Джеймс Ролинс
Последният оракул (10)

8.

6 септември, 12:05

16 000 метра над Каспийско море

 

Два часа до кацането.

Грей гледаше през прозореца на самолета — „Глобъл Експрес XRS“ на канадския авиостроителен конгломерат „Бормарджър“. Денят Преваляше бързо, докато луксозният частен самолет пореше небето. От началото на полета им слънцето вече беше изгряло веднъж, изкатерило се беше високо над главите им, а сега започваше да се спуска някъде зад тях. Движеха се със свръхзвукова скорост и горивото едва щеше да им стигне. Накрая май щяха да летят на изпарения. Модифицираният корпоративен джет беше подарен на Сигма от милиардера Райдър Блант — финансист и един от големите играчи в самолетостроенето — като знак на признателност за минало сътрудничество. Двамата пилоти от военновъздушните сили на САЩ цедяха максималната мощност на двигателите, за да кацнат пътниците им в Индия следобед местно време.

Грей погледна към групата около масата от тиково дърво. Беше им отпуснал по шест часа сън, но въпреки това повечето изглеждаха изтощени. Столът на Ковалски още беше спуснат назад, а мъжагата хъркаше в тон с двигателите. Грей не виждаше причина да го буди. Колкото по-отпочинали бяха спътниците му, толкова по-добре.

Съсредоточила изцяло вниманието си върху отвореното на масата досие, новачката в малката група беше единствената, на която дългият полет сякаш не оказваше никакво влияние. Специалист по неврология и неврохимия, също като д-р Арчибалд Полк, тя беше логичният избор за тази операция сред кадрите на Сигма. Нищо чудно, че Пейнтър беше избрал именно нея.

Д-р Шей Росауро беше малко над среден ръст, кожата й грееше с цвета на канелено мокачино, а тъмнокехлибарените й очи със златисти петънца излъчваха плашеща със своята острота интелигентност. Черната й коса, дълга до раменете, беше прибрана назад със сгъната на лента черна кърпа. Служила беше във военновъздушните сили и ако се съдеше по досието й, сигурно и сама би могла да пилотира глобъл експреса. Дори беше с униформена риза в добавка към кафеникавите панталони, ботушите и широкия черен колан.

Грей не беше работил с нея досега, затова пък дамата май се познаваше с Ковалски. Когато го видя, реакцията й беше нееднозначна, при това със секунда-две закъснение. Ковалски от своя страна се ухили до уши, стисна я в мечешка прегръдка вместо „добър ден“, а после я подмина и се качи в самолета. Тя пък хвърли на Грей невярващ поглед. Един вид — това някакъв майтап ли е?

Сега, след като всички си бяха починали повече или по-малко, беше време да си сверят часовниците, особено по отношение на човека, с когото предстоеше да се срещнат.

— Елизабет, какво можеш да ни кажеш за д-р Хейдън Мастерсън? И защо баща ти е предпочел да работи именно с него, преподавател от университета в Бомбай?

Тя кимна, вдигна ръка да прикрие прозявката си, после нагласи решително очилата на носа си.

— Той всъщност е започнал научната си кариера в Оксфорд. Учил е психология и физиология, специализирал е техники за медитация и мозъчни функции. От трийсет години живее и работи в Индия, където изучава местните йоги и мистици.

— С други думи, научните му интереси са съвпадали с тези на баща ти.

Елизабет кимна.

— Познавам работата на Мастерсън — каза Росауро с известна изненада в гласа. — Той е изключителен специалист, но и малко нещо чудак, а и някои от теориите му са спорни. Беше сред първите, които застъпиха тезата за пластичността на човешкия мозък — теория, която навремето се възприе противоречиво, но днес никой не я подлага на съмнение.

— Какво имаш предвид под „пластичност“? — попита Грей.

— Ами допреди няколко години неврологията се основаваше на стария принцип, че човешкият мозък е организиран по такъв начин, че всеки участък служи за нещо конкретно. Едно място — една функция. През последните две десетилетия целта на невролозите беше да картографират мозъка, определяйки функцията на всяка от неговите зони. Къде се заражда речта, коя част от мозъка отговаря за чуването, благодарение на кои неврони имате усещане за лявата си ръка, коя зона контролира равновесието и така нататък.

Грей кимна.

— Едва напоследък стана ясно, че мозъкът всъщност не е организиран по този начин, че зоните и функциите не са разпределени веднъж и завинаги, а могат да се менят. С други думи, човешкият мозък е пластичен. Или гъвкав, ако щете. Именно тази преносимост на функциите обяснява защо много пациенти с прекаран инсулт успяват да възстановят функциите на парализираните си крайници, след като част от мозъка им е била на практика унищожена. Мозъкът съумява да създаде нови връзки, които да заобиколят увредения участък.

Елизабет кимна.

— Д-р Мастерсън разшири изследването си, като се насочи към индийските йоги. Чрез способностите им да контролират собствения си метаболизъм и кръвообращение искаше да докаже, че мозъкът е податлив не само на промяна, а и на обучение. Че пластичността му може да се направлява посредством волята.

Росауро се облегна назад.

— Възможностите за овладяване на естествената мозъчна пластичност откриват нови хоризонти пред невролозите. Приложната страна на тази теория би могла да помогне на хората с умствени затруднения, слепите биха могли да прогледнат, глухите да възстановят слуха си.

Грей си помисли за устройството, вградено в черепа. „Глухите да възстановят слуха си“. Устройството наистина приличаше на някакъв вид кохлеарен имплант.

Обърна се към Елизабет:

— Д-р Мастерсън каза ли кога е видял за последно баща ти?

— Каза само, че сме щели да говорим по-подробно, като се видим, но че първо искал да говори с хората, за които работел баща ми. Стори ми се уплашен. Нищо друго не можах да изкопча от него.

— За които е работел? — обади се Лука Херн, последният член на групата им, с натежал от умора цигански акцент. — Че това сме ние, нашият клан. Д-р Полк работеше за нас.

Грей се обърна към него. Ролята на циганите в историята с д-р Полк беше сред нещата, които смяташе да изясни, преди да са кацнали. Много въпроси бяха останали без отговор покрай спешното им бягство от обезопасената квартира. Защо Полк беше решил да се свърже не с друг, а именно с Лука? Някакъв вид параноя може би? Смятал е, че не може да се довери на никого другиго? Като се има предвид странната активност на някои американски правителствени служби след убийството му, може и да е имал основание.

— Как се свързахте с професора? — попита той.

— Той се обърна към нас преди две години. Искаше да вземе проби от определени членове на нашите кланове. Онези, които практикуват пен дукерин.

— Пен какво?

Ковалски отговори откъм стола си със спусната облегалка. Вече не хъркаше, но очите му си останаха затворени.

— Дукерин. Ясновидство. Сещаш се, гледане на ръка, гадаене по кристална топка, такива работи.

Лука кимна.

— Това е традиция сред нашия народ от векове, само, че д-р Полк не търсеше такива, дето правят хокаборо — големия номер.

— Демек измамници — добави Ковалски. — Панаирджии.

— Д-р Полк знаеше, че сред клановете има такива, които самите ние почитаме заради умението им в това изкуство. Малцината надарени. Истинските човихани. Тях търсеше той.

Елизабет поизправи гръб.

— Баща ми правеше същото и с йогите в Индия. Вземаше ДНК проби, търсеше някакъв общ белег.

Професорът беше издирвал редките случаи на йоги и мистици с документирани свръхнормални способности в областта на интуицията и инстинктите, спомни си Грей. Ясновидството и гледането на карти таро — запазена марка на циганите — се вписваха логично в този модел на проучвания. Тук обаче генетичният аспект беше нещо ново. И това го подсети за друг въпрос.

— Защо така внезапно е преминал от йоги към цигани? Къде е връзката?

Лука го изгледа, сякаш му се чудеше на ума.

— А откъде според теб идват ромските кланове?

Беше ред на Грей да изпадне в озадачение. Той всъщност не знаеше много за номадските цигански кланове, още по-малко за произхода им.

Лука забеляза объркването му.

— Всъщност малцина познават историята на нашия народ. Когато клановете ни се появили в Европа за пръв път, хората мислели, че идваме от Египет. — Вдигна ръка към смуглото си лице. — Заради тъмната кожа и очи. Думата „циганин“ идва от гръцкото „асиганос“, което означава „гадател“, но понякога ни наричат „гюпци“ или „егюпи“, тоест египтяни, и дори „арапи“ — от Арабия. Доскоро самите ние не бяхме сигурни в произхода си, но после лингвистите откриха, че ромският език има своите корени в санскрит.

— Езикът на древна Индия — каза Грей. Беше изненадан, но вече започваше да съзира връзката.

— Дошли сме от Индия. Там е амаро баро тем, древната ни родина. И по-точно северна Индия, районът на Пенджаб.

— Но защо сте мигрирали? — попита Елизабет. — Доколкото знам, Европа не ви е посрещнала с отворени обятия и дори днес не гледа на вас с добро око.

— Меко казано. Били сме преследвани, гонени, убивани. — Плам оцвети гласа му. — Нацистите са ни принуждавали да носим черен триъгълник и са избили стотици хиляди от нас. Бенгеско ниамсо! — Последното очевидно беше псувня по адрес на нацистите.

Елизабет отклони смутено поглед при тази демонстрация на гняв.

Лука поклати глава и продължи по-спокойно:

— За далечното ни минало се знае малко. Дори историците не могат да кажат със сигурност защо клановете са напуснали Индия. От стари документи знаем, че те са избягали от Индия някъде през десети век, прекосили Персия, стигнали до Византийската империя и продължили нататък. По онова време в северозападна Индия се водела война. Освен това вече била възприета строга кастова система. Хората на дъното, онези, които не попадали в никоя от кастите, били смятани за парии, за нищо. Сред тях били крадците, музикантите, опозорените войници, а също и маговете, онези, чиито способности са смятали за еретични от местните религии.

— Тоест вашите човихани — каза Грей.

Лука кимна.

— Животът станал непоносим, несигурен. Затова хората извън кастовата система се организирали в кланове и напуснали Индия, поели на запад към по-добронамерени земи. — Той изсумтя горчиво. — Каквито и досега не сме намерили.

— Да се спрем на д-р Полк — каза Грей, връщайки разговора в централното му русло. — Съгласихте ли се да помогнете на професора? Осигурихте ли му исканите проби?

— Да. Платихме с кръв. В замяна на неговата помощ.

Грей го изгледа вторачено.

— Помощ за какво?

Гласът на циганина припламна отново.

— За да намерим нещо, което ни е било отнето по най-бруталния начин. Самото сърце на нашия народ. Ние…

Самолетът потъна рязко. Чашите подскочиха във въздуха, Ковалски — също. Мъжагата отметна с изненадан вик одеялото си. Грей, със закопчан предпазен колан, усети как стомахът се качва в гърлото му. Самолетът губеше бързо височина.

Пилотът се обади по интеркома:

— Извинявайте за неудобството, народе. Силна турбуленция напред.

Целият самолет се разтресе.

— Сложете си коланите — продължи пилотът. — До един час ще сме кацнали. Между другото, получи се обаждане за вас, командир Пиърс. От директор Кроу. Сега ще ви свържа.

Грей даде знак на всички да заемат местата си. Ковалски беше вдигнал облегалката на своето и вече стягаше предпазния колан.

Грей завъртя своя стол с гръб към останалите, взе слушалката от страничната облегалка и я вдигна до ухото си.

— Командир Пиърс слуша.

— Грей, исках да те информирам какво откриха Лиза и Малкълм за прикрепеното към черепа устройство.

Докато слушаше обясненията на директора за микроелектроди и аутистични саванти, Грей зяпаше през прозореца. Слънцето залезе на запад, далеч зад устремения на изток самолет. Спомни си малкото лице на момичето, крехкото му телце, невинността му.

Поне то беше в безопасност.

Което повдигаше друг въпрос.

„Има ли и други като нея някъде там?“

 

 

12:22

Южен Урал

 

Монк тичаше с Пьотър на ръце покрай потока. Момчето се беше впило в него. Очите му още бяха изцъклени, личицето — мокро от пот и сълзи. Кишка бягаше напред след препускащата на четири крака Марта. Константин подтичваше редом с Монк.

— Откъде да знаем, че видението на Пьотър е вярно? — попита на пресекулки Монк. — Тигри? Може да е било просто кошмар или нещо такова.

По-голямото момче се извърна леко и повдигна вълнената си шапка. Притисна косата си назад и му показа лъскава метална пластина зад ухото.

— Ти не си единственият опериран — каза то и нахлупи отново шапката, после кимна към Пьотър. — Не е било сън, уверявам те.

Монк се мъчеше да проумее ситуацията. Константин вече му бе обяснил, че е бил спасен от потъващ туристически кораб, защото сестрата на Пьотър го нарисувала. В това просто нямаше смисъл.

Може пък той да сънуваше.

Константин продължи:

— В Менажерията има два сибирски тигъра. Аркадий и Захар. Понякога войниците ловуват с тях в гората глигани и лосове. Много са умни. Не е лесно да ги заблудиш.

— Близо ли са? — попита Монк.

Константин заговори на руски малкото момче.

Пьотър му отговори на същия език. В началото заваляше, после в гласа му се усети твърдост. Изглежда най-после излизаше от транса си.

Накрая Константин кимна.

— Не знае. Знае само, че идват. Усеща глада им.

Монк ускори крачка покрай потока, който скоро се вля в друг, по-голям. Громоленето на водата се чу, преди да видят руслото. Дълбоко и не твърде широко. Ако успееха някак да се прехвърлят на другия бряг…

Вой разцепи въздуха. Дойде отвисоко и зад тях, някъде от тясната долина. Не спираше, пронизителен като сирена. От звука Монк го заболяха зъбите и сякаш костите му завибрираха в унисон. Децата се проснаха на земята, покриха глави и се замятаха в агония. Марта вряскаше и обикаляше в кръг около тях.

Стиснал зъби, за да издържи отвратителния звук, Монк надникна измежду клоните на смърчовете. Нещо се приближаваше от далечния край на долината. Носеше се на червен парашут и приличаше на сигнална ракета, но беше кръгло и метално с големината на топка за бейзбол. Пронизителният вой идваше от него. Беше може би някакъв вид звукова ракета. Монк се покатери на един голям камък и видя още червени точки в далечината.

Скочи на пътеката.

Явно покриваха голям периметър на сляпо.

Трескав пукот изригна откъм отсрещния бряг на потока.

Кафеникава козина се мерна между храстите. Сърцето на Монк се стегна на топка в гърдите.

„Тигър“.

Само че не беше тигър, а две сърни, които изскочиха за миг на брега, после хукнаха в обратната посока. Монк преглътна с усилие и отиде при децата. Звуковият удар ги беше поразил тотално. Преследвачите познаваха добре свръхчувствителността на възприятията им и се опитваха да ги извадят от стоя.

Монк прихвана Пьотър със сакатата си ръка и го метна на рамо. Вдигна Кишка на крака, прихвана я през кръста и я помъкна със себе си. Натоварен така, той пристъпи към Константин с намерението да го срита, ако се наложи.

Не можеха да се бавят повече.

Марта се намеси. Пъхна глава под гърдите на момчето и преметна едната му ръка през гърба си. Поела с рамене тежестта му, тя се плъзна към реката долу. Краката на момчето се влачеха след нея.

Монк я последва с другите две деца. Макар и оглушен от звуковата ракета, ясно долавяше ужасените стонове на агонизиращото момче. Закуцука по-бързо и стигна речното русло.

Реката си беше издълбала канал със стръмни брегове и четирите й метра ширина изведнъж му се сториха необятни. Силният ромон на водата неутрализираше в някакъв степен звуковата агресия откъм въздуха.

Монк махна на Марта, за да привлече вниманието й, и посочи по течението на реката. Шимпанзето свърна в указаната посока. Продължиха нататък, следвайки лъкатушното русло. След няколко завоя стръмните брегове блокираха допълнително пронизителния вой.

Кишка първа дойде на себе си. Освободи се от ръката на Монк и тръгна сама, макар още да затискаше с ръце ушите си. Константин скоро последва примера й и тъкмо навреме — Марта беше останала без дъх и дори след като се освободи от товара, продължи напред на четири крака.

Макар да се отдалечаваха от сирените, Монк не преставаше да се озърта.

Очакваше всеки миг да зърне двойката изгладнели тигри.

Не видя, че Кишка е спряла и налетя отгоре й. Спъна се и падна тежко на колене, като изпусна Пьотър на земята.

Константин също беше спрял до сестра си, застинал на място заедно с Марта. Явно имаха и други причини да се боят освен преследвачите зад гърба си.

Пред тях на речния бряг стоеше голяма кафява мечка. Сигурно тежеше триста килограма и отгоре, с мокра от водата козина и очевидно изнервена от звуковата атака. Черните й очи оглеждаха групата им. После мечката се изправи на задните си крака, разтегна се до два и половина метра височина, настръхнала, ръмжаща, с пълен набор от страховити жълти зъби.

Руска мечка гризли. Символът на Майка Русия.

Животното се отпусна с рев на четири лапи и се затича право към тях.

 

 

06:03

Вашингтон

 

Старецът се събуди сред ослепителна светлина. От нея очите му се насълзиха, а в главата му нахлуха вълни от пулсираща болка. Простена и извърна глава настрани. Пригади му се и горчива жлъчка опари гърлото му. Преглътна с усилие и простена отново.

Примижа срещу светлината и откри, че е вързан за някакво легло. Завит беше с чаршаф, но усещаше, че отдолу е гол. Стаята беше бяла до непоносимост, стерилна, безжизнена. Без прозорци. Ако не се брои малкото прозорче с решетки на вратата. Която беше затворена.

На стол до леглото му седеше някой, с костюм, сакото — закачено на облегалката, ръкавите на ризата — навити. Краката — кръстосани, ръцете — събрани примерно в скута.

Мъжът се наведе напред.

— Добро утро, Юри.

Трент Макбрайд се усмихна студено насреща му.

Юри сведе поглед към гърдите си. Бяха го простреляли със стреличка с приспивателно, това помнеше. Огледа се, все още замаян и объркан.

— Дадохме ти стимулант, който да противодейства на успокоителното — каза Макбрайд. — Трябваш ни буден, защото имаме много за обсъждане.

— Как… я… — заекна на руски той с надебелял език.

Макбрайд въздъхна, посегна към нощното шкафче, където имаше чаша със сламка, и предложи на Юри да отпие.

Той не отказа. Хладната течност изгаряше като първокласна водка. Прогони сенките от мислите му и освободи залепналия му език.

— Трент, какви ги вършиш? — Юри подръпна каишите, които стягаха китките му към рамката на леглото.

— Попълвам празнините. — Макбрайд натисна копчето за интеркома до таблата на леглото. — Както вече споменах, ти не беше докрай откровен за детайлите на изследванията ви в Челябинск 88. Трябва да поправим това недоглеждане.

— Какво имаш предвид? — попита Юри с надеждата неведението му да прозвучи достоверно, но потрепващият глас го предаде. Явно не беше на нужната за подобно изпълнение висота.

— Хм — промърмори Трент. Наведе се и дръпна чаршафа, който покриваше тялото на Юри. — Предполагам, че ще е по-добре да приключим с неприятната част, така че след това да разговаряме спокойно като колеги.

Юри плъзна поглед по голото си тяло. Светлата му кожа беше покрита с миниатюрни вендузи, всяка голяма колкото монета, с електронни мъниста на върха, от които стърчаха тънки като косъм антенки. Редяха се в колона по краката му до слабините; по ръцете му — от върховете на пръстите до раменете. Гърдите му приличаха на шахматна дъска с пълен набор от лепкави фигурки.

Преди да е попитал за какво служат, вратата се отвори и влезе още един мъж — по-строен. Юри трудно си спомни името му, макар да се бяха запознали преди малко. Д-р Джеймс Чен. Бяха използвали неговия кабинет за срещата.

Звукоизолираната врата се затвори.

Чен тръгна към тях. Носеше отворен лаптоп.

— Всичко е калибрирано.

Докато мъжът се настаняваше, нагласявайки лаптопа върху нощното шкафче, Юри зърна за миг екрана на компютъра. Там имаше стилизирано изображение на човек, покрит с малки светещи кръгчета.

— Електроакупунктура — каза Макбрайд и махна към вендузите по тялото му. — Микроелектроди, вкарани в точките за акупунктура по основните меридиани. Не твърдя, че разбирам докрай принципа на действие. Това е по специалността на д-р Чен. Той постигна забележителен успех в облекчаване на болката, дотам, че теорията му позволява операции на бойното поле без обща анестезия. Великолепна работа, заради която всъщност го поканихме да се присъедини към Язоновците. Впоследствие аз го привлякох към нашето общо изследване заради оригиналния начин, по който използва микроелектродите. Същите микроелектроди, които сте използвали вие върху обектите на изследване.

Макбрайд перна с пръст една от антенките. Юри усети болка като от убождане.

— Установихме, че онова, което премахва болката при определени обстоятелства, при други може да я усили.

— Трент… недей… — удари го на молба Юри.

Макбрайд не му обърна внимание, а погледна към Чен и посочи две от вендузите, една близо до коляното на Юри, друга — до слабините му.

Чен взе електронна писалка и плъзна върха й по компютърния екран.

Кракът на Юри пламна от непоносима болка. Крясък раздра гърлото му. Все едно някой беше забил скалпел дълбоко в месото му и беше срязал крака от коляното до слабините. После болката изчезна също толкова бързо.

Юри погледна надолу, занемял от ужас. Очакваше види шуртяща кръв и димящо месо. Нищо подобно, съзря само бледата си кожа. Макбрайд махна отново към полето от малки вендузи.

— Можем да го направим отново между всеки две произволно избрани точки. Можем да те одерем жив, без косъм да падне от главата ти. Виртуална операция със съвсем реална болка.

— За… защо?

Макбрайд сведе поглед към него. Лицето му беше спокойно, но очите му горяха.

— Ще получа отговорите, които ми трябват, разбираш, нали? Да започнем с тайните ви относно децата.

— Аз не…

Макбрайд се обърна към Чен.

— Не! — извика Юри.

Макбрайд се наведе отново над него.

— Тогава стига с игричките. Конструирахме импланти като вашите без никакъв проблем. Схемите, които вашият екип ни даде, бяха детайлни и точни. Имплантите ви дори не могат да минат за изобретение, между другото. Просто подобрено ТМС устройство, нищо повече. Опитахме се да повторим вашите резултати, като използвахме две канадски деца, аутисти-саванти. Само че експериментите ни бяха… е, нека кажем разочароващи.

Юри изстина вътрешно. Значи американците бяха стигнали по-далеч, отколкото предполагаше дори параноичната Савина. Вече бяха разбрали, че ситуацията в Челябинск 88 е уникална.

— Така че — върна се на основния си въпрос Макбрайд — какво криете от нас?

Колебанието на Юри продължи твърде дълго. Огнен шиш прониза гърдите му. Мускулите му се свиха спазматично, гърбът му се изви в дъга. Изкрещя толкова силно, че от устата му не излезе и звук.

Дори когато болката престана, той продължи да се тресе като при посттравматичен шок. Усети вкус на кръв в устата си — беше си прехапал езика. Нямаше смисъл да се подлага на това. Какво, ако американците научеха? Вече така или иначе беше късно.

— ДНК — изломоти той. — Заради ДНК-то им е.

Макбрайд се наведе по-близо.

— В какъв смисъл?

Юри преглътна, после вдиша дълбоко.

— Тайната е в генетичния материал на обектите. Самите ние открихме това едва преди дванайсет години.

Юри обясни на пресекулки, насочван от въпросите на Макбрайд. Разказа как през 1959 — а открили струпване на изключителни таланти — цяла група ромски деца. Генетична линия, чието начало се губело някъде в праисторията на циганския народ. Човиханите. Клановете пазели тази кръвна линия в тайна и се опитали да я запазят чрез кръвосмешения, което довело до множество уродства. Разказа как руснаците откраднали това генетично наследство, за да го изследват и да го включат в собствените си проучвания върху парапсихологията.

— Само че нямаше нищо мистично — обясни Юри. — Децата бяха просто саванти… макар и изключителни, гениални саванти. Опитахме се да подсилим способностите им — първо чрез селектирано възпроизводство, после чрез биоинженерство. Но с течение на годините и с развитието на генетичните тестове най-сетне открихме какво прави тези деца уникални.

Макбрайд се наведе още по-близо.

— Аутизмът е резултат от външни фактори плюс вариращ брой от десет гена. Открихме, че най-способните ни саванти — нашите обекти клас „Омега“ — имат три специфични гена в генома си. Три генетични маркера. Когато са групирани в правилната последователност и е налице слаб до умерен аутизъм, това е гаранция за появата на удивителен талант.

— Който вие сте усилили допълнително — каза Макбрайд. — Създали сте идеалната сплав от генетика и биоинженерство.

Юри кимна.

— Гениално. Наистина гениално. И още едно доказателство, че направихме добре, като използвахме Арчибалд, за да подмамим навън една от вашите омеги. Сега става още по-важно да се доберем до момичето.

Юри се стресна. Тревога опъна допълнително нервите му.

— Саша не е при вас?

Макбрайд смръщи вежди и се облегна назад.

— Не, не е, но преди час определихме вероятното й местоположение. Освен това хората, които я държат, са пратили екип по стъпките на Арчибалд. За щастие ние взехме мерки да заличим окончателно дирите му.

— Кой… кой държи Саша?

— Искаш да знаеш, така ли? — Макбрайд сведе гневен поглед към него. Явно Юри го беше настъпил по болното място. — Ще ти покажа.

И даде знак на Чен.

„Не!“

Гърдите на Юри пламнаха от болка, виртуалният скалпел раздра кожата му в насечени линии, от точка в точка, описвайки ъгловат символ върху гърдите му. Буква, огнена гръцка буква.

„Сигма“

Макбрайд изръмжа през агонията на Юри:

— Скоро ще ги отстраним от играта, уверявам те.

 

 

14:04

Агра, Индия

 

Въпреки дълбокия интерес на баща си към тази страна, Елизабет никога не беше идвала в Индия и сега зяпаше любопитно през прозорците на таксито, което взеха от летището. Всички прозорци бяха свалени, но това не помагаше особено при температури от порядъка на четиридесет градуса по Целзий.

Колите пълзяха като охлюви през задръстването и надуваха яростно клаксони сред бъркотията от рикши, теглени по най-разнообразен начин — пешком, с велосипеди, а в една беше впрегната камила. Бяха толкова близо до съседното такси, също с отворени докрай прозорци, че Елизабет усещаше миризмата на тънката пура, която шофьорът стискаше между зъбите си. Димът се врязваше като нож в градския меланж от къри, боклуци и мас за готвене. Шофьорът на таксито до тях извика нещо и натисна ядно клаксона.

Звукът се сля с общия хаос, утежнен допълнително от музикалния акомпанимент на някакво тържество, което се вихреше недалеч пред тях. Пешеходци се тълпяха по тротоарите, пресичаха между пълзящите коли и въобще се бореха за жизнено пространство с велосипедите и мотоциклетите.

Елизабет усети, че дишането й се учестява, а белите й дробове се задръстват — но не от влагата и жегата, а от нечовешката блъсканица. Обикновено не страдаше от пристъпи на клаустрофобия, но шумът, безкрайната врява, виковете и движението на толкова много хора я затискаха като мокро одеяло. Ръцете й се свиха на юмруци върху коленете.

Накрая, с цената на почти продънен от натискане клаксон и изобилие от ругатни на висок глас, техният шофьор се намести в една пролука сред трафика и успя да завие. Озоваха се на по-широко шосе, което водеше право към сърцето на града.

Елизабет въздъхна облекчено.

— Най-накрая — възкликна до нея Ковалски, сякаш прочел мислите й. — Трябваше да вземем кола под наем. Ако карах аз, отдавна да сме пристигнали.

Бяха наблъскани като сардели в консерва, но едрият мъж се опитваше да не я притиска твърде, явно усетил ефекта, който гладът оказваше върху нервите й. Това, уви, не се харесваше особено на останалите, с които деляха задната седалка.

От другата страна на Ковалски седеше Шей Росауро и току го ръгаше с лакът за повече място. Лицето й лъщеше от пот. Докато чакаха в задръстването, беше махнала кърпата, вързана като диадема, и я бе сгънала на нещо като забрадка, втъкната зад ушите, с която прибра по-ефективно косата си.

Грей, който седеше отпред, се наведе към шофьора, той му кимна и Грей се облегна отново.

Последният член на компанията им също седеше отзад. Изражението на Лука Херн беше непроницаемо, но тъмните му очи не пропускаха нищо. Преди да слязат от самолета, бе прикрепил две ками в кании на китките си, готов за негостоприемно завръщане земята на своя народ.

Грей се завъртя към тях.

— След десет минути сме в хотела — извика той.

Таксито скоро стигна до края на шосето при река Ямуна. Водите й лъщяха като синя стомана под яркото слънце, а по бреговете й се редяха палми. Вляво се издигаше масивен форт от червен пясъчник с високи парапети и дебели стени. Таксито обаче пое надясно покрай реката.

Отново попаднаха в задръстване, но само след минути гледката вляво от тях се разшири в просторен парков комплекс от поляни, градини, езера и малки гори. Зеленият пояс обхващаше бреговете на реката, но истинското чудо сякаш се носеше над всичко това, облак от бял мрамор на фона на трептящо от жегата синьо небе.

Тадж Махал.

Мавзолеят беше инженерно и архитектурно чудо. В момента обаче приличаше повече на съновидение, грейнал и плаващ в небесата. Построен преди три века от моголския император Шах Джахан в чест на покойната му съпруга, за мнозина той беше символ на непреходната любов.

Но не там отиваха те.

Таксито отби встрани и спря пред пететажна бяла сграда с големи арковидни прозорци на всеки етаж — хотел „Деедар-е-Тадж“. Там щяха да се срещнат с д-р Хейдън Мастерсън — Ресторантът е на последния етаж — каза Елизабет и погледна часовника си. Закъсняваха с половин час.

Грей плати на шофьора и групата им се отправи покрай игрив, фонтан към фоайето на хотела, което за облекчение на всички се оказа с надут до дупка климатик.

— Ковалски — каза Грей и посочи към рецепцията, — с Лука имате грижа за стаите ни. Ние ще се качим директно горе. — И кимна към Елизабет и Росауро.

Ковалски въздъхна издълбоко, но после измърмори нещо за студен душ. Позадържа се край Елизабет, докато Грей тръгваше към асансьора.

— Добре ли си? — попита я под нос той.

— Аз ли?

— Ами такова… В таксито ми се стори малко… — не довърши той и сви рамене.

— От жегата… и донякъде от нерви, предполагам — каза тя и вдигна смутено очи към него.

— Имам най-доброто лекарство. — Той се наведе съзаклятнически и разтвори сакото си, колкото да й открие гледка към вътрешния джоб и двете пури, които стърчаха от него. — Кубински. От безмитния на летището.

Елизабет го стрелна с усмивка. В момента направо й идеше да го разцелува.

Преди да е казала каквото и да било, асансьорът, звънна зад нея. Грей й извика да побърза.

Ковалски се изправи и потупа сакото си. Намигна й, преди да се обърне. Направо й смигна. Кой смигаше в днешно време, за Бога? Въпреки това усмивката се задържа на устните й, докато вървеше към Грей и Росауро.

Грей й задържа вратата на асансьора, после влезе на свой ред и натисна бутона за последния етаж.

— Има ли още нещо, което трябва да знаем за д-р Мастерсън? — попита я той.

— За нищо на света не споменавайте „Манчестър Юнайтед“ — измърмори тя.

— Футболният отбор?

— Да, иначе няма да ти каже и дума за баща ми и работата му. Освен това не го притискай. Нека сам реши кога и за какво да говори.

Вратите на асансьора се отвориха и разкриха странна гледка. Голям ресторант заемаше покривното пространство, почти празен по това време на деня. На масите имаше ленени покривки и фин порцелан. Аромат на къри и чесън възбуждаше апетита.

Нищо кой знае колко необичайно, като се изключи фактът, че целият ресторант бавно се въртеше, откривайки панорамна гледка към града, включително и към Тадж Махал.

Висок мъж се изправи иззад маса по външния, обточен с прозорци периметър на ресторанта. Вдигна ръка, после почука многозначително по часовника си.

Елизабет се усмихна и тръгна към него, стъпвайки на въртящата се платформа. В първия миг усещането беше неприятно и тя позабави стъпка, но после поведе останалите между празните маси. Няколко сервитьори със златисти ризи им кимнаха любезно за поздрав.

За последно беше виждала д-р Мастерсън преди няколко години. И сега, както тогава, той беше с бял костюм, официален в стила на колониалната традиция, с широкопола панамена шапка, оставена на съседната маса. Пак там беше подпрял и бастунчето си с извита ръкохватка от слонова кост с форма на бял жерав. Дългата му до раменете коса също бе побеляла, сякаш за да е в тон с всичко останало — факт, който по всяка вероятност му допадаше. Лицето му беше ръбато и почерняло до наситен бронзов цвят от слънцето — тен, който едва ли би избледнял независимо от обстоятелствата.

Елизабет представи спътниците си. Д-р Шей Росауро подчерта каква чест е за нея да се запознаят и успя да смекчи нескритото му раздразнение до нещо, което граничеше с любезност. Хейдън имаше слабост към жените, особено ако са дългокраки и стройни като д-р Росауро. Бащата на Елизабет веднъж бе намекнал за причината Мастерсън да предпочете Бомбайския университет пред Оксфорд или Кеймбридж. Някаква неприятна история с негова студентка.

Хейдън ги покани да седнат, като се погрижи д-р Росауро да е до него. Междувременно ресторантът се беше завъртял и сега пред погледа им се разкриваше изумителна гледка към Тадж Махал.

Хейдън забеляза интереса им.

— Мавзолеят на Мумтаз Махал, съпругата на Шах Джахан! — каза театрално той. — Любимата съпруга на императора изтръгнала от него четири обещания. — Започна да ги изрежда на пръсти. — Да й построи великолепна гробница, естествено. Второ, да се ожени отново след смъртта й. Това се казва съпруга, не мислите ли! Трето, винаги да се грижи за децата им. И последно, да посещава гробницата й всяка година в деня на смъртта й. Което той спазвал чинно чак до деня, когато го погребали в Тадж при любимата му съпруга.

— Истинска любов — отбеляза Росауро, загледана във великолепния мавзолей.

— Да, но какво е една любовна история без малко пролята кръв? — продължи Хейдън и я потупа по ръката. — Според легендата след завършването на мавзолея Джахан наредил да отрежат ръцете на всички занаятчии, които работили по него, за да остане Тадж Махал единствен по рода си.

От другата страна на Хейдън Грей се размърда на стола си — явно нямаше търпение да подхванат темата, заради която бяха пропътували половината земно кълбо. Елизабет го срита леко по глезена.

Погледите им се срещнаха.

„Не го притискай“ — опита се да му внуши тя.

Обръщаше глава към останалите събеседници, когато дясното ухо на Хейдън се пръсна сред облак кръв… сред остър звън като от счупен кристал.

Грей и Росауро реагираха моментално, за разлика от нея — тя само седеше вкаменена и зяпаше. Росауро издърпа Хейдън на пода; след част от секундата Грей се метна върху Елизабет и направи същото. Докато падаше към пода, тя зърна за миг малка дупка с гладки очертания в стъклената преграда зад Хейдън. Дупка, от която радиално пълзяха пукнатини.

Появиха се нови дупки с характерния акомпаниращ звън… после Елизабет се озова на пода, затисната от Грей.

— Не мърдай!

Тя прилепи гръб о пода, а ресторантът се разхвърча пред очите й. Автоматичните откоси идваха от високо, сигурно от покрива на съседна сграда. Кристални чаши се пръскаха на парчета. Един от сервитьорите се извъртя в неумел пирует и падна като покосен. По пода плисна кръв.

Грей и викаше да пълзи. Но Елизабет беше толкова ужасена, че не смееше да помръдне. Така де, ако останеше на място, снайперистът нямаше да я застреля. Грей побърза да я извади от това заблуждение.

— Иска да ни приклещи! — извика той на нея и на Хейдън, който изглежда също не изгаряше от желание да пълзи. — Да ни задържи тук!

Елизабет разбра какво има предвид Грей. Надигна се на ръце и колене. Трябваше да се махнат. Веднага. Преди да са ги сгащили останалите стрелци.