Метаданни
Данни
- Серия
- Сигма Форс (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Last Oracle, 2008 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Милена Илиева, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 112гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- crecre(2009)
Издание:
Джеймс Ролинс. Последният оракул
ИК „Бард“, 2008
Оформление на корица: Megachrom — Петър Христов, 2008
ISBN 978–954–585–975–5
История
- —Добавяне
17.
7 септември, 10:07
Южен Урал
Монк крачеше по черния път през призрачното градче, чакълът хрущеше под краката му, а слънцето напичаше хладния въздух. Всичко наоколо беше обрасло с бурени и храсти до кръста, все едно газеха в зелена вода. Константин вървеше пред него, Пьотър и Кишка се влачеха отзад. Марта беше последна в редицата, почти невидима в зеленото море.
— В тукашната планина няма много въглища — обясняваше Константин и току се прозяваше. — Всички мини тук са за метални руди.
Монк разбираше, че хлапето е изтощено и уплашено до крайност. Лекцията на тих глас имаше за цел колкото да го държи буден, толкова и да снижи тревожността му.
— Кобалт, никел, волфрам, ванадий, боксит, платина…
Монк го остави да изрежда и съсредоточи вниманието си върху градчето. Сградите изглеждаха построени набързо, по-скоро сглобени от дървени плоскости, а покрай пътя бяха издигнати дървени тротоари. Минаха край миниатюрно училище с една-единствена класна стая — прозорците бяха устояли непокътнати на времето, а в стаята още имаше дървени чинове. Два стари зелени камиона от съветско време ръждясваха на банкета. Единствената тухлена сграда в селото имаше табела с надпис на фасадата. Беше на кирилица и Монк нямаше идея какво гласи, но ако се съдеше по рафтовете вътре, сградата най-вероятно е била магазин и поща едновременно. Отстрани имаше кръчма с прашни бутилки по лавиците.
Сякаш един ден хората просто са излезли от къщите си и не са се върнали повече.
Нямаше нужда да гадае за причината. От това сравнително високо място езерото Карачей се виждаше като на длан с калните си брегове — искреше бодро под слънцето, скрило от погледа токсичната си сърцевина. Монк сведе очи към значката на раницата си. Червеният цвят беше станал една идея по-наситен. А той го проверяваше през няколко минути.
Константин видя накъде гледа.
— Можем да останем тук още най-много час. Много е опасно. Трябва да се спуснем под земята.
Монк кимна и вдигна поглед. До входа на мината имаше още километър и повече. Вече различаваше стоманените сгради отпред и скелетите на крановете при по-голямата конструкция, залепена за скалната стена. От двете й страни имаше по едно голямо метално колело, с чиято помощ миньорите бяха издигали отломките от изкопните работи долу. Чакълът, с който беше настлан пътят, сигурно беше дошъл от същото място.
Монк ускори крачка.
Другата стабилна сграда в селото се появи след остър завой и стръмно нанагорнище. Триетажна мелница, най-високата сграда тук. Построена беше от дървени трупи, покривът беше от ламарина Водното й колело, зелено от мъхове и лишеи, се беше отчупило от подпорите си и лежеше напреко на потока. Явно придошлите води го бяха повалили преди години.
Вървяха натам, когато Кишка извика.
Монк се завъртя. Пьотър стоеше като истукан, очите му — разширени от ужас.
Монк затаи дъх.
„О, не… пак ли…“
Марта заподскача в кръг около момчето, доловила на свой ред тревогата му. И тя като Монк не знаеше къде се крие опасността и от коя посока може да ги връхлети… но и двамата знаеха какво беше усетило момчето.
Монк си спомни нападащия го тигър, онзи с нагризаното ухо.
„Захар“
Не разбираше как ги е проследило животното през блатото. Но пък тигрите бяха умели плувци. Явно беше преплувал заблатената низина, изпреварил беше плячката си и сега ги дебнеше от засада. Подобна хитрост определено беше по възможностите на Захар.
Монк оглеждаше трескаво високите треви и порутените сгради. Създанието можеше да е къде ли не. Космите по ръцете на Монк настръхнаха, сякаш тялото му усещаше погледа на котешките очи. Бяха на открито, далеч от всякакво убежище. Нямаха и оръжия, никакви. Бяха изгубили единствения си нож, когато Марта нападна Аркадий.
— Назад — каза Монк и посочи тухлената сграда. — Движете се бавно. Към магазина.
Въпреки големите си прозорци той изглеждаше най-подходящ за защита. А и по рафтовете можеше да намерят нещо, което да им послужи за оръжие.
Монк дръпна Пьотър до себе си. Момчето се тресеше. Петимата се изтеглиха в група обратно по пътеката, която бяха отъпкали в тревата.
Монк току поглеждаше назад, най-вече защото Пьотър правеше същото. Интуицията на момчето не беше за подценяване. Мелницата стърчеше от другата страна на потока при завоя към мината. Монк знаеше, че тигрите предпочитат най-високата позиция — канара, клон, скален корниз, изобщо високо място, от което да скочат върху плячката си.
Сякаш усетило, че са го разкрили, раираното животно се плъзна като сянка от един от крайните прозорци на третия етаж. Ако не се оглеждаше съсредоточено, Монк сигурно нямаше да го види. След миг тигърът изчезна във високата трева.
— Тичайте — извика Монк на Константин и Кишка и грабна Пьотър под мишница.
Двете деца пред него си плюха на петите, подгонени от страха и адреналина. Той хукна след тях. Марта тичаше до него.
Тежко изскърцване долетя иззад тях — тигърът беше скочил на водното колело, за да прекоси потока. Вратата на магазина беше отворена — само на трийсетина метра от тях. Шансът им висеше на косъм. Не му оставаше друго, освен да се моли за някакво складово помещение, голям фризер например, където да се барикадират.
Пукот на огнестрелно оръжие ужили страха му.
Чакъл се разхвърча сред белезникави искри на сантиметри от краката му.
Монк се метна настрани и се претърколи в тревата, притиснал Пьотър към гърдите си, за да го предпази. Продължи да се търкаля, докато не се озова зад ръждясалия корпус на единия от изоставените камиони.
Изстрелът беше дошъл от долната част на улицата.
Явно някой от руските войници ги беше последвал дотук.
Монк се обърна и видя Константин и Кишка да препускат като подплашени еленчета по дъсчения тротоар. След миг хлътнаха през вратата на магазина, Марта ги последва със скок. Нов изстрел и един от прозорците на сградата се пръсна. Но тримата вече бяха на сигурно място в магазина.
Монк се сви превит зад камиона. Нямаше как да стигне до тях, без да се открие за стрелеца.
Погледна нагоре по пътя.
От тигъра нямаше и следа. Тревата не помръдваше, не се чуваше и хрущене на чакъл под тежки лапи. Неочакваният изстрел явно беше стреснал котката колкото и тях. И сега тя чакаше и дебнеше някъде там.
Монк клечеше зад камиона, хванат в капан между стрелеца и тигъра. И това не беше единствената опасност. Друга заплаха също ги дебнеше. Езерото Карачей искреше на слънцето от долната страна на градчето и излъчваше отрова. Дори да стоиш тук беше равносилно на сигурна смърт.
00:30
Вашингтон
Под непрестанния вой на алармата Юри стоеше до леглото на Саша и я прикриваше с тялото си от Макбрайд. Свръхчувствителното към силен шум и крясъци дете се беше сгушило в завивките и притискаше с длани ушите си. От другата страна на леглото Кат Брайънт се опитваше да успокои Саша, като я галеше по главицата. Зад нея стояха патологът Малкълм Дженингс и един от охраната.
Юри не изпускаше от поглед Макбрайд. Той беше само на няколко стъпки от него, приклекнал в ъгъла с гръб към стената, увил около ръката си русата плитка на заложницата си, д-р Лиза Камингс. Маскираният му като мобилен телефон пистолет беше опрян в гърлото й.
Ситуацията беше патова.
А Мейпълторп вече си пробиваше път насам със своите командоси. Кръвта на Юри възвираше от гняв при мисълта, че гадното копеле ще сложи мръсните си ръце върху Саша. Това не биваше да става.
Пристъпи към металната масичка за инструменти и взе спринцовка измежду флакончетата с медикаменти, с които бяха лекували Саша.
— Юри! — предупреди го остро Макбрайд.
Той отговори на руски. Знаеше, че Макбрайд го разбира.
— Няма да ви позволя да вземете Саша — каза той и заби иглата на спринцовката в торбичката на интравенозната й система.
Докато натискаше буталото, видя как Макбрайд насочва пистолета си към него. Спринцовката беше пълна с физиологичен разтвор — напълно безвреден за детето, но явно успешен като уловка. Юри се завъртя на пета и се метна право към ъгъла. В същия миг Лиза стовари токчето си върху крака на Макбрайд и заби глава в лицето му.
Пистолетът гръмна оглушително в тясното затворено пространство.
Улучен в рамото, Юри залитна, но болка почти не усети. Налетя върху Макбрайд, като изблъска Лиза встрани. После замахна към гърлото му и заби там другата спринцовка, която беше взел скришом от масичката. Заби я право в югуларната вена. Спринцовката съдържаше неразреден концентрат от медикаментозния коктейл на Саша. В този си вид той представляваше токсична смес от химиотерапевтици, епинефрин и стероиди.
Докато се боричкаха вкопчени, Макбрайд изпразни пълнителя на пистолета си в стомаха на Юри. Заглушените от тялото му изстрели прозвучаха като силно ръкопляскане, а усещането беше все едно някой го удря с юмруци в стомаха. Въпреки всичко Юри натисна докрай буталото на спринцовката и отровният коктейл пое право към сърцето на другия мъж.
Макбрайд изкрещя.
Юри се свлече на пода, като повлече и него. Знаеше какво чувства Макбрайд в момента — течен огън във вените си, непоносимо налягане в черепа, агонизиращо сърцебиене. Някой издърпа Юри и го претърколи на пода. Той зърна в движение Кат, която се беше проснала върху Саша, защитавайки я от стрелбата, обърнала главицата й настрани, за да не гледа.
До него Макбрайд се гърчеше в конвулсии, от устата му хвърчеше слюнка, обагрена в червено от прехапания език. Тялото щеше да оживее, но не и мозъкът. Лекарствата щяха да прогорят мозъка му и да превърнат Макбрайд в празна черупка.
Лиза се наведе над Юри.
— Помогнете ми!
Появиха се още ръце, нещо притискаше стомаха му. По пода потече кръв. Кат дотича и прихвана главата му. Той се закашля. Още кръв. Протегна ръка към жената, защото знаеше, че тя ще помогне.
— Саша… — прошепна той.
— Ще я защитим — каза Кат.
Юри поклати глава. Това вече го знаеше, не се съмняваше в сърцето й.
— Има още… още ребъонки.
Беше му трудно да се фокусира — както съзнанието, така и погледа си. Светът потъмня, а болката се претопи в студ.
Опита се да проговори, да й каже къде.
— Челя… инс… — Ръката му се плъзна по пода и изписа с пръст две цифри в собствената му кръв — 88, ръката й стисна силно неговата.
— Дръж се, Юри.
Би искал заради Саша, заради всички.
Мракът се сгъстяваше; гласовете заглъхваха като от края на дълъг тунел. С последния си дъх той й направи единствения подарък, с който разполагаше.
Надежда.
Стисна ръката на Кат и се напрегна да изрече последните си думи:
— Той е жив…
Зашеметена, Кат седеше с главата на Юри в скута си. Добре ли го беше чула? Сведе поглед към отворените му очи, вече безжизнени и помътнели. Последните му мигове бяха трескави, сякаш руснакът се стремеше към покаяние в самия край на живота си, дотам, че несъзнателно беше смесил двата езика. Кат беше учила руски, докато служеше във военноморското разузнаване, и смяташе, че е разбрала част от казаното.
Още ребъонки.
Още деца.
Като Саша.
Погледна към момичето в леглото. Малкълм стоеше на пост отстрани.
Юри беше казал още нещо след това, опитал се бе да напише нещо, но Кат не откри никакъв смисъл в думите, нито в драскулките. Не беше така с последното му изречение обаче.
Обърна се към Лиза.
Приятелката й беше коленичила в локвата кръв.
— Той ми спаси живота — измърмори тя и сложи ръка върху гърдите на Юри. Погълната от собственото си вълнение, Лиза едва ли беше чула последните думи на руснака.
От другата страна на русата лекарка лежеше Макбрайд. Конвулсиите му бяха престанали, очите му бяха отворени, погледът — неподвижен, безжизнен и помътнял като на мъртвеца в краката й, само дето неговите гърди се повдигаха и спадаха.
Кат седеше, неспособна да се изправи и да отдели погледа си от Саша и купчинката рисунки.
Последните думи на Юри кънтяха в главата й.
„Той е жив“.
Пръстите му бяха стиснали силно ръката й.
Сякаш посланието беше предназначено само и единствено за нея.
Знаеше кого е имал предвид, само че това беше невъзможно, нали?
Въпреки това последните му думи отприщиха нещо в сърцето й, подкладоха огън, който така и не беше изгаснал напълно. Дишането й се учести и с всеки дъх огънят набираше сила, прогонваше съмненията, хвърляше светлина в тъмните кътчета на сърцето й. В някакъв смисъл я беше страх да се освободи окончателно от тъмнината — сенките й носеха чувство за сигурност. Но тези нови пламъци, тях тя нямаше да угаси, за нищо на света.
И новият огън я изправи на крака.
Тя грабна пистолета, който пазачът беше оставил на пода по заповед на Макбрайд и заговори бързо, обръщайки се към всички в стаята:
— Тук не е безопасно. Трябва да потърсим изход… или поне място, където да се барикадираме.
Докато Лиза сваляше системата на момичето, погледът на Кат падна върху книжката за оцветяване, която още лежеше отворена на нощното шкафче. Отворена на рисунката със зелен молив — мъжът на сала.
Макар да беше невъзможно, Кат знаеше, че е истина.
Монк.
„Той е жив“.
10:07
Южен Урал
Американецът трябваше да е мъртъв.
Борсаков прокле наум пропуска си. Лежеше по корем в сенките на една миньорска барака с пушката пред себе си и буза опряна в приклада.
Бегълците го бяха изненадали с внезапната си маневра — вместо да избягат, бяха хукнали право към него. Наложило се бе да смени позицията си. На всичкото отгоре подозираше, че мерникът на пушката се е изместил от премеждията в блатото. Би трябвало да стреля пробно и да калибрира мерника, но не го беше направил, защото изстрелите щяха да предупредят бегълците за присъствието му.
Е, все пак ги беше сгащил в ъгъла, образно казано.
Шимпанзето и две от децата се бяха скрили в тухлената сграда. Американецът и момчето бяха зад камиона. Борсаков запълзя назад през тревата. Трябваше само да пресече улицата и американецът щеше да му легне отново на мушката.
И този път нямаше да пропусне.
Тръгна приведен през пътя, придържайки се към сенките, където това беше възможно. Стигна другия тротоар и клекна зад катурнат варел. Надзърна предпазливо с готово за стрелба оръжие.
Вече имаше пряка видимост към камиона.
Само че пръстите му се стегнаха около пушката в пристъп на гняв и объркване.
Зад камиона нямаше никой.
Американецът и момчето бяха изчезнали.
Пьотър се беше свил на топка под седалката в кабината на камиона. Монк го бе вдигнал и промушил през отворения наполовина прозорец, а после беше изчезнал между сградите зад камиона. Преди да тръгне, беше дал знак на детето да се свие под седалката и да не се показва. Скривалището му се оказа пълно с изсъхнали листа и буболечки. Пьотър обви с ръце коленете си.
Някъде в тъмните кътчета на мозъка му, където го беше страх да поглежда, се криеха спомени за друго подобно изпитание — спомени как е сврян натясно преследван, затаил дъх. В друг живот. Не неговия. Тогава наоколо е имало камък, а не ръждив метал.
Прескачайки между тогава и сега, той усети трънчета светлина да се появяват в мрака. Звезди в нощно небе. Взреше ли се по-дълго, светликът им се засилваше и те започваха да падат към него. Само дето нощното небе винаги го беше плашило. Затова се отдръпна и се върна към настоящето.
И изведнъж изпита силен глад. Но също като спомена отпреди малко, и този глад не беше негов. Нейде наблизо биеше голямо сърце и поглъщаше тъничкия пулс на Пьотър. Странни миризми изпълниха сетивата му — влажна трева, пипалцата на гореща кръв във въздуха, усещането за ръбат чакъл под краката. Тежко дишане, с обем многократно по-голям от неговите малки гърди. Миризмата на лова запали огън във вените му.
А после се появи още един мирис.
Нов.
Имаше още един ловец в околността.
Само че този мирис беше нещо повече от сърбеж в ноздрите.
С него дойде спомен за непоносима агония.
И гладът се смеси с ярост, от която космите настръхваха.
Пьотър се сви още повече, а голямото сърце тръгна напред, към него.
Монк тичаше зад къщите покрай пътя към долната част на улицата. Гърбът и гърдите му горяха, издрани до кръв от промушването между двете почти долепени дървени бараки. Беше оставил Пьотър в камиона, където тигърът не можеше да го достигне… това, уви, не важеше за стрелеца. Първата му задача беше да отдалечи стрелеца от децата, да го подмами в гонитба между сградите в долната част на улицата.
Собственото му оцеляване и елиминирането на войника щяха да почакат.
Монк тичаше приведен. Придържаше се близо до сградите и избягваше купчините сухи листа и строителен чакъл. Скоро стигна до първия остър завой, където пътят се спускаше рязко надолу. Заобиколи последната сграда и излезе на главната улица. Беше ли се отдалечил достатъчно?
Затаил дъх, той надникна зад ъгъла и огледа улицата. Ето ги тухлената сграда на магазина, ръждясалият камион и обраслият с бурени и висока трева път. Нищо не помръдваше. Откъм планината подухваше лек вятър и разклащаше тревата.
Но от стрелеца нямаше и следа.
Трябваше да е някъде там, навярно се промъкваше към децата. Ситуация със заложник беше абсолютно неприемлива, а точно до това щеше да се стигне, ако стрелецът успееше да грабне някое от хлапетата. Монк приклекна, готов да скочи. Трябваше да пресече на бегом улицата и да се скрие между сградите от по-ниската страна. Хрущенето на чакъла щеше да се чуе надалеч.
Но трябваше да е убедителен, ако искаше да подмами войника.
Монк си пое дълбоко дъх, изскочи от прикритието на бараката и хукна по чакъла.
— Тичайте! — изкрещя той и махна енергично на въображаемите деца. — Не спирайте!
Нека стрелецът си мисли, че всички деца са със…
… тряс…
Огън прониза бедрото му. Левият му крак се под гъна.
Той падна тежко, протегнал ръце да омекоти удара. Чакълът раздра кожата на дланта му и чуканчето на другата ръка. Остави инерцията да го търкулне надолу по улицата. Втори изстрел просвири остро през тревата над него.
Монк се прилепи към земята, надигнал глава, колкото да вижда през тревата. И видя как войникът се надига. Беше се крил нагоре по улицата, на половината път до тухлената сграда. И сега идваше право към Монк с готова за стрелба пушка.
Явно се беше досетил за плана му да заобиколи зад сградите и го беше чакал в засада.
Но войникът не беше единственият ловец тук.
Петдесетина метра нагоре по улицата тревата се раздели и V — образната диря се спусна към стрелеца като торпедо през вода.
Борсаков не даде външен израз на задоволството си, но тъмното чувство пееше в гърдите му. Беше свалил американеца, оставил го бе неподвижен и беззащитен. И сега щеше да сложи край на гонитбата, да отмъсти за другарите си на лодката. Нещо повече — американецът щеше да страда, о, да. Един куршум в коляното, а може и в рамото да го простреля, преди да го довърши.
Само че някъде зад него изхрущя чакъл, чакъл, който не той беше разместил. Тревата зашумя като от повей на силен вятър.
Но не беше вятър.
Разбра го веднага.
Завъртя се мълниеносно. Започна да стреля, преди да е завършил движението. Задържа спусъка — карабината се тресеше в ръцете му, описвайки широк откос автоматичен огън. Яростен котешки врясък се чу през пукота на куршумите. Захар изригна като снаряд от тревите и скочи право към него — широко разтворени крака, оголени черни нокти, раззината паст, пълна с извити жълти зъби.
Борсаков стреляше ли, стреляше. Кръв изригна на струи от раираната козина… но човекът знаеше, че няма начин да спре чудовището.
Тласкаха го ярост и болка, отмъщение и глад, жажда и настървение.
В лицето на този ужас от гърлото на Борсаков се изтръгна писък, гърлен и див, първичен крясък на смъртен страх.
А после тигърът го събори на земята.
Монк се понадигна. Тигърът разкъсваше тялото на войника пред очите му. Беше същото като вчера, когато мечката разкъса едрите вълци. Чу се влажен пукот на скършена кост и писъците на мъжа пресекнаха. Тигърът беше захапал гърлото и разтърсваше трупа на войника като парцалена кукла, само дето от парцалените кукли не хвърчаха пръски кръв.
Решил, че е видял достатъчно, и въпреки изгарящата болка в левия крак, Монк скочи право към тигъра.
Оръжието на войника бе изхвърчало настрани при сблъсъка с четиристотинкилограмовия звяр и сега лежеше на половината разстояние между Монк и тигъра. Пушката беше единственият им шанс да оцелеят.
Ниско ръмжене смрази кръвта му.
Захар го гледаше. И в черните му очи Монк прочете, че тигърът го е познал, познал е него — убиеца на брат му. Тигърът приклекна върху смазания труп на руснака, мускулите играеха, козината му беше настръхнала във всички посоки. Кръв се стичаше по гърдите и хълбоците на животното, загрозявайки пъстрите райета. Отдавна трябваше да е умряло от раните си, но бездънната ярост явно вършеше чудеса.
Монк се плъзна по колене, протегна се и грабна оръжието. Заплете се в каишката, докато се мъчеше да го насочи и едновременно да открие спусъка с една ръка.
Нямаше да успее навреме.
Задните крака на Захар се присвиха за скок…
… когато друг котешки врясък отекна надолу по улицата. Не беше силен, но звънна отчетливо с перфектна смесица от ярост и скръб. Същия писък Монк беше чул само преди няколко часа.
Предсмъртният вик на Аркадий, другия тигър.
Захар също го позна и скочи високо, обръщайки се във въздуха, приземи се приклекнал и с високо вдигната опашка. Огромната котка изсъска, не толкова от гняв, колкото от объркване.
Монк вдигна пушката и се прицели в металната пластина отзад на главата. После свали мерника си една идея по-надолу.
Само на крачки от него, Захар извиси глас в пронизителен вой на болка и скръб, сякаш да призове изгубения си брат.
Монк затаи дъх и натисна спусъка.
Откатът на карабината едва не му счупи челюстта.
Тигърът подскочи, после се срина в тревата.
Монк се отпусна на хълбок, като се подпираше на чукана си, и преметна тромаво пушката през рамо. Знаеше, че се е прицелил добре — изстрел на милосърдие в основата на черепа, който да прекрати мъките на животното. Провери собствената си рана. Куршумът беше разкъсал бедрото му, но бе излязъл чисто от другата страна.
Раната нямаше да го убие.
Пое си няколко пъти дълбоко въздух и се насили да стане.
На улицата долу се появиха Константин и Кишка. Монк знаеше, че дължи живота си на малкото момиче и удивителното му умение да имитира звуци. Чула веднъж вика на Аркадий, сега Кишка го беше повторила, усилвайки го през огънатото като рупор парче ламарина, което Константин тъкмо захвърляше в тревата отстрани.
Марта изскочи от магазина и хукна към камиона.
Щяха да вземат Пьотър и да продължат нататък. Накуцвайки, Монк плъзна поглед по миньорския комплекс над градчето. Чакаше ги трудно изкачване, но преди това той имаше да свърши още нещо. Приближи се до Захар и сложи ръка на окървавения му хълбок. Надяваше се сега тигърът да открие спокойствието, което не беше познавал в живота си тук.
— Хайде, приятел… иди да намериш брат си.
00:43
Вашингтон
Пейнтър тичаше по празния коридор към стълбите. Дрънчаха аларми, виеше и сирената на протокол Алфа. Евакуацията на комплекса беше към края си. Изходите водеха към един подземен паркинг в съседство. Пейнтър не се и съмняваше, че Мейпълторп е заложил свои хора на изходите, за да е сигурен, че детето няма да бъде изведено оттам. Но поне основният персонал щеше да се измъкне от подземния бетонен бункер.
Всички освен онези, които бяха попаднали в обсега на първоначалното нападение.
След като задейства резервния протокол за действие в извънредна ситуация, Пейнтър беше отскочил до комуникационното гнездо, за да прегледа постъпващите от камерите данни. Там откри, че външните комуникации са били прекъснати — доказателство, че някой е разполагал с подробни данни за командната структура, но поне вътрешните линии все още функционираха. Камерите на най-горния етаж му показаха как хората на Мейпълторп вземат заложници — десетина служители на Сигма, чиито китки бяха стегнати с пластмасови белезници зад гърба.
Можеше да е и по-лошо. В този късен час персоналът беше сведен до минимум. Доволен от видяното Пейнтър подготви необходимото, а когато приключи и с това, насочи вниманието си към опасността която го засягаше лично. Отвори рязко вратата към стълбището и едва не събори Кат Брайънт.
Кат носеше Саша на ръце.
Пейнтър смръщи вежди в опит да проумее това странно развитие на ситуацията.
Зад Кат видя Малкълм Дженингс и един пазач от охраната.
— Какво? Как? — заекна той.
Лиза се промуши покрай Малкълм и хукна по стълбите към Пейнтър. Цялата беше в кръв. Сърцето му се качи в гърлото, но въпреки многото кръв Лиза изглеждаше добре. Хвърли се на врата му и го прегърна силно. Трепереше от облекчение, което беше като ехо на неговото. А после се разделиха, превключили отново на работен режим.
— Какво стана? — попита той.
Кат обясни сбито основното и накрая каза:
— Идеята е да се евакуираме някак.
— Няма начин да се измъкнете със Саша — каза той. — Всички изходи без съмнение се охраняват.
— Какво да правим тогава? Пейнтър си погледна часовника.
— Е, с бягството си така или иначе ми улеснихте живота. — Той посочи надолу по стълбището, по което бяха дошли. — Отнесете Саша в съблекалнята на гимнастическия салон и се барикадирайте там. Всичките.
— А ти? — попита Кат.
Той целуна Лиза по бузата, обърна се към вратата и каза през рамо, преди да излезе:
— Имам да свърша още нещо, после ще дойда при вас.
— Внимавай — каза Лиза.
Кат извика след него:
— Директоре! Монк е жив!
Пейнтър спря, обърна се, но вратата на стълбището се затръшна.
„Какво?“
Нямаше време да пита за подробности. Щеше да го направи по-късно. Хукна назад по коридора и се върна там, откъдето беше тръгнал — в комуникационното гнездо. Забави крачка и подуши въздуха. Усещаше се слаба сладникава миризма — тук, а и в целия бункер, ако нещата вървяха по план.
Това беше първата фаза на програмата за извънредни ситуации — изпускането на газов катализатор във въздуха. Критичните нива се достигаха след минимум петнадесет минути. И макар че въздухът можеше да се диша без опасност за здравето още час-два, те не разполагаха с толкова време. След десет минути програмата щеше да запали искри и да предизвика пожар във всички нива на централното командване. Пожарът щеше да продължи само няколко секунди, подхранван от катализатора във въздуха и да обгори всички повърхности в бетонния бункер. След това щеше да се включи противопожарната система и да загаси пламъците моментално.
Пейнтър се зае да провери мониторите, които получаваха картина от всички нива.
Тръгна покрай редицата от екрани, докато не откри онзи, който търсеше. Мониторът показваше Мейпълторп и Шон Макнайт, застанали един до друг. Мейпълторп беше опрял пистолет в гърба на Шон. Зад тях група командоси изчезваха през отворената врата на стълбище.
Пейнтър включи аудиото от камерата.
— … Лудост — казваше Шон. — Не можеш да свое волничиш по този начин. Наистина ли вярваш, че подобно несъгласувано и неодобрено нападение над друга агенция ще ти се размине?
— Правил съм го и преди — изръмжа Мейпълторп — Номерът е резултатът да е по-голям от провинението.
— С други думи, целта оправдава средствата — изсумтя Шон. — Никога няма да ти се размине. Двама души са мъртви.
— Само толкова? Както казах, правил съм го и преди, неведнъж. И тук, и в чужбина.
Пейнтър реши, че е крайно време да се включи в разговора. Наведе се към микрофона, който предаваше звука през високоговорители на тяхното ниво.
— Мейпълторп!
Мъжът подскочи стреснато, но не свали, нито отклони пистолета си от гърба на Шон. Огледа се и видя камерата на стената. Възвърна самообладанието си и устните му се разтеглиха в подигравателна гримаса.
— А, директоре, значи не сте се евакуирали с хората си все пак. Браво. Хайде да приключваме тогава. Доведете момичето и никой друг няма да пострада.
Пейнтър каза в микрофона:
— Вече елиминирахме твоя човек, Мейпълторп. А момичето е скрито там, където няма да го намериш.
— Сериозно? — Мейпълторп подуши въздуха. — Виждам, че сте активирали извънредната програма на Сигма.
Тръпки побиха Пейнтър. Този тип явно се беше сдобил с нещо повече от основните параметри — добрал се бе и до най-секретните протоколи на Сигма. Шон го беше предупредил за Мейпълторп. Копелето беше пуснало пипалата си навсякъде като черен паяк, таяцуващ по паяжината на разузнаването. Зад мазнишките му, свръхучтиви маниери се криеше един много опасен човек.
— И ако не греша, сте нагласили таймера за един след полунощ — каза Мейпълторп, потвърждавайки достоверността на разузнавателната си информация. — Не успяхме да разшифроваме кодовете, с които да спрем програмата ви, но нещо ми подсказва, че няма и да се наложи. Заради двайсетината заложници, които държа горе. Двайсетина ваши служители, мъже и жени, със свои семейства и живот извън стените на подземния ви бункер. Не мисля, че притежавате необходимата твърдост, за да ги пожертвате, да подпечатате смъртната им присъда със собствената си ръка. Аз обаче… — Мейпълторп вдигна пистолета си към главата на Шон. — … нямам подобни задръжки.
И стреля. Гърмежът претовари микрофоните и комуникационното гнездо се изпълни с дигитален пукот и вой. Шон се свлече на колене, после падна на пода.
Гърдите на Пейнтър се стегнаха като в обръч, не можеше да си поеме дъх. Не вярваше на очите си. Струваше му се, че Шон ей сега ще стане и ще се отърси от шока. В същото време истината го прогори с пламък, нажежен до бяло като предстоящата огнена буря. Потресен от жестокостта и безочието на Мейпълторп, Пейнтър мълчеше, останал без думи.
За разлика от противника си.
Мейпълторп определено нямаше проблем с говоренето.
— Идваме за момичето, директоре — каза той. — И никой няма да ни спре.