Метаданни
Данни
- Серия
- В царството на сребърния лъв (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Das versteinerte Gebet, ???? (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Любомир Спасов, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- BHorse(2009)
- Сканиране и разпознаване
- ?
Издание:
Карл Май. Вкаменената молитва
Издателство „Калпазанов“, Габрово, 1997
Band 29, Das versteinerte Gebet. Karl May Verlag, Bamberg
История
- —Добавяне
Краят на Сенките
1. Враният жребец с искристата грива
Когато отидохме в двора, конете вече не бяха там. Бяха ги отвели временно в сводестото помещение, в което се бяха намирали пленените войници. Отидох в аркадата. Непознатият седеше там с Педехр. Носеше персийски костюм за пътуване. Когато ме видя да влизам, скочи. Разпозна ме и аз него също.
— Джафар! — извиках.
— Спасителю мой! — прозвуча от неговата уста. Спусна се към мен, обгърна ме и ме целуна пет, шест, осем пъти по устата, по челото, страните, както му дойдеше! Навремето в Съединените щати се бях държал понякога малко по-строго с него, но той, изглежда, напълно бе забравил. Буквално сияеше от радост. Моята беше също така сърдечна, но тиха, и все пак мина доста време, докато бързите въпроси и отговори отзвучаха и седнахме. Педехр бе достатъчно разумен да разпореди да донесат две наргилета. Пушенето и постоянното старание да не ги оставим да угаснат, ни застави да водим по-спокоен разговор. Понеже сега не се намирахме в Дивия Запад, а във вътрешността на Ориента, веднага си заговорихме според местните обичаи на „ти“. Странно как той не изглеждаше и с един ден остарял, а за мен твърдеше, че сега съм имал вид на по-млад оттогава. Не сметнах за нужно да се държа с него според персийския образец на обноски. Това означава търпеливо да чакаш, докато другият благоволи да ти даде жадуваните сведения. И през ум не ми мина да го спазя. Чисто и просто го попитах откъде знае, че се намирам при джамикуните. Той ме погледна, поклащайки глава, и запита:
— Нима не знаеш, че съм познат на Устад?
— Напротив!
— И не си помислил, че първата му работа е била да ме уведоми за пристигането ти? Бях му разказал какво ти дължа и колко много желая още веднъж да те видя! Той на няколко пъти ми праща хабер за състоянието ти, но не биваше нищо да ти казва, защото исках да те изненадам. Сега най-сетне съм тук! И трябва да те поздравя! От кого?
— Е? — попитах.
— От шах-ин-шаха.
— От… него? — възкликнах изненадано.
— Тук няма нищо за чудене! Нещата са по-скоро много прости! Аз съм му разказвал за теб. И то не само веднъж, а често. В Америка ти ме смяташе за невежа, за непредпазлив мечтател. Но — прибави той с усмивка — тази мечтателност беше тебдил[1], тесвир[2], макар да признавам, че действително не познавах условията, а тепърва се канех да ги проучвам и при това прекалено много вярвах в силите си. Задачата ми беше… но по този въпрос по-късно! Накратко казано, шахът те опозна от моите разкази и не само те опозна, ами и нещо повече. Той научи всичко, което знаех за теб. А наскоро се появи и един друг, който още повече можеше да му разкаже за теб. Това беше един англичанин, който се казва Дейвид Линдсей и…
— Линдсей е в Исфахан? — прекъснах го бързо.
— Вече не, замина.
— Накъде?
— Най-напред за Йезд, доколкото ми е известно. После възнамерява да дойде насам, за да продължи пътешествието с теб. Но не ми се вярва да изпълни замисъла си. Един негов сродник, някакъв генерал, но не оригинален като него, така го е ангажирал, че едва ли можеш да се надяваш да видиш отново чудатия си приятел. Той ми беше представен и ми разказа за теб — толкова много и толкова интересни неща, че го помолих да ме посети. Обърнах внимание на шаха за него. Сетнината бе една много развлекателна вечер за тримата. Предметът на разговора беше пътуванията му с теб и намеренията, които свързваш с тези пътешествия. Сигурно знаеш, че шахът пише книги. Аз също съм писател. Някои ме наричат дори поет. При това положение е понятно, че той живо се интересува от теб и се радва, че сега си в неговата страна. Когато разбра, че ще те навестя, предаде ми поздравите си и освен това още две неща. За едното ще се зарадваш, защото е знак за неговото благоразположение. Но другото е толкова странно, че вероятно ще те озадачи. Аз не съм уморен, значи не е необходимо да се възстановявам от днешната езда и ето защо считам за най-добро веднага да се освободя от тези две заръки. Имаш ли време, ефенди?
— Да.
— Тогава ела с мен до отреденото ми жилище!
Тръгнахме към кулата и изкачихме две каменни стълбища. Конярите вече бяха донесли багажа. Тук нямаше никой освен шетащата Шакара. Тя поиска веднага да се отдалечи, ала аз я помолих да остане. Докато той отваряше един от пакетите, пристъпих до прозореца. Изгледът оттук бе красив кажи-речи колкото онзи от моето жилище.
Пакетът бе отворен и той започна да излага нещата. Видях един дълъг, широк сирджамех[3] от скъпа синя коприна, бяла копринена пирахен[4], алкалок[5] от най-фин, тъмносин памук с гъсти сребърни шевици, една кеба[6] със същия цвят от тънък, но траен кашмир, един най-малко шест метра дълъг кемер[7], фин като паяжина, който се увива около тялото като пояс, джуббех[8], обточено с великолепни кожи, висок черен астраганен калпак от онзи вид, който само един цар може да подари, чифт панталони, чифт обуща и чифт ботуши за езда от меката кожа на газела.
Още Библията говори за „празнични дрехи“, които царете подарявали. Това е ориенталски обичай, към който в няколко страни и до днес се придържат. И най-вече шахът обича да покаже по този начин своето благоволение.
— Погледни тук! — подкани ме Джафар. — Предавам ти това парадно облекло от името на владетеля. То беше собственоръчно избрано от него, след като му описах фигурата ти. От материите ще разбереш дали това отдаване на почит е обикновено, или не. Ти си свикнал да се вглеждаш по-дълбоко в нещата. Знам, че за теб този тоалет означава повече, отколкото би почувствал някой друг. Аллах дава на своите духове различни одеяния, наглед красиви и грозни. Хората ги наричат „тяло“. Пред него само лошото е грозно и само доброто красиво. Единствено от човека зависи дали е достоен за облеклото, или не!
Такова нещо изобщо не можех да очаквам! Радостта ми стана двойно по-голяма, когато Джафар отвори втория пакет, съдържащ подобен тоалет за моя хаджи Халеф. Още отсега виждах в мислите си доблестният приятел да плува в блаженство! Та нали никога не се бе случвало някой хаддедихн да е бил почетен от шах-ин-шаха, и на това отгоре по такъв начин!
Не е в моя стил да обличам благодарността, която вътрешно изпитвам, в благозвучни слова. Разбирах двамата дарители и Джафар също ме разбра, макар да казах твърде малко.
— А сега второто, странното! — започна той отново. — Насочих ездата си най-напред към двореца Михрибани, където сега се намира владетелят. На един ден път, след като го бях напуснал, срещнах Устад, който искаше да отиде при него. Той ме помоли да го изчакам да се върне и да яздя заедно с него, но аз не се съгласих. Използва случая да ми разкаже много, но не всичко от случилото се тук. Научих също, че си чул за Сирр, „подаръка“ на шах-ин-шаха, загадъчния кон. Моля те да ми съобщиш какво знаеш за него.
Казах му какво бях научил за Сирр. Не беше много и звучеше доста неясно.
— Осведомили са те и вярно, и погрешно — каза той после. — Великолепна идея беше от страна на повелителя да обучи по този начин потайно и без всякакъв свидетел тъкмо най-добрия си кон. Сирр носи единствено него. За стария номер с хвърлянето той е твърде добър, твърде благороден. Подчинява се само на шах-ин-шаха. Седне ли друг, остава на мястото си. Позволява да бъде воден с юздите, но не и язден. За да не го променят многобройните коняри и капризите на другите коне, шахът го изпрати при мен, където никой няма да го безпокои. Моята по-малка, но по-хубава конюшня стои почти празна, а и понеже не съм това, което хората наричат „ездач“, Сирр не е подхвърлен на опасността да му досаждам. Когато владетелят се нуждае от него, идва при мен и после лично го настанява. Но в никой случай няма против, а по-скоро му доставя удоволствие, когато мними виртуози по езда ме молят да докажат, че Сирр ще им се подчини независимо от волята си. Още никой не е съумял да го извърши, а всеки се е оттеглял посрамен, понеже не е открил тайната между шаха и коня. Погледни ме, ефенди. Ти се усмихваш. Да не би да мислиш, че можеш да я откриеш?
— Един опит би показал — отговорих. Той бързо откликна:
— Ще го направиш!
— Кога?
— Когато ти е угодно!
Сега го погледнах по-различно отколкото преди.
— Джафар! — извиках. — Чух, че си довел един напълно забулен кон. Трябва ли да предположа, че…
Сметнах за рисковано дело да доизрека започнатото изречение. Но той се засмя весело и го стори вместо мен:
— Че този кон е Сирр на владетеля? Да, той е. Доведох го със себе си.
Не казах нито дума. Бях почти шокиран. После говорът ми се възвърна:
— Каква безразсъдна дързост от твоя страна! Как ли ще реагира шахът, като узнае! Той е настанил Сирр при теб, за да не бъде обезпокояван, а ти го помъкваш на много дни път, подхвърляйки го на всички, всички онези опасности, от които тъкмо ти имаш грижата да предпазиш този ценен кон!
Сега той се разсмя още по-сърдечно и отговори:
— Конско евангелие вместо похвала! Та ти си буквално разгневен, ефенди! Но аз го приемам като добър знак и ще те успокоя. Знай, че нищо, нищичко не съм рискувал. Ние, а именно аз и Сирр, бяхме придружени от едно отделение от охраната на шаха до калхураните и доведени после от вашите приятели почти дотук. Така че по пътя не можеше да ни се случи нищо. И точно заради коня не изчаках Устад, а продължих да яздя бавно напред. И като казвам „личната охрана“, това означава, че не съм го сторил без специалното разрешение на владетеля. Нещо повече, той самият даде идеята да взема Сирр със себе си!
— Направо съм вцепенен!
— Вцепенен? Веднага ще те оживя, като ти кажа, че водя Сирр единствено за теб.
— За мен? Бъди сериозен!
— Да, да, за теб! Работата стана така. Бях разказал, че си добър ездач, но не това е причината. Всички други, които нищо не постигнаха, вярваха, че са не само добри, ами даже виртуозни ездачи. Но аз бях говорил също за твоята находчивост, за твоята задълбоченост и за любовта ти към животните. Линдсей разправя много за теб и твоя Рих, най-великолепния кон на хаддедихните. Шахът научи как се отнасяш към конете и изобщо към всяко създание. А когато бе осведомен за скока ти през Процепа на предателя[9] и сетне за ужасяващия подвиг как ти — отпред и отляво бездна, вдясно скална стена, зад теб враговете, а под теб едва четири стъпки широк камък — с няколко благи думи си увещал треперещия си кон да се изправи на задните крака и издавайки половината тяло, бавно да се обърне[10]… извика, че ти може би ще си единственият освен него, на когото Сирр ще се подчини. Защото една приятелска дума от твоя страна е била достатъчна да превърне смъртния страх на коня в спокойствие и доверие. Като чу пък, че ще те навестя, се запита дали да ми повери Сирр. Аз самият го разубеждавах, защото не мислех, че мога да поема такава отговорност. Но точно съпротивата ми явно му послужи като гаранция, че конят не само у дома, а и по време на това пътуване ще бъде в добри ръце, и ето как ми повели да го взема със себе си. Казвам, повели, така че не биваше повече да упорствам.
— Джафар… мирза… как преди всичко трябва да те титулувам?
— Наричай ме просто Джафар. Така искам. Другите нека си ми казват мирза!
— Благодаря ти! Сега отново за коня! Не мога да си представя, че шахът ти е поверил прекрасния Сирр от чисто любопитство само за да узнае дали ще ми се подчини. Трябва да е налице и друга, по-дълбока причина.
— Действително има такава! Наречи я, както искаш, за мен тя е психологическа. Владетелят я нарече проблем, и то важен проблем. Той не е любопитен, а напрегнат! Има разлика в понятията! Дори каза, Сирр бил неоценим, наистина, но в никой случай с прекалено висока цена за разрешението, което очаква, и за което ще говори по-късно. Ефенди, ефенди, разбираш ли какво желае владетелят?
— Да.
— Тогава си дай труда!
— Труда? Джафар, Джафар! Най-малкото за труд става въпрос. Напротив, той само ще бъде пагубен! Ако конят не ме обикне още от пръв поглед, няма защо изобщо да пробвам. Всичко ще бъде напразно. Кажи, какво най-много обича да яде?
— Най-голямото му лакомство е една ябълка.
— Има ли лоша привичка, с която човек трябва да се съобразява, ако не иска да го дразни?
— Не, нито една-едничка.
— Някои чувствителни места по тялото, които не бива да се докосват?
— Също не. Ефенди, чувам, че си познавач. Подхващаш правилно нещата, съвсем различно от „виртуозите“, които виждат само добичето в благородния кон!
— Е, тъкмо в това се крие виртуозността. Още по-ясно в думата „дресура“! Обича ли Сирр конюшнята?
— Не. Предпочита да е на открито, дори през нощта.
— Има ли особености по отношение водата, фуража?
— Не ми е известно.
— Ще рискувам да направя опита. Но те моля едно!
— Какво?
— От този миг аз съм господарят на коня. Никой не бива без мое разрешение да го докосва, също ти самият!
Той стана сериозен.
— Знаеш ли с какво се наемаш, ефенди?
— С всичко!
— Всеки друг бих отблъснал, защото конят не е мой, дори Устад, когото толкова добре познавам! Но на теб ще се доверя! Сирр е твоя собственост, естествено само за времето на моя престой тук. Доволен ли си?
— Да, благодаря ти!
— Слез тогава долу при него, докато се устроя тук!
Това бе знак и за Шакара да се отдалечи. Тя взе „празничното облекло“, за да го занесе в моето жилище. Тоалета на Халеф Джафар искаше сам да предаде.
— Понеже го познавам от разказите на Линдсей — каза усмихнато. — За него е по-ценно лично да посрещне пратеника на шах-ин-шаха.
Долу веднага се отправих към сводестото помещение, в което се намираха конете. Конярите бяха там.
— Знае ли вече някой тук, че сте довели Сирр? — попитах.
— Не — гласеше отговорът. — Джафар мирза ни забрани да говорим по този въпрос.
— Тогава мълчете и занапред. Никой не бива да го знае. Сега той е мой. Аз лично ще го обслужвам. Никой друг отсега нататък няма право да го докосва. Каква е сбруята му, когато носи шах-ин-шаха? Навярно решма?
— Не, арабска.
— Как се държи към другите коне?
— Не може да ги търпи. Горд е, но не им прави нищо. Когато се доближат до него, се отдалечава. Не е допуснал до го докосне някой и също сам не е докосвал друг кон.
— Със сигурност ли го знаеш?
— Да, защото аз съм Джидд[11] и от самото начало се грижа за Сирр.
— В такъв случай ще се обръщам към теб, когато искам нещо да знам. Обича ли студената вода?
— За него тя е дори блаженство. Той се усмихва радостно, когато го къпят. Владетелят беше веднъж с него при езерото Наргхиз. Тогава той беше още млад и волно търчеше наоколо — най-красивото конче, което е имало на земята. Почти не излизаше от водата. Ефенди, моля те, внимавай с него! Толкова го обичам!
— Бъди спокоен, той е в добри ръце! На какъв език говориш с него? Естествено на персийски?
— Не, не на персийски, а на матерния ми език. Аз съм марабин джубайле.
Накарах го да ми изброи онези думи и изрази, с които бе свикнал Сирр, и изведох после коня от засводеното помещение, за да го отведа отзад на пасището. Шакара беше отнесла горе костюма и сега отново слезе. Беше присъствала на разговора ми с Джафар, изпитваше най-жив интерес към коня и ме помоли да дойде с мен. На минаване през градината откъснах две ябълки — една обикновена десертна и една благородна, ухаеща на стафиди сиб-и-кишмиш.
Държейки в ръка по една, поднесох на коня едновременно и двете. Той не посегна припряно, а ги подуши внимателно и пое благоуханата. Шакара каза:
— Ефенди, той не е „добиче“. Обуздава апетита, избира, не следва ламтежа, а изпитаното сетиво. И погледни колко бавно дъвче, почти като човек, който се наслаждава на деликатес. Някой друг кон отдавна вече щеше да е захрупал другата ябълка… Сега я взема, с леко колебание, сякаш иска да ти стори услуга, като изяде и не толкова хубавата. Сирр е благороден, много благороден. Вече го обикнах!
Потупа го с длан по бедрото, с обичайната солидна милувка на човек към коня. Той вдигна единия преден крак и потръпна с повитата опашка. Значи това „плясване“ не му беше приятно. За мен важно напътствие! Когато стигнахме при извора, го оставихме да пие. Той първо опита вкуса на водата и пи после с видимо удоволствие, правейки от време на време пауза, както някой познавач на вино не гаврътва на един дъх рядка реколта. После го отведох отзад на тревата и започнах да разкопчавам покривалото. Сега всъщност видях, че Сирр беше вран, и то какъв! Вран жребец с двойна грива! Без най-малкото светло петънце! Гъстата, изящно извита опашка достигаше почти до земята. Козината беше копринено мека и фина като на бобър, кажи-речи по-черна и от черното, но върхът на всеки отделен косъм сякаш е бил потопен в брилянтин, в светъл флюс и поради това леко, но съвсем доловимо проблясваше. Подобно нещо никога не бях виждал. Шакара плесна удивено ръце и възкликна:
— Какъв мишки ен нур[12]! Значи приказката има право! Съществуват арапи, които са по-тъмни от въглен и все пак блестят като диамант! Когато старите хора седят край лагерния огън и разправят за онзи вълшебен кон, който галопира нощем от звезда на звезда, за да търси дух, способен да го язди, то това винаги е един мишки ен нур. Блясъкът на звездите е станал свойствен за неговата кожа. Но достоен ездач той така и до днес не е намерил.
Тази окраска по върховете на космите беше толкова по-удивителна, понеже се проявяваше не само по късите космици на тялото, но и при дългите на гривата и опашката. Когато раздвижваше последната, лекото блещукане беше, така да се изразя, истинска радост за окото. Но толкова повече фигурата, телосложението на жребеца! Аз съм описвал Рих и съм опитвал да опиша Асил бен Рих, неговия син. Това беше грешка. Колкото малко може човек да опише красотата на едно цвете, на една жена, на едно произведение на изкуството, толкова малко може да даде с думи представа за красотата на един расов кон. Ето защо ще се опазя да повторя грешката си, описвайки Сирр. При това много добре знам какви предразсъдъци царят в Запада относно истинския арабски кон. Европеецът окачествява бедуина като най-големия крадец и лъжец в джамбазлъка, но сам разпространява и вярва в пробутваните му „лъжи“! Бедуините много добре знаят какво означава това, когато други народи показват на европейците своите съкровища и им обясняват в какво се състои тяхната ценност. Последиците от такава откровеност навсякъде ясно се виждат. Ако най-голямото богатство на арабина се състои в неговите благородни коне, то и през ум не му минава да осведомява всеки франк за всичко, що се отнася до тях. Лошият опит, натрупан от други, го принуждава към извъртания, заблуди и неистини, с които влошава, наистина, репутацията си, но пресича чуждата прищявка. Онова, което може да се прочете в книгите за арабския кон, най-често е доказателство за тези измами. Дори прочути хиполози[13] твърдят в писанията си, че арабинът рядко развъжда врани коне, понеже смята черния цвят за простоват, гъстата грива и гъстата дълга опашка — за грозни, и тям подобни. Според това Сирр трябваше да бъде окачествен като некрасив, обикновен кон. Ако искам да бъда вежлив и да призная това за истина, трябва въодушевено да добавя, че строежът на неговото тяло беше още къде-къде по-грозен и простоват от неговия цвят!
Отстъпих малко назад, за да огледам тези прекрасни форми, които биха заслепили всеки познавач или любител на коне. Потърсих недостатъци, но не намерих нито един, нито един-едничък, ни най-малкия! Този Сирр физически беше идеален. Дали също по отношение неговите вътрешни качества — за малко да кажа дух или душа, но за животните това е строго забранено — тепърва щеше да си проличи. В този миг Асил ме видя. Приближи, за да ми покаже, че и той все още съществува. Помилвах го както винаги. Тогава продължи към Сирр. Той също никога не дружеше с други коне. Пристъпваше бавно, изучаващо. Повдигна разширените ноздри, така че линията от задния край на долната челюст до ямката за верижката на юздата стана водоравна. Ушите му заиграха. Опашката се повдигна. Приближаваше по-близо и по-близо… два чистокръвни жребеца! Какво ли щеше да се случи! Сирр стоеше неподвижно. Не помръдваше мускул. Косъм не трепваше. Но розово оцветените ноздри се отваряха все повече и повече, а големите очи сякаш ставаха още по-големи. Асил беше вече до него. Наведе уши напред, пое дъха на своя другар, изцвили късо, като от радост и… даде на Сирр една целувка.
Да, конете целуват! Който не го знае, не ги е наблюдавал достатъчно!
Една такава фамилиарност навярно се стори на врания на шах-ин-шаха нечувана. Той също вдигна бързо глава, прилегна уши изцяло напред и отвори устни, при което се видяха великолепните зъби с цвят на слонова кост. После изцвили на свой ред, събра отново устни и… целуна и той Асил бен Рих.
— Колко красиво, колко хубаво, ефенди! — промълви Шакара. — Вече се опасявах, че ще започне здраво сбиване. Но те се разбраха. Благородство при благородство, извисено към извисено, истинско към истинско… това никога не създава конфликт!
— Би ли ми доставила няколко меки парцала? — помолих я аз. — Той съвсем се е запотил под плътното покривало. Искам да го изкъпя.
— Също махаса[14] и фурша[15]? — попита.
— Не. Днес не. Това би могло да навреди на новото познанство.
Тръгна да донесе исканото. Сега бях насаме със Сирр и започнах да му се докарвам. Насмалко да кажа познатата фраза „душевно да се приближавам към него“. Погладих леко космите, не тези на гривата или опашката, а само късите, и то точно в посоката на растеж. Където правеха извивка, аз също я следвах с ръка. Където при свивката на крайниците се срещаха две направления, съблюдавах ги добре, като с едната ръка следвах едното, а с другата — другото. Където се образуваше спирала, описвах кръгово движение и аз. По този начин минах по цялото тяло отзад напред. Не ми хрумна да извърша нещо, с което да досадя на Сирр, като да огледам копитата или зъбите. С главата се отнесох с особено внимание. Над очите имаше няколко спускащи се четковидни косми, които непрестанно препречваха погледа. Незабавно ги отрязах с малката си джобна ножичка. Дори един кон веднага забелязва такива неща и е благодарен! За съжаление не може да каже: „Покорно благодаря, господин колар или господин файтонджия!“ Ето как накрая нямаше място по тялото, което да не съм помилвал, избягвайки всяка припряност и грубост. Ако не беше кон, а човек, щеше да си помисли: „Той има нюх; внимателен и добър е; сигурно го обичат!“
После сложих ръце отстрани на главата му, оставих го да почувства дъха ми и му заговорих приятелски. Не беше необходимо да разбира думите. Трябваше само да чува гласа ми и да гледа очите ми, които в никой случай не се изостряха до погледа на конеукротител. Въпреки всичко той се държеше много спокойно, изчаквателно, както се казва при хората „резервирано“. В този миг видях Шакара да се връща и отстъпих крачка от него. Той тутакси я направи към мен, взе ръката ми между зъбите и ме задържа, но без да ми причинява болка. Тогава за пръв път докоснах гривата му. Погалих я нежно и казах:
— Не си тръгвам, Сирр, бъди спокоен!
Но какво беше това? Още докато докосвах тялото му, бях почувствал странно боцкане в ръцете, подобно на нежна коприва, като леко, благотворно действащо електрическо или галванично дразнене. Сега пак го усетих. Идваше от коня. Едностранно ли бе, или двустранно? И Сирр ли го получаваше от мен? А когато прекарах ръка надолу по гривата, стана по-силно и чух пукане в космите. Вярно, не високо, а слабо, но все пак много добре доловимо.
— Чуй! — помолих Шакара, когато стигна при нас, и погладих малко по-силно.
Тя се заслуша няколко мига. После попита:
— Чувстваш ли нещо, ефенди?
— Да. Сякаш някаква сила докосва ръката ми и продължава по нервите.
Тогава тя пусна донесените парцали, събра ръце и извика:
— Пращенето, пращенето! Спомняш ли си какво ти разказах за „Изгубената поезия“? За коня, чиято грива изпускала искри? Как засияли строфите около челото на ездача? Ефенди, моля те, снеми си феса от главата! Докосни първо гривата и сетне косата си! Трябва да знам…
Спря по средата.
— Какво? — попитах.
— Дали… дали… дали ще почувстваш нещо.
Сторих й услугата. Свалих си феса, пригладих няколко пъти гривата надолу с ръка и я сложих после на главата си. Въздействието беше много своеобразно. Боцкането веднага изчезна от ръката ми и премина по кожата на главата, при което космите леко, леко запукаха. Съобщих това на Шакара, стоейки пред Сирр. Той разтвори ноздри, вдъхна шумно въздух, обиколи ме с глава и ми пощипна косата — не със зъбите, а нежно с бърни. По лицето на Шакара премина радостна, щастлива усмивка. Вдигна парцалите и каза:
— Ела сега при водата, ако искаш да го изкъпеш. Аз ще вървя, пък ти ще яздиш!
Тази подкана не ме удиви ни най-малко. Имах сигурното усещане, че конят няма да се държи към мен отблъскващо. И тъй, възседнах го — предпазливо, избягвайки всякакъв болезнен натиск. Едва горе прилепих пети — дясната малко по-напред от лявата. Сирр веднага се обърна наляво и позволи да го яздя до извора. Там скочих и го възнаградих с една целувка. Той отметна глава и изцвили така триумфиращо, че Шакара се разсмя с глас и каза:
— Това е ликуване! Той дава вид, сякаш той те е победил, а не ти него! Победата значи е двойна с взаимно удоволствие! Какво ли ще каже Джафар мирза?
— Нищо, защото още нищо няма да узнае — отговорих. — Ще те помоля, Шакара, да си мълчиш! Преди да кажа нещо, трябва напълно да съм опознал Сирр, а това може да стане само тайно. Сигурно е дръзко, но аз мисля същевременно и за състезанието. Ако Сирр е това, което очаквам от него, ще се изсмея на всеки противник, който се осмелят да изкарат срещу него.
Къпането започна. На Шакара много й се искаше да помогне, но аз не се съгласих. Искрометният вран жребец трябваше да узнае, че исках не само да му бъда господар, но и със собствените си ръце да се грижа за него. Къпането не се състоеше в безцеремонно заливане, търкане и жулене. Процедирах също така предпазливо и щадящо както при предшестващото милване. Когато Сирр беше подсушен, направих втори опит. Към изразите, които разбираше, принадлежеше също, както конярят ми бе казал, думичката „ела!“
— Та’ал! — казах и започнах да се отдалечавам от водата. За моя радост той веднага тръгна след мен. Поведох го към пасището, но не направо. За да го изпитам, няколко пъти се отклоних надясно или наляво. Той правеше извивките заедно с мен и оставаше плътно подире ми, докато накрая спрях. Като възнаграждение му донесох още няколко ябълки и лично му дадох вечерната порция ечемик. След това го оставих с убеждението, че сме станали добри приятели.
Когато пристъпих в двора, Ханнех стоеше горе върху аркадата и ми помаха да се кача. Сторих го с удоволствие. Халеф не лежеше, а седеше, опрял гръб на няколко възглавници. „Празничното облекло“ беше простряно пред него. Лицето му сияеше от радост, приело с нея и нов жизнен цвят.
— Сихди, сполетя ме голямо, голямо щастие — заговори. — Джафар мирза, пратеникът на шах-ин-шаха, беше при мен, за да ми предаде този почетен дар. Зная много добре, че го дължа не на себе си, а само на обстоятелството, че съм твой придружител. Но въпреки това безкрайно много се радвам и когато го слагам, винаги ще се ръководя по неговите сериозни бои!
Последният поврат не ми дойде съвсем неочакван. Болестите именно придават сериозно настроение, а радостта от оздравяването и радостта от подобрението са две обични сестри. Личеше, че подаръкът отново го е отвел на значителна крачка напред.
След това отидох на вечеря с Джафар, Педехр и ходи, когото бях поканил за тази цел. Последният беше мъж, на когото човек можеше да разчита не само за работа, но и за съвет. След трапезата взех Джафар със себе си горе в моето жилище. Седнахме на открито да си разказваме. За покушението още не му бях казал нищо. Опасността не беше надвиснала, а не ми се искаше да вгорча още първия ни ден с грижи. Че щеше да остане поне до състезанието, се разбираше от само себе си. Той беше казал, наистина, че не е уморен от пътуването, но въпреки оживения разговор към полунощ заяви, че трябвало да отиде да спи. Придружих го до стражевата кула и се върнах да си легна. Луната грееше ярко и от моята висока платформа видях, че всички коне лежаха — единият малко настрана от другите. Беше Сирр.
Когато си легнах, ми дойде на ум, че на днешния ден, петък, преди седмица за пръв път ми бе споменато за Празника на петдесетте години и за състезанието. Какво ли не се бе случило през тази седмица и колко неочаквано бързо беше напреднало през това време оздравяването ми! Как отлично бях преодолял напрежението на неделята и последвалия нощен разговор! Вярно, след това бях спал здраво пълни двадесет и четири часа, но така или иначе това бе едно удивително бързо оздравяване след толкова дълго боледуване.
Когато на заранта станах, Джафар още спеше. Най-напред посетих конете. Трите ме поздравиха отдалеч. Асил бързо дойде да се отърка в мен. Сирр беше по-сдържан. Неговите мокри крака ми подсказаха, че е ходил на водопой и е нагазил направо в извора. Отидох да му донеса няколко ябълки, които той бавно и отмерено изяде. После ми близна ръката. Дали защото още миришеше на ябълки? Или бе от благодарност, може би вече любов? Донесох му сутрешния ечемик и потърсих после Педехр, за да поговоря с него относно мерките за сигурност, които трябваше да вземем по отношение Джафар. Той засега още нищо не биваше да знае. Пазачите на дуара трябваше оттук насетне да удвоят своето внимание, толкова повече че времето на състезанието наближаваше и скоро щеше да започне притокът на външни хора. Това насочи мисълта на Педехр към пътищата, водещи към дуара, и също към този, по който след скока над пропастта бяхме доведени във Високата къща.
— Бяхте ли след това пак там, ефенди? — попита.
— Не — отговорих. — Колко е далеч?
— Само четвърт час.
— Само? Имаш ли време?
— Да. Имаме два пътя. Единият води натам от селото, а другият — оттук покрай стражевата кула. Имаш ли желание да повървиш?
— Да. Хайде!
Долината на джамикуните имаше от три страни връзка с външния свят. На изток се отиваше към Заешкия и Куриерския проход. Северозападно към територията на кюрдите таки, но същевременно на север и към полууседналите джамикуни. А на юг към Дере-и-Джиб, Долината на чувала. През последната бяхме дошли ние, а от северозапад — Ханнех и Кара. Пътят към долината водеше между хълма на храма и този на руините. Двата тук се събираха толкова близо, че ги делеше само една тясна клисура. Долу вървеше дуарската пътека, малко по-високо от тази, на която се намирахме ние. Тя водеше през една стръмно възлизаща гора. Дълбоко долу шумеше забързана към езерото вода. Идваше от скалния процеп, над който бяхме скочили с конете. След известно време пътят от дуара се изкачи до нас, а после ни остана едно съвсем късо разстояние до мястото, където бяхме рискували живота си, за да се изплъзнем на масабаните. Сега там имаше нов мост. Когато застанах на него, поглеждайки в бездната, в която се сриваше водата, и премерих с очи ширината, със закъснение ме връхлетя страх, от който тогава и следа не бях усетил. Как ли се бяхме решили на едно толкова рисковано дело!
Педехр явно отгатна мислите ми, защото попита:
— Никой преди вас не го е правил и навярно никой след вас няма да го направи! Погледни моста, ефенди! Забелязваш ли нещо?
— Естествено! Той може да се вдига.
— Да. След опита с масабаните не можехме да мислим за здрава връзка, която в случай на война винаги трябва да се разрушава.
Устад накара нашия налбант[16] да направи вериги, а неджара[17] здравите ролки там на дъба. Сега за вдигането на моста е достатъчна силата на един-единствен мъж. Това е чудо, което не проумявам, защото той е десет пъти по-тежък от самия мъж.
— Не е никакво чудо, а нещо много просто. Тези ролки образуват сухулет[18], чрез който силата на човек се умножава по такъв начин, че е достатъчна да вдигне моста. Устад много добре познава този физически закон.
— Считаш ли един такъв мост за добър?
— Да. Но трябва да се погрижите да не би някой път сами да се изолирате!
На връщане избрахме пътя за дуара. Когато стигнахме там, видяхме Джафар, който вече беше долу и не ни забеляза веднага. Беше чул, че съм излязъл с Педехр, и бе тръгнал, та евентуално някъде да ни срещне. Беше открил лодката на пристана и забрал ходи-и-джуна. Сега двамата плаваха с добър попътен вятър, надпреварвайки се с половин дузина товарни камили, които, отрупани с високи камари сено, биваха тренирани за състезанието. Читателят навярно си спомня, че на въпроса на Халеф какви коне ще бягат, Педехр бе отговорил по следния начин: „Няма да има само коне. Ще пуснем да бягат всички видове животни, които има при нас — овце, кози, магарета, мулета, товарни камили, ездитни камили, обикновени коне и накрая ще има няколко надбягвания между животни от най-благородна раса.“ Значи състезанието щеше да започне забавно, за да завърши сериозно и достойно. Когато е било дадено това разпореждане, никой не е подозирал, че от замисленото състезание между приятели ще се развие ожесточен турнир между приятели и врагове, но въпреки това бе останала първоначалната разпоредба началото да е весело, пък краят да е какъвто ще.
При това и дума не можеше да става за мъчение на животните. Вярно, камилите бяха натоварени толкова нависоко и нашироко, че само краката им се виждаха, но сеното бе толкова леко и рехаво напластено, че за силните животни това изобщо не можеше да се нарече товар. Отпред в балата сено имаше един отвор, от който подобните на очила с изпъкнали лещи очи на животното можеха да виждат пътя. Високо горе се виждаше само главата на дълбоко заровения в сеното водач, който можеше да управлява камилата си единствено чрез викове. И тъй, отнапред бе ясно, че работата ще бъде извънредно забавна. Сегашната, първа проба показваше, че надеждите няма да бъдат измамени. Гледахме дългите крака и големите недодялани стъпала да се движат с такова бързо темпо, сякаш бе заложено намерението в рамките на два часа три пъти да бъде обиколена земята. Ето че една от камилите спря внезапно посред бяг, за да отскубне с уста стиска от собствения си товар и кротко да го погълне. Главата там високо горе започна да моли, умолява, да се вайка, да ругае и заплашва. В един момент камилата се сети за своя дълг и отново заизхвърля по такъв начин напред крака, че чак пушилка вдигна, докато се блъсна силно в една друга, спряла със същото добро, но за ездача досадно намерение. По-напред видяхме два товара сено да се носят в най-голямо усърдие плътно един до друг, докато пътят между хълма и езерото стана твърде тесен и те се приклещиха. Най-бързата от тези бегачи беше отишла далеч напред и сега, изглежда, имаше доброто убеждение, че е достигнала целта си. Ето защо се бе изтегнала преспокойно на майката земя и с най-голямо душевно равновесие понасяше всичко, що се лееше от устата на своя притежател, без крайник да помръдне. Това, разбира се, даваше повод за голямо веселие. Достойната младеж естествено също участваше, което обаче в никой случай не допринасяше за осъзнаване скъпоценността на времето от двете дузини камилски крака. Джафар плаваше с ходи-и-джуна покрай тях, наслаждавайки се от сигурна отдалеченост на зрелището, докато в крайна сметка всички камили налягаха и никоя не искаше да продължи. Тогава се върна обратно в дуара и ни увери, че никога през живота не се е смял както днес. След като бил видял изхода от тази борба, очаквал и още къде по-големи неща и се радвал, че бил при джамикуните точно за Празника на петдесетте години!
Ходи-и-джуна сподели с мен, че досега не искали да ме безпокоят, съобразявайки се с възстановяването ми. Но сега ме помоли за разрешение заедно с Педехр да ме осведомяват и питат за всичко, що се отнася до състезанието. По тая причина отидохме до неговото жилище и проведохме това, което в Германия бива наричано заседание на комитета. Нямаше и един пункт, с който да не съм съгласен. Това така зарадва почтения ходи-и-джуна, че доби ищах да ни покани да хапнем. Беше почти обяд и ние приехме. Но по-напред се качих горе да нахраня Сирр и да натоваря Кара да докара долу Асил и коня на мирзата. Исках да се пробвам в една малко по-дълга ездова разходка, в която пожела да вземе участие и той.
Проточихме я до повече от два часа, но когато се прибрах вкъщи, никак не се чувствах изморен. Сметнах, че вечерта мога още да се понапрегна, и казах на Кара, че към полунощ ще навестим ашика. Трябваше да има готовност и да се погрижи за всичко необходимо.
До уреченото време не се случи нищо, заслужаващо специално упоменаване. Умишлено прекарах времето след вечеря у Джафар, защото оттам можех да си тръгна, когато ми е удобно. Но ако той беше при мен, щях да бъда принуден да чакам, докато се отдалечи. Кара стоеше в готовност. Пътят през голямата порта щеше да е по-кратък, но аз имах причина да избера обиколния през руините. Исках да си го впечатам с всички подробности, та да мога не само да вървя нощем по него, но и уверено да яздя. С други думи, имах намерение тайно да упражнявам Сирр, а това бе възможно единствено когато всички спяха.
И тъй, минахме на лунна светлина през зидовете и после по каменистия път надолу до пристана. Лодката беше там. Отидохме до канала и оттам в предния басейн — точно както предишните два пъти бях очаквал, че пленникът ще се разкрещи високо от радост. Той обаче никакъв не се чуваше, макар да гребяхме по такъв начин, че ударите се отразяваха от колоните като шум от морски вълни.
— Той е мъртъв! — каза Кара. — Паднал е и се е удавил!
— Възможно е, но така или иначе ще видим.
Бързо приближавахме. Въпреки дълбокия мрак той сега трябваше да види и светлината ни. И все пак от него не се чуваше нищо! Видяхме колоната и камъка. Там ли беше още ашикът? Да. Седеше горе. Безмълвно. От едната страна скелетът, от другата той. Умишлено бяхме запалили не една, а две факли. Беше толкова светло, че ясно можехме да различаваме неговото лице, чертите му. Беше облегнал гръб на колоната. Очите му бяха затворени. Когато лодката спря и изтеглихме греблата, каза с непонятно спокоен глас:
— Вие се връщате. Знаех си! Имаш ли представа какво правих тук? Не!… Молех се!
Как ли стана, че тази дума така ме грабна вътрешно, сякаш нещо в мен бе подготвено за това? Следствие на съня ли бе, за който веднага си помислих? Нима всичко в тази дълбока, черна самота, дори грозната вкаменелост се превръщаше в крайна сметка в молитва? Не само насън, а и наяве? Той почака малко и понеже не отговорих, продължи:
— Ефенди, искам да си призная… призная… призная! И не само искам, а съм длъжен… длъжен… длъжен!
— Но сигурно пак само лъжи! — рекох аз.
— Лъжи? Тук? Ефенди, тук всяка лъжа се превръща или в безумие, или в истина. Трето няма. Сега провери дали съм обезумял! Ако не съм, значи можеш да очакваш само истината!
— По-напред кажи как стигна до това толкова непонятно за мен спокойствие!
— Как…? Какъв въпрос! Ако не тук, къде ли другаде би могъл човек да стане спокоен! Та нали тук всичко, всичко, всеки се превръща в камък! Или в обикновена оваровиковена смърт, или в благороден алабастър, по който работят освободените от варовика духове, докато… се научи да се моли! О, ефенди, аз заспах, уморен от викане, кряскане, реване. И ето че ме споходи един сън… сън! Бях лежал във водата хиляди, хиляди години, втвърден и калциран в собствените си грехове. Никой не искаше да ме спаси, а аз сам не можех. По едно време от горе се зачу вик, веднъж… дваж… триж. Събуди ме. Отговорих така, че всички колони прозвънтяха. Горе бе тихо. Но в мен, в мен, дълбоко долу ставаше все по-шумно и гълчовито! Тогава запристигаха дните на моя живот, поединично, в плашеща единичност, един след друг! Не ме обвиняваха, не, не, не, не! Та нали вече самият аз го правех! Изричаха добри думи! Всеки, всеки, всеки един от тях коленичеше до мен във власеница на каещ се грешник, посягаше към ръката ми и настоятелно ме увещаваше да се моля заедно с него, да се моля, да се моля! И когато всички те, всички, всички, бяха подвили колене около мен, аз коленичих посред моя живот и сключих ръце като всички тях. И когато изрекох: „Прости ми греховете!“, чух първо ударите на веслата ви, а сетне видях и яркото сияние! Каквато участ сте ми отредили, ще я приема. Но ви моля, не бъдете и вие от камък!
Когато свърши, аз останах все още заслушан. Казаното от него сякаш продължаваше да говори в мен. „Бях лежал във водата хиляди, хиляди години!“, беше казал. Само два земни дни, но за душата хиляди, хиляди години! Кой човек може да твърди, че справедливо съди! Буквата на закона третира всички еднакво. В него по-скоро се намира нейната противоположност — несправедливостта. Същото фактически положение предполага, че единия няма да го поправят и двадесет години затвор, докато на другия му е достатъчен и един ден арест. Не трябва ли в такъв случай наказанието на последния да бъде отменено? Ужасно строго бе от моя страна да задържам ашика на това място. Сега виждах и чувах, че тъкмо това е оказало възнамеряваното въздействие. Едно удължаване на неговите мъки би било не само жестоко, а направо нечовешко. Ето защо му отговорих:
— Човешкият вопъл би трябвало да смили дори камъка, а какво остава за самия човек! Щом си се молил, моята цел е постигната. Ще те изведа.
— Ти ли го искаш? Ти, ти, който трябваше да бъде измамен, както едва ли някой преди туй?
— За онова, което си сторил на други, не мога да те съдя. А намеренията ти спрямо мен опрощавам на драго сърце. Ето ръката ми. Слез!
Изправих се и му я протегнах, за да му помогна да слезе. Той не посегна веднага, а каза:
— Почакай, ефенди! Искам преди това да ти се изповядам!
— Не тук! Тук трябваше да се изповядаш единствено пред себе си. Вън сега те очаква един друг.
— Друг? — попита бързо. — Ефенди, твоят поглед до вътрешността ми ли достига? Когато стоях в руините и гледах храма ви отсреща, се присмивах на глупостта, строяща домове за един, дето никога не го е имало и няма да го има. Но тук той посегна в мрака и постави пред мен душата, която бях изтръгнал от гърдите си и захвърлил. Тогава ме връхлетя един стремеж, един копнеж по този храм и от вътрешността ми се разнесе силен крясък. Той и сега звучи още, ефенди, висок, гръмък. Вслушай се в него! Нека се изкачим до Бейт-и-Ходех! Това е единственото подходящо място за изповед!
— Тогава ела!
Той улови, коленичейки, отново протегнатата ми ръка, целуна я и се спусна после в лодката. Когато се заловихме за греблата, погледна още веднъж нагоре към камъка и каза:
— Там оставям скелета! Струва ми се, сякаш това е моят собствен, предишен скелет. Сега имам нов. Това не е втвърдена костна система, от която миналото ми се хилеше в очите, оголило зъби, а една твърда воля, хлипаща от радост, че има възможност да поправи онова, което съм съгрешил.
Седеше между двама ни по средата на лодката, с гръб напред. Докато гребяхме към канала, поглеждаше ту наляво, ту надясно край мен към раздвижените зад нас вълни.
— Те идват! — каза, посягайки към очите си.
— Кои? — попитах.
— Духовете от дните на живота ми, всичките, всичките, всичките! Виждам ги. Плуват след нас. Главите им се подават от водата!
Спомних си моя сън и духовете, които ме бяха последвали навън в езерото. Когато се озовахме в канала, той повтори:
— Те ни следват и тук, плътно един до друг, глава до глава!
— Успокой се — отговорих, — това е само фантазия!
— Така ли мислиш! Тогава си ми ги остави! Дните на моя живот трябва да се изкачат заедно с мен до храма. Те, моите обвинители, трябва да се молят ведно с мен, а после ще изчезнат, надявам се!
Вън ни посрещна яркото лунно сияние. Първо взех права посока — точно както се бе случило в съня. Нещо в мен ми отреждаше да постъпя така. Ашикът попита:
— Тези вълни, които стават все по-широки, от нашата лодка ли са? Все още виждам глава до глава. Идват от вътрешността на хълма. Пасажът става по-широк и по-широк. Предните ни следват, а другите идват след тях.
Намирахме се на мястото, където бяхме спрели в съня. Там дадох направление на плавателния съд към южния бряг, към същото място, където освободените духове бяха излезли на сушата. Ние също напуснахме там лодката и я изтеглихме малко на брега, понеже тук не можеше да бъде вързана, факлите естествено бяхме угасили. Ашикът протегна ръце към мен и ме подкани:
— Вържи ме, ефенди!
— Защо?
— За да не мога да избягам, докато вървим към Бейт-и-Ходех.
Тогава аз сложих ръка на рамото му, погледнах го в лицето и отговорих:
— При кого искаш да отидеш? Горе при Бога? И аз трябва да те връзвам? Докъдето достига земята, на никого още не се е удало истински да достигне с гласа си Бога, ако ръцете му са били вързани за молитва! Изкачи се при него, но свободен!
— Свободен… свободен! — изликува той, издигнал високо ръце. — Ти взе правилно решение, ефенди. Аз няма да избягам, а ще остана непосредствено до теб, както кучето се подчинява на господаря си, понеже го обича… обича… обича!
— Ти няма да останеш непосредствено до мен, защото аз няма да дойда.
— Тогава може би Кара бен Халеф?
— Също не. Ние ще останем тук. Ти ще отидеш сам.
— Сам?!
Направи няколко крачки назад и ме погледна с уголемени очи.
— Няма да дойдете с мен? — извика. — Никой от вас? Вярно ли… наистина ли?
— Да.
— Ефенди… сихди… емир! Аз съм крадец, фалшификатор, измамник, помагач на убийци! Исках да унищожа теб и всички вас. Подведох Пекала, подведох и Тифл, а те бяха добри хора и все още са добри хора, обичаха ви и винаги, винаги ще ви обичат! И ти ме освобождаваш, напълно освобождаваш? Знаеш ли, преди малко там във вътрешността на планината аз те излъгах. Не съм се молил. Не съм станал по-добър, а по-лош. Сега ще си тръгна и ще си отмъстя! Помисли за това, помисли!
— Замълчи! Къде и кога си излъгал, аз може би знам по-добре от самия теб. Знам какъв беше по-рано и знам какъв си сега. Ще се изкачиш съвсем сам и после ще се върнеш. Точно твоето предупреждение ми дава гаранция, че мога да ти окажа доверие. Ти никога не си бил способен да ме измамиш, а отсега нататък изобщо няма да ти мине през ума!
Тогава той се смъкна в пясъка на брега, хвана ръката ми, притисна я до сърцето и устните си и заговори:
— При това положение Аллах ще приеме отново блудния син, когото човешкото правосъдие само би бутнало по-дълбоко в бездната! Ефенди, аз едва ли съм в състояние да претегля добротата ти в цялата й дълбочина. Аз не принадлежа към бедните и нищите на страната. Бях призван да бъда добър и да стана големец. Баща ми заемаше високо положение, в непосредствена близост до шах-ин-шаха. Аз следвах ревностно примера му, стремях се да достигна неговите постижения и той изпитваше радост от мен. Но ето че дойдоха те, от соя на тези, които бяха при теб, за да се сдобият чрез мошеничество с устад на кюрдите таки. Бях твърде млад, за да ги прозра. Те се нуждаеха от мен и затова трябваше да пропадам по-дълбоко, все по-дълбоко, докато потънах във водите на престъплението. Вече бях пред удавяне, когато дойде ти и ме измъкна на брега на… любовта, любовта! Колко съм ти благодарен, няма да кажа, а… ще покажа!
Стана и тръгна нагоре по храмовата пътека. Ние останахме седнали да чакаме. Кара известно време беше безмълвен. После каза:
— Така биват спасявани човешките души! Не говори сега с мен, ефенди. Ашикът се изкачва нагоре, за да приказва с Аллах. Тук долу сега аз не мога да правя нищо друго, освен… също да се моля!
Аз мисля, че се молеше и трети!
Времето минаваше. След по-малко от час ашикът се върна.
— Ето ме пак — каза. — Позволи да седна и да ви разкажа всичко, което имам да съобщя!
— Не тук — отговорих.
— А къде?
— Ела в лодката!
Качихме се и прекосихме езерото до пристана. Оттам тръгнахме към Високата къща. В двора се разделих с Кара, а ашика взех горе при мен. По път не бяхме изрекли и дума. Запалих лампата. Той стоеше в средата на стаята като спипан на местопрестъплението и се оглеждаше.
— Това помещенията, които обитаваш, ли са, ефенди? — попита.
— Да — отвърнах.
— Всъщност не беше необходимо да питам, защото вече го знаех. Аз познавам цялата ви къща, известно ми е всичко, всичко. Не ми беше неизвестно също, че в стражевата кула има още празни стаи. Но пред Педехр се престорих, сякаш не го знам, понеже исках да бъда настанен тук или поне долу в жилището на Устад. Защо, сега ще научиш.
Пристъпи до масата, за да прочете яркия шрифт на абажура.
— „Любовта никога не престава“ е писано тук — каза. После се обърна отново към мен и продължи: — Ефенди, в твое лице за пръв път срещам човек, който не само е чел тези думи, но и в постъпките си се ръководи от тях! Защо има толкова много блудни? Те са изгубени, защото не им е била простена още първата, малка погрешна стъпка. Защо се говори само за праведни и неправедни? Защото по средата между тях липсват онези, които щяха да са хора, ако им се даваше възможност! Имам предвид хора, които съобразно природата си могат понякога да сгрешат, без да бъдат веднага открити! Кажи защо ме доведе тук горе в жилището си?
— За да ти покажа, че ти имам доверие, и че при нас скрита злоба няма. Ти искаше да се загнездиш тук, за да изследваш тайно и ни вредиш. Сега се огледай и питай за всичко, което те интересува! Готов съм да ти покажа всичко и да ти дам всяка възможна информация!
Той сведе глава.
— Как ме засрамваш, ефенди! Ние много добре знаехме, че тук не може да се намери нищо лошо или чак зло… сега. Но толкова по-сигурно след време, защото… нещата щяха да бъдат фалшифицирани. И тези имитации и изопачения щяха не само да бъдат представени на шах-ин-шаха, но да станат и достояние на цялата страна. Има две партии, поставили си за цел унищожението на Устад. Аз служех само на едната, религиозната, защото плащаше по-добре от другата. Но познавам и нея, другата, понеже я наблюдавам зорко и отдавна следвам предводителите й, за да проникна зад техните намерения и тайни. Двете воюват помежду си, но що се отнася до Устад, вървят по братски изрядно ръка за ръка, макар и тук да си съперничат в славата кой да действа по-безсъвестно към него. Само да знаеш какво мога да ти разкажа за тях!
— Да не мислиш, че се страхувам да го чуя? — попитах.
— О, не! Напротив! Те, те са тези, които трябва да се страхуват, ако ти кажа всичко! Устад пише книги! Една-единствена от тях да бъде представена на шах-ин-шаха и разпространена из царството с доказателствата, които нося, сиреч с исканите от тях фалшификации… какви ли ще бъдат последиците от тях!
— Това вече знаех, защото отдавна съм по следите на двете партии.
— Следи, само следи! Това, което нося, са не само следи, а доказателства, ръкописи, писма, документи. Тези унищожителни оръжия се намират в руините. Едната партия беше доста откровена с мен; другата ме смяташе за глупав. Сега държа и двете в ръцете. Ще отида да ти донеса и предам всичко. Прави после каквото намериш за добре, ефенди. Онези се стремят да извършат фалшификациите, за да могат да кажат, че са ви разобличили. Но сега вие ще можете да ги разобличите, без да е необходимо да фалшифицирате, защото това, което ще ви дам, е истинско!
— Донеси го тогава! Но само ако това ще ти облекчи съвестта! Аз и бездруго ще открия всички уязвими места на противника.
— Смятам, че си способен. Нали го узнах по себе си! Но следите все пак са си само следи. Позволи сега да говоря и ще ти стане по-ясно!
— Да излезем тогава на открито! Тези стаи са твърде свети за такива неща.
Отидохме на платформата и седнахме точно както в съня с Магьосника. И както онзи, започна да разказва сега и ашикът. Само един човешки живот, но сякаш животът на човечеството! От Магьосника бях научил защо трябва да има сенки. Днес узнах как действат тези сенки и как трябва да се държи човек, за да ги прави възможно най-малки. Този ашик беше лежал в най-дълбоката сянка на нашите врагове и внимателно ги бе проучил. Не се щадеше ни най-малко, но не щадеше и никой друг. И когато свърши, не само той, но и всички, за които бе говорил, стояха толкова прозрачни пред мен, че сега вероятно ги познавах по-добре и отколкото самият той. Същевременно бях доволен, че всичките ми предположения се бяха оказали правилни. Той наистина беше подслушвал шестимата непознати в меджме-и-йехуди и ми предаде всяка казана от тях дума.
Сега стана от мястото си.
— Свърших… за днес! — каза. — Сега ме познаваш във всичките ми грехове. Изречи присъдата си! Моята аз произнесох там долу на камъка във водата. С Аллах говорих отсреща във вашия Бейт-и-Ходех. Мисля, той ще прости. Обърни се нататък и слушай!
От изток се бе надигнал силен утринен полъх. Той повя през открития розов парк и донесе уханието.
— Това е отговорът за мен! — кимна ашикът. — А сега ти! Ти си християнин, аз съм мюсюлманин. Изрази като човек своите разбирания. С това няма да представляваш човечеството. Аз го познавам. Него изобщо не желая да чуя! Говори ми с устата на хуманността, нея искам да чуя. И каквото кажеш, това ще ми бъде предопределението!
Подадох му ръка и рекох:
— Приеми я! Хуманността, която искаш да чуеш, вече се изказа чрез мен. Аз ти прощавам!
— Напълно?
— Напълно!
Едва сега посегна към ръката ми. Беше стоял пред мен с наведена глава. Сега я вдигна и каза:
— Там отсреща, под храма, коленичих пред теб. Сторих го с драга воля, защото там бях престъпник. Но сега отново съм човек. Значи мога да те гледам открито в лика и да ти благодаря, без да се покланям. Кажи какво реши за мен?
— Нищо. Ти си свободен, свой собствен господар!
— Значи мога да си тръгна… на мига… веднага?
— Да.
Той пристъпи до балюстрадата, погледна към езерото и после към долината. След това се обърна отново към мен, прокашля се някак си смутено и каза:
— Ефенди, отреди ми едно щастие, най-голямото, което може да има за мен тук при теб!
— Ако ми е възможно, на драго сърце.
— От толкова дълго, дълго време ми се иска да почувствам пак някой път какво е, когато някой ти има доверие. Заключваш ли тази врата, когато си лягаш да спиш?
— Не.
— Прозореца затваряш ли?
— Също не.
— Ти не мислиш повърхностно и затова ще ме разбереш. Аз бях твой враг. Твоят живот не значеше нищо за мен. Вътре на масата видях един нож, ножица и други неща, които в ръката на убиеца могат да се превърнат в оръжие. Въпреки това влез сега вътре и си легни спокойно, макар всичко да стои отворено. А аз ще седна тук на възглавницата и ще си мисля за моята младост, когато бях чист от вина, едно добро дете, един почтен човек. Искам отново да бъда такъв!
Подадох му повторно ръка и казах само:
— Лека нощ! Отивам да спя!
Той изпъна ръст. Отидох в средната стая, където угасих лампата, и тръгнах към спалното помещение. Там се обърнах още веднъж към него. Стоеше точно както Магьосника от съня вън пред вратата и гледаше към мен.
— Лека нощ! — казах още веднъж.
— Лека нощ! Аллах да те благослови, ефенди! — прозвуча обратно.
После влязох в стаята.
Спах много добре и много дълго. Когато се събудих, слънцето вече ме гледаше дружелюбно в очите. В съзнанието ми веднага изникна фигурата на ашика, застанала вън до вратата. Облякох се бързо и излязох. Той не беше вече там. Стъпалата, водещи от моята платформа към пътя за камбаните, му бяха дали възможност да се отдалечи. Но после беше идвал още веднъж, защото на масата в средата на стаята лежеше един пакет, който можеше да е само от него. Когато разтворих обвивката, видях какво беше: обещаните от него доказателства, ръкописи, писма и документи за дейността на нашите противници. Най-напред се удивих на количеството, но по-късно, когато ги прочетох, се удивих още повече на съдържанието им!
Не беше време сега да ги чета, защото беше неделя, и виждах вече отделни джамикуни да се качват към Бейт-и-Ходех. И тъй, прибрах доказателствата на сигурно място и слязох после долу, за да се покажа най-напред на конете. Асил дотърча при мен с подскоци. Сирр остана, наистина, на мястото си, но изцвили късо и радостно и отвърна на моите милувки. Донесох му няколко ябълки и дажбата ечемик, взех сетне закуската си и навестих Джафар, за да го попитам дали иска да тръгне с мен към хълма на храма. Той прояви голям интерес и ние се присъединихме към Педехр, който ни срещна в двора със същото намерение.
Какво богоугодно съзнание у тези джамикуни! Още нямаше свещеник, а всичко живо, което не трябваше непременно да остане в дуара, се изкачваше вече по хълма за простодушна молитва. Едва по-късно, при по-сигурни обстоятелства, литургията щеше да бъде ръководена от по-компетентна ръка. Сега протече под двойния звън на камбаните подобно на онази, на която бях присъствал предната неделя.
По обратния път спряхме на същото място, от което Тифл ми бе показал лежащите отсреща руини. Днес ги познавах по-добре от него. Обясних на Джафар как трябва човек да си представя възникването и целта на тези строежи и се зарадвах, че лесно ме разбра. Педехр ме попита:
— Устад спомена ли ти вече за нашата църква?
— Църква? Не — отговорих. — Този план трябва да лежи в далечна перспектива, иначе сигурно щеше да ми каже нещо. Къде ще бъде издигната?
— Именно там, в руините. Точно на отвесната линия на Алабастровия шатър.
— Но откъде площадка? А-а, разбирам. Руините ще бъдат съборени! Благочестивите господари от Хоремабад се възпротивиха срещу това. А после и какъв чудесен материал за строежа на църквата! Само трябва и планът да е достоен за този материал!
— Той е такъв, ефенди, той е такъв! Устад лично го нахвърля и в продължение на години чертае по него. Отдавна се събират дарения и налози за целта. Събрали сме повече от очакваното, ала то не стига дори за започването, та камо ли за довършването. Обработката на такъв материал изисква много време и значителни средства.
Тук Джафар вметна бързо:
— Средства? Мога ли да внеса няколко хиляди тумана?
— Ти? Като мюсюлманин? — попита Педехр учуден и същевременно зарадван.
— Защо не? Това пречка ли е? Ние казваме Аллах, а вие — Ходех. Англичанинът казва Год, а французинът — Дию. Но съвсем определено се има предвид един и същи бог! Аз често съм отварял ръката си, за да подпомогна построяването на някоя джамия, защото тя е Божи дом. Давал съм също и за строежа на синагоги. Защо да не дам и за църква, в която и бездруго няма да се служи на друг бог? Или моят дар ще я оскверни, понеже религията ви е малко по-различна от нашата? Ще се възпротивите ли да приемете един принос на шах-ин-шаха?
— От господаря на страната? В никой случай!
— Тъй! Той е мюсюлманин, аз също съм такъв и значи имам същото право! Нещата с туманите си остават така, а с шаха ще говоря във ваш интерес веднага щом се върна при него. Нас ни наричат непримирими шиити, но ние не сме такива, поне образованите. Само молим за същата толерантност!
Беше казано много дружески, но и много енергично. Тук той изобщо се държеше съвсем различно отколкото в Дивия Запад. Тук се знаеше кой е и какво иска, а там това не се знаеше. По тази причина тогава липсващото, а сега рязко изразено чувство за увереност!
Когато седнахме после за обяд, чухме в двора конски тропот и провлачени камилски стъпки. И преди някой нещо да доложи, кой влезе с бързи крачки? Устад! Радостта ни беше голяма, понеже не бяхме го очаквали толкова скоро. Сметнах това бързо връщане за добър знак и се оказа, че съм напълно прав в предположението си. Когато радостното приветствие отмина, той каза:
— Сигурно сте любопитни. Ето защо ще ви отговоря, преди да питате, засега само кратко и ясно: Нещата стоят много добре и много зле — много добре за нас и много зле за другите. Така! За момента трябва да се задоволите с това, защото съм гладен и веднага се настанявам при вас!
Настроението му беше приповдигнато, весело. Изглеждаше толкова добре и бе толкова бодър, сякаш се беше подмладил с няколко години. Чудесно нещо е радостта. Да я пожелаеш на всички хора!
Следобеда прекарахме на неговия балкон, от който отлично можеше да наблюдаваме оживената шетня, царяща из цялата долина. Бяхме само трима — той, Джафар и аз. Разказа ни за шаха, който бил много добър към него, но в друго отношение се проявил като много сърдит.
— Той знае повече, отколкото си мислех — каза. — Да, дори, изглежда, знае повече от самите нас. От него научих, че се касаело не само за нашето съществуване, но и за неговото. Подготвяло се всеобщо въстание на бабите. Първият удар трябвало да се стовари тук върху нас. Народът трябвало да повярва, че сме опасни за него, и че шахът е изменник относно благоденствието на своите поданици, понеже във всяко отношение се показвал като наш покровител. Предателите искат да се изтъкнат като спасители на Отечеството, като насочат първия удар срещу нас. След това шахът щял да бъде свален. Той го знае, и то много добре. Не е могъл да узнае само кой ще е приемникът му.
След това съобщение Устад ни погледна, сякаш очакваше голяма изненада. Но Джафар каза много спокойно:
— Всичко това аз вече знаех. Шахът ми го разказа.
— А ти, ефенди? — попита Устад. — Ти също даваш вид, като че тази вълнуваща новина ти е крайно безразлична!
— Тя не ми е нито безразлична, нито ме изненадва. С други думи казано, аз съм напълно посветен в съзаклятието.
— Ти, ти? — извикаха двамата едновременно.
— Да, аз! Дори знам кой ще е приемникът на владетеля.
— И кой, кой?
— По-полека само! Знам и още повече. Може би ще искате да чуете и името на новата царица?
— Царица…? — попитаха двамата еднакво удивени и като от една уста.
— За Персия това звучи странно, нали, но въпреки това е факт. Ако името не ви е достатъчно, то може би нейният портрет. Защото аз го притежавам.
Двамата се вторачиха безмълвно в мен. Бях принуден да се усмихна и продължих:
— Шахът има право, наистина, като говори за въстание на баби, и все пак нещата стоят по-различно. Предателите са привлекли бабите с единствената цел, ако въстанието не успее, да прехвърлят вината върху тях. Също така са приети няколко пратеници на бабите, понеже добре отговарят на целите на същинските ръководители. Така например новото царство щяло да бъде с избирателно право. Деветнадесет висши духовници — съобразно свещеното бабитско число 19 — щели след смъртта на стария владетел да изберат новия. И също така положението на жената щяло да бъде по-свободно, да, много по-свободно, отколкото бабите някога са желали. На харемството трябва да бъде сложен край, понеже „реформаторите“ искат да имат влияние върху семейството и жената. Ето защо и на новия цар, както на всеки негов поданик, ще бъде разрешена само една официална жена, която, избрана от висшите духовници, ще носи титлата „царица“. Първата царица вече е избрана. Аз я нося в джоба си.
При тези думи сложих ръка върху вътрешния джоб на сетрето си. Там се намираше портретът на Джафар и шахзадех ханъм Гюл, който си бях присвоил в Бирс Нимруд. Когато Устад ни бе поканил да отидем в жилището му, аз се досетих за какво ще говорим и се качих горе да го взема. Тогавашните ми преживелици и следователно също портретът бяха много добре известни на Устад. Той явно се досети, че него имам предвид, защото хвърли угрижен поглед на мирзата. Последният запита с тон на голямо напрежение:
— В джоба си, ефенди? Може ли да я видим?
— На някой непознат не бих я показал, но на теб съм дори длъжен.
— Длъжен? Как така?
— Поглед ни сам!
Извадих миниатюрата от джоба и му я подадох. Той я дръпна от ръката ми, погледна я и… тутакси скочи от мястото си като ужилен от отровна змия. После отпусна ръка с портрета, погледна ме с много особен изглед и попита:
— Ефенди, да ме спасиш повторно ли си дошъл? От една много, много по-голяма опасност отколкото всички тогавашни? Откъде имаш този портрет?
— От Бирс Нимруд, за който вече ти разказах. Намираше се сред съкровищата на силлан и аз го прибрах, понеже веднага те познах.
— Какво щастие, какво щастие за мен! Тази жена го е дала, за да ме погуби, защото вече не исках да зная за нея! Скъпи ми, скъпи приятелю, кой ли е ръководил ръката ти! Предателите явно са искали да докажат, че участвам в метежа. Сега знам, тя е трябвало да бъде царицата, а Ахриман мирза — царят! Така ли е, ефенди?
— Точно така — кимнах.
— Но как си могъл да го узнаеш? Ти, ти, чужденецът?
— Седни си пак на мястото! Ще ти разкажа. И не само това. Сега ще научиш всичко, всичко. Устад ще ми позволи.
Започнах да го посвещавам в нашите тайни. Той слушаше спокойно и не показа ни най-малко вълнение, когато му съобщих, че е определен смъртният му ден. Разтвори отпред алкалока и копринената пирахен. Тогава видяхме да проблясва една възхитително изработена ризница.
— Виждаш, ефенди — каза, — че Ахриман мирза не е единственият, който умее да взема необходимите предпазни мерки. Той се стреми към моя живот. Отдавна го зная и в това отношение ще ви разкажа доста интересни неща. За мен е ново само, че денят, в който трябва да умра, е толкова точно отреден. В него ден аз ще съм тук при вас, Ахриман мирза — също, а също така и убиецът. Това е една шега на съдбата, за която съм сърдечно благодарен. Който при това положение може да говори за упорита съдба и сляп късмет, е глупак и никога няма да поумнее. Но всичко това все още не отговаря на въпроса ми откъде си научил кой ще става цар и коя царица!
— Трябваше да ти разкажа първо предшестващото. Сега идва ред на същинския отговор, който ще заинтересува и Устад, понеже той още не знае какво се случи тук по време на неговото отсъствие. Сега ще го чуете.
Започнах доклада си, разправих също и съня; не премълчах нищо освен обстоятелството, че Сирр ми се е подчинил още при първия опит. Двамата слушатели следяха думите ми с най-голямо напрежение — Устад тихо, Джафар мирза с особена живост. Когато свърших, поискаха веднага да донеса предоставените ми от ашика доказателства.
Сторих го естествено с удоволствие. Та нали самият още не бях ги прегледал. Заехме се с тях съвместно. Мога да кажа, че всички наши очаквания бяха далеч надхвърлени. Новото, което узнахме за Ахриман мирза, беше от голяма важност за нас, наистина, и непременно щеше да го погуби, но не можеше да ни учуди. И все пак дори средствата му да бяха дваж по-осъдителни, а цените — дваж по-непозволени, той винаги бе признавал своята омраза и бе твърде горд, почти съм склонен да кажа, твърде честен, за да скрие, че буни хората. Това човек трябва да признае и на най-злия, на най-върлия си враг и по възможност да съобразява и той поведението си към него. Но що се отнася до шейх ул ислям и неговата партия — единствено призваната от Аллах за блаженство — бяхме направо възмутени от това, което прочетохме и научихме. Всичко звучеше толкова дружелюбно и хрисимо, толкова дълбоко религиозно и богоугодно, толкова благородно и извисено, толкова твърдо и неумолимо, толкова самомнително и високомерно, толкова паунски горделиво и пуешки суетно, толкова фанатично и престорено, толкова противно тържествено и свято и затова толкова безобразие, вулгарно и долно, че Джафар мирза накрая не издържа. Скочи, изплю се три пъти и каза:
— Това е толкова позорно, низко и безчестно! Тези мерзавци се държат така, сякаш те трябва да закрилят Вселенския властелин и да пазят и бранят цялото човечество. Но същевременно винаги спасяват само себе си, себе си, себе си и никого другиго! Понеже не притежават нито дух, нито разум, се смятат уязвени от всяка разумна дума и зашлевяват по бузата с криворазбраните си аети от Корана всеки, който мисли по-добре, по-задълбочено и по-възвишено от тях! Горко на онзи, който се усъмни, че те единствено са озарени от светлината на Аллах! Те лесно могат да се представят за скромни, защото са духовно тъпи! И също така лесно могат да се правят на възвисени и безпогрешни, защото за съжаление не са единствените духовни глупци! Й такива люде се сърдят на шах-ин-шаха, че при нас семейството е светилище, пред чиито двери трябва да спрат своите душеспасителни крачки! Стопанинът вече не трябва да е господар на къщата си, а те искат да я стопанисват! Но най-вече трябва всички жени да минат през потайната и мрачна Баб[19], от която тези баби водят своето име! О-о, познавам го аз тоя шейх-ул-ислям от Ферагхан! Тоя слабоумник е убеден, че е преместен по награда оттам в Хоремабад. Той и понятие си няма, че верният му Луристан трябва да се превърне в баб, от която ще бъде изхвърлен с един съвсем неочакван ритник! Той е достатъчно голям дръвник, за да си я отвори сам, сега, точно сега, и ние сме тези, от които ще получи ритника! И още много, много други ще излетят заедно с него!
Сега седна пак, ала още не беше се освободил напълно от гнева си. Продължи:
— Колко добре стана, ефенди, дето придобих благодарение на теб този дълбок и бистър поглед! Два бунта се задават паралелно срещу шаха. Единият е ръководен от Княза на Сенките, другият от шейх ул ислям, който не знае кой е този Княз на Сенките. Ашикът е трябвало да разузнае това. За двамата Ахриман мирза е заплануван като бъдещ владетел. По какъв начин този принц е спечелил шейх ул ислям за каузата си, за нас сега е второстепенен въпрос. Двата лагера искат да се обединят и тук при нас да започнат военните действия. Какво обединение! Благочестиви с безбожници, издъно честни с фалшификатори и измамници, богоизбрани с избраници на Дявола! Едните винаги се имат за аристократи на вярата и религията, а другите са окачествявани като фармазонха[20], простолюдни демократи, еретична сган. Но сега се съюзяват с тяхното братство, за да ги заплюят после от благодарност и отново захвърлят! Ефенди, моля те да ми повериш тези доказателства, не завинаги, а само за няколко часа. Знам колко ценни могат да бъдат за вас за разобличаването на наличните ви противници, но аз трябва незабавно да изготвя един доклад за шах-ин-шаха, а за целта тяхното съдържание трябва да лежи пред мен. Ще удовлетвориш ли молбата ми? В моите ръце те са на сигурно място, а после веднага ще си ги получиш обратно.
— Вземи ги — отговорих. — На теб и Устад охотно мога да ги поверя, но друг едва ли би ги получил. Кога възнамеряваш да напишеш този доклад? Каза „незабавно“. Смяташ ли го за необходимо?
— Разбира се. Работата е спешна. Ето защо веднага щом бъде готов, ще го изпратя по благонадежден куриер до Михрибани. Но… всъщност… при себе си имам само коняри. Не можех да си представя, че ще възникне необходимост от такава мисия, и ето защо трябва да ви помоля да ми предоставите някой мъж, който по-скоро ще се остави да го убият, поглъщайки преди това доклада ми, отколкото да допусне да попадне в погрешни ръце.
Устад ме погледна въпросително. Сред джамикуните вероятно имаше подходящи хора, но той не се сети веднага за определено име. Тогава аз казах:
— Нашият Кара бен Халеф! Той притежава всички необходими за целта качества. Въпреки младостта му най-добре можем да се доверим на него. Освен това на негово разположение се намират благородните бързи камили на хаддедихните. Следователно за него няма ни най-малка опасност, защото никой не може да го настигне. Не се нуждае повече от два дни нататък и два дни насам. Ако му дадете един мъж, който познава пътя до Михрибани, в четвъртък вечер може да бъде отново тук. Но ако трябва да чака отговор, ще дойде, разбира се, едва в петък.
Предложението беше прието с такъв отглас, че веднага тръгнах да говоря с Кара. Джафар ме придружи до долу. С документите в ръка тръгна към кулата.
Кара се намираше при родителите си. Когато се качих, Халеф седеше изправен и съвсем леко подпрян в леглото.
— Добре дошъл, сихди! — провикна се към мен с доста силен глас. — Изглеждаш толкова забързан!
— Работата действително е бърза, драги ми Халеф. Идвам да ти отнема сина за няколко дни. Трябва да поеме една мисия, която мога да поверя само на най-благонадеждния от тези, които познавам тук.
— На най-благонадеждния? Считаш Кара за такъв?
— Да.
— Аллах да те благослови! Това е отново цяр! Помага и подсилва! Бързо ще ме оздрави! Къде трябва да отиде?
— При шах-ин-шаха.
— При…!
От радост и удивление думата заседна в устата му.
— Да, при шах-ин-шаха! — повторих. — С извънредно важен хабер!
— При шах… ин… шаха…! — продума сега, като плесна блажено ръце.
— С извънредно важен хабер! — прибави Ханнех, грейнала във върховна наслада, защото това отново беше нещо небивало — чест, нямаща равна на себе си.
А Кара беше безмълвен. Не казваше нищо. Такъв си му бе маниерът!
Обясних им каква е работата. Кара тръгна да нахрани и напои бързите камили. А Халеф ми подаде ръка и каза:
— Сихди, това идва от теб. Зная, че ти си го предложил, познавам те. На теб ти е известно, наистина, че Кара е подходящият пратеник, но същевременно си помислил и за нас, неговите родители. Това е нов илач! Ако продължава все така с радостните вести, още днес ще рипна от постелята и ще отърча надолу по целия хълм! Откак лежа тук горе, оздравявам като в галоп!
Оттук отидох при конете. Вече бях подминал кухненската врата, когато чух някой да вика отзад. Обърнах се. Пекала идваше след мен. Придаде си много тайнствен вид.
— Ефенди, знаеш ли, че днес е неделя? — попита полугласно.
— Естествено!
— И че моят ашик искаше да дойде?
— Да.
— Само че няма да дойде!
— Тъй ли? Защо?
— Сигурно му е дошъл по-добър акъл и те моли да не го чакаш.
— Значи все пак е бил тук? Нима си говорила с него?
— Да, той беше тук.
— Кога?
— Заранта. В неделя аз винаги ставам по-рано от обикновено, защото искам да съм свършила с работата, когато забият камбаните. Днес бях на крак още по-рано. Отидох в градината да наскубя согханлар[21]. Тогава моят ашик внезапно застана отпреде ми и каза, че е дошъл сега, защото довечера нямало да може да дойде.
— Че накъде се кани да върви?
— Това не знам. Не успях нищичко да го питам, защото нямаше време да ми отговори. Ама като си тръгваше, беше много трогателен, много!
— Как тъй?
— Улови с едната ръка моята и ме помилва с другата по главата, така… ето така…
Показа ми как го е направил и после продължи:
— И същевременно каза: „Пекала, в последната година ние изрекохме много, много лъжи. А Устад и ефендито са толкова мили и добри хора, които в никой случай не бива да бъдат лъгани и мамени. Обещай ми, че от днес нататък ще им казваш пълната истина, когато те питат за мен!“ Аз му обещах и също му дадох ръката си, че ще си сдържа думата, защото…
Спря, задавена от сълзи. После избърса малките си очички и нослето в престилката и продължи:
— Защото лъжата е… прощавай, ефенди! Сетне веднага ще взема за готвенето друга престилка… Защото лъжата е лоша работа. Човек направо не може да спи, ако е излъгал теб или Устад. И сега искам най-открито да ти кажа…
Започна наново да се бърше, и то много продължително. Сега толкова повече можеше да си го позволи, защото нали сетне щеше да вземе друга престилка. След тази процедура продължи:
— … искам най-открито да ти кажа, че работата беше по-инаква, отколкото аз ти я разправих. Този камък трябва да ми падне от сърцето, иначе няма да издържа! Моят ашик идваше не само веднъж в месеца, а…
Тук аз я прекъснах:
— Остави това, Пекала! Не искам да си причиняваш болка.
— Значи да не ти разказвам?
— Не.
— Но в такъв случай няма да си смъкна бремето и довечера няма да мога да спя!
— Напротив, напротив! Нещата са така добре уредени, все едно вече си ги разказала. Устад и аз ти прощаваме. Ако искаме нещо да научим, сами ще те питаме. Но тогава действително ще трябва да ни кажеш пълната истина. Никакви лъжи повече!
Очичките й отново се избистриха, нослето изгуби охота да проявява влажна мъка и тя отговори бързо:
— Лъжи? Никога вече, нивга, нивгаш! Сигурно и ние самите сме били лъгани, особено от шейх ул ислям, дето се направи на писар! За него моят ашик ми съобщи една много лоша работа, направо нечувана!
— Доколкото разбрах, той не е говорил много с теб!
— Това е вярно, но и другото! Представи си, тоя мизерен шейх на исляма твърдял, че носът ми бил твърде малък, устата прекалено голяма, а походката ми мязала на еленски тръс! Нека ми дойде само пак някой път! Вече го чакам! Няма да повярваш какво може да причини една такава лъжа, ефенди! Целия този ден си мислих все за това и от яд барем сто пъти посегнах по грешка. На Педехр сварих кафе от пиперени зрънца. Представи си физиономията му, когато отпи! На хората изсипах сол вместо захар в лимонадата! А в мекицата, която изпържих за себе си, намерих едно чиле конци, четири копчета и едно оловно топче за кремъклийка. Не е ли направо ужасно какви страшни последици могат да имат такива лъжи? Моят нос твърде малък! Ако тоя човек пак се появи, ще получи цялата мекица в лицето, цялата, на един път! Аз ще си я запазя! Ще лежи в готовност, през всичките дни, а после шлях — по него!
Демонстрира ми с ръце въпросното движение. Бях принуден да се засмея, но тя говореше сериозно. Ашикът май добре си познаваше своята Пекала! Беше сложил в устата на шейх ул ислям тези прегрешения срещу женската красота и с това бе постигнал повече, отколкото би могъл да постигне с всички възможни предупреждения и назидания. Можех да бъда сигурен, че тя никога вече няма да помоли благочестивия мъж за наддара! Сега продължи:
— Само на лъжите на тоя шейх ул ислям се дължи, дето моят Тифл си тръгна, макар толкова да му разправях да остане. Оня го занесъл с празни приказки, че при нас нямало да постигне нищо. Ако обаче тръгнел с него и на състезанието яздел Кис-и-Дарр[22], веднага щял да бъде приет сред старейшините на таки кюрдите. Само за няма и година щял да стане шейх, а сетне кой устад щял да ти се възпротиви срещу един съюз на джамикуните с таки кюрдите, който щял да ги направи толкова могъщи, че никой враг нямало да се осмели да се залови с тях.
— А, тъй, тъй! Това значи било наклеената пръчка, на която залепнала птицата Тифл! Той го е мислил за наше добро?
— А как иначе, ефенди? Да не би да смяташ, че Тифл би поискал някога да ни навреди? Детето си е още глупаво. Имам да го възпитавам. По-късно, когато това възпитание бъде завършено, на никой шейх ул ислям няма да се удаде да му хвърли прах в очите. Ама детето не е само глупаво, а също скромно и умно. То ще се огледа при таки кюрдите и много скоро ще осъзнае, че там само искат да го водят за носа. Тогава ще се върне. Можеш да разчиташ на това, ефенди. Аз още отсега се радвам!
— Как се казваше конят, който трябвало да язди срещу нас?
— Кис-и-Дарр.
— Странно име! Що за кон е това?
— Не зная. Тифл каза само още, че всъщност бил собственост на Устад. А сега трябва да ида в кухнята, ефенди, защото днес ще има голяма сокджа[23] със захар и лимони. Устад ме научи да я правя. Тя е едно от любимите му ястия в горещия сезон и днес той ще я има по случай завръщането си у дома.
— Внимавай тогава да не вземеш пак сол вместо захар!
— Аллах да ме предварди! Ама бесът ми още не е минал, така че нищо чудно да го сторя.
Тя се върна в своето царство, а аз продължих прекъснатия си път към конското пасище, при което се снабдих с няколко ябълки — не само за Сирр, но и за Асил. Може да прозвучи смешно, защото се касае все пак само за животни, но ми се струваше несправедливо да не дам на заслужаващия нищо, което другият получаваше, без да се е проявил. Стояха нежно един до друг, глава до глава. Не им дадох ябълките директно, а ги сложих в тревата пред тях. Двата жребеца сведоха по едно и също време глава, но и едновременно я вдигнаха. Защо? От липса на завист. Благородна кръв! Никаква следа от лакомия. Всеки от тях видя, че другият иска плодовете, и поради това доброволно отдръпна глава. Никой не посегна повторно. Сирр потърка муцуна о шията на Асил. Беше ли това подкана да си вземе и яде? Вдигнах ябълките и подадох по една на всеки. Сега двамата посегнаха… животни!
Оттук насетне отново се грижех и за Асил със собствените си ръце. Той беше свикнал на това и го заслужаваше.
Точно когато давах на двата коня вечерната им дажба ечемик, видях от другата страна на руините да се задава един ездач. Яздеше от задната долина през камъни и коренища напреко нагоре към каменоломните, избягвайки дуара. Беше кажи-речи лудешки смело! Когато достигна горната кариера, го разпознах. Беше… Тифл. Сякаш думите на неговата Пекала го бяха привлекли насам! Насочи се към пътя за звънарницата и после вляво надолу към мен. Колкото повече наближаваше, толкова ходът на коня му ставаше все по-бавен и колеблив. Накрая спря съвсем — на може би десет конски дължини от мен.
— Ефенди, мога ли да се върна? — попита.
Не отговорих. Той почака малко и продължи после смутено:
— Там отвъд е Пъкълът! Хич не ща да знам за него!
Аз естествено останах безмълвен.
— А днес дойде неделята! В петък ония се драха да пеят фалшиво целия ден. Звучеше толкова детински. На тяхно място аз направо щях да се засрамя! Днес се молих. Те видяха. Сторих го мълком; не мучах, не напявах и мотолевех монотонно като тях. Изсмяха ми се и ме нарекоха кафир[24]. Помислих си за нашите камбани, за неделното ни пение, за Бейт-и-Ходех, за моята добра Пекала, за Устад, за теб, ефенди, за всичко, всичко, всичко! И не издържах. Трябваше да се махна, на всяка цена да се махна! Не можех вече да търпя физиономиите им. Те са толкова меки, толкова благочестиви и същевременно толкова безсрамни! Сякаш те бяха свети ангели, а аз блуден, отблъснат от Бога чапкънин! Искаха да ми отнемат Ходех, на когото се кланям. И говореха за джамикуните като за щури създания, чийто устад трябвало да бъде турен под възбрана, за да станели поне донейде полезни люде. Това така ме ядоса, че щях да ги удуша до един тия главанаци. Но се преборих с гнева си, излязох тайно от дуара, взех си коня от пасището и… сега съм отново тук, ефенди!
Беше дълга реч. Но не се лееше плавно от устата му, а изреченията бяха изтръгвани на паузи, като със сила. Сега чакаше дали най-сетне ще дам отговор. Не го сторих. Тогава подтикна коня си да дойде малко по-близо, слезе и започна да се моли:
— Ама говори, де, ефенди, инак ще захвана да рева! Беше толкова погрешно и глупаво от моя страна, дето си тръгнах. Бъди добър както винаги и ми прости! А и как ли другояче ще постъпиш с мен, като съм си все старият, верен Тифл!
Вътрешно бях покъртен, но не го показах, а посочих къщата и рекох:
— Устад си е тук, нека той реши. Иди при него!
Поведе коня си. Докато минаваше край мен, очите му се спряха на Сирр с такова възхищение, сякаш е видял нещо неземно. Но не се осмели да каже още нещо.
Не погледнах след него, ала веднага след това чух да изликува женски глас. „Весталката“ отново прие своето любимо и палаво „дете“. Това бе ново вълнение за нея, което породи у мен основателния и будещ опасения въпрос, какво ли ще излезе сега от студения плодов десерт.
Когато отидох после отново отпред в двора, Кара стоеше с камилите готов за потегляне. Един от конярите на Джафар щеше да го придружава. Но докладът до владетеля още не беше готов. Устад стоеше на балкона си и ми махна да се кача. Тифл се облягаше на една от колоните пред аркадата. Когато минавах край него, каза:
— Ефенди, нашият Устад ми прости. Мога да остана. Няма ли да проявиш и ти същата доброта?
— Щом той ти е простил, значи съм ти простил и аз — отговорих. — Какво мислиш за шейх ул ислям, вече ми каза и аз се надявам, че няма да промениш пак мнението си. А как стоят нещата с Ахриман мирза? Кой му беше дал такива подробни сведения за постелята ми в аркадата?
— Аз бях — призна си той искрено. — Ашикът ни беше казал, че Ахриман е голям приятел с джамикуните, само че засега още не бивало да го покаже. Ето защо отговорих на всичките му въпроси. Смятах се за по-умен и сведущ от всички вас. Бях убеден, че по-късно ще ми отдадете право и ще се удивлявате на моята съобразителност. Ама аз съм си само една овца, ефенди, най-голямата овца, която има, догдето расте трева по планините!
— Тук си прав, Тифл! При таки кюрдите ти просто щеше да бъдеш остриган. Бъди радостен, че отърва кожата заедно с вълната!
Когато се качих горе, Устад ме посрещна с думите:
— Сигурно ще искаш да ме питаш за Тифл. Но на мен ми тегне на сърцето нещо по-належащо, за което ти не спомена пред Джафар, а именно Сирр. Той ми показа коня, когато го срещнах по пътя, а и шахът само отвори дума за него. Когато говорихме онази нощ за Сирр, не можехме и представа да си имаме, че седмица по-късно ще се намира при нас. Аз гледам на състезанието с упование, но това упование щеше да е десетократно, стократно по-голямо, ако някой тук можеше да го язди. Шахът е много любопитен дали ти ще съумееш да се справиш. Той дори не счита за невероятно да успееш. Но фактът, че Сирр ще ти позволи да го възседнеш и ще те носи накъдето искаш, няма да е достатъчен за едно такова състезание. Ти би трябвало преди туй седмици, та дори месеци наред да го изучаваш, за да откриеш школата му. А и освен това си още болен. Значи някой друг би трябвало да се заеме с тая работа, а такъв няма.
— Всичко това, което каза, драги приятелю, са второстепенни въпроси — отговорих аз. — Най-важното е дали изобщо може да си присвоим правото да използваме Сирр за състезанието.
— Безусловно, безусловно!
— Мислиш, че шахът няма да има нищо против?
— Против? Той дори сърдечно ще се зарадва, ако може да покаже, че неговата школа бие всички други. Но борбата ще бъде гореща, решителна, защото знай, срещу нас ще бъде пуснат Шейтан и ще го язди самият Ахриман мирза!
— Шейтан? Що за кон е той?
— Кхорасански пъстър жребец с удивителна бързина и издръжливост. Той е печелил като на игра всяко състезание дори срещу най-прочутите коне. Минава за непобедим и от години никой вече не рискува да заложи срещу него. Казва се Шейтан и си е дявол, тарторът на всички дяволи. Затова го наричат още Иблис. И за отбелязване е, че този Иблис не е собственост на някой мъж, а на жена. Ти се учудваш. Неговата господарка е именно онази шахзадех ханъм Гюл, която кара да я наричат Розата на Шираз, и, както сега знаем, иска да стане царица на Персия.
— Куриозно, но чудесно!
— Чудесно? Та това звучи, сякаш се радваш!
— Естествено, че се радвам! Опасявам се единствено дали действително ще доведат Иблис. От Шираз дотук пътят е дълъг!
— Шираз? А, забравих, че още не знаеш какво научих за Тифл. Ахриман мирза и ханъм Гюл сега се намират в Хоремабад, като гости на шейх ул ислям.
— Този факт щеше да е удивителен за нас, ако не ни бяха известни целите им. Но нека си пребивават където си искат, в този миг това ми е безкрайно безразлично. Питам само за Шейтан!
— Той също е в Хоремабад. Гюл винаги пътува с Двора и никога не се разделя с любимия си кон.
— Значи Иблис със сигурност ще дойде?
— Категорично! Той трябва да спечели всичките ни чистокръвни коне и да ни направи напълно безвредни!
— В такъв случай съм доволен. Аз ще яздя Сирр! Но никой преди това не бива да подозира нищо, с изключение на теб и Шакара!
— Ефенди! — извика той, отстъпвайки няколко крачки от мен.
— Да, аз ще го яздя! — уверих. — До момента не беше сигурно, но сега е твърдо решено.
— Нима той те търпи?
— С удоволствие!
— Но ти не познаваш неговата школа и никоя от тайните му!
— Той няма нито едното, нито другото. Никога не е бил подчинен на някаква школа или наука. Тя може действително да дресира някоя стара кранта, някой неудачен кон с чиста или примесена кръв, но никога не би направила послушен един истински благороден кон, защото упорито отрича неговата душа. И тайна? Аз се отнасям към Сирр според най-голямата и любвеобилна тайна на природата. Той прояви готовност още при първия опит. Трябва само да заживея съвместно с него. Празникът започва в неделя. Понеделникът е определен за предходните състезания. Главното надбягване е във вторник. Това са десет дни — достатъчно време да се възстановя физически напълно и изцяло да спечеля Сирр. Още не познавам Шейтан и нито тази ханъм Гюл. Кой знае на какви хитрини и дяволии е приучен да бяга. Но щом ти казвам, че дори с Асил не се страхувам от него, и значи толкова по-малко със Сирр, то можеш да бъдеш спокоен!
Той се усмихна радостно в лицето ми, подаде ми ръка и отговори:
— При това положение за нас всичко, всичко стои добре, даже отлично! Аз ще яздя моята Сахм, а ти Сирр.
— Може би и Асил! — вметнах аз. — Кара ще го получи. Но ако сметна за необходимо, ще го възседна сам.
— Тогава само се храни, храни се и се грижи за себе си, приятелю мой! Защото виждам, че ти ще си този, който ще нанесе решителния удар.
— Не да ям, а да се упражнявам е главното. Ще започна още днес.
— За тая работа е вече твърде късно!
— Не, защото ще се упражнявам само през нощта. Никой не бива да види Сирр преди последния миг. Противниците ще изведат Шейтан едва в последното, решаващо състезание, като мислят, че по този начин съвсем ще ни демобилизират. Тогава ще доведа и аз искристия арап, не по-рано! Ти сигурен ли си в твоята кобила?
— Половин ден на седлото и тя си е отново моя!
— Хубаво! А какво е положението с така наречения Кис-и-Дарр, за когото спомена Пекала?
— Това е една безпримерна подлост, низост от страна на шейх ул ислям спрямо мен. Този кон всъщност е мой, да, без всяко съмнение мой. Навремето ме измамиха с него и сега искат напълно да ме сразят, поругаят и изложат. Нека ти разкажа, ефенди!
Ведрото му досега лице помрачня, когато започна:
— Неговото име в действителност гласи само Кис, което, както ти е известно, е арабската дума за „роман“. Защо нарекох коня, когато се роди, така, а не другояче, няма защо да обяснявам точно на теб, който също пишеш книги. Това „и-Дарр“ (лоша стока, булевардна) са прибавили едва сега! Кис произхожда от расови родители. Светлокафяв, с най-добри качества, той обещаваше да прави чест на своите родители и мен. Тъкмо когато се бе развил за яздене, се срещнах с един шейх на кюрдите кутуби, който ме помоли да му го заема срещу определена такса за селективен разплод. Искаше да подобри расата на конете си и беше убеден, че Кис най-добре подхожда за тази цел. Мъжът говореше така почтено, честно и порядъчно, че го дарих с доверието си. Заех му Кис. Той се съгласи на всички мои условия, даде ми ръката и думата си и изплати първата наемна такса. Но останалите вноски така и не постъпиха. Това беше преди двадесет години. Оттогава въпреки всички въпроси и напомняния не получих нито таксата, нито коня си. Мъжът умря. Неговите наследници продадоха Кис. Те и купувачът твърдяха, че конят не ми принадлежал, макар да знаеха, че такава раса никога не се продава. На всеки кутуби кюрд е известно, че подобни коне човек изпуска от ръцете си само срещу продължителна, многогодишна рента. Видях Кис само още един-единствен път, немного отдавна. Беше над двайсетгодишен, преуморен, обезобразен, целият в рани, опропастен, изпоплескан, превърнат кажи-речи в карикатура. И сега шейх ул ислям поискал купувачът да му го прати, за да го използва открито срещу мен в това западнало състояние. Карикатурата на един кон трябваше да бъде яздена от карикатурата на един човек, сиреч от Тифл, за да бъде представено пред очите на всички доказателство, какво пагубно влияние имам върху възпитанието на хора и животни! Но преди всичко клетото, преднамерено зле третирано животно ще бъде обявено в състезанието под името не Кис, а Кис-и-Дар, значи не като Роман, а като Булеварден роман. Виждаш с какви средства се борят против мен тези „Божии подобия“!
— Значи такава, такава била работата! — рекох. — Само че Тифл им се измъкна. Може би по тази причина ще се откажат от тъкмения номер?
— Не си въобразявай! Все ще се намери някой продажен таки, за когото ще е блаженство да се изперчи пред целия свят с Булеварден роман само защото друг кон веднага би го хвърлил от седлото! Но аз не се кося от това, о, не, дори се радвам на тази палячовщина, защото, защото… съм наумил нещо!
— Какво?
— Кис беше благороден и днес все още е благороден, въпреки своята възраст и занемарен вид. Познавачът веднага вижда кое е първоначална природа и кое опропастяване. Аз ще превърна този блъф в сериозност, за която на тях им липсва дух и пипе да помислят! Ти сигурно се досещаш?
— Действително. Ако си въобразяват, че ще ни бият със своя Булеварден, то те ще са тези, които ще се оттеглят посрамени. Ти или аз, все едно кой, ще го стори!
— Чувам, че си съгласен с мен. Впрочем май планът с Кис-и-Дар се е пръкнал в същия мозък, от който се е породил, прословутият керван на пишкхидмет баши[25]. Те толкова си приличат. С коня искат мен да изложат, а с онзи керван, който също е бил своего рода блъф, е трябвало по светите места да бъде погребана честта на шах-ин-шаха.
— Откъде го знаеш? — попитах удивено, защото също си бях помислил нещо подобно.
— Самият владетел ми разказа. За този керван му е било доложено. Той не е знаел нищо за него, а сред камерхерите му няма глупак, подобен на онзи така наречен пишкхидмет. Ето защо той разследвал случая. Следите водели до шейх ул исляма и действително се установило, че той бил инициаторът на цялата шмекерия.
— А аз на всичкото отгоре закрилях тоя псевдокамерхер!
— Въпреки неговата наглост и неблагодарност! Не се разкайвай! Само добрият познава благодарността, но не и такъв човек! Впрочем по време на разговора с владетеля се случи и друг епизод. Аз именно бях два пъти при него. Първия път му разказах всичко, показах му също писмото на Емир-и-Силлан и му прочетох редовете. Тогава той каза, че Палача сега бил съвсем близо до нас. Намирал се тук, помолил за аудиенция и тя му била отредена за сега. Когато после си тръгнах, Мултасим действително стоеше в чакалнята и трябваше веднага да влезе. Беше си свалил балапуша[26] и аз се възползвах от благоприятния случай да пъхна писмото в един от джобовете, в който имаше някакъв бележник, и значи със сигурност щеше да бъде намерено. При аудиенцията на сбогуване научих от шаха, че този човек ме обвинил в покушение срещу живота му и противозаконно задържане и помолил за най-строгото ми наказание. На владетеля много му се искало да нареди веднага да го арестуват и обесят, но имайки предвид нашите планове, проявил предпазливостта да отговори, че когато му дойде времето, ще научи резултата. От този отговор Гхулам ел Мултасим сметнал, че трябва да назове местонахождението си за близките дни, и казал, че отива в Хоремабад, за да гостува на шейх ул ислям. Де да подозираше какво знае и мисли шахът за този сановник!
— Значи сега имаме в наша близост двама обични приятели и вероятно към тях ще се приобщават все повече!
— Да, нещата отиват към развръзка и нашето състезание ще бъде началото на бързия край.
— Няма отърване! Довечера, когато няма вече кой да ме срещне, за пръв път ще изляза със Сирр на езда.
— Накъде? Към пистата?
— Засега още не. Най-напред трябва да му дам свобода, простор на движене. Може би ще избера пътя към проходите.
— Тогава ще трябва да минеш през дуара, който е по-добре да избягваш. Най-хубаво се насочи на север. По каменоломния път надолу, вляво покрай хълма и сетне по широката тревиста падина надясно. Така скоро ще стигнеш до една равнина, където може да се галопира дори в по-тъмна нощ, защото земята е равна и сигурна като ей този дъсчен под.
Тук трябваше да прекратим разговора, защото видяхме от стражевата кула да се задава Джафар с писмото до шаха в ръка. Слязохме да кажем още няколко думи на Кара. Баща му беше накарал да прибутат леглото до самия край на покрива, за да види заминаването на сина си.
— Аллах да те съпровожда, любимецо мой! — викна той надолу. — Предай на шах-ин-шаха нашата благодарност. Следващото писмо ще му занеса аз лично! Сега внимавай и се върни, както си тръгнал — здрав и с писмо!
Само няколко минути по-късно стоях отзад при конете. Гледах надолу към езерото. Видях Кара и придружителя му вече много надалеч. Почти е невероятно какво може да постигне една истинска, добре приучена бишаирска камила!
След това отидохме за студения плодов десерт. Беше отличен. Поне не беше объркан от вълнението, в което мислех, че все още се намира неговата весталкска приготвителка. После се отдадох на почивката, докато горе при нас и долу в дуара стана тихо и вече не виждах да гори светлина. Взех си седлото и такъмите и слязох при Сирр.
Той лежеше с Асил странично от другите коне. Като видяха седлото, двамата станаха. Но веднага щом започнах да заюздявам Сирр, Асил отново си легна. Беше много разсъдлив!
Аз естествено бях любопитен как ще потръгнат нещата. Щях ли да успея? Качих се. Краката в стремената. Тъкмо понечих да прилепя подбедрици и враният вече потегли. До руините имаше няколко завоя. Едва си помислих за завиване и ето че вече беше направено. Какъв фин усет! И какъв спокоен, сигурен ход! Лек, грациозен ритъм по твърдата почва! Минахме край кулата и поехме към кариерите. Вдясно там растеше гъст храсталак. Едва стигнал при него, Сирр спря от само себе си.
— Кой е тук? — попитах, отправяйки остро поглед към храстите.
— Ти ли си, ефенди? — бе отговорено. — В такъв случай мога да изляза. Не мислех, че ще можеш отново да яздиш, и те сметнах за друг.
Беше ашикът.
— Някаква работа ли имаш тук? — попитах.
— Да — отвърна. — Бдя! Намери ли пакета ми? Ще можеш ли да го оползотвориш?
— Много добре. Благодаря ти!
— Тогава те моля да ме оставиш да си действам тихомълком! Ти не бива да се снизяваш и се ровиш в низости, където не ти е мястото. По-добре предостави това на мен. На мен мръсотията няма да навреди както на теб! Та нали съм й свикнал. Предполагам, че утре ще искаш да подслушаш педерахн. Това също е мръсотия, може би най-голямата. Ще дойдеш ли въпреки всичко?
— Непременно!
— В такъв случай не се обременявай с нищо. Аз със сигурност ще бъда там и ще ти помогна да се качиш в скривалището.
— Още ли поддържаш връзка с нашите противници?
— Нека в това отношение мълча, ефенди! Не бива да натоварвам съвестта ти. Но когато ти дам знак, следвайте с доверие. Наближават тежки времена. Искам да ги облекча за теб. А после, после ще се изпълни най-голямото желание, което нося в сърцето си.
— Какво?
— При нас кучето е презряно. Но при вас в Запада се цени. Там то е приятел, пазач, закрилник на хората. Ефенди, изпитай ме сега и намериш ли ме за верен, позволи да бъда твой пазач, твое куче, което да те придружава, докато си по тези места; което гладува и жадува заедно с теб, в дъжд и слънчев пек лежи пред шатрата ти и разкъсва всеки враг, осмелил се да приближи; което предпочита да умре, отколкото да ти причини страдание! Искаш ли?
— Понеже ти го желаеш, ще те… не, няма да те изпитвам. Това вече не е нужно. Аз ти вярвам… но на моите приятели дай време да почувстват същото доверие. Тогава… но по този въпрос по-късно!
— Това е повече, отколкото очаквах. Аллах да ти се отплати!
При тези думи той се отдалечи — не зад храсталака, а към каменоломната, край която после минах и аз, за да се отправя надолу по пътя на северозапад. Следвах го точно, както ме беше наставил Устад, и след четвърт час бях горе на равнината, която сякаш беше формирана специално за моята цел.
И сега пристъпих към работа. Работа? Погрешно, издъно погрешно! Удоволствие е, истински отблагодаряваща се студия, да отгатваш мислите на един благороден кон и да ги осъществяваш заедно с него! Опознал съм много, много ездачи, добри и лоши, но сред тях само един-единствен, който беше единодушен с мен по въпроса, че конят също иска понякога да бъде малко самостоятелен. Това беше моят Винету. Както всяко животно и той си има своята воля. Той също притежава интелект, който преценява желанията като правилни или погрешни. Веднага усеща, когато ездачът направи грешка, и показва намерение да я поправи. Но това му е забранено. Той е длъжен да търпи и най-безчувствения и неразумен дръвник, който и понятие си няма за деликатната възприемчивост и чувство за чест, концептивна способност, разсъдливост и памет на един добър кон, и просто го превръща вътрешно и външно в твърдоглава кранта! Веднъж се спречках остро с един такъв човек. От следобеда до полунощ беше седял на карти в кръчмата и обръщал грог подир грог, защото беше лют зимен ден и дори в салона бе студено. А вън конят му стоеше вързан, непокрит и едва ли не тракаше зъби от хапещия студ. Беше добър петгодишен мелез. Бръскащият, остър като иглички сняг го покриваше на височина една педя. Кожата вече не притежаваше необходимата топлина да го разтопява. През цялото това време конят не беше получил нито фураж, нито вода и на всичкото отгоре после трябваше да мъкне благодушния си господар още цели три часа. Това предизвика размяна на реплики между мен и него, която той заключи укоризнено: „Добичето принадлежи на мен, не на вас. Тук вие изобщо нямате думата! И толкова по-малко можете да ми излизате с вашите така наречени чувства! Да се твърди, че животните, конете, имат душа, е грях и е забранено от свещениците. Запомнил съм го от моя пастор, а той го знае от Библията! Та тъй!“ След това продължи да играе спокойно. Тръгнал си едва на утрото, но изобщо не стигнал до къщи. По път трябвало да спре клетото животно. Толкова силно се било схванало, че отнесло неизлечима парализа. Оня го дал на дерача!
Сирр беше не само благороден, аристократичен, а нещо повече. За днес си бях пожелал една голяма площ, широко пространство за яздене. Защо? Защото не исках веднага да започна да си играя на господар и повелител. Враният трябваше най-напред да има изцяло свободна воля. Той трябваше още от първия ден да почувства, че не съм толкова глупав да заробвам и заглушавам неговите дарования, достойнства и природа. Та нали това бе най-доброто средство да опозная тези дарби и достойнства! И той много скоро почувства, че дотук бе трябвало да ми се подчинява, наистина, но сега можеше да прави каквото си иска. Най-напред почака за някаква изява на воля от моя страна. Такава не последва. Тогава спря да размисли. Аз седях без всякакво движение, защото щеше незабавно да се подчини и на най-малкото. Ето че надигна глава и подуши напред, надясно, наляво. Колко фино бе обонянието му, беше ми показал, когато спря долу при руините заради ашика. Оцених високо това качество, защото кон без такова остро сетиво за мен е безполезен. Сега, изглежда, се убеди, че нищо няма да ни смущава. Полуобърна глава към мен и процвили тихо и късо. Прозвуча почти като въпрос. Сякаш искаше да каже: „Ей, наистина ли ми позволяваш?“ Погалих го по шията. Тогава тръгна напред, бавно, танцувайки напреки, продължително, изхвърляйки изящно колене, като че искаше най-напред да изпита сухожилията и ставите. После премина в тръс. Но какъв тръс само! Бях удивен! Този кон само мускули ли беше? Движеше се толкова меко, толкова гъвкаво, еластично и пружиниращо… липсва ми подходящата дума да се изразя правилно! Този тръс не беше бяг, а стичащ се флуид!
А сега последва галопът. Първо къс, грациозен, тържествено горд, параден, сякаш някой крал преминаваше яздешком пред балкона на кралицата. И все пак толкова естествен и непринуден. Конят изпитваше радост от самия себе си! А после се снижи, изпъна. Беше кажи-речи като полета на орел, без мах на крилете. Но въпреки всичко имах чувството, че Сирр показва едва началото на своята бързина! Галопираше все по-устремно. Галопът премина в надпрепускане. Километър след километър изчезваше зад нас. Звездите искряха, а месецът се усмихваше радушно на добрата връзка между човек и животно. Отсрещните планини бързо приближаваха. Теренът започна да се снижава в долина. Сирр го забеляза също като мен. Описа самоинициативно един завой, за да се насочи обратно. Искаше да остане в позната местност, защото още не беше ми показал това, което искаше. То предстоеше тепърва.
Очевидно този кариер бе за него удоволствие, но в никой случай напрежение. А как стояха нещата с мен, отслабналия, възстановяващия се? Каква ти слабост и възстановяване! Смешно! Аз бях здрав, из един път бях оздравял и само как бях оздравял! Отпадналост и изнемога? На такъв кон? И мъртвец да седеше на това седло, щеше да възкръсне, безусловно! Защото сега, сякаш изчезна всичко, всяка пречка на физиката и живота. В дух ли се беше превърнал сега Сирр, само дух, без плът и крака? Вече не тичаше, вече не препускаше в галоп и кариер и… вече не летеше! Не! Ние бяхме замрели. Но равнината, цялата земя около нас се намираше в бясно движение. Изстрелваше се към нас и изчезваше вдясно и вляво и под изпънатото тяло на Сирр. Можеше свят да ти се завие! Така се носят арабските коне от първи ранг, когато ездачът е употребил така наречената „тайна“ — на живот и смърт! Но нито прославеният Рих, нито неговият равностоен син Асил бен Рих биха могли въпреки достойните им за възхищение постижения да бъдат сравнявани с този великолепен Сирр, който превръщаше пространство, време и материя в мисъл, без да е било необходимо да бъде пришпорел с някой прийом. Той прекосяваше равнината по цялото й протежение напред и назад с постоянна, една и съща бързина, докато се угрижих и подвикнах думичката „ваккъф“[27]. Веднага се подчини. Вярно, продължи стремглаво още на късо разстояние, но изключително бързо преодоля инерцията и спря.
Скочих, взех главата му в две ръце и я притиснах към себе си. Замилвах го с блажена наслада, което в никой случай не беше познатата от фразеологията блажена наслада. Дишането му беше съвсем спокойно. Не се забелязваше и следа от пот. Не се виждаше нито едно валмо пяна. Хълбоците не потрепваха и само сърцето като че ли се движеше в малко по-ускорен ритъм от обикновено. Но в космите на гривата и опашката пукането се долавяше двойно по-силно, когато ги пригладих.
— Ти си великолепен юначага, Сирр, ти си несравним! — възкликнах възторжено. — Не само шахът те изпрати при нас, а един по-висш! Той е пожелал да бъдем спасени чрез теб!
Той потърка красивата си, изящна глава о рамото ми, пощипна няколко пъти с бърни косата ми и ме близна после по ръката. Качих се отново, за да не го излагам без движение на острия вятър. Седях, без да взема прехвърлената през седлото юзда и без да докосвам тялото под синпуша[28].
Той също стоеше неподвижен. Така се изчаквахме един друг — аз усмихнат, а той, за да ми се подчини. Но след като от моя страна така и не последва нищо, обърна отново глава към мен и даде да се чуе същото полуизцвилване както веднага след пристигането ни, само че не толкова късо, а по-дълго и в няколко интервала. Прозвуча почти така, сякаш ми бе държал една малка реч: „И какво ще правим сега? Аз си имах моята воля. Сега ме познаваш. Сега ти си отново господарят. Така че се раздвижи!“
Погалих го отново по шията, взех юздите и прилепих бедра. Той отметна доволно глава и пое напред. Прекосихме цялата равнина, спуснахме се по хълма и поехме към къщи по същия път, по който бяхме дошли. Асил се изправи да ни поздрави и си легна после отново. Свалих юздите и седлото и отидох да взема няколко ябълки и парцалите, с които ме беше снабдила Шакара. Сирр не беше изпотен, нямаше и следа от повишена топлина. Но въпреки това го изтрих грижливо, отнесох седлото и сбруята на мястото им и се качих горе в жилището си.
От равния покрив погледнах още веднъж надолу. Сирр също си беше легнал — плътно до Асил. Бяха доближили глави. Тогава чух под себе си шум, от балкона на Устад. Той беше седял там. Сега стана и влезе вътре. Това бе любовта към мен. Добрякът!