Джеймс Ролинс
Последният оракул (17)

15.

7 септември, 05:05

Южен Урал

 

Монк придвижваше сала през блатото, макар че да натискаш пръта с една ръка не беше лесно. Не можеха да спрат обаче — преследването бе продължило през цялата нощ. Затова придържаше пръта в сгъвката на сакатата си ръка, а със здравата го забиваше в дъното, оттласкваше сала, изтегляше пръта и така до безкрай. Салът се плъзгаше тихо през наводнения терен.

Очите му отдавна се бяха нагодили към слабия светлик на луната, хванал беше цаката и на трудния за маневриране сал. На няколко пъти едва не ги сгащиха, но воят на надуваемата лодка и силният й прожектор го предупреждаваха навреме да потърси убежище в тръстиките. На тяхна страна беше и гъстата, ниска мъгла.

Въпреки това в една от критичните ситуации се измъкнаха буквално на косъм — Монк не прецени правилно бавното течение и салът се удари с трясък в някакво дърво. От надуваемата лодка чуха трясъка и се насочиха с вой към тях. Монк направи и невъзможното да скрие сала под провисналите клони на една върба, но ако онези извадеха късмет с прожектора, непременно щяха да ги открият.

Спасението им дойде от неочаквана посока.

Докато надуваемата лодка намаляваше скоростта си, обхождайки с лъча водата, Кишка сви ръце около устата си, пое дълбоко въздух и издаде характерния блеещ и жален звук на женски лос. Такива звуци бяха чували периодично през цялата нощ. Сега Монк си спомни как по-рано момичето беше демонстрирало таланта си да имитира до съвършенство песните и чуруликането на различни птици. Лъчът на прожектора продължи да обхожда водата още минута, после лодката продължи нататък.

Уви, не можеха да разчитат само на късмета. Още по-лошо, Монк си даваше сметка, че преследвачите бавно ги изтласкват към езерото Карачей и неговия радиоактивен саван. Надуваемата лодка кръстосваше сравнително безопасните участъци на блатото, а Монк и децата нямаха друг избор, освен да навлизат все по-навътре към езерото.

На всеки час той рискуваше да запали клечка кибрит, колкото да провери цвета на дозиметрите. Предупредителният розов оттенък беше потъмнял до яркочервено. Константин делово го бе информирал, че дванайсет часа при такава радиация са смъртоносни. И докато изтласкваше сала през гъстата супа от водорасли и снопове блатна трева, Монк все по-осезаемо чувстваше онзи особен сърбеж по кожата, който беше знак за бавно отравяне.

А децата бяха по-уязвими и от него.

Тримата спяха на пресекулки, сгушени до Марта. Напрежението и постоянният страх ги караха да подскачат при всеки по-силен звук, а блатото гъмжеше от нощни обитатели и звуци не липсваха. Накрая Марта пое по клоните на дърветата. И преди го беше правила, веднъж дори отклони преследвачите, подмамвайки ги с дюдюкането си в грешна посока — диверсия, която осигури на спътниците й цял час относително спокойствие.

Изобщо Марта беше една адски умна маймуна.

Дали беше достатъчно умна обаче, тепърва щяха да разберат — защото се очертаваше заплаха по-голяла и от радиационното отравяне.

Тъмното небе на изток изсветляваше с наближаването на зората. Без прикритието на нощта бързо щяха да ги открият. Единствената им надежда беше да се отърват навреме от опашката си.

А това означаваше да оставят следа, Като Хензел и Гретел в гората.

Константин и Кишка бяха махнали обвивките на протеиновите кубчета, бяха събрали празните шишета от вода, и докато Монк придвижваше сала през гъстата растителност, така че да остави ясна пътека след себе си, децата се редуваха да хвърлят дребни отпадъци във водата.

— Не прекалявайте — предупреди ги шепнешком Монк. — Гледайте да не са прекалено нагъсто.

През последния час беше търсил идеалното място в тъмното мочурище и накрая го беше намерил — дълъг, извит участък, обточен с гъст върбалак и потъмни групи от елши. Най-важно беше да уцелят момента. Щяха да имат само един шанс. До другия край на блатото имаше още поне три километра, зазоряваше се бързо и ако не поемеха риска, бяха обречени.

Най-малкият член на групата им, Пьотър, седеше в средата на сала, обвил с ръце коленете си. Люлееше се напред-назад с поглед, вперен в кърмата — човек би помислил, че гледа как приятелите му залагат стръвта, но Монк знаеше, че погледът му стига много по-далеч.

При края на извития воден участък той премести пръта пред сала и го заби дълбоко в тинестото дъно. Натисна с цяло тяло и салът спря. Тук щеше да се реши всичко.

 

 

Борсаков седеше до кормчията. Седалките стърчаха високо над плоския алуминиев корпус. Пред тях клечаха двама от войниците — единият отговаряше за прожектора при носа на лодката, другият стискаше готова за стрелба карабина.

След петте часа в блатото ушите на Борсаков бяха като изтръпнали от несекващия шум. Зад него двигателят ръмжеше, привеждайки в движение огромната перка. Счупеният метален предпазител над нея дрънчеше при всеки завой. Завихрената вода клатеше тръстиките и ниските клони.

Имаха само едни слушалки и те се падаха на кормчията. Едната му ръка не се отделяше от лоста за управление, другата — от дросела, с който контролираше мощността на двигателя. Миризмата на дим и дизелово гориво маскираше тежката воня на блатото. Движеха се бавно през плитък участък открита вода. Прожекторът облизваше тръстиките по краищата му.

Досега в лъча му бяха попадали лосове и диви прасета, орли бяха излитали панически от гнездата си, лодката бе минавала покрай бентове на бобри и през облаци от насекоми. Лъчът на прожектора им се бе отразявал в хилядите по-големи и по-малки очички на блатните обитатели.

Само от бегълците не бяха видели и следа.

А горивото им беше на привършване, така че…

Маймунски крясък надвика громоленето на двигателя. Дойде отдясно. Войниците при носа също го чуха. Прожекторът и карабината се обърнаха едновременно. Борсаков докосна кормчията по рамото и посочи.

Нещо едро се залюля в обсега на прожекторния лъч, прехвърли се през пролуката между две дървета и изчезна в гъстака. Борсаков знаеше, че е децата е изчезнало и едно от лабораторните животни. Шимпанзе.

Кормчията придвижи напред дросела и двигателят изрева по-силно. Лодката се стрелна на въздушната си възглавница към пролуката между дърветата, после бързо намали, стигнала гъстата растителност, която тук минаваше за „бряг“. Тръстиките бяха приведени, явно някой беше минал напряко към съседен канал.

Най-после…

Борсаков посочи напред.

От другата страна на пролуката се точеше тесен канал с върби по края и наполовина задръстен от водорасли. Лодката пое натам. Прожекторът се въртеше наляво-надясно, пронизвайки мрака. Другият войник, онзи с карабината, протегна ръка към водата и извади оттам празна пластмасова бутилка за вода.

Някой определено беше минал оттук.

Борсаков даде знак на кормчията да увеличи скоростта. Усещаше, че плячката им не може да е далеч. Тесният канал се виеше непрекъснато. Лодката следваше с висока скорост курса му, като завиваше ту наляво, ту надясно.

Прожекторът улови още боклуци във водата — хартийки и няколко шишета като първото. Твърде много всъщност. Нещо не беше в ред. Досега бегълците не бяха проявявали подобна непредпазливост. Изпълнен с подозрения, Борсаков стисна кормчията за рамото и му даде знак да намали.

 

 

Монк чу как звукът на двигателя утихва.

Клекнал заедно с децата, той видя как лодката се появява иззад последния завой на канала — бавно и с все по-намаляваща скорост.

Лошо.

Лъчът на прожектора пълзеше по водата право към тях. След миг щяха да попаднат в обсега му. Единствената им надежда…

… От тъмната горя вляво над лодката се стрелна тъмен силует. Скочи високо над витлата на ротора но не толкова, че да пропусне мишената си — от свитите на юмруци крака се изсипаха шепа тъмни предмети.

И попаднаха между витлата.

Едрокалибрените патрони от хижата.

Чу се серия от припуквания. Витлата срязаха външната обвивка на попадналите в ротора патрони и макар че това не ги възпламени, пръсна облак от дребни жилещи осколки.

Хората на лодката се разкрещяха, къде от изненада, къде от болка. Кацналият на високата си седалка кормчия се наведе рязко от страх, натисна с тяло дросела и двигателят ревна. Лодката подскочи напред като подплашен заек, още не излязла изцяло от завоя. Кормчията задърпа отчаяно лоста за управление.

Лъчът на прожектора разсече мрака и ги обля в светлината си. Монк видя как мъжът до кормчията надава вик и сочи към тях.

Твърде късно, приятел.

Двамата войници при носа политнаха внезапно назад и събориха спътниците си. После цялата плетеница от тела се удари в металния предпазител на ротора. Носът на лодката щръкна във въздуха и цялата конструкция започна да се преобръща.

Монк чу писък на агония и ужасяващо хрущене откъм витлата. Кръв и натрошени кости изригнаха от ротора… а после лодката се пльосна по корем във водата, откъм двигателя се издигна дим с миризма на дизел, моторът се задави и млъкна. Прожекторът светеше под мътната повърхност.

Монк извърна поглед. По-рано с помощта на децата беше сплел рибарското влакно от хижата в прозрачно въже, дебело колкото пръста му, а когато пристигнаха тук, го опъна напряко на канала. Именно то беше повалило двамата войника отпред и бе преобърнало нестабилната лодка.

Марта се появи между клоните над сала и скочи тежко на дъските. Пьотър се хвърли моментално в прегръдките й. Тя се отпусна на хълбок, изплезила език от умора. Въпреки това побърза да прегърне детето. Но очите й следяха Монк, оцъклени на лунната светлина.

Той й кимна благодарно, макар вътрешно да потръпна.

Планът беше преследвачите им да навлязат в канала, подмамени от оставените следи. Каскадьорското изпълнение на Марта имаше за цел да им отвлече вниманието, колкото да не забележат опънатото над водата въже.

И тя се беше справила отлично със задачата си.

Пьотър не я пускаше. Когато Монк им обясни плана си, детето беше седнало при Марта с патроните в шепа. Заговори й бавно на руски, но Монк подозираше, че комуникацията между двамата тече на много по-дълбоко ниво. Така или иначе, накрая Марта награби патроните между пръстите на краката си, покатери се на близкото дърво и изчезна.

Монк се зае отново с пръта и изведе сала им в съседен канал, където бавното течение ги понесе към далечния бряг. Макар капанът му да беше сработил, краят на изпитанието им се губеше в неясното бъдеще. Тепърва ги чакаха още по-големи опасности.

Не че имаха някакъв избор, мислеше си мрачно Монк.

От успеха им зависеше живота на милиони.

Той плъзна поглед по Марта и децата. За него, човекът без спомени от предишния си живот, те бяха Целият свят. Те бяха най-важните. Тях трябваше да опази с цената на всичко.

Докато насочваше сала по бавното течение, Монк се върна мислено към болезнения проблясък, споходил го на границата на съня, докато бяха в хижата.

„Вкусът на канела, допирът на меки устни…“

Какъв ли живот му бяха откраднали?

И щеше ли да си го върне някога?

 

 

12:04

Вашингтон

 

Минаваше полунощ, когато Кат затвори телефона. Стана от масата и погледна през прозореца към съседната болнична стая. Току-що беше говорила с директор Кроу и Шон Макнайт. Двамата бяха горе в кабинета на Пейнтър и водеха междуведомствена война от подземния бункер на Сигма. Борбата за надмощие между различните разузнавателни агенции се вихреше с пълни сили.

И всичко това заради момиченцето в съседната стая.

Кат беше предложила едно-две неща в качеството си на бивш агент от разузнаването, но повече от това не можеше да стори. Пейнтър и Макнайт трябваше с общи усилия да извият някак ръцете на Джон Мейпълторп.

Колкото до нея, знаеше къде може да е най-полезна в момента.

Тръгна към вратата на болничната стая, която се охраняваше от въоръжен пазач. До прозореца от еднопосочно стъкло спря и се загледа в стаята отвъд.

Подпряна на възглавници, Саша седеше в леглото с книжка за оцветяване в скута и кутия меки моливи отстрани. Рисуваше нещо въпреки интравенозната система, която все още беше включена в ръката й. Лицето й беше съсредоточено, но спокойно.

А после вдигна глава и погледна право към Кат. От другата страна стъклото беше огледално и детето не би могло да знае къде точно се намира тя. Но Кат изпита острото усещане, че момичето я вижда.

На стол до леглото седеше Юри. Благодарение на неговите умения детето беше оцеляло. Доволен от успеха и повален от умора, той седеше отпуснат с брадичка на гърдите и дремеше.

Кат се обърна и кимна на пазача. Той вече беше отключил вратата и я отвори пред нея. Кат влезе в стаята. Макбрайд не беше мръднал от стола си до вратата, освен за да отиде до тоалетната и да проведе няколко разговора по телефона — и в двата случая под охрана.

От другата страна на леглото стояха Лиза и Малкълм. Държаха папки с медицинска документация и сравняваха на глас резултати и стойности, които не говореха нищо на Кат.

Лиза вдигна глава и се усмихна.

— Възстановяването й е забележително — каза тя на Кат. — А лечението, на което я подложи д-р Раев, е достойно за дисертация.

— Не бих го нарекла лечение — възрази Кат и кимна към Юри. — По-скоро поддържаща терапия.

Усмивката на Лиза се стопи и тя обърна поглед към момичето.

— Така е.

Юри им беше обяснил какви са дългосрочните прогнози за състоянието на Саша. Имплантът съкращавал живота на пациентите. Бил като пламъка на свещ, който ги стапял отвътре. И колкото по-голям бил талантът, толкова по-горещ — пламъкът, и толкова по-бързи пораженията.

Кат го беше попитала колко според него ще живее детето. И отговорът му я беше смразил. „С талант като нейния, още четири до пет години най-много“.

Прогноза, която тя не искаше да приеме.

За разлика от нея Макбрайд сякаш намери тази новина за окуражаваща, дори заяви, че американските учени несъмнено ще открият начин да удвоят този срок. Дори и така обаче, Саша нямаше да доживее до двайсетия си рожден ден. Лиза продължи:

— Единствената й надежда е да се отстрани имплантът. Така ще загуби способностите си, но ще спечели още години живот.

— Години живот, да, но в какво състояние? — обади се иззад гърбовете им Макбрайд. — Освен че засилва таланта й на савант, имплантът значително облекчава симптомите на аутизма й. Махнете ли го, тя ще загуби всяка връзка е околния свят.

— По-добре, отколкото да е в гроба — каза Кат.

— Така ли? — възрази Макбрайд. — Коя сте вие да преценявате? Благодарение на импланта момичето води пълноценен живот, пък бил той и кратък. Много деца се раждат обречени, със заболявания като доживотна присъда. Левкемия, СПИН, вродени недъзи. Нима не е по-разумно да насочим усилията си към подобряване на живота им, вместо към удължаване на агонията им?

— Вие просто искате да я използвате — озъби му се Кат.

— И откога взаимната полза е нещо толкова лошо?

Кат му обърна гръб. Доводите му я вбесяваха и объркваха едновременно. Бяха чудовищни. Как изобщо можеше да теоретизира на такава тема? Особено когато на кантар беше животът на едно дете.

Саша се беше върнала към книжката за оцветяване. Тъмнозеленият молив се движеше бързо по страницата, ту тук, ту там, на пръв поглед без никаква система.

— Редно ли е да рисува точно сега? — попита Кат.

Юри се размърда на стола си.

— След криза е добре да изхвърли малко напрежение — измърмори той и се изкашля да прочисти гърлото си. — Като клапата на парен локомотив, ако щете. Стига имплантът да не е задействан дистанционно, спонтанната активност й действа успокояващо.

— Наистина изглежда доволна — призна Кат. Лицето на Саша излъчваше покой, дори нещо като усмивка повдигаше крайчетата на устните й. После детето изправи гръб и протегна ръка към Кат. Заговори на руски и я дръпна за ръкава.

Кат погледна към Юри.

Той й отвърна с уморена усмивка.

— Каза, че и ти трябва да си доволна.

Саша побутна книжката си към Кат, все едно я канеше да се включи в оцветяването. Кат се отпусна на един стол и взе книжката. Сведе поглед и се намръщи — детето не беше оцветявало, както мислеха всички. Намерило беше празна страница и сега там имаше рисунка, удивително прецизна и детайлна. Мъж направляваше дървен сал през тъмна гора, а на заден план бяха загатнати и други фигури.

Ръцете на Кат се разтрепериха. Мъжът на сала. Приличаше на Монк. Кат се взираше в рисунката и се мъчеше да намери обяснение. Защото не помнеше Монк някога да е управлявал сал. Откъде беше хрумнало на Саша да го нарисува точно на сал?

Саша изглежда долови силните й чувства. Усмивката й се стопи. Устните й потрепнаха, сякаш от страх че е направила нещо лошо. Погледна към Юри, после отново премести погледа си върху Кат. Сълзи напълниха очите й. Каза нещо на руски, тихо, уплашено и виновно.

Юри премести стола си по-близо и заговори утешително като дядо, който бърза да прогони страховете на внучето си. Кат се постара да овладее реакцията си — заради детето. Въпреки това сърцето й се блъскаше като полудяло. Добре помнеше как застина Юри, когато зърна предишната рисунка на Саша. Тогава за част от секундата й се бе сторило, че възрастният руснак е познал скицираното на листа лице, но това, разбира се, не беше възможно.

Макбрайд стана от стола си и се приближи към леглото. Явно му беше станало любопитно.

Кат не му обърна внимание. Не беше негова работа. Затова пък гледаше втренчено Юри. Руснакът срещна погледа й над главата на Саша. И неговото изражение изглеждаше виновно, също като на детето.

Защо ще…

Приглушена експлозия откъм горните нива разтърси подземния комплекс. Завиха сирени. Всички вдигнаха очи към тавана освен Кат, която скочи на крака. Закъсня с част от секундата.

 

 

Макбрайд се хвърли върху д-р Лиза Камингс и я сграбчи за русата плитка. После заотстъпва към стената, като я влачеше със себе си. Кат Брайънт посегна да го спре, но закъсня. Макбрайд опря гръб в единия ъгъл, към който нямаше пряка видимост нито от вратата, нито от прозореца.

Със свободната си ръка измъкна телефона си от джоба на сакото. Натисна някакво копче отстрани, при което горната част на апарата се отвори и разкри малко дуло на огнестрелно оръжие. Притисна силно дулото в гърлото на Лиза, отдолу нагоре, към черепа.

— Не мърдай — прошепна в ухото й той.

Замаскираните като мобилни телефони пистолети бяха последен писък на модата сред силите за сигурност, но устройството, което Мейпълторп му беше дал, бе истинско произведение на изкуството. Можеше дори да говори по него. А през обиска и скенера беше минало, без да предизвика и сянка на съмнение. Заредено с патрони двадесет и втори калибър, оръжието, уви, имаше и един недостатък — малкото амуниции.

— Имам пет патрона! — извика той на шокираната публика. — Първо ще убия лекарката… после детето!

Пазачът при вратата го беше взел на прицел, но Макбрайд държеше Лиза като щит между себе си и линията на куршумите.

— Хвърли оръжието! — извика той на пазача.

Мъжът остана на позиция, сякаш не го беше чул.

— Не е нужно да умират хора! — каза Макбрайд и кимна към тавана. — Искаме само детето. Така че свали пистолета, по дяволите!

Кат се изправи на крака. Едва не го беше спряла. Оттук нататък трябваше да я наблюдава по-внимателно. Тя от своя страна го фиксираше с поглед, сякаш разглеждаше интересна книга или нещо такова. Въпреки това даде знак на пазача да свали оръжието си.

— Пусни го и го ритни към мен! — нареди Макбрайд.

Пазачът погледна към Кат и тя кимна отново. Пистолетът се хлъзна към краката на Макбрайд.

Задачата му беше проста — да задържи детето, докато Мейпълторп и хората му пристигнат.

— Сега ще чакаме! — каза той. — И без резки движения, ако обичате, никой да не се прави на герой.

 

 

Когато експлозията разтърси подземния бункер Пейнтър инстинктивно обърна поглед към стенния монитор вляво от себе си. Големият екран предаваше картина в реално време от стаята на Саша.

Той скочи на крака. Сърцето му се качи в гърлото, зрението му се стесни от пристъп на ярост. Натисна слепешката бутон на клавиатурата. Към видеото се прибави и звук.

„И без резки движения, ако обичате, никой да не се прави на герой!“

Шон се изправи откъм другата страна на бюрото. Някъде от горните етажи се чуваше стрелба. Пейнтър прехвърли към монитора зад бюрото си картина от камерите на най-горното ниво. Откъсна поглед от Лиза, колкото да провери какво става на другия монитор. Коридорът беше пълен с дим. Мъже с шлемове и кевларни жилетки тичаха приведени с пушки в ръце.

— Гадното копеле премина всякакви граници — каза Шон.

Нямаше нужда да обяснява кого има предвид. Мейпълторп.

— Заради момичето са тук — изръмжа Шон.

От най-горното ниво на Сигма проехтя рупор: „ВСИЧКИ НА ПОДА! ПРИ НАЙ-МАЛКАТА СЪПРОТИВА ЩЕ СЕ СТРЕЛЯ БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ!“

Шон застана до Пейнтър.

— Няма начин да е получил разрешение за такова нещо. Иначе щяха да ни уведомят. Копелето действа на своя глава. — Шон се обърна към него. — Знаеш какво да правиш.

Пейнтър погледна отново към Лиза. Видя дулото, притиснато под брадичката й, същото нежно местенце, което обичаше да целува сутрин. Въпреки това кимна бавно. Съществуваше предварително подготвен сценарий за действие в случай на вражеска атака срещу централата на Сигма.

Преди това обаче трябваше да измъкне хората си от непосредствената опасност. Тази война беше между Пейнтър и Мейпълторп. Той взе слушалката на телефона.

— Брант.

— Сър! — Гласът на секретаря му прозвуча отсечено и в готовност.

— Обяви протокол Алфа.

— Слушам, сър.

Чу се нов звуков сигнал, който беше знак наличният персонал да се евакуира през най-близкия авариен изход. Мейпълторп искаше свободен път до момичето и за да защити хората си, Пейнтър смяташе да му го осигури.

Шон тръгна към вратата.

— Отивам горе. Ще се опитам да стигна до някакво споразумение, но ако не успея…

— Знам. — Пейнтър се обърна, отвори някакво чекмедже и извади оттам един зиг зауер Р220. — Вземи това.

Шон поклати глава.

— С оръжия няма да се измъкнем от тази каша — каза той и излезе.

Пейнтър сви пръсти около приклада на пистолета и впери поглед в екрана. Имаше още един последен Дълг към Сигма. Обърна се към компютъра и въведе кода на извънредния протокол, после притисна палец към пръстовия четец.

На компютърния монитор се появи червен квадрат върху синята схема на вентилационната система. Обратното броене беше зададено на петнайсет минути. Пейнтър удвои това време и го синхронизира с часовника си. Погледна към вратата, после към стенния екран. Имаше да свърши много неща за този половин час. И въпреки това…

Наведе се над клавиатурата и въведе последния код, който активираше системата. Обратното броене започна.

С пистолет в ръка, той хукна към вратата.

 

 

19:05

Южен Урал

 

Слънцето вече надничаше над околните планински върхове, когато Монк натисна силно пръта и вкара сала дълбоко сред тръстиките. Носът заора в разкаляна пръст. Най-накрая бяха стигнали до брега, нищо че не приличаше на такъв.

— Стойте тук — нареди той на децата.

Като пробваше с пръта твърдостта на земята пред сала, той се прехвърли на брега, после се върна да изведе Пьотър и Кишка на една обрасла с трева могилка встрани. Константин реши да скочи сам, но падна тромаво и се удари. Силната умора си казваше думата — личеше по тъмните кръгове под очите му и по усилието, с което момчето се изправи на крака. Дори Марта не се справи много добре — отблъсна се със задните си крака и се приземи на кълбо.

Монк им махна да тръгват. Още половин километър джапаха през локви и кал, но теренът се издигаше и земята под краката им ставаше все по-твърда. Върбите постепенно останаха зад гърба им, заменени от брези и смърчове. Появиха се дори зелени полянки, нашарени от дива тинтява и еделвайс.

Стигнаха до билото на едно възвишение и пред тях се откри широка гледка.

На километър и половина от тях — в подножието на поредното планинско възвишение, се виждаше градче или голямо село, пръснало се по двата бряга на пълноводен поток. Монк се взираше напрегнато. Мястото изглеждаше пусто и отдавна изоставено. Руини на каменни и дървени сгради клечаха по склоновете от двете страни на лъкатушен чакълест път. Край потока имаше стара мелница. Водното й колело лежеше строшено напреки на потока като мост. Повечето сгради се бяха сринали и обрасли с високи треви. Цялото село беше потънало в хвойнови храсти и иглолистна растителност.

— Старо миньорско градче — обясни Константин. После разгъна картата и плъзна пръст по нея. — Вече никой не живее тук. Не е безопасно.

— Още колко има до миньорската шахта? — попита Монк.

Момчето премери с палец по картата, после посочи потъналото в руини село.

— По-малко от километър оттатък градчето. Не е далеч.

След това плъзна поглед вдясно от руините и свъси вежди. Не беше нужно да казва каквото и да било. Скрит наполовина зад възвишението, голям воден басейн със зеленикаво-черен цвят се проточваше чак до хоризонта.

Езерото Карачей.

Монк провери значката си. Цветът й все така червенееше. А за да стигнат до градчето, трябваше да навлязат още по-навътре в радиационната сянка на езерото.

— Колко опасно е онова място? — попита той и кимна към градчето.

Константин сгъна картата и стана.

— Достатъчно, за да не спираме за пикник.

Монк обърна поглед към момчето в знак, че е оценил по достойнство опита му да се пошегува. Само дето никой от двамата не се засмя. Въпреки това Монк преметна ръка през раменете му, когато тръгнаха отново. Стисна го окуражително и получи в отговор глуповата усмивка. Което си беше рядък подвиг.

Пьотър и Кишка вървяха зад тях заедно с Марта.

Бяха стигнали дотук.

Път назад нямаше.

 

 

От близо километър разстояние Борсаков гледаше как мишените му се скриват зад поредния хребет. Като ругаеше мислено американеца, той коленичи до заседналия в разкаляния бряг сал и свали пушката от рамото си. Трябваше да почисти оръжието преди да продължи. От дългото плуване и газене през тинята пушката му беше пълна с вода и кал. Разглоби я и прегледа внимателно всяка част — дулото, патронника, затвора. После ги изплакна и подсуши грижливо. Накрая сглоби отново пушката. Тази рутинна и позната до болка дейност му помогна да проясни ума си.

Готов да продължи преследването, той стана и преметна пушката през рамо.

Единствен оцелял от корабокрушението и без радиостанция, Борсаков можеше да разчита единствено на себе си. Ръката на кормчията беше отрязана от витлата на ротора. При преобръщането си лодката беше смазала черепа на единия войник. Другия Борсаков беше намерил да се носи по лице във водата, удавен.

Единствено той беше оцелял, макар и с дълбока рана на прасеца, буквално до кокал. Беше пристегнал раната с ризата на един от мъртвите си другари. Без лекарска помощ най-вероятно щеше да получи инфекция заради мръсната вода в блатото и да му отрежат крака.

Но преди това имаше да свърши нещо. Да се откаже просто така беше немислимо. Борсаков потегли, куцукайки след плячката, като щадеше ранения си крак.