Марша Кенъм
Кръв от рози (21)

20

Четири седмици след приключението си Катрин беше напълно възстановена, не на последно място и защото Алекс не се отделяше от нея. Само малката червена подутина на рамото напомняше за прострелването.

Ситуацията на принца обаче се влошаваше от ден на ден. Той оздравя, но вече нямаше пари, за да купува храна и муниции за армията си. Нуждата го принуди да конфискува запасите на селяните и земевладелците, което го лиши от симпатиите им. Вече никой не вярваше, че някога ще може да изпълни многословните си обещания за богато обезщетение.

След мирното завземане на Инвърнес якобитите не успяха да прогонят врага от областта. Лорд Лодън отстъпи с армията си към Дорнох, а форт Уйлям без усилия устоя на обсадата, предприета от Лохиел и Кепох. На юг лорд Джордж предприе изненадващо нападение и принуди хановерците да отстъпят, но пък Къмбърленд напредваше безпрепятствено по крайбрежието…

 

— Утре сутринта? — прошепна Катрин. — Но…

— Остават ни още десет часа, които можем да прекараме заедно. За щастие навън вали като из ведро, иначе щях да те пратя веднага, вързана за седлото!

Като видя уплахата в очите й, Алекс с мъка запази спокойствие и посегна към студените й ръце.

— Чуй ме, Катрин. И двамата знаехме, че един ден ще се стигне дотам. Самата ти поиска да отидеш в Ахнакари и се съгласи да тръгнеш, когато ни се удаде подходящ случай.

— Да, но не смятах, че ще се стигне дотам — призна тя с треперещи устни.

— Катрин… — Той взе лицето й между двете си ръце и я целуна. — Моля те, не прави нещата по-трудни, отколкото са. Искам да ти кажа толкова неща, но времето е малко…

Гласът му трепереше от гняв. Преди два часа Чарлс Стюарт свика набързо военния си съвет и призна, че армията на Къмбърленд не се намира на четиридесет мили от тях край река Спей, както бяха съобщили негодните разузнавачи на О’Съливън, а вече марширува към Наирн — село, което беше само на десетина мили от Инвърнес! Клановете трябваше колкото се може по-бързо да съберат хората си, на които бяха дали отпуск, за да засеят нивите си и да предотвратят глада през следващата есен и зима.

Най-голямата грижа на Александър беше сигурността на жена му, ала критичната военна ситуация не му позволяваше да я отведе лично в Ахнакари. Алуин също не можеше да се отдели от армията. Затова задачата беше възложена на Струан и Дамиен. Катрин веднага разбра по измъченото му изражение колко трудно беше взел това решение и не й даде сърце да го натоварва допълнително със собствените си страхове. Заради Алекс трябваше да бъде силна.

„Нима любовта може да внушава страх?“ — беше попитала веднъж тя лейди Мойра.

„Ако напълно е заслепила човека и го гризе отвътре. Ако любовта му пречи да прави разлика между доброто и злото, тя се превръща в тежък товар, който може да бъде разрушителен.“

Едва днес Катрин разбра каква истина се криеше в думите на Мойра. Колкото и силен и безстрашен да беше Александър, той имаше едно слабо място и това беше любовта му към нея. Ако се страхуваше повече за нейната сигурност, отколкото за своята собствена, тази любов можеше да го унищожи.

Тя беше длъжна да бъде силна. Трябваше да докаже, че имаше право да носи името Камерън, че наистина заслужаваше мъжа, който стоеше пред нея.

Катрин го погледна дълбоко в очите и сложи ръце на силните му рамене.

— Десет часа ли каза? Трябва да използваме времето по най-добрия начин.

— Имаш ли предвид нещо особено?

— Нещо особено? — повтори тя и притисна устни върху неговите. — Какво ще кажеш да измислим нещо, което да ни топли до новата среща в Ахнакари?

— Хммм… Ако желаеш тази нощ да бъде най-прекрасната от всички досега, трябва със съжаление да призная, че нямам в запас оригинални идеи.

— Наистина е за съжаление, милорд!

— Ти имаш ли някакви?

Тя прие предизвикателството с искрящи очи.

— Хрумна ми нещо… но ще трябва да се придържаш към моите правила.

— И какви са те?

— Всъщност правилото е само едно — нямаш право да се движиш, докато не ти разреша. Нито едно мускулче, нито един пръст, нито дори да трепкаш с клепачи.

— Звучи интересно. — Алекс загриза края на ушенцето й и по гърба й веднага полазиха горещи тръпки. — И какво ще спечеля, ако спазвам правилото?

— Да спечелиш?

— Удоволствието от играта се увеличава, ако можеш да спечелиш нещо. Нима не знаеш това?

— Да, но…

Той се изправи в целия си ръст и скръсти ръце пред гърдите.

— Ако спечеля, искам награда.

— Награда ли? Е, добре… — Катрин навлажни устни с върха на езика си. — Ако спечелиш, всяка вечер точно в девет ще се качвам на върха на нашата кула, ще се събличам чисто гола и ще мисля за теб — само похотливи мисли!

— Ти наистина си богата на идеи! А ако спечелиш ти?

— Пак ще се качвам всяка вечер на кулата, но увита от главата до петите във вълна и фланела, и ще имам само добродетелни мисли.

— Първото предложение ми харесва повече — ухили се Алекс.

— На твое място вече бих престанала да се движа. — Катрин разкопча ризата му и я свали от раменете. Когато той застана пред нея с голи гърди, тя плъзна пръсти по всеки мускул, притисна устни върху всеки белег.

Алекс не се раздвижи — даже когато тя разкопча колана му и панталонът падна на пода. Не помръдна и когато коварните й пръсти се плъзваха по плоския му корем и се заровиха в гъстите черни косъмчета между бедрата му.

С нарастваща смелост Катрин пое в ръка члена му, който незабавно реагира на милувката.

— Надявам се, че правилата на играта съблюдават това единствено изключение — промърмори дрезгаво Алекс.

— Естествено, че ти позволявам това малко отклонение.

Добре изиграното му равнодушие я предизвика към нови, още по-интензивни усилия, но той не реагира, а продължи да се взира с празен поглед в огъня в камината. Пламъците хвърляха мека светлина върху изсечените от гранит черти на лицето, върху къдравите гарвановочерни коси, върху голото тяло, което й беше толкова добре познато, но никога не губеше привлекателността си. Точно обратното, тя трябваше само да го погледне, за да затрепери от желание. Но първо трябваше да изпита докрай силата на волята му.

Дразнещо бавно тя започна да разкопчава перлените копчета на халата си, отвърза сатенения колан и измъкна ръце от широките ръкави. Под халата носеше добродетелно затворена нощница от фин муселин, която на сиянието на огъня беше почти прозрачна.

Тъмните му очи се впиха в нейните и той пое шумно въздух, когато тя развърза връзките на нощницата и безсрамно разкри пълните си гърди.

Нощницата падна на пода до халата. Катрин започна да измъква фуркетите и гребените от косата си един по един и когато освободи пищната руса грива, разтърси глава. Копринените къдрици нападаха като златен водопад по голите й рамене. Тя великодушно не обърна внимание, когато Алекс заби пети в пода, за да не загуби самообладание. Без да се смущава от жадния му поглед, бавно наля малко бренди в кристална чаша.

— И аз съм жаден — оплака се Алекс.

— Нямам намерение да пия — отвърна Катрин, потопи пръст в течността и я размаза по гърдите си.

— Брендито е доста лепкаво — предупреди я дрезгаво той.

— Имах страхотен учител, който ме научи, че най-важното е да се оближе добре… Виждаш ли, ето така… — Тя намаза зърната на гърдите му с малко бренди и се зае да ги облизва. — Ммм… ето, почистих ги…

Малката дяволица потопи пет пръста в чашата и Алекс веднага разбра, че беше взела на мушка най-чувствителната част на тялото му. Безмилостна, тя се зае веднага на работа, като котка подушила сметана…

— На това не съм те научил аз — простена той.

— Не, откритието е мое собствено — призна Катрин, — но съм изключително доволна от въздействието му.

— Само доволна?

Тя изписка изненадано, когато той внезапно я грабна в обятията си и я отнесе на леглото. Взе чашата от ръката й и я заля с останалото бренди.

— Ти загуби! — извика триумфално Катрин. — Ти се раздвижи!

Алекс се засмя и посвети вниманието си на малката кехлибарена локвичка между гърдите й. Нито една капка не убягна от жадните му устни и езика му, а когато жадно засмука набъбналото зърно, тя се устреми към него с цялото си тяло и забрави играта, която беше замислила.

Алекс размаза брендито в къдравите косъмчета между бедрата й, мушна два пръста във влажната пещера и предизвика дива оргия на усещанията. Когато най-сетне се смили над молбите й и проникна дълбоко в нея, той й заповяда да го гледа и тя много скоро разбра защо той я наблюдаваше така внимателно.

Не й беше останало време да изближе целия алкохол от члена му и сега горещината в утробата й стана нетърпима. Пожарът в нея, разпален от мощните му тласъци, се превърна много скоро в освобождаващ поток от лава.

Двамата лежаха дълго неподвижни, нежно прегърнати, съединени не само телесно, но и душевно до ръба на възможното. Единият вече не можеше да съществува без другия.

— Ти ме измами — пошепна най-после Катрин.

— „Буайд но бас“ — ухили се Алекс.

— Какво каза?

— Победа или смърт… Няма ли честна игра, няма и покорство!

Катрин потрепери от внезапен студ. Победа или смърт…

Мъж като Александър Камерън не познаваше компромиси — нито в любовта, нито във войната! А зад него стоеше цяла нация, която щеше да защитава честта си до последна капка кръв…

 

Три стаи по-нататък Дейдре и Алуин седяха ръка за ръка пред буйния огън в камината, нежно прегърнати, голи под топлата завивка, отпуснати и спокойни след продължителния любовен акт.

— Наистина ли ще се стигне до голяма битка? — прекъсна мълчанието Дейдре.

— Принцът е твърдо решен да се бие. Каза, че му е писнало да бяга като кученце с подвита опашка.

— А какво е твоето мнение?

Алуин въздъхна и поднесе ръката й към устните си.

— В момента се считам за най-щастливия мъж на света. Добри приятели, добра храна, красива жена в скута ми… — Той потърси меките й устни. — Какви други претенции бих могъл да имам към живота?

— Може би дело, в което да вярваш? — Дейдре нежно приглади назад пясъчнорусите му коси, за да открие високото чело. Тя усещаше тъгата и болката му, но се стараеше да изглежда весела. — Ти вече не вярваш, че Чарлс Стюарт може да победи, нали?

Алуин се взря замислено в пламъците.

— Честно казано, не вярвам в победата от деня, когато влязохме в Англия. Дотогава Чарлс имаше шанс — даже дяволски добър шанс. Трябваше само да се вслушва от коя посока духа вятърът.

— Искаш да кажеш… че сега вятърът духа право в лицето му? — опита се Дейдре да отгатне мислите му.

— Виж, кесията му е празна от седмици насам. Не може да плаща на войниците, не може да купува муниции и храна. Много мъже ходят без ризи и обувки, изтощени и изгладнели. Днес Лохиел и Кепох се върнаха от форт Уйлям след мъчителен преход и каква храна получиха хората им? — Сухари и канче бира, нищо друго!

— Не знаех, че положението е така трагично. — Дейдре погледна виновно остатъците от празничната вечеря, която беше приготвила за Алуин. Той почти не се докосна до агнешкото и пилето и тя трябваше буквално да пъха в устата му малки хапки хляб и сирене.

— Защо тогава принцът не сложи край на тази авантюра, след като хората му страдат, а шансовете за успех все повече се стопяват?

— Чарлс Едуард Стюарт продължава да вярва, че французите ще му дойдат на помощ — и не обръща внимание на факта, че френският посланик го умоляваше буквално на колене да си потърси сигурно убежище! Но даже да склони да се оттегли — къде би могъл да се скрие? Северните планини, където има само скали, пусти степи и блата, не могат да хранят цяла армия, а на юг, изток и запад Къмбърленд ни диша в тила.

— Какво ще стане, ако влезете в бой?

— Липсват ни хора, там е проблемът. Макферсън е тръгнал насам с осемстотин души, но не знаем кога ще пристигне. Същото важи за Фрейзър и Комарти, които разполагат с хиляда и петстотин души. По мои сметки в момента разполагаме най-много с пет хиляди войници.

— А Къмбърленд?

— Тук сме изцяло зависими от хората, които носят сведенията. Великият разузнавач на О’Съливан, който съобщи, че англичаните са заседнали на брега на Спей, смята, че армията им наброява около седем хиляди души, докато по-надеждните хора започват от десет хиляди.

Какво препоръчва лорд Джордж Мъри? — попита смутено Дейдре.

Алуин се усмихна уморено.

— Когато О’Съливън получи следващия си пристъп на мигрена, да му пуснат малко повечко кръв, най-добре с остра кама.

— Господи! Пак ли се карат?

— Всъщност те никога не са преставали. В отчаяното си положение принцът предпочита да слуша ласкателствата на О’Съливън, а не голите факти на лорд Джордж. Сега е решил лично да поведе армията в голямата битка.

Дейдре скочи уплашено.

— Той изобщо умее ли да…? Искам да кажа… той никога не е командвал армия, нали?

— Лорд Джордж му предостави да командва участък от второстепенно значение, където не можеше да върши глупости. Но в крайна сметка армията е негова и той има право да я води.

— Как ще постъпи лорд Джордж?

— В никакъв случай няма да стои и да гледа — не и след като извърши оглед на бойното поле, което според онзи проклет ирландец е идеално! Лорд Джордж беше бледен като смъртник, когато се върна, защото местността под Кулодън е равна и гола и артилерията на Къмбърленд може да ни изтреби до крак. Като алтернатива нашият генерал предложи една клисура до Наирн, където вражеската артилерия би била практически безвредна, а хълмистият и горист терен напълно би съответствал на военната тактика на шотландците.

— Защо тогава принцът настоява на Кулодън?

Алуин отмести поглед от огъня и впи поглед в сърцевидното лице на жена си. Военната стратегия изведнъж престана да го интересува, защото добре оформените гърди се подаваха изкусително изпод завивката, а в скута му се движеше стегнато задниче.

— Кулодън — зашепна дрезгаво той, докато пръстите му се плъзгаха между бедрата й, — ще затвори пътя на Къмбърленд към Инвърнес. Херцогът много иска да си го възвърне, докато принцът не е готов да го предаде.

Дейдре разтвори бедра и очите й пламнаха от страст.

— Ти си напълно свободен да влезеш в Инвърнес, любов моя!