Джеймс Ролинс
Последният оракул (14)

12.

6 септември, 19:36

Пенджаб, Индия

 

Докато слънцето потъваше зад хоризонта, Грей неохотно призна, че Росауро не е сбъркала с избора на превозно средство. На седалката до шофьора той се подпираше с ръка на тавана в напразен опит да омекоти поне малко друсането, докато джипът им подскачаше по разкаляния и набразден с дълбоки коловози черен път. Бяха минали през последния що-годе голям град преди час и оттогава пътуваха през затънтена провинция.

Ферми за отглеждане на добитък, ниви със захарна тръстика и мангови овощни градини шаренееха като кръпки по вълнистия терен. Мастерсън беше обяснил, че Пенджаб е житницата на Индия, където се отглеждала основната част от пшеницата, просото и оризът на страната.

— И някой трябва да обработва всичко това — беше казал той, докато даваше указания от задната седалка.

Ковалски и Елизабет седяха при него. Лука се ширеше сам на най-задната седалка и си точеше камите.

— При разклонението завий вляво — нареди Мастерсън.

Росауро завъртя волана и джипът прецапа през пълна с вода канавка, която приличаше повече на поток. Самият път беше изровен на много места от водата, която се стичаше по склоновете. На персийски „пенджаб“ означаваше „земята на петте реки“, пак те бяха и една от основните причини за плодородието на района.

Грей огледа смрачаващото се небе. Ниски облаци се търкаляха до хоризонта. Скоро щеше да завали.

— Все нагоре — каза Мастерсън. — Оттатък онзи хълм там.

Джипът нададе рев по нанагорнището, вдигайки ветрила от кал зад себе си. От билото на хълма се откриваше малка долина с форма на купа и възвишения по края. Потънало в мрак село лежеше на дъното й — скупчени една до друга каменни къщи и пръстени бараки с покриви от палмови листа. Два огъня хвърляха отблясъци в началото на градчето. Мъже стояха около тях и ги ръчкаха с дълги пръти. Горяха боклук. Волска каруца чакаше до единия огън, натоварена догоре с отпадъци. Волът се размърда неспокойно, когато джипът наближи по нанадолнището.

— Другото лице на Индия — каза Мастерсън. — Над три-четвърти от населението й все още живее в селските райони. Тук обаче ще се срещнете с най-долната прослойка на кастовата система. „Хариджан“, както ги е прекръстил Ганди, което означава „божии хора“, макар че и до днес презрително ги наричат „далит“ или „ачута“, което се превежда буквално като „недосегаеми“, но в смисъл, че нямат право да „досягат“, да докосват останалите хора. Нещо като парии.

Грей забеляза, че Лука е прибрал камите си и слуша внимателно. „Недосегаеми“. Може би хората тук бяха от един корен с неговите кланове.

Осветени от пламъците, мъже от селото се събираха със сърпове и тояги, разтревожени от появата на странниците.

— Какви са тези хора? — попита Грей. Искаше да знае с кого си има работа.

— За да ти отговоря на този въпрос — каза Мастерсън, — първо трябва да проумееш тукашната кастова система. Според легендите всички основни „варни“ — или класи от хора — са възникнали от едно богоподобно същество. Брамините — това са свещениците и учителите — са произлезли от устата на съществото. Управниците и войниците — от ръцете му. Търговците — от бедрата му. Краката са свързани с работниците. Всяка каста си има своя собствена социална йерархия, която в голямата си част е заложена още в текстове отпреди две хиляди години, известни като „Законите на Ману“, които казват какво можеш и какво не можеш да правиш.

— А тези недосегаеми, за които спомена? — попита Грей, който не сваляше поглед от сбиращите се мъже и младежи.

— Смята се, че петата варна не води произхода си от въпросното велико същество. На тях се гледало като на аутсайдери, твърде нечисти, за да живеят заедно с другите. Това били хората, които се занимавали с обработка на животински кожи, с кръв, екскременти, дори с телата на мъртвите. За тях нямало място в домовете на по-висшите касти, нито в храмовете, дори не им позволявали да се хранят със същите прибори. Даже сенките им не бивало да докосват човек от по-висша каста. Нарушиш ли някое от тези правила, можело да те пребият, изнасилят, убият.

Елизабет се наведе напред.

— И никой не се опитва да сложи край на това безобразие?

Мастерсън изсумтя.

— Индийската конституция инкриминира подобна дискриминация, но старите порядки още са живи, особено в селските райони. Петнайсет процента от населението все още попада в групата на недосегаемите. Нищо не може да се направи. Дете, родено в семейство на недосегаеми, си остава такова завинаги. Тези хора стават жертва на хилядолетни религиозни закони, които ги отхвърлят като низши създания, Ако трябва да сме честни обаче, както вече казах — все някой трябва да обработва нивите.

Грей си помисли за обширните пасища, обработваема земя и овощни градини.

Мастерсън продължи:

— Недосегаемите са робска класа, която е част от обществената структура. И макар да има известно подобрение, най-вече в големите градове, селските райони все така имат нужда от работна ръка — и тук кастовата система сработва идеално. Села като това са били опожарявани само защото жителите им са си позволили да настояват за по-високи надници и подобри условия на труд. На това се дължи и подозрението, с което ни посрещат сега.

И той кимна към въоръжената със селскостопански сечива група по посрещането.

— Мили Боже — възкликна Елизабет.

— Бог няма нищо общо с това — горчиво каза Мастерсън. — Всичко е въпрос на икономика. Твоят баща беше пламенен защитник на тези хора. Дотам, че в последно време трудно си осигуряваше съдействието на йоги и брамински мистици.

— Заради отношението си към недосегаемите? — попита тя.

— Заради това… както и защото търсеше източника на генетичния маркер именно сред тях. Когато мълвата се разнесе, много врати се затвориха за него. В Индия традициите все още са много по-силни от науката и просвещението. Всъщност, когато Арчибалд изчезна, реших, че са го убили именно по тази причина.

Грей даде знак на Росауро да спре в края на осветения от огньовете участък.

— А това село? Тук ли е бил видян за последно д-р Полк?

Мастерсън кимна.

— При последния ни телефонен разговор Арчибалд беше крайно развълнуван. Направил беше някакво откритие и нямаше търпение да ми разкаже за него… обаче така и не се чухме повече. Но пък той понякога правеше така, изчезваше с месеци в някой затънтен селски край и обикаляше от село в село. В махали и паланки без имена, където хората от по-висшите касти не стъпват. Но времето си минаваше и аз започнах да си мисля най-лошото.

— А тези хора? — попита отново Грей. — Имаме ли основание да се боим от тях?

— Тъкмо обратното. — Мастерсън отвори вратата от своята страна и се измъкна от джипа с помощта на бастунчето.

Грей слезе след него. Останалите врати на джипа също се отвориха и пътниците се изсипаха на открито.

— Не се отдалечавайте от джипа — предупреди ги той. Мастерсън тръгна към огъня, следван по петите от Грей. Извика нещо на хинди. Грей знаеше някоя и друга дума на езика покрай собствените си занимания с индийската религия и философия, но не толкова, че да разбере казаното. Мастерсън изглежда питаше за някого и местеше поглед от лице на лице.

Мъжете все така стояха като настръхнала от оръжия преградна стена.

Волът измуча жално, сякаш доловил напрежението.

Накрая Мастерсън спря между двете клади. Миризмата беше задушлива и зловонна — смес от пържен дроб и горящи гуми. Грей едвам се сдържаше да не си запуши носа. Мастерсън махна назад към джипа и каза още нещо. Грей различи името на Арчибалд Полк, последвано от „бетее“.

Думата на хинди за „дъщеря“.

Мъжете обърнаха като по команда глави към Елизабет и сведоха оръжията си. А после изведнъж се разприказваха. Сочеха я. Човешката стена се раздели гостоприемно. Две момчета хукнаха по тясна уличка между две каменни къщи, надавайки радостни възгласи.

Мастерсън се обърна към Грей.

— Недосегаемите в този район се отнасят с особена почит към Арчибалд. Сигурен бях, че дъщеря му ще бъде посрещната с отворени обятия. Тук нищо не ни заплашва.

— С изключение на дизентерията — обади се Ковалски зад тях.

Елизабет го сръга в ребрата.

Грей ги поведе към селото. Измъчваше го неясното предчувствие, че разстроеният стомах няма да е единственият им проблем.

 

 

20:02

 

Елизабет мина между двете клади. Потъналото в мрак село се разбуждаше. Някой заудря призивно по импровизиран барабан. Пресрещна ги жена, прикрила наполовина лицето си със сари, и им даде знак да я последват към центъра на селото.

Докато жената се обръщаше, Елизабет зърна за миг увисналата и покрита с белези плът под тънкия плат. Мастерсън забеляза потреса й.

Тя се наведе към него.

— Какво се е случило с тази жена?

Професорът отговори тихо:

— Баща ти ми спомена за нея. Хванали сина й да лови риба в селското езеро на по-висша каста. Тя отишла да го прибере, но заловили и нея. Селяните пребили детето, а нея залели с киселина. Загубила едното си око и половината лице.

Елизабет усети как кръвта й изстива.

— Какъв ужас.

— Ако питаш нея, ще ти каже, че е извадила късмет. Защото е можело и да я изнасилят.

Елизабет тръгна след жената. Стомахът й се обръщаше от мисълта за причинената й жестокост, но в същото време я изпълваше уважение и дори страхопочитание пред силата на духа, позволила й да оцелее въпреки всичко.

Жената ги преведе през лабиринт от криви улички до центъра на селото. Там също гореше голям огън. Около няколко дървени маси до кладенец с помпа се събираха хора. Жените бързаха да забършат масите от нападалите листа, други носеха ядене. Малки деца тичаха като отвързани, боси и повечето само по гащички.

Кажи-речи всеки втори мъж скланяше глава пред Елизабет, а някои се покланяха от кръста. Явно наистина бяха уважавали баща й. А тя бе имала съвсем смътна представа за заниманията му тук.

Мастерсън посочи към тях с бастунчето си.

— Арчибалд направи много за тукашните села. Разобличи местни доброволчески отряди, които тероризираха хората, и извоюва разпускането им, дори уреди по-високи надници на селяните, по-добро медицинско обслужване и образование. И още по-важно, отнасяше се към тях с уважение.

— Нямах представа — промълви тя.

— И си спечели доверието им. Районът се превърна в център на генетичното му проучване.

— Защо точно тук? — попита Грей, който вървеше от другата страна на професора.

— Защото след като състави картата, която ви показах, Арчибалд се зае да картографира детайлно и самия Пенджаб. Генетичните данни сочели към този подрайон, но според мен имаше и нещо друго.

Елизабет се намръщи.

— Какво?

— Не съм сигурен. Интересът му към тези места се появи преди около две години. Точно тогава преустанови тестуването в други области на страната и се съсредоточи върху този район. — Професорът хвърли поглед назад към Лука. — И върху циганите.

Елизабет се върна мислено две години назад. По онова време тъкмо приключваше докторантурата си в Джорджтаун. Почти не поддържаше връзка с баща си. Редките им разговори по телефона обикновено бяха кратки и неловки. Ако знаеше с какво се е занимавал отвъд чисто научния си проект, сигурно би реагирала различно.

Стигнаха до площадчето, където ги посрещнаха с усмивки и настойчиви покани. Масите вече бяха отрупани с храна — тънки царевични питки, купички ориз с подправки, варени зеленчуци, дребни сливи и големи фурми, паници със суроватка — семпла храна, но от сърце. Коленичила жена разбъркваше гъста яхния от леща върху огнище с форма на конска подкова. Дъщеря й се появи с кофа с кравешка тор, с която да подхранят огъня отдолу.

Ковалски застана до Елизабет.

— Не е точно като в „Макдоналдс“.

— Може би защото тук почитат кравите като свещени животни.

— Че то и аз ги почитам. Особено на грил с печени картофи.

Тя се усмихна. Този ужасен човек май винаги успяваше да я разсмее, помисли си. И изведнъж си даде сметка, че телата им почти се докосват. Побърза да отстъпи крачка встрани.

Междувременно се бяха сдобили и с музикален съпровод — един от селяните дърпаше струните на цитра, друг му акомпанираше с хармоника, трети блъскаше на нещо като тъпан.

Висок мъж пристъпи към тях. Изглеждаше в средата на трийсетте, с късо подстригана коса и смугла кожа. Беше облечен в традиционна „доти курта“ — правоъгълно парче плат, увито около кръста, с дължина до глезените, риза с дълги ръкави и закопчана туника отгоре. На главата си носеше бродирана плетена шапка, която се наричаше „куфи“. Поклони се ниско и заговори на английски с отчетлив британски акцент:

— Аз съм Аби Банджее, но за мен ще е чест, ако ми викате Абе. Ние индийците имаме една поговорка — „Ат итхи дево бхава“. Това означава, че за нас гостите са като богове. Което с още по-голяма сила се отнася за дъщерята на професор Арчибалд Полк, мой близък приятел. — Той ги покани с жест на масата. — Моля заповядайте.

Гостите се възползваха от поканата, но усмивката бързо изчезна от лицето на Абе, когато разбра за кончината на баща й.

— Не знаех — тихо каза той с разкривено от болка лице. — Това е непрежалима загуба. Моля да приемете съболезнованията ми, госпожице Полк.

Тя кимна унило.

— За последно е бил видян тук, във вашето село — обади се Грей и кимна към Мастерсън. — Казал е на професора, че тръгва насам.

Мастерсън се изкашля.

— Надявахме се от вас да разберем накъде е потеглил след това Арчибалд.

— Знаех си аз, че не трябваше да тръгва сам — каза мъжът и поклати глава. — Но той бързаше.

— Къде е отишъл? — попита Грей.

— Изобщо не трябваше да го водим там. Онова място е прокълнато.

Елизабет посегна и го докосна по ръката.

— Ако знаете нещо… каквото и да било…

Абе преглътна шумно и бръкна във вътрешен джоб на туниката си. Извади малка платнена кесийка, в която нещо дрънчеше.

— Всичко започна, когато показах това на баща ви. — Той развърза кесийката и изсипа съдържанието й на масата. — От време на време намираме такива, като орем нивите.

Стари зацапани монети, почти черни от годините, се пръснаха по масата. Една се търкулна към Елизабет. Тя я затисна с длан и я взе. Огледа я, като изтри с палец част от мръсотията… и след миг разбра какво държи в ръцете си.

Издраскано, но все още различимо женско лице я гледаше от монетата. Беше обточено с гърчещи се змийски тела. Горгоната на име Медуза. Което можеше да означава само едно.

— Древногръцка монета — възкликна невярващо тя. — И казвате, че сте ги намерили тук, във вашите ниви?

Абе кимна.

— Невероятно. — Елизабет обърна монетата към светлината на огъня. — Гърците наистина са владели за кратко Пенджаб. Заедно с персийците, арабите, моголите и афганците. Дори Александър Велики е водил голяма битка в тези земи.

Грей взе друга от монетите. Изражението му помръкна. Гледа я още миг, после я подаде на Елизабет.

— Виж това.

Елизабет я взе. Погледна я и пръстите й се разтрепериха. На монетата се мъдреше релефно изображение на гръцки храм. И не какъв да е храм. Елизабет се взираше в трите колони и тъмния вход. И главната буква „Е“ на прага.

— Това е храмът в Делфи — промълви тя.

— Прилича на монетата, която баща ти е взел от музея.

Елизабет се мъчеше да проумее връзката, но мислите й се разбягваха, сякаш мозъкът й внезапно беше дал на късо.

— Кога… кога за пръв път показахте тези монети на баща ми?

Абе смръщи вежди.

— Не съм сигурен. Преди около две години може би. Той ми каза да ги скрия някъде на сигурно място, но тъй като сега е мъртъв, а вие сте негова дъщеря…

Но Елизабет почти не го чуваше. Преди две години. По времето, когато баща й беше уредил стажа й в Делфийския музей. Досещаше се, че държи в ръцете си монетата, на която дължи работата си там. Твърде зает с делата си тук, той е искал тя да се заеме с делфийската загадка. Гняв припламна в сърцето й, но тя навреме си спомни за селяните наоколо и и какво бяха видели те от баща й. Може би не му е давало сърце да си тръгне, да ги изостави.

Но можеше да й каже нещо все пак.

Освен ако… е мълчал, за да я защити?

Тя поклати глава, объркана от многото въпроси без отговор. Какво ставаше тук? Обърна монетата с надеждата да намери някакъв отговор. Повърхността й тъмнееше, а едва различимият символ не изглеждаше гръцки.

Абе забеляза обърканото й изражение. Посочи монетата, която явно познаваше добре.

— Това е колелото на чакрите. Древен индуски символ.

„И какво прави върху гръцка монета?“, зачуди се тя.

— Може ли да погледна? — попита Лука. Заобиколи и се наведе над рамото й. Тялото му застина, а пръстите му побеляха върху ръба на масата.

— Този… този символ. Той е и на ромското знаме.

— Какво? — попита Елизабет.

Лука се изправи, челото му беше набръчкано от объркване.

— Избрали са го, защото на санскрит „чакра“ означава „колело“. Смята се, че символизира колело на циганска каруца и оттам номадските ни традиции, а в същото време изразява почит към индийските ни корени. Но открай време има слухове, че символът крие и по-дълбоко значение, свързано с древната история на нашите кланове.

Докато другите коментираха значението на това съвпадение, Елизабет разглеждаше мълчаливо монетата и една догадка бавно се избистряше в главата й.

Грей се наведе към нея, явно съзрял нещо на лицето й.

— Какво има?

Тя обърна глава да срещне погледа му. Вдигна монетата и посочи релефното изображение на храма.

— Баща ми използва връзките си, за да ми уреди стажа в Делфи, както вече ви казах. Сега излиза, че го е направил малко след като е намерил тази монета. — Обърна монетата откъм страната с колелото. — По същото време е започнал да проучва циганите и тяхната връзка с Индия. Две страни на монетата, две линии на проучване.

Елизабет се вгледа в ръба на монетата.

— Но какво се крие между двете? Какво ги свързва?

Обърна се към Аби Банджее. Той не им беше казал всичко.

— Къде отиде баща ми? — остро попита тя.

Отвърна й вик. Някакъв местен мъж тичаше откъм външните клади. Музиката замлъкна… но не и далечното громолене, като тежък барабанен ритъм, който объркваше пулса на сърцето й.

Грей скочи на крака.

Елизабет също стана и погледна объркано към хълмовете. Опитваше се да разбере откъде идва шумът, но той сякаш идваше отвсякъде… А после три светлинки пробиха облачното небе.

Хеликоптери.

— Всички в джипа! Бързо! — извика Грей.

Абе закрещя заповеди на хинди. Мъже и жени се юрнаха във всички посоки. Тълпата повлече Елизабет и я отдели от другите. Тя се буташе в мелето, изгубила ориентация, и напразно се опитваше да настигне своите хора.

Хеликоптерите се спуснаха над селото като гмуркащи се ястреби, после се разделиха за обход. Вдигнала поглед към небето, Елизабет се спъна, но нечия яка ръка я улови навреме. Ковалски я грабна през кръста, пусна я да стъпи на крака и я задърпа напред.

— Хайде, сладурано.

И се вряза в мелето като канара по нанадолнище.

Хеликоптерите застинаха неподвижно по границите на селото. Въжета се спуснаха през отворените им люкове. Краищата им още не бяха стигнали земята, когато тъмни силуети се плъзнаха по тях — с шлемове, оръжие и всичко останало.

Нямаше начин да стигнат навреме до джипа.

 

 

20:38

Припят, Украйна

 

Николай щракна капачето на мобилния си телефон. „Един проблем по-малко“, помисли си той. Пое по коридора към балната зала. Музика се носеше на талази — популярна руска мелодийка от деветнайсети век. „Снегурочка“.

Николай плъзна длан по елегантните линии на смокинга си. Другите предпочитаха съвременни дизайнери, но той беше избрал лично облеклото си в Милано — едноредно кашмирено сако „Бриони“ с остър ревер и шал яка. Беше класическо и елегантно, по подобие на смокингите, носени от Уиндзорския херцог през трийсетте и четирийсетте години на двайсети век. Имаше отлежал вид, който Николай беше осъвременил точно колкото трябва, заменяйки традиционната папийонка — което не отиваше на грижливо подрязаната му брада — с копринена вратовръзка и диамантена игла от руско сребро.

Със съзнанието, че изглежда великолепно, той влезе в балната зала.

Нови мраморни подове лъщяха под светлината на дузина кристални полюлеи „Бакара“, дарени от компанията производител по повод събитието. Празен дансинг в средата и маси околовръст. Само че истинските танци вече бяха започнали. Гостите се движеха бавно и спираха да поприказват, теглени от водовъртежите на политическата стихия, даваха мило и драго да уловят нужния поглед, да получат съпричастна усмивка, да си откраднат миг насаме с когото трябва и да уговорят шепнешком някоя сделка.

Най-големите водовъртежи бяха около руския министър-председател и американския президент. Всеки от тях набираше подкрепа за своята идея относно санкциите срещу новите ядрени заплахи. Важна среща по въпроса беше насрочена в Санкт Петербург след Церемонията тук. Запечатването на Чернобил щеше да е символичното начало на срещата.

Николай гледаше двамата и морето от хора около тях. Смяташе и сам да нагази в тези води. А с растящата му популярност като поборник за ядрената реформа, морето само щеше да се разтвори пред него.

Редно беше поне да се здрависа с двамата мъже, които планираше да убие.

Но преди да нагази в морето, Николай отиде при Елена. Тя стоеше до един от високите прозорци. Тежка коприна обвиваше както прозорците, така и жената. Тя изглеждаше великолепно в черната рокля, която се стичаше като масло по стройната й фигура — приличаше на възкръснала звезда от стара холивудска премиера. Държеше чаша с шампанско в едната си ръка, но сякаш съвсем беше забравила за нея. Гледаше мрака навън.

Николай застана до нея.

Отвъд руините на града близо до хоризонта блещукаха светлинки. Бригади от работници щяха да се трудят цялата нощ, за да издигнат зрителските трибуни и да направят последна проверка на системите, преди новият саркофаг да бъде инсталиран върху старата бетонна черупка, захлупила чернобилската централа. Всичко трябваше да мине гладко. Целят свят щеше да наблюдава събитието.

Той я докосна по ръката.

Елена не се стресна — вече беше видяла отражението му в стъклото на прозореца.

Личният му Распутин в сластна женска форма.

— Почти на финала сме — каза той и се наведе към ухото й.

Взривовете вече бяха поставени където трябва. Нищо не можеше да ги спре.

 

 

20:40

Пенджаб, Индия

 

Стрелбата започна, преди Грей да е стигнал края на селото. Викове и писъци цепеха въздуха. В небето трещяха хеликоптерите. Той опря гръб в някаква каменна стена. Джипът чакаше от другата страна на кладите.

Войник в черна униформа притича през откритото пространство с карабина на рамо. Колегите му сигурно вече заемаха позиции около селцето, затваряйки обръча. Скоро щяха да тръгнат напред през лабиринта от улички, убивайки всеки срещнат.

Грей знаеше, че единственият начин да помогне на селяните, беше да отведе хората си оттук, а с тях и нападателите. Трябваше да се измъкнат, преди клането да започне.

Протегна ръка назад към Росауро.

— Ключовете.

Те се озоваха в ръката му, а жената го уведоми мрачно:

— Ковалски и Елизабет ги няма.

Грей погледна назад. Така и не беше забелязал липсата им, зает да тича презглава по кривите улички.

— Намери ги — нареди й той. — Тръгвай.

Тя кимна, и хукна назад.

Грей погледна Лука в очите.

— Пази професора. Скрийте се някъде. Циганинът кимна. Две ками лъщяха в ръцете му. Грей не можеше да чака повече.

Приведен ниско, той напусна прикритието на стената и пое на бегом през откритото пространство.

 

 

Елизабет тичаше с Ковалски по криволичеща уличка. От едната страна минаваше канавка, пълна с нещо зловонно.

— Канавката — каза задъхано тя. — Трябва да води извън селото.

Ковалски кимна и свърна зад следващия завой. Стискаше пистолет в едната си месеста лапа, Елизабет подтичваше до него.

— Имаш ли и друг пистолет? — попита тя.

— Можеш ли да стреляш?

— По летящи глинени мишени. В колежа.

— Няма голяма разлика. Само дето тукашните издават повече звуци.

Бръкна под якето си, измъкна малка берета от колана на гърба си и я тикна слепешката в ръцете й.

Пръстите й се свиха плътно около дръжката, сякаш да почерпят сила от студената стомана.

Хукнаха напред. Уличката беше празна, но по външния периметър на селото се водеше престрелка — селяните защитаваха домовете и живота си.

Един от хеликоптерите мина ниско над тях. Завихреният от перките му въздух подгони листа и боклуци по уличката. Двамата хлътнаха в някаква пръстена колиба. Елизабет мерна две деца, свити зад нисък креват.

След като хеликоптерът отмина, Ковалски я дръпна към вратата, а после я избута бързо назад. Войник в черно профуча покрай отвора. Явно битката се беше преместила в самото село. Ковалски надникна през вратата, махна й и я изведе отново навън.

— Ще тръгнем към хълмовете — каза той.

Завиха още два пъти на бегом и излязоха на прав участък към хълмовете. Трупове се валяха по улицата и кръвта се стичаше в канавката. Поне едно от телата беше с черна камуфлажна униформа. Ковалски забърза напред, придържайки се към стените от едната страна. Държеше пистолета си в готовност.

Залп автоматична стрелба изкънтя откъм покрайнините.

Как щяха да минат оттам?

Ковалски спря при трупа на войника. Наведе се й дръпна шлема.

Нещо като дегизировка, помисли си Елизабет. Хитро.

Само че когато Ковалски дръпна шлема, главата на войника се отдели заедно с него. Шокиран и ужасен, той отскочи назад и се блъсна в Елизабет. Тя загуби равновесие и двамата тупнаха на земята.

Тъмна сянка се появи зад тях.

Друг войник.

Елизабет вдигна пистолета си и стреля напосоки. Куршумите рикошираха със звън в паважа, пропускайки целта, но поне принудиха мъжа в черно да отстъпи зад ъгъла. Пищовът на Ковалски гръмна като оръдие в тясната уличка. Елизабет хвърли поглед през рамо и видя още двама войници в края на улицата.

Бяха обкръжени, а численото превъзходство не беше на тяхна страна.

 

 

Грей изскочи от уличката и хукна през открития участък. Метна се към волската каруца, която още стоеше на мястото си до кладите горящ боклук. Плъзгайки се по корем, той се изравни с един от огньовете. Прикрит от каруцата, посегна към кладата. Щом изстрелите и хеликоптерите не бяха в състояние да подплашат вола, значи се налагаше Грей да му запали огън под опашката.

Буквално.

Издърпа парче горяща гума от края на кладата и го метна върху мазната купчина отпадъци в каруцата. Пламъците прихванаха бързо. Стиснал горящ клон в ръката си, Грей изпълзя под каруцата й сръчка вола отзад.

Животното изрева и ритна със задните си крака, като едва не преобърна каруцата. Грей се хвана за предната ос миг преди волът да отпраши с жално мучене право към хълмовете. Каруцата подскачаше бясно и ръсеше след себе си горящи боклуци.

Подмятан отдолу, Грей стискаше здраво предната ос и внимаваше да не попадне под тежките колела.

Волът и каруцата стигнаха до изровен от водата естествен канал в подножието на хълмовете.

Грей се пусна и потъна в рядката кал.

Каруцата продължи към хълмовете като огнен метеор с неясна дестинация. Грей се надяваше боклучавите фойерверки да задържат вниманието на онези в хеликоптерите.

Останал на тъмно, той се придвижваше, къде с плуване, къде с пълзене, по канала, който завиваше покрай селото. Озова се от обратната страна на джипа и изчака най-близкия хеликоптер да се отдалечи… После изскочи от калта и хукна приведен към мерцедеса.

Трябваше да се вмъкне в джипа по най-бързия начин. Щом отвореше вратата, светлинките в купето щяха да се включат. С ключовете в ръка, той си пое дълбоко дъх.

Повече не можеше да чака.

 

 

Притисната в завардената от войници уличка, Елизабет се оглеждаше трескаво за някакъв изход. И намери един. Отворен прозорец. На крачка от тях.

Сръга Ковалски и го посочи.

— Тръгвай! — изръмжа той.

Елизабет се метна през отвора. Притиснала пистолета към гърдите си, тя направи опит да се претърколи при падането, както беше виждала да правят по филмите. Не й се получи. Стаята беше празна, гол пръстен под и нищо друго. Ковалски влетя след нея през прозореца и тя едва успя да се отмести навреме. Куршуми го следваха по петите. Тежки стъпки затрополиха към тях и от двата края на улицата.

— Вратата — извика тя.

Нисък отвор срещу прозореца извеждаше към друга уличка. Двамата изскочиха навън… и налетяха на други четирима войници. Изненадата беше всеобща. Но преди някой да се опомни и стреля, върху войниците заваля остра стомана. Елизабет и Ковалски отстъпиха заедно назад. Един от мъжете насочи пистолета си към нападателите, но въздухът се разцепи и стомана отсече ръката му. Друг се свлече на колене със зейнало гърло.

За нула време и четиримата срещнаха смъртта си.

Елизабет вдигна поглед към спасителите — трима мъже.

Абе и двама негови съселяни.

Оръжията им бяха характерни за този район и уникални по своя вид. „Уруми“. Прословутите индийски бич-мечове. Състояха се от удобна ръкохватка с прикрепени към нея четири гъвкави остриета, всяко широко по два сантиметра и дълго метър и половина, но толкова тънко, че стоманата се гънеше като камшик. Баща й й беше показвал демонстрации на бойното изкуство, познато под името „каларипаяту“. С едно завъртане на китката остриетата се развиваха и нанасяха поражения много по-тежки от всеки обикновен меч.

— Елате! — каза Абе. — Приятелите ви са ей там.

Поведе ги назад към селото. Вървяха по обиколен път през периферията. Абе замахваше от време на време с меча си, дори преди да е свърнал зад поредния завой. Ударът ослепяваше и осакатяваше противника, а след това той и хората му изскачаха да довършат започнатото.

Очите на Ковалски святкаха в мрака при вида на клането.

— С оръжие като т’ва нищо чудно, че им викат „недосегаеми“. Непременно трябва да се сдобия с една от тия чудесии.

При поредния завой Абе заметна бича си… после дръпна бързо ръка назад. Вик на изненада прозвуча иззад ъгъла.

— Много съжалявам — каза Абе.

Появи се Росауро. Притискаше с ръка бузата си. Между пръстите й се процеждаше кръв. Но когато видя Елизабет и Ковалски, очите й се разшириха.

— Слава на Бога, че ви намерих — каза тя. — Бързо!

И всички хукнаха в група след нея.

След серия от завои кладите се появиха в края на уличката. Клекнал между две пръстени колиби, Лука им махна да побързат. Елизабет видя професора, сгушен в дълбоките сенки.

Къде беше Грей?

Сякаш чул въпроса й, мощен двигател се събуди с рев откъм горящите клади.

— Имайте готовност! — изсъска им Росауро. По лицето й се стичаше кръв.

„Готовност за какво?“

 

 

Грей включи на скорост и натисна докрай педала на газта. Четириколесното задвижване изстреля джипа напред. Един от задните прозорци се пръсна на парчета и колата залитна. Изстрел между двете боклукчийски клади.

Хеликоптер се появи ниско отпред. Не беше въоръжен с картечна установка, но от страничната врата висеше някой и стискаше карабина.

Грей скочи на спирачките. Куршуми вдигнаха фонтани от кал на сантиметри от предната броня. Той включи на задна скорост, даде газ и джипът описа полукръг около задницата си с рев на петстотин коня под капака.

Завъртял докрай волана, Грей даде още газ и джипът се люшна, изправен на задните си гуми. След миг предните се стовариха обратно на земята, Грей насочи задницата на тежката машина към уличката и натисна бутона за отваряне на задния люк. Таблото примигна предупредително, когато хидравличната система се задейства. Джипът се натресе между двете клади и във въздуха се разхвърчаха горящи боклуци.

Грей натисна спирачките и едва не подкоси Росауро, която тичаше към него начело на останалите. Метна се през отворения заден люк и се прехвърли на средната седалка, за да направи място за другите. Джипът се разклати от внезапния наплив на пътници. Грей мерна позната бръсната глава. Явно бяха намерили Ковалски.

И Елизабет.

Която в момента май се бореше за въздух под тежката снага на бившия моряк.

Росауро извика иззад него:

— Тръгвай!

Грей настъпи газта и натисна бутона за затваряне на люка.

Два хеликоптера се насочваха към него от различни посоки. Куршуми риеха калта в прави редици.

Грей въртеше трескаво волана и водеше джипа на зигзаг.

Хеликоптерите го следяха неотлъчно.

Масирана стрелба изригна на нова сметка откъм селото зад тях… насочена към летящите машини. Впечатляващ преграден огън, подправен дори с пламтящи трасиращи куршуми. Явно селяните бяха конфискували някое и друго автоматично пушкало от врага.

Един от снайперистите в хеликоптерите падна, прожекторът му се пръсна и угасна.

Другата машина смени рязко посоката. Грей се промъкна покрай градушката от куршуми и пое към хълмовете на максимална скорост. Беше изключил фаровете и се ориентираше по пламтящите боклуци, които волът беше оставил след себе си, с надеждата че избраната от животното пътека ще се окаже проходима и за техния джип.

Огньовете в селото останаха зад гърба им и скоро джипът потъна в мрака между хълмовете. Последваха ги два хеликоптера с кръстосващи терена прожектори. Третият се сниши в края на селото и въжета провиснаха под корема му — останал беше да прибере закъснелите.

Росауро се наведе напред.

— Руснаци са! — каза тя.

— Руснаци?

— Така мисля. Командосите стреляха с AN — 94. Руски военни карабини.

Грей вдигна поглед към огледалото за задно виждане и мерна разтревожената физиономия на Мастерсън. Първо американски наемници, а сега руснаци… Още колко щяха да се включат в надпреварата за главата на този тип? За момента обаче въпросите трябваше да почакат.

В огледалата виждаше, че хеликоптерите зад тях скъсяват дистанцията. Беше успял да изведе хората си от селото и да примами врага. Въпросът беше какво да прави сега?

— В подножието на следващия хълм завий надясно! — извика някой зад него с британски акцент. Грей погледна през рамо и видя, че си имат пътник без билет.

Аби Банджее.

Росауро обясни:

— Каза, че знае как да се отървем от опашката!

Джипът стигна края на нанадолнището и вдигна ветрило от вода, нагазвайки в някакъв ручей. Грей направи остър завой надясно и продължи през калта в ниското.

— След оградата — вляво! — изкрещя Абе.

„Каква ограда?“

Грей се наведе напред. Без фарове не виждаше нищо. Трябваше му светлина…

Хеликоптер мина над тях с грейнал прожектор. Не беше точно светлината, за която се молеше Грей, но… Така или иначе, сега вече видя каменната ограда, за която беше споменал индиецът. За жалост онези в хеликоптера видяха тях. Ярка светлина окъпа джипа.

Стрелбата не закъсня — безброй куршуми надупчиха калта на сантиметри от задницата на колата.

Гонен по петите, Грей стигна края на оградата и зави наляво. Въпреки четириколесното задвижване и мощния двигател, задницата поднесе в рядката кал. Но след миг гумите зацепиха, джипът се измъкна от хватката на водата и се стрелна нагоре по късо възвишение.

Хеликоптерът заобиколи в широка дъга. Но подвижният прожектор не ги изпусна и за миг.

Джипът се изстреля през хребета на възвишението и за момент остана във въздуха, а после гравитацията го дръпна с такава сила, че на Грей му изтракаха зъбите. Откъм купето се разнесоха викове.

Надясно в подножието на хълма, сред сивкавия фон на пейзажа тъмнееше голямо черно море. Но не беше езеро, а обширна гора.

— Мангова градина! — каза Абе. — Много стара. Много стари овошки. Семейството ми работи тук от поколения.

Грей насочи джипа към тъмната овощна градина.

Светлината на прожектора ги следваше, както и стрелбата, но Грей водеше машината на зигзаг и нито един куршум не ги застигна.

С оглушителен рев на двигателя джипът навлезе сред манговите дървета — високи и в прави редици. Клоните надвисваха в плътен балдахин, който разсея лъча на прожектора. Тъмнината ги обгърна и Грей намали скоростта. За всеки случай свърна перпендикулярно няколко пъти, колкото да се отклони от първоначалната си посока. Ритмичният грохот на хеликоптерните ротори заглъхна. Грей продължи бавно напред като избягал затворник, през тъмен царевичак.

— Колко е голяма овощната градина? — попита той. Искаше да прецени доколко надеждно е прикритието им сред дърветата.

— Над десет хиляди акра.

Доста голям царевичак.

С отминаването на непосредствената опасност хората му се настаниха по-удобно отзад.

Росауро се наведе към него през седалката.

— Абе настоя да дойде с нас и по друга причина.

— И каква е тя?

Росауро вдигна монета пред лицето му. Беше гръцката монета с колелото на чакрите от обратната страна. Росауро посочи храма.

— Твърди, че знае къде е това.

Грей погледна в огледалото за задно виждане. Аби Банджее беше седнал най-отзад при Лука. И въпреки тъмнината ужасът, сгърчил лицето му, се различаваше ясно. Грей си спомни какво беше казал индиецът, когато го попитаха накъде е тръгнал Арчибалд Полк при последната им среща. Преди да изчезне.

„Прокълнатото място“.