни трупи. Донесли от съседните стаи възглавници й одеяла. Тук бяха и двама лекари — д-р Петров беше невролог, а д-р Ростропович — специалист по биоинженерство.

Наметнал елече от стригана овча кожа, д-р Петров стоеше с юмруци на кръста. Медиците се евакуираха, когато Савина прати да ги извикат по спешност. Голяма колона от камиони и пикапи вече чакаха готови да потеглят.

— Няма как да разбера какво е станало без пълно медицинско оборудване — каза той. — А вече натоварихме…

— Да. Знам. Ще трябва да изчакаме, докато пристигнем в московския комплекс. Можем ли да транспортираме децата без опасност за живота им?

— Смятам, че да.

Савина впери поглед в лекаря. Отговорът му беше прозвучал твърде колебливо. Той кимна по-убедено.

— Стабилни са. Можем да ги преместим.

— Заемете се тогава.

— Да, генерал-майоре.

След като прехвърли тази отговорност на медицинския екип, Савина пое обратно към контролната зала в мазето. През цялото време беше поддържала контакт с връзките си в руското разузнаване и армията. Информационното затъмнение около Чернобил изглежда най-после се вдигаше. Носеха се какви ли не противоречиви слухове и догадки за случилото се на церемонията — от ядрен взрив до неуспешно терористично нападение на чеченски бунтовници. Единствената потвърдена информация беше за изтичане на радиация, макар че как и колко оставаше неясно.

А и защо продължаваше да мълчи Николай?

Тревогата подклаждаше допълнително лютия й нрав.

А сега и тази странна история с децата.

Трябваше да се абстрахира от хаоса и да се заеме с непосредствената си задача. Каквото и да беше станало в Чернобил, операция „Сатурн“ щеше да продължи. Дори Николай да се беше провалил, тя нямаше да допусне такова нещо в своята част от плана. Сама по себе си, нейната мисия щеше да разстрои световната икономика, да предизвика смъртта на милиони, да покрие половината планета с радиоактивен облак. Евентуалният провал на Николай щеше да затрудни задачата им, но с помощта на децата все още можеха да успеят.

Савина фокусира мислите си върху задачата, отърси се от объркването и се изпълни със студената безчувственост на решимостта. Знаеше какво трябва да направи.

Влезе в подземната зала и завари екраните все така тъмни, с изключение на зърнестата картина от МК 337. Камерата там показваше познат образ — проснати на земята детски телца. Никаква промяна.

Обърна се към двамата техници.

— Защо другите камери не работят?

Главният инженер стана от стола си.

— Диагностиката приключи преди малко. Чакахме заповедите ви да възобновим захранването.

Тя въздъхна и притисна с пръсти слепоочията си. Всички ли трябваше да води за ръчичка? Махна към контролното табло.

— Направете го.

Макар че й идеше да се разкрещи на глупака, тя съумя да запази самообладание. Истината беше, че след като лично изключи захранването, не бе оставила изрични разпореждания относно възстановяването му.

За да избегне бъдещи недоразумения, Савина посочи екрана, който показваше МК 337.

— Нека захранването към подстанцията остане изключено. Не искам там да работи нищо освен камерата. — Достатъчно изненади се бяха появили откъм минен комплекс №337.

Двамата техници се заеха със задачата и след миг по таблото грейнаха светлинки, а на тъмните екрани се появиха образи от тунела и ядрото на планираната операция. Всичко изглеждаше наред… с едно ужасно изключение.

Влака го нямаше в края на релсовия път.

Савина посочи екраните.

— Включете последователно камерите в тунела. Намерете ми влака.

Ръцете на техника заиграха по клавиатурата на главния компютър и на екрана се появи серия от моментни изображения. Зави й се свят от бързата им смяна. А после някъде в средата на тунела се появи влакът. Клечеше неподвижно на релсите. Савина се приведе към монитора и се вгледа внимателно в закритите и откритите вагони. Не забеляза движение. Може би някой, се криеше в закритите вагони, но това й се струваше малко вероятно.

— Продължете нататък по тунела — нареди тя.

Заредиха се още дигитални образи. На един от тях Савина мерна движение.

— Спри!

Монтирана на стената лампа осветяваше мъждиво тази част от тунела. На разстояние приблизително двеста-двеста и петдесет метра от бронираните врати. И ето че от мрака се появиха фигури, рязко очертани в светлината на лампата.

Пръстите на Савина стиснаха до болка ръба на контролното табло.

Американецът… хванал дете за ръка.

След още няколко крачки Савина позна момчето.

Пьотър.

Тя се изправи и премести погледа си върху зърнестия образ от МК 337. Децата лежаха все така неподвижни. Защо Пьотър беше буден и в движение?

— Генерал-майоре? — обади се инженерът.

Савина мислеше трескаво, но обяснението й убягваше. Тръсна глава. Сякаш усетили, че някой ги наблюдава, американецът и момчето спряха под лампата. Мъжът хвърли поглед назад и очите му се присвиха в объркване.

 

Захранването се възстанови и лампите в тунела светнаха, следователно камерите също работеха. Без особена причина или възможност да се крие, Монк продължи още малко напред към най-близката лампа. И едва тогава осъзна, че нещо не е наред.

Или по-скоро, че липсва.

Погледна зад себе си. Марта я нямаше. Смятал беше, че ги е последвала в тъмното. Но пък тя се движеше толкова тихо. Присви очи, вглеждайки се гърлото на тунела. Нямаше и следа от шимпанзето. Във влака ли беше останала? Монк погледна и напред с идеята, че може да ги е изпреварила, за да разузнае обстановката например. Но тунелът свършваше с високи бронирани врати на двеста-триста крачки пред тях.

Марта не се виждаше никъде.

А после тонколонките над вратите изпращяха внезапно и еклив глас каза на английски:

— Продължете напред! Доведи момчето до вратите, ако искаш да живееш.

Монк стоеше окаменял. Нямаше идея какво да прави оттук-нататък.

 

 

12:35

Киштим, Русия

 

В кабинката на стар фермерски камион, Грей беше в челото на колоната, която мина през портите на самолетната писта и пое по двулентовото шосе към планините. Стени от високи борове и смърчове растяха покрай пътя, превръщайки го в зелен коридор.

Грей погледна в огледалото за задно виждане. Малкото планинско градче Киштим се смаляваше зад тях, потъвайки в гъстата гора. Градчето се намираше на източните уралски склонове, само на тринайсет километра от Челябинск 88 — целта на тяхното пътуване. Като целия тукашен район, и Киштим пазеше осезаеми спомени от ядрена катастрофа и радиоактивно замърсяване. Намираше се от подветрената страна на друг атомен комплекс с официалното название Челябинск 40, по-известен като Маяк. Само дето Челябинск 40 далеч не беше грейнал маяк, ознаменуващ руската ядрена безопасност. През 1957 — а вследствие на грешка в охлаждането един от резервоарите за отпадъчно гориво гръмнал и разпръснал осемдесет тона радиоактивен материал над околността. Евакуирани били стотици хиляди хора. Съветите бяха опазили тайната за инцидента чак до 1980 година. Шосето зави и Киштим изчезна по подобие на голяма част от руската ядрена история.

Грей се намести по-удобно на седалката. Пътят минаваше по мост с боядисани в яркочервено перила.

Предупреждение. Мостът минаваше над дълбока река, някогашна граница на територията с ограничен достъп. Шосето продължаваше нагоре в планината, завой след завой.

Зад Грей се движеха дузина камиони с различни марки и модели, но всичките стари и кални. Грей делеше предната седалка с Лука и шофьора, които си говореха на ромски. Лука посочи напред и шофьорът кимна.

— Наближаваме — обърна се към него Лука. — Пратили са хора напред да наблюдават входа. Докладват за значителна активност. Много коли и камиони се изтеглят надолу по склоновете.

Грей се намръщи. Описаното от Лука му приличаше на евакуация. Дали не бяха закъснели?

В каросерията на камиона клечаха четирима мъже, наполовина прикрити с одеяла. Грей беше останал впечатлен от арсенала, скрит заедно с тях под одеялата — сандъци с карабини, десетки пистолети, гранатомети дори.

Лука му бе обяснил, че на черния пазар в Русия можело да се купи всякакво оръжие. Малката войска, мобилизирана от местни цигански кланове, ги беше посрещнала в Киштим и се бе присъединила към хората, които Лука доведе от Украйна. Грей трябваше да му го признае — ако спешно ти потрябва опълчение, Лука Херн е твоят човек.

Ковалски и Росауро бяха в камионите отзад. Елизабет беше останала на сигурно място в самолета под охраната на трима войници от британските специални служби.

Най-важното сега беше да не губят време. Бързината беше от съществено значение за успеха на плана им — да щурмуват подземния комплекс, да го овладеят и да сложат край на каквато там операция беше задвижена. Естеството на операция „Сатурн“ си оставаше неизвестно. Но фактът, че се намира в сърцето на съветската ядрена промишленост, на място, пълно с уранови мини и фабрики за производство на плутоний, говореше за някаква радиоактивна заплаха.

Последните думи на сенатор Николай Солоков не му излизаха от главата.

„Тепърва ще умрат милиони“.

Сенаторът беше роден на сто-сто и петдесет километра оттук, в град Екатеринбург, беше показало проучването на Грей. Пак тук беше избран и за народен представител, което означаваше, че познава добре района и неговите тайни. Ако човек искаше да организира тайно ядрена катастрофа, това място би било идеално за целта.

Какво точно бяха планирали обаче?

 

 

В това време Елизабет крачеше напред-назад из самолета, скръстила ръце пред гърдите си и навела глава в дълбок размисъл. Страхуваше се за другите, особено след като разбра какво смятат да правят. И какво трябва да спрат.

„Милиони ще умрат“.

Каква лудост.

Не можеше да си намери място от тревога и страх. На масата имаше отворен лаптоп. Опитала се бе да поработи, да разсее с нещо мислите си. Свързала беше дигиталния си фотоапарат към лаптопа и в момента снимките се прехвърляха. Професор Мастерсън беше взел апарата й със себе си, когато руснаците ги отвлякоха, а след бягството им от затвора в Припят й го върна.

Снимките се появяваха в бърза поредица на екрана в процеса на прехвърлянето.

Една привлече вниманието й — снимка на омфалоса в средата на колелото с чакрите. Въпреки всичките й тревоги в момента, сърцето й отново потръпна от вълнение при мисълта, че онзи камък е оригиналният делфийски артефакт. Вече от две десетилетия учените знаеха, че по-малкият камък в музея е копие, но за съдбата на оригинала не беше известно нищо. Някои учени изказваха хипотезата, че последователи на оракулския култ са оцелели след разрушаването на храма и са отнесли оригиналния омфалос, за да издигнат около него новия си таен храм.

Елизабет спря пред лаптопа. Извика на голям екран фотографията и впери поглед в нея. В снимката, която доказваше тази хипотеза. А после я облада внезапно прозрение и тя се тръсна като подкосена на стола. Спомни си релефа от вътрешната страна на копието в музея — извит в дъга надпис на санскрит.

Текстът беше древна молитва към Сарасвати, хиндуистката богиня на мъдростта и тайното познание. Не се знаеше кой и защо е изработил този надпис. Но пък древни „графити“ на една религия върху артефакт от друга се срещаха сравнително често.

Въпреки това Елизабет започваше да се досеща за истината. Дали пък копието на омфалоса не е било оставено като един вид километричен камък? Знак, който бележи пътя? Прегледа набързо другите снимки и се спря на онази със стенната мозайка, изобразяваща дете и млада жена, които се крият от римски войник под купола на омфалоса. Надписът на санскрит гласеше: „Нея, що няма ни начало, ни край, ни граница, нека богинята Сарасвати я пази“. Надписът като нищо можеше да се отнася за последната пророчица, молитва към богинята да защити кръвната и линия. Богинята Сарасвати, от друга страна, обитавала според легендите някаква свещена река. Много изследователи смятаха, че митичната река всъщност е реката Инд. Там гръцките бегълци бяха съградили новия си дом.

Може би някой е оставил това загадъчно послание като ключ, следа, подсказка. За да бъде открита истината. Така както я бяха разкрили Елизабет и баща й.

Елизабет извика отново изображението на оригиналния омфалос. Беше направила няколко снимки, включително и на тройния надпис върху камъка, който предупреждаваше за капана — на харапски, санскрит и гръцки. Снимката с надписа изпълни екрана.

Друг троен надпис имаше и върху стените на пещерата. Под фигурата на момчето с огнените очи. Елизабет отвори и тази снимка. Надписът на харапски бе непокътнат, но половината от санскритския и гръцкия текст беше заличена от времето. Различаваха се само отделни символи.

Елизабет прочете началото.

„Светът ще изгори…“

Недовършеното изречение подсили рязко тревогата й, защото се вписваше по странен начин в онова, което Грей и другите се опитваха да предотвратят. Гледаше втренчено образа на момчето, издигащо се в пламъци и дим от омфалоса. Отново я побиха тръпки. Трябваше да разбере как свършва посланието. Уви, единственият непокътнат текст беше на харапски, език, който учените още не бяха успели да разчетат. Нерешим пъзел от думи.

Освен ако…

Елизабет подскочи на стола, после се наведе към екрана, забравила тревогите си. Местеше поглед между двете отворени на монитора снимки. Започваше да проумява значението на онова, което виждаха очите й. А очите й виждаха текст на харапски, преведен на гръцки и на санскрит. Преведен! Дишането й се ускори. От екрана на лаптопа я гледаше не друго, а началото на дигитален Розетски камък, ключ към разчитането на изгубения език.

Върна се към прекъснатия пасаж под горящото момче. Гледаше, сравняваше, отвори снимки и на надписа върху стената на стълбището. И скоро започна да различава общи елементи.

Дали би могла да го преведе?

Хвана се на работа с усещането, че е на път да открие нещо важно.

 

 

12:45

 

Генерал-майор Савина Мартова оглеждаше противника си. Не сваляше поглед от монитора. Американецът стоеше като истукан в светлината на лампата. Савина вдигна микрофона към устата си.

— Тръгни към вратите веднага! — излая остро тя.

Ако се съдеше по това как подскочи при думите й, мъжът явно я беше чул — значи високоговорителите при бронираните врати работеха нормално.

— Генерал-майоре — каза инженерът. — Има спешно обаждане за вас от торпедната база в Архангелск.

Савина посегна назад и взе слушалката. Една от свръзките й работеше в базата.

— Мартова слуша.

— Генерал-майоре, от Украйна пристига крайно смущаваща информация. Изглежда депутат Николай Солоков е мъртъв.

Савина си пое рязко дъх. Остатъка от напиращите реакции успя да овладее. Въпреки това гърлото й се сви. Свръзката й в Архангелск не знаеше, че Николай е неин син, а само че са близки и че депутат Солоков подкрепя дейността й в Челябинск 88.

Мъжът от другата страна на линията продължи:

— Подробностите около инцидента остават неясни. Само слухове. Според някои е бил убит от терористи, други пък казват, че самият той е имал пръст в случилото се там. Единствената сигурна и потвърдена информация е тази за смъртта му. Трупът му и този на неговата асистентка се виждали на камери от вътрешността на запечатаната арка. Бил е застрелян в главата. Нивата на радиация все още са твърде високи, за да бъде извадено тялото, но по въпроса се работи. Не знам дали…

Мъжът продължи да говори, но Савина вече не го слушаше. Сълзи пълнеха очите й. Наклони глава назад, за да не прелеят. Когато свръзката й завърши доклада си, тя благодари за информацията и затвори.

После се извърна леко с гръб към инженера и техника.

Николай беше мъртъв.

Единственият й син.

На подсъзнателно ниво вече се беше досещала за истината. През последния час я бе затиснало отчаяние, от което не успяваше да отърси. Имала беше и затруднения в дишането.

„Николай…“

— Генерал-майоре? — тихо я повика инженерът.

Тактичността му успя само да я вбеси. Тя се обърна и впери поглед в екрана. Американецът още не беше помръднал. И сякаш мъката й беше масло, объркването се оказа пламъкът, който я възпламени. Гняв изпълни гърдите й. Американецът я разиграваше цял ден, а сега се бе осмелил да застане на прага й.

Стига толкова.

Сълзите изсъхнаха в огъня на гнева. Синът й беше мъртъв, но тя имаше й друга рожба — мечта, която щеше да се въздигне от пепелищата. Родствените връзки не бяха единственият начин да оставиш нещо след себе си. Тя щеше да довърши онова, което беше убило сина й. А после щеше да намери друг, който да заеме мястото му. Щеше да й отнеме време, но какво от това? Светът й беше отнел сина. Но тя разполагаше със средството да отвърне на удара.

В гласа й прозвуча ярост, от която инженерът подскочи на мястото си.

— Достатъчно! — Савина посочи двата екрана вляво. Те предаваха картина от сърцето на операция „Сатурн“. Единият показваше шахтата с взривовете; другият — диафрагмата в пода. — Готови за запуск на „Сатурн“! По моя команда!

Инженерът и техникът се надвесиха над клавиатурите си и затракаха трескаво.

Савина се взираше в мъжа на екрана. Щом той не искаше да й доведе Пьотър, тя щеше да му подпали задника. Да видим къде щеше да избяга тогава.

— Имаме зелена светлина навсякъде — отсечено докладва инженерът. — Чакаме заповед.

— Пускай!

Савина си пое дълбоко дъх, вперила поглед в двата екрана. Единият се изпълни с ярка светлина. Чуха се приглушени от разстоянието експлозии. Камерата улавяше образа на падащи камъни, а после по шахтата ливна гъста кал и закри всичко останало. Другият екран показваше как диафрагмата на шлюза се отваря гладко пред прииждащия поток от камъни и кал. След миг се изля и очакваният дебел стълб черна вода. Изчисленията на инженера се оказаха перфектни. Водната колона се изливаше право в отворената паст на диафрагмата.

Започна се.

Светът беше убил сина й. Но другата й рожба щеше да живее. Макар да беше дала старт на операцията, водена от гняв, в който поравно се смесваха надежда и жажда за възмездие, в решимостта й се прокрадваше един по-тъмен мотив, който тя не можеше да отрече. Докато водата се изливаше пред очите й, Савина можеше да мисли само за едно — как ще накара светът да си плати заради онова, което й беше отнел днес.

А после насочи вниманието си обратно към американеца.

Веднъж пусната на свобода, жаждата й за мъст имаше нужда от нова мишена.

Савина още не беше приключила.

 

 

Монк се надигна от земята. Главата му още звънтеше от експлозията. В затвореното пространство звукът го бе цапардосал по ушите като пляскане на гигантски ръце. Едва беше успял да прикрие Пьотър с тялото си.

Сега помогна на момчето да се изправи. През звъна в главата си долавяше далечен басов рев откъм потъналия в мрак тунел, рев като от гърлото на ядосан дракон. Де да беше дракон, помисли си Монк.

Знаеше какво чува — рев на вода.

Тонове вода.

Знаеше и какво означава всичко това — експлозията и подземният водопад. Означаваше, че се е провалил. Операция „Сатурн“ беше започнала и тонове токсична супа се изливаха в земните недра.

Високоговорителят при бронираните врати изврещя отново.

— Хвърли оръжието си! — нареди женският глас със смесица от огън и лед, студена решимост, примесена с гняв. — Доведи момчето при вратата. И те съветвам да побързаш. Радиационните нива се качват бързо. Имате по-малко от пет минути преди облъчването да стане смъртоносно.

Монк нямаше избор. Отърси се от карабините и ги остави да паднат с дрънчене до релсите. Пьотър сграбчи ръкава на сакатата му ръка.

Двамата хукнаха през последните двеста метра, надбягвайки се с растящата радиация. Бронираните врати се отвориха бавно пред тях. От другата им страна ги чакаше кордон от петима войници с готово за стрелба оръжие.

Комитетът по посрещането.

Пьотър го дърпаше напред, сякаш знаеше нещо, за което Монк нямаше и представа. Болката в ранения крак го стрелкаше с шишове при всяка стъпка. Дробовете му изнемогваха и свиреха всеки път, когато си поемеше дъх. Монк сведе поглед към кръста си. Дозиметърната значка още беше закачена на колана му и подскачаше при всяка крачка. Беше кърваво червена и потъмняваше с всеки изминат метър.

Така че въпреки болката в крака Монк ускори крачка.

Накрая двамата хукнаха към вратата.

Вече бяха близо до изхода, когато силна експлозия изтрещя като гръм по време на буря. Идваше от посоката на Челябинск 88. Монк забави изненадано крачка, но Пьотър го дръпна настоятелно да продължат.

Войниците, стреснати не по-малко от него, се завъртяха. Единият се хвърли на земята от страх.

Пьотър се насочи към образувалата се пролука. Прескочи войника, а със свободната си ръка измъкна пистолета от кобура на съседа му. После се изви в движение и плесна оръжието в дланта на Монк.

Като отрепетирано. Пистолетът просто легна в дланта му. Без да се замисля, Монк се завъртя на пета и стреля от упор в кордона от войници, задвижван от превърнали се в условен рефлекс умения, незасегнати от изтриването на паметта му.

Изпразни патронника и повали всичките петима.

После метна пистолета настрана. Пьотър се стрелна и взе друг. Даде го на Монк, стисна отново ръкава му и двамата хукнаха напред.

Пещерата се тресеше от нови експлозии. Мъже крещяха, а изоставените общежития бълваха дим. Монк мерна в движение свистящата диря на огнехвъргачка или гранатомет. Торпедото се заби в поредната сграда. Бетон и стъкла се посипаха по войниците долу.

Някой щурмуваше базата.

Кой обаче?

 

 

Грей подкара камиона по бетонната рампа и изхвърча през масивните врати. Докато летяха със самолета, беше прочел това-онова за подземните градчета от съветски тип. Навремето властите редовно пращали оркестри да забавляват работниците, долу имало открити естради и театри. Въпреки това размерът на подземната каверна го свари неподготвен.

Както и хаосът.

Шест камиона бяха осъществили началото на щурма.

„Колкото да им вземем страха“ — беше казал Лука.

Грей не си беше направил труда да спори. В края на краищата, войската си беше на Лука.

Неговата задача беше друга.

Камионът му се изстреля през пелена от дим. Гранати се забиваха в пететажните блокчета и сриваха цели участъци от панелния градеж. Лука се беше прехвърлил в каросерията на камиона и сега стреляше с гранатомет на рамо. Още два камиона се движеха по фланговете им. Единия караше Ковалски, другия — Росауро.

След като и техните камиони минаха през устието на тунела, циганите блокираха изхода, запречвайки го с други два, натоварени догоре с дървен материал. Двайсетина човека охраняваха барикадата, така че никой да не се измъкне.

Грей беше впечатлен от стратегията им — както сега, така и на идване.

По пътя от летището всички превозни средства в околността изглеждаха съвсем нормално, нищо по-различно от обичайния провинциален трафик по лъкатушните планински шосета и черни пътища. А после, явно по предварително уговорен и координиран сигнал, мирната на вид околност се юрна в синхронизиран щурм срещу планината. От натоварените със сено каруци щръкнаха пушки. Конете бяха разпрегнати мълниеносно от фургоните си и поеха в тръс по пресечения терен с въоръжени ездачи на гърбовете. От задните люкове на цистерни за мляко изхвръкнаха мотоциклети и поеха с рев по странични пътища. Внезапната трансформация блокира района в рамките на броени минути.

Онези, които бяха напуснали вече подземния комплекс, налетяха на крайпътни засади, возилата им бяха принудени да свърнат в канавките, а те бяха обезоръжени и вързани. Докато Грей стигне входа в планинския склон, шестте камиона от острието на атаката вече громоляха в тунела, провлачили диря от пушек и огнестрелни залпове.

Грей не се бе поколебал и секунда, защото време за губене нямаше. Трябваше да стигнат до командния център на операция „Сатурн“ и да я спрат.

Хората на Лука също помогнаха. Като всяка свястна войска циганите бяха събрали информация, преди да атакуват. По пътя насам някакъв тип с дълъг до глезените черен шлифер застана по средата на шосето и размаха ръце пред камиона на Лука. Двама мъже в лабораторни престилки стояха на колене в канавката край пътя с вързани на гърба ръце и с опрени в слепоочията дула на пушки. Циганите не си поплюваха. От друга страна, именно руснаци бяха изклали сънародниците им от високопланинското селце и бяха отвлекли децата.

Тази война я бяха започнали руснаците, а сега циганите бяха решени да я довършат.

Мъжът с шлифера даде на Лука начертана на ръка карта, оплескана с кръв. Лука я връчи на Грей. Картата представляваше груба схема на Челябинск 88 с кръгче около контролния център на операция „Сатурн“ — в бункер под една от жилищните сгради в пещерата.

С тази цел на ум, Грей подкара камиона по шосето към обсадения комплекс от жилищни сгради в далечния издигнат край на гигантската подземна каверна. Първоначалната атака, макар изненадваща и драматична, бе задръстила пътя с отломки. Едно от блокчетата се беше сринало напълно, преграждайки централното шосе.

Стрелбата от каросериите не спираше. Другаде циганите слизаха от камионите и се готвеха за офанзива пеша.

Грей наби спирачки на метри от сбиращите се мъже и слезе от камиона. Ковалски и Росауро направиха същото. Лука скочи от каросерията и извика нещо на цигански. Мъжете му отговориха. След като си размениха няколко реплики, Лука се върна при Грей и приклекна до него зад един от камионите.

— Руснаците са се прибрали в общежитията и колкото по-навътре навлизаме, толкова по ожесточена е съпротивата им.

Грей знаеше защо.

— Изтеглят силите си, за да защитят контролния център. Сигурно всеки момент ще стартират „Сатурн“, ако не са го направили вече. Не можем да чакаме.

Лука вдигна ръка да го прекъсне и погледна назад към сбиращите се пешаци.

— Имам един човек… а, ето го.

Дребна фигура тичаше приведена към тях. Беше със сивкави дрехи и черна шапка. Двамата с Лука си зашепнаха бързо на цигански.

— Това е Плъха — представи Лука новодошлия.

— Хубаво име — измърмори Ковалски.

— Той е следотърсач. Умее да намира пътечки, които никой не би се сетил да охранява. Казва, че имал нещо на ум, но групата трябвало да е малка. Пет, най-много шест човека. — Лука плъзна поглед по малобройната им компания. — Само ние, може би. Ва?

— Ва — съгласи се Ковалски и погледна към Грей за потвърждение.

— Другите ще имат грижата руснаците да не скучаят — добави Лука и махна към камионите и пешаците.

— Ние върви тогава? — попита Плъха на завален английски.

— Ва — отговори Грей, с което си спечели широка усмивка и плясване по гърба от мъжа с колоритния прякор.

Провериха за последно оръжията си — пушки и пистолети — после поеха след дребния мъж към една купчина отломки. Грей не виждаше откъде биха могли да се промушат. В същото време Лука даде знак на пешаците. Остро, пресекливо изсвирване се разнесе из пълната с дим пещера.

Плъха махна на малкия отряд и ги поведе под килнат остатък от някаква стена. Грей се наведе и установи, че късият проход води до прозорче в мазето на най-близката жилищна сграда.

Докато следваха бавно водача си, той чу вик да се надига зад тях:

— Опре рома!

И като пламък в суха трева бойният вик се разля из пещерата.

Стрелбата и гранатометният огън набраха нова сила.

Грей се промушваше напред и се молеше да не са закъснели.

 

 

Савина се спусна бързо по стълбите и влезе в бункера. Не обръщаше внимание на схванатия си гръб, на острите болки в краката и на задъхващото се сърце в гърдите й. Още при първите гърмежи на нападението беше наредила бронираните врати към тунела да бъдат затворени и запечатани.

Горе бяха останали да я чакат петима от най-силните войници, повикани от д-р Петров. Планът беше да се измъкнат с пет от децата, които войниците щяха да носят на гръб. Само пет. Не можеше да вземе и десетте. Единственият им шанс беше да действат бързо и ефикасно. Американският пленник неволно й беше дал идеята — той и децата бяха избягали през един от сервизните тунели. Те щяха да направят същото.

Но преди това Савина имаше да свърши още нещо.

Влезе в бункера и завари инженера и техника да трошат контролното табло. Вече бяха изтрили с магнит всичко от харддисковете, а повреждането на контролните уреди щеше да гарантира сигурността на операция „Сатурн“.

— Всичко ли изключихте?

Инженерът кимна енергично с глава.

— Само гений може да го възстанови, при това с цената на седмици труд.

— Браво. — Савина вдигна пистолета си и простреля инженера в челото. Техникът се опита да избяга, но тя се обърна и го повали в подножието на стълбите с куршум във врата. Мъжът се сгърчи. Давеше се в собствената си кръв.

Савина не можеше да поеме риска тези двамата да бъдат заловени. Под дулото на оръжие, току-виж успели да поправят онова, което току-що бяха разглобили.

А това не биваше да се допуска.

Като последна предпазна мярка, тя откачи една противопожарна брадвичка от стената отзад и се върна при компютрите. За минута-две смля двата компютъра и таблото, после опря брадвата на пода и се облегна изтощена на дръжката й. Плъзна поглед по редицата от екрани. Те все още показваха картина от различни камери. Замисли се дали да не натроши и мониторите, но гърбът толкова я болеше, че едва ли би могла да вдигне отново брадвата.

А и имаше ли значение, като си помислиш?

Пусна брадвата на пода и се вгледа в централния монитор. Изливаща се черна колона от отровна вода.

Нека видят какво е сътворила.

Усмихна се, предвкусвайки този последен удар срещу враговете си, после се обърна и тръгна към стълбите.

Нека гледат как светът умира.

Никой не можеше да я спре.