Когато на утрото излязох отпред на покрива, видях, че броят на хората от предния ден се е удвоил. Край шатрата на Ахриман мирза можеха да се видят конете, доведени от него. Сенките и масабаните за състезанието. В руините се намираха онези на шейх ул ислям и таки кюрдите. Долу, отдясно на езерото, бяха бегачите на динаруните, а вляво, недалеч от трибуната, бяха настанени нашите. По всички тези места гъмжеше от истински или мними познавачи, които считаха за крайно необходимо да произнесат своите оценки. С Ибн ел Идрак и шейха на динаруните Устад рано-рано заранта беше сключил тайна спогодба, че всички те ще си получат обратно изгубените коне. Така че те спокойно можеха да се държат привидно като наши противници. За отбелязване е, че същинските знаменитости на състезанието, като Сахм, Асил, Най-добрият кон на Луристан, не се намираха сред тези представени още днес коне. Щом врагът не показваше козовете си, нямаше да ги показваме и ние.

Стори ми се забавно, че видях Халеф още отсега да стои с Ханнех на предназначеното за него място. Добрякът не бе издържал. И с какво беше облечен? Естествено с почетните одеяния на шах-ин-шаха. При него бяха и всичките му оръжия. По-късно видях в ръката му даже известния камшик от хипопотамска кожа. После той дойде за Палача тъкмо на сгода!

След закуска отидох при конете си и сетне при Устад, при когото заварих капитана от охраната на монарха. Те тъкмо говореха за споменатия преди малко, а именно Гхулам ел Мултасим, Палача. На тоя арогантен тип всичко предприето досега срещу нас се виждаше недостатъчно. Той най-напред при таки бе говорил по най-безобразен начин против Устад, а днес бе продължил и тук при нас. Беше се появявал със своите съмишленици ту тук, ту там в долината, държейки все една и съща заучена реч, в която обрисувал Устад като човек, от когото другите трябва само да се пазят. Тоя Устад се държал като верен привърженик на шах-ин-шаха, ама не бил такъв. Също така си давал вид, че на сърцето му лежало само добруването на джамикуните, но в действителност мислел само за собствения си келепир. От такива хора човек трябвало да се пази повече отколкото и от най-лошия масабан и ето как не било за чудене, че той, сиреч Палача, считал за свой дълг да разобличи веднъж завинаги този крайно опасен изкусител на народа. Заедно с това приканвал всички джамикуни да прогонят своя Устад, който се хвалел, наистина, че иска да направи хората щастливи, ала най-много го бивало да създава за света нещастни, покрити с отоци и циреи коне. Той, сиреч Палача, щял да докаже това с Кис-и-Дарр!

Понеже дойдох едва в края на този разговор, капитанът ми съобщи резултата:

— Помолих Устад да не се омърсява с тоя келеш, а по-добре да предостави работата на мен, представляващия полицията на шах-ин-шаха. За един такъв разюздан и самонадеян нахалник единствено камшикът е правилното средство. И той ще го получи, съвсем определено. Само ми предайте дрехите му, в които се намират ножът и тайната азбука. Повече нищо не ми е необходимо!

Получи нещата, след което аз слязох с Устад и Джафар мирза долу при езерото, защото бе дошло времето да бъдат избрани членовете на журито. Работата стана бързо. Главният съдия беше капитанът на охраната. Другите бяха Джафар, хаджи Халеф, Ибн ел Идрак и Педехр. Друга конкуренция нямаше — една много основателна причина всички страни да бъдат съгласни с този избор.

След това бяха уговорени условията. Те бяха много прости. Всяка покана трябваше да бъде приета от съответната страна, повече нищо! В тези преговори вземаха участие също шейх ул ислям, Ахриман мирза и ханъм Гюл. Последната имаше място на трибуната между другите двама споменати. Но не в наша близост. А заради възнамеряваното покушение срещу Джафар мирза Палача бе държан далеч от нас и под постоянен, но незабелязан надзор.

Точно в два часа трябваше да започне състезанието, най-напред веселото. Товарните камили, магарета, козли, овце и разните там други участници стояха вече в готовност. Редом с трибуната беше издигнато едно викало, от което щяха да бъдат обявявани отделните турове. Една керна^[1] щеше да дава сигнала. Тонът на този тромпетообразен рог тъкмо прозвуча и викачът поиска да се качи, ала му бе попречено. И по-точно от Гхулам ел Мултасим, Палача, който пристигна на своя тиуких-доралия и спря току пред викалото. Водеше на дълго въже втори кон, предлагащ както смехотворна, така и тъжна гледка. Смешен беше видът и начинът, по който го бяха накиприли, но тъжно физическото състояние, в което се намираше. Възрастта му възлизаше сигурно на над двайсет години. Опашката и гривата бяха преднамерено проскубани, като космите бяха заменени със снопчета ечемичена слама. Глава, тяло и крака бяха облепени с дузини пластири. Седло нямаше и се виждаше колко ужасно е бил язден и наранен. А в устата му бяха напъхали един от онези страховити мундщуци, с чиято помощ можеш да яздиш някой от така наречените „проклети коне“ до послушание или до смърт.

— Аллах да погуби тоя мъчител! — чух зад себе си възмутения глас на хаджията.

А синът му Кара, който седеше до него, прибави със същото отвращение:

— Можем ли да изтърпим това? Татко, дай ми курбача^[2] си! Усещам, че ще имам нужда от него!

Така мислеше и чувстваше „нецивилизованият“ син на пустинята, но не и „извисяващият“ се над него ренегат на християнската църква. Защото такъв беше Мултасим! Той скочи от тюркменския си жребец, изкачи стъпалата до мястото на глашатая, така че всеки да може да го види, и заговори с висок, надалеч отекващ глас:

— Сигналът беше даден, веселото състезание започна. Шейх ул у ислям ме натовари да сложа началото, аз, радващият се на благоволението на шах-ин-шаха и представляващият същевременно обединеният глас на всички правоверни следовници на Пророка. И аз предизвиквам сега всеки джамики за забавната битка и преди всичко Устад, за когото имам да разкажа следното…

И ето че пак подхвана онази заизустена реч, която повече от достатъчно бе препродадена. Приказките му буквално преливаха от лъжи, извъртания и оскърбления. От всяка негова дума се разбираше, че е обмислена и пусната в обръщение единствено за да служи на най-безсъвестна злост и по волята на най-противна радост от скандала. Чак ми се пригади! Колко се възхищавах в замяна на спокойствието и самообладанието на нашите джамикуни, които го оставиха напълно да се изкаже, без веднъж да го прекъснат или побутнат! В нашия високо цивилизован Запад навярно много бърже щяха да сложат край на подобна низост! Защото там, слава Богу, особено официалният печат бдеше такива клеветници и „почтени палачи“ час по-скоро да си получат заслуженото! Но тук хората се държаха до последната дума на „сказката“ напълно спокойно. После шейх ул ислям се обади гръмко: „Сиха-сих! (Браво, великолепно!)“. Ахриман изкрещя: „Хехи, хехи!“, което има съвсем същото значение. Гюл плесна тлъстите си ръце и извика: „Бех, бех!“ — обичайният възклик на удивление при някой фокус. Няколко стоящи наблизо таки, масабани и Сенки се обадиха волю-неволю с половин уста. Иначе владееше мълчание. Не се чу нито един звук на недоволство. Вместо благоразумно да сметне това всеобщо мълчание за заплашително, Палача прие в своето безпримерно заслепление, че това е знак за съгласие, и продължи:

— Погледнете натам! Тоя Устад сега седи сред вас, най-хубавото място! Питам ви какво прави, докато го съсипвам и смазвам? Усмихва се, слуша и мълчи! Знам, на вас това усмихване трябва да се хареса, ама при мен не хваща дикиш. Той дава вид, че ме презира, ала това не е нищо друго освен смущение! И защо мълчи? Защо му е тая уста? Онзи, който бива нападан и не се чувства виновен, е длъжен да се защити! Той обаче не казва нито дума. Мълчи и продължава да мълчи, като че…

Не стигна по-далеч. Капитанът на охраната, приближил незабелязано до глашатайското място, скочи горе при него, пипна го за врата и извика:

— Той мълчи, защото знае, че всеки гнил плод пада от само себе си от дървото! Така че падай, времето ти дойде!

Запрати го към хората си, които тутакси го склещиха и вкараха в своята наблизо издигната шатра. Тогава шейх ул ислям и Ахриман мирза скочиха.

— Какво означава това? — провикна се първият. — Кой ти дава правото да посягаш на този честен човек?! Той стои под моя закрила!

— Закрила? — изсмя му се капитанът. — Де да беше способен самия себе си да закриляш!

— Също под моята! — заяви Ахриман мирза заплашително. — Ти изобщо какво търсиш тук при джамикуните?

— На драго сърце ще ти кажа. Търся тартора на Сенките, чието тъмно същество от неотдавна се подвизава тук. Мисля, че скоро ще го намеря, след като вече спипах неговия приятел и палач! Сядайте веднага! Бих желал да видя дали ще ви се удаде да бъдете толкова кротки и ще се усмихвате ли целеосъзнато, както бе упрекнат Устад!

— Каква наглост! Аз съм принц с царска кръв и мога веднага да заповядам на собствените ти хора да те обезглавят!

— Опитай! — извади от джоба малката книжка в кожена подвързия, вдигна я нагоре и продължи: — Сигурно познаваш тази телик-азбука, с чиято помощ мога да прочета определени писма? Аз прочетох и следното: „До Гхулам ел Мултасим, моя палач! Дойде времето Гюл-и-Шираз да разцъфне на гърдите на Рафажд Азрим. Това трябва да стане на петия ден от месец шабан, по времето за Вечерната молитва, нито…“

— Откъде я имаш, откъде?! — изрева Ахриман посред изречението и се втурна от върха на трибуната да му изтръгне азбуката.

Тогава Устад стана, взря се твърдо и остро в лицето му и му викна:

— Погледни ме, мирза, аз мога да ти кажа! Твоят ходем е бил при него и му го е издал! А който бива изоставян от своя ходем, той се побърква… побърква… побърква!

Ахриман мирза се спря, посегна бързо към челото си, сякаш бе ударен там, нададе крясък, скочи от трибуната и изчезна бежешком в тълпата на стоящите край нея хора. Само малцина схванаха това поривисто, мълчаливо бягство.

Това стана тъкмо когато Палача бе изведен от шатрата. Беше облечен само с панталон, а горната част на тялото и ръцете му бяха намазани с мазнина. Един от гавазите носеше след него пакета с дрехите и ножа му. Капитанът заповяда да занесат нещата на шейх ул ислям и се обърна към него:

— Ти взе „честния мъж“ под своя закрила. Ние разделихме мъжа и честта така точно, както го стори той, поемайки ролята на палач. Мъжът избяга, като мъдро заряза честта. Ние я закътахме, защото си знаехме, че той ще се върне. Сега е тук и отново като палач — един хлъзгав, намазан със зехтин бабаитин! Ще наредя да го бичуват, пред очите на всички тези, за чиито уши държа възславящата реч, похвалена от теб със „Сиха-сих!“. И понеже се намира под твоя закрила, съхранявай му междувременно честта. След като мъжът си понесе ударите, навлечи му пак честта и върни на таки техния устад!

Шейх ул ислям не каза нито дума, когато вещите бяха сложени пред него. Сигурно много му се искаше да се махне, но трябваше да остане, защото с тръгването си само още повече щеше да се изложи. Палача също беше притихнал. Стоеше между двама гавази със стиснати зъби и мятащи мълнии очи, чийто поглед напразно диреше помощ. Тогава се случи нещо, което му предостави възможност за бягство. Вероятно вече си бе помислил да се метне неочаквано на своя кон и да препусне, ала този бе свързан с Булеварден роман, и преди да е успял да го освободи от дългото въже, щяха отново да го спипат. Но ето че добрият, милозлив Кара бен Халеф стана от мястото си, за да погледне недъзите на клетото животно. Най-напред прегледа охлузените рани и после облепените с пластир места.

— Та всичко това е лъжа! — извика накрая, като изразът на лицето му ставаше все по-удивен. — Да ни предоставят този Кис като Дар („роман“ като „булеварден“), е направо нечувана, бездънно дълбока дивотия! Единственото калпаво нещо по този стар, наистина, но иначе отличен кон, за тези лъжовни пластири, тези нагло налепени твърдения, под които човек напразно търси валидни доказателства. Ако не беше така наранен от яздене, щях да го възседна и да покажа, че…

— Покажи, де, покажи! — прекъсна го тук Палача. — Твоята глупост ще ме избави!

По време на своя преглед Кара беше развързал въжето на коня. Сега пленникът скочи измежду телохранителите, метна се на дорестия си жребец и препусна по пистата, оставена напълно свободна за състезанието. Всички наскачаха и закрещяха. Кара не се стъписа ни най-малко. Стиснал курбача на своя баща, той се изстреля незабавно върху неоседлания Кис и извика:

— Аз съм виновен, затова и аз ще го върна!

Едно рязко „кххххххх“ подкара коня. Първото състезание започна, но коренно различно от предполагаемото.

Само намиращите се близо до трибуната бяха чули и знаеха каква е работата, множеството други — не. Те се бяха наредили край цялата писта около езерото и се сбутаха още по-плътно и гъсто, като видяха да се задават двамата ездачи. За Палача отпред едва в края на езерото имаше изглед да си пробие път през хората и да се изплъзне после през някой от проходите. Кара отзад много добре разбираше това и ето защо се стараеше да го настигне още преди туй. Дългоногият тюркменски жребец се носеше с дълги скокове; по-дребният, грациозен Кис въпреки възрастта си тичаше по-леко и бързо. Към това се добавяше и обстоятелството, което Палача не беше помислил. С други думи конят му влачеше дългото въже и понеже беше вързано за халката на нагръдника, той не можеше да го освободи. То току попадаше между краката на дорестия. Пречеше му. Той стана предпазлив, неуверен. Зрителите също го объркваха. Те виждаха, че ездачът е полугол. Виждаха също така странната дегизировка на Кис и заплашително размахвания камшик на преследвача. Тези обстоятелства им подсказваха, че не се касае за състезание, а за истинско бягство. Закрещяха си едни на други да не допуснат Палача да си пробие път. И тази олелия уплаши доралията, но не и другояче развилия се Кис.

Стана така, че този все повече приближаваше тюркменеца и го настигна точно там, където имаше единствена възможност да се измъкне. Кара беше умен. Яздеше от външната страна и така шибаше с камшика от хипопотамска кожа Палача по голия гръб, че тоя трябваше да остане от вътрешната страна, сиреч притиснат към езерото. Ударите се сипеха един след друг. Какви думи са били произнасяни при това, научихме едва по-късно. Палача призовавал Небето и Пъкъла да увещаят Кара да го пусне да си върви, ала в отговор получавал само удари и пак удари. Така бе шибан и подкарван по пистата към другата страна на езерото и по нейното протежение, все по-близо и по-близо към нас, край пътя за храма, през дуара и накрая до трибуната. Беше кажи-речи откачил. Пенеше се. Кара смушка Кис още веднъж, мина отпред, изтръгна юздата на Гхулам и дръпна рязко, при което двата коня се изправиха на задните крака. Палача бе принуден да слезе. Кара последва примера му, като викна:

— Чапкън, ще те бия до смърт, ако не отговориш. Кис мърда ли е?

Запитаният стоеше, треперейки с всички крайници.

— Мърда или чиста, благородна кръв? — повтори Кара, като го перна с камшика през лицето.

— Не е мърда, не е мърда! Благородна, чиста кръв! — прозвуча сега признанието.

— Но от вас представен за мърда?

— Да… представен! — пропелтечи Палача от страх пред отново размахания камшик.

— Измоли тогава прошка от Устад! Веднага, веднага!

Нов удар се стовари със свистене.

— Да, добре… добре… моля, моля!

Сключи ръце и ги вдигна умоляващо. Колко по-различна картинка представляваше сега отколкото преди малко, когато бе стоял безсрамно на високото стъпало, но след това низвергнат, като прегрешило божество, от небето! Хиляди и хиляди са били принудени да му вярват, защото са си давали сметка колко опасен е Мултасим, срещу чиято жажда за мъст не притежават никакво оръжие. А ето че идва един съвсем обикновен млад човек и показва пред хиляди очи доколко важна е в действителност тази особа. Само постът я беше забулвал. В сегашната й демаскирана голота тя бе по-малко, много по-малко от… нищо!

— В такъв случай аз свърших с теб. Марш, заминавай при твоя съдия! — каза Кара и го подтикна с камшика към капитана, който го посрещна с думите:

— Пердаха си получи! Сам отиде да си го вземеш. Сега върви при твоя закрилник шейх ул ислям! Той ще те облече, за да създаде отново „честния мъж“. После ще те обесим. Мир десеб^[3] стои вече в готовност — палач за палача!

Изявлението оказа странно въздействие върху Мултасим. Неговото разкривено от страх лице прие съвсем друг израз. Той се сви в себе си и попита:

— Обесен? Ще бъда обесен? Наистина ли?

— Да, и то веднага, за да спася Джафар мирза!

— Тогава бягам под закрилата на шейх ул ислям, който ще трябва да ме защити, ако не иска сам да загине. Защото ще издам всичко!

Отърча при него. Онзи обаче протегна отбранително ръце насреща му и извика:

— Остани далеч от мен, непредпазливецо! Защо се разобличи! Който не умее дори азбуката на силлан да съхрани в тайна, той е в състояние да издаде на миряните също намеренията на свещения ислям! Ти си един отцепник от християнството, изобщо предател откак те познавам. Махай се! С радост ще гледам как те бесят!

Палача изрева високо. Вместо да се отдалечи, пристъпи досами него, сви юмруци и следствие безмерния си гняв изпадна в крайна откровеност.

— Да, имаш право, аз съм предател, изобщо предател! Предавах не само хора, а измених също на Бога и на самия себе си. Измених на християнската си вяра. После започнах да мамя владетеля. Лъжех Княза на Сенките. Но веднъж няма да излъжа, сега, когато открито ще се изповядам! Ако трябва да бъда обесен, нека обесят двама! Нея и него може би ще пуснат да си вървят. Ама на теб аз ще нахлузя добре заслужения клуп!

Извърна се от него към нас, изпъна ръст и понечи да заговори. Тогава шейх ул ислям посегна към лежащите пред него дрехи, взе ножа на Палача, изтегли го срещу него и заплаши:

— Мълчи, безумецо, инак ще умреш от собственото си острие!

— Дали от въже или острие, всичко това сега е безразлично. Аз ще говоря! — отвърна Мултасим, подготвяйки се бързо за отбрана.

— Заминавай тогава и говори в Джехенната, не тук! В следващия миг се бяха вкопчили. Ханъм Гюл изкрещя от ужас, направи място и побърза да се махне. Никой не погледна след нея, понеже всички очи се бяха отправили към двамата биещи се. Те се събориха взаимно и продължиха да се боричкат под седалките — тихо, безмълвно, като две хапещи се диви животни.

Внезапно проблесна светкавица и високо над нас се разнесе трясък. Затъркаляха се гръмотевици. Цялото ни внимание бе по такъв начин приковано долу, че изобщо не бяхме обърнали внимание на тежките буреносни облаци, които се бяха надигнали иззад хълма на руините и сега застрашително кулминираха над Алабастровия шатър. Познавахме този вид бури, които се извиват съвсем неочаквано в онези планини и развързват сякаш цялата мощ на стихиите. Ето защо веднага ни стана ясно, че от нашето забавно състезание ако не съвсем, то поне засега ще трябва да се откажем.

Вече падаха отделни тежки, с големината на грахово зърно дъждовни капки.

В този миг борбата на живот и смърт свърши. Шейх ул ислям изпълзя изпод седалките и се изправи бавно, омаломощен и окървавен. Огледа се втренчено и извика с дрезгав глас:

— Стана, както казах. Той замина в Джехенната. Нека говори там каквото си ще, на никого няма да навреди. Шеятините не мислят така бързо като хората! Аз съм ранен. Отнесете ме в моята шатра!

Няколко таки се притекоха да му помогнат. Други изтеглиха Мултасим. Беше мъртъв. Ножът бе забит до дръжката в голите гърди. Ето че отново се засвятка и загърмя и дъждът започна по такъв начин да се лее, че незабавно се втурнах към шатрата на ага Сибил, където, отдавна чакан, бях посрещнат със сърдечна радост от моя стар багдадски приятел и всичките му близки.

Първата ми работа беше да резервирам добри места за Халеф, Ханнех и Кара, които естествено не закъсняха да се отзоват. А после приятелството и миналото встъпиха в правата си и вън вече можеше да си се лее, а вътре прокапва и тече, колкото си иска. Кепек също бе споменат. Заради безпомощната му пълнота го бяха изпратили като товар възможно по-скоро за Исфахан, където неговият господар възнамеряваше да се установи за в бъдеще заедно с него. „Весталката“ бе предвидена като пожизнена готвачка, а Тифл щеше да участва в яденето като еквивалентен образ на Кепек.

Дъждът по изключение продължи с часове. Когато веднъж настъпи пауза, Шакара изпрати за мен и Кара коне, а за Халеф и Ханнех една двойна носилка, и с тази помощ бързо се прибрахме вкъщи. Устад ни последва едва по-късно. Колко съобразителна бе Шакара, сега отново се доказа с това, че бе подслонила конете ни от силния дъжд в добре познатото вече засводено помещение.

Устад си дойде заедно с Джафар мирза тъкмо когато гръмотевичната буря се разрази с втори, още по-продължителен пристъп. Те бяха намерили удобно убежище в къщата на ходи-и-джуна и оттам всичко наблюдавали и дирижирали според силите си. Приемаха причинената от лошото време неразбория не от трагичната, а от комичната страна, и ето как на мен също не хрумна да се занимавам с тъжни мисли. Когато попитах за трупа на Палача, научих, че го отнесли в руините и сложили пред шатрата на шейх ул ислям. Конят му бил конфискуван от капитана. А пък Устад бе довел Кис-и-Дар, за да се погрижи за оздравяването му.

Дъждът не отслабна и по-късно. Вече нищо не можеше да се направи и ние отидохме да спим с надеждата, че до утре ще се е излял… Днес едва ли някой си легна така доволен и горд, както хаджи Халеф и Ханнех. Техният син беше безусловно героят на днешния ден, а аз им бях казал, че този факт бе резултат не на случайност, а на отличните дарования на Кара. Това изказване бе висша наслада за моя хаджи. Когато на утрото станах, той тъкмо се качваше в носилката. Нареди да го отнесат до трибуната, понеже Ахриман мирза и шейх ул ислям още рано-рано заранта бяха поискали събиране на журито и джемма, за да направят едно важно предложение. На такова съвещание „шейхът на хаддедихните“ трябваше естествено да присъства, макар и да бе още толкова слаб! Но вчерашният ден му бе подействал изключително добре, разбира се, като следствие от радостта и храброто поведение на неговия син.

След един час, когато преговорите бяха свършили, ръководилият ги Устад дойде вкъщи да ме навести и подбере. И тогава всъщност научих какви желания са изразили Ахриман мирза и шейх ул ислям. За тези двама господа мисълта да се изложат след вчерашното компрометиране целия днешен ден на погледите на толкова народ, явно бе много мъчителна. Още в ранни зори се бяха споразумели състезанието поне за тях и техните цели да се уреди възможно по-скоро и бързо. Оттук и предложението им. То гласеше: благородните коне, които всъщност би трябвало да бягат, да не бягат, а да бъдат заложени като печалба. В действителност да се състезават от всяка страна само по три. Никой от тези три знаменитости няма право да бяга два пъти. Предварителното им показване също не е необходимо. Заложените коне на съответната страна трябва да са с еднаква стойност.

Каквото очаквах, това и бе станало. Джамикуните бяха приели единодушно предложението и хората долу при езерото много усърдно се бяха вече заели да оценяват и сравняват конете за залога. Условията се отнасяха и за предшестващото състезание с камили, при което шансовете на джамикуните наистина не бяха благоприятни. Техните животни подхождаха повече за планините отколкото за бърз бяг в равнината, докато на разположение на Емир-и-Силлан при всички случаи стояха най-добрите и бързи камили на неговите Сенки и масабани. Но тази несгода напълно му се равняваше, толкова повече при новите условия, от двете лични камили на нашата Ханнех.

Тъй като имахме намерение да крием само Сирр, а с другите ни коне да не си играем на криеница, Устад даде заповед последните да бъдат държани в готовност за нашите вестители, но Сирр да бъде покрит със стари чулове и отведен съвсем тайно долу в двора на ходи-и-джуна, където никой нямаше право да влиза. Когато поискахме да тръгнем, Шакара попита дали ще може да гледа заедно с нас това определено рядко състезание. Зарадвахме се, че имаме възможност да й предложим едно добро място между нас.

Що се отнася до времето, по-добро изобщо не можехме да желаем. Вярно, до късно след полунощ бе валяло „като из ведро“, храсталаците се бяха привели ниско от тежестта на изсипалата се вода, буренакът и тревата лежаха направо на земята, а някои дървета бяха изтръгнати заедно с корените, но талазите напълно се бяха стекли в езерото, а състезателната писта дори бе в по-добро състояние от вчера, понеже мощта на дъждовните маси се бе проявила в изравняващ ефект.

Когато слязохме долу с Джафар мирза, който по всяка вероятност можеше отново да бъде сигурен за живота си, видяхме колко много бяха бързали Ахриман и шейх ул ислям да представят конете от своя залог. Двамата бяха там лично, за да бдят да им бъдат съпоставени равностойни, тъй като в намерението им бе залегнало да спечелят от нас всичко добро и да ни се присмиват и злословят после над останалите кранти. Но затова пък и самите бяха принудени да заложат само най-доброто. И аз бях много любопитен как изглежда и ще потвърди ли очакванията това „най-добро“.

Що се отнася до двамата споменати, шейх ул ислям днес правеше кажи-речи същото впечатление както вчера Булеварден роман, а може би изглеждаше и по-зле, защото многобройните охлузвания и драскотини, получени в битката със собственото му протеже, не бяха фалшиви, а истински. Явно ножът му е бил на няколко пъти изтръгван и насочван срещу него самия. Лицето му беше грозно покрито с пластири, а от едната буза и брадичката липсваше голямо парче кожа заедно с брадата. Нейните останки сега не бяха вече украса за него, а позор. Но той даваше вид, сякаш това му е във висша степен безразлично. Ахриман мирза беше много тих и вглъбен. Лицето му на моменти имаше направо слабоумен израз, а в други — очите му искряха с яростна енергия. Всичко, което правеше, беше неуверено и припряно и много често се ослушваше или озърташе уплашено назад, сякаш чувстваше да го наблюдава и му въздейства някакво невидимо същество.

Бяха представили над трийсет камили — все отлични, някои дори превъзходни, без изключение само чисто расови шутури ба’ауд^[4]. Обстоятелството, че джамикуните притежаваха само планински камили — те впрочем имаха същата, ако не и по-висока стойност — бе доброволно изравнено от тях с броя. Бяха прибавили десет в повече. По отношение таки и динарун това не беше необходимо. Те събраха около четирийсет парчета, на които джамикуните отвърнаха със също толкова.

По отношение конете нещата стояха обратно. Противниците можеха да мислят каквото си искат за своите, но средната им стойност беше ниска. Те дори не можеха за вид да го отрекат. Ядът им беше голям, ала трябваше да го преглъщат тихомълком. Събраха, наистина, заедно с динаруните и таки към шейсет парчета, но трябваше да се примирят, че ние заложихме срещу тях само четирийсет.

След завършването на тези преговори резултатът бе оповестен и бързо разпространен по цялата долина. Сега пратихме хора да доведат двете бързи камили, които щяха да бъдат яздени от един от доведените хаддедихни и Ханнех. Тя го правеше, за да покаже, че когато човек иска, може! Третата камила беше най-бързата на джамикуните, но за съжаление вече доста стара и своенравна. Когато противниците доведоха трите си коза, видяхме, че нямаше да е лесно, наистина, да излезем насреща на такива камили. Шейх ул ислям и мирзата проявяваха увереност в победата, старият, фанатизиран шейх на таки — също. Те се изсмяха, когато джамики доведе своята. И се изсмяха още по-високо, когато бяха доведени нашите бързи камили и научиха, че едната ще бъде яздена от жена.

Напреко на пистата бе опъната една сиджимка. Шестте камили налягаха в редица зад нея. Ездачите ги възседнаха. Веднага щом бъдеше даден сигналът, сиджимката щеше да бъде отстранена. Тук се касаеше за общо бягане, докато конете щяха да се състезават по двойки.

Ханнех се бе метнала на седлото с физиономия, сякаш ставаше дума за нещо съвсем ежедневно. Държеше в ръка само тънкия медрек — лека пръчица, с която се указва на хеджин към коя страна да се насочи. Противниците пък се бяха снабдили с тежки, болезнено въздействащи камшици.

Ето че керната прозвуча. Сиджимката изчезна. Отекнаха шест подвиквания. Но само пет камили се подчиниха. Тази на джамики не скочи. Остана да лежи и зарева разгневена от голямата тълпа, пред която трябваше да се прояви. Това не й се нравеше. Противниците се захилиха, ние също. Накрая и джамики се разхили заедно с другите, слезе и заприказва с добро на камилата си, докато тя най-сетне стана и позволи да бъде отведена.

Междувременно тримата противници от самото начало бяха препуснали в най-бърз бяг, а Ханнех и хаддедихнът поеха изпървом бавно след тях. Шейх ул ислям ликуваше гласно, защото дистанцията по негово мнение изобщо не можеше да се навакса при еднократната обиколка. Но бързината на нашите хеджин се увеличаваше. Продължи да се увеличава и когато достигна онази на бегачите отпред. Нарастваше и нарастваше, сякаш искаше да се повиши до чудовищна степен. Сега най-задният противник беше достигнат, задминат. Скоро и вторият. Първият беше доста по-напред. Огледа се за злата орис, на която така му се искаше да се изплъзне, но нямаше как. И тя дойде, дойде! Прелетя край него, по-нататък и по-нататък, подобно призрачната хеджин, за която разказват в степите на Судан… обратно от другата страна на езерото, съпроводена от бушуващото ликуване на тълпата, насам, насам, за да спре накрая при нас.

Ханнех изобщо не дочака колениченето на безподобното животно. Скочи, отправи се със светнали очи към местата, където седяха шейх ул ислям и мирзата, стовари шумно пръчката върху пейката пред тях и каза:

— Вие се присмяхте на жената. Жената не се присмя, но победи!

След това се върна на мястото си, посрещната с ръкостискане от своя мъж и сина си. Нейният хаддедихн отведе победилите животни. Едва сега запристигаха един подир друг противниците. От три номера имахме два печеливши и следователно бяхме спечелили седемдесетте камили, както и състезателките. Педехр се погрижи веднага да бъдат закарани на сигурно място.

Подобно нещо враговете не бяха очаквали. Но вместо благоразумно да си премълчат, те изпаднаха в друга крайност, като започнаха да се хвалят, че ще си отмъстят с конете. Шейх ул ислям викна за Най-добрия кон на Луристан, срещу когото трябваше първо да се язди. Той бързо бе доведен и ето как за първи път получихме възможност да видим това прехвалено чудо.

Беше разплод на таки, не арабска, не и персийска раса, а от всяка по мускул или кост. Но добър, много добър изглеждаше юначагата! Само не и за познавача, който по-скоро щеше да си каже: „Измамни форми, бегач за парад, но не и за сериозно!“

— С него ще се заема спокойно с моята Сахм! — каза Устад. — Той не заслужава прочут противник.

Бяхме изпратили хора до къщата да доведат нашите „козове“.

Те стояха сега наблизо и биваха оглеждани от противниците с ненавистни очи. Шейх ул ислям заяви, че лично ще язди коня си, и ето как Устад му се представи като противник със своята Сахм. Двата коня и двамата ездачи бяха обявени и от уста на уста тръгна първо като шумолене, а после гръмко около езерото, кого ще видят зрителите сега в битката. Двамата ездачи хвърлиха връхните си дрехи и възседнаха. Застанаха един до друг. Тръбачът поднесе керната до устата, за да даде сигнал. Но още преди да е прозвучал, шейх ул ислям се понесе напред. Щяха да се проведат три конски състезания с по две обиколки.

Хората закрещяха високо за тази нечестност, но Устад извика:

— Аз не протестирам! Но ще яздя честно! Давай сигнала!

Керната проехтя. Кобилата тръгна нормално — първо ходом, после тръс, галоп. Изглеждаше, сякаш Устад язди само за разходка. А Най-добрия кон на Луристан летеше напред като изстрелян от мортира, защото шейх ул ислям вече беше употребил тайната. Владееше дълбока тишина. Сахм лежеше сега в равен галоп. Преднамерено казвам „лежеше“. Като един от онези толкова прочути навремето американски бригове, които като че не се движат, когато „лежат“ по вятъра, а пък никога не са били настигани! А тя „оставаше да лежи“! Разстоянието между двата коня се запазваше същото. Напред и напред, около езерото. Състезанието се пренесе от отвъдната страна отново отсам… мина край нас. Шейх ул ислям отпред с тъмночервена кожа на лицето между белите пластири. Конят му беше потънал в пот и бели фъндъци пяна летяха от муцуната му. После Устад, с непроменена физиономия, кимайки ни с упование. Сахм беше суха и със запазен дъх. Не действаше, а все още „лежеше“.

— Той ще победи — каза Шакара до мен. — Та нали още не е употребил тайната!

Той сякаш се намираше във вътрешна връзка с говорителката, защото едва го бе казала, и той изхвърли ръка нагоре. Сахм като че получи тласък, чието ускорение не изчезна, а продължи да действа без прекъсване. И сега дистанцията започна видимо да намалява. Най-добрия кон на Луристан твърде отрано бе принуден да даде всичко от себе си. Силите му отслабнаха, дробовете отказаха да служат, летящият галоп премина в неравномерни скокове. А Сахм сега отново „лежеше“, но в тайната! Настигна противника; стрелна се край него. Не след дълго Устад отне тайната, за да я щади. Беше погледнал назад и забелязал, че конят на шейха вече не бягаше, а се възпротивяваше на ездача си да продължи нататък. Онзи заудря немилостиво с камшика клетото, изтощено по такъв глупав начин животно, ала напразно. То просто спря, така че той в крайна сметка трябваше да го остави на неговата воля или по-скоро неволя, и пое бавно през дуара. Когато достигна трибуната и слезе, Устад отдавна вече седеше на мястото си! Победеният остави „Най-добрия кон“, отиде, без дума да каже, до седалката си и се смъкна морно на нея. А Ахриман мирза скочи, подметна му няколко ядни думи в лицето и оповести високо, че сега ще се появи непобедимият Иблис и ще ни даде един съвсем друг урок!

Естествено всички бяхме напрегнати да видим този кон. Беше доведен. Запътихме се нататък. Ахриман застана при него и започна да го възхвалява с екзалтирани думи. Шакара го погледна внимателно и каза тихо:

— Внимавайте! Усещам някакво лошо намерение, но не знам точно какво.

Известно ни беше, че Иблис е пъстър Кхорасан. Конят тук беше пъстър, наистина, но в никой случай от Кхорасан! Вярно, можеше да сме погрешно осведомени, и това все пак да беше Иблис. Но когато мирзата каза, че ще го язди негов „приятел“, за нас бе несъмнен факт, че е замислена измама или поне някаква хитрост. Устад беше на мнение, че искат да ни подведат да похарчим най-добрия си коз срещу този подставен кон, и впоследствие се оказа, че е прав. Тъй като никой бегач нямаше право да се състезава два пъти, истинският Иблис после нямаше да има равностоен противник. Така поне си бе правил сметката Ахриман, но не бе отчел, че първото състезание може да бъде изгубено за него. Нима наистина бе станал слабоумен? Та нали виждаше враните ни жребци, с които пъстрият не можеше да се мери? Ако изгубеше второто състезание, ние ставахме победители и изобщо нямаше да е необходимо да участваме по-нататък! Попитахме Кара дали се наема да язди Баркх срещу тоя мним Иблис и той с радост се съгласи.

И тъй, тези два коня и ездачите им бяха оповестени. Видяхме, че „приятелят“ беше онзи довереник, с когото главатарят на Сенките бе изследвал тайния ходник в руините. Той възседна пъстрия и погледна отвисоко, сякаш имаше намерение веднага да направи на пух и прах противника си. Само че стана другояче!

Ако Устад бе спестил тайната. Кара сега постъпи обратно. Едва бяха потеглили конете след подадения сигнал, той я вкара в употреба и в следващата минута беше вече толкова далеч пред „приятеля“, че всички зрители се удивиха. И разстоянието растеше, растеше! Пъстрият тичаше добре, тичаше, колкото може, ала не можеше да се мери с врания въпреки добрата си воля. Ездачът също си даваше всички усилия, но напусто. Когато Кара мина край нас, започвайки втората обиколка, беше вече освободил тайната. А пъстрият беше още отвъд пред дуара и между тях следователно лежеше цялото му протежение. Кара вече не правеше нищо друго, освен да поддържа постоянно тази дистанция, докато стигна след втората обиколка целта.

Два тура бяха спечелени от три! Значи ние бяхме победители! Но ето че Ахриман се качи на викалото и надигна висок протест. Първото състезание не важало, тъй като шейх ул ислям постъпил нечестно и тръгнал предварително. Той позореше значи собствения си партньор и настояваше за третия, последен тур. Само който спечелел него, щял да бъде победител, иначе никой! Журито взе под внимание този въпрос и го реши в наша полза. Хората не можеха все пак да възнаграждават нечестността, а и Устад категорично бе заявил, че не протестира. Противниците обаче се застъпиха за мирзата и не пожелаха да се подчинят. Вече се канехме да заплашим със силови мерки, когато се получи нещо много особено. Без предварително да ни уведоми, Шакара напусна мястото си, изкачи стъпалата на викалото и даде знак за мълчание. Появата на едно момиче там предизвика удивление. Хората утихнаха. Тя започна да говори, кратко, ясно, решително. Прикани Ахриман мирза да прибави своя ханджар към залога. После състезанието веднага щяло да се проведе и който го спечелел, той побеждавал. Тя направи и нещо повече. Заложи срещу камата спечелените вече камили, така че на победителя от последния тур щеше да принадлежи цялата печалба с ханджара към нея.

Ние бяхме удивени! Мирзата също! Откъде взе това иначе толкова скромно и сдържано момиче смелостта да се държи публично по този начин? И без разрешение да се меси в една толкова важна за всички нас работа? Устад ми стисна ръката и каза:

— Не се стряскай! Знаеш, че идва от страна на Марах Дуримех! Сигурно си има тайни причини! Ако мирзата се съгласи, аз също ще го сторя с удоволствие. Та нали си имаш Сирр!

Ахриман напусна мястото си. Вперил широко отворени очи в Шакара, закрачи бавно към нея, освободи ханджара от колана си й го подаде. После сложи ръце на очите и стоя известно време безмълвен, но с тръпнещо тяло. След това ги сне, изпъна се като свещ, вдигна ръце и извика:

— Моя ханджар, моето оръжие, най-голямата ми ценност! Не за да владее едно царство, а за коне и камили! Но аз съм длъжен, длъжен! Тя има нейните очи! Има нейната фигура, нейния глас! И има също нейните мисли и нейната сила! Тук аз съм нищо, трябва да се подчиня!… Е, добре! Доведете ми Шейтан! Но истинския, същинския, действителния, не фалшивия, лъжовния! Касае се за яздене, каквото още не е бивало! Защото щом Марах Дуримех ме принуждава да се кача на седлото, за да спася ханджара си, то тя ще ми противопостави и онова омразно на Пъкъла създание, от чиито косми при ездата хвърчат искри! Значи Шейтана тук, Иблис! И бързо, работата е спешна!

Кого или какво имаше предвид с „онова създание“, от чиито косми хвърчат искри? Само фигуративно ли се бе изразил? Или се беше вече побъркал? Може би, защото неговото поведение бе на моменти съвсем като на умопобъркан, който чака нещо, а то все не идва. А когато доведоха поискания кон, скочи, изстреля се на седлото и извика:

— Това е той, той, най-бързият от всички дяволи! А аз съм Ахриман, неговият господар и повелител! Къде е човекът, който ще дръзне да излезе срещу мен и този сатана?

Упътихме се нататък, за да разгледаме коня, но не можахме много да приближим — бестията не позволи. Той хапеше и хвърляше къчове към всеки, когото достигнеше. Естествена злост ли бе това или дресура? Да, пъстрият беше чистокръвен кхорасански кон, твърдоглав и жарък като климата на родната си солна пустиня! Ушите бяха големи, с провиснали върхове като при някои кучешки породи. Челото съвсем ниско, но кокалесто, гърбато и възшироко. Очите зли, гледащи изкосо с бялото. Хрущялестата муцуна силно обрасла с четинести косми. Гърдите много тесни, намекващи за идеални дробове на бегач. Мускулите на подбедриците и бедрата отлично тренирани и закалени. Сухожилията в свивките, стави, глезени, линия и форми на копитата направо несравними. Перчем, грива и опашка обаче грозно редки, без блясък, с излинели върхове на космите. Всичко заедно — кон, който бе въпросителна за всеки познавач, доколкото стоеше спокоен, но при най-малкото движение навяваше подозрения, че в него се таят много изненади.

Веднага щом мирзата беше викнал за своя Шейтан, бях изпратил Кара да доведе Сирр. Той дойде с него точно когато Ахриман повтори въпроса кой ще се осмели да подхване борба с него. Тогава аз пристъпих и не казах нищо друго освен „Аз“. Оня се изсмя гръмогласно и викна на ханъм Гюл:

— Чу ли го? Той… той… същият! Почти си го помислих! Защото тоя човек изглежда роден да бъде там, където никой дявол не се нуждае от него! — Очерта кръст с ездовия камшик срещу мен и продължи: — Никой друг не би ми дошъл така сгодно като теб! Един отритнат от Запада, който си отмъщава на красивия ни Изток, за да се подмилква пак на родината си! Ти да си мъжът, дето щял да ми отнеме ханджара! Вече съм чувал за твоя арап, с когото се хвалиш където и да идеш. Асил бен Рих, жребецът на хаддедихните, който стои ей там при другите ви кранти! Иди го доведи! Знам, че той ви е последната надежда!

— Той ли? — отговорих. — Не, няма да яздя него.

— Че кого другиго? Нещо по-добро така или иначе нямате!

— Имаме не само него, а и неговия ходем. Него ще яздя. Огледай се!

Той трепна силно, извъртя рязко шарения й се вторачи в Сирр, държан от Кара зад него. Видя се как се изплаши, като го съгледа.

— Сирр! Сирр! Любимият кон на шах-ин-шаха! — отрони се беззвучно от устните му. — О, сега знам всичко! Това е твое дело, Марах Дуримех, твое! Ти, само ти може да си накарала шах-ин-шаха да превърне Сирр в ходем на Асил! Е, така да бъде! Той няма да измине и една крачка с непознат! И чак пък само с оглавник, без наустник и мундщук! Шейтан с една победа, която всяко дете може да предвиди. Но понеже се касае за моя ханджар, принуден съм да яздя този тур, изложен от Сирр, който ще си остане на мястото!

Подкара Шейтан към „бариерата“. Аз възседнах Сирр, за да го последвам, ала този не направи нито крачка. Днес не искаше ли? Или пъстрият му беше толкова противен, че отказваше да застане на една линия с него? Когато Ахриман забеляза това, се изхили победоносно и нареди да бъде даден сигналът. Наоколо цареше огромно напрежение. Имената бяха оповестени и разпространени от тълпата. После керната проехтя и Шейтан веднага полетя в галоп по широката открита писта.

Сирр още не помръдваше. Подтикнах го, но без успех. Ето че протегна напред красивата си глава, извиси гръмко глас и… какво беше това? Яздех ли, или всички тези неподвижно стоящи хора летяха насреща ми, за да изчезнат зад мен? Не чувствах нищо, освен единственото желание да победя Шейтан. И сякаш седях не на кон, а върху това желание, реализирането на което беше неизбежно, задаваше се с постоянно нарастваща бързина. При края на езерото бях вече толкова близо до Иблис, че мирзата започна да го шиба с камшика. В дуара го настигнах. При трибуната Ахриман ругаеше зад мен. Скоро престанах да чувам тропота от копитата на Шейтан. Не се обръщах. А когато завих за втори път край езерото, видях мирзата едва при завоя. Беше извърнал камшика и обработваше главата на пъстрия с тежката дръжка. Болката го принуди да се напрегне до последно. Отново ме приближи. Тогава Сирр със своето дълбоко „У…У…У…УХ!“ ми даде да разбера, че той също вижда това, и загалопира по такъв начин, че помислих — трябва да го обуздая. Стигнал отново в дуара, намали рязко темпото, премина край пристана в обикновен галоп, а после пристигна до трибуната в спокоен ход.

Как му се радвах за посрещналото го бурно ликуване, чието значение той много добре разбра, както издадоха заигралите уши. Но целувката, с която го възнаградих, май му се понрави повече, защото и той ме целуна по бузата, разроши ми косата, взе в уста едната, другата ми ръка. Накратко казано, показваше ми по всевъзможни начини, че е тук само заради мен, за нищо друго. И все пак той беше, върху когото възхитено се бяха спрели всички погледи, не върху мен, и това си бе напълно разбираемо и правилно!

А сега се зададе и Ахриман с Шейтан или по-точно Шейтан с Ахриман, подплашен от ударите на камшика. Юздите висяха отпред; стремената бяха празни; ездачът лежеше напред, вкопчил се здраво във врата на коня. Но работата не беше обикновена. Конят не се носеше в пълен бяг и не спазваше постоянна посока, а преследваше много очевидно намерение — да изхвърли ездача от седлото и да го стъпче с копита. Изправяше се на задните крака, извиваше се, скачаше ту наляво, ту надясно, изминаваше известно разстояние направо, спираше, за да хапне назад с оголени зъби, затичваше се отново, връщаше се, въртеше се в кръг, с две думи, искаше да свали мирзата, за да си отмъсти. Причината видяхме, когато ни приближи. Имаше само едно здраво око. Другото висеше от кървящата кухина. Ахриман му го беше избил! Този се намираше в съвсем същото настроение като своя Шейтан: срам, ярост, жажда за мъст! Когато стигна до нас, пъстрият спря за миг, за да подготви ново коварство. Мирзата се изправи и извика:

— Ханджарът е изгубен и всъщност и този сатана! Вие го спечелихте. Е, добре, вземете си го! Но само като мърша за дерача!

Измъкна двуцевния пищов от силяха, запъна петлетата, насочи дулата към тиловите прешлени и изстреля в бърза последователност двата заряда. Сега трябваше бързо да отскочи, но в жаждата си за отмъщение бе сляп за предпазливостта. Иблис трепна под куршумите. Здравото око се затвори, главата клюмна, коленете се подкосиха. Но ето че събра замиращите демонски сили. Отметна глава, скочи във въздуха и с четирите крайника, приземи се, хвърли се право по гръб, скочи отново и захапа главата на лежащия сега на земята мъчител, горната част на която изцяло изчезна в широко зейналата паст. Същевременно по цялото му тяло премина спазъм. Здраво държейки главата на принца, рухна… беше мъртъв!

Народът се втурна нататък. Страховитата група не можеше да се види известно време от притеклите се на помощ хора. После се разделиха. Ахриман беше освободен от зъбите на скочилата бестия. В съзнание ли беше, когато се полуизправи сега за да говори? Вдигна свития юмрук, разтърси го и извика:

— Главата ми, главата ми! Пак и отново главата ми! Това беше пак ходем, ходем, който ме изостави! Трябвало да се побъркам, побъркам, побъркам! Аз се борих с него… от Зида на разплатата дотук! Напразно! Той възбунтува Шейтан срещу мен… той ме хвърли под него… той стисна мозъка ми със зъбите на тоя сатана… захапа ми духа и душата… свърши се, свърши се, свърши се! — Изправяйки се с последно, върховно напрежение, закрещя, докато гласът му премина внезапно във фалцет: — Радвайте се, джамикуни, и чуйте какво ще ви кажа!… Княза на Сенките оттук насетне ще бъде една мърша… една разплута мърша за дерача… точно както Шейтан… завлечете ни, завлечете ни… и тримата, и тримата… не само мършите, а и побъркания!

Спусна вдигнатата ръка, потърси се като във вътрешен ужас и после изпадна отново в безсъзнание върху петнистия труп на Шейтан. Ужас обхвана и нас. Извърнахме се. А пък очите на Шакара сияеха от радост. Тя ми подаде спечеления от мирзата ханджар и каза:

— Вземи го, оръжието на враговете, което отсега нататък само срещу тях самите може да се насочва! То попадна в нашите ръце, но ние искаме мир! Затъкни го в канията! Ала не приемат ли мира, отново ще изскочи. И тогава няма да си играем на състезания като днес, а ще превърнем играта в смъртоносна сериозност! Който не си вземе поука от нашето състезание, понеже не притежава дух да разбере неговото значение, враждата ще продължи да го тласка до последното опозоряване.

Хората махнаха Шейтан от пътя и отнесоха също Ахриман. Когато погледнах към седалките на ханъм Гюл и шейх ул ислям, двамата бяха изчезнали. Спечелените коне бяха отведени на сигурно място, но Устад уведоми шейха на динаруните и таки кюрда Ибн ел Идрак, че довечера ще получат тайно своите и камилите си. От този момент противниците започнаха един подир друг да се губят. От само себе си се разбира, че ние се радвахме на нашата победа, но най-вече моят дребен хаджи Халеф. Той буквално бе озарен от щастие. Неговият Кара беше неколкократен победител! И също Ханнех, „най-прелестното цвете сред жените“, бе спечелила едно голямо състезание! Това при него задминаваше всичко, което бе преживял досега, та дори почетните одеяния на владетеля на персийското царство!

Голямо ликуване падна, когато керната прозвуча и глашатаят оповести, че сега ще започне отложеното вчера поради дъжда забавно състезание. Докато нещата се подготвяха, Джемма се събра с журито за едно бързо съвещание, за да уреди още няколко значителни, но мирни състезания, в които можеха да участват само приятели. Кара ме помоли да му заема Асил и аз естествено му го дадох с удоволствие. А аз поех със Сирр към къщи, останал доволен от думите на Джафар. Той не знаеше, че Сирр драговолно ми се подчинява, и бе брал голям страх, когато застанах с бляскавия арап срещу Шейтана. Затова пък толкова по-голямо бе сега въодушевлението му от победата и той реши да направи един много подробен доклад на владетеля.

Беше трогателно как добре се чувстваше Сирр и как ясно изрази радостта си, когато излезе от човешката тълпа. Аз също предпочитах да бъда сам и ето как реших да остана при него и да наблюдавам следващите събития на деня отгоре. Когато стигнахме до конското пасище, аз го разседлах, дадох му вода и ечемик, донесох му едно панерче ябълки и седнах при него. Оттук имах добър изглед към долината. По-късно към мен се присъедини Шакара. За да не изпадам в многословие, ще кажа само, че Устад спечели със Сахм една награда, а Кара с Асил и Баркх също по една. Това бе предостатъчно.

И край двете господарски шатри и руините по време на целия следобед беше много тихо. Шейх ул ислям не се показваше, ханъм Гюл също. Сегиз-тогиз между тях и Ахриман мирза се придвижваше конен пратеник. Свитата очевидно се бе изнесла другаде, заета с подготовката на утрешното обкръжение.

Привечер Устад дойде и ме попита дали искам да го придружа на едно точно повторение на неделната ни езда. Но днес задачата не бе да прегледаме постовете, а да обкръжим обкръжението. Аз естествено веднага и с удоволствие се съгласих. Оседлах пак Сирр, Устад възседна кобилата и тръгнахме — нагоре по хълма, към Алабастровия шатър.

Стигайки горе, спряхме слисани, да, направо шокирани. Мощта и масата на вчерашния продължителен дъжд тук бе оказала пагубно въздействие. Целият почвен слой на издигащото се по-назад окръглено било бе смит надолу, примесен с тежки камъни и превърнат в своето рода морени, на които стръмният терен не позволяваше застой. По гладкото трасе на свлачището съвсем ясно се виждаше какъв път е изминало. Вярно, сега беше още доста далеч от неколкократно споменатия халтав сипей, но когато го достигнеше, натискът му веднага щеше да доведе катастрофата, за която Устад бе подметнал с тревога в неделята.

Сега, разбира се, тук не можеше нищо да се предприеме, тъй като вечерта вече наближаваше, но Устад реши сутринта незабавно да се заеме с прекратяване на по-нататъшното придвижване на „морените“. Оттук трябваше да продължим нагоре, за да достигнем още преди падането на нощта северната равнина. И успяхме.

Точно на същото място, където бяхме заварили пратеника на помощните отреди на Марах Дуримех, сега ни очакваха самите те, предвождани от предприемчивия раис на Шурд. Той много се зарадва, като ме видя. Отрядите му бяха повече от достатъчно да приклещят отзад ултратаките. Той получи необходимите указания за всички възможни случаи и също обещанието, че ще му пратим приятелски настроените таки на Ибн ел Идрак. После продължихме ездата.

На север тамошните джамикуни вече не бивакуваха разпръснато, а се бяха събрали на дружини. Имаха контакт с раиса на Шурд и на изток с калхураните. Когато стигнахме при тези, намерихме ги разделени на две линии. Щяха да пропуснат видените вече от съгледвачите масабани и Сенки и после да се захлопнат след тях като крилата на порта.

На юг се зарадвахме на бивакуващите там динаруни, които толкова бързо се бяха превърнали от врагове в приятели. Техният шейх току-що бе пристигнал при тях и им бе разказал всичко. Не бе пропуснал също да спомене, че вече си е получил обратно изгубените при залагането коне и камили, и то под надзора на Педехр и по заръка на Устад. Когато им съобщихме, че в най-добрия случай изобщо няма да се стигне до битка, те ни увериха, че това било съвсем против тяхното намерение, тъй като желаели да ни докажат приятелството си с дела.

Ние ги доведохме в съприкосновение с южните джамикуни, които трябваше да се свържат в гръб на таки с раиса на Шурд. И тъй, пръстенът бе затворен с изключение на мястото за преминаването на масабаните и Сенките. Ако те проявяха глупостта да използват тази врата, щяха да попаднат в примка, от която нямаше измъкване!

Прибрахме се по нощите, ала въпреки това Шакара ни чакаше.

Каза, че от безпокойство не можела да заспи. Имала да ни съобщи едно наблюдение, което вероятно било много важно. Преди да си легне, отишла още веднъж при конете и ги заварила видимо неспокойни. Не успяла да ги склони да си легнат. Това означавало някаква опасност, която се намирала в земята под тях. Шакара се замислила и докато стояла така тихо, някъде изпод нозете й се зачул застрашителен шум, последван от тътнеща гръмотевица и трус. Това я разтревожило и тя решила да не отиде да спи, преди да ни го е съобщила.

— Трябва да слезем долу… в басейна! — казахме едновременно аз и Устад, като от една уста.

Взехме факли и придружени от Шакара, която не искаше да остане, се отправихме към пристана. Качихме се в лодката и загребахме към канала. Никой не ни видя. Устад беше идвал вече тук и знаеше отвора. Веднага забелязахме, че в следствие обилния, дълготраен валеж, равнището на водата беше много по-високо отпреди. Ластарите в горната част бяха по-гъсти и трудно ни пропуснаха. Веднага след това запалихме две факли и с оттласкване и гребане преминахме канала и се озовахме в предния басейн.

Днес можехме да различим таваните над нас, може би заради високото ниво на водата. Талазите създаваха натиск и повдигаха.

Още при първата колона видяхме, че при основата й бе „израсло“ голямо парче. А горе нещо пращеше. Въпреки това рискувахме да продължим. Навсякъде нещо се ронеше и трошеше, и то по един вдъхващ страх начин. Камъни непрекъснато падаха върху други или цопваха във водата. Безразсъдно дръзко беше, наистина, че не обръщахме носа на лодката! Отправихме се натам, където беше се издигала колоната със скелета. Тя беше изчезнала. Само долният камък стоеше все още с него. Отзад се носеха стенания, скрибуцане и пращене. Шакара досега бе седяла притихнала, обладана от злокобието и страхотиите на долния свят. Но сега изкрещя и ни помоли да не изкушаваме по-дълго Бога, а веднага да обръщаме, където беше съда и да бягаме. Сторихме го, без да проверим дали освен тази колона не са се срутили други.

И тъй, намирахме се между две грозящи опасности. Горе при Алабастровия шатър се придвижваха морените, а долу се сриваше утробата на земята. За щастие, макар и близо, дуарът и къщата с градината и пасището бяха разположени извън обсега на двете катастрофи, от които можеха да бъдат връхлетени само руините! Не бяхме нито геолози, нито архитекти по специалност, ала въпреки това за нас стоеше извън всяко съмнение, че животът на никого не е застрашен освен на онзи, който отсега нататък дръзнеше да отиде в древните руини.

Ето защо Устад още в ранното утро забрани на всички под най-строго наказание достъпа до руините. Предупреди чрез пратеници също обитателите на двете шатри. Онези обаче му отговориха, че са им известни вражеските причини на това щуро предупреждение и могат само да му се изсмеят! След това множество работници се изкачиха до Алабастровия шатър, за да попречат на свличането на земните и каменните маси. Тогава шейх ул ислям ни изпрати къс хартия, на който се четяха следните редове: „Не си давайте труда — нито горе, нито долу! Ние не вярваме на лъжи! Твърдоглаво ще се задържим до утре в руините, а после ще си тръгнат всички, чието място не е тук! Имате думата ми на шейх ул ислям!“

Що се отнася до празничните ни гости, всички, на които не можеше да се вярва, благоразумно се бяха отдалечили. Но от останалите на никого не хрумна да изостави Устад. Те се държаха така, сякаш нищо не подозираха, ала всички бяха много добре осведомени и с нетърпение чакаха следното утро, което щеше да донесе решителния миг. В хода на следобеда надойдоха пратеници от различни страни, а когато се стъмни, последният от тях донесе вестта, че масабаните и Сенките са влезли в капана.

А що се отнася до таки, Ибн ел Идрак още заранта се бе явил при Устад, за да обсъди с него по-нататъшните действия. Колкото и много това племе да бе свързано със старите си предразсъдъци и да се считаше предпочитано от Аллах, все пак намираше за прекалено изискването да принесе една кървава жертва, толкова повече срещу миролюбиви съседи. Само малката твърдоглава прослойка, топлеща се в лъчите на шейх ул ислям, държеше здраво на него, друг никой. И тъкмо тези слепци трябваше да проникнат в тайния ходник, за да ни нападнат с изненада. Въпреки всичко Устад реши да ги щади, но така да ги натъпче в тази галерия, че да не са в състояние да помръднат. Ибн ел Идрак беше изключително доволен от това и препусна после към раиса на Шурд. В резултат с настъпването на вечерта тайно потеглиха две отделения — едното трябваше да проникне отвън до половината ходник, да го прегради и да застане зад барикадата. Определената за тази цел точка естествено беше така избрана, че да не може да бъде засегната от две очаквани катастрофи. Другото отделение трябваше да остави всички врагове да навлязат и после да заеме изхода, за да направи връщането им невъзможно. Ако планът успееше, на затворените нямаше да остане нищо друго, освен да изиграят една крайно смехотворна роля. И тук му е мястото да се отбележи, че замисълът успя така, както по-добре не можеше да успее.

Ето как тези врагове бяха обезвредени и сега въпросът опираше до масабаните и Сенките, от които също толкова малко се страхувахме, понеже ги държехме здраво и можехме да ги смажем, когато ни беше угодно.

През целия ден хората отново бяха събирали и струпвали съчки и дърва от всички върхове и издатини. Празникът бе започнал с осветяване на височините и така трябваше да завърши. Така бе казано. Но посветените знаеха, че лумването на тези огньове бе сигнал за обкръжението на враговете. Само едно място правеше изключение в този смисъл — купенът на Алабастровия шатър. През целия ден хората се бяха трудили да спрат движението на морените, но без желания успех. Въпреки всички изкуствени препятствия, те продължаваха да се придвижват, за да обхванат в крайна сметка отрупаните каменни маси. Така че страшната съдба бе неизбежна. Не можеше да се прецени единствено времето на нейното настъпване. Ето защо сега горе стояха пазачи, които трябваше да запалят кладите веднага щом опасният миг наближеше. Това щяха да кажат огнените знаци от тази кота.

В очакване на всички тези неща, ние си подсигурихме конете, отвеждайки ги в засводеното помещение. По цялата ширина на пасището стояха постове, за да ни изолират от руините. В двора Устад установи нещо като главна квартира, към която спадаха всички действащи лица. Отсъстваха само Ибн ел Идрак и шейховете на динаруните и калхураните, които се намираха при своите племена и отлично знаеха как трябва да действат. Колкото повече напредваше вечерта, толкова по-тихо ставаше в долината. Всички джамикуни напуснаха езерото и се изкачиха по височините. При идването на Сенките не трябваше да срещнат ни най-малка съпротива. Затова пък толкова по-зорко бе пазен самият дуар. На всеки фланг имаше по шест оръдия, за да обстрелват оттук достъпа от двете страни на езерото. Сами по себе си тези оръдия бяха достатъчни да докажат на Сенките тяхната безпомощност срещу нас. Останалите осем бяха разпределени от двете страни на езерото върху доминиращи точки, от които владеехме с тях цялата състезателна писта. За всеки случай Устад беше накарал да бъдат изготвени и разпределени множество факли, а в края на езерото лежаха скрити съгледвачи, имащи задача да наблюдават шатрата на Ахриман и да ни доложат появата на масабаните. Той възнамеряваше да заеме с тях руините и те можеха да се очакват много по-рано от Сенките.

Когато сметнахме, че е дошло време, слязохме в дуара. Научихме, че Педехр добросъвестно е предупредил още веднъж обитателите на шатрите, при това лично, но бил отпратен с подигравки и оскърбления както прежните пратеници. С това ние достатъчно бяхме изпълнили хуманните си задължения. На трикратното предупреждение бе отвърнато само с присмех. Сега можеше да ги сполети каквото си ще!

Звездите по небето изчезнаха. Но не забулени от дъждовни облаци, а сякаш бяха покрити с гъст, непроницаем воал, за да не гледат какво ще се случи тук. Наближаваше полунощ — не съвсем тъмна, наистина, ала много подходяща за привидения, фантоми и химери. По езерото се образуваха мъгли. Те лежаха отначало с неопределени очертания върху водата. После се откъснаха от нея, за да се издигнат в отделни парцали и индивидуализират. След това се уплътниха до какви ли не призрачни фигури и се запрокрадваха нагоре към нас влажни и студени като духове на удавници.

Ето че от тях изплува един от съгледвачите и съобщи, че масабаните вече са пристигнали при Ахриман мирза. А скоро след това се появи втори с известието, че мирзата ги е оглавил и потеглил тихомълком с тях, без коне, както впрочем изискваше неговото намерение. Устад повтори предварително дадените за този случай указания хората ни да се оттеглят толкова далеч, че да не бъдат забелязани и напълно да освободят пътя на промъкващите се към руините врагове.

Не мина много и онези дойдоха, прикрити от мъглата, която обаче криеше и нас от тях. Мислеха, че дуарът е потънал в мирен сън, и минаха край него, без да се случи нещо, което да разколебае тяхната вяра. Ние се върнахме на предишната си позиция. След известно време от руините над нас се разнесе висок, но къс крясък. После доловихме приглушена команда и отново стана тихо.

Приблизително един час след полунощ узнахме, че авангардът на Сенките е излязъл от прохода и е спрял в равнината, за да изчака цялата орда. Подглаватарите на мирзата препуснали към тях, за да ги доведат после към езерото. А след една по-продължителна пауза хората от другата страна на планината доложиха, че ултратаки попаднали в мрежата и сега се таели в галерията, без да могат да мръднат напред или назад. А Ибн ел Идрак уговорил всички разумни таки да се присъединят към раиса на Шурд и по зазоряване да пристигнат при нас.

Едва този пратеник се бе отдалечил, и дойде един, за когото сега най-малко мислехме — ашикът.

Беше ходил горе в къщата, за да говори с нас, и там узнал къде се намираме. Онова, което ни съобщи, беше още по-интересно от неговата напълно неочаквана поява.

— Аз по-често съм се отбивал при вас, отколкото си мислите — каза той, — и съм много добре осведомен за всичко. Шейх ул ислям ме смята за свой шпионин, който е спечелил пълното ви доверие, за да му издава всичките ви ходове. Ето защо сам ще пожъне бурените, които е посял! Аз бях горе на хълма и се убедих, че лавината не може да бъде удържана. Сметнах за свой човешки дълг да му го кажа, за да може да се махне. Той ми се изсмя. Да, дори стана подозрителен, че чува от мен същото предупреждение, но позволи да остана при него. Непрекъснато шареше напред-назад между шатрата си и Светилището, поглеждайки дали неговите таки не са се измъкнали от галерията. Предупредих и прислугата му. Тя вече се кани да се спасява.

— А свитата му? Светеца, Блажения, имамът и генералите?

— Останаха при таки и ще останат там, докато отмине битката.

— Това е много показателно! — каза Педехр и стана. — Могат да събират плодовете от земята, но не и да друсат заедно с другите! Колко лесно би могъл да ги улучи някой плод, може би дори някой гнил! Говори нататък! Видя ли също ханъм Гюл?

— Не само я видях, ами даже приказвах с нея. Тези две личности по принуда общуват много вежливо помежду си, но иначе стръвно се мразят. И тя като принца мислеше, че съм сянката на шейх ул ислям, и започна да ме ласкае, за да узнае нещо опасно за него. Това я принуди от своя страна също да прояви общителност спрямо мен и ето как бях осведомен от две места, без да се налага да плащам за сведенията. Но днес в това отношение настъпи промяна. Ханъм Гюл ми направи предложение да премина в нейна служба. Каза, с шейх ул ислям било свършено, а тя щяла да ми даде най-добрата гаранция за моето бъдеще, ако склоня да й кажа всичко, което знам за него. Това стана около полунощ — беше ми определила по това време среща при себе си, понеже очакваше Ахриман. Той дойде, но не сам, а с масабаните. Като чу за какво преговаряме, покани ме да тръгна веднага с него, за да видя удостоверено, че за мен ще е по-добре да служа на него и ханъм Гюл, отколкото на шейх ул ислям, който тъкмо се намираше в шатрата си. Той нареди на масабаните да я обградят и влезе с предводителите. На мен също бе позволено. Тъй като бях подслушал разговора на тези двама мъже в Светилището, подозирах каква сцена ще се разиграе. И както си помислих, така и стана. Княза на Сенките хвана шейх ул ислям за врата, и то не само в преносния, но и в буквалния смисъл, и го разтърсва толкова дълго, докато изчезна и последният остатък от неговото високомерие. После го захвърли и заповяда да го пазят най-строго, докато свърши битката, а после да го отведат при него за по-нататъшно разпореждане. Естествено във всички тези събития, които разказвам, той играеше само ролята Ахриман мирза, но не Княз на Сенките. Дори благоразумно даде да се разбере, че последните се намират при приближаващите силлан. После нареди да се заеме Светилището, за да не бъдат допуснати таки в руините, и се върна в шатрата си. Аз останах при прислугата и помогнах да бъдат пренесени одеяла и възглавници в предния край на етажа. Мирзата и Гюл искаха да седнат там при първите сивкави зари на утрото, за да наблюдават от това най-хубаво място клането на джамикуните. Това ми даде възможност да се отдалеча. Побързах към вашата къща и оттам бях препратен тук при вас.

— И какво ще правиш сега? — попита Устад.

— Не знам. Отредете ми място да се бия за вас!

— Ние имаме достатъчно бойци. Добър ездач ли си?

— Да.

— Тогава се върни бързо при къщата и кажи на Кара бен Халеф веднага да оседлае конете — Баркх за него, Гхалиб за теб и Асил за мен. На Сирр Шакара да сложи седлото и само оглавника, той е за ефендито. После слезте тук!

— Къде ще ходим? — попитах, докато зарадваният от това поръчение ашик се отдалечаваше.

— Нагоре към Бейт-и-Ходех. Тази мисъл току-що ме споходи. Няма да има благороден турнир, борба между равностойни мъже, а един напълно безопасен лов с обкръжаване. Чувалът е заложен и всеки знае поста си и онова, което се очаква от него. Капитанът може да заеме моето място. Той е в течение на нещата. А ние ще яздим нагоре към Бейт-и-Ходех, защото оттам имаме най-добър изглед. Видим ли, че хората ни имат нужда от нас, за две минути ще можем да бъдем пак долу. В краен случай Кара или ашикът ще ни послужат за пратеници.

Предложението му намери моето одобрение — най-вече заради очакваното срутване, което, ако не настъпеше по-късно, можеше да се наблюдава от колонадата на храма много по-добре отколкото от всяко друго място. И тъй, капитанът получи инструкциите си, а ние тръгнахме към пътя за хълма, където Кара и ашикът много скоро пристигнаха с конете си.

Небето имаше захабен, оловен цвят, а и мъглите все още се стелеха плътно над езерото и долината. Сега те бяха толкова компактни, че можехме да виждаме само на броени крачки. Но внезапно престанаха. Бяхме се изкачили над границата им и се намерихме на свободен, прозрачен утринен въздух. Още не беше се разсъмнало, но на изток вече леко се дрезгавееше, а очертанията на планинските върхове станаха… Планински върхове? Ха! Върху тези на запад лумнаха огньове. Едва сега ли бяха запалени, или поради мъглата в долината не можехме да ги видим? Това бяха предупредителните сигнали върху възвишението на Алабастровия шатър. Лавината се засилваше за страховитото сгромолясване.

При Бейт-и-Ходех слязохме. Ашикът остана при конете, а ние минахме през вътрешността и седнахме отпред. Устад заговори:

— Тук, на това място, ни предизвика врагът и ето защо оттук трябва да видим на какво е способен. Най-наглият от тях, Палача, е вече мъртъв, самоунищожил се със собственото си оръжие. Ти, чиято персона заплаши с кръвно отмъщение, не се наложи да се намесваш. Така ще постъпя и аз сега — ще предоставя нещата в ръцете на неизбежната съдба!

Но ние не бяхме сами горе. Вече казах, че цялата голяма тълпа на въоръжените днес гости на празника се бе изтеглила по околните възвишения. Имаше ги и тук при Бейт. Изпълваха цялата открита площадка. Редиците им навлизаха в храстите, гората. А когато просветля повече и погледът ни достигна отвъд езерото, видяхме ги и по отсрещните баири, почти глава до глава, като някоя лавина, готова да се спусне в епичната бездна, във войската на силлан. Тази опасност за враговете можеше да се види оттук, но не и отдолу. Защото мъглите се уплътняваха все повече и повече и все нови и нови се добавяха към тях. Те правеха невъзможен погледа нагоре. Сякаш приближаващите Сенки се бяха превърнали в мъглив ескадрон, за да пренесат атаката си от сушата по вода. Първият лъх на утрото беше дошъл от изток, където стояха калхураните заедно със северните джамикуни, и изтикваше мъглите бавно, но непреодолимо към руините. Там те се разбъркваха и разкъсваха нагоре по древните зидове, разгъваха се и се виеха покрай кулите и дръзваха дори да ги прехвърлят, за да отмрат в студенината и спокойствието на скалите.

Но ето че посоката към изгрева се освободи от тях и небето веднага започна да става все по-светло и по-светло. Равнината, водеща към проходите, вече се избистри. Тогава видяхме Сенките да яздят. При шатрата на мирзата те се бяха разделили, за да напредват едновременно по двата бряга. Челата им бяха проникнали дълбоко в мъглата, но броят им беше толкова голям, а колоната толкова дълга, че само много остро око можеше да различи приближаващия се отзад обоз. Горко им, ако Ахриман бе дал заповед цялата тая гмеж да заеме езерото! Нямаше да може и да се помръдне! Беше притисната също както ултратаките в тайния ходник, само че тук пространството назад стоеше открито за бягство! Но какво бягство!

Докато ги гледахме как приближават, подире им идеше… денят! Той ги следваше. Залепнал бе авангарда на своята светлинна армия по петите им и високо над тях ни пращаше диханието на своя поздрав. Силният лъх се разбиваше в хълма на руините и разбъркваше там мъглите, за да оголи макар и само мимолетно зидарията за нашите погледи. Там се издигаха двете шатри. Едната беше обкръжена от масабаните. При другата не видяхме никого. Но отпред, върху зида, Ахриман мирза седеше до ханъм Гюл, а зад тях стояха слугите. Мястото, което си бяха избрали, се намираше толкова назад, че дори и без мъглите им бе невъзможно да забележат нашето съсредоточаване долу в дуара. Така че те все още хранеха вярата, че джамикуните тънат в дълбоки сънища.

Но ето че при Сенките процвили кон. Друг отговори… още един и още един. В тишината на утрото тези звуци можеха да се чуят надалеч и за Ахриман това бе знак, че неговите Сенки са пристигнали. Той ги беше очаквал още през нощта и бе станал нетърпелив. Защо да завладява дуара тихомълком и дебнешком, след като му бяха необходими само няколко мига да го завземе с бърз пристъп? Утринният полъх се бе превърнал във вятър, който устремно подкара омарите. Започна да ги блъска, шиба, разкъсва. Те се разпиляха на всички страни. Полетяха по всички течения, за да бъдат там окончателно накъсани. Светлото утро се бе появило при езерото и разчистваше терена от тях. От руините изчезнаха най-напред, тъй като отразеното от скалната стена въздушно течение действаше там с двоен ефект. Тогава видяхме Ахриман високо и повелително изправен, държейки пищов в ръката, за да даде уговорения сигнал. Гледаше бреговете на езерото и виждаше само Сенки, нищо друго освен Сенки. Всички бяха пристигнали и заели долината под формата на гъста тълпа. Той не виждаше джамикуните по височините, понеже те се бяха прикрили зад скали, дървета и храсти. И не виждаше, както вече бе споменато, разстановката на нашата батарея долу при предния зид. Ето защо даде сигнала, гръмвайки с пищова.

Сега той естествено бе убеден, че Сенките ще нахлуят от две страни в селото. Но това за негово най-голямо удивление не стана. Челните им редици бяха приближили достатъчно, за да видят какво се намира пред тях. При вида на зейналите срещу тях топове преустановиха движението си и предводителите им започнаха да се съвещават. Тогава Ахриман изстреля втората цев и замаха с ръце, викайки гръмки заповеди. По движенията му се виждаше, че беше разгневен. Сигурно е бил заповядал да бъде отговорено на сигнала му, защото сега и педерахн дадоха своите изстрели — по един от двете страни. Техните изстрели сякаш бяха пробудили едно многогласно и незнаещо край ехо и всички очи се отправиха нагоре, откъдето се носеше. Там все още горяха предупредителните огньове, но бледожълти на дневната светлина. Стражите се бяха събрали върху сигурната скала при Алабастровия шатър и с гласовете на насочените нагоре пушки ни казваха, че „морените“ се засилват за свличането. И по същото време се намеси в сцената и капитанът. Отекнаха командите му. От двата фланга прогърмя по едно оръдие, с халосен заряд, и осемте около езерото мигом се обадиха. И сега джамикуните изскочиха по всички височини иззад скривалищата си, като извисиха гласове и изгърмяха пушките си. Това бе един-единствен крясък и един-единствен трясък, под който цялата долина потрепери заедно с езерото. После настъпи онази дълбока, спираща дъха тишина, която обикновено предшества решаващи, та дори ужасяващи събития.

Никой, додето поглед стигаше, не можеше да се помръдне, с изключение само на един. Това бе ходи-и-джуна. Той тръгна към пристана, качи се в лодката и се отдалечи дотолкова от сушата, че можеше да бъде видян от Ахриман. Този все още стоеше високо изправен на мястото си, но като окаменял. Схващаше ли това, което се намираше пред него? Или вече изобщо не можеше да схване нищо? Достопочтеният учител на джамикуните се надигна от гребната пейка и викна нагоре към него с надалеч достигащ глас:

— Ахриман! Смъртният час на твоето царство приближава. Зидовете под теб започват вече да се разклащат, а над теб лавината се готви за стоварване. Дадоха ни сигнал, че идва. Ти искаш да откраднеш владичеството на шах-ин-шаха и…

Гръмък кикот пресече словото му. Но не мирзата, който като че все още не можеше да се помръдне, се смееше, а Гюл. Тя беше скочила, за да покаже по този начин, че в мигове на опасност жената често стои високо над мъжа. Измъкна рязко сабята на напълно безпомощния мирза, пристъпи досами ръба на високия зид и кресна надолу:

— Не разправяй небивалици, а се огледай за истината! Лавината няма тепърва да идва, тя е вече тук. И ще ви връхлети веднага, веднага! Насам, отреди на новия шах-ин-шах, насам! Стоманата святка тук. Призовавам ви към победа! Яллах^[5]… яллах… яллях!

Размаха високо сабята, нададе силен както кикота преди малко вик и… безумно дръзко намерение ли бе това, или последица на непредпазлива, твърде широка крачка напред? Скочи или се сгромоли? Изтърва ли острието, или го държеше здраво? Не можахме да разберем, но… при третото „яллах“ полетя надолу от зида. Създаде се впечатление, сякаш го стори, за да въодушеви с този дръзновен скок сред враговете колебаещите се Сенки за атака. И примерът въздейства!

„Яллах, яллах!“, завикаха педерахн, втурвайки се напред. „Яллах, яллах!“, закрещяха напиращите след тях Сенки. „Яллах, яллах!“, продължи да се подема ревът по-нататък около езерото. Двете колони настъпиха. Тогава ходи-и-джуна махна от лодката на капитана. Този даде знак. Той бе видян от двете страни и топовете — не само дванайсетте в дуара, но и останалите осем — започнаха да бълват смърт сред враговете.

Гърмежите изтръгнаха мирзата от неговото вцепенение. Той посегна с две ръце към главата си и пристъпи току до ръба на зида да погледне за нея. Но нашите очи бяха отклонени от него и ефекта на изстрелите и привлечени от възвишението. От Бейт-и-Ходех можехме да виждаме целия обстрелван терен до Алабастровия шатър. Морената беше достигнала халтавия сипей и го буташе пред себе си. Изтикваше дори най-големите блокове, които се привеждаха в търкаляне следствие тежестта си и изпреварваха същинската лавина. Това се случи точно в паузата след първия грохот на топовете. Масабаните отклониха погледи от бойната сцена и ги насочиха към планинския купен. Знаеха от ашика, че се очаква срутване, и като видяха сега как падат камък след камък, незабавно удариха на бяг. Дуарът беше разположен твърде близо до хълма. От него все още не можеше да се забележи настъпването на катастрофата. Но на Сенките край водата нямаше как да не се набие на очи. Те отново спряха посред пристъпа. Вече не крещяха „Яллах!“, а нещо съвсем друго. Не отправяха погледи напред, макар там топовете ни да продължаваха да гърмят, а нагоре, където морената се бе разделила при скалата на шатъра на два широки, извиващи се във въртопи потока, и сега се стрелна надолу. Още преди да се е стоварила, от всички точки на долината екна хилядогласен крясък, а после…

Последвалото не беше грохот, удар, не трясък и плющене, не бумтеж и звънтене, не хрущене и бучене, не ехтеж и фучене, не разпукване и експлозия, не гърмеж, не трус, вибриране, громолене и все пак всичко, всичко, всичко това, ала по толкова ужасяващ и оглушителен начин, че е напълно невъзможно да се опише. Мощта на сгромолясването на тези тежки маси предизвика въздушна вълна, която при нас въздейства като невидим удар по главата, но пък отсреща запрати на земята всички правостоящи. Ахриман мирза беше издухан от зида и понесен надалеч във въздуха. Къде падна, не видяхме, защото от адската бъркотия се издигна прашен облак, който забули най-напред цялата руинна страна на долината, а после се разшири по такъв начин, че можехме да дишаме само с голяма предпазливост. Атмосферата се изпълни на неимоверна височина и ширина с прах, от което гората до най-отдалечения край на езерото дни наред остана променена от зелена в сива. Настъпването на лавината предизвиква разтърсване на земята, което продължи като вибриране и бе придружено от такъв шум, сякаш някое момче, подреждащо кегелбана, бе изтърколило всичките си кегли по игралната писта.

Макар ние да бяхме подготвени за това събитие, не можахме да избегнем въздействието на неговата стихийна мощ. А как ли бе въздействало на тези, които не го очакваха! Не видяхме това, наистина, но толкова по-добре го чухме. Олелията, достигнала до нас, напомняше на гръмовито бучене. Човешки гласове прокънтяваха във всички отсенки на ужаса. Навред цвилеха коне, но по един съвсем непознат досега за мен начин. Камили ревяха, псета виеха. В гората също стана глъчовито. Целият животински свят, питомен и див, се намираше в най-голяма възбуда. Трябваше да побързаме към ашика, понеже подплашените ни коне искаха да побегнат.

Когато ги поуспокоихме и отново отидохме на мястото си, Устад нададе вик на изненада, посочвайки дирята на лавината. Кара и аз също останахме смаяни. Облакът прах не бе успял да се издигне до окръгленото било, а тук при нас бе започнал да се разрежда. Ето защо видяхме между двата пътя, по които бе поела морената, една свободна, гола, здрава скална ръка да се протяга високо във въздуха, в чиято могъща пестница почиваше с искряща белота алабастровата колона. Така, точно така, си бях представил нещата, когато за първи път се намерих в езерото. Значи тогавашната ми идея не е била един бърз и безследно пръснал се мисловен балон!

Както там се бе спуснала лавина, така се готвеше да загромоли към долината и онази, другата, войнствената. Навсякъде, където прахът не затулваше гледката, видяхме как джамикуните напуснаха височините, за да подновят прекъснатата от катастрофата акция. Предварително беше определено след първия оръдеен залп да вземат от добро прикритие Сенките под пушечен огън. При настоящите условия това щеше да има ефекта на градушка върху беззащитно поле. После от двете страни на дуара трябваше ненадейно да изскочи скритата конница, за да помете и изхвърли в езерото останалите живи подобно гибелна риначка.

Сега очаквахме да започне честият огън на тези хиляди стрелци и със своя непрекъснат тътнеж да погълне всеки друг шум, ала не чухме нищо друго, освен глухия тропот на бързо бягащи коне. Не отекна и един изстрел — нито от оръдие, нито от пушка. Каква беше тая работа? Коя бе причината за това загадъчно мълчание?

Нашият приятел, утрото, отговори на този въпрос. Както преди туй в мъглата, така и сега се вряза то със своя вятър в прашния облак. Подгони го от езерото към руините, откъдето беше дошъл, и го притисна по такъв начин към скалната стена, че прахолякът започна да се уталожва. Следствие на това долината се ширна напълно свободна пред очите ни и тогава видяхме, че нашият толкова добре обмислен план издъно се бе провалил. Спогледахме се и не знаехме да се смеем ли, или да се ядосваме.

Колко смешно бе от наша страна да си въобразяваме, че Сенките са устояли на оръдията ни под защитата на всичко забулващия прахоляк! С други думи, тези променливи пъзльовци вече изобщо не бяха тук! Където се стоварват лавини, остават само сърцати мъже, но не и страхливи бабаити, лишени от гръбначен стълб! Но как бе станала тая работа? Как така една толкова гъста тълпа бе съумяла да се отдалечи, без да предизвика и следа от бъркотия? Ами много просто и лесно! Както първоначално се бяха сбутали в компактна маса, така бързо, много бързо бяха разчистили и терена. Още при първите топовни изстрели ариергардът бе потърсил далечината, защото такива груби обноски никоя Сянка не понася. По този начин съвсем естествено бе възникнал нов ариергард, който изцяло споделил същото мнение и извършил абсолютно същото — направил кръгом. Ето как ариергард след ариергард се отделял сърцато, за да поеме тайно обратно. Видяхме отделните ескадрони да яздят вече извън долината, събирайки се там отново в едно дружно и сговорно цяло. Двата авангарда се намираха сравнително близо. Те съвсем неочаквано и за свое най-голямо изумление бяха забелязали, че вече не са отпред, а отзад, и моментално бяха обърнали, за да застанат отново начело. Тропота от техните галопиращи коне бяхме чули. Тъкмо се насочваха от две страни към шатрата на Ахриман мирза и препускаха, сякаш се бяхме окачили на вратовете им с цялата си мощ.

— Сенки! — рече Устад с тон, все едно го беше гнус. — И с такава измет някои искат не само нас, ами и шах-ин-шаха да впечатлят! Колко глупаво от наша страна да правим такива приготовления там, където и един от нас е прекалено много. Кажи-речи ме е срам от себе си!

Видяхме, че хората ни в дуара бяха удивени също като нас, но не се поколебаха да се възползват от ситуацията. Конницата изскочи и се зае с преследването. По северния път отсреща се появи с хората си скритият досега раис на Шурд, последван от Ибн ел Идрак с таки кюрдите. От пътя за Долината на чувала изскочиха джамикуни, след тях динаруните, предвождали от шейха си. Яздеха с цялата бързина на конете си по състезателната писта от двете страни на водата, за да подкарат Сенките към обединените сили на калхураните и северните джамикуни. Капитанът на охраната се метна на коня си; ходи-и-джуна също. Джафар мирза се втурна нагоре към къщата да си вземе кон. Всички джамикуни, които бяха започнали да се спускат, бързо поеха обратно, понеже конете им се намираха от другата страна на билото. Оттам им беше лесно да слязат на изток и да подсилят обкръжението на Сенките. Изключвайки хората на шах-ин-шаха, които след отдалечаването на капитана бяха командвани от един старши лейтенант, всичко живо сякаш бе обхванато от треска за преследване.

Ние не сметнахме за необходимо да напрягаме конете си заради бягащите Сенки. Останахме. А пък и бяхме задържани от гледката, която предлагаха сега руините, лавината, както вече бе споменато, се беше сринала в две половини. В заден план се бяха съединили образуваните от това два купа пръст и камъни. Отпред в развалините се бе формирало тясно „заливче“, което оставаше свободна вратата за Светилището, част от масабаните бяха пазили там тайния ходник. Както по-късно се установи, беше им се удало да се спасят с бягство и временно да се укрият. И все пак там имаше хора. Те излязоха един след друг от вратата и показаха с движенията си колко много са шокирани от представилата им се гледка. Последваха ги още неколцина, а когато пристъпиха по-напред, видяхме, че това бяха нашите хора, поставени на пост в галерията, за да не пропуснат ултратаките. Те много ясно бяха доловили громола на лавината и подобния на земетресение трус и изпратили един от другарите си да види какво се е случило. Той им бе съобщил и сега всички излизаха да се спасяват. Та нали знаеха, че колоните под руините са започнали да рухват, и бяха убедени, че потопът не е в състояние да издържи стоварилите се маси. Срутеше ли се, всеки, който се намираше в застрашената част на галерията, щеше да бъде изгубен. Ето защо бяха побягнали и бързаха да се спуснат в дуара.

Зад тях се появиха затворените таки, начело на всички — Блажения, Светеца, имамът и генералите. Много добре помислили как да избегнат опасността от битката, те сега бяха попаднали в една много по-голяма. Как чевръсто само умееха да се спускат! Как скачаха и търчаха съвсем противно на всяко демонстрирано по-рано достойнство! Само за да отведат на сигурност скъпоценното земно тяло! След тях от вратата напираха и другите, всичките врагове, които имахме при таки. Бутаха се, изтикваха се и се изблъскваха с юмруци напред. Броят им растеше ли растеше. И както бликаха така от тъмата на земята и крещейки, проклинайки, спъвайки се и стоварвайки се един върху друг, опитваха в безумна припряност да се измъкнат, само да се измъкнат, много ми приличаха на бягащи плъхове, които вече не искат да знаят за кораба си, понеже е започнал да потъва. Така уплашено бягаха презглава, че веднага захвърлиха всичко, що бе оръжие при тях, когато старши лейтенантът пристъпи отдолу към тях и каза, че като врагове трябва да ги вземе в плен. Но въпреки тази драговолност Блажения, Светеца, имамът и двамата генерали заявиха, че незабавно трябвало да говорят с Устад. Нито те, нито присъстващите тук таки били предприели някога нещо срещу нас, така че щяло да бъде въпиюща несправедливост от наша страна, ако гледаме на тях и ги третираме като пленници. Когато чуха, че Устад е тук горе, при Бейт-и-Ходех, поискаха да бъдат отведени при него, та тази важна работа да бъде веднага решена. Старши лейтенантът не сметна за грешка да се съгласи с това искане и ето как ни прати цялата кохорта, придружена от известен брой телохранители в качеството на стража.

Когато стигнаха горе, всички влязоха в храма и се събраха зад нас. Блажения пристъпи напред да говори с Устад, ала този го прикани засега още да мълчи и гледа насреща към руините, където току-що бе започнал да говори един друг, който бил извисен над всички „блажени“ и чието слово не само сме щели да чуем, но и да видим.

Не беше се пресилил в думите, защото онова, което се подготвяше сега там отсреща, щеше да изпълни с ужас всеки, който го гледаше. На изток напълно се бе зазорило и слънцето беше близо до изгрев. Високо горе алабастровата корона бе обляна вече в златист плам. Тя пръскаше искри като милиони диаманти и рубини. Но ниско под нея беше зловещо. Нещо там се размърдваше и раздвижваше, ала не можеше да се различи къде и как. Беше като бавно полюшване насам-натам. Тук и там почвата се разтърсваше и се самопоглъщаше в глъбината като в току-що възникнали шахти. Чухме грохот, сякаш земята се взриви отвътре навън. Последва хрущене и трошене на камъни, все едно някое гигантско митично чудовище бе захванало да гризе планината и да раздробява със зъби нейните скални кости. И тогава… тогава… тогава пред очите ни се разтвори там отсреща една страховита паст и започна да поглъща руините ведно със свлеклите се от височините маси! И докато те изчезваха в това ненаситно, стръвно гърло, изтласканата вода на дълбината избликна като лиги отстрани и по същото време бе изстреляна с такава сила от канала в езерото, че се втурна по повърхността му като прималял за плячка левиатан и се умири далеч някъде там в края.

Но ние не гледахме нито високите вълни на езерото, в което сега се бе изляло цялото съдържание на подземните басейни, нито на нещо друго, а цялото ни внимание бе приковано по поразителен начин само към едно-единствено място. От руините виждахме само предния зид. Всичко, което се бе намирало зад и над него, беше изчезнало, превърнато в едно съвършено равно поле, почти така, както бе изобразено върху скицата на Устад за църквата. И точно там, където върху скицата стоеше в задния план на колонадата празният постамент, сияеше насреща ни с цялото си великолепие освободената сега най-сетне чрез катаклизма алабастрова статуя на „Вкаменената молитва“. Открояваща се двойно по-ярко на тъмния фон на нишата, тя бе издигнала протегнати ръце към изгрева, за да приема и въздава с отворени длани благословията, в която се бе преобразило хилядолетното проклятие. И както тя се извисяваше към жадуваното слънце, така неговата светлина заструи надолу от искрящата Алабастрова корона радостно и благодатно, понесена сякаш от ангелски крила. Целуна челото, страните, устата на стоящия точно под тази корона Молител и заля после цялата долина, осведомявайки, че досега е било само утро, но ето че най-сетне настава истинският ден.

Устад не проронваше дума. Беше уловил ръката ми и я стискаше така, че наистина не бяха необходими слова да го разбера. Толкова по-глъчовити бяха стоящите зад нас. Тяхната догма ги принуждаваше да разглеждат появилата се по толкова загадъчен начин фигура като светотатство, защото Аллах е запретил да се изготвят портрети и скулптури на одушевени същества. Който се моли пред икони, е идолопоклонник. Но който пък кара статуи да се молят, е богохулник, по-голям от който не може да има. Те го казаха съвсем открито и с такива остри изрази, че се удивих на самообладанието на Устад, който се извърна към тях и ги попита какво всъщност търсят на това място. Тогава Блажения отвори уста и държа своята реч, основната теза на която бе твърдението, че нито един от тях не е замислил някога да предприеме нещо враждебно срещу джамикуните. Те не били врагове и следователно трябвало на мига да бъдат освободени. За подсилване даде от името на всички честната си дума, че е казал истината.

— От името на всички? Наистина ли? — попита Устад, отправяйки взор във всеки поотделно.

Те вдигнаха ръце в знак на потвърждение, никой не направи изключение. Устад кимна на мен и Кара да го последваме. Тръгна, без да даде отговор. Възседнахме конете си и поехме към дуара. Със стигането си долу, съобщи на старши лейтенанта, че пленниците са свободни, но веднага трябва да напуснат територията на джамикуните.

— Свободни? — извика почти разгневено Кара, несъумял да се въздържи. — Та всички те, всички излъгаха в името на своята чест! Блажения, Светеца, имамът, генералите и всички таки, от първия до последния!

— Това го знам също така добре както те самите — отговори Устад усмихнато. — Но точно затова ги освобождавам, защото такива „честни мъже“ не бих желал да имам при себе си дори като пленници! Сега разбра ли ме?

Първото, което сторихме, бе да се осведомим за Ахриман мирза и ханъм Гюл. Защото това, че катастрофата бе унищожила шейх ул ислям заедно с руините, не се нуждаеше от въпрос.

Ханъм Гюл беше мъртва, нанизана на сабята. Мирзата седеше до нея, телом неувреден, но със слабоумно лице и празни очи. Вече не ни познаваше. Изглежда не познаваше вече и самия себе си и каквото и да кажехме, си ломотеше все едно и също изречение: „Ахриман мирза е Княза на Сенките и щом той се сгромоли, с тях е свършено. Ахриман мирза е Княза на Сенките и щом той се сгромоли, с тях е свършено…“! Устад беше постигнал своето. Само с едничката дума „Ходем“, употребена на правилното място и в подходящото време, го беше извел от „шаблона“, който не бе нищо друго, освен една лъжа! Сега пред себе си имахме не копринената, а истинската черна маска на Емир-и-Силлан. И този психически препарат бе принуден от силата на обстоятелствата да не прави нищо, нищо друго, освен съвсем открито да си повтаря отново и отново така грижливо забулваната досега тайна!

Когато излязохме от къщата, срещнахме ага Сибил и домашните му, които при приближаването на Сенките бяха развалили напълно разпродадената шатра и побягнали нагоре към нас, сега се връщаха на напуснатото място. От всички страни се стичаха също така близките на празничните гости и жените и децата на местните джамикуни. Те естествено се бяха оттеглили, а сега бяха получили вестта, че могат да се приберат. Не е трудно човек да си представи удивлението им, когато видяха промяната, настъпила с мястото на руините. Предупредихме тези, които понечиха веднага да се качат. Преди човек да се осмелеше да го стори, трябваше първо масите да се успокоят и слегнат. Същевременно пристигнаха онези от хората ни, които бяха заели отвън входа на тайната галерия от другата страна на планинския хълм. Те също бяха чули детонациите и усетили трусовете на земята. Когато установили по-късно, че ултратаки вече не са в галерията, сметнали, че могат да напуснат своя пост. Те тъкмо навлизаха от едната страна в дуара, когато от другата, откъм страната на храмовия хълм, приближиха затворените преди туй от тях таки. Преминаха гордо, с отмерени, изпълнени с достойнство крачки и високо вирнати глави между джамикуните и се изгубиха в клисурата на потока! А на другите Устад каза, че незапалените сигнални огньове тази вечер ще се превърнат в огньове на радостта, при което ще бъдат употребени и раздадените факли. Това предизвика бързо движение също сред тълпата на жените и децата. Хората веднага се заловиха за работа. Всичко живо тръгна да събира горивен материал и да увеличава броя на камарите струпани дърва, защото вечерта в долината трябваше да е светло като ден.

След това бе решено да се направи една езда около езерото за оглед на загиналите Сенки. Те лежаха само на местата, обстреляни от топовете. Намерихме не само довереника на мирзата, но и всички педерахн, които бяха дошли по време на неделното богослужение с мирзата и Палача в качеството му на кръвен отмъстител. Устад реши всички тези трупове да бъдат пратени на ултратаките, за да могат да ги погребат според догмата и ритуала, предписани от шейх ул ислям. Това щеше да бъде керван на смъртта, който щеше да превозва истински мъртъвци, а не пушки за размирниците.

Когато стигнахме другия край на езерото, заварихме шатрата на Ахриман напусната, съвсем безлюдна. Влязохме. Беше княжески подредена. При задното платнище между един диван и дълъг серир за хранене бе сложена великолепно изработена заключена ракла. Над нея висяха малък портрет и позлатен ключ. Устад пристъпи да види що за портрет беше. Едва погледът му падна върху него и нададе вик на изненада. Сне го и отиде до входа да го разгледа по-добре. После разтвори отпред дрехата си и измъкна една бисерна огърлица, на която висеше портрет със същата форма и големина. Приближи ги един до друг, за да ги сравни. Това може би беше онзи портрет, за който Пекала ми беше разказала, че го носи в един-единствен ден на годината върху власеницата си? След известно време се върна при раклата и пробва дали ключът става. Ставаше. Тя, изглежда, съдържаше само книжа. Той бръкна да види какви бяха. Зачете се, бръкна отново и пак се зачете. После се обърна към мен и каза:

— Лошо впечатление ли ще ти направи, ако те помоля сега да ме оставиш? Трябва да бъда сам, да търся и чета. В преследването на Сенките няма да участвам. Те ме отвращават. Но съдейки по това, което виждам тук, не бива никой да се изплъзне, нито един. Трябва да ги заловя и предам на владетеля, всичките, всичките, всичките. Царството трябва да бъде свободно от тях, напълно свободно! Ето защо ви моля, препуснете след нашите хора и се погрижете да не проявяват снизходителност или лекомислие! Предполагам че ще са ми необходими много часове, докато свърша, така че няма защо да бързате заради мен с връщането си.

И тъй, тримата яхнахме отново конете и потеглихме — не обратно към дуара, а на изток, към проходите. Водещата натам равнина беше свободна. По нея не се мяркаше никакъв човек. Бързо побягналите Сенки не бяха оставили уморени или изостанали, а и преследвачите се бяха носили също така бързо подире им. Когато стигнахме в близост на планинската верига, видяхме, че хората се бяха разделили, за да минат едновременно през двата прохода. Ние избрахме южния, този на Заека, през който преди време Кара бе яздил с Тифл. С изкачването си на превала видяхме пред нас да се шири безстопанствената, степоподобна площ, където Кара бе спасил преследвания от кръвните отмъстители шейх на калхураните и неговата жена. Тя представляваше един здраво захлопнат капан, в който сега се намираха силлан.

Образуваше голям, обграден от природата с планински вериги четириъгълник, чиито страни бяха заети по следния начин: Западната, сиреч тази точно под нас, от дуарските джамикуни, войнството на Шурд и съюзните таки; северната — от всички наши гости на празника, пристигнали да се намесят точно в подходящото време; на изток — северните джамикуни и калхураните, а на юг — южните джамикуни с динаруните. Следователно обкръжението беше извършено съвършено и точно така, както го бе замислил Устад. Сенките се намираха по средата, нито една не липсваше. И през ум не им минаваше да сформират фаланга и да опитат да направят пробив — бяха твърде страхливи за такава цел — а яздеха съвсем безпомощно насам-натам на отделни отряди или групи и допускаха да бъдат все по-плътно пристягани.

Недалеч от мястото, при което Заешкия проход се отваряше в южния ъгъл на капана, се бяха събрали на съвещание всички наши предводители, към които току-що се присъедини шейхът на калхураните от най-отдалечената точка на нашата позиция. Започнахме да яздим надолу. Пътят обаче беше много стръмен и ние щадяхме конете. Ето защо пристигнахме точно когато краткото обсъждане бе свършило. Шейхът на калхураните, най-добре запознат с местността, бе направил едно предложение и другите единодушно го бяха приели. То се отнасяше за най-добрия метод и начин, по който Сенките да бъдат бързо разоръжени и после лесно пазени. Аз прибавих със закъснение заповедта на Устад да не допуснат никой да се изплъзне. Откъм северната страна имаше една голяма, широка скалиста клисура, чиито стени бяха толкова стръмни и високи, че никой човек не можеше да ги изкачи. В нея се влизаше само през един тесен процеп откъм равнината. Сенките трябваше да бъдат подкарали към този процеп и там разоръжени. Намереха ли се веднъж в клисурата, измъкване нямаше за никого.

След това решение предводителите се върнаха по местата си, за да придадат на разстановката новата форма, което стана много бързо, тъй като място за необходимите движения имаше повече от достатъчно. Досегашният ни четириъгълник се преобрази в триъгълник, чийто отворен връх водеше към клисурата. Когато всичко това бе извършено, врагът бе притиснат да тръгне към този връх. Видяхме, че той се поколеба да го стори. Изглежда, събра най-сетне кураж поне да даде вид, че иска да се отбранява. Тогава енергичният раис на Шурд много-много не се церемони. Заповяда на своите бойци да извадят ятаганите, оглави ги, обнажил своя, препусна с тях досами Сенките и започна да говори. Не можехме да чуем какво казваше, но постигна възнамерявания ефект. Задните започнаха да напират непреодолимо напред и предните бяха принудени да се придвижат по-нататък. Тъй като по време на бягство намиращите се отпред никога не са били най-куражливите, те много благоразумно съзнаха колко ги превъзхождаме и че съпротивата би била само глупост. Слязоха, предадоха оръжията и конете си и изчезнаха в клисурата.

Примерът подейства, а каквото може един, може го и другият! Докато ние непрекъснато притискахме врага от другите страни, хората ни при източната имаха достатъчно работа с прекарването на плячкосаните коне и оръжия. Но единственият достъп до масовия затвор беше толкова тесен, че „настаняването“ на Сенките ставаше много по-бавно, отколкото желаехме. Впрочем те не приемаха съдбата си много трагично. Сенки ще ти мислят от днес за утре! Когато с времето ги хвана съклет по седлата, те слязоха и се разположиха удобно по земята. А когато нашите хора отидоха после да отведат конете, получиха към тях без всяко възражение също пушките, пищовите и ножовете им. Стана така, че бяхме събрали плячката, докато половината от Сенките стоеше още на открито и чакаше да бъде настанена.

Що се отнася до тази плячка, Устад я беше отказал от името на всички джамикуни. Тя щеше да се падне само на нашите съюзници и те още на самото място назначиха комисия, която да оцени и справедливо да разпредели отделните неща. Така и стана. И точно когато последната Сянка изчезна в процепа на клисурата, последният от техните коне се сдоби със своя нов стопанин и последното от оръжията им намери новото си място. Същевременно почти се бе свечерило.

Пазенето на пленниците бе поверено на калхураните, за чийто шейх можехме да бъдем сигурни, че ще изпълни достатъчно добре дълга си. Какво щеше да става оттук насетне, можеше да ми е безразлично. Ето защо реших да яздя към къщи и Джафар мирза се присъедини със същата цел. Тогава видяхме далеч на изток да се задава един камилски ездач. Животното му не беше обикновено. То развиваше бързина, която накара Джафар да възкликне:

— Това може да бъде само бърз пратеник! Може би отново шах-ин-шаха!

Правилно предположи. Ние яздихме така, че мъжът да ни срещне, и тогава узнахме, че идва от страна на владетеля и има по едно писмо за Джафар мирза и Устад. Първият получи своето и веднага го прочете. То представляваше дълъг, тесен, многократно подпечатан лист. Джафар се усмихна, ала засега не каза нищо. Продължихме ездата, поддържайки темпото на куриера. Но на моя Сирр миризмата на камилата бе явно неприятна. Той тръсна глава, прогонвайки сякаш досаден рояк комари, и се измъкна настрани. Това не помогна достатъчно. Тогава се изправи негодуващо на задните крака и препусна в галоп, който ме отведе далеч преди другите при шатрата на Ахриман мирза. Устад беше още там. Каза, че току-що бил привършил с четенето и в утрешния ден щял да ми съобщи на какво се е натъкнал съвсем неочаквано. Разказах му по какъв начин са били разоръжени и „подслонени“ Сенките и в този момент дойде и куриерът да му предаде писмото.

Междувременно се бе стъмнило толкова, че запалихме в шатрата свещ, за да може Устад да чете. Писмото съдържаше два листа и двата с печата и саморъчния подпис на владетеля. Единия даде на мен със забележката да го използвам, както намеря за добре. Беше… пълното, безусловно помилване на ашика. Другия пъхна в джоба си, без да заговори за неговото съдържание. Най-належащата работа за него беше транспортирането на раклата, която бе невъзможно да остави тук. Щеше да е не само безразсъдство, а направо безумие да не съхрани документи от такъв характер по-добре от принца. Тогава куриерът си предложи услугите да вземе раклата на камилата си. Трябваше да отиде с нея до дуара и да ни чака там, докато бъдеха готови докладът на Устад и отговорът на Джафар. Тя му беше подадена горе и здраво вързана. После поехме към вкъщи.

Вкъщи! Да, някакво чувство за родно огнище накара тази дума да изтече от перото ми. Който не се чувства при добри хора като у дома си, за него нийде няма дом. Той трябва тепърва да си го… изкупи! А който не знае, че има също духовни и душевни обиталища, които са по-прекрасни и по-свети от всеки земен бащин дом, той е по-нищо и от просяка, на когото някоя малка странноприемница е предоставила подслон. В едно от тези свети места се бе превърнала за мен къщата на Устад, а дуарът — в местожителство на скъпи роднини. Ето защо денят на неговото освобождаване от сенки и привидения бе не само за тях, а и за мен един празничен ден. И аз радостно се ослушах, когато сега там най-отпред отекна оглушителният залп от всички топове и със своя тътен разбуди огньовете по височините.

Яздехме в бавен ход, за да се наслаждаваме без припряност на развиващата се гледка. Пламъците се извисиха най-напред при Бейт-и-Ходех, сякаш там бе застанал Исайя, накарал неговото „Стани, свети!“^[6] да отекне в огненото зарево. И цялата долина се подчини. Планините „станаха“ и всички височини „светнаха“. А високо над тези планини небосводът запали своите лампади и „светлината отгоре“ заструи към земята. Алабастровата корона се появи в звездния зрак, извисена от мрака на планинските глъбини, протегнати сякаш от небето към земните селения. Тогава и този мрак стана и се подчини. Заблестяха факли, носени из дуара от весели деца. След това върху запазилия се циклопски преден зид лумнаха от двете страни на възникналата днес площадка за църквата два огромни факела, образувани от могъщите клади, които Шакара бе накарала да струпат, за да илюминират царството на унищожението. Това създаде такова обилие от светлина, че тъмата бързо се отдръпна и разтваряйки се уплашено в разтреперани сенки, запълзя нагоре по хълма. А от средата на този грозен, мятащ се страх изпъкна във възвишена красота и импониращо спокойствие безукорната, великолепна фигура на Молителя, прилична на откровение, на манифестация на радостно възликуваща човешка душа. Въздействието на нейната поява бе толкова грабващо и непреодолимо, че Устад спря коня си, посегна към оглавника и на моя и тихичко каза:

— Стой… почакай! Нека другите продължат! Смущават ни!

Те отминаха. А ние слязохме и дълго, дълго стояхме, вглъбени в мисли, или, по-правилно, буквално издишвайки мислите, с които ни преизпълваше душата на тази освободена от проклятието благословия.

— Моя мила, малка, отдавна желана църквичка! — прекъсна Устад най-сетне нашето мълчание и дълбоко си пое дъх. — Сега мога и най-после ще те построя! Нищо, нищичко не се налага да разчиствам от мястото, което си бях наумил. Един друг го стори за мен. Водата от басейните се отдръпна в езерото и ще остане там. Потъналите квадри ми дават най-добрата основа. Исполинските кубични и цилиндрични елементи за пиластрите и колоните на портика трябва да се възстановят, наистина, но тук навсякъде изобилства от материал. Върху празния постамент бе издигната тази скулптура и ако моите джамикуни схванат после, че молитвата е изкуство, и то най-съвършеното на земята, макар природата да ги учи още от деца, те на драго сърце ще се задоволят и с малката църквичка. Вече виждам да се издига молитвеният дом, който ще покаже колко велик, колко велик е Вселенския властелин, но колко нищожно, нищожно дребно е клетото човече. Вече чувам там от хълма звънко да бият камбаните и по цялата долина… чуй!

Спря по средата, защото зад нас се чуха тържествените салюти, с които завръщащите се бойци приветстваха засиялото от отраженията на пламъците езеро и обсеяния с проблясъци дуар. Ето защо се метнахме отново на седлата и побързахме да стигнем там. Но не спряхме, а продължихме директно нагоре към къщата. Още преди портата настигнахме Джафар и Кара с куриера и ашика, които се бяха позадържали малко долу. Със стигането си в двора бяхме поздравени с ликуващи викове от стоящия все още на поста си тук гарнизон и научихме, че катастрофата не е причинила от тази страна на хълма ни най-малки щети. Куриерът бе предаден на тези хора като гост. Устад нареди раклата да бъде отнесена в неговото жилище и я последва „по петите“, толкова важна бе за него. Джафар също тръгна да се преоблече, тъй като бяхме чули, че за нас и всички предводители е приготвена празнична гощавка. Кара побърза да отиде при баща си и майка си. Поиска, наистина, преди туй да се погрижи за конете, но аз поех работата и ашикът ми помогна. Предоставих му другите коне, като се заех само със Сирр. След това се качих в стаите си, но не през къщата, а отвън. Още преди да стигна платформата, видях Шакара, която стоеше горе на стъпалата, за да ме поздрави. Как стана, че само си подадохме ръце и нищо не си казахме? Тя ме притегли към балюстрадата и посочи долу Вкаменената молитва. Оттук я виждахме заедно с цокъла в още по-пълно измерение отколкото отдолу. Защо ли сега ми се струваше по-красива, извисена и впечатляваща? Сключих ръце. Тогава Шакара попита:

— Ефенди, знаеш ли преданието за „Взидания Ходех“?

Вече се канех да отговоря: „Та нали самата ти ми го разказа!“ Но погледнах осветеното й от алабастровите проблясъци на Молителя лице и видях, че дяволито се усмихва. Ето защо останах безмълвен. След малко тя отново попита:

— Ефенди, знаеш ли преданието за „Вкаменената молитва“?

Естествено и този път не отговорих. Тогава тя продължи:

— Преди да дойдеш, стоях тук и размишлявах дали тези две предания имат предвид едно и също нещо. Аз мисля — да. И ако това е вярно, значи съм намерила планината, която търсех…

Бележки

[1] Керна — персийски рог — б.а. ↑

[2] Курбач — камшик — б.нем.изд. ↑

[3] Мир десеб (перс.) — военен съдия — б.а. ↑

[4] Шутури ба’ауд — „вихрени камили“, наричани така заради тяхната бързина — б.а. ↑

[5] Яллях! — Напред, бий! — б.а. ↑

[6] Библия, Исайя, 60:1 — б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Карл Май Вкаменената молитва (12)

Метаданни

Данни

Вкаменената молитва

Информация

История

Сваляне / Връзки

4. Срутването

Карл Май
Вкаменената молитва (12)