Карл Май
Вкаменената молитва (11)

3. Предсъстезанието

Когато ми донесе вечерята, Шакара се усмихна, изпълнена с разбиране. Бях именно преоблечен, а тя знаеше причината. Устад й я беше съобщил.

— След като се нахраниш, той ще дойде да те вземе — каза. — Конете ще бъдат тайно оседлани от Кара.

— Но не моят Сирр — вметнах аз. — Кажи му го! Аз сам ще го сторя! Нека държи сбруята в готовност, но тя ще бъде сложена само от мен.

Бях приготвил заредените вече револвери. Когато Устад дойде, ги затъкнах. Той се беше облякъл според уговорката, закопчал дългата брада под дрехата, а косата сресал нагоре под агнешкия калпак, така че и двете не се виждаха. Ездовия камшик на мирзата беше втикнал в пояса. Тъкмо се канехме да тръгваме и ашикът се появи на вратата. Изплаши се, като ни видя, защото в първия миг ни сметна за персийци. Но когато ни разпозна, възкликна:

— Слава на Аллах! Почти помислих, че Ахриман мирза е тук! Защо носите това облекло, ефенди?

— За да не бъдем познати, в случай че ни видят — отговорих. — Възнамеряваме да се отправим към Джебел Адава.

— А аз идвам направо оттам! Нося два важни хабера — един писмен и един устен. Шейх ул ислям мисли, че съм ваш гост и ходя при него, за да донасям за вас. Ето защо притежавам неговото доверие и съм ви записал какво научих днес от него. Става дума за селищата, където трябва да започне боят веднага след като ударът срещу вас е успял. Отбелязани са и имената на предводителите — все благочестиви, лични мъже.

Той даде по мой знак един списък на Устад и продължи:

— Другият хабер вероятно още повече ще ви зарадва. Известен ли ви е един млад таки кюрд, който се казва Ибн ел Идрак^[1]?

— Много добре дори — отговори Устад. — Ти го наричаш млад, но той вече от години участва в джемма. Неговият баща, най-богатият мъж на племето, го изучи в Техеран и го прати после на далечни пътешествия. Той е образован, умен и честен. Казват, че бил таен противник на шейх ул ислям и имал доста единомишленици сред таки. На няколко пъти е бил тук като мой гост и мисля, че двамата изпитваме взаимно благоразположение.

— Считаш ли го способен на коварство?

— Не. В никой случай.

— При това положение мога да ти кажа, че той желае разговор с теб.

— Кога?

— Днес.

— Къде? Тук при мен?

— Не. За тая цел той няма време — заради важните заседания, каквито джемма сега непрекъснато провежда, днес дори след полунощ. И разговорът трябва да бъде таен. Той те моли да отидеш два часа след полунощ при потока на Джебел Адава, ти сам и той сам. От извора ще преброиш петте големи завоя на водата. Там расте едно самотно дърво, под което ще те чака.

— Странно! Как се свърза с този мъж? Ако беше някой друг, щях да се опасявам от засада, макар че не знам с какво мога да му бъда полезен!

— Не мога да ти се сърдя, ако се съмняваш в мен. Но аз няма как другояче да отговоря; трябва да похваля Ибн ел Идрак, за да ви бъде полезен. Задръж ме тук и дай заповед да бъда разстрелян, ако нещо ти се случи!

— Това означава да постъпя като глупак! Вярвам и на двама ви и следователно ще отида.

— Благодаря ти! Тоалетът ти също е подходящ. Сега край Джебел Адава е по-оживено от обикновено. Някой би могъл да те види и познае. Ето защо щях да те помоля да не слагаш обичайното си облекло. Дойдох дотук с един от неговите коне. Мога ли да потегля обратно, за да му отнеса вестта?

— Да. Кажи му, че ще отида, два часа след полунощ на указаното място. Ако бъда възпрепятстван с навременното пристигане, нека въпреки това изчака. Ще се явя.

След това ашикът се отдалечи. На масата ми лежеше ханджарът, който бях получил подарък от Джафар. Устад го видя и попита:

— Няма ли да вземеш камата със себе си?

— Не — отговорих. — Възнамерявах, но сега не го смятам за необходимо.

— Позволи тогава аз да я взема! Може да изпадна в положение, в което едно тихо острие е по-добро от гръмливия изстрел. Сега слез долу. Искам първо да заключа списъка на ашика. После ще дойда.

Затъкна ханджара в пояса и излезе. Аз пък мушнах в джоба няколко свещи, макар да нямах причина да ги считам за необходими. После слязох по пътя от звънарницата до пасището, където заварих при конете облечения по персийски Кара.

Асил и Баркх бяха вече оседлани, Сирр — още не. Аз самият го сторих. Странно! Когато поисках да му втикна мунщука, той отказа да отвори уста. Помолих го, ала въпреки това не го направи. Да го принудя обаче и през ум не ми минаваше. Устад дойде тъкмо когато заръчах на Кара да донесе простия оглавник.

— Само с оглавник ли се каниш да го яздиш? — попита. — През нощта? Там, където нещата много ще зависят от пълната ни сигурност в конете?

— Нека Сирр си има своята воля! — отговорих. — Аз трябва само да я направя своя и тогава нищо няма да ни се случи. Ездач, който разчита по-малко на коня и повече на юздата, в крайна сметка няма да успее да постигне нищо. Един благороден кон, имащ основание да се страхува от желязна дисциплина, не може да обикне своя господар.

— За малко да кажеш — не може да го уважава! — усмихна се Устад. — Ти естествено покрай коня мислиш и за нещо съвсем друго. Познавам те!

И тъй, на Сирр бе сложен само оглавникът. После потеглихме през руините, надолу покрай кариерите и вляво нагоре към отвъдната равнина, от която високо се извисяваше Джебел Адава. Устад често бе ходил нататък, така че напълно можехме да разчитаме на неговите познания за терена.

Той благоразумно не пое в права посока. Яздихме първо на север и завихме после под прав ъгъл на запад. Така ако някой ни видеше, нямаше да остане с впечатление, че идваме от джамикуните. И добре стана. Защото едва ли бяхме изминали и половината път, забелязахме един ездач по осветената от луната равнина. Той се сепна, наистина, като ни видя, но не се отклони от досегашното си направление. Щяхме да се срещнем. Ние естествено дадохме вид, че не се страхуваме от него, и спряхме, когато стигна при нас и поздрави.

— Откъде идваш? — попита Устад.

— Оттам, накъдето яздите вие — отговори онзи. — Веднага се вижда, че сте от хората на Ахриман мирза. Добри новини ли носите от Исфахан?

— Отлични. Само часа да научат там и ятаганът ще излезе от ножницата.

— Това звучи добре! А този час на мен ми е известен. Току-що го чух от мирзата и трябва да го съобщя на масабаните на Ферагхан, които са вече на път. Знаете ли за състезанието при джамикуните?

— Всичко знаем. Празникът ще започне в неделя. Предсъстезанието ще се състои в понеделник, а главното ще бъде във вторник.

— Така е. А сега да ви съобщя и моята важна вест. Обкръжението на джамикуните ще започне на следващия ден, сиреч в сряда. Четвъртък заранта трябва да бъде напълно завършено. Веднага щом се развидели, се нахвърляме върху тях от всички страни. Това известие трябва да отнеса на масабаните, и то бързо. Ето защо ще ме извините, че не мога да се задържа по-дълго при вас.

Той продължи, ние също. Никой от нас не се съмняваше, че дължахме тази новина изключително на нашите персийски костюми. Сега бе важно да избегнем спътниците на срещнатия мъж. Лунната светлина не позволяваше да се укрием от евентуалните наблюдатели по Джебел Адава. Нашата единствена закрила се състоеше в измамното впечатление, че приближаваме планината откъм бивака на таки кюрдите. Поради това я обходихме в широка дъга, докато стигнахме западната й страна. Там течеше водата, при която щеше да дойде Ибн ел Идрак. Теренът край потока беше нашироко обрасъл с храсти и ни предлагаше чудесна възможност да приближим под добро прикритие. Всичко вървеше отлично. Следвайки извивките на водата, стигнахме и до тази, при която трябваше да се състои срещата с Ибн ел Идрак. Там действително растеше едно самотно високо дърво. По-късно на Устад нямаше да се наложи да го търси.

Сега се касаеше най-напред да намерим някое закътано място за конете. Аз щях да остана при тях, а Кара щеше да тръгне нагоре с Устад, за да му покаже кухия бъз. Мястото скоро беше намерено. След като бяхме прояздили известно разстояние покрай южната страна на планината, една тясна клисура се вряза дълбоко в скалните маси. Не беше открита, а препречена с висок и здрав дървен зид. Горният ръб описваше много неравномерна линия, понеже от него се бяха сринали камъни, лежащи сега долу безредно един върху друг. На нивото на земята имаше тясно входно отверстие. Устад се насочи към него и каза:

— Това е Дувар-и-Мугаса^[2]. Защо е наречен така, не зная. Вероятно някога е служил за преграда на долината. Сега мястото се ползва с толкова мрачна слава, че хората го избягват денем, а да не говорим пък нощем. Тук ще бъдеш по-необезпокояван откъдето и да е другаде, ефенди. Твърди се, че когато Дявола вземал някоя душа, замъквал я през нощта тук, за да я разкъса.

— Приятно местенце за чакане! — ухилих се аз. — При известното суеверие на религиозните таки кюрди тук действително съм преосигурен срещу човешко посрещане. А друго не може да ме смути.

Слязохме, поведохме конете между камъните към портата и когато минахме през нея, се озовахме в едно затворено от горе пространство. В него цареше пълен мрак.

— За това не помислих — продължи Устад. — Трябваше да вземем свещи.

— Аз имам — казах, като извадих една от джоба и я запалих. Към зида беше пристроено едно помещение с покрив. Отзад едно отверстие водеше към гъсто обраслата с растителност клисура. По средата на тъмната камера лежеше голяма каменна плоча. Повече нищо не се виждаше. Понеже предпазливостта ни забраняваше да подслоним конете тук, където в нежелан случай нямаше нито укритие, нито измъкване, опитахме да излезем през отверстието на открито, но без да повредим фрапиращо препречващите вратата храсти. Успяхме. Вън не беше кой знае колко по-светло, защото светлината на звездите не достигаше в тясната клисура, чиито скални стени се изкачваха на значителна височина. Мястото по никой начин не бе приканващо. Неговата тъма напълно отговаряше на дяволската идея, спомената от Устад. Отведохме конете на значително разстояние навътре в теснината и ги накарахме да легнат. После стана време Кара и Устад да поемат нагоре по планината. Помолих ги да пазят храстите при вратата, за да не ни издадат счупените клонки. Те се отдалечиха, а аз седнах при Сирр, но така, че да видя всеки приближаващ преди той мене.

Минаваше четвърт час след четвърт час. Полунощ дойде. Двамата ми другари сега вероятно се намираха горе на своя подслушвателен пост. Беше ли им се удало да открият мястото на срещата? Тъкмо си зададох този въпрос и видях две облечени по персийски фигури да се задават с бавни крачки откъм зида. Бяха те. Станах.

— Седи си спокойно! — каза Устад. — Трябва да чакаме повече от час, преди да мога да тръгна към потока.

— Не осъществихте ли намерението си? — попитах.

— Не — отговори той, докато сядахме. — Лежахме добре скрити при бъза. По едно време пристигна Ахриман мирза с още един. Сигурно беше довереникът, когото си видял в нашите руини, защото мирзата не беше забулен. Поведоха разговор — не дълъг и не висок, но така, че разбирахме всяка дума. Ахриман държеше камшика за езда в ръка. Трябва да е бил наскоро пак тук, защото извади от дървото една маска, каквато е нямало вътре, когато Кара го е претърсил. Върза си я на лицето и измъкна от джоба на сетрето си един аграф, за да го забоде на калпака. Същевременно каза: „Имах го още при джамикуните, но не намерих време да го забода. Заради шейх ул ислям трябваше бързо да заобиколя хълма и отида при коня си. Тукашният може значи да остане в дървото — вероятно завинаги, защото не мисля, че някога ще ми бъде пак необходим по тези места. Днес ще действам по късата процедура. Заповедите за обкръжението в сряда вечер ще бъдат бързо дадени. После ще отида в Утак-и-Шейтан^[3] да прегледам още веднъж двата документа, преди да върна в джемма на шейх ул ислям неговия. Сега ела! Това любимо магаре на Аллах и хабер си няма, че с подписа на царската грамота напълно се предава в ръцете ми!“

Тръгнаха, а ние изпълзяхме от нашето скривалище, за да ги последваме. Но понеже това трябваше да стане изключително тихо и предпазливо, не бяхме достатъчно бързи и после напразно опитвахме да ги видим или чуем. За да не дойдем при теб съвсем без резултат, се върнахме при бъза, от който взехме аграфа.

— Защо? С каква цел? Няма ли да доведе това до лоши последствия?

— Възможно! Но аз имах чувството, че не бива да оставям там тази искриста вещ. Познавам това усещане; то винаги ме е водило правилно. Помисли за костюмите, без които сигурно нищо нямаше да узнаем от пратеника!

— Може и така да е. Аз също следвам охотно подобни внушения. Известно ли ти е името на Утак-и-Шейтан?

— Не. Не бях го чувал. Но по път сега размишлявах по този въпрос и предполагам, че е свързано с този зид. Наименованието Стая на Дявола добре се съчетава със суеверието, че Дявола разкъсва тук домъкнатите от него души. Дали Ахриман мирза няма с това предвид тъмното помещение, през което минахме, за да дойдем тук?

— На мен ми се струва много вероятно.

— На мен също! Той иска да проучи тук още веднъж двата царски документа. „Царски грамоти“! Значи най-важното, което би могло да му се изтръгне! Изтръгне? Не. Нещата трябва да се подхванат по-умно. Не ме заговаряй сега, моля те! Осени ме една мисъл. Ако мога правилно да я осъществя, ще бъде несравнимо!

Той се умълча, за да размисли. Ето защо ние също притихнахме. След известно време скочи внезапно и каза:

— Какво става? Тая работа не ми дава мира. Ела с мен, ефенди! Трябва да отида до зида. Нещо в мен ми подсказва, че Ахриман мирза скоро ще се появи.

Тръгнахме към закритата от храстите врата. Избутахме ги настрани, за да влезем в помещението. Устад ми прошепна:

— Ето… ето… ето, погледни! Колко прав е бил вътрешният ми глас! Виждаш ли го?

Действително го видях. Току-що беше дошъл и стоеше на звездната светлина вън пред входа, за да се огледа. С ездови камшик в ръката, маска на лицето и аграф на калпака. В пояса му проблясваше дръжката на ханджара, който бе еднакъв с моя. Всичко това се виждаше много ясно. Устад ме попита тихо:

— Известно ли ти е преданието за ходем на човека?

— Да — отговорих също така тихо.

— Зная, че мирзата вярва в това предание, и с него ще го притисна. Дръпни храстите назад, когато се вмъкна при него, и също после, когато се върне!

Измъкна маската от дръжката на камшика за езда и си я върза на лицето. После извади аграфа от ламаринената кутия и го забоде на калпака. Затъкна сетне в пояса и ханджара, както го носеше мирзата. И зачака.

Нямах представа, наистина, какво възнамеряваше, макар да ми бе известно значението на „ходем“. Това е персийската дума за „аз самият“. Но тамошните метафизици квалифицират с нея и нещо друго. Приблизително това, което ние наричаме „двойник“, но в много по-висш, благороден смисъл. Те учат, че човекът притежава дух, когото душата постепенно формира от материите на тялото, само че този чисто човешки дух е зависим и ръководен от друг дух от по-високи региони. Той е отговорен пред Бога със собствената си съдба с това, че подтиква поверения му човек към неговото предопределение. Този висш дух обсебва всички агрегатни състояния на човека и може лично да се яви на него и на други, и то в съвсем същата фигура и облекло като на въпросния. Появи ли се на други, това не означава нищо лошо. Но покаже ли се на своя човек, то това е сигурен знак, че ще го напусне завинаги, което означава за този или скорошно безумие, или смърт. Защото човек, изоставен от своя ходем, висшия си дух, трябва или веднага да умре, или бавно да линее в духовната нощ.

Такова бе преданието или по-скоро учението, на което Устад позоваваше сегашното си поведение.

Ахриман мирза влезе. Запали свещ и отиде да я закрепи с капане на каменната плоча. Когато това стана, измъкна от джоба два големи сгънати листа, разгъна ги и се наведе към свещта да чете. Тогава Устад се промуши тихичко между храсталака и стената, промъкна се с нечути стъпки зад него и го докосна с камшика за езда. Мирзата трепна, изправи се отривисто, обърна се и… нададе крясък, какъвто само най-голям страх или ужас е в състояние да изтръгне от дробовете. После застина като камък, напълно неподвижен.

Дори на мен, дето бях в течение на нещата, сцената се стори зловеща. До призрачния Зид на разплатата… в Стаята на Дявола, където Сатаната разкъсва довлечените души, една малка свещ, осветяваща мъждиво на едва три крачки разстояние… един човешки и един висш дух… формирани от чернилката на царящата навред тъма… не само прилични един на друг, а също с еднаква същност… единият точно копие на другия… от главата до петите едно-единствено „Аз“ и все пак две отделни личности! Мен ме побиха студени тръпки, а пък как ли се чувстваше мирзата!

По странен, но от психологическа гледна точка по-правилен начин след първия крясък той не придаде на ужаса си тотален израз, а изходи от отделните детайли, които дори него заблудиха.

— Моят аграф! — извика, посочвайки калпака на Устад. — Маската ми… ханджарът… камшикът ми!

Пръстите му се разтвориха. Двата листа запърхаха към земята. Видях го да трепери. Коленете му се подкосиха, отказаха да му служат. Свлече се на земята, хвана се здраво за камъка с едната ръка, вдигна другата отбранително и изкрещя:

— Моят ходем… моят ходем… моят ходем! Какво ми носиш?

Устад отговори и гласът му звучеше под маската също така глухо като този на мирзата:

— Не корона и царство! Избирай: смърт или безумие!

— Смърт? Не, не! Не искам да умирам, умирам! Трябва да живея, живея… живея!

— При това положение ти избра. Безумието ще бъде духът, който ще те сграбчи както всичките ти Сенки! Вън, вън! Търси защита при твоите масабани! Коленичи пред светия шейх ул ислям! Уповавай се на цялата сила на лъжата! Той току-що протегна ръка. Улови те за врата като някоя умряла котка. Помъква те към зеещата бездна и те разтърсва високо над…

— Умряла котка, умряла котка! — прекъсна го мирзата с крясък. Разтрепери се, като чу собствената си закана. — Ти знаеш всичко, всичко, всичко! Но аз не желая безумието ти, не го искам! Задръж си го при теб, а аз се махам, бързо се махам… махам!

Скочи рязко и се стрелна през вратата. Устад вдигна документите, сгъна ги и ги прибра. После излезе предпазливо на открито, за да погледне след беглеца.

— Ела, приятелю мой! — покани ме сетне. — Ела, ако искаш да видиш човек, който бяга от безумието, ала няма как да му се изплъзне!

Отидох при него. Мирзата търчеше като преследван от фурии в права посока по равнината, където нито имаше какво да търси, нито какво да намери.

— Не е ли това вече духовно разстройство? — попита Устад. — Всеки друг щеше да тръгне натам, където ще срещне своите хора, а пък този вече не знае какво прави! За нас обаче е препоръчително незабавно да се отдалечим. Да идем при конете!

Сторихме го. После потеглихме, без да угасим свещта. Устад пожела така. Той ни поведе край планината и след това далеч на север, където не можехме да бъдем видени. Там слязохме от конете, тъй като времето на разговора с Ибн ел Идрак още не беше настъпило.

Никой от нас не говореше. Аз едва намирах място за мислите, които ме спохождаха и си отиваха. Само предание ли е, наистина, или за всеки, който води духовен живот, има ходем? Устад сложи ръка върху моята и каза:

— Ти мислиш и аз зная за какво. Не си блъскай напразно главата, а чакай! Човекът бездруго е свикнал да вярва само на онова, което вижда с телесните си очи. Нали си спомняш, че викнах обратно душата на хаджи Халеф с особено акцентиране върху неговото дълго име. Ако не бях го сторил, той щеше да умре, а така го принудих „да дойде на себе си“, както хората за съжаление имат навика да казват. Мислиш ли, че само душата може да бъде заставяна? Почакай! Така нареченото „възпитание“ принудително превръща милиони духове в шаблони. Нима е невъзможно от тези милиони поне един да се измъкне обратно?

Колко странно прозвучаха думите му! Не трябваше да мисля, а да чакам. Кой ли може да се справи с тая работа!

Когато дойде време, поехме отново към планината и се спуснахме там в една малка падинка, която ни закриляше от неканени очи. Аз и Кара щяхме да останем, а Устад да тръгне пеш към потока, където вероятно вече го чакаше Ибн ел Идрак. Не бях особено спокоен за приятеля си, ала той ме увери, че си има работа с честен мъж. Трябваше да се примиря. Той естествено отдавна беше махнал маската и аграфа.

Мина повече от час. И ето че се върна — с бързи енергични крачки като някой, който носи добра вест.

— Тоя ашик е станал направо чудесен човек! — подвикна, още преди да е стигнал при нас. — Непременно трябва да го препоръчам на шах-ин-шаха за помилване, и то още като се приберем. Защото отново трябва да замине един бърз пратеник.

— Значи си чул нещо добро? — попитах.

— Много добро! Още преди настъпване на деня трябва да бъдем вкъщи, та никой да не види твоя Сирр. Ето защо сега ще ви осведомя надве-натри. Нашите противници в състезанието ще пристигнат още днес, за да свикнат конете им с пистата. Онова, което само подозирах, сега е сигурно. Ибн ел Идрак има такъв значителен брой привърженици сред таки, че е в състояние да разстрои плановете на шейх ул ислям, и е решил непременно да го стори. От него е излязла идеята да стане устад на таки и сега все още държи твърдо на нея. Но шейх ул ислям хитро го изпреварил, за да превърне осъществяването й в невъзможност или да ме направи свое послушно протеже. Откак е наложил Гхулам за устад, са се провели няколко бурни заседания. Към него се придържат слабоумните фанатици, поставящи Фатима по-високо от самия Мохамед, и по-младите баби, поставящи владетеля по-ниско от себе си. Това са нашите противници, които ще участват най-напред в състезанието и после в битката. Засега ще ги наричам ултратаки. Другите са готови на примирие. Те са ни наблюдавали и никога не са открили у нас някакво големеене или притворство. Искат да ни уважават като хора, а не да ни мразят и враждуват с нас заради вярата. Искат да почитат Мохамед, но не да обожествяват шейх ул ислям. Искат да се подчиняват на шах-ин-шаха, а не да гледат на негово място една безволева марионетка. Натоварили са Ибн ел Идрак да изложи тези техни желания в джемма, ала били отблъснати с такова високомерие и с такава оскърбителна безцеремонност, че решили от своя страна вече с нищо да не се съобразяват и като другите да вървят тайно по свои пътища. Първата последица от това решение е сегашният разговор с мен. Аз бях откровен с Ибн ел Идрак дотолкова, колкото сметнах за необходимо. Той се учуди на това, което научи. Но когато му казах също, че техният нов устад е кървавият, безсъвестен палач на силлан, и че главатарят на Сенките се готви да става цар, излезе извън себе си от тази мошеническа игра и взе решение да отвърне на коварството със същата монета. Ултратаките следователно няма да узнаят нищо за това, което склонните към мир и верните на правителството замислят да направят. Ударът ще се стовари върху тях като гръм от ясно небе.

— И в какво ще се състои този удар? — попитах го аз.

— Те няма да кажат и дума срещу битката, но в последния миг просто ще ги зарежат. Ако онези въпреки това се заловят с нас, ще си получат заслуженото. Това са общите позиции; върху отделните ще говорим по-късно. Сега трябва да тръгваме, защото изтокът вече просветлява.

— Значи сега пробната езда! Мисля, че никой не е стигал толкова бързо оттатък, както ще го сторим ние. Яздете напред!

— Напред? Защо?

— Защото иначе скоро ще ме изгубите от очи! — ухилих се аз.

— Много самоуверено! Искаш да засегнеш Баркх на Кара и дори своя Асил?

— Не. Именно затова ви моля да приемете един аванс.

— Така да бъде! Но ти казвам, че за да не допуснем да ни настигнеш, ще употребим дори тайната, а твоят Сирр изобщо няма такава!

— Тя не му е необходима, защото той самият е тайна. Сега поемайте! Няма да възседна, преди да съм престанал да ви виждам, но после ще пристигна!

Те се метнаха на стремената на седлата, засилиха се веднага и препуснаха по равнината на запад, все по-бързо и по-бързо, докато ги видях да преминават във вихрен галоп. Сирр беше учуден. Поглеждаше ту към мен, ту надигаше глава, за да подуши след отдалечаващите се. Изхвърляше я нагоре, пак я спускаше, разтърсваше я. Пръхтеше, риеше земята. Накрая дори изцвили. Тогава го помилвах и той тутакси се успокои напълно. Но непрестанно отправяше очи напред към двамата ездачи, които ставаха все по-дребни.

Ето че изчезнаха. Поставих крак на стремето. Сирр обърна глава и даде да се чуе онзи дълбок и гърлен басов тон, от който ясно се разбираше, че иска да каже: „Ех, най-сетне, най-сетне, най-сетне! Но сега!“ Още не бях седнал стабилно и вече летях. Не беше необходимо да правя нещо. Та нали той самият искаше това, което трябваше да стори! Една такава езда за съжаление не може да се опише. Когато затворих очи, имах усещането, че се реех в небесните простори!

Само след няколко минути отново видях Устад и Кара. Яздеха все още заедно. Приближавах видимо към тях. Сега трябва да бяха погледнали назад и да ме бяха забелязали, защото по движенията на конете им различих, че са употребили тайните. Тогава се приведох напред и докоснах врата на Сирр, като лека милувка. „У…у…у…!“, издаде звук той и загалопира по такъв начин, все едно досегашната бързина не беше нищо. Кара вече беше изостанал, тъй като моят Асил превъзхождаше Баркх. Още десет конски дължини… пет, три, една… Сега го настигнах и яздех до него.

— Ма’асалами (Сбогом), Кара! — ухилих се аз. — Я подтикни Баркх с тайната!

— Сторих го вече! — отговори той.

— Следвай си ме тогава все така яваш^[4]!

Сирр изцвили, сякаш беше разбрал майтапа, изстреля се с два-три направо непонятни скока пред Баркх, извъртя глава за миг, за да види дали действително го е задминал, и после държеше под око само Асил. Този беше на приблизително двайсет конски дължини напред.

— Сабак билхер! (Добро утро!) — викнах сега на Устад. — Действай бързо, иначе ще стане ден!

Той отговори само с помахване, защото нещо друго лесно можеше да забави бяга на неговия кон. Въпреки това двайсетте дължини станаха петнайсет… десет… пет… две… една… настигнах го!…

Отново няколко пружинно бързи скока на моя Сирр… ето че бях отпред…

— Признаваш ли, че скоро ще бъдеш далеч зад мен? — попитах.

— Защо изрично да го признавам? — отговори той.

— Защото после ще спра. Не бих желал да накърня моя Асил. Ще се засрами, ако бъде задминат.

— Много доблестно от твоя страна! Да, твоят Сирр ни превъзхожда, далеч ни превъзхожда. Да забавим бяг!

Когато го сторихме, Кара бързо ни застигна. Беше направо трогателно, че трите коня високо изцвилиха, дето са отново заедно, еднакво, „като от една уста“, както се казва. И сега видяхме колко невероятно бързо ни бе придвижило това пробно състезание. Равнината беше накрая, планините на джамикуните се възправяха пред нас. Трябваше само да се спуснем в долината и да яздим сетне отново нагоре, за да стигнем до пътя за каменоломните и следователно вкъщи. Толкова лесно, толкова бързо стига човек от злото към доброто, когато умее да се възползва от силите, които могат да го отнесат нагоре и към дома!

Можехме във висша степен да сме доволни от резултата на нашата пробна езда. Ако преди туй не бяхме се страхували от състезанието, то сега бяхме напълно убедени, че ако не всички, то поне главните турове щяхме със сигурност да спечелим. Пристигнали у дома, ние се погрижихме най-напред за великолепните животни, а после се разделихме. Аз отидох веднага да спя и се събудих чак в късното утро.

Шакара ми донесе закуската и каза, че още през нощта пристигнал бърз пратеник от страна на шаха и после препуснал отново с отговора на Устад. Преднамерено се бил облякъл така, че никой да не може да отгатне кой е и какъв е. Владетелят изпратил само заповедта по възможност да се избягват кръвопролитията. Устад се зарадвал на случая да изпрати на шаха списъка на ашика и двата придобити снощи царски документа. С това шейх ул ислям и Ахриман мирза веднъж завинаги щели да бъдат унищожени. И същевременно приложил молба за помилване на ашика. Когато чух това, се сетих за изявлението му, че ашикът е станал чудесен човек. Не беше казал нищо повече, но сега разбрах от Шакара, че ашикът доброволно се поставил на разположение на Ибн ел Идрак и проявил удивително красноречие и издръжливост да убеди таки, че със своето неподчинение към шаха няма да постигнат нищо друго освен собствената си гибел. Впрочем Устад бил на мнение, че тамошните ултри няма да имат куража, който показват сега в присъствието на шейх ул ислям, мирзата и Гюл-и-Шираз, в чиито интереси е залегнало да подсилват тези хора в техния тъпоумен фанатизъм.

Още не бях излизал на моя открит покрив. Сега Шакара ме помоли да го сторя заедно с нея, защото имала да ми покаже нещо интересно. Имаше предвид на първо място една голяма господарска шатра, която се издигаше почти завършена сред руините. Недалеч от нея видях други хора да разпъват втора, също голяма, но не така великолепна. На въпроса ми за кои са предназначени тези две шатри, тя отговори:

— Така красиво нагиздената е за Гюл-и-Шираз. Тя действа явно по заръка на Ахриман мирза, който иска с това да изпревари таки в окупирането на руините. Хората й пристигнаха малко след разсъмване и веднага се заеха със строежа на шатрата. Шейх ул ислям, изглежда, е знаел или поне подозирал нещо такова, защото побърза да направи подобен шахматен ход. Неговите слуги дойдоха с втора шатра и както виждаш, сега небесната добродетел ще отседне редом със земния порок, без някой преди туй да ни е питал за нашето становище.

— Устад ще изтърпи ли това?

— Той още чака. Когато дойде неговото време, ще знае как да постъпи. А сега погледни там, от другата страна на езерото! Там строят трета голяма шатра. Тя е за Ахриман мирза. Той също без да пита избра това място, защото неговите Сенки и масабани ще приближат от тази страна. Началото на обкръжението значи е поставено още днес. Но също така от днес биват разставяни нашите близки и далечни постове, които ще имат грижата да ни осведомяват своевременно за всяко враже приближаване. Всички джамикуни са вече на оръжие, макар да не го показват. Тукашните също. Положението е също и при съюзените с нас калхурани. Те вече са изпратили своите най-добри ездачи и състезателни коне. Погледни там долу как се упражняват! Що за отбранителен план е нахвърлял Устад, не зная, но той ми каза, че не трябвало да моля Марах Дуримех за помощ. Били сме достатъчно силни. Тази крепка вяра е много успокоителна. Въпреки всичко аз изпратих един вестител до нея и нейните добре въоръжени и непобедими конници ще се появят в подходящото време. Нали знаеш — прибави усмихнато, — душата обича да се грижи за духа дори и когато той е напълно сигурен в своята работа!

Тъкмо каза това и забелязахме оживено движение, което бързо се разпространяваше из целия дуар. Причината беше един пристигнал от изток ездач. Той предаде на всички, които поискаха да го чуят, някаква вест и се насочи после нагоре към Високата къща. Когато мина през портата, го познахме. Беше конярят на нашия Джафар мирза. Бе служил като водач на помощта, изпратена от шаха, и избързал напред да доложи, че пристигат сто мъже гхулман-и-шахи^[5]. Водеше със себе си коня на капитана. По същото време дойде със свитата си отляво по нашия вчерашен път Гюл-и-Шираз, а на къса дистанция я следваше шейх ул ислям със своя колоритен мирски и духовен щал. Яздиха директно към руините и ги обсебиха, сякаш си бяха там у дома. След тях водеха състезателните им коне.

Само след няколко минути между двете партии възникна спор относно терена, но не се стигна до конфликт, тъй като вниманието им се насочи на изток, където в края на кръгозора се появиха хората от охраната на монарха. Изключително добрите коне и оръжия, бляскавите униформи на стотицата предизвикаха удивление. Как ли бе стигнал Устад до небивалото още отличие, да получи една такава директна подкрепа от владетеля?! Но удивлението се превърна направо в ужас, когато зад кавалерията се появи артилерийски обоз от двайсет сембуреки^[6], следван от цяла колона камили с багаж и муниции. Двайсет топа! Макар и толкова малки! Щом на разположение на джамикуните стояха такива отбранителни средства, то нямаше да бъде толкова лесно да се подхване бой с тях, както си бяха мислили? И с каква цел бяха изпратени на Устад тези отряди? Та нали той не знаеше нищо за планираното срещу него нападение! Нали трябваше да бъде напълно изненадан! Дали пък не беше научил нещо? Но от кого? Налагаше се да бъдат предпазливи! Преди всичко спрямо собствените си съюзници!

Сега капитанът се качи на коня и пое надолу по хълма, за да посрещне малката, но излъчваща войнствен дух дружина и да я разположи съобразно намеренията си. Нейното пристигане бе предизвикало сензация и сред хората на Ахриман мирза. Той се отправи насам покрай езерото, за да направи, както изглежда, първата си визита на принцесата в нейното ново жилище. Свитата му се състоеше от съвсем същите лица, които в неделята на предната седмица бяха нарушили спокойствието на празника ни отсреща при Бейт-и-Ходех. Това бе своего рода демонстрация, която за нас бе добре дошла, понеже той по този начин непредпазливо издаваше, че подглаватарите му бяха пристигнали заедно с него. Яздеше, без да спре в дуара, директно към руините. Когато слезе пред шатрата, Гюл излезе да го поздрави. За пръв път ми се отдаде възможност да я видя. Въведе го вътре. Неговите придружители останаха на открито. След известно време повикаха шейх ул ислям. Той също изчезна в шатрата.

Едва сега забелязах, че Сирр не се виждаше. Попитах Шакара за него, кажи-речи засрамен от своето невнимание. Бяха го настанили в градината, за да не може да бъде видян откъм шатрите. Помолих моята „душа“ да се грижи добре за него.

Сега трите знатни особи излязоха от шатрата и тръгнаха напреко през руините към пътя за камбаните.

— Искат да дойдат при нас! — каза Шакара. — Трябва незабавно да го доложа на Устад. Нашата обична къща трябва да остане чиста откъм подобна висока визита! Той ще ги отпрати!

— Помоли го тогава да го стори по възможност под моя покрив. Иска ми се да опозная Гюл и ето защо ще бъде добре да чуя как говори.

Шакара побърза надолу. Аз наблюдавах приближаващите така, че те да не ме виждат. Принцесата имаше висока, пълна фигура. Облеклото й беше пищно, претруфено. Воал не носеше, значи беше еманципирана по отношение повеляваната в нейната среда свенлива сдържаност. Косата й беше отпред подрязана и покриваше челото — точно по начина на така наречения у нас „бретон“ или още „фризура на пони“. Персийските харемски жени обичат да придават на лицата си неодухотворен, но в замяна на това похотлив израз. Плитките й висяха отзад почти до земята. В тях бяха вплетени и вмъкнати златни шнурове, ресни и фиби, така че много вероятно не бяха истински. За отбелязване е, че носеше също като Ахриман мирза камшик за езда в ръката. По време на разговора шибаше с него насам-натам и изобщо движенията й бяха толкова уверени и властни, толкова пренебрежителни и, бих казал, предизвикателни, каквито досега не бях виждал у никоя ориенталка.

Стигнаха до конското пасище и спряха за известно време при Асил, Баркх и Сахм. При това говореха много оживено за конете. Какво, не можех да чуя, но съдейки по движенията, нещо не особено похвално. Принцесата пристъпи към Асил и хвана муцуната му, за да отвори уста и погледне зъбите. Той не го допусна. Тогава тя му кресна гневно и го удари по долната челюст. В следващия миг лежеше на земята, запратена от едно могъщо движение на главата на врания. Ахриман мирза веднага скочи към нея и замахна с камшик да го накаже… ала не стигна дотам. Асил беше по-бърз от него. Направи светкавично обръщане и хвърли къч. Копитото улучи персиеца по главата, той се сгромоли с висок крясък. Жребецът изцвили предизвикателно и застана в готовност за по-нататъшна отбрана. А шейх ул ислям и изправилата се вече принцеса пристъпиха към Ахриман, за да видят последиците от удара. Той стана с тяхна помощ, но държеше главата си с две ръце. За щастие ударът само го бе „стръгнал“. Главата бе спипана, огледана и накрая освободена. После продължиха прекъснатия път към нас, видимо крайно разгневени, но с бавни, много бавни крачки, понеже Ахриман залиташе и не можеше да върви по-бързо.

Шакара беше довела Устад. Стояха точно под мен и бяха видели нападението над коня и неговата защита. Тримата приближиха и спряха пред тях. Странна среща! На първо време не бе произнесена нито дума, но очи дълбаеха очите. После принцесата започна да пита:

— От кого сме посрещнати? Кой си ти?

Гласът й звучеше твърдо, високомерно, презрително.

— Аз съм Устад на джамикуните — отговори той несмутимо.

— А кое е създанието до теб?

— Създание? — повтори усмихнато повтори усмихнато оскърбителния й израз. — Да, без да искаш, го каза правилно. Тя е създание на Бога, на Вседържеца, на Пречистия. Създадена е с неговата мъдрост и доброта. Но ти не си създание. Не си създадена от тази мъдрост и доброта, а от грешни хора, заченати и родени в грях. Ето защо сега тя, въплътената чистота на женската душа, ще се отдалечи от нас, защото добродетелта си тръгва веднага щом приближи порокът!

Отстъпи настрани, за да пропусне Шакара. Принцесата не можеше да намери думи от тази безогледна дързост. Буквално зяпаше за въздух. Очите й искряха, устните потръпваха, камшикът трепереше в ръката й, ала отговорът остана неизказан. Тогава шейх ул ислям се застъпи гневно за оскърбената:

— Ти май не знаеш кого имаш пред себе си. Тази произхождаща от стар дворянски род княгиня е нашата всеуважавана шахзадех ханъм Гюл, дошла да те възрадва със своето ощастливяващо присъствие!

— Това го знам добре. Зная дори и нещо повече, а именно че ти също я познаваш и въпреки всичко не се срамуваш да наречеш присъствието й ощастливяващо. Горко на народа, чийто духовен баща и водител си ти, а се свързваш с дъщерите на плътта, за да можеш да властваш сетне над мъжете! „Шейх на свещения ислям“ караш да те наричат? И приемаш с хитри сметчици тъкмо противното на свещеното? Позорът ти се вижда похвален само защото го гледаш през златните наддара, с които възнаграждаваш лекомислени готвачки? Вратата на моята кухня стои отворена. Твоята приятелка Пекала и довереникът ти Тифл са готови да приемат благословията на светия мъж и несветата жена! Не е нужно да приближиш към тях отново със смиреността на писаря. Колкото и да са глупави, те различават в твое лице майсторското творение на исляма!

Оня пребледня. Зачеса с две ръце дългата рядка брада, сякаш търсеше опора да се хване. Стоеше като школник, който трябва на всичко отгоре да благодари за отнесения пердах. Отговор не даде. В замяна на това взе думата мирзата. Беше посягал на няколко пъти с ръце към болящото го чело. Сега се съвзе и избухна:

— Човече, какво ти става, че дръзваш да говориш с нас по този начин! Пред теб стоят най-височайшите на цялото царство! Нима при вас всичко живо, хора и животни, е откачило? Ние не сме свикнали да ни напада всяка бестия! Бъди радостен, че не застрелях на място онова добиче!

С тази позакъсняла заплаха измъкна наполовина пищова от пояса си. Устад поклати усмихнато глава и каза:

— Запази си куршума за вашия Иблис! Нали…

— Иблис? — прекъсна го мирзата бързо. — Кой ти издаде, че съм довел Иблис, непобедимия? Кой, кой?

Погледът на Устад се задълба в очите му и сговорът прозвуча бавно, тежко, многозначително:

— Твоят ходем го каза на моя!

Мирзата се хвана поривисто пак с две ръце за главата и извика:

— Моят ходем… ходем… ходем! И тук отново, и тук! Защо не ми дава мира от снощи? Нали се махнах от него! Оставих го да си стои там! Защо търчи подире ми навсякъде, навсякъде! Трябвало да обезумея, да се побъркам, побъркам! И това наистина ще стане, ако не ме остави на мира! Да се махам, да се махам! Пак ще го оставя да си стои! Нека се побърква, който си ще, само не аз, не аз!

Обърна се и хукна „от място“, както се казва, по пасището, размахвайки камшика… но пое не към пътя, а се спусна като подгонен надолу към руините… изтърча до шатрата на ханъм Гюл, метна се на коня си и препусна по такъв начин, че удивената свита, макар и потеглила веднага, не можеше да го настигне.

А що се отнася до принцесата и шейх ул ислям, те също си тръгнаха, без да кажат и дума повече — победени и посрамени, както може би никога в живота си. Устад погледна нагоре към мен и попита:

— Спомняш ли си думите ми? Този дух започна вече да напуска своя шаблон. Колко скоро ще си имаме работа само с един тъпоумен човек. Такава е съдбата на всички князе на сенки!

Върна се в къщата и днес вече не ми се отдаде възможност да говоря с него. Времето му беше твърде ангажирано, но чрез Шакара ме осведомяваше бързо и изчерпателно за всички събития.

За моя изненада днес обядът не ми беше поднесен лично от нея. Пекала го донесе. Беше пожелала нещо да ми съобщи. Сега стоеше пред мен, пламнала от смущение и в търсене на подходящи думи. Когато й вдъхнах кураж, най-сетне започна:

— Ефенди, моля те да ми повярваш. Аз си помислих, че това е кадъна, истинска, същинска, достоверна кадъна! Та тя беше толкова дебела! Ама като седна в кухнята, направо на земята, с едно ей такова „пльос!“, аз й махнах кърпата от главата и… и… и така ужасно се изплаших, че сигурно и аз щях да се изтърся, ако не се бях хванала за нея… не, не за нея, а за него, защото тя беше мъж! Представи си! И беше толкова гладна! И ядеше той толкова красиво, и толкова бързо, и толкова много! А после тя заспа! А сетне той продължи да нагъва и пак заспа! Тя ми омете почти всичко, което бях приготвила за други, защото той беше здравата изгладнял от пътуването. А когато тя най-сетне се засити и понеже при мен толкова му се услади, се споразумяхме никога вече да не се разделяме. Какво ще речеш за тая работа, ефенди? Съгласен ли си, а?

— Та ти сама си си господарка и значи можеш да правиш каквото си искаш!

— Зная го добре. А и не бих позволила да ми се мешат в нещата, ама учтивостта изисква поне за вид да попитам. Затова бях вече и при Устад. Той ме освободи, напълно освободи. Сега дойдох и при теб. Пущаш ли ме и ти да си вървя, а?

— С най-голямо удоволствие!

— Само че аз няма да се върна, хич!

— Аз също го желая!

— Тъй! Значи и ти! А аз си мислех, че хората ще се разплачат. Ама това не хрумна и на един-едничък. Пък аз толкова хубаво им готвех! Ей затова ще си отмъстя. Тръгвам веднага. Ага Сибил трябва да прати няколко камили обратно в Исфахан. Тях ще възседнем ние, аз, моят Кепек и моят Тифл. Само след един час тръгваме. Моят Кепек от заранта непрекъснато яде и значи ще издържи до следващата спирка. Та си вземам значи сбогом с теб, завинаги и завеки, и ти подавам ръката си!

— Задръж си я! Тя не принадлежи на мен, а на твоя Кепек, завинаги и завеки.

Това пълно безразличие, изглежда, я разгневи. Тръгна към вратата, спря там още веднъж и каза:

— Тук няма човек, който да умее да схване едно благородно женско сърце. Моят Кепек е единственият. Но Устад ми даде платата и към нея отгоре един голям бакшиш. Сега съм квит с всички ви и хич не искам да зная нищо за вас. Чувствайте се свободни от мен, изцяло, издъно свободни!

Излезе.

Колко набързо беше станала цялата работа! Дали ашик или Кепек, все едно. Той само трябваше да се възхищава на готварското й изкуство и да позволи да бъде възпитаван от нея! Още един вид от онези женски същества, които се възхваляват, че били „душите“, та даже „ангелите“ на своите мъже! Точно един час по-късно видях, че вещите им бяха отнесени долу при шатрата на ага Сибил. После те самите тръгнаха — Пекала до своя Кепек, една обемиста любов към хранителните продукти, а отпред Тифл, избуялият тънко и нависоко. Не след дълго товарните камили защрапаха от дуара, отнасяйки „весталката“ заедно с нейното ново кухненско щастие. Нито един джамики не ги съпроводи. Това бе една напълно естествена последица от нейното необмислено брътвене!

В следобеда научих от Шакара, че Устад е проучил тайния път от Светилището. Бе ходил също долу до басейна, но не ми казал нищо, за да не се безпокоя за него.

Бях си представял джамикуните в някакъв не особено голям брой. Но когато запристигаха днес, в предпразничния ден, поотделно, на по-големи групи и на цели дружини, видях за мое удивление колко гъсто населена е била тази усамотена област и какво значително духовно влияние е спечелил наоколо самотният дуар. Виждаха се шатри, юрти, колиби от клони и шума и открити биваци да възникват навред, плътно едни до други. Полека-лека те покриха цялата долина, изкачиха се по всички възвишения, пропълзяха под дърветата на виещите се околовръст гори и изкатериха отсрещните хълмове, за да се разпрострат там надалеч по платото. Хората не бяха преувеличили пред мен с приказките. Дойдоха хиляди, а и дори когато се мръкна, напливът не престана.

Вечерта Устад ми предаде, че трябва да си легна възможно по-рано, понеже имал намерение да излезе призори с мен на езда. Сторих го и се събудих още преди четири часа. Денят едва започваше да се сипва. От моята площадка видях, че Устад беше вече долу при конете. Оседлаваше Сахм. Ето защо побързах да сляза при него и разбрах, че ще яздя Сирр. Седлото и оглавникът вече бяха приготвени. Искаше се само да ги сложа и притегна.

— Днес ще опознаеш Сахм — каза. — Твоят Асил я е победил. Но нека видим какво ще мислиш по този въпрос след няколко часа.

— Часа? — попитах, защото забелязах, че седловите кобури са пълни с провизии. — Искаш точно на годишнината да отсъстваш толкова дълго?

— За това — по-късно — отговори, докато възсядаше. Последвах примера му. После потеглихме, ала не през портата или руините, а по стръмния, тесен път за камбаните, нагоре към Алабастровия шатър — той напред, аз след него… една не съвсем безопасна, но чудесна езда!

Долината още не беше се събудила. Никой не поглеждаше нагоре към нас. Сахм вървеше толкова леко, толкова сигурно, все едно имаше крила и можеше да се подхлъзва, без да падне. А Сирр? Той стъпваше, сякаш познаваше всяка стъпка от този дързък път. Толкова твърдо и същевременно еластично, пружиниращо кобилата все пак не се изкачваше! Високо горе няколко пътеки се отклоняваха от нашата, която водеше през споменатия вече халтав сипей. Той вече се бе раздвижил и стигнал толкова напред, че заплашваше да се срине в пропастта.

— Това ми създава грижи — каза Устад. — На шатъра нищо не може да се случи, защото стои върху непоклатима скала, но ако тези могъщи и нестабилни маси тръгнат по някаква причина наляво и надясно от него, то за руините долу предстои катастрофа, на която няма да могат да устоят. Предполагам, че това ще бъде краят за цялото каменно минало! Мисля, че много ти се иска да отидеш до шатъра, но ще те помоля за днес да се откажеш. Погледни, той е ограден от камари дърва, които ще бъдат запалени. Това трябва да се гледа отдолу, не оттук.

И тъй минахме отдалеч и изкачихме извисяващото се по-назад било на хълма, откъдето се виждаше цялата територия на джамикуните, облъхната от първия утринен светлик.

— Мое скъпо малко царство! — заговори той. — И онези искат да ми го отнесат. Глупава, почти шутовска комедия. От всички страни приближават въоръжени сили към нас. Ето защо сега и ние ще се въоръжим до зъби — моят добър, войнствен ходи-и-джуна поиска така. Колко излишно! Та нали тарторите се намират изцяло в мои ръце. Необходимо е само да ги арестувам и предам, както предадох доказателствата. Но както любовта към моите хора ме застави да кажа „Да“ за днешния юбилеен празник, така няма да им чупя и хатъра да покажат, че не само в добри дни, но и в опасности стоят вярно до мен. Ще бъде неблагодарно от моя страна да им съсипя радостното очакване на победата. Но днес ги изоставям. Ще се върнем едва вечерта. Срещу мен могат да кряскат и викат, да пишат и говорят, да лъжат и клеветничат, фалшифицират и изопачават, съчиняват и измислят… няма да отстъпя и крачка от мястото, за което ми зловидят. Но там, където трябва да бъда хвален, та чак и честван, не ми е мястото. Опитът ме направи хитър. Известна ми е похвалата на хората, които величаят само за да използват. Изразът на преданост бързо се превръща в ласкателство, триумфалната арка — в каудинска порта^[7], която принуждава току-що чествания при следващата крачка да превие пред тях гордия си врат. Така шейх ул ислям ме е възхвалявал пред теб, за да ме превърне в своя креатура, своя пионка. Любовта на моите джамикуни е искрена. Идва директно от техните широки, честни сърца и не се бои нито за миг да се жертва за мен. Благодарността на всеки един от тях за мен е чисто, неподправено злато. Тя въздейства благотворно върху сърцето ми, когато идва тихомълком, като уханието на нямото цвете. Но днес те искат открито да ми благодарят. Хиляди се канят да говорят високо само за мен, за мен! Това е противно на моите стремежи! Не можех да не им дам позволението си за празника, но давайки го, знаех, че днес няма да си бъда у дома. Оставането ми би означавало да оскверня онова свято нещо, което съхранявам грижливо в най-дълбокото кътче на моя вътрешен мир. Ето затова избягах.

Понечих да направя някаква забележка, ала той бързо я пресече, като продължи:

— Не се безпокой! Не тръгнах лекомислено, защото аз най-добре си знам колко съм необходим точно сега там долу. За всичко съм се погрижил. Обстоятелството, че привидно съвсем необмислено съм се отдалечил, само ще направи враговете ни още по-самоуверени. Те няма и представа да си имат с какво ще се занимавам междувременно. Днес ние ще обходим цялата ни територия. Възнамерявам да инспектирам разставените постове. Това е абсолютно необходимо. Хайде!

За да се спуснем по другата страна на планината, трябваше да водим конете, докато достигнахме потока в долината. Там той ми показа скритото място, при което излизаше тайният ходник от Светилището. После поехме отново нагоре, към платото на таки, и по него на север. Там се натъквахме през определени дистанции на по двама джамики, които седяха край конете си и ни докладваха. При най-северния от тези двойни постове ни поздрави един кюрд от Шурд в пълно бойно снаряжение. Той току-що беше пристигнал и ни доложи, че помощните отреди на Марах Дуримех се намирали само на един ден езда оттук и молели за указания. Устад остана изненадан, но когато му съобщих какво ми е казала Шакара, даде заповед вторник вечерта да дойдат на това място и да чакат по-нататъшни инструкции.

Оттук се насочихме на изток. Това беше територията на северните джамикуни. Намерихме всичко така, както бяхме пожелали. Веднага след най-външния им бивак започваше стражевата линия на калхураните, която тръгваше през проходите на заека и куриера на юг. Устад им даде указание да пропуснат масабаните и силлан, но тайно да ги последват, сключвайки пръстена все по-тясно. По обяд спряхме при един поток да отпочинем, хапнем и оставим конете да попасат. Предоставихме им пълни два часа. След това продължихме — напряко през онези необитаеми земи, през които аз и Халеф бяхме дошли с масабаните. Там се натъкнахме на широка диря на динаруните, водеща на север към нашия бивак, и на един самотен конник, който яздеше обратно по тази диря. За наше удивление това бе самият шейх на динаруните.

Той също се удиви, разпознавайки Устад, но явно се зарадва. Вежливостта изискваше да слезем и седнем. В последвалия разговор научихме нещо много радостно. Той пристигнал сутринта със своята дружина и веднага потърсил шейх ул ислям, който заедно с Ахриман мирза тъкмо се намирал при Гюл. Там получил инструкциите си за следващите дни и тогава всъщност се установило, че той бил избран да ни нападне със своите динаруни — естествено само заради едната религия. Някакви практически облаги обаче категорично му отказали. На всичкото отгоре се отнасяли отвисоко с него, като с човек, за когото е милост свише да разговаря изобщо с такива избраници. Той благоразумно казвал на всичко „Да“, ала в яда си на мига решил да обърне пиката и да премине към нас. Но за да обмисли зряло и необезпокоявано всички „за“ и „против“, седнал после на коня си и предприел самотната езда, при която се срещнал с нас тук.

Сега вече нямаше място за съмнение. Устад изостави своята сдържаност и му разказа всичко, всичко. Как само се удиви този мъж! Той си бе нямал никаква представа за какви хора е трябвало да пролее кръвта на своите динаруни и да не получи в крайна сметка и най-малкото обезщетение, та дори и една вежлива дума! Засега той беше дошъл само със състезателните коне и съответните ездачи, а същинският боен отряд щеше да пристигне по-късно. Предложи ни помощта си и ни подаде двете си ръце, които ние с удоволствие стиснахме. Понеже сега знаеше каква цел имаше нашата езда, помоли да ни придружи. Устад се съгласи.

И тъй, тримата продължихме — на запад, към южните джамикуни, които също показаха добри коне като другите. Междувременно лицето на шейха ставаше все по-сериозно. Онова, което само бе чул от нас, сега видя — голямата, смъртоносна примка, която щеше да се стегне зад него и хората му, ако бе останал на страната на нашите врагове. Умисли се и по отношение конете ни. Сахм вървеше несравнимо. Каква разлика между сегашния й ход и онзи, когато я яздеше Педехр! Арабинът казва: „Конят е съдебно дело. В зависимост от това дали то е добре или зле водено, бива спечелвано или загубвано!“ Ами пък Сирр! Само с оглавник! Шейхът беше направо запленен от него, но зададе само един въпрос и престана, като чу, че се касае за тайна, за която не бива да се говори.

Обиколката ни завърши тъкмо когато започна да се стъмнява. Минахме през Долината на чувала и спряхме, тъй като мостът бе вдигнат — заради несигурното положение. От другата страна трябваше да стои пост. Повикахме го, но него никакъв го нямаше.

— Ще трябва да чакаме, докато дойде — казах, ядосан от тази немарливост.

— Да, ще чакаме — усмихна се Устад. — А междувременно ще разкажа за дръзновения скок, който безпрепятствено си извършил с твоя Асил.

Започна разказа си, без да слиза от коня. Когато стигна до въпросния миг, насочи Сахм към мястото, от което се бяхме засилили за скока. Заставайки, сякаш възнамерява само да разказва, продължи да говори. После внезапно изхвърли ръка нагоре и извика съвсем същите думи като нас: „Ятиб, ятиб, иа Сахм! (Скачай, скачай, о, Сахм!)“ Кобилата се изстреля напред, стъпи сигурно на ръба на бездната и прелетя отсреща така плавно, така свободно, така леко, че крясъкът на ужас, който понечих да издам, се преобрази в ликуващ вик на най-искрена адмирация. След това слезе, спусна моста и ни покани безметежно да го последваме.

— Е, какво ще кажеш сега за моята Сахм? — попита, като очите му радостно заблестяха.

Прегърнах го. Това бе достатъчно. Друг отговор нямах. А шейхът на динаруните се потърси със закъснение от ужаса и увери:

— Подобно нещо никога не съм виждал! Нека си доведат ония Най-добрия кон на Луристан и също прословутия Иблис — вие ще ги сразите. А моите динаруни могат да бъдат радостни, че ми показахте и това. Ние ще се пазим от облог с вас!

След това го помолихме да язди сам към дуара и пред никого да не споменава за Сирр. Останалото беше обсъдено още преди туй. Ние двамата продължихме по планинския път през гората и пристигнахме незабелязано при стражевата кула. В двора нямаше никой. Прекосихме го бързо, отведохме конете на мястото им и се прокрадвахме после… нагоре? Нагоре към нашия хаджи Халеф Омар. Очакваха ни, понеже там беше Шакара, посветена от Устад в нещата. Тя им беше казала, че искаме да прекараме вечерта тук, на открито, и бе поддържала двора пуст, та никой да не забележи връщането ни.

Ядохме там. За какво беседвахме, не е трудно за досещане. Халеф знаеше, че утре за пръв път ще може да слезе в дуара. За него на трибуната беше специално стъкмено едно извънредно удобно място, откъдето можеше да вижда заедно със своята Ханнех цялата долина, без да се напряга. И той се радваше на това като дете.

Когато му дойде времето, тръгнахме с Устад нагоре към моето жилище. Седнахме вън на покрива, за да се наслаждаваме на осветлението на възвишенията, което тъкмо започваше. Това стана под всеобщ фойерверк, в който всеки участваше според силите си. И кюрдите като персите не пестят при подобни поводи барути плавун. Никой не ни обръщаше внимание, понеже хората смятаха, че Устад още не се е прибрал. Ето защо всички илюминации можеха да ни въздействат непосредствено, без някакво смущение.

Навсякъде, където погледнехме, възникваше светлина. Каквото гореше горе, „гореше“ и в езерото. И всички хора, изпълващи долината, ни се струваха като същества от свят, в който идващата отгоре светлина се отразяваше пак нагоре. А ние, двамата самотници, останали тук горе, макар хората да ни чакаха долу? Само да не се спуснем в дълбината на хвалебствията, после порицанието нямаше да ни издигне нагоре! Вярно, ние съзерцавахме зрелището, ала онова, което си говорехме, нямаше предопределението да прогърмява като фойерверк или да изгаря като мъртво дърво в пепел. А когато огньовете полека-лека догоряха и светлините в долината една след друга угаснаха, Устад стана, подаде ми ръка и каза:

— Да отидем сега и ние да почиваме! Да почиваме! Ти вярваш ли го? Заключи се с три резета в стаята си и си легни физически да спиш! Аз въпреки това ще дойда при теб, както дойдох сутринта, и ще те забера за един полет по нашите граници. А там също някои постове поддържат за нас стража, за да ни докладват и ни дават сведения. Когато се върнем от нашия полет, няма да се показваме пред хората — точно както постъпихме тази вечер. Защото онова, което за този свят е вечер, за другия е утро. Спи добре, но… ела с мен!…