Лоис Макмастър Бюджолд
Хоризонти (2)

2.

Докато слизаха по стълбите към Удавената махала, Бери се обърна през рамо и се усмихна щастливо на Фаун. Бяха си сменили местата и сега Уит и Бери вървяха първи и се държаха за ръце. Фаун също стискаше ръката на Даг, макар и не толкова силно. Бар и Ремо бяха зад тях. Когато стигнаха едно по-широко място, Бар стисна Даг за рамото и изръмжа.

— Чакай малко.

Даг спря и се загледа безизразно към реката. Фаун също спря, стресната от тона на Бар. Ремо даде знак на Уит и останалите да продължат.

— Ти използва убеждение за писаря — каза Бар, щом останаха само четиримата.

Даг притвори очи, после вдигна поглед, сякаш се опитваше да подскаже на младежа, че няма намерение да спори. По този начин обаче можеше единствено да го подразни. Фаун покри устните си с ръка. „Помислих си, че се случва нещо такова.“ Макар тя да не можеше да усети кога някой използва усета си за същност, Бар и Ремо можеха. Ремо не й се стори ядосан колкото Бар, но и той явно бе разтревожен.

— Три ми сол на главата, задето онзи път се опитах да използвам убеждение при капитан Бери, а то дори не се получи! — възмутено възкликна Бар.

Даг мигна отново и продължи да чака търпеливо и напълно спокойно. Не отрече обвинението.

— Защо ти да можеш да използваш убеждение при фермерите, а на мен ми е забранено?

— Онзи си седна на задника — намеси се Ремо. — Нали не искаше глупостите му за земя, наследство и така нататък да съсипят венчавката?

— Не, но… не е там работата. Не, може би е точно това. Убеждението е позволено, когато е за нещо добро, нали? Ами и аз го използвах за добро! Просто се опитвах да накарам Ремо да се върне в Пърл Рифъл с мен, нали затова ме бяха пратили. Освен това не беше просто добро дело, беше ми задължение! Ако ще създаваш правила, които съм длъжен да изпълнявам, а след това ще ги нарушаваш, как да ти имам доверие?

— Може би не трябва — отвърна сухо Даг.

Фаун се намеси, за да не даде възможност на Бар да продължи с разпалените обвинения.

— Даг, нали не си оставил нещастния човек омаян?

— Не, разбира се.

— Значи си поел част от неговата същност.

— Просто ще я добавя към колекцията, Искрице.

Фаун се замисли за частиците чужда същност, които Даг бе поел през изминалите месеци, за да не позволи на фермерите да останат омаяни, също и по време на необичайните си експерименти с храна и животни и дори когато бе разкъсал същността на ренегата Крейн.

— Колекцията ти става доста странна.

— Ами да… така е.

Бар понечи да продължи с обвиненията, но партньорът му го стисна за ръката и поклати глава. Фаун не беше сигурна какво премина между двамата, макар да стана ясно, че стигнаха до безмълвно съгласие.

— Можем да поговорим по-късно — каза Ремо. — Дайте сега да настигнем останалите. Нали не сте забравили, че днес е и рожденият ден на Фаун.

— Освен това трябва да довърша вечерята — вметна нетърпеливо тя.

Бар погледна вбесено другите двама Езерняци, но на Фаун се усмихна.

— Права си. Сега нито е времето, нито пък мястото да обсъждаме този въпрос. — И добави малко заканително: — Ще ни трябва повече време и много повече място.

Ремо кимна доволно. Даг продължаваше да мълчи, макар да бе стиснал устни. Заслизаха по стълбите. Фаун си мислеше: „Този път съм съгласна с Бар“.

 

 

Фаун не се измори много, докато приготвяше вечерята по случай сватбата и рождения ден, защото всички се включиха да помогнат и се въртяха около огнището в задната част на „Завръщане“. Както обикновено тя сервира шунка, картофи и лук, но имаше и прясна морска риба, сладки картофи, ароматни портокали и сушени сливи, също и миди, приготвени с последното солено масло. Подаръкът на Бо беше буре бира, която се оказа много по-тъмна и по-силна от бирата в долина Грейс. Може би тъмният цвят все пак не се опитваше да скрие мътната греймаутска вода, защото бирата беше вкусна и помагаше чудесно да преглъщаш храната.

Тортата по случай сватбата и рождения ден беше ябълкова. Последва кратък спор за свещите, задължителни за всяка торта за рожден ден, докато сватбената торта трябваше да бъде украсена с цветя. Хоторн се примоли за свещи единствено за да види как Даг ги пали, така че Фаун бодна свещи от пчелен восък в средата, а края обточи с цветя. Когато Даг замахна с куката, деветнайсетте свещи пламнаха с тихо свистене и едва не изгориха веждите на надвесилия се над тях Хоторн.

Фаун беше толкова заета с подготовката на празненството, че беше забравила да си намисли желание. Видя как Уит и Бери се усмихват един на друг и си помисли дали да не им пожелае много щастие, но пък желанието трябваше да си е лично за нея. Свещите бяха в нейна чест.

Пое си дълбоко дъх и си каза: „Искам у дома“.

Не че й бе мъчно за фермата на родителите й в Уест Блу, защото последното й желание беше да се прибере там. Животът на лодката беше вълнуващ, неповторим, но „Завръщане“ приличаше на грубо скована барака, а и пътешествието идваше към края си. Фаун искаше истински дом, построен на твърда земя, нейна и на Даг. Искаше да си има истинска печка. „Искам си бъдещето.“ Искаше тези хора да са част от него — вдигна очи и ги огледа — Даг, Уит и Бери, Ремо и Бар, Хоторн и Бо, дори Ход, готов да изръкопляска, когато тя духне свещите. Проряза я остра болка, когато си каза, че иска и нови лица, децата, които двамата с Даг все още нямаха. „Искам всички да се приберем живи и здрави у дома. Където и да се окаже, че е истинският ни дом.“ Пое си дълбоко дъх, затвори очи и духна пламъчетата. Когато всички изръкопляскаха, отвори очи и се усмихна.

След тортата идваше ред на подаръците, както за рождения ден, така и за сватбата. Даровете за младоженците обикновено бяха практични, за да са от полза в дома на младата двойка — или пък шатрата, ако бяха Езерняци, но идеята беше една и съща, каза си Фаун. Само че на Уит и Бери им предстоеше дълъг път до спорната къща в Клиъркрийк. Затова подаръците им трябваше да са малки, за да могат да ги пренесат. Бар беше намерил, незнайно откъде, нови обувки от червеникавокафява алигаторска кожа за Бери и Фаун, които дори им бяха по мярка — хитрият младеж бе занесъл на пазара по една тяхна стара обувка. Хоторн и Ход гордо подадоха на Фаун семейна книга, подвързана на същото място, откъдето Уит беше купил своята, но значително по-малка, за да може да се побере в дисагите и да не надвиши бюджета им.

Фаун подари на младоженците долни гащи, тъй като бе открила чудесен памучен плат на пазара, при това значително по-евтин, отколкото в Олеана. Стори й се толкова хубав, че й стана жал да го подмине. Правите шевове и простичките върви не й създадоха никакви проблеми, а и тя бе шила гащи за Уит и преди — леля Нати я бе научила да шие много отдавна. Уши и за сирака Ход, който избърса една сълза с ръкава на ризата си и веднага се скри в един от тъмните ъгли на каютата, за да си ги обуе. Тъй като се чувстваше неловко, не посмя да се похвали, но повика Уит да ги види, преди отново да си обуе панталоните. Уит имаше странно изражение, когато се върна, и приглади замислено своите, преди да ги сгъне грижливо, нещо напълно нетипично за него, тъй като досега беше приемал работата на Фаун за даденост.

Уит и Ремо се измъкнаха навън. Фаун и Бери останаха да седят, а другите се заеха да вдигнат масата. От всички подаръци този ден Фаун най-много ценеше новата си сестра. Бери също бе расла без сестри — а скоро след раждането на Хоторн беше останала и без майка — и не бе могла да разчита на женска компания както Фаун на майка си и леля Нати. Разказа на Фаун, че когато била още малка, разни братовчедки въртели къщата в Клиъркрийк. Но една година, когато дошло време да пуснат лодката на вода, нямало кой да дойде, затова татко Клиъркрийк взел и трите деца на половингодишно пътуване. За удивление на целия род нито едно от децата не паднало през борда и не се удавило, така че той започнал да ги води със себе си всяка година. На Фаун този живот й се стори интересен и разнообразен, но пък на товарните лодки рядко се намирала женска компания, както каза Бери. Фаун подозираше, че за Бери тя е най-ценният й подарък от Уит.

По палубата се чу трополене и всички се изсипаха навън. Уит държеше юздите на дребна петниста кобила, а зад него се подсмихваше Ремо, доволен, че са успели да опазят тайната. Жребецът на Даг, Копърхед, който съжителстваше с козата Дейзи, наостри ревниво уши, но Даг начаса го успокои. Фаун ахна, когато Уит й подаде юздите.

— Заповядай — ухили се той. — Това е за компенсация, че остави твоята в Уест Блу. Бери ти купи седлото и юздата, а дисагите са от Ремо. — Такъмите бяха втора ръка, но личеше, че са добре поддържани и че някой ги е почистил. — Обаче ако знаех какви са цените на конете в Греймаут, щях да доведа Уорп и Уефт, за да ги продам тук!

— Уит! Ремо! Боже…

— Всичко е наред — продадох стъклата за умопомрачителна сума — призна Уит и се измъкна смутен от прегръдката й. — Бери беше права, когато ме накара да ги задържа чак дотук. — И се усмихна на съпругата си — негов капитан, — а тя кимна доволно.

— Чакай — обърна се Фаун към Ремо, — това не е ли от конете на Езерняците от Ню Мун?

— Да. Заведох Уит по-късно — заяви доволно младежът. — Не се притеснявай, кобилата е без грешка. Много е пъргава. Искаха да се отърват от нея, защото била прекалено дребна, за да я използват за патрула.

Кобилата наистина изглеждаше така, сякаш трябва да тича двойно по-бързо до дългокракия Копърхед, но по всичко личеше, че няма нищо против. Фаун протегна ръка и я погали, а Бери, която малко се плашеше от коне, докосна предпазливо гривата й.

— Освен това научих пълните имена на момичетата. — Ремо бе изключително горд.

— Какви момичета? — попита Бар.

— А бе… едни момичета. Вече си заминаха.

— Хм. — Бар го погледна подозрително, но след малко, също като останалите, насочи вниманието си към кобилата. След като я поязди по калния бряг под критичния поглед на Даг, Фаун позволи на Хоторн и Ход да пробват подаръка й. После я вързаха до Копърхед и им дадоха сено. Фаун се опита да й измисли име. Първото черно-бяло животно, които й дойде наум, беше скункс, но скунксът бе неприятно и неблагодарно създание. И миризливо. Трябваше да помисли повече.

Всички се настаниха с халби пред огнището. Фаун въздъхна доволно и тъкмо се канеше да помоли Бери да им посвири на цигулка като подарък, когато Уит се обади:

— Я кажи, Даг! Ти какво подари на Фаун за рождения ден?

— Хм — започна Даг и сведе поглед към халбата, обзет от неудобство. — Исках да я изненадам, но не се получи. — Отпи глътка и продължи: — Нищо.

— Хайде, кажи! — подкани го нетърпеливо Фаун. Тъй като имаше само една ръка, едва ли й беше изработил нещо. Тя се сети за друго: сигурно говореше за създаване, за Езерняшко създаване. Магия, както биха казали фермерите, въпреки че Фаун почти бе свикнала да не употребява тази дума. По всичко изглеждаше, че опитът му се е провалил и че той не е доволен, особено след като Уит й подари кобилата. — Понякога трябва да се откажеш от изненадата. Помниш ли твоя рожден ден, когато ти подарих ръкав от пуловер?

Даг се усмихна и докосна вече завършената дреха, която обличаше, за да го пази от студа вечер.

— Помня, Искрице, но работата е там, че ти знаеше, че ще го довършиш. Не ти се е налагало първо да измислиш плетенето.

— Сега вече трябва да кажеш какво си бил намислил — настоя Уит. — Не можеш да закачиш стръвта, а след това да прибереш въдицата.

— Хайде, Даг, казвай — настоя съненият Бо. — По някои места хубавият разказ е като парите.

— Ами… — Даг пъхна с нескрито нежелание ръка в джоба си, извади черен орех, все още с черупката, и го остави върху един от камъните на огнището. Фермерите го зяпнаха недоумяващо, но Бар и Ремо се наведоха напред, което веднага разпали любопитството на Фаун.

— Даг, какво, за бога, си направил на нещастния орех? — попита Ремо. — Същността му… блести.

Даг докосна твърдите ръбчета с пръст, търкулна зелено-черното топче по камъка, след това се отпусна отново на мястото си и го погледна нещастно.

— Черупката защитава и пази живота. Стори ми се подходящ символ. Също както създателят на ножове влага нещо в споделящия нож, въпреки че в него се съдържа смърт, това щеше да побере в себе си… нещо друго.

Даг беше направил първия си споделящ нож преди няколко седмици, непосредствено след преживяния в пещерата на бандитите ужас, и Бар и Ремо бяха силно впечатлени; Фаун беше не по-малко изненадана, още повече че познаваше брата на Даг, Дар, също създател на ножове.

— Мислих дълго — продължи Даг — какво може да защити фермерите по същия начин, по който заслоняването защитава патрулните.

— Отсъстващи богове, Даг, как е възможно фермерите да се заслоняват? — попита Ремо. — Все едно да поставиш същността си напряко на света. Когато се учех, стигах до припадъци. Знаеш, че не всички Езерняци успяват да овладеят това умение.

Даг кимна и каза:

— Виждате ли… Фаун не ме усеща през брачната връв, както аз я усещам през моята, както е при женените Езерняци, но миналото лято успях да направя подсилване на ръката й и тя чувстваше нещо подобно, поне докато нейната същност не пое чуждата. Не беше същото, но постигна същата цел.

Фаун закима енергично.

— Беше дори по-добре. Катагус каза, че при обикновените върви не можеш да определиш посоката, само разбираш дали съпругът ти е жив, или мъртъв. Но аз знаех в каква посока се намираш. Най-общо.

Бар изви вежди.

— На какво разстояние?

— Малко повече от сто мили — уточни Фаун. — Не знам дали усещането щеше да се стопи при по-голямо разстояние.

Ремо също я погледна недоверчиво.

— Работата е там — продължи Даг, — че абсолютно никой не се опитва да работи със същността на фермерите. Само от време на време ги лекуват, и то когато им дожалее, така че да няма омайване, нито пък нежелано… — той прочисти гърлото си — убеждаване. Най-силните създатели рядко излизат от лагерите си, а патрулните не се заемат със сложна и отговорна намеса в същността.

— Ако проявиш истински талант на създател — обясни Бар, — не те изпращат като патрулен. Как си се промъкнал между капките, Даг?

— Бях… труден младеж. — Даг се почеса по главата, намръщи се, но не обясни нищо повече, въпреки че осем души очакваха разказа му с нетърпение. — Не знам какво не се прави, защото е невъзможно или защото никой не е опитвал досега. Може да е пробвано, но да е пазено в тайна, или пък знанието да е открито, а по-късно отново да е изгубено.

— Това обаче не обяснява защо си решил да подариш на сестра ми орех за рождения й ден — обади се Уит.

— Мислех, че може да го сложи на връвчица и да го носи като накит.

— Би могла. Също както ти носеше онази глупава сламена шапка, дето ти я направи.

— Беше много практична — опита се да я защити Даг.

— И за какво се използва орехът?

Даг въздъхна.

— За нищо. Искаше ми се да направя нещо, което да защитава същността й.

— От какво? — попита Фаун.

Даг си пое дъх.

— От всичко. От хора като Крейн.

Фаун се въздържа да изтъкне, че ренегатът я бе заплашил с най-обикновен нож, а не с магия. „Какви объркани мисли се въртят в главата ти, съпруже?“

— Може би някакъв щит, който да замъгли или да смекчи същността на фермерите, за да не въздействат така тежко върху същността на Езерняците — продължи Даг.

Направил го беше, за да не й се налага да ходи с напълно разголена същност пред Езерняците. Така присъствието й в Езерняшки лагер нямаше да притеснява никого.

— С други думи — заяви тихо Бери, — си намислил нещо, което да служи като тенджерите и тиганите на Бар, само дето при него не се получи.

Бар се намръщи и изломоти:

— Беше просто глупава шега. Вече се извиних.

По лицата на насядалите се появиха усмивки — всички помнеха вълненията в Пърл Рифъл, където Бар бе накарал група моряци да повярват, че могат да се защитят от магията на Езерняците, като си сложат метални „шлемове“. Тъй като на лодките не се намираха железни шлемове, но пък имаше тенджери, резултатът се оказа доста интересен, поне за известно време. Фаун си каза, че ако Бар попадне отново на тези хора, ще трябва да тича много бързо.

— Боже, Даг! — Очите на Уит блеснаха. — Ако искаш да измислиш нещо, което Езерняците да продават на фермерите, вече си готов. Омагьосваш орехите и можеш да ги пробутваш на каквато пожелаеш цена!

— Да бе — обади се Бо. — А на следващия ден, не по-късно, ще започнат да се продават и фалшиви. Това си е жива лудост. — Той се замисли. — Но пък човек може да направи страшен удар, ако прецени времето както трябва.

— Отсъстващи богове! — Даг избърса челото си с ръкав и в очите му заблестя страх. — Не бях помислил за това. Прав си. Просто исках да защитя Фаун. Създателите не биха… но ако… няма значение, просто няма значение. И без това няма да се получи.

— Даг — намеси се Фаун, — ако става въпрос за моята същност, не трябва ли да работиш с нея? Както когато подсили ръката ми?

— Да, но едва ли ще е съвсем същото. А и да продаваме защита на същността на фермерите е доста необичайно… — Усмихна се насила. — Трябва да се свърже с човека, който го носи. Все едно се прави по поръчка. Също както споделящите ножове са свързани със същността на донорите — обясни той на останалите, въздъхна нещастно и добави: — Само че засега успях единствено да направя орех, който не може да се счупи.

— Наистина ли? — попита Бери невярващо.

Хоторн, запален от обещанието за още Езерняшка магия, скочи, за да донесе чук и да пробва твърдението. По-късно, след като от камъните около огнището се разхвърчаха искри и Бар и Ремо също пробваха да счупят ореха, всички единодушно се съгласиха, че орехът не може да бъде счупен.

Уит се почеса по главата и погледна малкото почерняло топче.

— Напълно безполезен е. Сега дори не става за ядене!

— А бе не знам аз — обади се Бо, — но с него могат да се печелят басове. Подхвърляш на яките мъжаги, че не могат да го счупят, и пиячката ще потече като река.

И погледна многозначително Уит.

— Даг, ако не ти трябва, може ли да го взема? — попита младоженецът.

— Не! — изкрещя Фаун. — Даг го е направил за мен, нищо че не е точно това, което иска. Както и да е, вие с Бо нали нямате намерение да обикаляте кръчмите тази вечер?

Бери подръпна лекичко косата на Уит и той се подсмихна.

— Няма — заяви тя. — Никъде няма да ходи.

Фаун взе ореха и го пъхна в джоба на полата си. Навън вече притъмняваше. Есенните сватби имаха едно преимущество — вечерите настъпваха рано. Бо сложи нов плавей в огнището, а Бери се надигна да запали фенера. Фаун забеляза погледа на Даг и му даде знак с брадичка.

Както се бяха разбрали, Даг се надигна и покани екипажа на „Завръщане“ в близката моряшка пивница, за да почерпи. Никой не обърна внимание на Хоторн, който им напомни, че все още имат бира, и Ход и Бо побързаха да го изведат навън. На излизане Фаун прегърна Бери и младата булка прошепна: „Благодаря!“

— Няма защо — отвърна Фаун. — Предполагам, че няма да ни има цяла вечер, а Хоторн и Ход ще се погрижат Бо да не остане навън цяла нощ. Не се тревожи за нас. — И добави: — Ще вдигнем достатъчно шум на връщане.

Остави Бери и Уит хванати за ръце. Младоженците се поглеждаха с притеснени усмивки и хвърляха погледи към новото си общо легло. Досега капитанът, също като другите от екипажа, спеше на една от тесните койки край кухнята, три една над друга, но сега брачното ложе бе отделено със завеса. Предишната вечер Фаун и Бери го бяха наместили в складовата част, където досега се намираше част от товара. А след това се качиха на покрива и проведоха дълъг разговор. Бери обясни, че имала нужда от лоцман, който да я преведе през плитчините и наносите на брачното легло. Тя може и да беше смел и опитен капитан и две години по-голяма от Фаун, но Фаун беше омъжена от цели шест месеца, така че се постара да й обясни всичко. Когато слязоха, Бери се усмихваше доволно.

Междувременно Уит отиде на дълга разходка с Даг и се върна пребледнял и ужасен. Фаун повика съпруга си и зашепна:

— Ако ставаше въпрос единствено за Уит, щях да те оставя да му пробутваш хумора си на патрулен, но не забравяй за Бери.

— Не се притеснявай, Искрице, бях сдържан — увери я Даг и очите му заблестяха със златни искрици. — Не беше лесно. Леле, двама девственици!

— Наистина ли? — Фаун погледна изненадано Уит, който си топлеше ръцете на огъня. — А пък аз си мислех, че Танси Мейапъл… О, няма значение!

— Ще се справят — успокои я Даг.

Сега, докато вървяха в тъмното след останалите и Фаун се обърна да погледне отблясъците от фенера на кърмата на „Завръщане“, Даг повтори същите думи:

— Ще се справят, Искрице.

— Надявам се. — Днешната сватба беше коренно различна от онази, която Бери бе планирала в Клиъркрийк за мъртвия си годеник Олдър. Добре поне, че нищо не й напомняше за него. Лошите спомени си оставаха, но хубавите щяха да я наранят най-силно.

Пивницата беше препълнена и шумна, така че след като Даг поръча за всички, Фаун остави недокоснатата си халба на масата и го изведе да се разходят в мрака. По средата на стъпалата към Горния град Фаун откри мястото, което бе зърнала през деня. Промъкна се под парапета и тръгна по влажната пътека, която едва личеше на бледата лунна светлина. В самия й край върху два камъка беше поставена греда за сядане. Оттук можеха да гледат притихналата река, посребряла от нощната мъгла.

Фаун предположи, че през лятото тук идват влюбени, за да се усамотят. Но дори за северняци като тях с Даг времето не бе подходящо за ухажване на открито. Тя се сгуши до съпруга си. Гледката може и да беше романтична, а Даг я даряваше с топлина, но беше очевидно, че не е в романтично настроение. Беше притеснен, обичайното му състояние от дни, дори седмици.

Младата жена докосна ореха в джоба си и попита тихо:

— Какво те измъчва, Даг?

Той сви рамене.

— Нищо ново. — И след дълго колебание, докато Фаун чакаше обяснението му, добави: — Точно това е лошото. Мислите ми непрекъснато се въртят около едни и същи проблеми, а не стигам доникъде.

— Едни и същи пътеки винаги водят до познати места. Хайде, разкажи ми.

Пръстите му потънаха в къдриците й, сякаш за да намерят утеха или смелост, след това той я прегърна.

— Когато в края на лятото с теб си тръгнахме от лагера Хикори… когато ни прогониха…

— Когато си тръгнахме — поправи го настойчиво Фаун.

Той кимна.

— Тогава си мислех, че ако тръгна по света с широко отворени очи, може би ще успея да открия начин фермерите и Езерняците да работят заедно срещу злините. Защото един ден патрулът няма да успее, злината ще се измъкне и това няма да се случи в пустошта или в селце като Грийнспринг, а в някой голям фермерски град и това ще ни засегне всички. Ако обаче Езерняците и фермерите действат заедно, преди да се случи неизбежното… тогава имаме шанс за победа.

— Според мен „Завръщане“ е добро начало — подхвърли Фаун.

— Добро е, но… това е нещо съвсем дребно, Искрице! Осем души, в това число и ти. За цели шест месеца, посветени на опити.

— Това означава шестнайсет души на година. Сто и шейсет за десет години. След четирийсет години… ъ-ъ-ъ… — Последва колебание, докато Фаун тайно броеше на пръсти, скрити в полата. — Шестстотин или седемстотин.

— Ами ако кризата се разрази догодина, а не след четирийсет години?

— Тогава няма да е по-зле, отколкото ако не беше опитал. Както и да е… — човек би казал, че отчаянието е любимото му състояние, — от тази сметка няма смисъл. Ти разговаря с всичките ми роднини в Уест Блу, с кочияшите от Гласфордж, с Крес, дето я излекува в Пърл Рифъл, и с близките й, с лодкарите, които срещахме. Ами всичко, което постигна в пещерата на бандитите и Крейн! Даг, те ще разказват за всичко това точно толкова дълго, колкото ще нахлупват и глупавите тенджери заради Бар. Имам чувството, че тази река е всъщност село — има си улица, дълга две хиляди мили. Мястото е чудесно, за да разкажеш, каквото трябва. Истината е, че хората тук обичат да клюкарстват. Понякога променят мнението си, без дори да се намесиш.

Даг поклати глава.

— Единствено отсъстващите богове са наясно каква пътека съм прокарал през долината Грейс, защото аз нямам представа. Дали съм запалил огън, или съм съсипал всичко и то е потънало в мрак.

— Изборът ти не е всичко или нищо — сопна се Фаун. — Според мен…

Доловил решителността в гласа й, Даг сведе поглед и сви вежди.

— Според мен се опитваш да носиш двоен товар. Решил си да поемеш целия свят на раменете си. Нищо чудно, че си изтощен. Започни с нещо по-малко.

— По-малко! Колко по-малко? — Даг посочи брега на реката и Фаун реши, че говори за скромната им лодка. Но пък отговорът му беше риторичен, затова не му обърна внимание.

— Ами собствената ти същност. Знам, че е истина, защото сам ми каза, а ти никога не ме лъжеш: първото, на което един създател трябва да обърне внимание, е самият той. Само че никой не е казал, че трябва да го направи сам.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Искрице?

Тя не обърна внимание на остротата в гласа му.

— Слушай сега. Истина е и за готвенето, и за шиенето, и за строенето на лодки, и за правенето на хомоти, и за майсторенето на стрели, затова няма как да не е истина и за същността. Преди да се захванеш с нещо ново, първо трябва да си подготвиш инструментите, да ги почистиш, наточиш и да ги подредиш, за да посегнеш към тях, когато ти потрябват. Основният инструмент при работата с усета за същност е твоята същност. А в твоята, от всичко, което знам по този въпрос, предполагам, че цари пълна какофония. Според мен ти трябва друг създател. Не някое фермерско момиче, независимо колко силно те обича, не две готови да ти помагат с всички сили момчета от патрула, защото и те не са наясно, нищо че горят от желание да те подкрепят. Говоря за хора като Хохари или Дар. — Фаун си пое дъх, обзета от паника, когато разбра, че Даг, за разлика от останалите членове на семейството й, я слуша. Мисълта, че един толкова силен мъж може да промени нещо благодарение на казаното от нея, й се стори страшна. По времето, когато напразно се надяваше някой да я чуе, дори не си беше представяла, че ще дойде ден, когато ще носи някаква отговорност. „Ето, че се случи.“ Тя преглътна. — Та аз… поразпитах. Говорих с всички Езерняци, които срещнах на пазара, и ги разпитах кой е най-добрият лечител в този район. Посочиха различни имена, но най-често говореха за Аркади Уотърбърч. Намирал се в Езерняшкия лагер Ню Мун Кътоф, на по-малко от трийсет мили на север, малко встрани от Северния път. Копърхед ще хвръкне дотам за един ден. — И добави: — Наричат го лечител на същности, каквото и да означава това.

Даг я гледаше учудено.

— Наистина ли? Толкова ли е близо? Ако… — Потри чело с лявата си ръка и се усмихна криво. — О, богове, Искрице! Не е ли по-добре просто… само че няма да се получи. Пак ще стане същото както с Дар и Хохари, не разбираш ли? — Стисна зъби при неприятния спомен. — Веднъж, може би два пъти съм патрулирал там. Езерняците от Юга се отнасят към фермерите по същия начин като онези от Олеана, да не говорим, че си пазят земите още по-ревниво, тъй като лагерите им са в райони, които фермерите обработват. А тъй като в тези райони рядко се появяват злини, фермерите не проявяват към патрулните дори частица от благодарността, която познаваме на север. Въпреки че когато южен патрул попадне на някое от онези изчадия, а това се случва веднъж в живота, човек би казал, че отново избухва Вълчата война, а как само… няма значение. Съмнявам се, че в Ню Мун Кътоф ще ни приемат по-добре, отколкото на езерото Хикори.

— Може да ни приемат, може и да не ни приемат, важното е да им дадем да разберат, че сме за кратко. Имам чувството, че единствено твоите роднини смятаха, че съм проблем, с който трябва да живеят.

— Хм — изсумтя Даг.

Фаун преглътна.

— Можеш да отидеш без мен. Поне се виж с него и го попитай. Аз ще остана при Бери и Уит.

— Ти си моята светлина, Искрице. Никъде няма да отида без теб. — Блясъкът в очите му й напомни за отражението на фенера върху ножа на Крейн, когато го притискаше до гърлото й точно преди… преди онова.

— Тогава ще отидем и двамата и аз ще се справя с всичко. Ако положението е същото както на езерото Хикори, а по-зле няма начин да бъде, ще го преживея. — Тя извади ореха от джоба си и го стисна. — Както виждаш, онова, което се опитваш да направиш, не се получава. Ако някой от останалите можеше да ти помогне, досега да го е направил. Време е да пробваш нещо ново. Помисли разумно, Даг! Ако този Аркади не успее да ти помогне, просто ще го зачеркнеш от списъка и продължаваме напред.

Забеляза как лицето му се сгърчи. Съмненията му бяха толкова силни, сякаш го прорязваше болка.

— Не мога да съм щастлив, когато на теб не ти е добре.

— Знаеш, че не можем да тръгнем веднага, защото трябва да почакаме студовете да отминат. Ти спази всичките си обещания, показа ми и реката, и Греймаут, и морето. Сега можеш да ми покажеш Ню Мун за десерт. Ако там не е толкова хубаво, колкото на морето, поне ще видя нещо ново, а това е чудесно. — Тя кимна решително и той се усмихна.

— Щом така мислиш, Искрице, ще пробвам при този човек.