Марша Кенъм
Кръв от рози (5)

4

Дерби, декември 1745 година

Катрин внимателно водеше коня си по обляната от слънце горска пътека. Стъпките й скърцаха по замръзналата земя. Дърветата бяха загубили пъстрата си премяна и голите клони се издигаха обвинително към яркосиньото небе. Зимното слънце топлеше гърба на Катрин и тя вдишваше жадно хладния въздух. Бузите й бяха зачервени от препускането по полята, косата й падаше свободно по лавандуловосиния кадифен жакет, силно стегнат в талията. Полата падаше на разкошни дипли до земята, под нея се подаваха кремави дантелени фусти, същите бяха и маншетите на блузата.

Катрин мразеше зимните месеци, особено декември, когато дните бяха отчайващо къси, а времето почти винаги беше толкова неприветливо, че я принуждаваше да прекарва дните си вкъщи, където часовете се точеха безкрайно бавно. Снегът я ужасяваше — не го харесваше даже когато беше дете. Не й беше приятно да се вози на шейна, увита в дебели дрехи, нито да се плъзга по леда. Тази година в Дерби все още не беше паднал сняг, но се говореше, че северната част на страната била сполетяна от ледени ветрове и снежни бури.

Вероятно само неблагоприятното време беше виновно, че Чарлс Едуард Стюарт навлезе безпрепятствено в Англия. Снегът и мъглата попречиха на фелдмаршал Джордж Уейд, трите му батальона и седемте пехотни полка да тръгнат навреме от Нюкасъл и на 8 ноември бунтовниците прекосиха границата. Още същия ден бе обсаден Карлайл. Градът капитулира безусловно на 14 ноември, на следващия ден принцът влезе триумфално в новото си владение и обяви в присъствието на кмета и ликуващото население, че баща му е законният английски крал.

Парламентът, който дотогава непонятно защо не приемаше сериозно опасността от инвазия, най-после взе енергични мерки, за да спре неприятеля. Веднага бяха повикани войски от Фландрия, помолиха съюзническа Холандия за помощ, а адмирал Върнън получи заповед да премести флотата си от Средиземно море в Ламанша.

За съжаление движението на войските щеше да отнеме много време, а бунтовниците бързо вървяха на юг…

При всяко ново съобщение, което стигаше до ушите на Катрин, тя не знаеше да се радва ли или да плаче. Победата на якобитите при Престънпанс я бе изпълнила с гордост, защото й стана ясно, че Александър и кланът му бяха изиграли решаваща роля за постигнатия успех. От друга страна обаче, баща й беше член на парламента, почти всички приятели и съседи на семейство Ашброк бяха верни на Хановерците. Самата Катрин беше представена в двора и неколкократно беше разговаряла с хановерския крал.

След падането на Единбърг и поражението на армията на Коуп Шотландия практически беше в ръцете на Стюартите. Защо не се задоволяваха с постигнатото? Ако бяха останали в границите на собствената си страна и бяха повели преговори за мир с Англия, сигурно нямаше да се стигне до нови кръвопролития. Вместо това те не само проникнаха в Англия, ами и демонстративно се съюзиха с кръвния враг — Франция, което им струваше загубата на много симпатизанти.

Катрин беше възмутена от клеветите, които се разпространяваха по адрес на планинците. При всяко събиране по-чувствителните дами припадаха от ужас, слушайки разказите как варварите изнасилвали жени, убивали деца и друидите им принасяли човешки жертви на кръвожадните си богове. След пребиваването си в Шотландия Катрин беше готова да протестира енергично срещу подобни лъжи, но като съпруга на английския търговец Рефър Монтгомъри, който в момента беше по работа в североамериканските колонии, кракът й никога не биваше да е стъпвал в планините. Беше й много трудно да слуша безучастно грозните лъжи, затова почти беше престанала да взема участие в светския живот на Дерби.

Страхливите жители на северните градове бяха изпълнили Дерби и даваха своята дан към слуховете, без да са видели нито един бунтовник. В Розууд Хол обаче имаше един участник в битката при Престънпанс — капитан Джон Ловат-Спенс. Тъй като бе ранен в сражението, той беше получил отпуск и на път към дома направи визита на лорд Ашброк. Лейди Каролайн го покани да остане по-дълго и той се съгласи с удоволствие, защото, макар и десет години по-възрастна от него, домакинята беше много привлекателна дама и още първата вечер го пусна с готовност в спалнята си.

Катрин отдавна беше свикнала със сменящите се любовници на майка си. Освен това капитан Ловат-Спенс беше достатъчно честен да разкаже истината за войната. Той призна, че никога не е изпитвал такъв безумен ужас като в онова ранно утро, когато чул страховитите звуци на гайдите, а от блатото изскочили безброй мъже с голи мечове и им устроили кървава баня. Въпреки това, за разлика от повечето свои другари, той не избягал, а се бил смело. Ранили го в бедрото и дошъл на себе си едва във временния полски лазарет.

Макар и неохотно, той изрази уважението си към принц Стюарт, който посетил ранените неприятели и се осведомил за потребностите им. С пленниците се отнасяли добре, повечето от хиляда и седемстотинте войници били освободени само след няколко дни, при което офицерите трябвало да се закълнат, че вече няма да участват в каквито и да било военни акции срещу принца.

— Повечето офицери обаче не спазиха честната дума, дадена на бунтовниците, и се отправиха към най-близкия гарнизон, за да продължат войната — разказа Ловат-Спенс. — Така направи и един от добрите ви някогашни познати, мисис Монтгомъри — капитан Хамилтън Гарнър. Неговите драгуни избягаха, но той събра около себе си пехотинци и се би като лъв. Падна в плен, но след като го освободиха успя да си пробие път до Единбърг Касъл, който, както и преди, е под командата на нашия полковник Джошуа Гест. Гарнър се прояви като смел воин и със сигурност скоро ще бъде произведен в чин майор — а може би вече е получил новите си пагони!

Катрин изобщо не се заинтересува от героичните дела на бившия си ухажор. Много повече искаше да чуе за един чернокос планинец, но Ловат-Спенс не го спомена с нито една дума. В нощта след разказа му тя отново сънува бойно поле. Все същият кошмар, все същата мрачна долина. Тя беше там, тичаше по напоената с кръв земя и изпотъпканата трева, чуваше писъци на ранени, виждаше обезобразени тела и крещеше предупреждения към Алекс, който размахваше меча си, обкръжен от врагове. Той се обърна, за частица от секундата тъмните му очи се впиха в нейните… и тогава тя се събуди мокра от пот и толкова изтощена, като че наистина беше тичала няколко мили.

Първият слънчев ден най-сетне й даде възможност да избяга от потискащата атмосфера на Розууд Хол. Утихналата гора й даде желаното убежище и без да иска, тя се насочи към полянката, където за първи път беше срещнала Александър. И сама не знаеше защо го направи. Дали се бе поддала на безумната надежда, че той ще я чака там, за да изпълни обещанието си да дойде да я вземе?

Тя спря на същото място като някога и се загледа в малкото езеро, което сега беше покрито с тънък слой лед. През лятото на брега беше коленичил мъж, гол до кръста, за да се измие в хладната вода. Тя помнеше всяка подробност: искрящите черни очи, когато я откри, първите му думи: „Никой ли не ви е казал, че е крайно рисковано да се промъквате към един мъж изотзад?“. След което тя го обвини, че е бракониер — и въпреки това непознатият още от първия миг упражни върху нея непознавана дотогава магическа привлекателна сила…

Това не се промени и по-късно. Катрин затвори очи и си припомни милващите му ръце, горещите целувки. Той бе завладял не само тялото й, но и душата и духа й. Той я беше направил жена — негова жена, и даже никога да не се върнеше при нея, тя нямаше да принадлежи на друг мъж, защото страстта, силата и нежността на Алекс бяха единствени по рода си.

— Катрин!

Тя отвори бавно очи и затаи дъх. Сигурно се бе излъгала. Сигурно вятърът беше пошепнал името й.

— Катрин!

Гласът се чу по-ясно и тя се обърна стреснато. Въображението не я беше измамило — някой я викаше!

— Алекс?

— Катрин, къде си?

Тя изхълца и се хвърли към мъжа, застанал в сянката на две ели. Като го позна, в първия момент изпита разочарование, но после се хвърли щастливо в обятията му.

— Дамиен! О, Дамиен, ти се върна у дома! Най-после се върна у дома!

— Велики боже! — Слисаният Дамиен притисна плачещата млада дама до гърдите си. — Какво ти става? Знам, че от заминаването ми за Лондон минаха почти два месеца, но…

Когато тя вдигна към него мокрото си от сълзи лице, той разбра причината за вълнението й. В първия момент го беше сметнала за друг, за човека, по когото копнееше много по-силно, отколкото за брат си.

— По дяволите, Кити, съжалявам! Трябваше да те чакам вкъщи, но като те видях да излизаш на езда, просто те последвах. Исках да те видя насаме, а и нямах никакво желание да отговарям на безкрайните въпроси на милите ни родители.

Катрин подсмръкна, извади кърпичката му от джоба на сакото, защото, както винаги, беше забравила своята, и избърса лицето си. Едва сега забеляза колко зле изглеждаше брат й. Лицето му имаше нездрав сивкав цвят, мътните очи бяха дълбоко хлътнали в орбитите, а торбичките под тях бяха направо черни. Сигурно не само дългата езда от Лондон до Дерби беше виновна за това.

— Божичко! — изохка уплашено тя. — Да не би да се е случило нещо с Хариет? Болна ли е? Да не е загубила детето?

— О, не, не — побърза да я успокои Дамиен. — Хариет се чувства отлично. Вече добре се е закръглила, но това я прави само по-щастлива.

Катрин пое дълбоко въздух, за да си върне самообладанието.

— Защо тогава се промъкваш като крадец през гората?

— Първият ти поздрав ми хареса повече, сестричке! Откога е престъпление да се завърнеш в лоното на милото си семейство?

— Дамиен Ашброк, през последните месеци ти се интересуваше единствено от лоното на възлюбената си Хариет! — контрира го Катрин и го изгледа обвинително. — Освен това би трябвало да ти е известно, че след последната ви караница татко не е особено добре настроен към теб. Не минава и ден, без да се разпростре надълго и нашироко върху осъдителната ти небрежност и навика ти да забравяш задълженията си!

— Значи още не може да преглътне, че се преместих да живея в Лондон? Странно, преди да се оженя, това не го притесняваше!

— Докато беше млад и буен ерген, за него беше по-добре скандалните ти афери да не се разчуват в нашия мирен Дерби. Но така или иначе ти си негов син и наследник, а скоро ще имаш и свой син и наследник. Татко е на мнение, че би могъл да откриеш адвокатска кантора и тук и в същото време да се грижиш за Розууд Хол, както преди теб са правили дванадесет поколения Ашброкови.

Дамиен въздъхна тежко.

— Виж, Кити, нямам никакво намерение да пренебрегна задълженията си на наследник — нали още от най-ранно детство ми внушаваха каква отговорност нося. Но в момента се чувствам отговорен главно за жена си и нероденото ни дете. Освен това не виждам защо трябва да изоставя процъфтяващата си кантора в големия град, за да се оттегля на село.

— Браво! — засмя се Катрин. — Много добре се изрази, скъпи ми братко. Пък и е много лесно да се кажат такива думи сред тишината и усамотението на гората.

— Казах почти същите думи в лицето на баща ни!

— Знам, знам… Имаш късмет, че той не е толкова умен като малката ти сестричка, която отдавна е проумяла, че всичко това са само претексти. Ако не ми довериш истинските си мотиви, ще ти издера красивите очи, да знаеш!

Дамиен избухна в тих смях.

— Явно напразно съм се тревожил за душевното ти състояние. Простиха ли ти всичко или просто избягваш да пресичаш пътя на баща ни?

Сега беше ред на Катрин да издаде дълбока въздишка.

— Откакто ти му разказа колко богат е отсъстващият мистър Монтгомъри, той се хвали навсякъде със зет си, а аз слушам с учудване и изпитвам любопитство къде ли е този великолепен тип, за който говори баща ми!

— По-добре така, отколкото постоянно да го ругае. Когато иска, татко може да бъде много коварен.

— Коварен е мек израз за човек, принудил единствената си дъщеря да се омъжи за човек, когото изобщо не познаваше! Само да посмее да каже и една осъдителна дума за поведението ми!

— А дала ли си му повод да го стори?

— Не се бой, братко, не съм тръгнала по стъпките на милата ни майка, макар че наистина не ми липсваха възможности.

— Не съм си и помислил, че би могла да се поддадеш на изкушението. Нали си имаш Алекс.

— Имам ли го? — Тя се огледа на всички страни със святкащи от гняв очи. — Виждаш ли го някъде?

— Кити…

— Не ме наричай непрекъснато Кити, като че съм малко дете! Не съм виждала Алекс повече от три месеца, не съм чула нито една дума за него.

— През тези три месеца той е имал достатъчно работа и ако го обичаш…

— Ако го обичам? — прекъсна го възбудено Катрин. — Колко пъти съм се питала дали наистина го обичам! И дали изобщо го познавам! Прекарах с него само пет седмици, като през половината от времето кроях планове как да го предам. През останалото време… — Тя разтърси глава. — В страха си си въобразявах, че съм влюбена в хунския вожд Атила, който ме спаси от Малкълм Кембъл!

— Не говориш сериозно, Кити.

— Така ли? Може би си прав, може би вече не съм сигурна в нищо… Понякога се питам дали нямаше да бъда по-щастлива, ако се бях омъжила за Хамилтън Гарнър. Все пак щях да знам къде е мъжът ми и какво прави. Цял свят говори за геройствата му, сигурно вече е станал майор. Сега щях да съм съпруга на прославен офицер и да се грея на блясъка му. Вместо това живея ден и нощ в страх и съмнения. Ами ако Алекс е ранен? Ами ако е убит? Дали понякога мисли за мен? Означавам ли нещо за него — поне една десета от онова, което той означава за мен…

— А какво означава той за теб? — попита с усмивка Дамиен.

Тя го изгледа намръщено.

— Не слагай в устата ми думи, които не съм казала, Дамиен Ашброк! Исках да кажа нещо съвсем друго.

— Така ли? Е, значи съм се излъгал. Вероятно не трябваше да му казвам, че искаш да го видиш…

Катрин замръзна на мястото си. Най-после разбра защо Дамиен я бе последвал в гората, вместо да поговори с нея в къщата, защо изглеждаше толкова уморен и загрижен.

— Ти си видял Алекс? Случило ли се е нещо? Да не е ранен?

— Не… искам да кажа, да… Видях го, но не е ранен… във всеки случай не тежко…

Изведнъж ушите на Катрин забучаха толкова силно, че тя престана да разбира думите на Дамиен, макар да виждаше движението на устните му. Тя се олюля и той побърза да я хване. Настани я върху близкия пън и отвори трите горни копчета на блузата й.

— Ранен… — прошепна с болка тя. — Алекс е бил ранен?

— Ще ти покаже няколко нови белега, но иначе е добре. Честна дума, Кити.

— Къде го видя?

— Преди няколко дни най-неочаквано се появи в лондонската ми кантора. Възложи ми безброй поръчения и след няколко часа възседна дяволския си жребец и си замина, като че посещението му на Пикадили Скуеър беше най-естественото нещо на света!

— Алекс е бил в Лондон? Дошъл е при теб?

— Аз съм негов адвокат и управлявам имуществото му.

Това логично обяснение изобщо не задоволи Катрин. За да стигне в Лондон, Алекс е трябвало да мине през Дерби. Защо не се бе отбил при нея?

— Работата беше толкова важна, че не биваше да губи нито минута — отговори Дамиен на неизречения въпрос в очите й. — Въпреки това…

— Ще мине ли оттук по обратния път?

— Точно това беше намерението му, но аз го разубедих.

— Какво?

— Забрави ли, че татко е поканил милицията да лагерува в нашето имение? — попита саркастично Дамиен. Веднага щом чу, че бунтовниците се придвижват на юг, лорд Алфред се яви лично в главната квартира на полковник Хейлфард и поиска въоръжена защита на родовото имение. — Даже някой скитащ циганин не би могъл да се приближи до Розууд Хол, без да отговори на дузина въпроси. Аз самият бях спрян поне четири пъти през последната миля.

— Сигурно има някое уединено местенце, където да се срещна с Алекс.

— Навсякъде гъмжи от войници. Следват те на всяка крачка и без съмнение и сега ни следят иззад някое дърво. В края на гората един крайно нелюбезен лейтенант ме изстиска като лимон, докато успях да го убедя, че съм ти брат. Бог да ни е на помощ, ако не излезем от гората под ръка, пеейки хвалебствени химни за краля!

— Нима татко се е осмелил да нареди да ме следят? — извика възмутено Катрин.

— Прави го само за да те защити — отговори невъзмутимо Дамиен. — Въпреки това е досадно, признавам.

— Дяволски досадно! — Тя скочи от дървото и размаха юмрук. — Това трябва веднага да престане!

— На твое място не бих казал нито дума. Защото старата Катрин Ашброк, която всички познавахме и обичахме, без съмнение щеше да иска за всяка разходка в градината лична гвардия от поне две дузини драгуни. Внезапната смяна в настроението само би събудила излишни съмнения.

Катрин се отпусна тежко на ледения пън.

— Наистина ли съм била толкова глупава?

— Ти беше просто млада и неопитна и си въобразяваше, че си влюбена в Гарнър само защото беше напет офицер.

— Много правилно наблюдение, братко! Защо по-рано не ми обърна внимание върху непоносимото ми поведение?

Дамиен вдигна рамене.

— Бях сигурен, че няма да трае дълго, и се оказах прав. Всеки път, когато произнасяш името на мъжа си, очите ти заблестяват предателски и…

— Алекс… О, Дамиен, трябва да го видя!

— Той ще се радва да го чуе. Очевидно една позната нам млада дама е реагирала доста невъздържано, когато е взел необходимите мерки за сигурността й.

— Нима мисли, че още му се сърдя?

— Знаеш ли, вие двамата си приличате много повече, отколкото можеш да си представиш. Съпругът ти се мяташе из кантората ми като тигър в клетка и ме убеждаваше, че щяло да бъде много по-добре за всички засегнати, ако изобщо не се бил дуелирал с Гарнър. Не трябвало да те отвежда чак в Шотландия, щяло да бъде много по-добре, ако изобщо не те бил виждал и докосвал. Естествено аз му заявих, че е напълно прав.

Сърцето на Катрин спря да бие, раменете й увиснаха.

— Затова ли не е дошъл при мен? — попита с пресекващ глас тя. — Затова ли е посетил първо теб?

— Та той не знаеше дори дали наистина си в Дерби!

— Къде другаде бих могла да бъда?

— Забрави ли, че повечето аристократи бързат да избягат по-далече от напредващите варвари?

Дамиен улови брадичката й и вдигна лицето й към своето. Катрин се принуди да го погледне в очите.

— Освен това Алекс не знаеше дали си се представила за съпруга или за вдовица на Рефър Монтгомъри.

— Наистина ли? Значи през цялото време се е съмнявал в мен?

— Откъде е можел да разбере истината? Той участва във всяко сражение, във всички походи.

— Да, но… но той ми обеща, че ще дойде да ме вземе. Даде ми честната си дума. — Очите й отново се напълниха със сълзи. — Дамиен, трябва да го доведеш при мен. Моля те…

— Не мога, Кити. — Той сложи пръст върху устните й, за да задуши протеста й в зародиш. — В момента не знам къде е.

— А как тогава…?

— Той знае къде ще нощувам утре и обеща да дойде там, за да получи отговора ти.

— Отговор? На какво?

— На това. — Дамиен извади от вътрешния джоб на сакото си неколкократно сгънат и запечатан лист хартия.

Теменуженосините очи изстреляха убийствени светкавици.

— Негодник! От половин час ми говориш глупости и ме мъчиш! Защо веднага не ми даде писмото?

Тя изтръгна скъпоценния лист от ръката му и го притисна до гърдите си. После с треперещи пръсти счупи печата.

Мила моя Катрин…

Буквите затанцуваха пред очите й и тя отново притисна писмото до гърдите си. Дамиен сложи ръка на рамото й, за да я успокои.

— Не се притеснявай — пошепна Катрин. — Добре съм.

Той я целуна нежно и отстъпи настрана, за да я остави да прочете писмото.

Мила моя Катрин,

Надявам се Дамиен да те намери здрава и щастлива в родния ви дом. Чухме, че повечето аристократи бягат от нас, но аз бях прещастлив, когато научих от брат ти, че мисис Монтгомъри пребивава в Розууд Хол, докато мъжът й е по работа в колониите.

Някак си не мога да напиша всичко онова, което искам да ти кажа. Липсва ми поетичното дарование на Алуин, за да изразя чувствата си с думи. Затова ще трябва да се задоволиш с това сухо писмо. Откакто ти замина, не е минал и час, без да мисля за теб. Понякога се питам дали женитбата ни не е била само сън, дали не съм те създал в мечтите си, защото толкова силно съм копнял за любов и топлина. Ако сънувам, то не искам никога да се събудя. Ако обаче съм буден, искам и ти да мислиш за мен! Ако иска бог, скоро отново ще бъдем заедно и ще те прегърна.

Твой предан слуга А. К.

Катрин прочете писмото втори и трети път. Устните й трепереха.

— Дамиен… Дамиен, трябва да го видя! Ще вземем всички мерки за безопасността му, ще…

— Не, Кити!

— Не ме е грижа за опасността! Ти няма да ми попречиш да те придружа до мястото на срещата!

— Ако твоята собствена сигурност не те интересува, помисли поне за Алекс! — Дамиен улови ръцете на сестра си. — През последните два месеца непрекъснато ми задаваха въпроси за мистериозния мистър Рефър Монтгомъри.

— Какво общо има това с мен?

— Разбира се, че има, и то много. Помисли, Кити — ти си умно момиче и трябва да разбереш. Ти се омъжи за висок, чернокос, забележително красив мъж, който за учудване на всички спечели дуела срещу най-добрия фехтовач на драгуните. След сватбата изчезнахте безследно, а скоро след това в родината си след дългогодишно изгнание се завърна Александър Камерън — висок, чернокос, забележително красив. Поне там да се беше държал по-незабележимо, но не! Точно обратното: за да спаси красивата си английска съпруга, той уби племенника на херцог Арджил, могъщия привърженик на Хановерците! Но и това не е достатъчно — бие се в първите редици на бунтовническата армия, всява ужас и страх сред англичаните, а в Престънпанс води атаката срещу артилерията. Всеки нормален смъртен би отишъл в ада след такова изпитание, а той завладя повече оръдия, отколкото якобитите могат да обслужват. Оттогава не само членовете на клана Кембъл, но и червените мундири горят от желание да заловят и убият Александър Камерън. Арджил е удвоил наградата за главата му и даже е наел професионален убиец. Всички врагове на мъжа ти искат само едно — да открият слабото място в привидно непроницаемата му защита.

— Значи ти смяташ, че това слабо място бих могла да бъда аз?

— Точно така! Трябва да си безкрайно предпазлива, защото вече има предостатъчно хора, според които Александър Камерън и Рефър Монтгомъри са едно и също лице. Аз дойдох да те предупредя и, разбира се, да ти предам писмото на Алекс. Без страх поех риска да си навлека някое белодробно възпаление в това отвратително време. Да знаеш, че Хариет никога няма да ти го прости!

Катрин се хвърли към брат си и го прегърна устремно.

— Благодаря ти, Дамиен, оценявам високо загрижеността ти за Алекс и мен… но въпреки това трябва да го видя — дори отдалече и дори само за няколко минути.

Дамиен се усмихна уморено.

— Странно, но той каза почти същото… и аз изобщо не му повярвах, както и на теб!

Катрин се изчерви до корените на косата си.

— Какво трябва да направим?

— Ние няма да направим нищо! Ти ще се върнеш у дома и ще се държиш, сякаш нищо не се е случило.

— Но…

— Твоят мъж ще направи необходимото, за да се срещнете, когато това е възможно и относително безопасно. Кити, трябва да ми обещаеш, че няма да предприемеш нищо на своя глава, че няма да ме последваш тайно и няма да тръгнеш да търсиш Алекс сама. Пълно е с разбойници, които грабят къщите на заминалите благородници. Освен това армията на бунтовниците наближава. След всички усилия, които положих за теб, не искам да те намерят някъде с разпорено гърло.

— Благодаря ти за трогателната загриженост, братко!

— Няма за какво да ми благодариш, сестрице… Познавам те достатъчно добре, за да знам, че не мога да разчитам на обещанията ти. — Той обхвана лицето й с две ръце. — Алекс знае много добре какво прави и ако намери сгоден случай да дойде при теб дори само за пет минути, ще го направи, бъди сигурна в това.

Устните на Катрин отново затрепериха.

— Това е жестоко — прошепна тя. — Да знам, че той е наблизо и да не мога да го видя…

— О, сигурен съм, че ще го видиш — най-късно, когато влезе в Дерби начело на бунтовническата армия!