Карл Май
Вкаменената молитва (10)

2. Събранието на педерахн

Когато се събудих на другия ден, беше светло, но не видях слънцето, макар небето да беше безоблачно. Станах бързо, изпълнен с предчувствие. После излязох на платформата и тогава го видях. Сякаш ми се усмихваше дяволито. Там, където се намираше, стоеше обикновено в около четири часа следобед!

— На крак ли си? — прозвуча гласът на Устад от балкона долу. — Чух, че вече не спиш.

— Току-що станах! Четири часът следобед! — отговорих. — Не е ли това позор?

— Не, а необходимост! Последица от ездата — напрегнал си се повече от допустимото. Добротата на природата го е компенсирала. Как се справи с ездата?

— С най-голяма удовлетвореност! После ще ти разкажа. Но моите бедни, клети коне! Два пъти не им е даван зоб. Всичко проспах!

— Не се кахъри! Понеже не стана, аз го сторих вместо теб. Вода, ечемик, ябълки. Те са задоволени, но ми дадоха да разбера, че предпочитат теб. Какво ще правиш сега?

— Ще отида при тях, после ще се изкъпя и ще погледна къде има нещо за ядене.

— Естествено при мен. Чаках те с обяда.

— Къде е Джафар мирза?

— Долу в дуара. Там го срещат с удоволствие. Неговият благ, добродушен нрав бързо му спечели сърцата на хората. Хайде ела после при мен, ще се разпоредя за яденето!

Когато отидох на пасището, не само Асил дотърча при мен, но и Сирр. При последния това бе за пръв път. Разбрах, сега той беше мой!

Необичайно дългият сън ме поучи, че нощната езда все пак е била по-напрегната, отколкото си бях мислил. Но на някой обикновен кон нямаше да се осмеля на подобно нещо. Бях възнамерявал тази вечер да я повторя, след отиването в руините, но от предпазливост реших днес да направя пауза. Главната ми задача беше в деня на състезанието да бъда способен за участие. При това положение беше задължително да се избягва едно пришпорване на природата. Впрочем при Устад проявих такъв апетит, че той, който иначе ме знаеше като умерен в яденето, се зарадва и каза усмихнато:

— Това е добре, скъпи приятелю. Само порядъчно хранене и спане, иначе няма да можеш да станеш пак това, което си бил! Сега аз съм си тук и ще те освободя от всичко друго. Ще ме осведомиш за всичко и ще живееш само за себе си и Сирр, за да не направите засечка на състезанието!

— Добре! Отстъпвам ти всичко, но в замяна те моля да ми предоставиш ашика. Или ще искаш ти да идеш днес при него, за да присъстваш на срещата на педерахн?

— Не. На тази територия не бива да те последвам. Но ти внимавай! Работата е извънредно опасна, защото тези силлан са способни на всичко, а ашикът може би още не е съвсем сигурен!

— Аз му оказах доверието си и имам навика да държа на думата. Впрочем не обичам да бъда непредпазлив. Ще заредя двата си револвера и ще ги взема с мен. Така ще бъда подготвен за всеки възможен случай.

— Значи все пак оръжия! — усмихна се той. — Затова ти ги върнах. Битката с духовни оръжия е по-висша, по-благородна, но не всички противници мислят възвишено и благородно. Срещу проклетията не помага един войнствен сонет, дистихон или александрин. Тук само револверите са добри, които стрелят с патрони по „патрони“^[1], защото което не гърми, при тях ефект няма!

Придружи ме после до килера за вехтории, извади пушките ми и ги окачи горе в средната стая. Заредихме револверите. Той измъкна дори дългия ми нож и прояви задоволство едва когато му обещах да затъкна и него.

Беше десет часът вечерта, когато се отправих на път с няколко свещи и кибрит в джоба. Луната ми осветяваше до тясната врата. Изцяло от само себе си се разбира, че не изминах маршрута открито и непредпазливо, защото трябваше да отчета възможността, че тук вече се намира някой от силлан. И тъй, не вървях, а се промъквах, придържах се към сенките и стъпвах нечуто. Ето как, когато достигнах вратата, бях убеден, че не съм бил забелязан от никого, но и аз самият не видях никого.

Тъй като вече познавах вътрешността, щях добре да се ориентирам в тъмното. Въпреки това запалих една свещ и взех ножа в дясната ръка, за да мога веднага да се защитя, в случай че тук се бе стаил някой противник. Така минах през предното помещение до Светилището. Светлината на свещта не стигаше далеч. Ето защо осветих най-напред средата и после покрай всички стени. След това спрях до камъка, наподобяващ олтар или скиния, и вдигнах свещта. Тогава отгоре прозвуча:

— Ти ли си, ефенди? При само една свещ трудно се вижда. Когато дойдат после онези, ще бъде по-светло. Ще ти спусна пръта и горе ще го крепя здраво. Отсечен е специално за твое удобство. По него има здрави чепове, така че няма да бъде нужно да се катериш, а можеш да се изкачваш.

Спусна го. Подпрях го стабилно. Чеповете бяха достатъчно яки да ме издържат. Той запали горе свещта си. Аз угасих моята, за да ми са свободни двете ръце, и се качих при него. Изтеглихме естествената стълба, сложихме я на пода на галерията, след което се огледах. Освен нас нямаше никой. Сега угасихме светлината и седнахме — не един до друг, а на известно разстояние, за да може единият да вижда онова, което за другия остава скрито от някоя колона. Имах пълно доверие на ашика, но въпреки това измъкнах пак ножа. Повеляваше ми го предпазливостта, на която човек при всяко положение трябва да се подчинява.

Зловещо беше в тая тъмница. От лошия въздух направо те заболяваха дробовете. Много подходящо място да се измъти някое зло! За щастие не се наложи да чакаме дълго. Първият дойде. Запали вън светлина и влезе. Беше толкова сигурен в работата си, че изобщо не си даде труда първо да претърси помещението, а се упъти направо към средата. Закрепи с капане свещта и седна.

После дойде вторият, третият, четвъртият. Всички постъпваха като първия. Никой не поздравяваше. Никой не казваше дума. Сега имаше четири свещи, но светлината не достигаше да различим от нашата отдалеченост лицата, които впрочем бяха забулени. Ето че влезе петият. Това промени сцената. Всички станаха и един попита бързо:

— Емирът да не е вече вън?

— Не — отвърна онзи. — Конят му не е вързан на обичайното дърво. Но там стои шпионинът, който има задачата да следи дали идваме и си тръгваме така, както е предписано. На това трябва да се сложи край!

Гласът ми се стори познат. Той се наведе да закрепи свещта си. По този начин лицето му се освети и аз го разпознах — Гхулам ел Мултасим, кръвният отмъстител, Палача на Сенките!

— Нека първо мине превратът! — каза прежният говорител. — После ще си разчистим сметките с него!

— Но дали превратът ще успее! — подметна друг.

— Непременно! Знам го със сигурност! — увери Гхулам. — Днес емирът ще доведе шейх ул ислям, за да ни докаже, че благочестивите светлини вървят ръка за ръка с безбожните сенки по пътя за детронирането на владетеля. Сега идвам кажи-речи директно от шаха. Той и хабер си няма за грозящата го опасност. Също любимецът му Джафар, когото е удостоил с почетната титла „итемад“^[2], не подозира, че след няколко дни на гърдите му ще разцъфне Гюл-и-Шираз, затова…

— Той трябва да умре? — прекъсна го някой. — Как? Кога? Къде?

— Това е моя работа. Щом аз го казвам, знайте, че непременно ще стане. Намерих писмото със заповедта в джоба си — така тайнствено, както емирът винаги обича да постъпва. Той държи да минава за всеприсъстващ. Но узнаем ли един път кой е в действителност и неговата роза ще разцъфне! Хич през ум не бива да ни мине да делим с него трупаните тук от столетия съкровища! Само първо превратът, та да разкараме оттук джамикуните, и хайде сетне Ахриман мирза на трона! При такъв владетел не ни застрашава никакво наказание! Съюзниците, пръснати по цялата страна, са готови да ударят. Бъде ли веднъж шахът отстранен, бъде ли също неговият съветник Джафар отстранен и застане ли на трона Ахриман, който сам е негодяй, то мощта на емира и дваж по-голяма да е, пак ще изчезне с настъпването на смъртта. Ние ще си я поделим и после с тези богатства ще бъдем официално онова, което досега бяхме само тайно — господари на цялата страна! А сега тихо! Предписаната пауза за пристигане вече наближава да изтече. Не сме разговаряли помежду си!

Изминаха може би десет минути. Отвън отново се чуха стъпки. Този път дойде не един, а двама, но без свещ в ръката. Единият, воденият, спря пред входа. Другият приближи, но не съвсем. За моя изненада видях, че тоалетът му бе точно такъв, какъвто бях получил от шаха. В дясната ръка държеше камшик за езда. Лицето му беше скрито зад черна маска, а на калпака проблясваше въпреки оскъдната светлина камъкът на закрепения там аграф. Присъстващите страхопочитателно наскачаха. Той поиска с горд, повелителен жест внимание и заговори:

— Ето че отново се събрахме тук, откъдето Устад ни прогони със своите джамикуни. Но денят на отмъщението е близо. На нас той ще върне изгубеното, а тях ще разкъса и разпилее по всички ветрове. Тогава ние отново ще бъдем господари на нашия мрак и никога вече няма да допуснем да се появи светлина в руините. Сбирката в последния ден на заплатата не се състоя, понеже бяхме далеч от йехудех. Следващия също ще пропуснем, защото трябва да си видим тук сметките с Устад. Тук ще има състезание, което ни идва много на сгода. То ни дава благовиден претекст да се явим, без при това броят ни да бие на очи. Ще доведем нашите най-добри бегачи и непременно ще спечелим пролога на тази драма.

Тук направи пауза. Преправяше гласа си, при което му помагаха маската и глухото ехо на помещението. Също и по отношение жестикулацията се стараеше да избегне всичко, което можеше да го издаде. Но специфичното, високомерно държане не можеше да бъде премахнато, фигурата също отговаряше съвсем точно и ето защо бях убеден, че имам пред себе си Ахриман. Той продължи:

— След пролога веднага ще последва действието. Помежду им време няма да оставим. Но засега още не мога да ви съобщя часа. Идния петък, точно в полунощ, трябва да дойдете горе на Джебел Адава. Там ще бъде произнесена последната дума, присъдата, решението. А днес ви водя шейх ул ислям, за да ви докажа с неговата поява, че ние действително сме съюзници и победата не може да ни убегне.

Даде знак. Сега шейх ул ислям приближи. Лицето му не беше забулено, а открито. Ситуацията не го угнети, нито смути. Напротив, той сякаш си беше в стихията — добродушен, човеколюбив, душеспасителен. На всекиго каза по няколко радушни думи, на Палача дори подаде ръка и после отстъпи настрани. Представянето завърши. Ахриман мирза продължи, но кратко:

— И тъй, за днес свършихме. Приближете хората си дотолкова, че да могат да достигнат долината на джамикуните само за два дни. Но това трябва да стане напълно незабелязано! Другите педерахн са вече разпределени из страната и чакат само тукашния резултат, за да ударят на свой ред. Сега тръгвайте! Свободни сте!

Тази заповед, изглежда, ги учуди. Палача попита:

— Преди теб? Нали ти винаги тръгваш пръв?

Емирът му се сопна гневно:

— Какво имаш да питаш, след като съм ти заповядал! Вървете… аз ще поостана! Да не би да трябва да те моля за разрешение? Знаеш, когато моля, става само с ей такива устни!

Измъкна един пищов и взе челото му на прицел. Застрашеният мъж бързо се извърна и посегна към свещта, за да се отдалечи.

— Свещите оставете тук! — повели емирът. — По-късно аз сам ще ги угася. Тръгвайте както обикновено… в предписаните интервали… не изричайте нито дума… Марш!

Палачът тутакси изчезна. Останалите го последваха един подир друг. Едва когато последният си тръгна, емирът затъкна пищова и се изсмя презрително.

— Дрипава сган! Могат да бъдат полезни единствено когато всичките им кости треперят от страх!

— Аз ги държа по друг начин — отговори шейх ул ислям. — При мен управлява любовта!

— Само че каква! Аз я познавам! Нека двамата не се занасяме взаимно! Моята неумолимост е открита, честна; срамът й забранява да се преструва. А вашата любов е користолюбива във висша степен. За една-единствена година тя унищожава повече живот, отколкото аз бих могъл да разруша за цяло столетие! Знаеш, че те познавам. Ето защо и никога не си опитвал да надяваш пред мен святата си маска!

Шейх ул ислям пристъпи по-близо до него, изпъна ръст и заговори:

— Е, добре, заставам срещу теб като мъж срещу мъж, дух срещу дух. Ти си унищожителното отрицание; аз съм рушащата прекаленост на положителността. Аз съм положителен само за мен, за мен; какво ще стане с човечеството, ми е напълно безразлично. Ето затова ме мразиш… люто… до скъсване!

— Мразя те? — ухили се емирът. — Нещо повече, нещо по-лошо — аз те презирам! На омраза е способна само вашата „човечна любов“. Аз искам да постигна нещо благородно, като потисна низостното. А вие искате да издигнете низостното, за да се борите с извисеността! Аз говоря и постъпвам открито и честно с теб. Докато ти имаш на ума си фалша и се каниш да ме стъпчеш веднага след като вече не се нуждаеш от мен. Така ли е, или не?

Шейх ул ислям сведе глава и каза с умиротворителен тон:

— Приятелю мой, мой скъпи, възхитителни приятелю, уверявам те в името на Аллах, че аз не…

— Я го зарежи тоя твой Аллах! За теб той не стои и на стъпало по-високо от мен! — сряза го емирът. — Не сме се съюзили, за да се надлъгваме. Ние сме врагове, смъртни врагове и си подаваме ръка за кратко време, за да унищожим други, които са имали нещастието да ни застанат на пътя. Когато това отмине, битката между нас ще започне отново. Аз се съгласих на този съюз с голяма вътрешна борба. С вътрешна борба склоних да доведа утре Ахриман мирза при теб, при таки. С вътрешна борба ти назначих днес среща при потока, за да те доведа тук. И голяма вътрешна борба ми костваше да слушам по време на късото разстояние дотук благочестивия ти брътвеж и да не се пръсна от празнословните ти уверения. Пфу! Затова не се учудвай, че сега ти говоря с този тон. Аз съм зареден като един честен топ, който никога не забулва изстрела си с мълчание. Искаш ли да доведем нашата обща бран до добър край, то се старай да мога да те понасям! Бъди поне пред мен и външно мъжът, какъвто си в твоята вътрешност и пред твоя Аллах! Или бъзливостта ти е толкова голяма, че не смееш да откажеш тигровите нокти от змийското си тяло?

Шейх ул ислям отстъпи няколко крачки назад, изтегли лакти назад, сви юмруци и извика:

— Човече! Чапкънино! Знаеш ли къде се намираш? Аз мога да те унищожа… тук, веднага… на място!

— Така е добре! Ето това исках! — ухили се силлът. — Сега си показа ноктите! Ако продължиш да говориш с тоя искрен тон, много е възможно да останем единни! Питаш ме дали знам къде се намирам! Смешно! Тук аз съм си в моето царство, в качеството на неограничен повелител.

— В твоето царство, твоето? — изсмя се шейх ул ислям. — Е, да, ти си мислиш, че си ме въвел тук, за да ме представиш на твоите силлан и да ми покажеш отрупаните тук съкровища, та да видя каква прикя можеш да дадеш на новия цяр. Но ти се лъжеш, окаяни, безпомощни Княже на сенките! Тук аз съм въведен отдавна. Тук познавам всеки камък, всяко кьоше, също и водата там долу в бездната!

— Ти… ти… ти? — попита емирът удивено.

— Да, аз! Защото тези руини не са твоето, а моето или по-точно нашето царство. Ние, ние, ние сме майсторите строители, които според древното предание са искали да взидат Аллах, ама са взидали Шейтана!

— Кои сте тези „ние“?

— Мъжете от ордена „Таки“, който възникнал при основополагането на този строеж, преди безчет столетия, цяла вечност преди времето на Заратустра. Ние построихме кошера за вас, нашите насекоми. Ние сме си били господарите от самото начало та до днес, а вие — аргатите, които жънат, където не са сели, събирайки мед за нас. Клети, клети търтей! Ти искаше да ми покажеш съкровищата, които наричаш свои. Само че аз ги познавам по-добре от теб! Тези прокълнати от Аллах джамикуни пристигнаха изненадващо. Ние бяхме заети другаде и не можахме да им попречим да се установят тук. Провървя ни точно както на вас! Но сега ще ги прогоним и вие, вие ще ни помогнете с вашите жила. Ти пращаш Ахриман при таки кюрдите; от утре аз ще бъда при тях. А с теб ще се срещна отново в петък… на Джебел Адава.

— Тъй ли? С мен ще се срещнеш? — попита емирът, скръствайки ръце на гърдите. — Та това звучи така, сякаш единствено и само ти можеш да ги отреждаш тези неща!

— Случаят действително е такъв! Аз съм господарят, реалната личност, а ти си сянката!

— И ако… не се явя в петък? И ти също бъдеш възпрепятстван да се явиш? — запита силлът със заплашителен тон, измъквайки отново пищова.

— Просто ще проведа разговора предварително! — отвърна шейх ул ислям с неочаквано спокойствие.

— Къде?

— Тук!

— Кога?

— Сега!

— Аха, разбирам! Ти също имаш оръжия!

— Не, никакви!

Разгърна наметалото, за да покаже, че казва истината.

— Но искаш да се браниш, както предполагам от думите ти? Да не би тайно да са ни следвали тримата въоръжени таки, които доведе на днешната ни среща? „Приятелю мой, мой скъпи, възхитителни приятелю“, трябва да ти отчета този шахматен ход! Те вероятно стоят там вън!

Взе една от свещите и излезе. Тогава под нас, точно в средата, където стоеше олтарът, се чу шум от търкане на камъни, а след това леко шептене. После отново стана тихо. И емирът беше вече тук. Беше спрян само пред входа, за да освети навън. Сега каза:

— Няма никой вън! Заблудил съм се!

— Да, заблуди се както винаги! — отговори шейхът. — Затъкни си оръжието! То е излишно!

— Що за тон! Та това звучи направо като заповед!

— И си е такава. Хайде, махни го!

— Човече, акъла ли си изгуби?! Да заповядваш на Княза на Сенките какво да…

Не стигна по-нататък. Трима мъже се стрелнаха безшумно от сянката на колоната към него, изтръгнаха му пищова и обвиха толкова здраво ръце около тялото му, че не бе в състояние да мръдне. Нададе крясък — дали от уплах, или ярост, не се знаеше. Шейх ул ислям пристъпи към него, смъкна му рязко маската, погледна го в лицето и каза:

— Ахриман мирза! Нашият нов цар, главатарят на всички престъпници!

Беше особен миг, много особен, особен във всяко отношение, също психологически. Ахриман не направи ни най-малък опит да се изтръгне от прегръдката. Не можех да различа ясно чертите му, но след усмивка на превъзходство той отговори с равнодушен тон:

— Да, вашият нов цар! Или сега не го искате? Бихте могли да ме застреляте със собствения ми пищов!

— Това означава да постъпя като глупак! — отвърна шейх ул ислям. — Досега ти беше моя сянка, а отсега ще бъдеш мое творение. Няма по-подходящ за нашите цели от теб. Сега ти толкова повече ще бъдеш това, което искахме да те направим!

— Но и много лошо ти се пише, ако наредиш да ме убият!

— Добре го знам! Ти си предпазлив и за подобни случаи вземаш своите превантивни мерки. Не бих те преживял дълго, убеден съм в това. Само че аз искам да живея и ето защо ще живееш и ти. Искам да властвам, затова ти давам трона. Съгласен ли си, Ахриман мирза?

— При известни условия!

— Знам ги! Сега ти ми пробутваш фалша, в който ме упрекваше. Въпреки това те питам още веднъж, съгласен ли си?

— Да.

— Тогава ми дай думата и ръката си! Освободете го!

Тримата мъже пуснаха емира. Шейх ул ислям му подаде ръка. Той я удари и каза:

— Да, ето ръката ми! Но аз съм честен и ви пророкувам, че ще я почувствате!

— Е, в такъв случай и аз искам да бъда веднъж честен и те предупреждавам. Ние сме благи и със смирени сърца, защото това ни води до господство. Но зад тази благост се крие беззащитност, а зад тази смиреност — непоклатима воля. Дори царят трябва да се прекланя пред нас. Ако ли не, ще бъде пречупен! Не предизвиквай ордена „Таки“! Когато се разгневи, той все още може лесно да прости, но когато се усмихва доброжелателно, е безмилостен! Сега аз съм ти гневен. Не допускай да ти се усмихна.

Шейх ул ислям изговори последните думи толкова високо и с такова натъртване, че таванът ги отрази с глух тътнеж, фигурата му сякаш беше израсла. Държеше главата си предизвикателно отметната и приглаждаше с две ръце дългата рядка брада, като че от нея черпеше сили да прояви и той веднъж смелост и искреност. Хората му се държаха изчаквателно. Емирът… това пък какво беше? Той седна най-спокойно на близкия камък, почисти люспите от свещите и каза с тон, сякаш продължаваше някакъв безразличен разговор:

— Значи не е необходимо да ти показвам нещо друго тук?

— Не, в никой случай! — отговори другият все още остро.

— При това положение мога и да си вървя!

— Действително!

— По-напред бих желал да знам как влязоха тук твоите хора! Ние ги оставихме при потока, където все още се намират конете ни.

— И аз като теб обичам потайностите. Ето защо ти казвам, преобразих ги в духове и ги призовах през зидовете — отговори шейх ул ислям насмешливо.

— Звучи лесно разбираемо. Ти значи се проявяваш като шейх ул ислям фокус-мокус! Една нова, много интересна твоя страна! Очевидно ти си един изключително надарен човек! Вероятно и ще ги разкараш по същия начин, по който са дошли?

— Да.

— А какво ще стане с теб самия?

— Нещо по-различно. Ще се превърна в дух и ще изчезна.

— И бива ли да го видя, а?

— Не, защото ти още не си безсмъртен като нас. Такива неща не са за вас земните!

— Наистина ли? Не се ли лъжеш? Ние смъртните също разбираме нещичко от вашите магии. Вярно, аз не съм ги усвоил чак дотам, че самият да мога да изчезвам, но с други доста добре се справям. И при това не процедирам така тайнствено като теб. Когато в най-близко време размахам магическата си пръчка, ще те поканя да позяпаш. Да, дори на драго сърце съм готов теб самия да накарам да изчезнеш. Но преди туй имаме да се срещнем утре при таки, нали?

— Така беше уговорено и така ще остане!

— А в петък на Джебел Адава?

— Също и там. Ти, естествено, като емир?

— Но когото ти не познаваш?

— Бъди рахат! В мой собствен интерес е да не допусна никой да узнае, че съм те демаскирал.

— А тези хора тук?

— Те са дискретни!

— В такъв случай си тръгвам!

Стана от камъка.

— Пищова ми! — повели, протягайки ръка. Таки, който го държеше, му го даде.

— Тук лежи маската, а там — камшикът. Трябва ли един цар да се навежда?

Тонът беше толкова категоричен, че онези вдигнаха нещата и му ги подадоха. Той си надяна маската, затъкна оръжието, изплющя презрително зад себе си с камшика и каза:

— Правете си сега фокусите! Тук и навсякъде! Аз предпочитам твърдия път към коня. Нека видим кой пръв ще се озове на седлото — вие или аз! Но не забравяйте да махнете свещите! Нали сте все тъмни личности. Оставите ли и най-малката искрица, ще открият начина ви на живот и ще ви ударят през пръстите. И тъй, създавайте мрак… мрак… мрак!

Шибна още веднъж с камшика и тръгна.

— Сега бързо отворете пак тази врата! — нареди шейх ул ислям. — Нека му покажем, че ще бъдем по-рано от него при конете. Ще ида да погледна дали наистина ще се отдалечи.

При тези думи побърза след емира. Ние чухме под себе си същото суркане на камъни и тримата мъже се изгубиха от погледа ни. Стояха при скинията под галерията. Онзи се върна и осведоми:

— Наистина си тръгна, вече не се вижда. Сега си отбележете следното! Джамикуните естествено ще мислят, че ще дойдем отвън. Следствие на това ще заемат подстъпите към долината. Ние обаче ще проникнем през този ходник в руините, ще се стаим, додето се съберем всички, и ще се нахвърлим сетне върху тях. Сега вземайте бързо свещите и да изчезваме през светия камък! Кой ли знае на колцина вече е послужил като последно извъртане, когато на хората е писвало да се занимават с избраниците на Аллах!

Стана тихо. Онези затътриха пак камъните, а после вече нищо не можеше да се чуе. Предпазливостта ми повеляваше още да почакам.

— Ефенди, свърши се. Да си тръгваме, а? — попита ашикът полугласно.

— Не — отговорих. — Емирът накрая се държеше така, че предполагам скорошното му връщане. Така че кротувай!

По моя преценка мина може би повече от половин час и вече посягах към джоба, за да извадя и запаля свещта, когато отвън се разнесе шум. Хората спряха да си светнат и после влязоха. Бяха двама мъже — и двамата с незабулени лица. Единият беше емирът. Другият носеше свещта. Сигурно той беше поставеният от емира пазач, когото педерахн споменаха. Трябва във висша степен да притежаваше доверието на Ахриман и да бе посветен във всичките му далавери, защото мирзата не си бе сложил маската за неразпознаваемост.

— Да помисли, че ще се върна и ще изследвам нещата, келешът е твърде глупав въпреки иначе цялата си отраканост — продължи емирът воденият вън и по път разговор. — Аз изобщо не се отдалечих, а просто застанах вън зад колоната на шадравана. Необходимо беше само да я обхождам, когато оня излезе да погледне. За него бе достатъчно, че не ме видя. После пак си влезе. Аз го последвах до вратата, откъдето видях всичко и чух всяка дума.

— Значи ние все пак не познаваме достатъчно добре тези древни зидове! — рече другият.

— Не. Но аз не съм си и въобразявал, че ги познавам всичките. Тези таки са пълни с толкова хитрини и въртят такива интриги, че човек трябва да е всезнаещ, за да проникне зад всичко. Сега не е времето да обсъждаме отношението им към тези руини. Важното е да знаем как се вписват те в техните цели. Аз чух, наистина, че се канят да нахълтат през излизащия тук ходник, но това е изцяло против уговорката ми с шейх ул ислям. Той иска да ме измами, мен, нас, вас! Според нашия план ще бъдат нападнати с един удар от всички страни, без преди туй да са заподозрели нещо. Аз ще дойда с моите Сенки от изток. Ако някоя случайност издаде намеренията ни, те ще заемат проходите на Заека и Куриера. Оттам ние ще ги изтласкаме обратно в дуара. Таки ще дойдат от северозапад, а динаруните — през новия мост от Долината на чувала. Ето как ще сме обградили джамикуните от всички страни. После ще ги стълпим около езерото и ще ги натикаме във водата. Ще им бъде невъзможно да се изплъзнат от пълното унищожение. А що се отнася до руините, поставих изричното условие никой да не ги побутва, защото гледам на тях като на наша собственост. Масабаните, които джамикуните прогониха оттук, бяха наши хора, мои подчинени. Аз съм длъжен да им върна обратно собствеността. Шейх ул ислям се съгласи с това условие. Той ми даде думата си, че никой от неговите таки кюрди няма да пристъпи в руините. Но преди малко, когато го заставих да бъде откровен, изказа твърдението, че орденът „Таки“ е изградил тези строежи и до днес все още е техният собственик. Той окачестви таки като реални личности, а нас — като техни сенки, техни насекоми, които са длъжни да се трудят и събират блага за тях. А когато сметна, че съм си тръгнал, каза на придружителите си, че таки ще дойдат през ходника, за да заемат руините. С каква цел кове този таен план в разрез с моето условие? За него притежанието на руините е по-важно от дадената дума и от победата над всички джамикуни. Тях, руините, иска той преди всичко да има. И то от страх, че все пак бихме могли да открием онова, което досега е оставало скрито за нас. Това аз на никаква цена няма да допусна! Заеме ли ги той, заемам ги и аз! И ако го стори тайно, аз ще прибегна към същата потайност и дори ще го преваря. Щом разчита на тайния ходник, то и ние ще намерим средства да бъдем по-рано тук от него и хората му!

— Това не поставя ли цялото ни дело под въпрос, емир?

— Как така?

— Няма ли вследствие на тези взаимни своеволия да се стигне тук, в руините, до кървава битка между теб и него? Ако съюзниците се счепкат по този начин, джамикуните ще се спасят и цялата страна напразно ще чака удара, който трябва да свали шаха от престола!

— Колко погрешно! Ти твърдиш, че ме познаваш, а пък ме считаш способен на хлапашки номера! Аз виждам по-далеч от теб. Трябва да държа здраво близкото, за да постигна далечното. Тук, в руините, ще се разиграе само първият епизод. Същинският въпрос е кой ще бъде господарят. Шейх ул ислям или аз? Орденът „Таки“ или моите Сенки? Шейхът ми заяви нагло в лицето, че ще имам авторитет само в качеството си на негово творение. Аз премълчах, но в мен на мига се затвърди мисълта, че той се осъди със собствените си думи. Въобразява си, че ме държи здраво в ръката, но вече се гърчи под моя юмрук! Колко бързо само се подчини на зъбите ми, които му показах, за да го примамя да излезе от своята душевност. И ноктите мигом се появиха! И колкото по-заплашително говореше той после, толкова по-спокоен ставах аз!

— Но ако още в самото начало се намразиш с него, ще изгубиш помощта на целия орден и всички, които го поддържат!

— Не го вярвам! Враждата не бива да бъде половинчата. Не бива да се колебае и да търси извъртания. Тя трябва веднага да стисне юмрук, та всичко, що се намира в него, да изпращи! Ако той се появи тук със своите таки, ще го пипна за врата и ще го разтърся над кладенеца като някоя умряла котка. Казвам ти, оня ще вие за милост и ще стори всичко, което поискам!

— Ама сетне няма да сдържи думата си!

— Няма ли? Мислиш, че ще го освободя ей така само при едно голо обещание? Такъв будала, такъв аджамия аз не съм! Ще го окача за мазната кожа, докато престана да се нуждая от неговите хубостници, а после ще го бутна във водата! Но за това ще говорим по-късно. Аз ти държах тук една дълга реч и виждам, че свещта ни стана твърде малка!

— Аз имам още няколко!

— Много добре! Погледни този камък! Той изглежда масивен, но не е. Видях го да стои отворен, и то навътре. Освети по-ниско да го разгледаме!

Нито аз, нито ашикът имахме възможност да видим какви ги вършеха онези двамата. Но слушахме приказките им и това бе достатъчно.

— Тук от предната страна покрай ръбовете има релеф почти като рамка на картина — каза емирът. — Но обхванатата плоча е напълно гладка. Нищо не навява заключения за подвижност. Следователно е необходим само един обикновен натиск и тя ще се подчини. Да опитаме!

Чухме шумно дишане, както когато някой се напряга, а после познатото вече тътрузене на камъка.

— Поддава! — извика емирът. — Така, сега е напълно отворена. Ходникът сигурно е удобен, защото, когато отидох при потока, където се намираха конете ни, четиримата вече бяха там и шейх ул ислям ми се присмя, че съм можел да направя да изчезне. Той гарантирано щял да се появи така бързо както сега. Пропълзи вътре и изследвай вътрешната страна!

Другият го стори. Чухме глухия му глас:

— Плочата тук има дръжка.

— Помислих си го. А ходникът? Нисък ли е?

— Чакай!

Седейки под сянката, той беше взел свещта и проучваше. Сега се появи отново на отвора и доложи:

— Нисък е само на три крачки, а след това веднага става висок, по-висок от човешки бой. Това, изглежда, е естествена вътрешна пукнатина на планината, чийто излаз хората са зазидали, за да се възползват от тайната.

— А въздухът?

— Май е по-добър отколкото онзи при теб.

— Отстъпи тогава да дойда и аз!

Прозвуча тихо шумолене, после влаченето на плочата, след което в Светилището отново стана тъмно и тихо. Този път почаках съвсем малко и светнах.

— Ще се махаме ли сега? — попита ашикът.

— Да.

— Няма ли да изчакаме, докато свършат и после на свой ред да изследваме ходника?

— Не. Кой знае какво още ще правят и кога ще се върнат. Не мога да издържам повече на този въздух. Трябва да изляза!

Слязохме и изгасихме свещта. Той взе своя прът-стълба. Тръгнахме. Вън спрях и задишах с върховна наслада. Въздухът в някогашното светилище си беше чиста отрова! Луната още не беше изчезнала зад планините. Руините бяха окъпани в сребристото й сияние. Не се виждаше никакъв съгледвач. Тръгнахме към каменната кариера, където трябваше да се разделим, но останахме още за няколко минути заедно в сянката.

— Преди да прозра шейх ул ислям, те смятах за силл — рекох. — Сега какъв си?

— Нито силл, нито таки. Но желанието ми е да стана джамики.

— Не се ли страхуваш от хорските приказки, когато се разбере какъв си бил?

— Човек не бива да се страхува от това, което някои презират! Добрите хора прощават, а как постъпват другите, е без значение. След като престана да ви бъда необходим тук, ще се предам на властите за наказанието, което избегнах. Когато го изтърпя, ще се върна като нов човек. Може би тогава Устад ще ме приеме!

— Желанието ти сериозно ли е, наистина сериозно? — попитах.

— Да, ефенди. Зряло го обмислих.

— Но размисли пак! Предстоят ти няколко години тъмница, тежки, горчиви години! Можеш много лесно да ги избегнеш, като просто не се предадеш. Та нали нито съдии, нито полицаи вече те търсят. Законът значи те е зарязал. А тук, където се намираш, името ти е неизвестно. Така че го остави отшумяло и приеми друго! Тогава също ще бъдеш нов човек, а миналото ти ще бъде напълно забравено!

Изцяло от само себе си се разбира, че казах това само за да го изпитам. Той поклати глава и отговори:

— Не мога да повярвам, че думите ти са замислени така, както прозвучаха. Аз трябва да се предам, длъжен съм, длъжен, длъжен! Само преди няколко дни, разбира се, щях да сметна тази мисъл за безумие, за най-безумната щуротия, която може да има. Но там долу, край скелета, в най-ужасната от всички тъмници, в дълбоката тишина, която вътре в мен високо крещеше, а около мен биваше нарушавана само от тихо, тихо, но зловещо проскърцващите колони, застрашаващи всеки миг да се сгромолят върху мен и ме смажат, за мен изгря праведната, истинска светлина. Аз си искам, искам и искам своето наказание, за да стана квит със самия себе си и моята съвест. Когато го избегнах, аз само си наложих още едно по-ужасно. Само избягах от единия зандан в друг, в плен на злото. А какво означава това, до какви мъки води, ти си нямаш никакво, никакво, никакво понятие, ефенди!

Поклати тежко и бавно дълбоко наведената глава и продължи:

— Шейх ул ислям обеща да ходатайства за помилването ми. Глупецът! Колко непростимо глупав е той по отношение човешката душа, той, който твърди, че хиляди души са му поверени от Аллах! Или не е било глупост, а безсъвестно лукавство? Да се прибавят нови престъпления към старите, за да постигнат милост! Вярно, тогава външното наказание за мен ще бъде опростено, ала вътре в мен вината ще израсне до гигантски измерения и толкова по-високо ще крещи за отмъщение, разплата! Външно спасен, но вътрешно изгубен завинаги, така щяха да стоят нещата! Да, зная го и го чувствам. Милостта ще бъде равносилна на грях, пълен грях. Тя може би дори има по-голяма сила от този грях, ала е невъзможно да дойде при нас по лош път. Ако шейх ул ислям ми донесе днес, сега, опрощение на греховете, не бих го приел!

— Наистина ли?

— Да, защото една милост от такава ръка не би било нищо друго освен шарлатания, с която да измамя самия себе си!

— Кажи тогава какво би направил, ако някой друг ти я донесе? Не по лош, а по добър път?

— Някой друг? Кой би могъл да е той?

— Не знаеш ли?

— Не.

— Понеже са те залъгвали, че милостта може да бъде постигната само чрез посредничеството между теб и шах-ин-шаха. Може да ти я донесе само един-единствен и това си ти самият! Само не спирай! Продължи по пътя, по който крачиш сега! Той е добър, а очите на шах-ин-шаха са остри. Няма нужда от човек, който да ти се пъчи с лъжливото си влияние над шаха. Аз по-скоро ти казвам, а ти можеш да ми вярваш, защото съм добре информиран, владетелят много добре познава шейх ул ислям. Ходатайството на този мъж би завършило не в твоя полза, а с гибелта ти. То би те окачествило като негова протекция и с това само би доказало, че ти не си достоен за милост.

Той сведе още по-ниско глава. После я вдигна с бързо, енергично движение и каза:

— Значи така стои работата, така, така, така! Е, добре, ефенди, аз ще вървя по този нов, добър път! Сам ще вървя по него! Няма да позволя да бъда воден! От никого, също от теб! Аллах иска доброто, само доброто и дава всекиму необходимата сила да го върши. Аз искам да видя дали и на мен е придал Тази сила да го осъществя, без да се налага да я заемам от други! Нека той бъде моята закрила и помощ, сега и навеки!

Изхлипа. Не можах да се въздържа, сложих ръце на страните му и заговорих:

— Това е единствено правилното решение! Не допускай някой да те разубеди! Сега в теб израства колона, която никога, никога няма да затрещи като онези долу при водата. В нея се намира Божията сила. Уповавай се на нея и на Него!

Тръгнах си.

— Божията сила…! — прозвуча зад мен. — Това беше тя… това е тя… сега вече, сега… милостта!

По пътя към къщи не ми беше добре. Имах световъртеж, а и дробовете ми нещо не бяха съгласни с мен. Краката сякаш бяха изгубили силата си, макар през цялото време само да бях седял. Не мислех за нищо друго, освен бързо да си легна, и се зарадвах, когато това стана — на хубавия, чист въздух, нахлуващ свободно през вратите и прозорците. Но не можах да заспя. Причината се криеше вероятно по-малко във видяното и чутото, защото то не можеше да ме обезпокои, а беше по-скоро телесна, не духовна. А когато към утрото сънят най-сетне дойде, не беше спокоен и ободряващ. Отново и отново се събуждах и понеже това бе по-мъчително от будуването, предпочетох да напусна постелята.

Когато слизах после по пътя към извора, почувствах истински изразено неразположение. Долу срещнах Шакара. Видях, че се изплаши при вида ми.

— Какво ти е, ефенди? — попита припряно. — Лицето ти е сиво-жълто, а очите ти са дълбоко хлътнали. Ти си болен!

— Снощи бях в продължение на няколко часа в Светилището — отговорих. — Това, изглежда, не ми се е отразило добре.

— В продължение на няколко часа? В Светилището? — възкликна тя. — На такъв въздух не би издържал здрав човек, а толкова по-малко — оздравяващ! Ти много лесно можеш да получиш връщане на тифуса, а тогава, тогава ще бъде невъзможно да бъдеш спасен! Ела, трябва веднага да отидем при Устад!

Поведе ме нагоре към него. Той беше чул за късното ми прибиране, поради което също се беше вече угрижил. Шакара изобщо нямаше нужда да му казва за какво отиваме при него, външният ми вид явно бе достатъчно красноречив. Той също се изуми още при влизането ми. Трябваше да седна и разкажа. Когато свърших, каза много сериозно:

— Ефенди, онова, което си чул и видял, не ме обезпокоява ни най-малко, но дето си бил принуден да дишаш болестотворната атмосфера на Светилището, може да повлече последици, срещу които трябва да вземем незабавни мерки. Твоята кръв е вече наситена с вещества, които непременно трябва да бъдат отстранени. За щастие, разполагаме с всичко необходимо. Моля те отново да гледаш на мен като на свой лекар! Мисли оттук насетне единствено за себе си, за своето оздравяване! Всичко друго си избий от съзнанието! Дължиш го на себе си, на мен, на всички нас!

— Ами ашикът? Моят Сирр? Скритият ходник, който трябва да проуча? — подхвърлих аз.

— Та тъкмо това е, за което сега не трябва да мислиш! — отговори той. — Давам ти уверение, че няма защо да се тревожиш. Както аз ти се доверих по време на отсъствието си, така ми се довери и ти сега!

Имаше право и ето как се оставих да прави с мен каквото смяташе за необходимо. Най-напред ми предписа баня, възможно по-гореща. По време на нея изнесоха постелята ми вън на платформата, за да дишам само най-чист въздух. Стъкмиха ми и един ленен сенник. „Запаленият“ по матерния си език германец го нарича „marquise“^[3]. Излегнах се там и изпих един чай, който отвори всичките ми пори, но в замяна затвори очите ми. Заспах.

Когато се събудих, беше нощ. Ухаеше на виолетки. Отсреща при балюстрадата седеше Шакара, ярко осветена от луната. Видях, че очите й бяха отправени към мен.

— Джаннех, откъде са виолетките? — попитах. — В градината и по пасището вече не цъфтят.

— Накарах да ги донесат от високото — отговори тя. — От другата страна на Алабастровия шатър те не престават да цъфтят и ухаят. Ти спа много добре и дишането ти беше много ритмично. Кажи сега, можеш ли бистро и ясно да мислиш? Или ти коства усилие да улавяш и задържаш мислите си?

— Никакво усилие! Всичко лежи определено и ясно изразено пред моя дух. Бих могъл без ни най-малко напрежение да повторя всяка отделна дума, произнесена в Светилището.

— Това е добре, много добре! Значи болестотворните материи са останали далеч от духовното ти тяло, а от физическото ще бъдат изтръгнати.

— Следователно няма опасение за рецидив?

— Така, както стоят нещата, не. Устад е на същото мнение. Той често те навестяваше. Само преди няколко минути беше пак тук.

— Но сега сигурно спи?

— Спи? Кое наричаш сън, ефенди? Аз спя добре и когато бдя тук при теб, но колчем отвориш очи, ще виждаш и моите отворени. Та нали ме наричаш Джаннех!

Това бяха едни толкова задълбочени думи! Те казваха толкова много за тяло, дух и душа. Размислих върху тях и затворих очи. Дрехата на Шакара прошумоля. Беше станала. Дойде при мен, сложи ръка на челото ми и каза:

— Чувствам, че брат ми мисли. Той иска да вникне в същината на моите думи. Но това не е възможно, защото той трябва да изкачи още много стъпала, докато стигне дотам, където ще може да ме разбере. А знай, напразните усилия причиняват болка на душата. Ето защо ме притегни оттам към себе си. Моля те, не размишлявай повече върху тези неща! Нали веднага щом всичко тук свърши, ще тръгнем нагоре към нашата Марах Дуримех. Това са стъпалата, които имаш да изкачиш. Когато се озовем горе, ще проумееш нея, мен и сетне навярно и самия себе си. Сега спи… заспивай! Джаннех го иска, значи ще го сториш!

Разбирах всяка нейна дума, следователно бях напълно буден. Чувствах как от ръката й се излива върху челото ми едно сладостно умиротворение, един блажен покой и се разпростира оттам по цялото ми същество. А щом човек има толкова ясни, рязко изразени възприятия, то не може да е заспал! И все пак, и все пак… защото, когато посегнах към челото, за да уловя ръката й и й благодаря, тя каза:

— Ефенди, докоснах те, за да те събудя. Пристигат гости, които сигурно ще ти е драго да видиш.

Отваряйки отново очи, я видях да стои пред мен в ярка слънчева светлина. Беше кажи-речи обяд!

— Ти се учудваш? — попита дяволито усмихната. — Навярно честичко ще се учудваш, докато разбереш коя е Джаннех и кои са способностите й! Ага Сибил пристигна със семейството си и вече започна да си издига шатрата. А преди няколко минути един пратеник от граничния дуар осведоми, че твоите багдадски приятели са пренощували там и по пладне ще бъдат тук. Ако искаш да ги видиш, можеш да станеш, но само за час и без да слизаш долу или да каниш тях горе.

— Знае ли ага Сибил времето на пристигането им?

— Не. Не му казахме. Той ще живее в своята шатра, но днес за обяд ще бъде наш гост. Уредихме нещата така, че зет му да го изненада тук, докато обядва.

— В такъв случай наистина ще стана и ще направя като хаджи Халеф, който сигурно се е наместил до самия край на покрива, за да поздрави нашия „раншен бинбаши и сегашен миралай“.

— И действително ще го стори! — отвърна тя весело. — Сигурно вече стои в готовност, защото Ханнех беше на двора, когато дойде пратеникът, и веднага го е осведомила. Устад препусна заедно с Джафар да посрещне миралая. Отгатваш ли на кой кон?

— На Сахм?

— Не, а на Асил бен Рих.

— Наистина ли, наистина? — попитах не удивен, а изключително зарадван.

— Да, той се зае с арапа още вчера, докато ти спеше. Трябва да се подготви за в случай, че бъдеш принуден да се откажеш от всяко участие в състезанието, а точно на Асил възлага надежди, които няма да ни разочароват. Сега слизам да приготвя закуска и да зарадвам Сирр с ябълки.

— Сирр! И аз не мога да сляза при него!

— Не се безпокой. Той се намира под моите специални грижи и… мисли за теб.

Усмихнах се. Тя продължи:

— Вчера беше неспокоен, понеже не те видя. Вечерта не искаше да си легне. Тогава взех одеялото ти от камилска вълна, под което толкова често си спал. Поднесох го сгънато към ноздрите му. Той изпръхтя радостно и ми близна благодарствено ръката. След това го оставих на земята, но без да го просвам. Тогава той веднага легна и сложи глава на него. Когато тази заран отидох пак нататък, лежеше все още така, но беше мушнал глава до очите под одеялото. И погледни тук!

Отиде до арабската ми антерия и извади по три ябълки от ръкав.

— Тези ще му занеса сега — каза. — Вчера го сторих два пъти и днес вече веднъж. Тези яде, но други не желае, макар да са от същото дърво. Сега сигурно ще повярваш, че не те е забравил.

Тръгна. Когато се отдалечи, станах. И тогава видях, че долу край езерото хората здравата се трудеха. В подножието на северния хълм бяха издигнали предназначената за нас трибуна. В нейна близост сега опъваше шатрата си ага Сибил. По най-високите точки на околните планински вериги народът се бе заел да трупа огромни камари дърва за заплануваното осветление на височините. Същото беше направено и по по-ниските, но издадени места. Около езерото обикаляха в усилени упражнения различните ездитни животни. Камили носеха цепеници нагоре към Бейт-и-Ходех, защото храмовата площадка също щеше да бъде осветена. Онова, което не можех да видя от моя покрив, заключих от обстоятелството, че много мулета и магарета мъкнеха горивен материал и по стръмната пътека към Алабастровия шатър. Там също така щяха да лумнат тържествени пламъци.

Част от трибуната сега беше заета от джемма, която, види се, се намираше на много важно съвещание под председателството на Педехр. Пред нея имаше повече от двайсет добре въоръжени, непознати за мен мъже, които бяха слезли от конете си и слушаха усърдно говорещия им ходи-и-джуна. Бяха предводителите на различните, неуседнали подразделения на джамикуните и получаваха своите инструкции от нашия „министър на войната“. За мое удоволствие забелязах там и шейха на калхураните, който явно беше оздравял и можеше отново да застане на своите съюзени с нас воини.

Точно под мен сега се появи Шакара и тръгна към пасището, за да даде на Сирр ябълките. Той ги пое една след друга — бавно и проучващо, след като предварително бе подушил всяка. Тя погледна нагоре към мен и кимна. Когато и последната ябълка бе изхрупана, улови главата на бляскавия арап и я насочи така, че да погледне към мен. Бях си облякъл антерията и сложил феса. За да насоча погледа на коня към мен, размахах ръце. Сирр видя движението и трепна. Ушите му започнаха да играят, разкошната опашка се повдигна. Така постоя късо време изучаващо. После разтвори широко предните крака и изцвили така радостно към мен, че изобщо не можех да се съмнявам — беше ме разпознал. Но това не му бе достатъчно. Той отново и отново се обаждаше ликуващо, така че бях принуден да отстъпя назад и изчезна от погледа му, за да не привлече вниманието на някой неканен със своя надалеч отекващ глас.

Докато закусвах, Шакара ми приготви достатъчно високо място за сядане да мога да гледам през перилата към двора, без да се налага да стоя прав. След това ме остави сам, понеже аз така пожелах. Наближаваше обяд. Ето че ага Сибил дойде с домашните си. Бяха насочени към аркадата.

Само след късо време забелязах долу в дуара движение, което се отправи на юг. Отнасяше се до нашите багдадски гости, които сега пристигнаха. Малкото шествие пое нагоре по хълма и премина през портата. Отпред Устад и мирзата, по средата им моят стар приятел миралаят. Зад тях няколко товарни коня с багажа на офицера. След това една камила с най-голямата носилка, която бяха съумели да закрепят. Беше околовръст затулена. На когото не беше известно кой седи вътре, щеше да си помисли, че е заета от „вечно женственото“. Отзад джамикуните, отишли да доведат гостите.

Понеже вниманието на ага Сибил не биваше да бъде веднага насочено към новодошлите, беше заповядано тяхното пристигане тук горе да стане в пълна тишина и възможно по-незабелязано. Въпреки това доброто старо любопитство беше привлякло двама души, които в никой случай не искаха да се лишат от първата гледка на очакваните — Тифл и Пекала.

Когато първите трима ездачи влязоха през портата, острият поглед на Устад се стрелна към мен. Видя ме. Аз му махнах бързо да не привлича вниманието на поляка върху мен. Той ми кимна, че ме е разбрал. После прилепи бедра и накара Асил да премине през двора в най-великолепната Натната ел мутарид^[4]. При пасището слезе. Направи го заради мен. Трябваше да видя, че Асил се намира в добри ръце. Който умееше да язди по такъв майсторски начин една толкова трудна натната, на него човек можеше да повери и най-ценния кон.

Джафар мирза и миралаят слязоха. Първият беше ориентиран в нещата. Хвана офицера за ръката и го поведе към аркадата, в която веднага след това започна да става много глъчовито. Придружаващите джамикуни също бяха слезли, за да се заемат най-напред с товарните коне. Тогава Пекала им подвикна:

— А камилата зарязахте, а? Та нали се вижда, че вътре седи някоя златна харема! Да не би да трябва да чака, докато ви дойде угодата?

Заговорените се изхилиха. Ето защо тя се обърна към Тифл и каза:

— Дай на камилата ишарет да коленичи! Тия работи ти ги умееш по-добре от мен! Кадъната не бива да бъде докосната от мъжка ръка. Аз самата, значи, ще й помогна да слезе.

Тифл постъпи, както му бе заповядано. Камилата се подчини. Високата носилка получи трите познати, застрашителни тласъка, после отново застана спокойно. Във вътрешността й се изгрухтя. Пекала отметна нагоре страничната завеса, погледна вътре и оповести:

— Тя спи. Но трябва да я събудя, независимо дали ще ми се сърди, или не.

Посегна вътре и потегли дрехата. Нещо там се раздвижи.

— Моля те, слез, ти си при крайната цел на пътуването! — викна тя. — Необходимо е само да се плъзнеш, аз ще ти помогна!

Докато казваше това, отстъпи крачка назад, за да превърне обещанието в истина. От носилката се разнесе пъшкане, стенание и мърморене. После на бял свят се появиха два големи червени чехъла. Едно широко одеяние с много дипли се измъкна навън гънка по гънка. Въпреки диплите различихме очертанията на две колена. След това нещото започна да става все по-широко и по-обхватно. Ето че с крайни усилия се развиха и две ръце. Над тях се появи една червена кеффийе^[5] с жълти ресни, която оставяше само отпред неголям отвор. В него имаше една уста и един нос; иначе друго нищо не се виждаше.

Сега „кадъната“ бе стигнала до „мъртвата точка“. Лежеше в пълно равновесие с гръб върху долния ръб на носилката. В следващия миг щеше да се реши дали щеше да се хързулне надолу, или щеше да падне възнак пак вътре. Тогава „весталката“ помоли с ободряващ тон:

— Събери кураж! Дай си още едно малко усилие, сетне ще се смъкнеш право в ръцете ми. Аз ще те подхвана!

Това помогна! „Напънът“ беше извършен. Онова, което оставаше още от фигурата напъхано в носилката, избликна, избликна напълно навън. Нещото се измъкна като заряд. Първо чехлите, но поотделно. Масата могъщо изтупка. Застана на боси крака точно между двата чехъла. Заклатушка се насам-натам, на коя ли страна да се наклони. Ръцете се разпериха да се хванат някъде. Пекала тутакси пристъпи по-близо и в следващия миг „двете“ се обгърнаха задушевно, толкова здраво и дълго, сякаш никога, никога вече нямаше да се пуснат. Едва след време прозвуча от прегръдката:

— Колко съм щастлива, че дойде! Никой вече няма да те отнеме от мен! Ела, любимко на моята душа! Ще те отведа в кухнята си!

— Кухня… кухня… кухня?! — попита три пъти бързо едно подир друго.

— Да. Побързай, инак ще те отмъкнат от мен!

— Мен? От теб? Нивга, нивга, нивга! Тръгвай бързо, изпитвам глад… глад… глад!

Прегръдката само се поразхлаби. Ръцете се държаха като неразделни. Така двете фигури закрачиха по двора — едната сияеща от блаженство и щастие, другата кашляйки и пухтейки зад кеффийето — плътно сгушени и в честито доволство, за да изчезнат в онзи свят, към който телом и духом принадлежаха. А аз се ухилих с искрено удовлетворение след тях. Който търси своята жизнена цел в „ниска“ материя, охотно трябва да му бъде позволено да се потопи в нея!

Тифл стоеше и зяпаше чехлите. Те още лежаха там, защото Кепек, дебелият, от радост при думата „кухня“ бе тръгнал на мига. Детето направи много умислена физиономия и се зачеса под паякообразната шапка. С нещо не беше съгласен, но с какво — не каза на чехлите. Накрая ги вдигна, огледа ги отсам и оттам, захвърли ги, вдигна ги повторно, изтърси пясъка и ги понесе с бавни крачки към кухнята — единия в дясната, другия в лявата ръка, държейки ги само с връхчетата на пръстите. Устад се зададе от градината.

— Как си? — попита.

— Добре, както каза Шакара — отговорих.

— Значи мога спокойно да отида в аркадата?

— Съвсем безгрижно. Посвети се на задълженията и гостите. За мен не мислете, но предай поздравите ми на миралая!

След това видях Шакара да отива към пасището. Даде зоб на Сирр и също на Асил бен Рих, след като му бе свалила такъмите.

Известно време по-късно в двора се появиха четирима непознати ездачи и попитаха за Устад. Бяха динаруни, както впоследствие узнах. Шейхът им Бен Хидр^[6] се намираше сред тях. Долу в дуара Педехр се бе отнесъл към тях като предполагаеми врагове много сухо и ги бе препратил горе при Устад. Ето защо те изобщо не слязоха от конете, когато този излезе от аркадата, а Бен Хидр му викна по едва ли не оскърбителен начин, че са дошли само за да обявят участието си в състезанието, повече нищо! Всеки друг освен Устад щеше сега веднага да ги освободи по съвсем същия начин. Но този беше достатъчно човеколюбив и разумен да се овладее. Отиде при тях, подаде им ръка и ги покани да се качат в неговото жилище. Това ги изненада. Спогледаха се въпросително, но после скочиха от конете и го последваха.

Останаха в стаята му в продължение на може би два часа. На балкона не ги изведе, защото не биваше да видят Сирр. Аз междувременно отново си бях легнал и чувах гласовете им под мен, но не можех да разбера какво се говореше. Когато си тръгнаха, той се качи при мен и ми каза кои са били и какво е преговарял с тях.

— Това са така наречените умници — прибави. — Те се усмихват на двете страни и сегиз-тогиз казват „Да“, за да изчакат на коя страна ще се наклони стрелката. Но после са най-лошите, най-неутолимите и не знаят пощада. Убеден съм, че са обещали помощта си на нашите врагове, ала въпреки това дойдоха днес при нас, за да проверят дали все пак няма да е уместно да си резервират път за отстъпление. Отнесох се с тях като с несигурни, вятърничави хора — нито дума по-малко, нито дума повече. Ще се явят на състезанието, но дали и ще участват, все още е под въпрос. Първо бяха разгневени от посрещането в дуара, но после ставаха все по-приветливи и общителни, за да узнаят колкото се може повече. Това естествено не им се удаде. А накрая Бен Хидр ми предложи помощта на цялото си племе, която аз вежливо отклоних под претекста, че не вярвам в съществуването на споменатите от него врагове. В заключение още заявих с цялата си категоричност, че със сигурност няма човек, възнамеряващ да ни досажда или напада. Ето как те си тръгнаха с твърдото убеждение, че не подозираме ни най-малко за задаващата се опасност. Но им показах златната карта на шах-ин-шаха и понамекнах и за други, още по-важни неща. Сега изпитват страх!

Побеседвахме още известно време, особено за Асил бен Рих, от когото той беше направо запленен. После дойде Шакара, за да ми предаде поздравите на миралая. Той ме осведомяваше още, че сега съзнавал — няма нищо по-великолепно от вярата и непоклатимото упование в Бога, комуто нищо на земята не може да се противопостави.

Много радващо бе за мен, че Устад изрази изключително задоволство от моето състояние, но заяви, че едва в петък, сиреч вдругиден, може да ме освободи от опеката си. Трябваше да се примиря и го сторих с удоволствие.

Когато се стъмни, взех вечерята си и потънах после в обятията на добре известния в Кюрдистан и Персия Морфей. Той ме държеше възможно най-здраво, но не можа все пак да попречи да се събудя точно както вчера за кратко през нощта. Това стана по много странен начин. Не сънувах, ала някой сякаш ми прошепна тихо в ухото — не във външното, а във вътрешното:

„Събуди се! Дойдох пак само за няколко мига, за да ти покажа нещо, на което сърдечно ще се зарадваш!“

Чух го съвсем ясно. Отворих очи. Звездите ярко блестяха. Погледнах насреща, където бе седяла Шакара. Там някой коленичеше в молитва. Беше опрял сключените ръце на балюстрадата и вдигнал лице нагоре. Разпознах го. Видях дори, че движеше устни. Беше ашикът. Добре знаех, че съм буден, и все пак продължавах да чувам как тихият глас говори в ухото ми:

„Той се моли за теб! Това е най-добрата благодарност, която познаваме в нашия земен живот. Заспивай пак!“

По-нататък не долових нищо. Клепачите ми внезапно станаха толкова тежки, че се спуснаха. Вече не съзнавах нищо — нито за себе си, нито за нещо друго. Това състояние бива наричано „сън“. Правилната дума тепърва ще бъде намерена!

А когато отново се събудих, беше около обяд, точно както и вчера. Сега Шакара седеше там. Погледна ме, кимна усмихнато и каза:

— Още една такава нощ, ефенди, и опасността ще бъде напълно преодоляна.

— Ти всъщност отпочина ли си? — попитах.

— Не пожелах. Джаннех с удоволствие будува за теб. Седях тук. По едно време по пътя за звънарницата дойде ашикът. Беше написал нещо за теб и искаше да ти го остави в стаята. Така продължително и покъртително ме моли да заеме мястото ми тук, че му разреших. Сърдиш ли се?

— О, не! Аз се събудих и го видях да отправя молитва. После веднага заспах отново.

— А аз дойдох пак към утрото, когато трябваше да си тръгне. Каза, че се е молил за теб. И тогава го обзело чувство за щастие, каквото никога не бил изпитвал през живота си.

— Къде е онова, което е написал за мен?

— Отнесох го долу при Устад, защото с такива неща ти още не бива да бъдеш обезпокояван. Чуй! Какво е това викане там в двора? Идва някой, който хората поздравяват.

Стана и погледна надолу.

— Кара бен Халеф! — продължи. — Но конят на мирзата не е при него, а някакъв друг. Личи си, че не е слуга, а господар, и то знатен. Кара е скочил, но другата хеджин трябва да коленичи, за да може непознатият удобно да слезе. Сега идва Устад. Учудва се, но радостно. Те се познават. Сега Устад поглежда нагоре. Маха ми да отида. Така че трябва да вървя, ефенди, но скоро ще те осведомя.

Тръгна. Мина повече от час, преди да се върне. Трябвало да приготви за новия гост покоите в стражницата, разположени под тези на Джафар. Сега каза:

— Той е капитан от личната гвардия на владетеля. Притежава неговото доверие и е изпратен от него, за да застане под заповедите на Устад. След него идват други сто мъже от охраната на шах-ин-шаха — все избрани воини, с висок чин. Конярят на мирзата е техен водач, понеже вече познава пътя. Кара бил много добре приет и също дарен с празнично облекло. Донесъл е собственоръчно написано писмо от владетеля до Устад, а капитанът също такова за Джафар мирза. Съдържанието ще ти съобщи Устад лично. Сега те се хранят. После ще направят една езда около долината. Капитанът иска да разузнае терена зад планините, понеже това сега може да стане все още незабелязано. Противниците трябва едва в последния миг да узнаят кой е той и с каква цел се намира при нас. Устад сега няма да дойде при теб. Аз го осведомих за състоянието ти и трябва да ти кажа, че вече можеш да се считаш за оздравял. Но по определени причини той желае да минаваш все още за болен. Така че те моли да се показваш пред хората колкото може по-малко, докато те навести тук и ти каже всичко. Даде ми един голям свитък листове, който сложих вътре на масата. За твое занимание било, рече.

Да, занимание беше, и то какво! Когато Шакара си тръгна, аз се изправих и разгънах свитъка. Той се състоеше от няколко големи и няколко по-малки листа. Първият от големите беше скица с перо на западната страна, гледана от средата на езерото. Долу дуарът, вляво пътят за Долината на чувала и вдясно пътеката за територията на таки кюрдите и северните джамикуни. В средата изкачващите хълма руини — предизвикателни, мрачни, мълчаливи, без следа от вътрешен или външен живот. Южно от къщата на Устад, върху високия гигантски зид, изложена на ветрищата. От нея пътеката за камбаните възлизаше нагоре към Алабастровия шатър. Докато разглеждах листа, ме споходи мисълта, че той показваше много, твърде много, но от друга страна му липсваше всичко! Посегнах към втория.

Какво видях там? Вече не масивната материя, а на нейно място духовното, душевното. Промяната се простираше само до руините и все пак беше донесла всичко липсващо. Ръката на човека беше придала на камъка друга форма и с това нов живот. Там, където сега бе пристанът, множество широки стъпала водеха през отворения зид към открита площадка, възникнала от премахването на етажите. Рози, много рози и само рози цъфтяха тук точно както отсреща пред Бейт-и-Ходех. Всички пътища между тях водеха към един великолепен, импозантен портик, за чийто строеж бяха употребени всичките колосални квадри на руините. Помислих си за Баалбек, за Кайлаза на Елора^[7], за ацтекските теокали. Но всички тези прочути строежи сякаш оставаха в сянката нагази колонада. Нейният заден план образуваше висока, кръгла тъмна ниша с исполински постамент, предназначен при всички случаи да носи скулптура с подобаващи размери.

Колонадата нямаше покрив, а носеше подобно Висящите градини на Семирамида втори обширен цветен парк, от който за мое радостно изумление се издигаше точно онази малка селска черквица, чиято картина висеше в моята спалня и под която бяха изписани детински простите думи:

„Църквичке моя, църквичке малка,

благочест като теб да съм нека!

Висотата твоя дано стигна

и смиреността ти да постигна.

Църквичке моя, църквичке малка,

като теб да бъда ми се иска!“

Човек би си помислил, че тази непретенциозна църквица би трябвало да изглежда направо смехотворно върху гигантския пиедестал, но случаят по никой начин не бе такъв. По-скоро ми се струваше тъкмо обратното, че нещата изобщо не можеха да бъдат други. Едно носено от Божията скала човешко творение ще изглежда смешно само когато се перчи, че и то е създадено от Божията скала!

Това бе средата на хълма, от чието било, точно над върха на църковната кула, поглеждаше надолу Алабастровия шатър. От двата фланга бяха разположени в плодородни градини две наподобяващи вили къщи с приветлив изглед. Под едната се четеше думата „Пасторство“, а под другата — „Училище“.

Останалите листове съдържаха архитектонични скици и чертежи на тези три постройки. Те ме заинтересуваха до такава степен, че веднага седнах да ги проучвам. Към един толкова ясен, любвеобилен отговор на въпросите относно мрачните древни руини човек не би могъл и за миг да прояви равнодушие! Ето защо позволих да ме обезпокоят само за кратко с яденето и до вечерта седях, пресмятайки, мерейки и калкулирайки. Тогава дойде Педехр, за да ми съобщял, както каза, нещо важно.

Бил дошъл пратеник, който доложил, че шейх ул ислям и Ахриман мирза въздигнали в сдружен сговор високозаслужилия Гхулам ел Мултасим в сан устад на таки кюрдите. Уведомявали ни за това, понеже той също щял да се яви на състезанието и трябвало да бъде посрещнат от нас с подобаващи за неговия ранг обноски. Нашият Устад още не беше се върнал от ездата и ето как Педехр сметнал за належащо да ми предаде тази новина. Аз му казах:

— За нас това няма ни най-малко значение. Нека си въздигат Палача, ако щат в император на Китай или далай лама, това ни е във висша степен безразлично. Той с никаква шмекерия не може да се изплъзне на съдбата, която сам си е извоювал. Той посегна към ножа да ме унищожи. А с каквото си прегрешил, с това ще бъдеш наказан. Оръжието е още долу в килера за вехтории. Да изчакаме спокойно събитията!

Той си тръгна. Ако някой ме запиташе защо точно с този отговор го пуснах да си върви, едва ли щях да мога да дам задоволително обяснение. Става така, че човек говори най-ясно тъкмо когато е загадка за самия себе си!

Скоро след това видях Устад да се връща заедно с капитана. След вечеря дойде за кратко при мен. Говорихме само за планирания строеж на църквата, всичко друго бе избягвано. Но преди да си тръгне, ме погледна усмихнато в лицето и каза:

— Не те обременявам с неща, които съм длъжен да поема сам. Ти не си надничар при мен, а мил, сърдечно желан гост, когото мога да обезпокоя с една молба за помощ само ако я сметна за необходима. Духовното гостоприемство трябва да има своите съображения също както материалното. Зная, че разбираш какво искам да кажа, и съм сигурен в твоето одобрение!

Подадох му ръка и отговорих:

— Ти разсъждаваш задълбочено и правилно. По-рано ме пита веднъж кой съм всъщност, а сега чувам, че го знаеш. Човек веднъж завинаги трябва да разбере, че soi-disant^[8] човешки дух не е някакъв специален блок, чието възпитание може да вае, както му дойде по угодата! Ние сме свързани, но не сме цяло. Когато се нуждаеш от мен, аз се превъплъщавам в теб!

Той ме погледна, помисли няколко мига, кимна после и заговори:

— Много правилно! Ти отново и отново се занимаваш с психология! Досега аз бях за себе си една загадка. За да я разрешиш ли дойде?

— Всеки разрешава сам себе си! Та нали има очи и уши, а около себе си цял свят, който трябва и може да го поучава! Сега лека нощ, драги приятелю. Освен мен ти имаш и други гости, чиито ръце спомагат да се формира онова, което трябва да се формира. Да се надяваме, че са само добри!

— Такива са. С лошите ще си уредим сметките в близките дни. Чуваш, че и аз се обръщам към психологията!

Трябва ли сега отново да разкажа как спах? Всъщност си е направо позор да казваш всеки ден, че си се събудил чак по пладне. Но аз пак трябва да направя това признание с желанието за последен път. Във всеки случай това преобилно спане ми бе от голяма полза. Последицата го доказа. Но достатъчно вече по въпроса! Слязох, без да питам за разрешение.

При кого? Естествено най-напред при Сирр, за когото буквално жадувах. Но кой дойде тогава с бързи крачки? Устад!

— Сигурно ще имаш добрината пак да се качиш! — засмя се той. — Съзерцавай си света от горе! Та нали хората долу още не бива да знаят колко си здрав и енергичен!

— Да, правилно, за това изобщо не помислих! Само не ме арестувай веднага, а позволи преди туй да отида и донеса на Сирр няколко ябълки!

— Аз ще го сторя и ще му донеса от любимия сорт. Шакара ми издаде тайната.

Докато отиваше към градината, аз се почувствах направо затрогнат от радостта на искристия арап да ме види отново при себе си. Но той не го направи по забавен начин, а толкова тихо, толкова спокойно, почти съм склонен да кажа, толкова задушевно, сърдечно, че би било човешко високомерие да се твърди, че животните нямат абсолютно никаква душа. На тях им биват приписвани най-много така наречените „психични функции“. Е, добре, психичните функции на моя Сирр бяха честни, искрени и без следа от фалш или притворство. Да се надяваме, че случаят е такъв и при човешките души… в съответно по-висока степен!

Когато се върна, Устад подаде на Сирр една ябълка. Конят дори не помириса плода. Прилепи уши назад и отстъпи няколко крачки. Устад прибави втора ябълка към първата и го последва. Сирр тръгна отново заднишком. Устад пристъпи, подавайки ябълката. Тогава враният се обърна и вдигна един от задните крака в знак, че ще се брани.

— Какво? Та той се кани да ме удари! — удиви се Устад. — Значи наистина е по-благороден от Асил, който не прави разлика между мен и теб.

— Да. Голямото благородство не се изразява в пискюлите и ресните, с които господарят накичва юздата и седлото. Да разделим плодовете между двата коня!

Сторихме го. Устад даде половината на Асил; другата получи от мен Сирр. Сега той ги взе, без да се противи, за което аз го помилвах. Когато си тръгнахме после, Устад каза:

— Тъй, сега се качи пак горе, но не без да те възнаградя за твоята послушност. През деня ти трябва възможно по-малко да се показваш, но довечера ще яздим по тъмното заедно с Кара до Джебел Адава, за да опитаме да узнаем нещо относно тамошната среща. Съгласен ли си?

— Естествено, стига да не мислиш, че съм твърде слаб за тази езда.

— Твърде слаб? — попита усмихнато. — След тоя продължителен сън? Впрочем работата ще бъде интересна дори и нищо ново да не видим и чуем. Ти ще яздиш Сирр, аз — Асил, а Кара — Баркх. Така ще проведем едно предсъстезание, което ще ни покаже доколко далеч можем да отидем в сметките си.

Аз естествено дадох охотно съгласието си за нощната езда. Читателят сигурно си спомня, че Княза на Сенките определи среща на своите педерахн днес в полунощ в Джебел Адава, Планината на враждата, за да им даде своите указания. Вярно, ние не знаехме мястото, на което щеше да се състои този разговор, но бъзът с намерения аграф ни предлагаше опорна точка. От нея можехме да се възползваме. Когато казах това на Устад, той отговори:

— Това е съвсем същата мисъл, която искам да проследя и аз. Ахриман мирза ще отиде да вземе своя аграф. Ако ние се скрием преди туй там и тайно се промъкнем подире му, той ще ни бъде водач, без да го подозира.

— Ами опасността, на която ще се подхвърлим?

— Опасност? Колко забавно звучи тази дума от твоята уста! Там, където нямаш кахъри ти, също толкова малко ще ги имам и аз. Освен това ще се въоръжим добре и ще си сложим други дрехи.

— Какви?

— Костюмите на шаха. Аз също имам такъв. Ти каза, че Ахриман мирза бил облечен по същия начин. И вероятно отново ще го стори. Не ми се вярва, наистина, някой да ни види, но ако това все пак се случи, ще сметнат, че сме от свитата, с която персиецът е дошъл при таки. Много е възможно дори да сметнат, че той самият… Ах — прекъсна се той, — това е може би добра идея. Ще взема неговия камшик за езда, в който е пъхната черната маска! А прибавя ли после и аграфа, можем да превърнем всяка опасност точно в противоположното — да бъда сметнат за Емир-и-Силлан. Не мислиш ли и ти така?

— Каква идея! Откъде ти хрумна? Подобни мисли никога не се пораждат случайно в човешкия мозък, а имат своята скрита взаимовръзка, чиито крайни резултати са предварително заложени. Стори го, приятелю мой, стори го! Убеден съм, че с това следваш един промисъл, който вижда по-надалеч от нас.

Той тръгна, а аз се качих горе. Как ли стана, че през деня толкова често си мислех за нашето преобличане? Слагах дрехите и пак ги свалях — за да ги пробвам, както си казвах. Човек не вижда по-далеч от възможностите си!