Лоис Макмастър Бюджолд
Хоризонти (7)

7.

Един ясен ден в началото на пролетта Фаун, Нола и Чери, помощничките на билкаря, натовариха една ръчна количка, изкараха я през портата и се спуснаха по хълма към сечището, където бяха напоили конете първия ден. Клоните на дърветата бяха все още голи под студеното синьо небе, но пъпките се бяха надули и редки бурени вече надничаха сред ниската кафява трева.

Едва сега Фаун разбра защо в кухнята на билкаря работата никога не свършва. След като приготвеха отвари за нуждите на лагера, билколечителят и помощничките му правеха нови, с които търгуваха, както днес. Някои от лековете не бяха много по-различни от онези, които приготвяха майката на Фаун и леля Нати, но лечител Ливън ги подсилваше, за да станат по-ефикасни и — това бе особено важно за него — еднородни. За разлика от лековете за всякакви болести, които се предлагаха на пазара в Удавената махала и за които Даг твърдеше, че съдържали главно алкохол — може и да си болен, но ще си толкова пиян, че няма изобщо да ти пука, беше вметнал Бар, — лековете на Езерняците действаха върху определени болежки. Имаше очистително против глисти за хора, коне, едър рогат добитък и овце; ефективни лекове за треска; в Уест Блу холера нямаше, но тук се появяваше, особено през дългите горещи лета; горчив прах против болка от върбова кора и мак, какъвто Даг бе използвал, когато си беше счупил ръката; тинктура от попадиино семе за проблеми със сърцето; сив прашец, с който местните ръсеха раните, за да избегнат инфекции.

На сечището имаше много Езерняци, които разпъваха навеси и редяха сергиите си. Днес предлагаха ръчни изделия, каквито Фаун не бе виждала: фини кожи, които не изгниваха, въжета и конци, които не се късаха, железарски инструменти, които не ръждясваха, остриета, които не се затъпяваха. Фаун помогна на момичетата да подредят стоката, след това седнаха и зачакаха купувачи.

Не се наложи да чакат дълго. Към обед заприиждаха фермери, някои с раздрънкани каруци или файтони, други яздеха коне или мулета. Денят щял да мине бавно, обясни Нола на Фаун: на пазара имало работа през лятото, когато пътищата били по-добри. Повечето хора тук вече знаели какво се предлага, знаели си имената и търговията вървяла бързо.

Богато украсена каруца, теглена от четири сиви коня, излезе на сечището. От нея слязоха петима: много добре облечен фермер с прошарена коса, слугиня, която се грижеше за момченце, коняр, който веднага се зае да четка конете, и жена с прошарена коса, очевидно съпруга на фермера. Бе половин глава по-висока от него, но чудесно облечена, в пола за път, прилепнал жакет и елегантни ботуши, пясъчнорусата й някога коса бе сплетена на плитки. Отправи се без колебание към един от въоръжените патрулни в края на сечището и заговори с него. След малко той кимна и с известно нежелание тръгна нанякъде.

— Виж! Тя се върна! — промърмори Нола.

— Виждам — отвърна тихо Чери.

Момченцето сграбчи ръката на баща си и го поведе да разгледат какво се предлага по сергиите. Високата жена се огледа и тръгна право към масата с лековете. Фаун примигна. Въпреки че носеше фермерско облекло, жената имаше фината костна структура и ясните сребристосини очи на чистокръвна Езернячка.

И погледна Фаун със същата изненада, с която Фаун оглеждаше нея.

— Отсъстващи богове — възкликна жената, без да крие колко се забавлява. — Да не би в Ню Мун вече да приемате фермери? Чудо на чудесата!

— Не, госпожо. — Фаун вирна брадичка. Всъщност едва се сдържа да не докосне чело, както правеше Даг, но не бе сигурна дали жената няма да приеме поздрава за подигравка, така че стисна ръце в скута си. — На гости съм. Съпругът ми е Езерняк от Олеана и се учи за лечител при Аркади.

— Нима?

Тъй като не бе сигурна какво означава това възклицание, Фаун се усмихна приятелски. Очите на жената проследиха брачната връв, показала се изпод маншета на лявата й ръка, и тя се наведе и протегна пръсти, но веднага се овладя, изправи се и заговори по-любезно:

— Може ли да погледна? Та това е истинска брачна връв!

Фаун вдигна ръкава и сложи ръка на масата.

— Да, госпожо. С Даг си ги направихме в Олеана.

Момченцето притича към майка си, но се засрами, стисна полата й и зяпна Фаун. Мъжът го последва и прегърна жената през кръста.

Лицето й за миг застина, което издаде, че е протегнала усета си за същност.

— Как така? — попита тя, без да крие удивлението си.

— Даг вплете своята същност по традиционния за Езерняците начин. Когато дойде ред да изработя моята връв, открихме, че същността ми ще последва живата ми кръв във връвта, и Даг я убеди да остане там.

— Кръв? Никога нямаше да се сетя…

Мъжът наблюдаваше тревожно профила на съпругата си. Тя го погледна, вирна брадичка и заяви:

— Няма значение. Не ми трябва. — Фаун не бе сигурна какво чувство стопли очите й — може би гордост? Или пък облекчение? Жената си купи прахчета против болка, лек за малария и половината от запасите им сироп, който облекчаваше жените със сутрешно гадене. Плати с истинска монета от Греймаут — извади я от тежка кесия. После заедно със съпруга си и сина си се върна при файтона, където слугинята подреждаше обяда.

— Коя е тази жена? — попита Фаун момичетата. — Прилича на Езернячка. Оттук ли е?

— Беше. — Нола не скри разочарованието си. — Беше патрулна, но преди десет години избяга, за да се омъжи — ако това може да се нарече брак — за тоя фермер.

— Казват, че имал няколко фабрики в Мос Ривър Сити — добави Чери и кимна към каруцата. — Построил й триетажна къща с изглед към реката, цветята стигали чак до водата.

— Прокудили ли са я?

— Би трябвало — отбеляза Нола. — Само че хората от нейната шатра не поискаха подобно нещо от лагерния съвет.

— Смешно е, когато се каже, че прокуждат дезертьорите — въздъхна Чери. — Почти никой от тях не се връща и роднините им нямат право нито да разговарят с тях, нито да ги посещават в земите на фермерите. Ако роднините тръгнат след тях и ги довлекат обратно, повечето си заминават при първа възможност. Почти никой няма желание да ги преследва, за да ги обесят. Някои настояват, че след като човек няма желание да живее тук, по-добре да върви другаде, преди да зарази и останалите с вредното си настроение.

— Много хора ли напускат лагера?

Чери сви рамене.

— Не много. Десетина годишно.

На езерото Хикори подобно нещо бе нечувано. Ако във всеки лагер на юг имаше хора, които търсеха щастието си другаде, това бе важно. А и по всичко личеше, че на поста пред лагера пропускат само в едната посока.

След малко по изровения път се приближиха трима Езерняци — възрастна жена и двама русокоси младежи. Седнаха при семейството от Мос Ривър и заговориха тихо. Възрастната жена каза нещо на момченцето и то избухна в смях, а Езернячката във фермерски дрехи отпусна ръка на корема си и тримата новодошли се усмихнаха. След известно време семейството на фермера събра нещата си и каруцата потегли. Възрастната жена дълго гледа след тях.

До заслона спря малка каруца и младежът, който я караше, скочи и свали две щайги. Остави ги до масата с лекарствата и свали още две. Фаун надникна вътре и видя, че са пълни със стъклени буркани и увити в слама бутилки.

Уморен не по-малко от коня, човекът остави щайгите и рече:

— Да не би да съм закъснял? А, добре! Нямам много пари, но знам, че това ще ви послужи.

Чери и Нола бяха доволни — винаги имаха нужда от хубави стъклени буркани в шатрата — и коленичиха, за да огледат стоката. Младият мъж пък огледа изненадано Фаун.

— Здрасти! Ти не си Езернячка!

— Не съм, господине. — Обръщението бе твърде ласкателно за толкова млад мъж, но в това нямаше нищо лошо. Тя повтори вече до болка познатото обяснение, което използваше пред всеки клиент. — Но съм омъжена за Езерняк. Съпругът ми е от Олеана и е тук, за да учи за лечител.

— Я виж ти! Не си достатъчно голяма, за да си омъжена!

Фаун премълча. Знаеше, че ще се почувства пораснала, когато подобна забележка започне да й доставя удоволствие, вместо да я дразни.

— На деветнайсет съм. Всички мислят, че съм по-млада, защото съм дребна. — Тя изпъна гръб, та непознатият да види, че извивките й съвсем не са на дете.

— Деветнайсет! — повтори той. — Виж ти! — Той самият беше на същата възраст, със свежо лице, кестенява коса и сини очи. Бе жилав като Уит, но по-висок. — Сигурно съпругът ти е важна клечка, след като е успял да те вкара в лагера. Обикновено не пускат фермери.

Фаун сви рамене.

— Не ни приютиха като членове на Ню Мун. Тук сме за малко. Даг ми намери работа, след като вече нямаше какво да плета и започна да ми домъчнява за вкъщи. Той беше патрулен в Олеана, но откри, че има призвание за лечител. На фермери — добави тя гордо. — Досега никой не е правил подобно нещо.

Младежът зяпна.

— Не е възможно! Нали фермерите полудяват, когато Езерняците прилагат магиите си върху тях?

Доста точна забележка, но може би той не беше чак толкова зле осведомен както останалите.

— Даг мисли, че е решил проблема с омайването и как да помага на хората. — След това добави честно: — Все още обаче не знае дали не причинява вреда на самия себе си. Начинаещ лечител е, но смята, че ще се справи… Според него фермерите в Олеана трябва да научат много повече за Езерняците, защото там има много злини — морящи твари, — непрекъснато се появяват нови и е опасно, ако хората не знаят с какво си имат работа. Според него работата на лечителя е и да учи хората.

— А… морящите твари… те много ли зло причиняват?

— Не, защото патрулите в Олеана не ги оставят, но работата им може да стане по-лесна.

Младежът потри уста.

— Двама приятели мислеха да идат да живеят в Олеана. Истина ли е, че там има свободна земя? И че я дават просто така?

— Трябва да се регистрираш в най-близкото село, при писаря, да разчистиш дърветата и камъните, да извадиш дънерите. Има работа, ако си готов да превиваш гръб. Двама от братята ми точно така направиха, на границата с горите на Езерняците. Най-големият ми брат наследява фермата на татко, разбира се.

— Да, и моят — въздъхна младежът и добави: — Казвам се Финч Бриджър. Домът на родителите ми е на десет мили. — И посочи на югоизток.

— Фаун Блуфийлд — представи се Фаун.

— Приятно ми е! — Той протегна загрубялата си ръка, Фаун я пое и се усмихна. — А зимите в Олеана не са ли много сурови?

— Даг казва, че най-страшно е край Мъртвото езеро. И тежко. Да си приготвиш храна, фураж за добитъка, дърва за огрев и топли дрехи.

— Сняг има ли?

— Разбира се.

— Тук само веднъж съм виждал сняг, а по обяд вече се беше стопил. Зиме тук вали само студен дъжд.

— През зимата е тихо и спокойно. А пък колко е весело, когато изкараме шейните. Татко слага звънчета. — Фаун усети, че й домъчнява за дома при този спомен.

— Виж ти — каза Финч, след като си представи картината. — Сигурно е весело.

Нола и Чери приключиха с броенето и се върнаха при масата, а Финч бръкна в джоба си и извади няколко монети.

— Кажете ми за колко стига… Трябва ми от това и от това… не мога да не взема и от това, защото жив ще ме одерат.

Взе всичко, което бе останало от лекарството против повръщане, и Фаун изви вежди.

— И ти не изглеждаш достатъчно голям, за да си женен.

— Аз ли? — Той се изчерви. — За снаха ми е. Пак чака бебе и й е толкова лошо, че не може да вдигне глава. Затова оставих другата работа и дойдох тук.

— Сиропът ще спре гаденето — увери го Фаун. — Дори вкусът му е поносим, като за лекарство. — Прииска й се да бе имала от този сироп, когато й се налагаше. Побърза да прогони неприятния спомен. Бе изгубила бебето, преди да започне да повръща и всички да разберат; беше си представяла момиченце с игриви очи, вече пораснало колкото момченцето на Езернячката.

Младият Бриджър внимателно подреди лекарствата в каруцата, после свали от нея шест издути чувала, които приличаха на претъпкани с пух възглавници, и ги отнесе някъде. Върна се с един от тях, вече пълен само наполовина. Подаде й го.

Фаун надникна. Беше пълен с непреден памук.

— От какво друго имаш нужда? Не знам колко струва. — Тя погледна Нола за помощ.

— Нищо не струва. Това е подарък.

— За мен ли? — изненада се Фаун.

Той кимна.

— Не мога да го приема!

— Той остана. Няма смисъл да го връщам.

— Ами… благодаря!

Той кимна отново.

— Няма защо. Ами… беше ми приятно, Фаун Блуфийлд. Надявам се при теб всичко да е наред. Кога тръгвате на север?

— Още не знам. Всичко зависи от Даг.

— А, ясно. — Той се застоя, сякаш искаше да каже още нещо, след това погледна слънцето, усмихна й се отново и тръгна.

След половин час един фермер купи последното лекарство от масата — буркан с мазило за напукани конски колене — и си замина. Трите момичета помогнаха на другите Езерняци да приберат масите и да навият навесите. Чери и Нола бяха доволни, че са събрали толкова пари и са получили безценните буркани и шишета. Поеха с количката, натоварена с разменената стока. Фаун се обърна към сечището и си помисли, че мястото й се бе сторило съвсем различно, когато го видя за пръв път.

Така беше и с всяко друго място. Спомни си малката река под Уест Блу. Зиме я сковаваше лед и изглеждаше напълно неподвижна, но водата отдолу тайно подронваше брега, докато един ден не отнасяше цели буци пръст. След колко ли време тези южни Езерняшки лагери щяха да се разпаднат по същия начин? Тази мисъл я разтревожи.

 

 

Докато Фаун вадеше обяда от кошницата, зазвуча далечен звън. Аркади скочи, пусна хляба и сиренето на масата, пийна глътка горещ чай и подкани Даг:

— Хайде. — След миг колебание се обърна към Фаун. — Ти също, Фаун.

Забързаха към шатрата на лечителите. На вратата Аркади спря и стисна ръката на Даг.

— Мислех, че ще имаш поне още седмица за обучение, но нищо, и така ще се справим. Ще правиш каквото ти кажа и няма да се колебаеш. Махни куката, само ще пречи.

— Ами замърсената ми същност?

— През следващия половин час ни чакат по-важни проблеми.

Даг нави ръкава си, разкопча катарамите и последва лечителя. Познаваше бременната на носилката и роднините, които я носеха със същата бърза крачка като Аркади, защото я бе посещавал всеки ден заедно с наставника си.

Чувстваше се неудобно, защото откакто пристигна, Аркади настояваше да го води на всяко раждане в Ню Мун Кътоф. Като млад патрулен му се бе наложило да изроди дете на Северния път — измъчената, но за щастие опитна майка го напътстваше какво да прави, — така че не изпитваше неудобство, но въпреки това все още се чувстваше като натрапник в шатрите на бъдещите майки. Две от ражданията протекоха напълно нормално и Даг седя кротко, слушаше какви инструкции им дава Аркади и се стараеше да не наднича над рамото му. При третото раждане се налагаше плодът да бъде обърнат в правилно положение, докато е в утробата. Аркади се справи с помощта и на ръцете си, и на същността.

На Даг целият процес се стори безкрайно сложен. „Ти да не би да си въобразяваше, че жените са пълни със слама?“, бе попитал Аркади. След това му обясни, че поне веднъж в годината всички чираци на лечителите в областта се събират, за да наблюдават дисекция, когато някой дари тялото си, и за да запомнят завинаги всяка част от структурата на тялото. Обеща му — по-точно заплаши, — че на всяка цена трябва да присъства на подобна демонстрация. Днес на Даг му предстоеше — може би — да види отвътре тялото, докато е все още живо.

Усложнението при Тауа Килдиър го ужаси. Тайнствената плацента, която хранеше плода, бе запушила изхода на утробата, вместо да е вдигната по-високо, където й е мястото. Родилните болки трябваше да я разкъсат дълго преди бебето да излезе на бял свят и да си поеме въздух; без помощ резултатът щеше да е посиняло дете, а на майката да й изтече кръвта. Предложението беше драстично: да се изреже бебето направо от утробата. В този случай имаше голям шанс детето да бъде спасено, но за майката нямаше голяма надежда — с помощта на същността нямаше да се получи. Едва сега Даг разбра защо по време на упражненията Аркади бе настоявал да се научи да контролира кръвния поток.

Роднините на Тауа, Чала и Аркади помогнаха да прехвърлят бременната жена на високото до кръста легло в светлата стая. Чала вече миеше големия й корем с житна ракия, докато сестра й й сваляше дрехите. Парчето плат между краката й бе подгизнало от кръв.

Жената не носеше споделящ нож. Никой от роднините също не се бе сетил да донесе. Една севернячка щеше да помисли и за това…

— Хайде, Даг — сопна се Аркади, — отвори се. Напълно. — Стисна лявата ръка на Даг и я притегли над долната част на корема на жената.

Стаята се завъртя пред погледа на Даг и той затвори очи, за да се съсредоточи над същността на Тауа и да не вижда бледото й лице и стиснатите зъби. Сестра й държеше побелялата й ръка, а уплашеният съпруг другата; момчето на Чала разтвори внимателно устата й, за да пъхне кожена каишка, която да захапе. Даг бе виждал подобно изражение за последен път, когато един патрулен се промъкваше към злина. Беше се втренчил в очите на смъртта с широко отворени очи.

Гласът на Аркади прозвуча в ухото му:

— Плацентата се е разкъсала прекалено скоро и оттам идва кръвотечението. Пусни навътре проекцията на лявата си ръка. Разпростри се колкото можеш. Натискът да е същият както при кървяща рана, но в този случай ще работиш отвътре навън. Добре…

Даг оформи призрачната си ръка като широка лилия, която притисна утробата на Тауа отвътре. Спусна и дясната проекция от другата страна, за да осигури допълнителен натиск. Кръвоизливът между краката намаля до капки. С крайчеца на окото си Даг забеляза как Чала се навежда, мярна проблясъка на остър нож и как плътта се разтваря. Два разреза, единият на коремната стена, а вторият на самата утроба. Аркади бе от другата й страна и следваше разреза с проекцията на ръцете си, за да ограничи кървенето. Даг съзря малкото хлъзгаво алено телце да се измъква навън, първо краката, след това усети травматизираната му същност, която издаваше, че детето е добре. Други ръце го поеха от Чала. Последва гъргорене и бебето проплака.

— Детето е спасено, сега да спасим и нея — измърмори Аркади.

Болката и страхът на Тауа нахлуха в същността на Даг и той се опита да ги успокои. Спомни си изражението й и си каза, че на всяка цена трябва да издържи. Неведнъж по време на патрул му се бе налагало да лекува рани. Сестрата и съпругът също допринасяха за болката и напрежението, но така поне споделяха част от изпитанието на Тауа. Опитните създатели владееха умението да се заслонят така, че да не усещат чуждата болка, но не можеха да си спестят болката на пациента. Даг се надяваше, че и двамата му наставници внимават да не се оплетат.

Споделянето на болката не влияеше еднакво на всички. Допреди малко двете помощнички на билкаря придържаха глезените на Тауа. Сега едната се бе свила в ъгъла и хлипаше, опитваше се да отблъсне черната пелена, която заплашваше да я обгърне, и се бе заслонила, затова Фаун бе заела мястото й. Усмихна му се и се опита да скрие страха си, защото бе напълно уверена в способностите му. Даг си спомни, че трябва да диша.

— Сега — прошепна Аркади в ухото му — трябва да изкараш плацентата, без да отпускаш натиска, за да излезем оттам и да я затворим. Отпусни проекцията през тъканите… подръпни леко пъпната връв, добре, така, всичко е наред…

Аркади и Чала затвориха вътрешния разрез с общи усилия: той свързваше тъканите, докато тя подсилваше след всяко негово движение. След това се заеха с коремната стена, която зашиха с извита игла и конец. Отново измиха набръчкания вече корем с житна ракия, след това го избърсаха със суха кърпа. Гърдите на Тауа се надигаха, по слепоочията й се стичаха сълзи от болка, но очите й блестяха и тя кимаше бързо, докато сестра й й показваше зачервеното лице на малкото момиченце. Съпругът й плачеше, без да се срамува. „И как иначе“, помисли си Даг.

Мина цяла вечност, докато Аркади отново зашепна на Даг:

— Постепенно отпускай и да видим какво става. Коремната стена ще заздравее сама, там проблем няма. Така. Добре. Май всичко е наред…

Даг бавно отдръпна призрачните си ръце. Широката естествена рана, оставена от плацентата, бе все още отворена, но само сълзеше. Родилката изпъшка, когато той прекъсна контакта със същността й, защото болката се върна с пълни сили. Даг се отдръпна и жените се събраха, за да я допочистят.

Даг примигна и изведнъж усети, че целият трепери и му е ужасно студено. Фаун го хвана за ръка и го изведе на верандата. Той се наведе и повърна. Слънцето показваше, че още не е минало пладне, но Даг имаше чувството, че наближава залез.

Аркади излезе и му подаде чаша горещ чай. Ръката му леко трепереше.

— Вземи.

Даг я пое и отпи с удоволствие. Аркади седна на един затоплен от пролетното слънце стол до стената, Даг се отпусна до него, а Фаун клекна пред тях.

— Пуснах те в дълбоки води, но искрено се радвам, че днес беше тук. Не всеки ден успяваме да се справим толкова добре — призна Аркади.

Даг забеляза, че не спомена и дума, че се е раздал напълно.

— Тауа ще живее ли?

— Ако няма инфекция. През следващите два дни ще изпращам на смени до шатрата й всички, които могат да направят подсилване. — След малко добави: — Добре се справи, патрулен. Обикновено на чираците ми им се подкосяват краката, когато за пръв път присъстват на операция.

— Просто съм по-стар от другите ти чираци. — Даг се поколеба. — Освен това съм рязал хора с нож и преди, но не за да им спася живота.

— Сигурно — кимна Аркади и отпи глътка чай.

Даг и Фаун пиеха от една чаша, замислени за усложненията, които могат да възникнат по време на раждане. Плацентата можеше да се откъсне от утробата и да скрие фаталното кървене, докато не стане прекалено късно; бебетата се обръщаха в неправилно положение и се задушаваха на пъпната връв; детето се оказваше прекалено голямо, за да излезе. Тъй като не можеха да разчитат на въздействие на същността, фермерските акушерки понякога убиваха детето още в утробата и го вадеха мъртво. Дори с помощта на същността понякога това бе единственият начин.

— Как правиш подобен избор? Как избираш чий живот да спасиш? — Даг се питаше дали Аркади разбира, че въпросът му е практичен, не продиктуван от отчаяние.

Аркади поклати глава.

— Обикновено се спираш на който има по-голям шанс да оцелее. Всеки път е различно и често се колебаеш до самия край. — Замълча. — Има още нещо, което трябва да ти кажа. Не става въпрос за избор. Понякога — за щастие се случва много рядко — плацентата изобщо не е в утробата, ами в тънките тръби отстрани. Детето нито може да се развие там, нито да се роди. Расте, докато не разкъса майката отвътре, и тя умира от кръвоизлива и загниването на плътта. В този случай се налага незабавно да изтръгнеш същността на зародиша. Не позволяваш на майката или роднините да се месят и да ти влияят. Можеш да изтеглиш остатъците в утробата и те ще бъдат отмити по време на следващия й цикъл, въпреки че често се случва да забележиш проблема, когато тръбата се е спукала. В този случай можеш да направиш единствено подсилване и да се надяваш, че тялото ще се справи само.

— Разкъсване на същността — промълви Даг. — Също като злина. — Същото, което злината в Гласфордж бе причинила на детето на Фаун; по строгото й лице се сети, че и тя е разбрала истината.

— Изтегляне на същността — поправи го Аркади. — Като истински лечител. За четирийсет години съм виждал подобна процедура само три пъти и благодаря на отсъстващите богове, че първия път бях с наставника си, който ми даваше инструкции какво да правя, иначе нямаше да се справя.

— Значи тази същност ще влезе в мен.

— Същото е като експериментите ти с храна. Но, да, ще влезе в теб и същността ти скоро ще я поеме. — Но нямаше лесно да забрави подобно нещо, ако можеше да съди по тъмните сенки, които преминаха по ярката същност на Аркади.

Даг отпи глътка чай, за да потисне гаденето. Фаун взе чашата от ръцете му и също отпи, вероятно поради същата причина.

— Не съм сигурен — продължи Аркади — дали трябва да се моля да не попадам на друг такъв случай, или следващата жена да дойде при мен навреме.

Даг бе наясно, че главните лечители пазят тайните на занаята си и не ги обсъждат с непознати. Вече му ставаше ясно защо постъпват по този начин.

— А пък аз си мислех, че задълженията на лечителите са по-леки, отколкото на патрулните.

— Днес имахме късмет. — Аркади допи чая, изпъшка и се надигна. — Не го забравяй.

Даг тръгна след него. За пръв път се запита защо приятният Аркади няма съпруга. Откакто бяха пристигнали в Ню Мун, бе толкова зает, че не бе забелязал тази необичайна подробност. Реши някой ден да попита Чала. Имаше възможен отговор, който нямаше да понесе да чуе днес.

 

 

След две вечери Даг седеше с Аркади на кръглата маса и се упражняваше. Изпробваше силите на дясната си проекция срещу лявата. Лявата неизменно печелеше, което ставаше досадно. Погледна седналата да преде пред огъня Фаун и реши да измисли по-подходящо упражнение, което да му позволи да си легнат по-рано.

На вратата се почука, Аркади кимна и Даг стана да отвори.

Усетът за същност му подсказа, че посетителите са двама. Той отвори и с огромна изненада видя на прага съпруга на Тауа Килдиър и сестра й.

— Как сте? Заповядайте.

Сестрата поклати глава.

— Не бива да се бавим. Всички от шатрата на Килдиър решихме да ти подарим това, Даг. — И му подаде дълъг вързоп. — Чухме, че имаш нужда.

„От кого сте чули?“ Даг опипа плата и веднага разбра какво се крие вътре.

— Братът на дядото на Тауа го остави на шатрата преди година — обясни съпругът. — Беше патрулен и на млади години е ходил на размяна.

— Ами… благодаря! — Не можеше да откаже такъв подарък, дори да искаше. А той не искаше. По устните му плъзна срамежлива усмивка. — Благодари на всички от шатрата и на Тауа.

— Добре. — Новият баща и новата леля бързо си тръгнаха в студената нощ, щастливи и доволни.

„Страхотно“, помисли Даг и стисна подаръка.

Отнесе вързопа до масата и разгърна плата на светлината на лампата. Фаун застана до рамото му и му се усмихна. Когато отвътре се показа човешката бедрена кост, усмивката й помръкна. Даг прокара ръка по издължената повърхност: чиста, суха, излекувана и готова да се превърне в незареден нож. Освен това бе силна: костите, дарени от много стари хора, често се оказваха прекалено крехки и не можеха да се обработват. Някой бе надраскал с игла името на донора и името на шатрата в единия край. Тази част щеше да бъде изрязана, когато оформяха върха на оръжието против злини. Даг реши да гравира името върху завършеното острие, за да не го забрави.

Чу напрегнатия глас на Фаун:

— Нож ли ще направиш от това?

— Да. Създател Вейв обеща да ми помогне, ако намеря кост. — Не можеше да се откаже от подобна възможност.

— И ще го наречеш на себе си ли?

— Да. — Той погали гладката повърхност. — Това е безценен подарък. Радвам се, че го получих. За нещо толкова лично… трябва да си радостен, че го имаш. — Костите на Крейн например, погребани с него на брега на Грейс, щяха да създават усещане за… Даг нямаше точна представа какво усещане щяха да създават, но със сигурност нямаше да му е приятно.

Фаун прехапа устна и си пое дълбоко дъх.

— Знам, че го искаш и че не можеш да откажеш, но те моля да ми обещаеш, че няма да споделяш смъртта си, докато съм жива!

— Едва ли ще стане, Искрице. — Но след като тя… „Дори не мога да мисля за това.“ Ако всичко вървеше нормално, двамата щяха да остареят заедно.

— Просто си спомних онази ужасна балада.

— Коя ужасна балада?

— За двамата патрулни.

Той така и не успя да си спомни думите, но поне се сети за коя говори — драматичен разказ за двама партньори, откъснати от патрула и попаднали на опасна злина. Нито един от двамата не разполагал със зареден нож, но и двамата носели посветени. Разразил се спор кой да направи саможертва и да сподели смъртта си веднага и кой да отнесе новината на скърбящата вдовица или годеница и спорът продължаваше цели три сърцераздирателни куплета. Песента бе много популярна на север, хората танцуваха, когато я чуеха. Не че подобни трагедии не се случваха в истинския живот, но Даг предполагаше, че обстоятелствата не са били толкова ясни.

— Та това е просто песен — опита се да възрази той.

Тя стисна инатливо устни.

— Нищо, ти ми обещай.

— Обещавам ти, Искрице.

Целуна устните й с надеждата да се отпуснат.

Тя се отдръпна, вгледа се в очите му и каза:

— Дано да си вярваш.