Лоис Макмастър Бюджолд
Хоризонти (5)

5.

Чиракуването на Даг започна по-рано, отколкото предполагаха. Докато седяха на масата и закусваха — храната беше изпратена в кошница, за да има достатъчно и за гостите — хляб, плънкини, твърдо сварени яйца и чай, на вратата се почука и в стаята влетя задъхано момче.

— Лечителю Аркади! Създател Чала каза да ти предам, че карат ранен патрулен, да дойдеш.

— Добре — отвърна спокойно Аркади. — Предай й, че идвам веднага.

Момчето кимна и хукна презглава навън.

Аркади спокойно отпи глътка чай.

— Не трябва ли да тръгнем веднага — попита Даг, обзет от неудобство.

— Ако патрулният е чак толкова тежко ранен, едва ли щеше да е жив досега — отвърна Аркади. — Допий си чая. — Остави чашата, изправи се бавно и добави: — Когато случаят е спешен, Чала бие камбаната пред лечителската шатра. Два удара или три. Шатрите на всички създатели са наблизо и се чува. Тогава вече трябва да тичаме.

Очевидно сега не се налагаше. Даг прегърна Фаун за довиждане, облече си якето и последва Аркади навън. Не бе ранно утро: изморени, след като бяха пътували трийсет мили, Бар, Ремо и Фаун спаха до късно, но въпреки това станаха преди домакина. Даг пък отвори очи още на зазоряване, обзет от старата несигурност.

Вчера следобед, след като показа на Ремо къде да прибере конете, Аркади очевидно прецени, че Даг има достатъчно приличен вид и може да го покаже пред хората, затова го заведе до лечителската шатра. Даг с изненада разбра, че Аркади не е единственият лечител в Ню Мун Кътоф — в шатрата седеше една по-възрастна жена, отпусната, с развлечени дрехи и много весела — лечителката Чала. Тя огледа преценяващо Даг, разведе го из малкото си царство и го запозна с билколечителя и двамата му чираци, а след това и с партньорката си, жена приблизително на възрастта на Даг. Не засипаха Даг с въпроси, както той се страхуваше — беше очевидно, че Аркади вече им е разказал всичко. Засега беше приет в редиците им. Какво ли следваше?

Пътят до лечителската шатра им отне пет минути покрай брега. Приличаше на къщата на Аркади, само че беше малко по-голяма. Отпред бяха вързани два оседлани коня. Чала и един слаб кестеняв патрулен тъкмо помагаха на другаря му — по-едър и сивокос — да слезе от коня, за да го въведат вътре. Старият патрулен охкаше на всяка крачка.

— Ей, Тап — обади се Аркади неестествено весело, — какво си направил?

— Нищо, мътните го взели! — сопна се сивокосият. — Метнах дисагите на коня, както съм правил сто хиляди пъти. Честна дума! Не е нормално вътрешностите ти да се изсипят, нали? Ох. Ох!

Аркади им отвори вратата, а слабият патрулен се наведе да събуе ботушите на партньора си, след това му помогна да мине през първата стая, където полиците бяха пълни с най-различни документи и записки, и го въведе в следващата, с изглед към езерото. Помогнаха на болния да се отпусне на тясното високо легло в центъра на стаята. Тап беше потен и пъшкаше от болка, но бе толкова любопитен, че не откъсваше поглед от Даг и лявата му ръка.

Аркади и партньорът на Тап му свалиха панталоните, а Чала смъкна долните му гащи до чатала, свъси побелелите си вежди и посочи зачервената издутина отстрани на корема.

— Така — въздъхна Аркади. — Ела насам, Даг, и ми кажи мнението си.

Тап наблюдаваше притеснен Даг.

— Кой е този, мътните го взели?

— Подбирай си приказките, Тап! — скастри го Чала.

— Ако човек не може да ругае в подобен момент, кога тогава? — оплака се патрулният.

— В моята шатра не може — заяви твърдо Чала.

Тап изсумтя и се намръщи.

— Добре де, госпожо лечител, добре. — Отново погледна Даг. — Ти не си ли патрулен? — попита сопнато. — Не си от нашите. Куриер ли си?

— Едно време бях — отвърна Даг. — Сега…

Аркади чакаше с нескрито любопитство обяснението му.

— Нали знаеш, че пращаме патрулните в други лагери с надеждата някой да им налее малко ум в главите? — започна Даг.

— Е?

— Приеми ме като лечител на разменни начала. В пробен период съм. — Даг прочисти гърлото си. — Днес е първият ми ден.

— Аркади, Чала, недейте! — изкрещя Тап. — Вечно ми пробутвате разни новаци…

Аркади се ухили.

— Спокойно, Тап. Даг само ще наблюдава. — Насочи медния си поглед към Даг. — Какво виждаш?

Даг сви леко дясната си длан над подутината и с огромно нежелание разтвори усета си за същност.

— Рязкото движение, когато е вдигнал дисагите, е разкъсало най-слабото място на коремните мускули, част от червата му са се изсипали и освен това се е сецнал лошо. Всичко е възпалено, подуто и положението не е добро. Опитвал се е да се прави на мъж, мътни… — Даг погледна Чала, която го наблюдаваше със същото внимание като Аркади, — и си е казал, че няма нужда от носилка, че може да поязди…

Партньорът му се изсмя.

— Точно така каза!

Тап го погледна вбесено.

— С което е влошил нещата още повече — продължи Даг. — Къде се намира патрулът ви?

— На два дни езда — отвърна партньорът на Тап. — Бяхме на север, почти до бреговете на Грей.

— По някое време червата са се заклещили, разкъсаното се е подуло и сега състоянието му е лошо. Според мен е имал късмет, че не се е наложило да яздят три дни.

Аркади го погледна с уважение.

— Много добре. Ти какво би направил?

Даг започна да обяснява много предпазливо:

— Познавах един в… където бях патрулен. Той имаше нещо подобно. Лечителите си имаха начин да му приберат вътрешностите, затвориха раната и го оставиха да почива, докато коремът му заздравее напълно. Не знам как точно се прибират вътрешности.

— Ако няма усукване и разкъсването е достатъчно широко, можеш просто да натиснеш с пръсти и да ги вкараш на мястото им — обясни Аркади.

— Че аз сам го направих поне пет пъти на идване — оплака се Тап, — но вътрешностите ми все се изсипваха и накрая…

Чала се намръщи.

Аркади въздъхна.

— Сигурно си настоял, че можеш и да похапнеш, а?

— Не и след първия ден — призна Тап.

— Патрулни! — измърмори Аркади, пое си дълбоко дъх и отново се обърна към Даг. — Сега всичко е усукано и подуто, затова трябва да използваме подсилването много внимателно, за да не се получи допълнително разкъсване и в коремната кухина да не влязат кръв и храна, защото тогава със сигурност ще развие инфекция.

Даг кимна.

— Също както при рана с нож.

— Именно. Чала, насочи, ако обичаш, подсилването към възпаленото място, за да видим как ще реагира мускулът и дали ще се отпусне, преди да започнем манипулацията.

Чала кимна, постави ръце над подутината и затвори очи. Даг усети притока на същност към подпухналата плът на Тап. Допълнителното подсилване щеше да ускори опитите на тялото да се лекува само и да облекчи болката и подутината. Процедурата изглеждаше проста. Всички патрулни се учеха да подсилват, дори Даг навремето. Само че Чала насочи потока точно към мястото и плътността му бе впечатляваща.

— Докато изчакваме ефекта — продължи Аркади, — ще ти разкажа още неща.

Даг с удоволствие се заслуша — за разлика от Тап — в описанието на поне още шест начина, за които никога не би се сетил, по които вътрешностите на човек могат да се окажат на места, където не им е мястото, и как точно да се справи с подобен проблем. Тап слушаше намръщено и сигурно му се искаше да не е жив. Аркади приключи с обясненията и постави ръце над подутината. Даг наостри усета си за същност. Надолу и вътре. Аркади го погледна, след това насочи вниманието си към задачата и затвори очи, за да се съсредоточи.

Пръстите на Аркади се местеха, за да насочват същността, да разтворят разкъсаното място и да наместят всичко както трябва. Тап скимтеше от болка, облян в пот, а партньорът му го стискаше за ръката и го гледаше угрижено, напълно забравил за суровия хумор на патрулните.

„Каква сила!“, помисли си Даг. Силата да управляваш материята чрез същността беше невероятна, а проекцията на същността на Аркади танцуваше с такова изящество, сякаш лечителят се грижеше за цветни листенца, които не иска да смачка. Насочи двете страни на разкъсаното място да се съединят, след това ги подсили. Тап започна да се отпуска. Всичко приключи за десетина минути.

— Довечера ще изпратят някой от чираците до шатрата ти, за да ти направи ново подсилване — каза Аркади на Тап и огледа останалите. — Някой съобщи ли на съпругата му, че се е прибрал по-рано?

— Изпратих едно момче — отвърна Чала.

Съпругата на Тап пристигна след няколко минути, много разтревожена, и се проведе почти същият разговор като преди малко.

— Какво си направил, Тап?

— Не съм виновен.

Аркади предвидливо й даде необходимите инструкции — пациентът да остане на легло и да не се храни до утре, също така да остане в лагера, докато Чала прецени. Даг помогна да пренесат Тап до носилката, която вече го чакаше навън, и докато ги наблюдаваше как се отдалечават, въртеше куката ту на една, ту на друга страна и се опитваше да си представи как същността бе успяла да накара нечии черва да заемат обичайното си положение.

— Ако не се претоварва, ще се възстанови — каза Аркади. — Глупаво е постъпил, като е яздил два дни с това разкъсване и е казал на капитана си, че му няма нищо. Понякога патрулните наистина нямат акъл.

— Така си е — потвърди Даг. — Разумните хора не ходят да търсят злини.

— Май си го научил от първа ръка.

— Имах четирийсет години, за да се уча.

— И аз предполагах, че е горе-долу толкова. — Намръщи се към куката на Даг. — Преди и след ръката, нали? Защото ти я няма от поне двайсет години.

— Точно така — потвърди Даг кратко. Ако Аркади очакваше да чуе някоя стара история от живота на патрулните, щеше да остане разочарован. Даг обаче се сети за нещо по-важно. — Защо не ти стана студено и не те втресе, след като приложи лечението?

Аркади рязко се обърна и го изгледа.

— На теб става ли ти така?

— Всеки път, след като лекувам някого, а пък случаят със стъклената купа напълно ме извади от строя. Плътта ми е като глинена, а стомахът ми се бунтува.

— Значи правиш нещо не както трябва.

— Какво?

— Ще трябва да разберем. — Аркади избърса уста с опакото на ръката си и погледна любопитно Даг, но не продължи с обсъждането на въпроса, а остави патрулния при Чала, защото трябвало да посети някои хора.

Чала показа на Даг как съхраняват архива си и остана приятно изненадана, когато разбра, че неугледният северняк може да чете и пише. Прекъсна ги една жена, чието момченце със зачервено гърло не реагирало на домашното подсилване, а после дойде и едно момче, заедно с баща си, за да му зашият главата — сбило се с брат си. Братът бе използвал камък, представен като доказателство или по-скоро като сувенир от нещастния и замаян от удара малчуган.

Докато работеше, Чала обясняваше подробно, а Даг попиваше всяка дума и усещаше, че е поредният от дълъг списък чираци, които са минали през тази шатра. Знаеше, че не може да помогне с шевовете, но поне куката му разсейваше момчето, докато лечителката шиеше раната. Малкият веднага помоли Даг да му разкаже как липсващата ръка е била отхапана от глинен-вълк, след това притихна с разтреперани устни, готов да изтърпи болката, която щеше да му причини извитата игла на Чала. Лечителката прикри усмивката си и го поздрави за храбростта му.

По едно време дойде Бар и каза, че Аркади се е прибрал и са донесли храна. Докато вървеше мълчаливо до него, Даг премисляше случилото се от сутринта. Онова, което не знаеше, придобиваше размерите на лавина.

 

 

Изядоха бързо всичко и докато Фаун, Ремо и Бар вдигаха чиниите и почистваха трохите от кръглата маса, Аркади стана и пристъпи към една полица. Взе един лист и седна срещу Даг, но вместо да му го подаде, го скъса на две.

— Така. Да видим откъде идват проблемите ти. Наблюдавай. С усета си за същност.

„Какво е намислил?“ Даг послушно се откри и прогони желанието да подремне, след като се беше наобядвал.

Аркади събра двете половинки и прокара палец по мястото, където бяха скъсани. Проекцията на същността едва личеше, чу се единствено тихо шумолене — и листът си стана цял. Аркади го вдигна и отново го скъса. Фаун и момчетата оставиха работата си на мивката и се върнаха по местата си, за да наблюдават.

Всичко стана толкова бързо, че Даг дори не бе сигурен какво точно е усетил, но въпреки това постави двете половинки на масата, нагласи ги една до друга, протегна призрачната си ръка, затвори очи и призова онова странно ниво на възприятие, на което се бе уповавал, докато лекуваше Ход. Хартията приличаше на памучен плат, множество тънки нишки, преплетени, но сега прекъснати. Спомни си как Фаун бе изплела нишките за брачните върви и как ги бе усукала, за да не се разплетат. Тези влакна тук бяха прекъснати, но все още съхраняваха ехото от предишната си структура. „Няма да е трудно.“ Усмихна се и прокара куката по краищата, призрачният му палец ги притисна на място.

Отвори очи ужасен, защото от хартията лумнаха пламъци точно там, където я бе съединил. Той ги заудря, за да ги изгаси.

Бар му помогна да почисти разлетелите се сажди.

— Днес никой няма рожден ден, Даг! Давай по-спокойно!

— Извинявам се, много се извинявам! Нямам представа как се случи.

— Така, така. — Аркади присви очи. Личеше, че не е изненадан. — Точно както си мислех. Влагаш много повече сили, отколкото са необходими, и се изтощаваш още в самото начало. Излишъкът, който бълваш, в този случай се превърна в топлина.

— Ама коляното на Ход не се подпали! — възрази Фаун, замисли се за секунда и добави: — И добре че не се подпали!

— Задачата тогава е била различна, а и живите същества поемат част от същността, докато обикновените предмети не могат. Няма някакъв специален трик, за да избегнеш нежеланите странични ефекти като гадене и студени тръпки. Това е резултат от ефикасността на работата ни. Не използвай същността за нищо, което може да бъде излекувано с ръце или от друг лечител, бъди по-умерен, защото не се знае кога ще се появи следващият пациент, и никога не влагай повече сили от необходимото. Не само за да не се изразходваш, а и защото е по-елегантно. — Аркади изрече последната дума с истинска обич.

Даг се почеса по тила, без да крие съмнението си.

Бар се изкиска.

— Даг не знае какво означава думата „елегантно“.

Фаун настръхна и отвори уста, готова да защити съпруга си, но Даг не й даде тази възможност.

— Упражнения за заслоняване. Кажи ми, Ремо, когато с Бар правихте последните… Май беше преди сватбата на Уит и Бери, нали?

Ремо погледна кисело партньора си.

— Да. — Едва се сдържа да не добави: „Много добре знаеш кога, Даг!“. Очевидно обаче бившият му капитан го бе отучил да подхвърля подобни забележки.

— Имате половин час. Идете при езерото. Там никой няма да ви пречи да се съсредоточите.

Ремо се изправи послушно, погледна злобно Бар и му махна да тръгват. Бар изръмжа и го последва, но не се сдържа и хвърли последен любопитен поглед през рамо.

В стаята стана значително по-спокойно.

Аркади не каза и дума, само изви сребърните си вежди. Допи си чая, тупна чашата на масата и отчупи дръжката й с пръсти.

— Ох! — ахна Фаун и веднага стисна устни. Погледна към вратата, откъдето бяха излезли младежите, след това сплете пръсти в скута си и сякаш се смали още повече.

Аркади побутна чашата и дръжката към Даг.

— Пробвай пак. Не се опитвай да обхванеш цялата чаша, нито дори цялата дръжка, просто ги запази в представите си. Мисли за повърхността. Същевременно остави мускулите да свършат основната работа. Събери частите заедно… — Млъкна и по бузите му избиха червени петна. — Ами…

— Фаун, трябва да ми помогнеш — каза Даг.

Тя кимна, хвана с два пръста две малки отчупени парченца, остави ги пред Даг, взе чашата и дръжката и ги вдигна пред очите му.

— Също като купата, нали? — Трапчинката й намигна, сякаш му казваше: „Ще се справиш“.

— Да. — Даг погледна предизвикателно Аркади, но лечителят мълчеше. „Повърхности, така ли?“ Даг затвори очи и протегна ръката си с куката, за да докосне същността на дръжката и чашата. Печената глина имаше по-груб глас в сравнение с острото жужене на стъклената купа — приличаше на тихо ръмжене. Тъй като бе счупена само преди секунди, вибрациите все още се усещаха, въпреки че глината бе много по-инертна от прекъснатите кръвоносни съдове, които му се бе случвало да оправя. Задачата нямаше да е от най-трудните. Двете парченца се вдигнаха във въздуха и затърсиха местата си. Залепи се първо едното, а след миг и второто. Спойката ставаше все по-фина и…

— Браво — прозвуча гласът на Аркади. — Спри.

Даг си пое въздух и отвори очи.

Фаун пусна дръжката и тя остана на мястото си. Младата жена внимателно остави чашата на масата. Спойката държеше.

— Топла е — отбеляза Фаун. — Но не чак колкото купата, Даг. Купата не можеше да я докоснеш дори след като спря да излъчва онова сияние. — Тя се вгледа по-внимателно. — Виждам пукнатина. — Двете парченца също си бяха на мястото и личаха само когато човек се вгледа.

— Как се чувстваш? — обърна се Аркади към Даг. Гласът и погледът му бяха съвсем спокойни.

— Не ми е… зле — отвърна изненадано Даг. — Усещам, че нещо ми е отнето, но не се чувствам нито замаян, нито пък ми е студено. А и обядът ми си е все още където му е мястото. — Този път ги нямаше нито опияняващия възторг, нито последвалата слабост, както беше след стъклената купа, коляното на Ход и главата на Чикори; бе обхванат от… интерес и лекота. Но пък го нямаше познатото вълнение. „Не мога да не призная обаче, че и изтощението го няма.“

Аркади се надигна, взе един смачкан лист, седна, скъса го на две и побутна парчетата към Даг.

— Пробвай пак. Но не влагай чак толкова усилие.

Даг кимна и долепи краищата. Фаун — все още стискаше чашата й се ококори. Очакваше листът отново да се подпали, така че плъзна ръка и взе мократа кърпа, с която бе избърсала масата, но след това се насили да я остави в скута си.

Този път Даг действаше по-бавно и задържа призрачната ръка така, че очертанието й едва да се забелязва. Не бързаше, докосваше нежно скъсаното място и отваряше очи за секунда, за да е сигурен, че не са лумнали пламъци. Накрая огледа здравия лист. Беше си както преди.

— Странно — изхъмка той. — В известен смисъл тази работа е по-трудна, отколкото коляното на Ход. Тялото сякаш ти помага и се опитва да се изцери, докато неодушевените предмети не го правят.

— Вече си го научил, виждам — каза Аркади. — Направи го още веднъж. Още по-внимателно.

Този път Даг сам скъса листа, приглади го с длан, нагласи крайчетата едно до друго и ги свърза. Подаде го на Аркади.

— Добре — каза лечителят. — Отчасти същата техника се използва, за да се възстанови целостта на кожата. Най-добре е обаче да запазиш метода за тъкани, които не можеш да зашиеш с игла.

— В моя случай — всички — отбеляза тихо Даг.

— А, да. — Лечителят се намръщи, боднат от чувство за вина. — Извинявай. Без да искам. Ще се постарая да съм по-тактичен.

— Свикнал съм.

Аркади притеснил ли се беше?

— Това повдига въпроса — продължи лечителят — дали някога си опитвал да повикаш проекцията на дясната си ръка.

Даг поклати глава.

— Сама се появи отляво. Отначало помислих… а бе и аз не знам какво точно си помислих.

— Според мен не беше по-странно от останалите неща, които правиш — обади се Фаун.

— Да, ти първа се сети, че е нещо, което би трябвало да имам, но се е появило със закъснение. — Той се усмихна. — Май позна.

— Пробвай сега с дясната ръка — настоя Аркади.

Даг опита, но не се получи. Както обикновено, усетът му за същност от дясната страна си оставаше свързан с плътта, от която произлизаше.

— А Даг спомена ли — обади се Фаун, — че когато призрачната му ръка се появи за пръв път, дясната беше ранена? Цялата беше бинтована, стегната в шина. Трябваше непрекъснато да му напомням да внимава.

— Виж ти. — Аркади бе по-скоро заинтригуван, отколкото учуден. — Интересно. — Погледна за пореден път куката и сви вежди. — И как успяваше да се справяш?

— Имах си малка помощница — отвърна Даг.

— Ти на кого казваш „малка“? — озъби се Фаун, но на бузите й цъфнаха познатите трапчинки. Той не се сдържа и също се усмихна.

Аркади въздъхна.

Даг се притесни.

— Освен че съм несиметричен — продължи Даг, — ти спомена нещо за изчистване на замърсената ми същност. Какво имаше предвид? — Да не би лекът против замърсяване след лечение на същността да се окажеше нещо простичко и много елементарно? „Внимавай и се пази“ едва ли е най-подходящият съвет при спешни случаи.

— Трябва да призная, че все още не знам. Ти си най-странният сбор от загадки, който ми е попадал.

— Отначало ми се струваше, че същността ми се чисти сама, че се лекува сама и просто й трябва време. Мислех, че става по същия начин както с подсилването, което се поема от болния, или същността на храната. Предполагах, че просто съм поел прекалено много, прекалено бързо.

— И двете, въпреки че някой би казал, че фермерската същност ти идва в повече.

„Някой или Аркади?“ Даг се намръщи.

— Само че същността, която едва не ме задуши, беше на Езерняк. — Но пък Крейн беше омърсен Езерняк. — В интерес на истината, същността на храната ми даваше сили. Поне след като се научих да се ограничавам до семена, вместо да изтръгна същността на нещо по-голямо.

— Съсипа сладкиша ми и ти стана зле — подхвърли заядливо Фаун. — Защото беше сготвен и мъртъв, помниш, нали?

— Май да — отвърна Даг. — Това ми напомня, че имам намерение да пробвам с жива риба — дребна рибка! — побърза да се поправи, когато забеляза ужаса по лицето й.

Аркади изгъргори ужасено:

— Недей! В никакъв случай! През следващите няколко дни — докато не ти дам разрешение — няма да изтръгваш същността на абсолютно нищо! Не и преди да усетя, че някои от пораженията ти се чистят сами. Та това ми напомня, че…

Стана, отиде при полиците и взе перо, шишенце мастило и книгата, в която записваше случаите си. Остави всичко на масата, отвори на нова страница, топна перото в мастило и започна да пише. Вдигна поглед и заговори разсеяно.

— Не се заслонявай, ако обичаш.

Минаха няколко минути. Аркади пишеше, а Даг присвиваше очи и се опитваше да прочете бележките за състоянието на същността си, макар да му беше трудно, защото Аркади пишеше грозно и използваше много съкращения. Лечителят се беше заслонил и светлият ореол на усета му не разкриваше нищо.

— Готово — каза най-сетне Аркади. — Трябваше да го запиша още вчера. Съвсем ясно е, че… Е, може и да не е чак толкова ясно. Няма да боравиш със същността си, преди да ти разреша, разбрахме ли се?

— Ама… — обади се неуверено Даг — няма ли да има лечение? — „Това е просто началото — скастри се сам. — Да не си шестнайсетгодишен хлапак, тръгнал на първия си патрул, толкова глупав, че си въобразява, че веднага ще извърши подвизи?“ Нямаше смисъл дори да спори. „Ами проблемът с Грийнспринг?“ Този проблем си оставаше. Само че цялото това внимание, насочено към същността му в този спокоен южен лагер, съвсем не помагаше на опустошения Север.

— Нямам никакво желание заразата, обхванала същността ти, да плъзне из целия лагер. Поне докато не разберем каква част от проблемите произлизат от нея.

Даг кимна с неохота. Понечи да попита: „А как ще лекувам фермерите? Тях не ги интересува, че съм поел фермерска същност“, но се сети, че Аркади може да му забрани да поема чужда същност, въздъхна и се примири, че временно е поставен под карантина.