Марша Кенъм
Кръв от рози (25)

24

Вестта за поражението на якобитите при Кулодън се разпространи бързо в цялата страна. Крал Джордж в Лондон узна за победата на сина си едва след пет дни, но даже на най-отдалечените шотландски острови новината пристигна само за двадесет и четири часа. Клановете, които бяха верни на Хановерците — или се преструваха на верни, — не дочакаха заповедите на Къмбърленд, а тръгнаха да нападат териториите на клановете, които бяха на страната на Чарлс Стюарт. За Кембълови най-после настъпи часът да си разчистят сметките с кръвните си неприятели Камерънови.

Бунтовниците, които се опитваха да се изплъзнат от сеещите смърт войници на Къмбърленд, трябваше да избягват пътищата и откритите местности, защото там ги дебнеха местни банди. Трябваше да се промъкват нощем по тесните планински пътеки и да просят храна и място за спане. Често се случваше алчните им домакини да ги предадат на войниците за няколко дребни монети.

Лохиел, чийто глезени бяха натрошени от картеч, пътуваше на носилка. Около петстотин души от клановете Камерън и Макдоналдс вървяха по брега на Лох Нес. Колоната изглеждаше толкова внушителна, че нито една банда мародери не посмя да я нападне. Постепенно малки групи се отделяха в близост до родните си места и бързаха към къщи. Повечето не бяха виждали семействата си повече от девет месеца и нямаха представа дали къщите им все още бяха на мястото си или вече бяха плячкосани и опожарени. Други — като Доналд и Арчибълд Камерън — се бяха връщали у дома поне за кратко и живееха с увереността, че близките им са добре защитени зад могъщите стени на Ахнакари.

Александър Камерън най-често куцукаше уморено край носилката на брат си, без да усеща собствените си рани. Тресеше го и все още беше замаян от преживените ужаси. Поддържаше го единствено надеждата за скорошната среща с Катрин. Тя го чакаше в Ахнакари и сега му беше нужна повече от всякога…

 

Лейди Мойра Камерън беше първата, която видя, че нещо се движеше в далечината. Тя се разхождаше всеки ден по бойниците, а най-много обичаше да излиза там малко преди залез-слънце, когато небето и близките планини ставаха почти черни, докато вечно покритият със сняг връх на Бен Невис заблестяваше във все по-великолепни златни и розови тонове.

Лохабер беше свят от езера и степи, от могъщи скали и мрачни клисури, от блата и гъсти гори, а над цялата тази пустош царуваше Ахнакари Касъл, крепост от жълто-кафяв пясъчник с квадратни отбранителни кули и двадесет и пет метрови стени.

Мойра живееше тук от шестнадесет години и познаваше всеки камък и розов храст, всяка градинска пътека и ябълково дърво. Знаеше, че на смрачаване често се появяват измами за сетивата: мъглите между дърветата се превръщаха в призрачни бели фигури, старият пън ставаше дебнещ мъж. Въпреки това от дни насам я мъчеше усещането, че някой наблюдава замъка, че ги заплашват невидими опасности. С присъщата си предпазливост тя бе удвоила стражите на кулите и бойниците и държеше масивната дъбова врата заключена. Дори беше послушала съвета на Джени и бе наредила на ковача да изчисти от ръждата неизползваната от десетилетия падаща решетка. Ахнакари беше нейният дом и в отсъствието на Доналд тя беше длъжна да го защитава с всички сили.

— Виждате ли нещо? — обърна се тя към поста, който стоеше до нея зад зъбера. Мъжът кимна. — Дайте тревога — нареди тя — и се погрижете всички да…

Тогава и двамата чуха от далечината звук… Гайда свиреше „Спайдсеарч“: марша на Лохиел.

— Божичко! — пошепна лейди Мойра. — Божичко, Доналд се връща!

Тя се втурна с развени кадифени поли по стръмната стълба на източната кула, нахлу като вихър в голямата зала, изкрещя ликуващо и полетя към портата.

Роуз Камерън, почти осемдесетгодишна, но със здрав дух и остър език, се стресна от следобедния си сън в креслото пред огъня и ядно изруга. Джени Камерън, съпругата на Арчибалд, която седеше в салона със старата дама и държеше в ръка пълна чаша уиски, поклати глава.

— Какво ли е станало? — попита недоволно тя. — Може би тези проклети стени най-после ще се срутят…

Роуз се изправи с усилие.

— Сънувах ли или някой наистина изкрещя?

— Само Мойра — отговори сухо Джени. — Сигурно е видяла призрак в източната кула. — Изведнъж тя вдигна ръка. — Господи, май всички полудяваме!

Роуз докуцука до вратата, вслуша се внимателно, после с такава сила удари Джени по ръката, че скъпоценното уиски се изля на пода.

— По дяволите, момиче, ти да не си оглушала! — Старицата се запъти бързо навън. — Те се връщат! Мъжете се връщат!

Чашата се изплъзна от ръката на Джени и тя надмина Роуз още на стълбището.

 

Александър мина през широко отворената дъбова порта със сълзи в очите. С повечето мъже беше така. Изтощени и мръсни, те все още не можеха да повярват, че най-после бяха стигнали до целта. Ахнакари беше техният дом. Мнозина паднаха на колене и се разплакаха, а гайдарят, който бе изпълнил марша на Лохиел, макар че беше останал само с едно око и куцаше, вече не можеше да изтръгне нито звук от инструмента си.

Мойра чакаше усмихната пред портата, но побледня като платно, като откри съпруга си върху една от многото носилки. Той беше гологлав и главата му се мяташе безсилно от едната страна на другата, ала когато треперещата й ръка докосна бузата му, той се успокои и задиша по-равномерно — за безкрайно облекчение на жена му.

Алекс сложи ръка на рамото й.

— Той е в безсъзнание, но иначе не е зле. Само краката му… — Той посочи безпомощно окървавените превръзки.

Мойра го огледа от глава до пети и с уплаха установи, че деверът й изглеждаше много по-зле от брат си. Дрехите му бяха изпокъсани и осеяни с кървави петна, лявата му ръка беше превързана с мръсни дрипи, пръстите й бяха посинели. Не се беше бръснал поне от седмица, а черните кръгове около очите издаваха, че почти не е спал. На всичкото отгоре тялото му се люлееше от треска.

— Трябва веднага да те отведем на топло — извика загрижено Мойра. — Всички трябва да се приберете на топло! Сега имате нужда от горещо ядене и от лекарства.

— Къде е Катрин? — попита Алекс, но Мойра вече даваше нареждания на слугите и не го чу. Той стисна ръцете на посрещачите и закрачи към къщата, макар че му се виеше свят и му се гадеше. До вратата оставаха само няколко стъпки, а там чакаше Катрин… Тя щеше да го прегърне, да го утеши и да сподели болката му от загубата на толкова много приятели. Тя беше неговият живот, тя щеше да го излекува и да го дари с нов живот… Господи, толкова се нуждаеше от нея!