Марша Кенъм
Кръв от рози (24)

23

— Поражение? — пошепна невярващо Катрин, докато кръвта във вените й се вледеняваше. — Армията разпиляна във всички посоки?

Дейдре пристъпи по-близо до нея и я подкрепи с треперещата си ръка. Двете не откъсваха очи от обления в кръв войник, който беше донесъл страшната вест.

— А нашите мъже? — попита с учудващо спокоен глас Дейдре. — Знаете ли какво е станало с нашите мъже?

Войникът поклати глава.

— Знам само каквото съм видял — изпъшка той. — Мъже… добри мъже… смели мъже… Стотици, сигурно хиляди… всички са мъртви! Англичаните ги гонеха като дивеч! Настигаха ги в гората или на пътя и ги убиваха. Конете ги тъпчеха… И не само мъжете, а и жените и децата, които случайно се изпречваха на пътя им!

— О, господи! — прошепна Дейдре. — Ами ранените? Кой им помага?

Доналд Макинтош я погледна с безизразни очи.

— Никой… Никой не се грижи за ранените… Войниците убиват всеки, който още се движи… Убиват дори онези, които искат да се предадат… Със собствените си очи видях как ги посичат и убиват.

— Няма ли кой да ги спре? — попита ужасено Дейдре.

— Само един човек би могъл да даде заповед за спиране на клането — херцог Къмбърленд, но той обикаля бойното поле и се хили доволно, като гледа как капят шотландците!

— Какво да правим? На всяка цена трябва да направим нещо! — извика Катрин, която се бе отърсила от унеса си.

— Нищо не можете да направите — отвърна унило Доналд Макинтош. — Може би по-късно, когато се стъмни и войниците утолят жаждата си за кръв. Сега е невъзможно. Трябва да платим скъпо и прескъпо за Престънпанс и Фалкирк… и за това, че толкова време ги беше страх от нас!

Още откакто чу първия оръдеен изстрел, Катрин знаеше, че ще се случи нещо ужасно, а когато Макинтош, който бе потърсил убежище в Мой Хол, описа страшните подробности, тя разбра, че кошмарът и беше станал действителност. Кървавата баня, стотиците мъртви и умиращи… А щом тази част от кошмара бе станала действителност — каква беше съдбата на Александър… беше ли пробил обръча на войниците, които го бяха обкръжили?

— Трябва да ида при него — проговори глухо тя. — Трябва да разбера дали той… дали е ранен… дали има нужда от помощ…

— Не! Не бива да правите това! — Макинтош хвърли умолителен поглед към Дейдре, но видя в кафявите очи същия решителен израз като в теменуженосините.

— Да — потвърди спокойно Дейдре. — Трябва да отидем там. Веднага!

— Няма да го допусна!

— Ще се наложи — отговори твърдо Катрин. — Ако не искате да ни заведете, ще намерим пътя и сами.

— Да ви заведа? — Шотландецът се разтрепери от глава до пети. — Искате да ви заведа? Не! Не, няма да се върна там за нищо на света!

— Тогава останете тук. — Катрин изпъна тесните си рамене. — Но ако се опитате да ни спрете, ще ви убия със собствените си ръце.

Макинтош отчаяно премести поглед от едното решително женско лице към другото. Едва изтръгнал се от лапите на смъртта, той не можеше да си представи нищо по-лошо от това да се завърне на мястото на клането.

— Всемогъщи боже! — Той изтри студената пот от челото си. — Защо не си останах в Глазгоу? Добре, ще ви заведа — но ще ми обещаете да се подчинявате на заповедите ми! Като кажа, че трябва да бягате или да се скриете, ще ме послушате незабавно! Разбрахме ли се?

— Трябват ни коне — заяви Катрин, без да отговори на въпроса му. — И каруца, за да вземем ранени. И пистолети.

Шотландецът изохка отчаяно. Каруца, коне, пистолети…

— Ами лейди Ан? — сети се внезапно Дейдре. — Какво е станало с лейди Ан?

— В началото на битката тя беше при принца — но само защото Макджиливри я беше изпратил там, където най-малко я заплашваше опасност. Не знам дали е изпълнила заповедта му — казват, че имало жени, които изобщо не слушали мъжете!

Дейдре не обърна внимание на саркастичната му забележка.

— Съвсем сигурен ли сте, че не знаете нищо за мъжете ни — Алуин Макайл и Александър Камерън?

Макинтош сведе поглед.

— Съжалявам, но трябва да призная, че се стремях да спася преди всичко собствената си кожа и изобщо не обръщах внимание какво става наоколо.

— Няма от какво да се срамувате — успокои го Дейдре, защото разкъсаните, окървавени дрехи доказваха, че се беше сражавал смело.

— Трябват ни и одеяла — продължи Катрин. — И уиски. Дейдре кимна.

— Аз ще се погрижа.

След като приятелката й излезе от стаята, Катрин сложи ръка на рамото на планинеца и го принуди да я погледне в очите.

— Вие знаете нещо, нали? Права ли съм? Моля ви… умолявам ви… трябва да ми кажете!

Макинтош се взря смутено в ръцете си.

— Да, ще ви кажа… става въпрос за мъжа на приятелката ви…

 

Алуин погледна към сивите облаци на небето. Жълтеникавото сияние показваше, че там някъде трябваше да бъде и слънцето, но къде точно и дали се движеше — това изобщо не му беше ясно. Във всеки случай самият той не се беше движил от часове.

Само затова беше останал жив. Войниците, които минаваха покрай него, очевидно го вземаха за мъртъв — като червения мундир, който закриваше половината му тяло. Но те щяха да се върнат, за да отнесат мъртвия си другар, и тогава щяха да забележат, че тук имаше още някой, когото да насекат със сабите си.

Алуин прокара език по подутите си, пресъхнали устни. Така му се искаше да обърне глава настрана и да оближе капките роса по тревата! Веднъж опита, но при падането много ясно беше чул чупенето на костите по гръбнака си… Оттогава беше по-безпомощен и от кърмаче.

Слава богу, вече нямаше болки. В началото усещаше ръцете и краката си, но парализата напредваше бързо. С малко повечко късмет тя щеше да стигне до сърцето, преди убийците да го намерят. Не искаше да умре като всички други, които пищяха и молеха за милост, докато им деряха кожите. Мъже, които се бяха сражавали смело и честно — все едно дали за справедливо или несправедливо дело, — заслужаваха поне почтена смърт.

Той отвори уста, за да поеме дълбоко въздух, но не вдиша почти нищо. Добър знак — краят беше близо! Учудващото беше, че все още можеше да мисли, да вижда и да чува ясно. Ръката му продължаваше да стиска пистолета, който беше отнел от червения мундир, преди един широк меч да сложи край на двубоя. За съжаление мръсникът го събори на земята и се стовари върху него, а гърбът му попадна точно върху назъбения ръб на скалата…

По дяволите, само да можеше да раздвижи ръка, да насочи пистолета срещу себе си и да натисне спусъка!

Къде е Алекс, когато имам спешна нужда от него? — запита се отчаяно Алуин. — Алекс никога няма да ме остави да умра така… веднага ще натисне спусъка…

— Дейдре — пошепна умиращият и любимото име извика сълзи в очите му. Защо съдбата им изигра този подъл номер? Защо не им отреди повече време да се порадват на любовта си? Имаха такива хубави планове за бъдещето, толкова много мечти…

Господи, благодаря ти, че поне тя е на сигурно място, далече оттук… и те проклинам, че не мога още веднъж да видя сладкото й лице, преди да умра!

По дяволите, май почнах да фантазирам! Чувам гласа на Дейдре! Наистина чувам гласа на Дейдре!

 

Войникът огледа двете жени със смесица от недоверие и любопитство. Имаше строга заповед да не пуска никого на бойното поле — особено местните жени, които постоянно му досаждаха и му говореха на неразбираемия си език. Но тези двете бяха други. Говореха много по-правилен английски от него, а блондинката се държеше със самоувереността на аристократка. Но защо тази английска благородничка беше преоблечена като селянка?

— Никой няма право да се доближава до труповете — повтори строго той.

— Търся брат си, сержант — обясни търпеливо Катрин. — Казва се капитан Дамиен Ашброк от Кингстънската лека кавалерия.

Постът равнодушно вдигна рамене. Името не му говореше нищо.

— Моля ви, позволете ни да го потърсим между мъртвите — пошепна Дейдре. — Битката свърши преди часове, а капитан Ашброк още не се е върнал в полка си.

— Можете да бъдете сигурен, че не сме дошли тук за свое удоволствие — прибави остро Катрин. — Не сме изминали този дълъг и уморителен път, за да бъдем спрени точно преди целта от един безчувствен глупак. Ако предпочитате, ще ида да изложа молбата си пред майор Хамилтън Гарнър, но се съмнявам, че той би се зарадвал много, ако му попречим точно сега.

При споменаването на майора войникът трепна уплашено. Всъщност какво го засягаше кои са тези две жени? Щом им се беше дощяло да газят до коленете в кръв — прав им път!

Когато постът ги пропусна да минат, Дейдре въздъхна облекчено. След като по пътя бяха чули, че повечето шотландски жени, тръгнали да търсят членовете на семействата си, са били прогонени, Катрин реши да разиграе козовете си. Защо и английските жени да не са обезпокоени за съдбата на близките си?

Катрин и Дейдре смятаха, че са подготвени за гледката и миризмите на бойното поле, но само след няколко стъпки спряха ужасено. Навсякъде лежаха трупове — шотландци, червени мундири, коне… Земята беше изровена от гюлета и напоена с кръв…

— Мили боже! — пошепна потресено Дейдре.

Катрин имаше чувството, че е минала през портите на ада. От кошмари човек се будеше с писък, но това тук не беше сън, а действителност, и споменът за него щеше да я преследва до края на живота й.

Вятърът беше утихнал, дъждът бе престанал. Катрин предпочиташе гигантска буря, която да издуха страшната миризма и да измие омърсената земя. Само мисълта, че Алекс лежеше някъде безпомощен, не й позволяваше да избяга от това място на ужаса. По пътя си срещаха и други жени, които притичваха, хлъзгайки се, от едно тяло към друго, вкопчили се в надеждата, че ще намерят брата, бащата или съпруга си още жив.

Макинтош натовари на каруцата ранени, но тя се напълни много преди да стигнат до бойното поле. Той ги откара в Мой Хол и бързо се върна с друга каруца, която също се напълни. Катрин знаеше, че не можеха да се погрижат за всички оцелели. При много от тях животът висеше на косъм и той щеше да се скъса с последната глътка уиски.

Неясно откъде, но всички знаеха, че принцът успял да избяга с една трета от армията си. Съдбата на другата трета беше неизвестна — а последната трета бяха мъртвите.

— Мили боже — повтори глухо Дейдре, — как е възможно мъжете да си причиняват такива неща? Как изобщо могат да спят, след като са убивали и клали…

Тя замлъкна, побеля като мъртвец и хукна надолу по склона, защото случайно беше зърнала наметка с познати шарки. Освен цветовете на Камерън — черно и червено, тя имаше и ивица охра.

Катрин чу писъка на приятелката си и спря да диша. Досега се надяваше, че Макинтош се е излъгал, когато й каза, че е видял Алуин Макайл да пада убит. Бедната Дейдре! Милата, сладка Дейдре, която беше толкова щастлива със съпруга си!

Катрин изтри горещите сълзи от бузите си и забърза към Дейдре. Все някак щяха да измъкнат тялото на Алуин и да го изнесат от бойното поле. Той беше достоен човек и имаше право на достойно погребение.

Катрин вървеше надолу по склона, залиташе, падна, стана, продължи напред, но както в кошмара си, имаше чувството, че не се помръдва от мястото си. Сърцето й биеше до пръсване, сълзи пареха в очите й. Изведнъж видя недалече от Алуин в тревата да лежи нещо голямо и черно и се запъти към него.

Хълцайки, тя се отпусна на колене до големия жребец и безпомощно помилва блестящата кожа. И в смъртта Шедоу не можеше да бъде сбъркан с друг кон, както и в живота. Опашката и гривата бяха разпрострени като ветрило, сякаш жребецът препускаше в галоп, благородната глава беше силно извита назад. Само разтрошените предни крака издаваха как е умрял. Катрин знаеше, че Алекс не би понесъл да види верния си спътник мъртъв на бойното поле, лесна плячка за лешоядите. Без да съзнава какво прави, тя свали от главата си голямата бяла кърпа и покри могъщото тяло, ала веднага след това осъзна, че жестът й беше глупав и излишен — повечето от мъртъвците, които лежаха наоколо, бяха с много по-страшни рани.

За съжаление жестът й беше и лекомислен, защото дългата й руса коса изпъкна ярко на фона на кафявата земя и черния кон. Тя привлече вниманието на чифт остри смарагдовозелени очи и майор Гарнър спря като закован, устремил поглед към коленичилата фигура. За втори път този ден сърцето му заби тържествуващо.

 

— Дейдре? — изпъшка Алуин. — Дейдре, наистина ли си ти?

— Алуин… — Тя бе успяла да отмести червения мундир, коленичи до мъжа си и захълца, милвайки лицето му. — О, Алуин… Алуин… Слава богу, ти си жив! Толкова ме беше страх… Видяхме и чухме страшни неща!

— Дейдре… — Той примигна няколко пъти, убеден, че страда от халюцинации. Не беше възможно тя да е тук! Нали трябваше да е на сигурно място в Ахнакари!

— Шшт! — Тя притисна устни към устата му. — Не се опитвай да говориш. Ще лежиш съвсем тихо и ще ни позволиш да ти помогнем. Ще те отнесем в Мой Хол и…

— Ние? Кои ние?

— Катрин и аз. О, Алуин, толкова много неща имам да ти кажа, просто не зная откъде да започна. Само на двайсет мили от Инвърнес бяхме нападнати от англичани. Убиха Дамиен и ако не беше Струан, сега нямаше да сме тук. Той ни върна в Мой Хол, а после… после чухме оръдия…

— Господи… — пошепна Алуин със сълзи в гласа. — Не биваше да идвате. Заслужавам да горя в адския огън, защото въпреки това съм щастлив, че си тук… Молих се още веднъж да видя лицето ти, преди да умра…

— Не изричай тази дума! — изплака Дейдре. — Няма да умреш! Ще ти помогнем! Ще ти помогнем да се изправиш и ще…

— Не мога да се движа, Дейдре…

— Тогава ще те носим… Аз ще те нося…

— Чуй ме, Дейдре. Ударен е гръбнакът ми. Не мога да се движа, вече не усещам тялото си. Питах се каква вина имам, та да умра по този бавен и мъчителен начин, но сега знам, че не е било наказание, а милост. Нали те видях за последен път… Може би това е награда, че се ожених за теб…

Кръвта се отдръпна от лицето на Дейдре. Най-после бе забелязала, че краката му са под странен ъгъл към тялото.

— Арчибалд! — изплака отчаяно тя. — Той ще ти помогне. Той знае какво трябва да се направи!

— Даже Арчи не може да ми помогне — усмихна се тъжно Алуин. — Никой не може да ми помогне, Дейдре, само ти.

— Аз? Какво мога да направя? Кажи ми! Ще направя всичко… всичко!

— Можеш да ме дариш с вътрешен мир, като веднага напуснеш това място. Бягай, колкото можеш по-бързо и по-далече!

— Няма да те напусна!

— Напротив, ще го направиш и ще вземеш и Катрин. Тя… тя намери ли някъде Алекс?

Дейдре поклати глава.

— Не, но още не сме претърсили цялото бойно поле.

— Може би е успял… Може би е оцелял… Но каквото бог даде! А принцът?

— По дяволите принцът, Алуин Макайл! Ти си единственият, за когото ме е грижа. Ти си този, когото обичам!

— Ако ме обичаш, махни се, преди войниците…

— Ей ти, какво правиш там?

Дейдре се обърна стреснато. Трима войници с кървави ръце, които претърсваха мъртвите за плячка, се приближаваха заплашително.

— Дейдре… моля те!

Тя едва понесе безпомощността и мъката в очите му.

— Бягай! Вземи Катрин и бягайте бързо!

— Няма да те напусна!

Алуин затвори очи.

— Тогава вземи пистолета от ръката ми и ме застреляй. Обещавам ти, че няма да усетя нищо, а войниците ще си помислят, че си от техните. Направи го, Дейдре! Застреляй ме и бягай на сигурно място!

— Не… Никога!

— Направи го за мен — пошепна умолително той. — Не ме оставяй да умра, без да знам, че си на сигурно място. Не позволявай да умра като другите… Не допускай войниците да ме намерят тук жив! Направи го, любов моя! Убий ме и се спаси!

Дейдри си представи жестоко обезобразените тела, които беше видяла, и едва не изпищя. Но все още не можеше да вземе решение.

— Я да видим какво имаме тук! — Войниците бяха съвсем близо. — Да не би да е някоя сладка малка бунтовническа уличница? Как ли е минала покрай стражите? Сигурно е била особено мила с някого от тях? Я да видим дали няма да бъде мила и с нас…

Дейдре се потопи дълбоко в погледа на Алуин. Между неговите и нейните сълзи имаше цял свят от любов и щастие, място, изпълнено със слънце, смях и мир. Нима можеше да живее без тези очи…

— Обичам те. — Тя отново притисна устни върху неговите. — Обичам те, откакто те видях за първи път, Алуин Макайл… и с всеки нов ден те обичах все повече…

— И аз теб… Моята единствена, голяма любов…

Дейдре измъкна пистолета от студената, безчувствена ръка и го простреля в сърцето, без да отделя устните си от неговите. После насочи пистолета, скрит под наметката, към собствената си гръд, и бавно натисна спусъка.

 

Катрин чу два изстрела, толкова близо един след друг, че прозвучаха като един. Стресната, тя скочи и забрави Шедоу, като видя трима войници да тичат към мястото, където за последен път беше видяла Дейдре.

Дейдре!

Тя потисна с мъка вика си, но в следващия миг забрави Дейдре, тъй като пред очите й изникна конник. Веднага позна арогантните черти на лицето под черната тривърха шапка, видя червения мундир, искрящата тънка сабя и издутите ноздри на галопиращия кон. Ледените смарагдовозелени очи окончателно я увериха, че беше имала нещастието да срещне майор Хамилтън Гарнър.

Тя отстъпи няколко крачки назад, олюлявайки се, обърна се и хукна към гората. Земята беше мокра и хлъзгава и тя затича наведена, за да може да се хваща за издадени скали или храсти.

Тропотът от конските копита идваше все по-близо, но Катрин упорито се надяваше, че бягството ще успее. Трябваше само да се скрие между гъстите храсти…

Краката и се оплетоха в дългите поли, силите й бързо отслабваха. Дъхът й излизаше на тласъци, страхът и напрежението я изтощиха. Няколко пъти произнесе името на мъжа си, като че той можеше да я чуе и да й дойде на помощ.

Хамилтън Гарнър се приведе от седлото, протегна ръка и улови един рус кичур. Дръпна го така грубо, че Катрин загуби равновесие и падна на земята. Докато той спре коня си и го обърне, тя беше отново на крака, но бе осъзнала, че всеки нов опит за бягство би бил безсмислен. С широко отворени очи, обгърнала с две ръце корема си, за да защити нероденото, тя се изправи гордо и погледна втренчено Гарнър. Той слезе от коня, застана плътно пред нея и улови брадичката й с железни пръсти.

— Я да видим какво имаме тук! — произнесе гърлено той. — Възможно ли е да е безследно изчезналата мисис Монтгомъри?

— Хамилтън — заекна Катрин. — Хамилтън… слава богу, че си ти!

Мъжът иронично вдигна едната си вежда.

— Наистина ли се радваш да ме видиш? Защо тогава хукна да бягаш?

— Аз… не те познах… Не очаквах да те срещна тук…

— Да не мислиш, че все още съм в Дерби и те чакам?

— Не, аз…

— Но нали ти измисли този план! — Очите му засвяткаха злобно. — Аз да чакам в Дерби, а ти да избягаш от мъжа си в първия крайпътен хан и да долетиш в обятията ми. Нали ми се закле във вечна любов и вярност?

Погледът му спря върху издутия й корем и това допълнително доказателство за изневярата й разпали още повече гнева му.

— Всъщност защо ли се учудвам, че дъщерята на една уличница е тръгнала по пътя на майка си! Но докато лейди Каролайн се забавляваше с млади мъже от собствения си обществен кръг, ти си слязла много ниско, Катрин! Непременно ли трябваше да е шотландец? Мръсен бунтовник? Нямаше ли в Дерби достатъчно оборски ратаи и ковачи, които да задоволят похотта ти?

Катрин не знаеше откъде събра сили и кураж да зашлеви Гарнър през лицето. Изпита безумно задоволство, когато наглата гримаса изчезна, но радостта и трая само няколко секунди, защото той отвърна на удара — с такава сила, че тя падна в краката му. Заслепен от гняв, той я ритна с тежкия си ботуш и тя се сви на кълбо, за да запази детето си.

Спасението дойде в образа на трима драгуни, които дотичаха, привлечени от виковете. Един от тях смръщи учудено чело, наведе се и приглади дългите руси къдрици, за да погледне лицето на падналата жена.

— Ето, че се видяхме отново, мисис Камерън — проговори студено той.

Новият шок беше твърде много за Катрин: познала сержант Джефри Питърс, тя загуби съзнание.

— Как, по дяволите, се е озовала тук? — попита Питърс — Мисля, че там долу лежи приятелката й, мисис Макайл. Не бях съвсем сигурен, защото цялата е в кръв и не можах да я разгледам по-добре. Застреля мъжа си, а после и себе си.

— Да се разправим ли набързо и с тази? — попита един от двамата драгуни.

Хамилтън Гарнър стисна здраво зъби, за да се овладее.

— Не, в никакъв случай. Тя може да ми бъде много полезна.

Драгунът изтълкува погрешно думите на началника си и плъзна окървавената си сабя по гърба на Катрин.

— Прав сте, майоре, това е добре узрял плод — ухили се той. — Чувал съм, че шотландските уличници са особено добри, когато носят копеле в корема си…

Очите на Гарнър изпуснаха зелени светкавици.

— Отведете пленницата в каруцата и се погрижете да я охраняват строго. И никой да не е посмял да я докосне, ясен ли съм?

След последен хладен поглед към отпуснатото тяло на Катрин той се метна отново на седлото. Бузата му все още пареше от плесницата й, но тя най-после беше в ръцете му — а с това и Александър Камерън. Онова проклето копеле и днес успя да се измъкне от мрежите му, но ако искаше да види любимата си Катрин жива, нямаше да се наслаждава дълго на свободата си.