Марша Кенъм
Кръв от рози (8)

7

Скоро след това се установи, че Дейдре не беше изпълнила заповедта на господарката си да се посвети изключително на писмата на Алуин. Силно чукане отново попречи на Катрин и Алекс, този път обаче бяха трима прислужници. Двама от тях мъкнеха кофи с гореща вода, които внимателно изляха във ваната. Третият донесе табла с месо, сирене и пресни хлебчета. Щом Катрин заключи вратата след тях, Алекс излезе от гардеробната и се нахвърли жадно върху храната. През това време тя се облече окончателно и се опита да подреди къдриците си с помощта на гребен и четка. Мъжът й седеше доволно във ваната, обгърнат от облаци пара, и тя го остави сам, за да провери дали в къщата изобщо бяха останали хора.

Каретата на баща й бе потеглила точно в дванадесет часа сред облаци прах и чакъл. Голямата част от персонала, който наброяваше около тридесет души, също беше избягала от напредващите бунтовници, но някои останаха верни на господарките си, а пък швейцарецът Валтер Браун се бе заклел да защитава винарската изба на сър Алфред с цената на живота си. В обора беше само конярят Джон Симънс, който винаги твърдеше, че конете имат повече разум от хората. Двамата мъже тъкмо пийваха по чашка и скочиха уплашено, когато Катрин влезе в кухненското крило, но тя им се усмихна дружелюбно, взе една бутилка бургундско и бързо изчезна.

Представителните помещения на партера изглеждаха потискащо голи, защото сър Алфред беше взел повечето картини и другите ценни предмети със себе си или беше заповядал да ги приберат в сигурни скривалища.

Гостните стаи на първия етаж бяха празни — всички гости бяха последвали примера на домакина. Катрин се огледа и реши да направи кратко посещение на майка си. Остави бутилката с вино в коридора, почука учтиво и бе пропусната от една изнервена камериерка, която тъкмо прибираше дрехите на господарката си в огромни куфари.

Лейди Каролайн прогони камериерката от стаята и покани дъщеря си да се настани на покрития с брокат диван. Самата тя остана изправена до прозореца, като нервно мачкаше дантелената си кърпичка.

— Баща ти каза, че не желаеш да напуснеш Розууд Хол. Може би трябваше да обмислиш решението си малко по-добре.

Катрин хвърли бърз поглед към хаоса от коприна и сатен.

— Както личи, ти си решила да заминеш.

Майка й се усмихна.

— Не съм казала на Алфред, че ще остана тук. Казах му само, че няма да замина с него.

— Разбирам… Ами капитан Ловат-Спенс?

— Джон отиде до Спенс Хаус, за да докара карета. Алфред реквизира всичките ни карети, за да отнесе съкровищата си на сигурно място.

— Значи смяташ да напуснеш Розууд Хол с капитана?

— Да, Катрин, напускам този дом — и баща ти.

Катрин беше смаяна. Любовните истории бяха едно, но да избяга с десет години по-млад мъж — това беше нещо съвсем друго!

— Обмислила ли си добре решението си?

Лейди Каролайн вдигна вежди.

— В продължение на двадесет и пет години съм го обмисляла, а наскоро осъзнах, че не мога още двадесет и пет години да търся напразно нещо, което никога няма да имам.

Все още бе много красива, с нежна кожа без бръчки и с фигура на младо момиче. Само очите издаваха възрастта й — тъжни очи, в които се четеше разочарование, досада и самотност.

След двадесет години сигурно ще приличам на нея, помисли си Катрин. Ала със съществената разлика, че през всичките тези години няма да съм била обвързана с нелюбим мъж. Няма да се утешавам с любовници и преди всичко няма да отблъсна децата си и да ги предоставя на грижите на бавачки и гувернантки. Те ще израснат в щастливо семейство и ще знаят, че са обичани…

Стъписана, Катрин установи, че майка й я наблюдаваше внимателно, с тъжна усмивка на устните.

— Ние с теб не сме много близки, права ли съм? — попита тихо лейди Каролайн. — Сигурно няма да ми повярваш, Катрин, но винаги съм съжалявала за лошите ни отношения. Ти си моя дъщеря, моя плът и кръв, исках да те обичам. От цялото си сърце желая да мога да те обичам.

Защо тогава не го направи, поиска да попита Катрин. Бях толкова самотна, толкова объркана, толкова уплашена… Усещах враждебността ти, но не знаех къде съм сгрешила, с какво съм си навлякла омразата ти.

— Не те моля за прошка, Катрин, защото знам, че е твърде късно за това. Моля те само за малко разбиране.

— Какво трябва да разбера? Очевидно ти не си щастлива тук, никога не си била.

— Вярно е, но нямам право да обвинявам другите, а трябва да търся вината преди всичко в себе си. Извърших ужасни грешки и смятах, че мога да ги изкупя с чувство за вина и страдание, но не ми се удаде. Мрежата от лъжи ставаше все по-гъста, измамните маневри — все по-сложни, а самопрезрението се понася много по-тежко от първородния грях.

Катрин погледна майка си в очите и разбра, че тя най-после бе решила да направи самопризнание. Очевидно искаше да сложи край на досегашния си живот и Катрин не можеше да й се сърди. Нали и в нейната спалня чакаше мъжът, който я бе дарил с ново, непознато щастие…

— Моля те, не ме разбирай погрешно — продължи лейди Каролайн. — Алфред никога не се е отнасял зле с мен. През първите години на брака ни му бях много благодарна, защото се ожени за мен и даде име на детето ми… Той се радваше на наследника си, защото много държеше родът Ашброк да продължи. За съжаление той е неспособен да създава деца. Може би тъкмо затова трябваше постоянно да доказва мъжествеността си в лондонските бордеи…

Катрин имаше чувството, че е улучена от светкавица. Лорд Ашброк — неспособен да има деца? Това можеше да означава само едно…

— Физическият баща на Дамиен не знаеше, че съм бременна. Преди да събера смелост да му кажа, той напусна Англия и когато получих писмо от него, в което се извиняваше и обясняваше внезапното си заминаване, вече беше много късно! Мама беше уредила да се омъжа за сър Алфред и преди да се осъзная станах лейди Каролайн Ашброк. Тъй като нямах сили да му пиша лично, предоставих това на мама, която му съобщи, че съм се омъжила и вече не искам да имам нищо общо с него.

Лейди Каролайн се извърна към прозореца. Страните й бяха неестествено зачервени. Катрин вече гореше от нетърпение да чуе края на тази невероятна история.

— Едва след пет години го срещнах отново… съвсем случайно… Нападна каретата ми.

— Нападнал е каретата ти? — извика невярващо Катрин. — Нима е станал… — Думата не пожела да излезе от устните й.

— Той беше дивак, но много красив дивак — прошепна замечтано майката. — Свободен като вятъра и също така непостоянен. Никога не се задържаше дълго на едно място, а когато говореше за свобода и необвързване, ме плашеше. Нима можех да участвам в живота му? Нима мъж като него можеше да осигури на децата си дом и спокойно бъдеще, след като самият той живееше ден за ден?

— Деца? — пошепна Катрин.

— Да… Знам, че сгреших, но отново се срещнах с него… просто не можех другояче.

Любовна двойка, срещнала се отново след години? Катрин си представи копнежа си по Алекс, с когото беше разделена само няколко месеца, и изведнъж разбра как се е чувствала тогава майка й: също като нея през миналата нощ.

— Той поиска да напусна Англия с него — продължи разката си лейди Каролайн. — Ела с мен, каза ми, ще бъдем свободни, свободни и щастливи… Отново не намерих сили да му призная, че има син… но си помислих за Дамиен, за последствията, които щяха да настъпят в живота му, ако майка му внезапно изчезнеше… помислих и за себе си. Вярно е, че не бях особено щастлива като лейди Каролайн Ашброк, но имах добра позиция в обществото. Страх ме беше отново да потъна и онази вихрушка на чувствата, която едва не ме бе унищожила… Освен това ме беше яд, че той все още не беше проумял сериозността на живота, докато аз трябваше да плащам сама за последствията от лекомислието ни. Бях толкова нервна и ожесточена, че го прогоних, а когато след няколко месеца родих второто му дете, ожесточението ми се пренесе върху невинното малко момиченце.

Шокът беше толкова силен, че Катрин не можеше нито да се раздвижи, нито да издаде звук. Само сърцето й биеше до пръсване.

— Алфред направо побесня. Заплаши да ме изобличи, но аз му разясних, че скандалът ще извади наяве неспособността му създава деца, а изневярата на съпругата му може да застраши политическите му амбиции. Последваха години на мълчание — безкрайни дни, студени нощи, изпълнени с мъчителни спомени за любов и страст! Алфред си имаше политиката и публичните домове, аз имах само празната къща, сина, който все повече заприличваше на рождения си баща, и дъщеря, в която разпознавах себе си. За да притъпя болката си, си взех любовник, но даже в обятията му се чувствах самотна…

Катрин стана и направи две колебливи крачки към майка си, но лейди Каролайн се бе съвзела и отказа да приеме съчувствие.

— Щом капитан Спенс пристигне с каретата, ще напуснем това място. Сигурно ще минат няколко седмици, докато той уреди оставката си, но през това време ще живея в Спенс Хаус. Той притежава имения в колониите, по-точно в Нова Англия, и смята, че можем да заживеем щастливо там.

Катрин преглътна мъчително.

— А ти вярваш ли го?

— Аз знам, че това е последният ми шанс за нов живот.

— Обичаш ли го?

Лейди Каролайн изтри сълзите от бузите си.

— Той ме разсмива, освен това се чувствам… желана.

— Да, но обичаш ли го? — повтори упорито Катрин.

— Обичала съм един-единствен мъж, Катрин, и още го обичам.

— Защо тогава не се опиташ да го намериш?

Майка й се усмихна снизходително.

— Обикновено разбойниците по пътищата не живеят дълго. Доколкото знам, преди много години Жак Сен Клод се е върнал във Франция, но даже да знаех къде живее и под какво име се прикрива, нямаше да се опитам да хвана този бурен вятър. Не, ще живея от спомените си — и кой знае, може би един ден капитан Спенс и аз също ще имаме красиви общи спомени.

— Ще те видя ли още веднъж, преди да заминете за колониите?

— Искаш да ме видиш още веднъж? След всичко, което ти разказах? — попита смаяно лейди Каролайн.

— Ти ми разказа, че си жена от плът и кръв, мамо, нищо повече. Може би още не е твърде късно, може би можем да станем приятелки.

Лейди Каролайн постави треперещата си ръка върху бузата на дъщеря си, но не можа да произнесе нито дума.

 

Катрин се върна в спалнята си като в транс. Значи мястото й не беше във величественото родословно дърво на Ашброкови! Сър Алфред не беше неин баща! Тя беше плод на незаконна връзка! Баща й беше разбойник по пътищата! Дали бандитът на име Жак Сен Клод все още грабеше пътниците във Франция или отдавна бе увиснал на бесилката?

— Катрин?

Тя втренчи поглед в лицето на мъжа си, който в очите на закона беше предател и убиец. Явно не само майката, дъщерята също имаше предпочитание към диви, непредвидими типове!

— Случило ли се е нещо, Катрин?

— Не… не, всичко е наред. Преди малко говорих с майка си. Тя си събира багажа.

— Събира си багажа? — Алекс все още не беше излязъл от ваната. — Нали беше решила да остане в Розууд Хол?

— Мама заминава с капитан Ловат-Спенс… Май чувам тропота на каретата му.

Алекс спокойно запали една от любимите си тънки пури.

— Сърдиш ли й се?

— Не, надявам се, че ще бъде щастлива с капитана. Каза ми, че той умее да я разсмива, а тя се нуждае от повечко веселост.

Бутилката с вино, която Катрин носеше, интересуваше Алекс много повече от съдбата на майка й.

— Да не би да си донесла това бургундско само за да ме дразниш, любов моя? Устата ми е ужасно пресъхнала…

— Вашите претенции непрестанно се увеличават, милорд! Доскоро настоявахте само за парче сух хляб и кана топла вода. Сигурно ще се зарадвате да чуете, че готвачката отказа да замине с другите слуги. Всъщност това не е за чудене, тъй като тя едва се движи. Толкова е въодушевена от собственото си готварско изкуство, че постоянно бърка в тенджерите.

— Имах удоволствието лично да се убедя в таланта й. — Алекс с усмивка посочи празната табла.

Катрин му наля голяма чаша вино.

— Останал е и главният коняр, но в обора има само два коня, единият, от които е бременна кобила.

— Как мислиш, дали господин конярят ще се съгласи да се грижи за още един кон?

— Шедоу е тук?

— Разбира се. Оставих го в една ковачница недалеч от Розууд Хол. Но не ми се вярва, че се чувства добре там. Сигурно се държи доста неприлично…

— Тогава трябва да го доведат колкото се може по-бързо. — Тя поднесе собствената си чаша към устните си, но застина насред движението. — Добре ли чух: наистина ли каза няколко дни?

— Ще се наложи да ме понасяш още известно време. Колко дълго, зависи от това дали принцът ще хареса Розууд Хол или не.

— Искаш да кажеш, че принцът би могъл да се нанесе тук?

— Нали все трябва да спи някъде. А пък ако не е самият той, тогава ще се настанят офицерите му, които…

Горещи устни му попречиха да довърши изречението. Катрин беше на седмото небе. Алекс щеше да остане при нея… два дни, три дни, може би още по-дълго… Сър Алфред вероятно щеше да получи удар, ако до ушите му стигнеше, че якобитите са се разположили в семейното му имение. Вторият удар щеше да дойде, щом узнаеше, че жена му е избягала с друг мъж, а дъщеря му е подслонила в Розууд Хол офицери от бунтовническата армия или самия принц Стюарт. А пък синът му…

— Каква всъщност е ролята на Дамиен, Алекс? — Тя потопи ръка във ваната и направи малки вълнички. — Той беше адвокат и приятел на Рефър Монтгомъри… но имам чувството, че е бил и много повече.

Алекс улови ръката й и целуна мокрите пръсти.

— Какво те навежда на мисълта, че е нещо повече?

— Например изразът на лицето ти!

Алекс светкавично наложи непроницаемото си изражение.

— Въобразяваш си.

— Сериозно? Имам поне десетина опорни точки за подозренията си. На първо място поведението на Дамиен онази вечер в Уейкфийлд. Много мислих за случилото се… Той никога не би се съгласил да ме отведеш като заложница в Шотландия, ако не знаеше съвсем точно кой си и колко важно е незабавно да уведомиш брат си за събитията в Англия. Той е знаел каква информация носиш и че…

— Ясно ли ти е в какво го забъркваш?

Катрин се зае да разтрива коравите му рамене.

— О, да, аз твърдя, че той симпатизира на якобитите, че може би дори е убеден якобит! — Тази мисъл отдавна витаеше в главата й и сега се зарадва, че най-после я бе изрекла. — Тогава ти дойде в Дерби, за да се срещнеш с него, нали? Той беше онзи тайнствен „полковник“, който ти донесе сведения за числеността на английската армия и местата, където са се разположили войниците. Само затова си отишъл в Лондон и само заради това Дамиен е толкова добре осведомен за случващото се в лагера на бунтовниците. Той е шпионин, якобитски шпионин!

— Не ти ли се струва, че развинтената фантазия ти играе лоши номера?

— Той те нарече Алекс!

— Естествено това е основателна причина да окачат негодника на най-близкото дърво — изръмжа сърдито мъжът й.

— Той беше в онази мръсна кръчма в Уейкфийлд. — Катрин настояваше на своето. — Ти трябваше да му се закълнеш, че няма да ми сториш зло, и при този случай те нарече Алекс. Странно, не намираш ли? Дотогава уж те познаваше само под името Рефър Монтгомъри!

— Отлично! Виж я ти, хрътката Камерън! Още нещо? Катрин се нацупи.

— Дамиен ми каза, че наградата за залавянето ти била удвоена.

— Дамиен говори твърде много!

— Той е убеден, че са наели професионалист да те убие!

— Явно се налага да си поговоря сериозно с брат ти. Само да ми падне в ръчичките! Нужно ли беше да те плаши с разни слухове, за които няма доказателства?

— Дамиен беше напълно прав. Ако не ми бе казал тези неща аз сигурно щях да извърша куп необмислени постъпки и да застраша не само себе си, но и теб. Професионалните убийци често отвличат членове от семейството, за да изнудват жертвата си, нали?

Алекс я притисна до гърдите си.

— Тук си на сигурно място, кълна ти се. Членовете на моя клан не знаят коя си и откъде идваш, не знаят и, че си напуснала Шотландия. Те си мислят, че продължаваш да живееш в Ахнакари — а за това има предостатъчно свидетели.

— Не разбирам…

— Идеята беше на Мойра. Според мен това е чудесна мярка на предпазливост. Намерихме едно младо момиче от клана, което има някаква прилика с теб, макар и само отдалече, и сега съпругата ми се появява от време на време на прозореца, на крепостната стена или в градината, естествено винаги заобиколена от охрана.

— Поне казахте ли на момичето какви опасности го заплашват?

— Но то изобщо не е заплашено от опасност! Напротив, младата дама се радва, че се е отървала за дълго от селския двор, и си живее като царица за моя сметка. Ти също не си заплашена от опасност — най-много от мен, ако продължаваш да ме изкушаваш с деколтето си!

— Не ме докосвай! Ще ми развалиш роклята!

— Свали я и ела при мен във ваната — предложи ухилено той.

— Не мисля, че ще се съберем — засмя се Катрин.

— Все пак можем да опитаме.

Тя не можа да устои на изкушението.

— Почакай… — Скри се за малко в гардеробната и скоро след това се появи гола и с вдигнати коси. Водата беше все още приятно топла, а тялото й се събра чудесно между краката му. Тя облегна гръб на широкия му гръден кош и въздъхна блажено.

Алекс притисна устни в тила й, взе гъбата и се зае да я разтрива, докато кожата й настръхна и по тялото й се разляха сладостни вълни. Той посвети особено внимание на гърдите й и скоро връхчетата им се втвърдиха и щръкнаха в очакване. Горещината много бързо стигна до долната част на тялото й, тя се хвана за ръба на ваната и простена с благодарност, когато ръката му най-сетне отиде там, където най-много имаше нужда от нея.

— Престани да се движиш — пошепна в ухото й Алекс. — Водата ще се разплиска по цялата стая… Какво ще си помислят слугите, ако направиш наводнение?

Изискването бе неизпълнимо, защото милувките му увеличиха възбудата й до непоносимост. Когато пръстите му неочаквано се оттеглиха, без да са я задоволили, тя извика протестиращо.

Алекс се нуждаеше от тази кратка почивка, за да не загуби изцяло способността си да се владее. Членът му се мушеше в дупето на Катрин и той прокле тясната вана, която не му позволяваше да проникне в нея, както му се искаше. Но в крайна сметка идеята беше негова и сега не биваше да я разочарова.

Той се отказа рицарски от собственото си освобождаване, задвижи отново пръстите си, а с другата ръка се погрижи за гърдите й.

Катрин се устреми насреща му и забрави времето и пространството, позволи му да я отведе в света на екстаза, където пред очите й затанцуваха звезди и по вените й се разля пламтяща лава.

Когато бавно се върна от седмото небе на земята, крайниците и все още потръпваха, гърдите й бяха зачервени и тя дишаше на пресекулки.

— О, господи — изпъшка тя, — никога вече няма да мога да погледна ваната, без да ме връхлетят похотливи мисли!

Алекс целуна рамото й.

— Отлично — прошепна той, — има обаче и маси, килими, кресла… да не говорим за леглата… — Той избухна в тих смях. — Знаеш ли колко е вкусно да облизваш затоплено бренди от нежна женска кожа?

— Престани! — Катрин посегна с треперещи пръсти към чашата си с вино и я изпразни на един дъх, после с доволна въздишка се облегна на гърдите му. — О, Алекс, иска ми се да те заключа завинаги в тази стая. Иска ми се… — Тя се завъртя, за да може да го погледне в очите. — Искам да бъдеш винаги с мен! Ако не можеш да останеш тук, тогава ме вземи със себе си! Нали сам каза, че във вашата армия има немалко жени…

— Не! — прекъсна я той. — За това и дума не може да става.

— Но защо не? Ти призна, че ти липсвам и се тревожиш за мен. И с мен е същото. Ако бях до теб…

— Не!

— … можех поне от време на време да те виждам, да те целувам и щях да знам, че си жив и здрав. Нямаше да живея с постоянния, влудяващ страх, че ще те загубя.

— Няма да ме загубиш — увери я Алекс. — Но няма да ме накараш да променя решението си, все едно какви оръжия ще приложиш.

Това беше намек за сълзите, които блестяха в очите й.

— Значи все още ме смяташ за безпомощна хлапачка? — Прошепна унило тя и раменете й увиснаха.

— В никакъв скучай — ти не си нито слаба, нито безпомощна. Само си ужасно своенравна.

— Не съм — възрази сърдито Катрин. — Само че ми писна да се чувствам напълно излишна. Ти си мой съпруг и трябва да бъда с теб.

— Не.

— Сигурно не вярваш, че мога да живея без коприна и сатен без меко легло и хубава храна. Повярвай, всичко това няма да ми липсва, стига ти да си с мен! Никога няма да се оплача.

Алекс изкриви устни.

— И сънищата ми ще престанат… — продължи като на себе си тя.

— Какви сънища?

Катрин съжали, че бе споменала кошмарите си, защото той без съмнение щеше да предположи, че това е само още едно оръжие в опитите й да смекчи сърцето му.

— О, нищо… просто сънища… — Тя се надигна, за да излезе от ваната, но Алекс я задържа.

— Какви сънища?

— Страшни — призна тя и потрепери. — Събуждам се, окъпана в пот, понякога плача, друг път пищя… Сънят е все един и същ, във всеки случай началото, но всеки път виждам все повече, а не съм в състояние да направя нищо…

Той я изнесе от ваната, уви я в една от големите хавлии, които се топлеха пред камината и я отнесе на леглото. Уплаши се, защото лицето й беше бледо и от устата й не излизаше нито звук. Той се уви в другата хавлия, настани се на стола пред пламтящия огън и я сложи на коленете си, сякаш беше малко дете.

— Хайде, разкажи ми съня си.

Катрин поклати глава и скри лице на рамото му.

— Жените често имат кошмари, когато мъжете им са на война — опита се да я успокои той. — Но това е само сън, Катрин.

— Не! — Тя го прегърна с неочаквана сила. — Това са видения. Имах ги още преди да знам, че ще се стигне до война… преди да знам, че те обичам… Помниш ли деня, когато ни нападнаха в крайпътния хан? Малко преди това бяхме обядвали, слънцето грееше, природата беше замайващо красива и изведнъж…

Катрин вдигна глава и Алекс се уплаши, защото зениците й бяха разширени и тя сякаш изобщо не го усещаше до себе си.

— Изведнъж пред очите ми се появи друга гледка… само за секунди, без да знам дали бе сцена от миналото или от бъдещето… но ставащото изглеждаше напълно реално… толкова се уплаших, че се порязах, помниш ли?

— Да — отговори едва чуто Алекс, усещайки как го побиват тръпки. Не беше суеверен, смееше се, когато някой твърдеше, че има видения, не вярваше в поличби и предзнаменования, но преди да каже всичко това на Катрин, тя продължи — с глух, беззвучен глас, който сякаш извираше от дълбок кладенец.

— Намирам се на бойно поле, цялото осеяно с трупове… стотици трупове! Навсякъде около мен се бият, а аз се опитвам да си пробия път, но мъжете не ме виждат, макар че съм там… Тичам, тичам, но стоя все на едно място. Всичко останало се движи — мъглата, облаците барутен дим, конете, войниците… Земята трепери от тътена на оръдията, тревата е окървавена… — Тя вдигна ръце към лицето си и в очите й блесна ужас. — Ръцете ми са кървави… Вали проливен дъжд и кръвта по ръцете ми порозовява, но дъждът не може да я измие… Толкова много кръв…

— Престани, Катрин! Всичко е наред, аз съм тук, при теб!

— Не! Аз трябва да те намеря… Трябва да те предупредя! — Тя пое шумно въздух. — Там си… на хълма… заобиколен от червени мундири… десет или дванайсет, може би и повече… Обкръжават те с вдигнати мечове… Изпищявам и ти се обръщаш… но вече е късно! Отбраняваш се отчаяно, но те са толкова много, а рамото ти… О, господи, Алекс, рамото ти!

Алекс я сграбчи за раменете и я раздруса силно, за да предотврати истеричния пристъп. Тя го погледна с разширени от ужас очи и стисна юмруци, готова да го заудря като безумна, но изведнъж проумя, че не е на бойното поле, и падна, хълцайки, в обятията му. Омаян от силата на страха й, Алекс я залюля като малко дете.

— Алекс, моля те, вземи ме със себе си!

Мъжът затвори очи.

— Катрин…

— Ако ме напуснеш, вече никога няма да те видя, убедена съм в това. Ти няма да се върнеш. Кошмарът ще стане истина и аз няма да съм там, за да те предупредя.

— Това е само сън. Нищо лошо няма да се случи.

— Но… но сънят е толкова истински! — изплака тя.

— Изглежда ти истински, защото те е страх за мен — опита се да обясни Алекс. — То ме кара да те обичам още повече, но въпреки това… — Той стисна лицето й между ръцете си и в тъмните му очи светна отчаяние. — Не ме умолявай да направя нещо, което просто не съм в състояние да направя. Ако те взема със себе си и поради някаква глупава случайност пострадаш, никога няма да си го простя. Разбираш ли това, Катрин? Можеш ли да разбереш колко е важно за мен да знам, че си на сигурно място даже когато светът около нас се разпада?

Когато той я прегърна страстно и я отнесе на леглото, Катрин не се възпротиви. Посрещна с благодарност екстаза, който удави всички страхове. Алекс я задържа в прегръдката си, докато и двамата се унесоха в дрямка.

След като Катрин задиша равномерно, Алекс също заспа от изтощение и сънува кърваво бойно поле, стенещи ранени, десетки мъртви и жена с развени руси коси, която тичаше към него.