Роджър Зелазни
Чудовището и девицата

Голяма тревога завладя душите на хората, защото отново бе дошло време за решение. Мъдреците дадоха своя глас и жертвоприношението бе потвърдено, въпреки възраженията на Рилик, най-старият от тях.

— Не е право така лесно да се предаваме! — спореше той.

Но никой не му отвърна. Младата девица бе упоена със сънни билки и бе заведена в Пещерата.

Рилик наблюдаваше всичко това с неодобрение.

— Не бива да го правим — твърдеше той. — Не е право.

— Винаги сме постъпвали така — отвръщаха му другите. — В заченъка и в края на всяка година. Така е било винаги.

И те хвърляха, изпълнени със страх погледи към пътеката, отвъд която слънцето заливаше света с утринни лъчи.

Божеството вече се приближаваше през обраслата с огромни листа гора.

— Време е да си вървим — казаха те.

— Никога ли не ви е идвало на ум, че можем да останем и да зърнем с поглед божеството? — попита горчиво Рилик

— Стига с тези богохулства! Да вървим!

Рилик неохотно ги последва.

— С всяка година намалява броят ни — рече той. — Ще дойде ден, когато не ще има кого да предложим за жертвоприношение.

— Тогава това ще е денят на кончината ни — отвърнаха другите.

— Защо да го отлагаме? — запита той. — Не е ли по-добре да се бием? И то сега, когато сме много!

Но другите само поклатиха глави с израз на примирение, залегнало в тях от векове. Те изпитваха уважение към Рилик като към най-стария от тях, ала не одобряваха мислите му. Рилик хвърли последен поглед назад, към обкованото в злато божество, яхнало покрит с броня жребец. Пред входа на жертвената пещера девицата ужасено въртеше опашка и цъклеше очи под надвисналите космати вежди. Тя усети божественото присъствие и нададе вой.

Всички побягнаха ужасени. Като наближиха гората, Рилик спря и вдигна проскубаната си лапа, осенен от внезапна мисъл. Най-накрая той проговори:

— Струва ми се, че имам спомен за време — промълви той, — в което нещата са били различни.