Карл Май
Вкаменената молитва (6)

2. Вкаменената молитва

Останалата част от деня бе посветена само на сън и събиране на нови сили. Вечерта ядохме в аркадата. Бях научил, че след състезанието ще има осветление по всички възвишения. Вече бяха изготвени множество факли. Сред тях имаше много дълги и дебели, от палмови влакна, които горят в продължение на няколко часа и много трудно угасват. Тайно си доставих от Шакара половин дузина от тях и след храна ги взех горе със себе си. Шакара бе привлечена в тайната, понеже имах нужда от някого, който да държи отворена портата за мен и Кара. Начинанието ми не беше безопасно. Ето защо споделих с нея, че имам намерение да проникна от езерото в тайния канал, и й наредих да ни чака най-много три часа. В случай че не сме се върнали, незабавно да изпрати помощ.

След десет часа, когато хората бяха отишли да почиват, се отправих към двора. Кара чакаше в готовност. Шакара беше при него. Повторих й как си представях нейната евентуална намеса. Той взе донесените факли и тръгнахме. В дуара нямаше светлина. Хората и тук вече спяха. Намерихме лодката на пристана. Беше само вързана. Двете гребла висяха в ключовете. Качихме се и заплавахме към мястото, което бях изследвал. Не беше трудно да открия зад гъсталака отвора в зида. Нагласихме лодката под прав ъгъл и дадохме отзад няколко мощни гребни удара. Проникна до половината. Прибрахме вътре греблата, наведохме се и пропълзяхме под разделената сега плетеница от ластари до върха на лодката. Звездното небе изчезна. Намирахме се в гъст мрак. Взехме греблата и заопипвахме с тях надясно и ляво от лодката. Натъкнахме се на твърди стени и се отблъснахме от тях, докато и задната част на плавателния съд премина през шубрака. След това извадих от джоба шибхата^[1], за да запаля една от факлите. При нейната светлина видях точно на носа на лодката един отвор, в който я втикнах. По-късно научих, че бил пробит тъкмо за тази цел. Джамикуните обичаха да гребат вечер из езерото при нур-и-саратин^[2].

В началото беше много тесен. Но след известно разстояние стените отстъпиха двойно по-далеч, а и височината се увеличи в същото отношение. Стените и таванът се състояха от често споменаваните вече исполински квадри. Сега се придвижвахме с греблата вместо с ръце. Каналът вървеше все направо. Водата беше дълбока и черна, но същевременно прозрачна като кристал. Отражението на спокойно горящата факла поглеждаше към нас като от бездънна дълбочина.

Проявих предпазливостта да следя дължината на канала, естествено само приблизително, на око. Броят на квадрите ми даваше отправна точка. Четиридесет, шестдесет, осемдесет метра! Изразходването на толкова много материал не можеше да има само целта за едно просто втичане или оттичане на езерото или планинските води. Трябваше да има и други причини този приток и отток да не става горе наяве, а тук долу на скрито. Като се върнах мислено в далечното време, когато са възникнали тези строежи, то от разкъсвания едва на няколко лодкови дължини от факлата мрак ми се натрапи въпросът дали тази вода е била третирана като животворен елемент, или като мълчалив, мрачен помощник на смъртта.

Бяхме навлезли вече над осемдесет метра. Трябваше да се намираме приблизително под мястото, където отвън върху здравата скална основа започваше циклопският зид. Квадрите свършиха. Каналът стана още по-широк и висок, така че можехме удобно да простираме и въртим греблата. Стените вече се състояха от мъчително пробитата скала на хълма. Таванът беше засводен.

След това стигнахме до един страничен канал, който водеше надясно, и завихме в него. Беше широк и висок точно колкото основния, но къс. При създаването му хората си бяха дали по-малко труд. Дясната страна беше естествена скала, а лявата — зид, издигнат от исполински блокове, но не гладко издялани. И от двете страни имаше стърчащи ъгли, ръбове и върхове, които не бяха сметнали за нужно да отстранят. Там, където страничният канал свършваше, таванът из един път се губеше. Видяхме едно тъмно отверстие, чиято височина не можеше да се прецени, понеже светлината не бе достатъчна.

— Какво може да има горе, ефенди? — попита Кара. — Аз размишлявах къде ли се намираме. При всички случаи под руините, но на кое място?

— И аз тъкмо пресмятах наум — отговорих. — Утре в руините ще направя някои замервания и ще знам точно. По обратния път ще преброя по-точно камъните, които са с еднаква дължина и височина. Сега преценявам приблизително, че точно над нас лежи най-долният древен строеж, в чийто преден зид има малки отверстия, представляващи вероятно прозорци. Заключавам това и от обстоятелството, че тази постройка се издига върху същата порода скала, от която се състои дясната страна на канала. Камъните от лявата преброих. Ще си го отбележа.

Извадих бележника от джоба, за да запиша данните. Тогава Кара каза, посочвайки нагоре:

— На един скален издатък нещо виси. Сякаш някой се е сгромолил оттам горе, където нищо не можем да видим, а от дрехата му се е откъснал парцал и е останал там.

Погледнах нагоре. Така беше. Висящият парцал се бе пропил с варовик и не беше изгнил.

— Дострашава ме, ефенди! — продължи Кара. — Ако онази черна дупка в тавана можеше да разкаже колко народ е изгнил в тъмната, леденостудена вода… Да се връщаме! Побиват ме мразовити тръпки!

Заловихме се за греблата и се върнахме в главния канал, който отвеждаше на късо разстояние по-нататък и излизаше после на голям подземен воден басейн. Намирахме се при южния му край. Потонът беше толкова висок, че при слабата светлина не можехме да го видим. Вляво естествената скална стена на басейна чезнеше в дълбоката тъма. Вдясно неподвижната и вероятно непрекъсната повърхност на водата лежеше в заплашителен мрак. Въздухът беше по-влажен, почти мокрещ, и с мирис на плесен. Тук сякаш се бяха извършвали гнилостни процеси, отдавна отминали, наистина, но без неприятния лъх от разлагането да се е уталожил напълно. Не се дишаше добре, но се издържаше. А факлата гореше доста ярко. Трябваше да има някакво място, което свързваше злокобното помещение с външната атмосфера.

— Тук се носи смрад на стари, влажни гробове — каза Кара, като се потърси. — Сега ми е по-мразовито отколкото одеве. Имам чувството, сякаш във водата под нас лежат само трупове! Какво ще правим сега, ефенди?

— Ще изследваме този воден басейн.

— Мислиш ли, че ще успеем да намерим пътя за връщане?

— Да.

— Но все пак беше кахърен! Показа го с нареждането, което даде на Шакара.

— Имах предвид нещастие от лош, задушаващ въздух. Но ние можем да дишаме, а тази естествена пещера навярно не е толкова голяма, че човек въпреки цялото си внимание да се заблуди. Ако действаме предпазливо, нищо няма да може да ни се случи. Да се придържаме на първо време към периферията на езерото! Тук вляво то свършва. Ако го следваме надясно по края, докато се върнем на сегашното място, ще сме се запознали с измерението му и ще знаем какво още ни предлага. Хайде!

Отклонихме се от канала надясно и заплавахме покрай свръхздравия наглед зид, от другата страна на който се намираше съседният канал. Броях квадрите му. Тук той беше малко по-дълъг отколкото отвъд и ограждаше втори страничен канал, чиято друга страна представляваше не компактна стена, а естествени подпорни стълбове. Височината беше толкова голяма, че дори когато запалих втора факла, видяхме тавана твърде неясно. Той и тук не достигаше до края на канала. Тук също зееше горе един отвор с кой знае какво предназначение. Докато гледах изучаващо нагоре, Кара изрази мнение:

— Вероятно и тук са бутали надолу към смъртта онези хора, които е трябвало да изчезнат! Вярно, няма категорични белези, но… Аллах в’ Аллах! Погледни натам! Какво лежи върху камъка?

Посочи към последния от споменатите стълбове. Той излизаше от водата с диаметър най-малко шест метра, но веднага изтъняваше по такъв начин, че диаметърът му възлизаше нагоре на едва ли и два метра. Ето как възникваше една равна площадка с четири метра ширина и върху нея лежеше онова, което накара Кара да придаде такъв уплашен край на своето изречение. Приближихме лодката и видяхме, че въпросният предмет беше човешки скелет — превит, коленете придърпали към тялото, едната ръка отворена, сякаш молеше помощ, другата свита в юмрук, протегната в проклинаща закана.

— Това е един от нещастниците, за които говорих! — извика Кара. — Той е можел да плува и се е държал над водата, докато се натъкнал в мрака случайно на стълба. Напипал равното място и изпълзял горе. Там после окаяно чезнел, умирал от глад, гаснел. Как ли се е молел, проклинал, кряскал, хленчел в този ужасен, мокър, безмилостен подземен свят! Хълцал, стенал, ревял, крещял в най-ужасни мъки и смъртен страх, докато одрезгавял по такъв начин, че можел вече само вътрешно да проклина, и с последното проклятие отишъл при Аллах, който така и не се вслушал в неговите молби!

Не казах нищо. Изследването на скелета за мен бе по-важно от всякакви други разсъждения. Беше влажен, но твърд като камък, пропит и изцяло покрит с варовик. На зрял мъж, в най-силните години. Високо, широко чело. В живота навярно красив, умен мислител. Първата мисъл в неговия живот — благословия за майката, последната — проклятие за своето рождение! Колко ли дълго лежеше на това място вкамененият скелет? Столетия? Хилядолетия? Към кой народ, кое съсловие, към коя религия са принадлежали чудовищните злодеи, запокитили го в подобна смърт? Предполагах, че точно над нас се намира строежът с двата изпъкнали релефа. Значи езичници!

— Да се махаме оттук! — казах. — Преднамерено се облякох топло, защото си казах, че тук ще бъде студено. Но мисля, че и на мен започна да ми става мразовито!

Басейнът завиваше оттук наляво, за да образува трети и после четвърти страничен канал. И странно! Тези канали лежаха, първо, по мое предположение, точно под третия и четвъртия етаж на руините. И, второ, всеки свършваше с подобно отверстие в потона, както бе случаят при първите два. Каква цел преследваше тази зловеща връзка на слънчевия горен свят с тъмния подземен басейн? Та вода горе е имало винаги и за всякакви нужди! Или причините са били също така мрачни и неумолими като леденостудените води, по които се носеше сега нашата лодка?

Когато поискахме сега да обърнем и потопихме по-дълбоко греблата, водата се раздвижи по-силно отколкото преди това. Вълнението умножи в дълбочина отраженията от факелните пламъци. Пречупването на светлината породи едно привидно приближаване на всичко, намиращо се там долу, и ето как пред очите ни се надигна множество човешки фигури, които сякаш се движеха и застрашително плуваха към нас. Кара нададе пронизителен вик на ужас, а и на мен гледката въздейства така, че за малко да изтърва греблото.

— Трупове, намираме се само над трупове! — произнесе с труд младият хаддедихн. — Ефенди, живи ли сме още, или сме умрели и трябва самите да се намираме там долу?

— Овладей се. Кара! — окуражих го аз. — Ние сме живи, а и под нас не се намира смъртта, а нещо съвсем друго. Онова, което престъплението на по-раншните времена е опитвало да скрие и унищожи, тежката варовита вода е превръщала в камък, за да узнаят идните поколения какво е можел да очаква истинският човек от онзи, който само изтъква на показ своята човечност. Това, което видя сега, беше варовик, гипс, разтворен бял рухам. Представи си, че това са само мраморни статуи, скрити тук дълбоко, за да не попаднат в погрешни ръце! Да гребем спокойно нататък!

— Да. Но запали още една факла, за да стане по-светло около нас! Имам усещането, сякаш смъртта ни зяпа отвред с хиляди празни очни кухини, и това ме потиска!

Установи се, че си имаме работа не с един, а с два водни басейна — преден, в който се намирахме, и заден, който сега оставихме без внимание, за да опознаем напълно първия. Предполагахме, че над нас има висок, сводест таван, но не можехме да го видим. Носеха го естествени подпорни стълбове — останки от скални стени, чийто междинен землист пълнеж водата бе размила и отнесла в езерото. Самите стени също бяха разтворени и разядени и това, което окачествих като „колони“, изглеждаше толкова разединено, нацепено и надупчено, сякаш всеки миг можеше да се срути. Всички тези трегери без изключение бяха направени сякаш от бели курабии, изтървани във водата и изсушени как да е, за да създадат поне малко от малко впечатление за здравина. В тези промити формации имаше места, при чийто вид имах чувството, че ги чувам шумно да пращят и пукат, готови аха-аха да се сринат. Като си представих чудовищната тежест на зидовете, издигащи се върху този крайно ненадежден свод, кожата ми настръхна, а във върховете на пръстите ми сякаш се забиха хиляди иглички. Кара, изглежда, имаше същото усещане, защото каза:

— Ако на някого му скимне да изстреля един пищов тук, ще е неспасяемо изгубен, защото целият хълм ще се сгромоли от това малко сътресение и ще го погребе под себе си! Да се махаме час по-скоро, ефенди! Кажи-речи ме хваща страх!

— Нека погледнем и задния басейн! — казах аз. — Предполагам че е по-малък от този, и следователно ще свършим бързо.

— Но само тихо, в името на Аллах, моля те! Виждам всичко около и над нас да се клати!

Че това чувство не го мамеше, по-късно щеше да си покаже от ясно по-ясно! Сега загребахме към задната част и отново се натъкнахме на човешка дейност. Имаше широк зид от могъщи недялани блокове, изграден върху компактна маса. Човек добиваше впечатлението, че задният басейн е трябвало да бъде напълно затворен и скрит. Защо? Само че скалата беше от варовик. Водата и тук бе проявила своето разтварящо и рушащо действие, така че бяха останали само най-твърдите части. И върху тези нищожни, леки останки лежеше цялата тежест на исполинския зид! Как ли не се бе срутило всичко досега! Тук не можеше да се търси и намери никаква опора. Тя трябва да беше някъде другаде, встрани или горе, и оказваше някакво нищожно съпротивление. Изгубеше ли се и то, катастрофата следваше да се очаква! Една гръмотевична буря, малко земно свличане или нещо подобно можеше да стане последната, макар и незначителна причина за отдавна подготвеното могъщо срутване. Изкоренено веднъж, и най-яркото и високо дърво рухва при най-малък натиск. Плъзнахме се под едно от местата, където зидът висеше във въздуха, и се озовахме в задния басейн. Той, както бях предположил, не беше голям колкото предния. Колони, изглежда, нямаше. Обиколихме го за кратко време. Представляваше полукръг, в чийто диаметър бе построен зидът. Дъгата се вдълбаваше в скала без процепи и високо горе като че се събираше под формата на ниша. Установявайки това, се сетих за преданието за „взидания Ходех“, което ми бе разказала Шакара. По някакъв непонятен начин скалата беше почти блестящо черна, като много добре полиран тъмен серпентин^[3].

Как се обясняваше това?

След като се бяхме запознали с периферията на този вътрешен басейн, решихме да го пресечем. Само след няколко удара на веслата се натъкнахме на издигащ се от водата исполински блок с точна правоъгълна форма. Беше влажен, хлъзгав, долу покрит с бял варовиков слой, но нагоре ставаше все по-сух и тъмен. Ръбовете му бяха праволинейни и остри, което говореше за човешка дейност. Горните линии се намираха в обсега на светлината. Те също бяха оформени като по конец или нивелир. Цялото творение имаше вида на могъщ цокъл или постамент. Изправих се и осветих нагоре, за да видя дали върху него не се намира нещо, отговарящо на тези толкова необикновени дименсии. И правилно! Изненадата ми бе сравнима с радостен уплах. Светлината падна върху нещо с удивително чиста, искряща белота, нещо с такава снежнобяла нежност и неопетненост, че не исках да повярвам на очите си. След всичко, което бяхме видели досега, това целомъдрие, невинно бяло, по чиято зърниста повърхнина припламваха милиони светлинки, се явяваше толкова свято, толкова непонятно, сякаш погледът ми се бе спрял върху нещо неземно, нещо съвършено, душевно!

— Виждаш ли нещо, ефенди? — попита Кара под мен.

— Да — отговорих, все още прехласнат.

— Какво?

— Нещо като от Дженнет^[4]! Зад себе си имаме Джехенната^[5], мястото на превърнатото в камък земно проклятие. Но тук проклятието сякаш е преобразено в молитва, а онова, което е било там, обгърнато във варовик в мъртвата вода, тук коленичи освободено в алабастрова молитва!

— Чувам те, но не те разбирам!

— Вярвам! Аз също не мога да разбера как се е озовало тук това, което сега виждам. Тук коленичи някой, за когото мога само да храня догадки. Един молещ се гигант! Осветявам само крака, които е превил пред Бога, пред Всемогъщия. Другото се губи нагоре в тъмата и ужаса. Ръцете призоваващо ли са издигнати към небето? Или ги е сключил в нямо смирение? Дръзко ли е вдигнал чело? Или е сведено то към земята? Погледът с упование ли е отправен към далнината? Или е свел покорно клепки? Но какво ли питам! Достатъчно е, че виждам тук молитва!

Свалих факлата, затъкнах я на мястото й и седнах. Имах усещането, че трябва да остана тук, докато настъпи някакво събитие, което ще отговори на тази „молитва на скришно“ според Матей, глава 6, строфа 6^[6]. Но взех решение много скоро да се върна и да осветя достатъчно мястото, за да се яви пред мен напълно и ясно цялата фигура. Надявах се, че не беше само торс. За днес делото ни бе изпълнено.

Напуснахме втория басейн, след като си бях взел някои бележки. С предния се заех още по-грижливо. А когато навлязохме отново в главния канал, измерих с едно въже, което намерихме в лодката, един от камъните с точност до сантиметър. И понеже всички квадри имаха еднаква дължина и височина, по-късно щеше да бъде лесно да изготвя една скица, с чиято помощ да установя точното разположение на подземните линии. Минахме през затварящия гъсталак по същия начин както на идване, а когато се озовахме отново под звездното небе и определихме времето, разбрахме, че престоят ни в долния свят е продължил повече от два часа. Естествено бяхме угасили факлите още преди да излезем на открито. Стигнахме на пристана и вързахме лодката. Кара взе факлите, аз въжето-мярка и поехме по пътя за къщи.

— Ефенди, ще повярваш ли, че съм радостен, дето имам отново твърда земя под нозете и небето над себе си? — попита той. — Тази страховита, потайна вода! Тези измамни колони! И този безмерен натиск отгоре, който уж държат, а пък е невъзможно да удържат! Почти треперех и имам чувството, че съм избегнал неизбежна и страшно коварна смърт!

Беше изразил собствените ми чувства. При мен се добавяше и обстоятелството, че бях изкарал тежко боледуване и следователно бях по-податлив от него за подобни въздействия. Всъщност бе крайно непредпазливо от моя страна да предприема още сега това изследване на земните недра, но времето и събитията напираха, и за щастие не бях се простудил или пострадал по някакъв начин физически. Напротив, това начинание сякаш беше повишило енергията на тялото и душата. Чувствах се по-скоро укрепнал отколкото уморен или напрегнат.

Шакара се зарадва като ни видя. Каза, че вече била започнала да се тревожи. Кара ме попита дали бива да й разкаже всичко. Отговорих, че това се разбира от само себе си, но пред всеки друг да си мълчи. После се качих в жилището си, запалих лампата и седнах при масата, за да изготвя веднага скицата на двата басейна. Впечатленията сега бяха още толкова свежи, че виждах всяка подробност с най-голяма яснота. А когато свърших, можех да бъда убеден, че не съм се заблудил и с един метър. На другия ден трябваше само да съгласувам проекцията с наклона на вътрешния терен.

Напълно разбираемо беше, че неизлечимо дълбоките впечатления, които бях донесъл вкъщи, ме занимаваха най-живо и когато си легнах да почивам. Сънят не искаше да дойде, а когато най-сетне се яви, ги понесе към вътрешността на онази душевна територия, която за нас лежи още в тайна и бива окачествявана със завоалираното име свят на сънищата.

Сънувах, и то с такава живост и яснота, сякаш не спях, а будувах. И по странен начин ми се присъни, че аз не бях аз, а Устад. Бях напълно идентичен с него и познавах всяка изтекла минута от неговия живот и всяка дума, която беше написал. И това не се заличи, а остана и след съня. Съдържанието му бе следното: Дойдох като Устад в страната на джамикуните и видях издигнатите по хълма строежи. Разгледах ги външно и видяното породи у мен желание да се запозная подробно и с вътрешността. Попитах някой си там къде е входът. Той ме погледна със студени очи и заговори:

„Аз не съм джамики. Аз съм духът, който трябва да предвардва всеки приближаващ от изкушението да насочи дръзки крачки в този строеж. Който пристъпи в него, трябва навеки да се откаже от себе си, от тяло, дух и душа. Който не го стори, никога няма да го напусне — нито жив, нито мъртъв. Сенките няма да допуснат някой да ги издаде.“

„Сенките? — ухилих се аз. — Къде е химерният, импотентен силл, който би съумял да сплаши една реална личност?“

„Питай другояче! Питай така: «Къде е могъщата личност, която превръща в сянка, омагьосва или умъртвява всеки, пристъпил нейното тъмно царство?» Тя живее и владее в този исполински строеж. Ако искаш да влезеш, няма да те задържа. Моята задача е само да предупреждавам, не да принуждавам. Безбройни са тези, които не ме послушаха. Силните никога не видях да се връщат, а другите по друг начин станаха жертва на него, Магьосника. Те се връщаха, наистина, но само като негови Сенки, които се прокрадваха покрай мен, лишени от тяло и душа, за да пият подобно вампири човешка кръв.“

„И не се е намерил някой, който да му се противопостави?“

„Нито един!“

„Това не ме плаши. Тези приказки за магии са лъжа. Само който вярва в лъжата, попада в нейна власт. Аз ще постъпя като всички онези, които не са те послушали. Искам да вляза, да, сега толкова повече искам да вляза! Уреди ми да видя този могъщ заповедник, в чиято власт или тази на смъртта съм щял да попадна според твоите думи! Аз не вярвам нито в неговата мощ, нито в смъртта!“

„Не вярваш в смъртта? — попита, като ме погледна много особено. — Умееш ли да се молиш?“

„Да.“

„Правилно?“

„Надявам се.“

„Тогава влизай! Щом друго не искаш! Ти си първият, единствен, на когото ще дам едно указание. То гласи: Търси сам обратния път, не допускай някой да ти го показва!“

След тези думи махна зад себе си. Земята се отвори и аз видях едно стълбище.

„Благодаря ти! Мен няма да видиш като сянка!“ — рекох и започнах да слизам по стъпалата.

Ето как се озовах всъщност в онази прастара постройка, която бе издигната върху здравата скална основа. Денят се процеждаше през отворите като сипкава здрачевина. Пребродих вътрешността нагоре-надолу, но не видях нищо. Помещението беше съвършено празно. Явно е било ограбено напълно, както се прави тук и там примерно с теософските и философски доктрини. Там мислите биват отмъквани като мебелировка, изтупвани надлежно и наново полирани, наместени в ново жилище и преименувани! Южната част на постройката беше затрупана. Добре знаех защо. Оттук са били блъскани хората във водата.

По вътрешните стъпала се изкачих до втората постройка, която ми напомни за древен Иран, за Заратустра. Тя също беше празна, съвършено празна. Не се виждаше нито човек, нито някакво друго същество. Също и тук бе ограбено и отнесено всичко! Хората би трябвало все пак да почитат миналото като нещо свято! Не да го правят подвластно за собствени цели и да проклинат после времето, което го е създало! Южният край беше зазидан.

Отново поех по стъпала нагоре към двойния етаж с пропуканите плочи. Тук и там лежеше някой древен предмет, който хората не бяха сметнали ценен за грабеж. Имаше също и следи, навяващи заключението, че от време на време все още се отбиват хора, но сега бях сам. Наистина ли? Съвсем сам? Никой ли не ме наблюдаваше? Последното помещение на юг беше затрупано, но не до тавана. Там горе спокойно можеше да се скрие човек, а в рехавия куп отломъци видях следи, подсказващи, че тук наскоро са се качвали хора. Това бе съвсем безопасно за свикналия, но не и за незапознати с обстановката, търсещи тук евентуален изход. От другата страна спусъкът пропадаше стръмно към басейна. Докато стоях отдалеч и гледах тавана, горе се подаде леко една глава и се взря зорко в мен. Косата беше бяла като сняг, погледът остър като лезвието на кама. Човек с такива очи знае какво иска и не познава пощада. Той би имал даже куража да се скрие дебнещо досами провалата, стига да има надеждата, че после някой друг ще се срине в нея. Аз естествено си дадох вид, че не съм го видял, и се отправих към следващото стълбище, за да се кача на най-горния, многолик етаж.

Стълбите не водеха директно нагоре към него. Стигаха до една отворена врата, при която някаква тъмна нереалност ми се поклони дълбоко и заговори с приглушен кух глас:

„Ние знаем твоето желание и те очаквахме. Ти мислеше да отидеш веднага на горния строеж, но трябва първо да минеш през тези сводести помещения, върху които той е възникнал от камъни и тухли. Тук са отрупани всички съкровища, изнамерени от човека от самото Изначалие досега. Ние сме ги събрали, откъде, с каква цел, защо, ще чуеш едва когато бъдеш озарен от милостта на нашия господар. Той е готов да говори с теб. Дори е склонен да те приеме на своя служба. За да видиш колко богато умее да възнаграждава, преобилно да дарява, трябва да те преведа през тези помещения. Но се задължаваш да ми дадеш дума, че никога няма да издадеш това, което ще ти покажа. От други изисквам най-свята клетва, но за теб знам, че думата ти е достатъчна. Ще я дадеш ли?“

„Да“ — отговорих, макар нещо в мен да казваше: „Не му я давай и не го докосвай, в противен случай ще изпаднеш в негова власт!“

„Дай си тогава десницата!“

Сторих го. На пипане ръката му беше някак си безсмислена, студена като на мъртвец, пихтиесто сладка и по змийски хлъзгава! С моето докосване той сякаш започна да получава живот и енергия.

„Хайде, следвай ме! — подкани ме с внезапно променен, заповеден тон. — И не говори с никого освен само с мен! Защото чрез ръката, която ми даде като клетва, ти стана в името на Бога моя собственост. Нямаш право да се обръщаш към други освен към мен, грижещия се за теб!“

Хвана ме по-здраво за ръката и от това още по-ясно почувствах, че ми отнемаше силата — тя преминаваше в него. Изправи дотолкова високо ниско приведената пред мен фигура, че два пъти ме надвиши, и продължи с крайно категоричен, властен маниер:

„Твоят дух е мой, моя е и душата ти и само тялото ти остава засега, докато реша как и къде ще ни служи. От моята ръка струи в теб най-върховното щастие, което може да има за хората — ти си напълно безволев и следователно освободен от всякаква вина и грях! Прави каквото ти казвам, добро или зло, занапред ти ще бъдеш свободен от отговорност, защото аз я поемам. Аз също се подчинявам само за да бъда свободен. Така прави всеки по йерархията нагоре до Върховния! По нареждане на моя господар аз ще възнаграждавам всяко твое дело, с което ще ни бъдеш полезен. И със същото пълномощие ти опрощавам всичко, което навреждаш на другите! Ето защо бъди спокоен каквото и да става! При нашата мощ загива всеки враг!“

След това тази явно съвсем произволно разтеглива фигура се сви до прежната си скромност и започна с мен обиколката из сводестите помещения, неизпускайки нито за миг ръката ми. Имах чувството, сякаш някаква невидима тръбичка ме свързваше през нея с тази сянка и й осигуряваше преливането на моята жизнена енергия. Нямаше да мине много и моят кураж щеше да премине отвъд, а заедно с него и съпротивителната ми сила. Един вампир от духовно естество! Един гъбест призрак с ненаситима порьозност! Можех ли да му оставя ръката си, докато видех всичко онова, което исках да видя? Нямаше ли тогава вече да бъда толкова безволев, че да не мога да я изтегля? Рискувах, понеже мислех, че добре се познавам! Който иска да разобличи вампири, трябва да поеме риска да ги остави да смучат, докато така се издуят, че да не могат да му избягат!

Помещенията, през които минахме, бяха далеч повече, отколкото бях считал за възможно. Дълги, ниски пространства със сводести тавани и тесни ниши в стените, в които тук и там горяха факли с тъмночервен пламък. Всичко ценно, намирало се някога в долните етажи, беше отрупано тук. При това най-прекрасни контрабандни стоки от всякакви страни, географски ширини и области на мисълта. Сетих се за нашата находка във вътрешността на Бирс Нимруд. Но онова, което бяхме видели там, беше просешка беднота в сравнение с това богатство! И там нямаше никакъв живот. А тук дейни демони се стрелкаха бързо и безшумно насам-натам сред тези съкровища. Стъпките им бяха недоловими, а и всичко, което вършеха, не предизвикваше ни най-малък шум. Лешоядовите погледи, които ми мятаха, издаваха колко горещо жадуват да се докопат до мен. Но когато някой приближеше да протегне ръка към мен, моят водач се издуваше до ръст на гигант и запокитваше слабака настрана. Това бе силата, която извличаше от мен. И понеже той имаше мен, а те нямаше от кого да черпят мощ, за тях бе героят на деня, комуто трябваше да се подчиняват.

Исках да знам какво вършеха всички те и от време на време спирах да погледам. Моят водач мислеше, че завинаги ме държи в ръката си, и съвсем открито ми казваше с какво се занимават. А тук се фалшифицираше, фалшифицираше и само се фалшифицираше! От външния свят бяха отмъкнали неподправеното, истинското, чистото, благородното и го бяха скрили тук. А тук биваше изработвана измама, привидност, фалшивост, преиначаване и всичко биваше отнасяно горе като порядъчна, добра стока! И тази работа се вършеше много непринудено. Както виждах, това бе един блестящ гешефт! Едно-единствено предателство да успееше да се измъкне на бял свят и цялата тази фалшификация щеше да е обречена на незабавен фалит! По тази причина и единственият избор: участие или смърт! За кое ли от двете щях да се реша, когато бъдех принуден?

При тази мисъл изтръгнах ръката си от сянката с толкова неочаквано, мощно дръпване, че тя из един път се смали. Но веднага след това се източи до исполинска големина и ми прогърмя:

„Какво ти скимна! Тази ръка ми принадлежи, защото ти си моя собственост! Давай я незабавно пак тук!“

Знаех, че сега ще започне битката между мен и него. Присъстващите силлан също се досетиха. Те се занатискаха към нас. Разблъсках ги, за да стигна до най-близката ниша. Грабнах горящата факла и се обърнах към тях. Какво се случи? Те изчезнаха. Спотаиха се зад отрупаните стоки. Те си бяха именно сенки, чието място при наличието на светлина бе зад съответните предмети. Само една остана. Само тя имаше кураж, по-точно моя кураж, попила го от мен със своята иреална хигроскопичност. Двамата стояхме един срещу друг високо изправени. Той ме гледаше с унищожителен поглед в очите, аз него също! Сега бе решаващият миг на истина срещу лъжа, личност срещу сянка, индивидуалност срещу нереалност, светлина срещу мрак!

Аз не казвах нито дума, той също. Аз не желаех, а той не можеше. Гледах го твърдо и неотклонно и не трепвах с мигла. Той се мъчеше да издържи погледа, но скоро бе принуден да сведе очи. Аз стоях безмълвен, твърд, неподвижен. Той започна да се олюлява, да трепери и накрая да трепка като пламъка на моята факла. После взе да става все по-малък и по-малък, да се снижава, докато легна на земята и пропълзя бавно край мен, за да мине отзад. И докато се тресеше и гърчеше страхливо, чувствах как се връща към мен откраднатата ми сила и енергия. Когато не притежаваше вече и следа от нея, лежеше зад мен в пълната си безпомощност. Тогава се обърнах към него с факела в десницата. Той избяга на лявата страна и опита да се изправи по нея. Като погледнах нататък, и той обърна лице. На никой истински честен човек не се е случвало подобен лъжец и измамник да дръзне да го гледа открито в очите. Такава смелост той притежава само когато е успял с кражба на чужд характер да си придаде вид, че и той е своего рода личност, а не нищо и никаква сянка!

Това бе победа в пълна тишина, без проява на гняв и без каквито и да било думи! И когато тази сянка бе надвита, започнах отново да обикалям сводестите помещения, за да се огледам по-добре и по-задълбочено. Бях сам. Нищо вече не се осмеляваше да приближи към мен. Където се появях със светлината, мигом се скриваше всяка сянка. Моята се мъкнеше постоянно, наистина, подире ми, но не смееше вече да се изправи.

При тази втора обиколка забелязах, ако не за свой ужас, то поне за своя изненада, че вратата за стълбището вече не беше налице. Знаех съвсем точно въпросното място. Предметите, които бях видял на влизане, си стояха все още там. Само на мястото на вратата сега имаше зид, здрав, дебел, непробиваем зид! Ето защо потърсих старателно втори изход, но не намерих друг, освен този в южната част на постройката. Той също водеше до внезапно пропадане в басейна. Не беше зазидан, нито затрупан, а представляваше дървена, незаключена и незарезена врата, която можеше да се отвори с лек натиск. Изглеждаше толкова безобидна, сякаш водеше към друга зала или помещение със засводен таван. Но горко на онзи, който повярваше на тази измама! Аз я отворих и осветих навън. Подът преставаше веднага след прага. Дълбока бездна зейваше към водата, а студеният, влажен въздух миришеше на гнилостен газ.

Затворих и се обърнах. Какво каза Предупредителя вън пред постройката? „Силните никога не видях да се връщат!“ Да, те са се съпротивлявали, наистина, но не са стигнали до мисълта да посегнат към някоя факла, за да пропъдят сенките. Търсейки изход, са били насочвани към тази врата и без нищо да подозират са се сгромолясвали долу.

Сетих се за калцинираните трупове, лежащи по дъното на басейна точно под тази врата. В този миг чух стъпки, идващи от другия край на засводеното помещение. Когато въпросният пристъпи в кръга на моята вече догаряща светлина, веднага го познах. Беше подслушвачът с бялата коса и острите като кама очи, който ме бе наблюдавал в предишния етаж от купището отломъци. Зад него се буташе толкова голяма и гъста тълпа от сенки, че поотделно изобщо не можеха да се различават, а образуваха всеобща компактна тъма. Стигнал в моя близост, той спря и ми викна:

„Какво търси Устад в моето царство? Най-големият враг, когото имам на тази земя! Дириш врата, през която да ми се измъкнеш! За теб, който искаш да ме унищожиш, такава няма!“

Пристъпи още няколко крачки към мен. Докато го правеше, ставаше все по-висок и по-висок. Сега ме надвишаваше с цяла глава и двойно в плещите. Гласът му звучеше твърд, силен, неочакващ съпротива. Гледах го спокойно в пронизващите очи, понеже се касаеше за втора, но по-различна битка, а който иска да победи, трябва да умее да остава спокоен.

„Беше ти казано, че искам да говоря с теб — продължи той. — Разрешение за аудиенция получаваш тук. Кажи сега за какво благоволение ме молиш!“

„Чух, че се намирам в Царството на Сенките — отговорих. — И два пъти по-ясна да е истината, сянката пак ще я обърне на лъжа! На мен и в най-дълбокия сън не ми е хрумвало дори една думица да разменя с теб. Чрез едно от своите нищожества обаче ти ми предаде, че си желаел да разговаряш с мен. Кой при това положение дава аудиенцията? Кой е просителят и кой позволителят? И благоволение? От теб? За мен? Ти си откачен! Но за мен ще бъде забавно да чуя какво иска глупостта. Така че говори!“

Заблуждавах ли се, или действително бе така? Неговата височина намаля, а също и ширината му. И гласът му не звучеше така плътно и повелително, когато отговори:

„Ама ти приказваш страшно гордо, Устад! Но аз бързо ще те накарам да се смириш. Не си първият и сигурно няма да бъдеш последният! Знам какво се е случило, когато си стъпил на хълма, царството на ненавиждащия слабостта Магьосник. Бил си предупреден. Казали са ти, че можеш да избираш само между сянка и смърт. Въпреки всичко ти дойде. Сега премина в моя власт. Избирай!“

„Да избирам? — попитах. — Кой ще посмее да ми постави избор, който не ми предлага нищо изгодно! Ако тук има някакъв избор, той гласи: Ти или аз! Нищо повече, естествено аз избирам себе си!“

Оня пристъпи отново крачка по-близо и попита с шипящ по змийски тон:

„Не искаш да бъдеш сянка? Сянка на мен, господарят и майсторът, на когото никой не се противопоставя?“

„Ами пробвай дали аз няма да се противопоставя!“

„В такъв случай ти остава само смъртта!“

„Това е една от най-големите ти лъжи! — ухилих се аз. — Със смърт си можел да плашиш само онези слабоумници, които не са разбирали, че тя е само една химера за тяхното поробване. Като са пожелавали да спасят тялото си, те са ставали жертва на духовно и душевно убийство. Я ми я покажи тази смърт, смехотворната сянка, която хвърля само животът на измамените, понеже е осветяван от фалшивата светлина на лъжата!“

„Ти вече я видя! — извика той. — Аз стоях отдалеч, когато отвори и зърна нейния студен лик. Ще посмееш ли още веднъж да го сториш?“

Разтворих рязко и широко вратата, посочих навън и казах:

„Върви напред да показваш къде се намира! Имаш ли смелостта? Няма да те оставя да ме чакаш!“

При тези думи у мен се породи едно решение. Откъде дойде? Не зная. Накъде водеше? През тази врата тук. Почувствах, че неговата дързост накара страните ми да се зачервят и очите да заблестят. И по същото време ме споходи в съня съзнанието, че аз съм си „аз“, а не Устад. Странно! В чертите на моя противник настъпи видима промяна. Гледаше ме с вторачен поглед — първо изненадано, после учудено, удивено и накрая дори слисано. Вопъл или ликуване бе това, което чух от неговите устни:

„Устад, Устад… какво става с теб?!… Твоето лице стана съвсем друго!… Ти вече не си Устад, не, не… не!… Но кой си тогава? Да не би чуждоземният ефенди, който живее сега във Високата къща, а преди време слезе в Бирс Нимруд, за да извади на показ неговата тайна?“

„Да, този — отговорих. — Но досега сънувах, че съм Устад.“

Той скочи тогава към мен, сграбчи ръката ми, разтърси ме и изкряска:

„Ти сънуваш, сънуваш и си друг! Какво ще се случи, какво да правя? Не зная, наистина не зная! Събуди се, събуди се! Веднага ще ти отворя портите на хълма! Ти няма да бъдеш сянка, няма и да умреш! Само побързай да се махнеш оттук! Аз самият искам да те пусна вън на открито, за да приеме сънят ти радостен край и тялото ти се събуди при твоето завръщане!“

Аз го избутах от мен, погледнах го спокойно във възбуденото лице и отвърнах:

„Това тяло почива в мир. Нека продължи да спи! Защо да не довърша това, което съм започнал? Оставам тук! Точно твоят страх ми показа, че аз съм този, който дава аудиенции тук! Сега искам от теб да изпълниш заканата си. Превърни ме в сянка или ме умъртви! Направи това, на което си способен!“

Фигурата му още повече се смали. Но той опита да придаде на гласа си прежната сила, като увери:

„Ако настояваш да го сторя, си изгубен, защото в моята власт е да направя и едното, и другото! Когато те последвах, наредих зад теб да угасят и скрият всички факли. В ръката си държиш единствената, а и тя е вече угарка с няколко минути живот. После няма да можеш да плашиш моите сенки. Те ще се стълпят около теб и ще ти отнемат волята и силата, превръщайки те в това, което не искаш да станеш — мой силл!“

„Кой може да ме принуди! Угасне ли светлината, вратата нали е отворена!“

„Но вън е и смъртта!“

„Твоето плашило! Само че мен тя не може да уплаши!“

Но какво стана? По лицето му сега премина радостно, озарено с духовна светлина удивление. И все пак се прокрадна и нотка на страх, когато ме подкани:

„Значи си решил да умреш, ефенди? В такъв случай те приканвам да се подготвиш. Ти стоиш пред своя последен миг и трябва да се отдадеш на молитвата. Сключи ръце и изричай каквото ти кажа!“

Прилепи своите и ме погледна, очаквайки да последвам примера му. Аз обаче заговорих:

„Смяташ, че ако искам да се помоля, ще имам нужда от теб? За мен молитвата има божествена натура и поради това истинското, неподправено молене е ако не най-великото, то поне най-трудното и свято от изкуствата. Тук обаче не видях нищо друго освен измама и фалш и по тази причина мисля, че ти мамиш дори и когато се молиш!“

Той сви юмруци като за битка и кресна:

„Умри тогава в греховете си и отпътувай за Пъкъла!“

Напрегна се и се изстреля с всичка сила към мен да ме събори долу, понеже стоях в непосредствена близост до вратата. Отскочих светкавично встрани. Мощта на скока го запрати вместо в мен, в отверстието на вратата. Изрева от ужас и посегна към двете страни да се задържи.

„Ти напред, за да мога да си сдържа думата! — викнах аз. — Няма да те карам да ме чакаш!“

Един удар с пестник и той излетя навън в бездънността. Факелът в другата ми ръка трепкаше в последни издихания. Запратих го подире му. Отдолу прозвуча крясък и после глух удар. Пред мен най-дълбокият мрак, зад мен сборището на всички сенки! Стъпих на прага. Една-единствена, едничка дума прозвуча молитвено в мен. Сетне се изстрелях, за да не се ударя в зида, с един дълъг скок в това, което ми бе окачествено като „смърт“.

С притиснати един към друг крака, събрани към тялото ръце и затворени очи се резнах в леденостудената вода, която поиска веднага да ме вкочани. Но тя имаше и друг ефект. Имах чувството, че съм се потопил в някаква вода на силата и живота, която стряскаше само в първия миг, но после въздействаше укрепващо. Скокът бе от такава височина, че стигнах почти дъното с калцираните трупове. После разперих ръце за познатия мах нагоре и излизайки на повърхността, се задържах с леки движения. Ослушах се.

Около мен всичко беше тихо, но на известно разстояние във водата се долавяше шум. Като че някой плуваше там и си поемаше страхливо дъх. Познавах добре мястото, на което се намирах, но посоката — засега още не. Бях скочил с лице на юг. Ако бях запазил това положение, зидът трябваше да бъде зад мен. Заплувах нататък и само след няколко удара се натъкнах на камък. Можеше да е и някой подпорен стълб. Опипах го. Зидът беше. Намираше се от дясната ми страна, следователно лежах върху водата към вътрешността на басейна.

Шумът се носеше оттам. Някой плискаше и пъшкаше. Магьосника ли беше? Спасил ли се беше? Познаваше ли обстановката? Знаеше ли нещо за канала? Ако ли не, беше изгубен, ако го зарежех. Заплувах нататък — тихо, тихо, за да не го подплаша преждевременно с подвикване. Ако ме чуеше, щеше да помисли, че го преследвам, а това можеше да го обърка, докато се намираше във водата. Същевременно отчитах всяко свое отблъсване и удар, за да знам винаги къде съм.

Когато по моя преценка бях минал под висящия във въздуха зид, чух тежко, шумно дишане, сякаш някой се напрягаше да се покачи на нещо. Беше при исполинския постамент. Сега вече не чувах нищо. После прозвуча полугласно, но много добре доловимо в това акустично помещение:

„Мъртъв ли е? Нищо не чувам! Господи, Боже мой, остави го жив! Съхрани го, първия, единствения, който се присмя на нашето «бостанско плашило»!“

Та това беше молитва! И то за мен! Не научена, а внушена! При това положение можех, бях длъжен да отговоря.

„Аз съм жив, защото смърт няма!“ — казах с обикновен тон, но думите така изтътнаха, все едно бях извикал с цялата сила на гласа си.

Звуковите вълни преминаха под висящия зид в предния басейн и от колона на колона започна да се предава в мрака:

„Няма смърт… няма смърт… няма смърт… няма смърт… смърт… смърт… смърт!“

„Ти ли си това, ефенди, ти?“ — попита той.

„Да.“

„Ела, спаси ме!“

„Веднага! Къде се намираш?“

„Там, където ти ме… ме… ме… не бива да ти казвам. Всичко трябва да стане от само себе си!“

„Кое?“

„Ела горе!“ — повтори той, без да обърне внимание на моето „Кое?“

Достигнах цокъла. Наяве ми се бе сторил съвсем неизкатерим, но сега, насън, успях доста лесно да се изхвърля горе. Той беше клекнал от едната страна на фигурата; аз седнах от другата.

„Не говори!“ — помоли.

„Защо?“ — попитах все пак.

„Почакай! Нещата ще дойдат от себе си. Ще ги видим!“

Замълчах.

Как ли стана, че не мръзнех, макар да се бях намирал в леденостудената вода и сега седях неподвижен върху също така студения камък? Може би само защото сънувах! Около нас владееше дълбока тишина и само отдалеч, в предния басейн, се чуваше тих, тих шепот, сякаш някакви мисли се въздигаха от водата и започваха да оживяват. И тази вода! И тегнещият върху нея гъст мрак! Как ли стояха при тях нещата? Говори се за топлина и студ. Колкото по-голям става студът, толкова по-ясно го чувства човек като топлина. Казва се „ушите ми горят“. Вероятно е подобно и със светлината и мрака? Може ли мракът да се сгъсти дотолкова, че да се получи ефект на светлина? Такъв изглеждаше случаят от мястото, където седяхме.

Това тук бе само в съвсем, съвсем малък мащаб. А как ли е било в Началото — разбира се, в безмерни величини — когато светлина е започнала да се отделя от мрака. Тя се спасила от своя плен, освободила от своята латентност, избавила от оковите на магията и заплавала най-напред като фосфоресценция върху тъмата — нещо като проблясъците върху водата. После се проточили фини нишки, станали по-ясни и образували бримки, в които засияли сякаш шлифовани перли. А на определена височина над тях разбухнали приказно нежни оранжеви облачета и в тях микроелектрически източници продължили да разпространяват светлина, докато въздухът се очистил от всякакъв мрак и възникнал слой, в който най-сетне, най-сетне можело да се види какво се движи в него.

И тъкмо този слой ни позволи след известно време да забележим, че в предния басейн се бяха породили кръгови вълни, които преминаха под висящия зид и се накъдриха леко при нашия постамент.

„Започва се!“ — прошепна Магьосника.

Прозвуча много тревожно аз го усетих как вътрешно потръпна. Последица от сгромолясването ли беше? Или имаше и други причини?

Споменатите вълни ставаха все по-чести и по-големи. Нещо плуваше насам. Кой или какво? Човек в никой случай! Животни ли имаше тук, големи животни? Защото според радиуса на кръговете не можеше да се касае за нещо малко! И ето го че дойде… под зида… череп… две ключици… две чезнещи във водата лопатки… костите на две ръце, размахани за плуване… Познах го. Беше скелетът от каменната колона при втория страничен канал. Той доплува до постамента, спря, погледна нагоре и каза:

„Не един… а двама?! Клети, клети хора! Спасихте тялото, както аз някога моето… върху камък, който не знае милосърдие…! Но само за кратко, докато изнемогнете и се стопите с проклятия, превръщайки се в скелет както аз!“

„Ти кой си?“ — попитах.

„Аз съм първото проклятие, което прокънтя тук. А ти?“

„Аз съм, може би, може би първата благословия.“

Скелетът удари по водата с костеливите ръце, изплувайки чак до прешлените на кръста, и извика:

„Правилно ли те разбрах? Ти не искаш да проклинаш, а да благославяш, благославяш?“

Гласът му прокънтя към предния басейн.

„Благославяш… благославяш… благославяш… благославяш!“ — отекна от колона на колона като заповед към мъртвите да се събудят.

„Това ще ги разбуди — каза той, — всички, всички, всички. Защото такава дума тук никога не е прозвучавала!“

И те заприиждаха, много, много, много! Нечуто, напълно нечуто! Глава до глава се събираха зад него! Глава до глава се измъкваше множеството под надвисналия зид навън в невидимостта. Как ме покърти това! Така вероятно ще се почувства последният човек, когато се издигне чукът, за да оповести часа на Съда. Благословия или проклятие? Беше тихо, тихо. Никой не помръдваше вече глава, никой не раздвижваше водата. Само Магьосника трепереше тук горе при мен, понеже всички, всички празни очни кухини се бяха вперили в нас. А Скелета заговори:

„Днес е първият ден на новия месец, денят, в който сме се събудили от нашия сън, за да изпълним някогашното си решение. Денят по делото на нашето отмъщение!“

Той придаде на последната дума такъв акцент, че екотът в предния басейн доби въздействието на прибой. „Отмъщение… отмъщение… отмъщение… отмъщение!“, повтори там ревящо ехото. Последва шумно скърцане, пукане, хрущене, сякаш скалата се разпукваше, а сетне се разнесе онзи проточен, съскащ звук, който предупреждава за образуването на пукнатина в леда.

„Чухте ли колко мощно разтърсва само думата колоните? — попита ни той. — А как ли ще се раздрусат при нашата сила! Хилядолетия наред ние ги подкопавахме, прогризвахме тяхната здравина, и рушахме равновесието им, докато го намалихме дотолкова, че може да изчезне веднага щом поискаме! Това е половината от нашето дело — разрушение!“

„Разрушение… разрушение… разрушение… разрушение!“ — прогърмя вън отгласът и отново се разнесе опасното скрибуцане по ронещата се скала на потона. А че действително се ронеше, разбрахме от цопванията на отломките във водата. Скелетът се заслуша в тези шумове, докато престанаха да се чуват, и продължи:

„Но ние рушим, за да създаваме. Унищожим ли цялата измама там вън, ще докараме на показ в тези помещения истината. Потъне ли разтрошена там в смъртта скалата, тук ще й дадем форма и живот. И в същия ден, когато там отвъд всичко се сгромоляса, чудото отново ще се роди, камъните ще закрещят, че хората не искат да се вслушат в Бога! Вие не знаете при кого сте потърсили своето спасение. Проклятието е това, при чиито нозе сте клекнали! Проклятието, проклятието! То толкова често е прозвучавало тук, че трябва да се е превърнало в душа на камъка! А ние подривахме със сълзите си този камък. Взехме го с ноктите си. От кръвта на разбитите получавахме тъмната окраска на фона. Скоро делото ще бъде довършено. Само още две лунни денонощия, днешното и още едно, и фалшивата благословия ще потъне в нощта, а на бял свят ще излезе нашето проклятие, истината! Липсват ни само още словата за неговия цокъл, редовете, които трябва да бъдат казани там горе. Ние самите няма да можем да ги кажем, защото заедно с другото ще бъдем одобрени. И тези редове изисквам от вас.“

„От нас? Защо?“

„Така беше решено. Последният, който дойде преди завършването, трябва да даде последното за делото. Това е текстът. Кой от двама ви е този?“

„Моят спътник тръгна напред, аз го последвах.“

„Тъй, значи ти! Каквото наумиш, това ще бъде изписано на цокъла. Но най-много четири реда, не повече!“

„А ако не ви хареса решението ми?“

„Трябва да ни хареса и ще бъде прието.“

„Трябва?“

„Да, трябва! Но имай предвид едно. Думата на тази скулптура е проклятието, надписът ще й придаде духа. Дадеш ли му дух, който смущава душата, творението ще се превърне в скулптура на безумието и ние ще бъдем принудени да започнем отново. Чу ли? И разбра ли?“

„Да.“

„В такъв случай говори сега ти!“

Охотно се отзовах на поканата. Станах, облегнах се на статуята на Молителя, за да не се плъзна долу, и заговорих:

„Днес е първият ден на новата луна, денят, в който тя излиза от сянката на земята, за да й свети отново. И този ден, както се надявам, ще върне и на вас онова, което сянката на земята ви е отнемала — златната светлина на слънцето!“

Говорех също като него високо и затова последната ми дума също се понесе навън към прогнилите колони, предизвиквайки съвсем същия ефект, само че камъните цопваха някак си щастливо и падането продължи много, много по-дълго. А след това вместо свистящото скрибуцане по свода премина глухо громолене, както далечният гръмотевичен тътен на хоризонта осведомява за приближаването на силна буря.

„Чухте ли? — попитах надолу. — Щом само словото ми въздейства по-силно, колко ли повече пък ще ви превъзхожда силата! Вие самите признахте, че вашите думи ще ви одобрят заедно с другото. Повярвате ли на моите, те ще ви изведат вън при слънцето и златната дневна светлина!“

„При слънцето? На дневна светлина? — попита Скелета. — Ние никога, никога вече няма да ги видим! Също и ти! Навеки!“

Изговори го придихателно и усъмнено на себе си.

„Навеки… навеки!“ — премина като въздишка от глава на глава.

„Какво чувам? Та вие вече ми давате светлина! — продължих. — Сега аз толкова повече мога да ви донеса! Само съмнението ви е тласкало към отмъщение. Този факт лежи в слънчева светлина пред очите ми! Безнадеждността ви е накарала да се обърнете към проклятието! Ти ни нарече «клети, клети хора», а аз ви казвам: «Клети, клети духове!» Вие сте дошли на тази планина да спорите със сенки. Наричали сте заблуда онова, което сте искали да унищожите. Много по-голяма заблуда обаче е, дето сте смятали за възможно на земята да може да има лъчение без сенки и истина без измама! Вие би трябвало да умъртвите всички същества и да угасите всяка светлина във Всемира, а с това само бихте постигнали този всемир да потъне в мрак. Тогава действително няма да има вече сенки, на тяхно място ще е настъпила една-единствена — вечната! И не само заблуда, не, безумие е било и си остава и до този миг, че проклинате привиденията вместо собствената си глупост! Кой всъщност ви принуди да прекрачите към гърловината на провалата, където всеки човешки дух губи твърдата опора?“

„Нима имаше друг път на открито? — попита той. — Входът беше изчезнал!“

„Аз също не го видях. Но знаех, че ще ми бъде показан при молитва, към която ме насочи Предупредителя. Не говори ли той и с вас за тези неща?“

„Каза ни, но ние не се помолихме.“

„Защо?“

„Молитвата за такива извисени духове ли е, каквито бяхме ние?“

„За такива извисени духове! Аха, ето каква била работата! Извинете ме! Простете, че аз, жалкият дребен човечец се одързостявам да говоря с вас, дето сте толкова извисени, че дори с Бога, Всевишния, вече не говорите! Колко велики и достолепни ви виждам да лежите тук в талазите на своята дивотия! Дошли сте възголемени при планината, минали сте с гордо издигнати глави през сенките и със самовлюбено дръзновение сте вдигнали крак да прекрачите и през последната врата. И какво сторихте след сгромолясването в тази духовна тъма? Били сте насочени от Предупредителя към молитвата. Тя веднага е щяла да ви донесе светлина. Помолихте ли се? Не, проклинали сте, проклинали! И кого сте проклинали? Да не би собственото безумие, което ви сгромоли? Не, а тези, които е трябвало да се бранят, понеже не сте им позволили да останат това, което са били — клети сенки! Има ли един сред вас, който да мисли, че би могъл да се защити пред мен?“

Известно време остана тихо, после Скелета каза:

„Ти ни упрекваш, че не сме се молили, за да се отвори отново входът за нас. Кажи, ти помоли ли се всъщност?“

„Не.“

„Щом и ти не си го извършил, нямаш право да ни обвиняваш!“

„Не че не съм го извършил, а само не стигнах дотам. Мен изобщо ме доведоха съвсем различни причини от вашите при тези застрашителни зидове. Аз дойдох не да погубвам, а да спасявам! Добре помислих и за края и не бях дотолкова побъркан да сметна бездънността за здрава основа. Добре и спокойно обмислих всичко онова, което бях видял, проучил и хладнокръвно премерил. И тъкмо бях приключил, се появи Магьосника и…“

„Ти се изплаши и скочи долу при нас!“ — вметна бързо Скелета.

„Не. Останах на мястото си, оставих го съвсем да приближи и говорих с него.“

„Останал си… на мястото? Говорил… говорил си с него? Това не посмя нито един от нас! Нима не знаеше, че този Магьосник е безумието? Върху когото падне неговият страшен поглед, се побърква… начаса се побърква! Всички, всички ние кълняхме, когато той се появи отдалеч, и ужасът ни тласна тук надолу. А ти си останал! Даже си говорил с него! Човече, такава дързост още никой не е виждал!“

„В такъв случай повтарям, клети, клети духове! Къде ви остава възвисеността, щом всяка глупост я срива в безумието!“

„Но ти също пристигна тук!“

„Така е, дойдох. Но не от страх! Скочих по свободна воля, без всякаква принуда, за да види, че не се страхувам нито от него, нито от смъртта.“

„Сам… сам… сам скочил!“ — възкликна Скелета и водата се накъдри от потръпването му.

„Сам… сам… сам скочил!“ — зазвуча от глава на глава към предното сводесто помещение.

„Той не се страхува от смъртта!“ — каза Скелета.

„Не се страхува от смъртта… не се страхува от смъртта… не се страхува от смъртта!“ — разнесе се по-нататък и по-нататък зад него.

„Чакай, чакай, чакай! Ние скоро ще се върнем!“

Тези думи се отнасяха за мен. После целият „пасаж“ се раздвижи с неочаквана бързина, изчезвайки от задния басейн. А в предния се започна някакво шепнене, шушнене, мотолевене и жужене като от хиляди разговарящи, но не на повърхността на водата, а някъде там на дълбокото дъно. След известно време се върнаха точно както първоначално бяха дошли. Скелета зае старото си положение срещу цокъла и заговори:

„Днес е първият ден на новата луна, денят, в който тя излиза от тъмната сянка на земята, за да й свети отново. И този ден, както се надявам, ще върне и на нас онова, което земята ни е отнемала — златната светлина на слънцето! Чуваш, че вече говоря с твоите думи. Може да стане така, че и според тях да действаме. Знаеш ли преданието на омагьосаната молитва?“

„Не“ — отговорих.

„Не! Значи толкова повече можем да ти се доверим! Един от последните, дошли тук, и сгромолили се също като нас по собствена вина, бил преди туй в страната, където от неизброими години живеел в дълбока пещера един необикновен дух. По тази причина го наричали Рух-и-кулян. Като слизал понякога при хората, той се явявал в женски образ с бели, дълги до земята коси и носел името Марах Дуримех. Нашият съневолник я срещнал в малка бедняшка колиба и говорил с нея за голямата човешка мъка. Но нейната реч му била непонятна. Казаното от нея му звучало толкова объркано, толкова фалшиво, че много скоро се отдалечил ядосано, напълно убеден, че е разговарял с една стара, побъркана жена. Но когато на следващия ден узнал, че му било отредено рядкото щастие да види Рух-и-кулян, всяка дума му се явила в друга светлина. Започнал да размишлява и колкото повече мислел и повтарял казаното от нея, толкова повече се утвърждавало у него разбирането, че заблуденият е той, не тя. Тя му била разказала за из път преданието за омагьосаната молитва. Но той, който се смятал за умен и мъдър, го отхвърлил като смехотворна приказка. Едва тук, в най-дълбоката земна мъка, това предание се възкресило отново в него. И когато се заехме навремето тук със статуята, той ни разправи за онази друга скулптура и за старицата Марах Дуримех. Това бе за нас първият лунен ден, след което отидохме да спим с тайни надежди. Онова, което бяхме считали за съвсем немислимо, беше според това предание възможно! Но трудно, безкрайно трудно, защото бе свързано не с едно, а с толкова много условия, че един човек, кажи-речи, не можеше ги изпълни. Защото, отбележи си добре, за един човек бе предписано, един-единствен, който да свърши всичко! И той трябваше да действа, без да си има и най-малка представа за цялата работа. Точно като теб!“

Колко странно! Та това звучеше като приказка!

„Нима аз вече съм сторил нещо, предписано в преданието?“ — попитах.

„Ти не си дошъл да унищожиш Сенките. Твърдо си устоял на Магьосника. Имаш пълна вяра на молитвата. Нямаш страх от смъртта. Скочил си със свободна преднамереност в дълбината. Останалото трябва да остане премълчано, защото нали трябва да действаш без знание. А сега ни кажи още нещо, нещо, от което всички треперим тревожно, независимо дали е «да» или «не»! Кой събори другия, дето още дума не е изрекъл?“

„Аз. Искаше да ме изблъска навън в мрака. Избегнах го и му нанесох един удар, от който полетя надолу към вас.“

„И после?“

„После метнах подире му остатъка от факлата и го последвах.“

„Защо, защо, защо го последва?“ — попита онзи бързо и настойчиво.

„Евентуално да го спася.“

„Да го спасиш! Него… него… него!“

Изхвърли кокалестата си ръка нагоре в знак на удивление и попита, почти изкрясквайки:

„Но кой всъщност е той? Кажи, кой, кой, кой!“

„Кой, кой, кой!“ — извика всяка глава.

„Кой… кой… кой… кой!“ — отекна навън с такава сила, че всички колони прокънтяха.

„Магьосника!“ — отговорих.

„Магьосника! — повтори Скелета и със снижен глас прибави: — Значи наистина той, той, той!“

„Той… той… той… той…“ — прозвуча тук в басейна. Отвън обаче беше тихо, зловещо тихо.

Сега Скелета се извъртя към главите. Зашепна си нещо неразбираемо с тях. После се обърна отново към мен и каза:

„Знам, че трябваше още много да ни приказваш, за да ни убедиш какво сме били и как хилядолетия сме служили само на нашите заблуди и химери. И вероятно никога нямаше да успееш. Но преданието на Марах Дуримех вече ни бе показало онова, което преди туй не виждахме. Сега ще ти призная, ти победи, победи още преди да си стигнал до края! Да ти го докажа ли?“

„Не. Доказателството ми е известно.“

„Човеко! Ти си злокобен!“

„Вярвам! На «възвисените духове» винаги се свива сърцето, когато някой човек макар и само веднъж се осмели да мисли, и когато не могат да стигнат до никаква идея, добродушно го питат за съвет! Вашето доказателство е Магьосника. Ако беше попаднал по друг начин при вас, щяхте вместо духове да сте дяволи. А така той стои под човешка закрила и затова сам бива приет тук при скулптурата на раншното проклятие!“

„Говориш така остро, както гледат неговите очи. Улучваш толкова дълбоко, както искахме ние него да улучим. Заслужаваме си го. Прости ни вината!“

„Прости ни вината… прости ни вината!“ — прозвуча от глава на глава навън в предния басейн.

Обладан от голяма, голяма радост, аз се наведох максимално напред и заговорих:

„Какво чух? Та това беше моята молитва! Душата приближава, душата на вашата статуя. Проклятието никога, никога не може да бъде душа. А ако камъкът трябва да говори вместо Бога, който може само да благославя, то му дайте ръце, които благославят!“

„А ти, ти му дай думите за цокъла!“

„Кога?“

„Сега, веднага!“

„Слушайте тогава!“

Те се сгъстиха и приближиха. По този начин възникна място за много от онези, които бяха отвън. Те влязоха. Изрекох, не гръмко, а бавно и доловимо:

„Благословен е онзи, който търсеше истината и при нозете нейни също заблудата намери. Затова го слагам, милостиви Господи, в ръката Твоя, макар досега да го обсипвах с клетви люти!“

След тези думи долу във водата се породи такава дълбока тишина, че чух свободната, блажена въздишка, която се донесе откъм мястото на Магьосника, а после и тихо, тихо повтаряните слова:

„Милостиви Господи… в ръката твоя…! Заблудата… значи мен… мен… мен! Сега само още едно, още едно!“

Тогава Скелета се раздвижи и прохлипа:

„Той не проклина заблудата и измамата! Но не ги и благославя, а ги слага в Божията ръка! Така, точно така иска и преданието! Тези думи трябва непременно да бъдат издълбани, непременно! Имаме време, още два лунни дни, да придадем на пестника, на статуята, издигнат за отмъщение, форма на опрощаваща десница. Така тя ще има душата, която искаш да й дадеш!“

Магьосника стана от мястото си, хвана се здраво за алабастъра и понечи да заговори. Но аз го изпреварих и попитах надолу:

„Значи се отказвате да мислите за отмъщение и проклятие?“

„Да“ — отговори Скелета и „да, да… да!“, прозвуча в хор.

„При това положение трябва да кажа последната си дума.“

Извих се настрани, посегнах към ръката на Магьосника и заговорих:

„Тук държа този, когото необмислено сте проклинали. За онова, което е сторил на други, не мога да го съдя. А заплахите му срещу мен прощавам на драго сърце, защото искам да го изведа от неговата тъма навън при светлината! Нека бъде освободен от вината и също от… вас!“

„Това, това беше, това! — чух го тихо да промълвява. — Но как ли ще постъпят сега тези, тези там долу?!“

Скелета се придвижи отново напред и отправи думите си не към нас, а към своите другари по заблуда:

„Ние също му прощаваме онова, което ни стори. Нека бъде освободен от своята вина и също от нас!“

„Нека бъде освободен от своята вина и също от… нас!“ — извикаха всички, всички глави. Нито един-единствен не премълча.

„Освободен… освободен… освободен… освободен!“ — отекна ехото от стена на стена, от колона на колона.

И сега също Магьосника извиси глас. Но той не звучеше угнетено, потиснато или раболепно, а светло, чисто, ясно, сякаш той беше този, който прощаваше:

„Вие ме освобождавате, казвате? Нека това бъде последната глупост, извършена от вас тук! Кой ви събори? Не аз! А страхът от мен, страхът от призрака! И още гордостта, която се срамува от молитвата! Вие се мислехте велики и извисени, но не дръзнахте да се възправите срещу мен, не поискахте да узнаете кой съм! И ако сега ви го кажа, няма да можете да го схванете, понеже духовната заблуда не се лекува бързо, из един път. Но си отбележете истински избавителните слова: «Който не хвърля собствена сянка, не може да бъде същество и да бъде възприет като човешко тяло.» Ако върху мен тегне някаква вина, престъпление, вие ще бъдете последните, към които бих се обърнал за милост. Защото трябва да знаете, че който прощава на мен, прощава единствено на самия себе си. И понеже вие го сторихте, няма повече да порицавам вашата илюзия и самозаблуда. Вие изкупихте своите грешки и ето как аз отново ви връщам вашите сенки. Да бъде светлина!“

„Светлина!“ — извиках аз.

„Светлина!“ — провикна се Скелета.

„Светлина, светлина, светлина!“ — повториха всички духове.

И „светлина… светлина… светлина… светлина!“ се разнесе навън до най-затънтения ъгъл и всички клони затрепериха и се затресоха.

Внезапно светлият слой, полегнал върху тъмните води, изчезна и отново възцари мрак около нас. Но прозвуча някакъв тон, толкова лек и все пак ясен, толкова нежен, мек и същевременно победно звънък. Откъде дойде и къде се спусна? От един друг свят… в скулптурата до мен. Първо само се бе чул, но скоро след това можеше и да се види — един прекрасен, свещен, багрен тон! Като слънчево злато, съчетано с небесен лазур! Къде се намираше неговият източник? В алабастъра! Скулптурата не беше осветена отвън. Тя носеше светлината в себе си и поради това не хвърляше и следа от сянка. Започвайки първо излеко, като утринен лъх, чистата, непорочна бистрота полека-лека се разви до ярък дневен блясък, сякаш ни огряваше слънцето. В тази светлост Скелета и всички, лежащи по водата в дълбоко удивление, ми се видяха толкова гротескни, толкова ужасни и противни, че отклоних поглед от тях и го насочих нагоре към статуята.

Онова, което видях, никога не е било виждано, защото никое изкуство не е създавало някога такава красота! Но за жалост стоях толкова плътно до статуята, че засега върху мен въздействаше само нейната големина. Колко дребен, колко дребен се чувствах до нея аз, човекът!

Тогава Магьосника заговори:

„Стана светлина! Нима трябва да расте тя сега, додето ви погълне? Бягайте бързо навън, сянката ще ни спаси!“

„Но нали няма път — обади се Скелета, — ние сме затворени навеки, навеки. Превърне ли се тази светлина в безсенчестност, всички, всички ние тук сме изгубени! Преданието разказва за един, който притежавал ключа Хепхата. До този миг всичко, казано от него, се е сбъднало, но тези скали и гигантски зидове сигурно са прекалено здрави дори за Хепхата!“

Аз извиках:

„Аз го имам този ключ и никоя твърдина не може да му противостои! Веднъж вече бях тук и го изпробвах. Отворете пространство за нас там долу! Сега ще слезем и ще ви поведем навън!“

„Навън, навън!“ — викна от радост Скелета.

„Навън, навън, навън!“ — заликуваха другите.

„Навън… навън… навън… навън!“, отекна тържествено в предния басейн, от което всички колони заскърцаха и от свода се заотделяха камък след камък.

Скочих във водата, Магьосника след мен. Докато главите се стараеха да ни оформят нещо като проход, погледнах назад, вече от по-голямо разстояние нагоре към статуята. Сега сияеше толкова силно, че веднага ме заболяха очите. Извърнах се бързо и загребах с две ръце, за да избягам по водата от светлинния поток. Магьосника се придържаше до мен. Другите ни последваха. Не остана нито един!

Блясъкът проникваше в под надвисналия зид и в предния басейн и разпространяваше там нещо като здрачевина, която достатъчно ясно ми показваше пътя. Плувах не покрай страничните канали, а напряко към главния, където се изгуби и последното сияние и се намерихме в дълбок мрак. Но това не можеше да ни попречи, защото пътят ни бе предначертан от страничните зидове. Не можехме да се отклоним нито надясно, нито наляво, а да се придвижваме само напред, напред, напред. Другите ни следваха. Чувахме го по шума на плуването им, който звучеше в тази каменна тръба като приглушен морски прибой.

Преминах през гъсталака на открито навън в езерото много по-лесно отколкото по-рано с лодката. За да направя място, плувах първо на известно разстояние направо и после се обърнах. Магьосника беше при мен. Отпред спря Скелета. Зад него видях дружината му — толкова многобройна, сякаш каналът не можеше да се изпразни. От него прииждаха още и още. Виждах ги ясно, тъй като звездите блестяха, а тесният сърп на луната в първата четвърт бе надвиснал в небето точно над нас. Възможно ли беше всички тези, които съзирах, и които още напираха, да са се намирали там вътре в планината? Можеше ли наистина да има такова множество духове, които са се сгромолили от своята мисловна висота, понеже внезапно са изгубили там почва?

Накрая, когато и последните се появиха, Скелета надигна глас и заговори:

„Днес е първия ден от новия живот, денят, в който светлината се върна при нас. Ние сме изпълнени с благодарност и казваме хвала и слава. Погледнете там нагоре, към средата на хълма! Лунните лъчи ни показват колони, обвити с рози. Извисява се храм, посветен на онзи, когото нашето високомерие някога не признаваше. Ние се разкаяхме, но не докрай. Делото на проклятието не е довършено; ние трябва да го превърнем в благословия. Длъжни сме да го направим — заради нашето покаяние. Сега имаме ключа Хепхата. А собствената светлина на статуята, която бе смъртоносна за нас, бързо ще се изгуби в тъмнината на хълма. Тогава ще се върнем и ще превърнем юмрука, свит за гневно проклятие, в отворената ръка на застъпника. А сега тръгвайте с мен нагоре към храма! Адан, звездата на земната полунощ, блести на небосвода точно над нас. Значи имаме свят духовен час и трябва да отидем там горе, да кажем на Единствения, че отново ще се молим!“

Той заплува към онова място на брега, откъдето се тръгваше към пътя за Бейт-и-Ходех. Другите го последваха. Но аз останах. Когато духове се молят, човек трябва да прояви скромност. Той и бездруго не може да разбере тяхното кирие^[7]! Магьосника също остана. Гледахме малко време след тях, а после аз попитах:

„Ще дойдеш ли с мен на брега?“

„Не само на брега — отговори той. — Ще дойда с теб до къщата, до твоя скит за размишления. Ще седнем там на звездна светлина и аз ще ти обясня защо има при хората сенки и недостатъци. Хайде!“

Заплувахме към пристана и… странно! Когато излязох от водата, не бях мокър. Дрехите ми също бяха сухи. Така бе и при него. Той ме хвана за ръката. Минахме бавно през дуара и поехме нагоре към къщата. Портата беше затворена. Отвори се от само себе си веднага щом я докоснахме. Другите врати се отваряха по същия начин, докато се озовавахме в средната от стаите им. Отдясно чух шум, като че някой спящ се обърна на другата страна. Понечих да се запътя бързо натам, ала той ме задържа здраво и прошепна:

„Още не бива да се събуждаш! Имам да ти разправям толкова много, толкова важни неща, че ще се дивиш както никога през живота си.“

Излязохме на равния покрив и погледнахме насреща към Божия дом. Блясъкът на звездите струеше върху цялата долина, но храмът бе обвит в онази светлина, разнесла се от алабастъра — слънчево злато, съчетано с небесен лазур. Повяваше сладостно ухание на рози. Отсреща ли идваше? То ли бе, което носеше изтихо, изтихо строфата: „Сияят днес слънцата във всички небеса, по всички земи се превръща в ден нощта. Каквото заблудата започне в сляпа омраза, благодатно е довършвано от истината!“

„Чуваш ли? — попита Магьосника. — Няма да го схванеш, но аз ще ти кажа какво имат предвид. Ала трябва не само да слушаш, ами и да гледаш. Погледни ме!“

Сторих го. Какво стана с него? Фигурата му започна да изчезва, да се превръща в мъгла. Но тази мъгла много бързо придоби отново форма. И кой, кой стоеше пред мен? Не вече Магьосника, а Предупредителя, с когото бях говорил, преди да изкача планинския хълм. Вече виждах не беловласата глава с острите, студени, враждебни очи, не, а онези дружелюбни, сериозни черти и онзи мек, бащински поглед, който при въпроса дали мога да се моля, бе отправен угрижено, но и изпълнен с надежда към мен.

„Ти ме учудваш — каза. — И все пак не се е случило нищо, заслужаващо учудване! Който е духовно непълнолетен, него настойникът трябва да предупреди. Но израслия, зрелия мислител бива предупреждаван от собствения глас на заблудата, който винаги говори пълната, чиста истина. А него не превъзхожда никой настойник! Ти сдържа своята дума. Не премина във властта нито на моето друго Аз, нито на моята заблуда, която иска да заграби целия свят на сенките, понеже сама се счита без сянка. Ти не ме победи и все пак победи. Аз се чувствам виновен и ще се реванширам с теб, като те въведа в тайната, че двете неща, светлината и мракът, биха означавали смърт, ако не си подаваха помирително ръка, превръщайки я тъкмо по този начин във вечен живот. Ето защо изборът «Смърт или сянка!» не беше лъжа, макар да няма смърт, нито пък жива сянка!“

Той седна, аз сторих същото. И сега започна да разказва — живота на един човек, живота на един дух, но всъщност и живота на цялото човечество. Звездите продължаваха да странстват бавно по небето, ала аз не го виждах. Времето за мен все едно не съществуваше. Звездите изчезнаха; това също не видях. Вниманието ми бе насочено изцяло към неговите думи. На изток започна да се издига бледното утро, но аз не поглеждах нататък. За мен се бе породило друго утро. Но ето че се появи първият слънчев лъч и озари неговото лице. Тогава той скочи, притегли ме нагоре към себе си, докосна с устни устата ми и произнесе:

„Тази целувка е за онзи, който спи вътре! Да влезем, та отново да те има! Необходим си. А аз…? Навярно много повече!“

Хвана ме за ръката. При вратата спря още веднъж и каза тихо:

„Той лежи кротко и спи. Чувам дишането му. Щом приближиш до него, ще просънува това, което ти преживя при мен. Върви бавно-бавно нататък и му предай моята целувка! Нека връщането ти не бъде прибързано, защото след като се събуди, трябва всичко точно да си спомня. Не бива и дума да му се губи!“

Последвах указанието и преминах крачка по крачка средната стая, после през отворената врата в спалното помещение, в което заедно с мен пристъпи и слънчевата светлина. Лицето му започна духовно да се оживява и този живот ставаше все по-виден, колкото по-близо отивах към него. Стигнах, наведох се да му предам прощалния поздрав на Магьосника, който стоеше още при вратата, и… се събудих. Отворих рязко очи, но вече не бях прав. Скочих от леглото и минах бързо през вратата в средната стая. Магьосника беше изчезнал, стаята беше пуста, равният покрив — също!

— Сънувал съм, сънувал! — извиках. — Но как! Никога един сън не е бил толкова ясен! Или може би това бе някой от така наречените реални сънища? Всичко е точно така, сякаш съм го преживял, сякаш действително съм го преживял. И все още го виждам. Чувам всяка сричка. Ще го рекапитулирам. После ще седна да го нанеса на хартия. Човек не знае дали…