Марша Кенъм
Кръв от рози (2)

1

Дерби, септември 1745 година

Катрин Ашброк Монтгомъри сведе красивата си руса глава и попи сълзите от дългите си ресници с тънка дантелена кърпичка. В препълнения параклис това не правеше впечатление никому, а малкото, които все пак го забелязаха, се усмихнаха с разбиране. В крайна сметка не беше нещо необичайно едно младо момиче да се трогне до сълзи от сватбата на брат си и най-добрата си приятелка. Затова пък имаше много шепот и неодобрително поклащане на глави по отношение на новобрачните, които подозрително бързо бяха застанали пред олтара.

Ала въпреки скандалните обстоятелства Хариет Чалмърс беше възхитителна булка. Носеше сватбената рокля на майка си, изработена от кремав сатен, богато украсена с прочутите мехеленски дантели. Широките поли, укрепени с банели, скриваха умело бременността й и само няколко особено подозрителни матрони се подсмиваха знаещо при вида на пламтящите бузи на Хариет и блестящите й ореховокафяви очи, които освен дълбока любов към жениха изразяваха и дълбока благодарност.

Катрин и Хариет бяха приятелки от най-ранното си детство и Катрин разбираше състоянието на булката, но мислите й кръжаха главно около собствената й съдба, която през последните месеци беше взела толкова неочакван обрат.

— … вземате ли тази жена за своя съпруга и обещавате ли…?

Думите отекнаха в главата на Катрин и тя се почувства като в дълъг тунел, а погледът й се стрелна нагоре, към огромните прозорци от пъстро стъкло над олтара. Косо падащите слънчеви лъчи, оцветени в червено, синьо, зелено и златно, потапяха благочестиво коленичилите новобрачни в топла светлина. Въздухът ухаеше на цветя и скъпи парфюми, а костеливите ръце на свещеника се движеха в благославящи жестове.

— Онова, което бог е свързал, не може да бъде разделено от човека…

Дамиен и Хариет се изправиха и се усмихнаха един на друг, след което размениха добродетелна целувка. Гостите също се надигнаха, коментирайки тихо случилото се, пригладиха дрехите си и се приготвиха да последват новобрачните до каретите, чакащи да ги отведат от селото до имението на семейство Чалмър, където щеше да се състои сватбеното празненство. На следващата сутрин младоженците щяха да заминат за Лондон и да си позволят кратка почивка, преди Дамиен да се върне към ежедневието на кантората си.

Каква разлика с моята сватба, каза си горчиво Катрин. Принудително разменени клетви в библиотеката на Розууд Хол, бързо събиране на багажа до зазоряване и двуседмичен „меден месец“ по пътищата на войната, абсолютно неподходящи за елегантни карети. Пътуване до Шотландия, изпълнено с опасности, с почти непознат съпруг, когото с удоволствие би предала на патрулите на английската армия и който превръщаше живота й в ад, като изобщо не й обръщаше внимание…

— Катрин… Катрин, не беше ли прекрасно?

Току-що омъжената мисис Дамиен Ашброк прихвана полите си и буквално политна като пеперуда към приятелката си. Сатенените панделки в косата й се развяха и подчертаха още повече грацията на движенията й. Сияеща, тя посегна към ръцете на Катрин, скрити под дантелени ръкавици, и драматично понижи глас.

— Видя ли, че едва не припаднах, когато свещеникът се разпростря надълго и нашироко върху брачните задължения и майчинството? Имах чувството, че всички са ме зяпнали и си шепнат зад гърба ми за неприличното ми поведение.

— Зяпаха те, защото си невероятно красива — успокои я Катрин, — а ти не обръщай внимание на приказките им. Онези стари крави просто завиждат, защото завладя сърцето на най-красивия млад ерген в цяла Англия.

Последните думи бяха отправени и към брат й, който се бе присъединил към двете приятелки. След като се прегърнаха сърдечно, Дамиен извади от джоба на сатенената си жилетка пет блестящи златни монети и ги връчи на Катрин.

— Един Ашброк винаги плаща задълженията си — даже в случай като този, когато правилата бяха повече от спорни!

Въпросителното изражение на Хариет принуди Катрин да даде обяснение.

— Той се беше заклел да остане ерген до четиридесетия си рожден ден…

— До тридесетия, скъпа Кити — прекъсна я сърдито Дамиен, — и наруших клетвата си само с шест години. С присъщата си предвидливост ти ми предрече още през юли, че няма да се наслаждавам още дълго на ергенския си живот, и спечели облога — за щастие, както се чувствам длъжен да добавя.

Без да се тревожи от неодобрителните погледи на зрителите, той прегърна съпругата си и я целуна така бурно, че изчервяването й пролича дори през дебелия пласт оризова пудра.

Катрин наблюдаваше с усмивка двойката, която без срам излагаше на показ щастието си. Тази любов щеше да устои на всички бури на времето, защото двамата си подхождаха и по характер: Хариет беше плаха и се нагаждаше към всяка ситуация, Дамиен беше силен и на него винаги можеше да се разчита. Освен това беше грижовен мъж, готов да преобърне земята и небето, само и само да задоволи жена си. Естествено като богат, красив и очарователен аристократ той се беше налудувал — ако се вярваше на слуховете, беше имал любовница в Лондон и друга в Ковънтри, но Катрин знаеше, че се бе разделил с тях веднага щом бе забелязал, че Хариет Чалмърс вече не е луничавото хлапе с дълги плитки, каквото беше някога.

Той щеше да бъде отличен съпруг и баща — сестра му беше убедена в това. Свела глава към бляскащите златни монети върху сивата ръкавица от гласе, тя си припомни, че двамата бяха сключили и друг облог. Той я задължаваше до полунощ на осемнадесетия си рожден ден да получи предложение за женитба от Хамилтън Гарнър. Стана така, че в определения срок тя дори се омъжи — макар и не за красивия старши лейтенант, а за Рефър Монтгомъри, който по-късно се оказа Александър Камерън. Тя мушна монетите в шепата на приятелката си.

— За моя племенник… или за моята племенница, в зависимост от това какво ще реши съдбата.

— Съдбата тук няма думата — намеси се самодоволно Дамиен. — Аз съм решил, че ще имаме трима сина и три дъщери, точно в този ред, и точно това ще се случи.

— Сериозно ли говориш? — засмя се Катрин. — А какво ще правиш, ако вместо това се народят половин дузина дъщери?

— Тогава ще ги кръстя всичките Катрин и ще ги пуснем по света да тормозят почтените хора!

Двете млади дами избухнаха в смях, хванаха го под ръка и излязоха от параклиса. Навън младоженците веднага бяха заобиколени от желаещи да ги поздравят и Катрин се отдалечи незабелязано от множеството, вдишвайки жадно хладния есенен въздух, благодарна, че по изключение вниманието на злобните матрони не беше насочено към нея. Сега не беше в настроение за словесни престрелки със старите клюкарки, които като лешояди дебнеха да надушат някой нов скандал. През шестте седмици след завръщането й в Дерби в тесния й гръб се бяха забили безброй отровни стрели, които бяха отчасти и по нейна вина, защото като суетна и търсеща забавления дебютантка беше говорила често зад гърба на съперничките си и беше разбираемо сега те да искат да си отмъстят.

Изисканото общество беше шокирано, че тя се осмеляваше да се яви отново в Дерби, след като заради нея се беше стигнало до дуел между двама мъже, при който военният беше тежко ранен, а лондонският търговец я бе получил като победен трофей. Фактът, че се бе върнала сама в бащината къща, я направи прицел на подигравки от страна на цялата околност, но елегантният й нов екипаж с четири коня и шестима лакеи, както и втората карета, препълнена с багаж, накараха и най-злобните да замлъкнат. И двете бяха убедителни доказателства за богатството и щедростта на съпруга й.

Дамиен помогна на Катрин да отговори на всички любопитни въпроси. Да, Рефър Монтгомъри беше изключително богат. Да, той беше преуспял делови човек, специализиран в износа на стоки за колониите. Да, беше безкрайно жалко, че толкова скоро след сватбата трябваше да замине отново през океана, но той бе постъпил безкрайно благородно, като бе настоял жена му да прекара месеците на отсъствието му в Розууд Хол при семейството си. Така нито родителите, нито приятелите й нямаше да имат причини да се тревожат за нея.

В случай, че баща й, сър Алфред, изобщо бе изпитал угризения на съвестта, те се разсеяха в мига, когато видя пелерината й от бял хермелин. Освен това Дамиен се постара да опише характера на Монтгомъри в най-благоприятна светлина и сър Алфред много скоро стигна до убеждението, че през онази съдбоносна нощ е имал наистина блестяща идея. Влиятелният и богат зет повишаваше собствената му стойност, тежестта му в обществото, освен това Ашброкови само щяха да спечелят от инвестициите в „Монтгомъри Шилинг“. Самата Катрин все още не вярваше докрай в богатството на мъжа си, защото дълго беше вярвала, че то е също така фиктивно като името му. Сега притежаваше всичко, за което някога беше мечтала, но то не означаваше нищо за нея, докато Александър Камерън не беше наблизо.

Тя се бе надявала, че сватбата на Дамиен ще я изтръгне от летаргията, в която беше потънала, но това чудо не се случи и още в късния следобед тя вече скучаеше ужасно. Изисканите маниери на господата с напудрени перуки будеха меланхолични спомени за непринудените празненства в Ахнакари. Там мъжете носеха шотландската си носия и танцуваха с неприкривано удоволствие, а жените се смееха сърдечно, ядяха и пиеха уиски наравно с мъжете, даже участваха като равни в политическите дискусии. За разлика от тях английските дами през цялото време се усмихваха превзето и бяха толкова стегнати, че едва дишаха.

Изнервена от изкуствената атмосфера, Катрин се измъкна в градината с твърдото намерение след кратка разходка да се прибере в определената й стая през задния вход. Дамиен и Хариет щяха да проявят разбиране към изчезването й, а в момента й беше абсолютно безразлично какво щяха да си помислят гостите.

Домът на семейство Чалмър беше относително скромен, но бащата на Хариет, пламенен почитател на древните гърци, беше превърнал парка в приказен лабиринт от статуи и колони. Любимото място на Катрин беше една изкуствена пещера, където Афродита, богинята на любовта, излизаше от морската пяна сред ято гълъби. И днес тя се упъти право натам, седна на желязната пейка и вдигна лице към бялата мраморна глава на богинята.

— Всъщност би трябвало да те мразя, че ми причиняваш това — пошепна с болка тя.

В далечината изкрещя сова, но статуята стоеше насреща й горда и безмълвна. Въпреки това Катрин продължи да й говори.

— Ти имаше всички основания да ми се надсмиваш, защото доскоро обичах баловете повече от всичко на света и нито за миг не помислях, че трябва да стоя далече от изисканото общество.

Тя въздъхна, облегна се назад, свали обувките си и облекчено раздвижи изтръпналите си пръсти. Безкрайното небе беше осеяно с милиони ярки звезди, които извикаха усмивка на устните й. Беше си представила как Александър Камерън е седнал някъде под същото това небе и мисли за нея. Досега не беше помисляла, че тя ще му липсва също толкова силно, колкото той на нея, че сигурно вече съжалява за прибързаното си решение да я отпрати. Той не вярваше истински, че Чарлс Стюарт е в състояние да събере армия, която да се изправи срещу могъщия военен апарат на британската империя. Но беше горд и лоялен, затова щеше да се бие редом с братята си и другите мъже от клана. Веднъж й бе доверил, че се надява още при първия залп от оръдията на Хановерците, на които якобитите нямаха какво да противопоставят, Чарлс Стюарт да потърси мирно разрешение на конфликта.

Скърцащи стъпки по една от градинските пътеки я изтръгнаха рязко от сладката мечта за скорошна среща с любимия. Дали някой беше тръгнал да я търси? Тя обу отново обувките си и се помоли с цялото си сърце неканеният посетител да не я забележи зад гъстия жив плет, който скриваше пейката. Стъписа се още повече, когато смутителите на спокойствието й спряха точно до статуята на Афродита, само на няколко метра от скривалището й.

— Ужасно е досадно да ме смущават точно на сватбата на племенника ми! Мога само да се надявам, че е наистина важно.

Катрин веднага позна резкия глас на чичо си, полковник Лорънс Хейлфард, който след двадесет и две години военна служба беше усвоил до съвършенство краткия, авторитарен стил на изразяване на висшите военни. Само щом вдигнеше рунтавите си бели вежди, младите адютанти се разтреперваха от страх. Един негов подпис можеше да повлияе решително върху кариерата на всеки млад и честолюбив офицер — и в положителна, и в отрицателна посока. Хамилтън Гарнър, в когото Катрин си бе въобразявала, че е влюбена, принадлежеше към протежетата на чичо й. Именно на него Гарнър дължеше повишаването си в чин капитан на драгунски полк под командата на генерал Джон Коуп.

— Капитан Прайс сметна за нужно да ви уведоми, сър — отговори с треперещ глас младият войник. — Бях изпратен при вас веднага след пристигането си от Единбърг.

— Хайде, млади момко, кажи, каквото имаш да ми кажеш, за да можеш веднага да се прибереш в полка си.

Катрин надзърна предпазливо през живия плет и видя млад сержант в толкова стегната военна стойка, че със сигурност щеше да получи мускулен спазъм. Не искаше да подслуша разговора, но преди да е успяла да излезе, следващите думи на сержанта я накараха да замръзне на мястото си.

— Както знаете, сър, преди три седмици генерал Коуп получи нареждане да замине за Шотландия, тъй като се понесоха слухове, че принц Чарлс Стюарт бил събрал в Гленфинан армия, която смятал да насочи на юг.

— Армия ли? Не ме карай да се смея! Боси диваци с поли са те, нищо повече, а онзи проклет претендент е слабак, който ще напълни гащите още при първия изстрел! Продължавай, момко!

— Тъй вярно, сър… Генералът напусна Единбърг с твърдото намерение да разбие войската на принца и да върне онези хора в селските им колиби. На път към форт Август обаче срещна капитан Суитънхем и…

— Суитънхем? — Полковникът извади от устата си размекнатата пура и се изплю презрително. — Кой, по дяволите, е Суитънхем?

— Капитан Суитънхем, сър. От батальона на полковник Гиз, който бе нападнат и разбит от бунтовниците.

— Разбит?

— Да, сър. Полкът попаднал в засада и не бил в състояние да се справи с десетократното превъзходство на противника… Едва след едноседмично пленничество мъжете били освободени под честна дума.

— Продължавай! — изръмжа Хейлфард.

— Капитанът съобщил, че в началото се опасявали за живота си, защото били охранявани от дива орда Макдоналдовци. За щастие тъкмо навреме пристигнал друг клан — Камерънови под водачеството на Доналд Камерън Лохиел.

— Я виж ти… Значи онова, което чухме миналата седмица, е вярно — промърмори полковникът. — Лохиел винаги е бил един от най-разумните варвари и ние се надявахме да убеди принца, че авантюрата му е безнадеждна и е по-добре да се върне в Италия.

— Спорел капитан Суитънхем Лохиел едва успял да убеди Макдоналдовци да не избесят всичките си пленници по дърветата.

— Така ли? Е, предполагам, че генерал Коуп се е справил с лекота с онези безсрамни диваци?

— За съжаление не, сър… За малко самият той и армията му да попаднат в засада. Уведомили го, че принцът планира нападение в планинския проход Кориарик. Трябва да сте видели прохода със собствените си очи, сър, за да разберете, че опасностите дебнат отвсякъде. Тесен, много стръмен път, от всички страни стърчат непристъпни скали, през повечето време пада такава гъста мъгла, че човек не може да види собствената си ръка пред очите. Неколкостотин бунтовници, които познават околността, биха могли без усилия да избият хиляди наши хора. Генерал Коуп се посъветва с офицерите си и решиха да потеглят в североизточна посока към Инвърнес, където сблъсъкът с въстаниците би имал повече шансове за успех.

Полковник Хейлфард присви очи в тесни цепки.

— Това означава ли, че генерал Коуп е оставил пътя за Единбърг незащитен?

— Не съвсем, сър. Тринадесети драгунски полк остана в Стърлинг, а четиринадесети трябваше да подсили гарнизона в крепостта на Единбърг, който се състои от петстотин опитни ветерани. Генералът сметна тази защита за достатъчна, като изхождаше от предположението, че принцът ще раздели войската си и основните сили ще се втурнат да преследват нашата армия към Инвърнес, както би постъпил всеки военен стратег.

— Чарлс Стюарт не е военен стратег, а романтичен авантюрист, който силно желае да завладее двореца на прадедите си. Досега мислех, че това е ясно за всички.

Сержантът преглътна, адамовата му ябълка заподскача нервно.

— Изглежда точно това е намерението му, сър, защото бунтовниците напреднаха през Дункелд към Пърт, там се снабдиха с нови запаси и продължиха похода си към Единбърг.

— А генерал Коуп?

— Той беше в Инвърнес, сър. Щом се установи, че бунтовниците не са разделили силите си, той веднага поиска кораби, за да върне хората си в Единбърг, но…

— Но междувременно тринадесети драгунски полк е бил обсаден? Велики боже, нима капитан Гарнър и хората му е трябвало да платят за неспособността на Коуп?

— Н-не, сър. Капитанът знаеше, че един-единствен полк не е в състояние да задържи цяла армия от няколко хиляди варвари.

Полковникът стисна ръка в юмрук и смачка пурата си.

— Той е отстъпил?

— Той… той сметна за необходимо да се обедини с четиринадесети драгунски полк и да задържи пътя, докато пристигне подкрепление от гарнизона в Единбърг. За съжаление полковник Гест се забави и бунтовниците проникнаха чак до Колтс Бридж, последният защитен бастион на Единбърг.

— Продължавайте!

Бедният сержант смутено пристъпваше от крак на крак.

— Нашите твърдяха, че бунтовниците били водени от самия дявол, от чернокос сатана на вран жребец, двойно по-голям от обикновените коне. Даже капитан Гарнър загубил ума си при появата на дявола — направо полудял. Ако капитанът на четиринадесети полк не го бил задържал насила, сигурно щял сам-самичък да се хвърли срещу него!

— По дяволите, всичките ни хора там ли са страхливци?

— Двата полка се уплашили и избягали, сър. Бягали и бягали, не спрели дори когато бунтовниците отдавна били изоставили преследването. — Под строгия поглед на полковника сержантът отново застана мирно. — Градът падна на следващия ден, сър — на седемнадесети.

— Единбърг? Дворецът? Целият гарнизон?

— Не, сър, гарнизонът не — обясни забързано сержантът. — Когато напуснах града, полковник Гест продължаваше да защитава крепостта. Той е осемдесетгодишен, сър, но се закле, че никога няма да се предаде.

— И къде беше Коуп през цялото това време? И той ли побягна?

— Не, сър, генералът и войската му тъкмо бяха стигнали в Дунбар, когато ми заповядаха да тръгна за насам и да съобщя за завземането на Единбърг. Генералът има хиляда и шестстотин пехотинци и шестстотин кавалеристи, докато бунтовниците е трябвало да разделят войската си между Пърт, Стърлинг и Единбърг. Градът е зает от не повече от петстотин шотландци. Сигурен съм, че само след седмица друг куриер ще съобщи, че армията на принца е претърпяла унищожително поражение.

Полковникът стъпка смачканата си пура с тока на ботуша.

— Ако кажете само една думичка от това, което току-що ми съобщихте, на някого от гостите, военната ви кариера ще завърши безславно. Надявам се, че това ви е ясно, сержанте?

— Аз… беше ми заповядано да съобщя за случилото се само на вас, сър. Капитан Прайс иска да избегне паниката, докато получим новини от генерал Коуп.

— Много разумно. Коуп може да има числено превъзходство спрямо бунтовниците, но войниците му са неопитни и ако до ушите им стигне, че ветераните от тринадесети и четиринадесети драгунски полк са били обърнати в бягство, това ще подкопае морала на цялата ни армия. Гибелна грешка е да подценяваш силата на неприятеля. Надявам се, че няма да го допуснем втори път. Незабавно се върнете в главната квартира и съобщете на капитан Прайс, че ще пристигна след час.

— Тъй вярно, сър. Ще го направя, сър.

Сержантът отдаде чест и се отдалечи, видимо зарадван, че е останал цял и невредим. Полковник Хейлфард погледа малко сивото северно небе, след което се отдалечи с големи крачки.

Сърцето на Катрин биеше до пръсване. Тя изчака още малко и излезе от скривалището си. Ако Единбърг е паднал в ръцете на бунтовниците на 17 септември и ако армията на Коуп е била само на ден път, беше твърде възможно решителната битка вече да се е състояла.

По челото й изби студена пот, гърлото й пресъхна. Когато сержантът описа живия дявол, възседнал огромен черен жребец, тя веднага разбра, че това можеше да бъде само Александър Камерън на великолепния си кон Шедоу. Хамилтън Гарнър сигурно бе познал мъжа, когото познаваше под името Рефър Монтгомъри, и беше побеснял от гняв. Само така можеше да се обясни, че се бе нахвърлил съвсем сам срещу него… След дуела, при който беше претърпял унизително поражение, той се закле да си отмъсти и Катрин не се съмняваше, че омразата продължава да бушува в сърцето му. Ако се срещнеха на бойното поле, където никой не съблюдаваше правилата на честната борба и всеки можеше да забие меча си в гърба или корема на противника…

— О, божичко — изплака тихо тя. — О, Алекс… — Очите й се напълниха със сълзи и тя вдигна лице към светлата богиня в пламенна молба. — Моля те, запази ми го. Моля те… Няма да понеса, ако той… ако той…

Неспособна да произнесе страшната дума, тя скри лице в ръцете си и избяга от парка, твърде разстроена, за да забележи фигурата, която бързо се отдръпна между дърветата.

 

Дамиен Ашброк също бе чул доклада на сержанта, макар и неслучайно като сестра си. Той беше забелязал пристигането на прашния куриер и веднага реши да узнае какво беше толкова важно, за да откъсне чичо му от бутилката скъп френски коняк. Сигурно сержантът носеше новини от Шотландия и тъй като в последно време Дамиен получаваше твърде малко достоверни известия, той пое риска да проследи двамата мъже в градината и да подслуша разговора им.

Както много други англичани, Дамиен съвсем не беше въодушевен, че на английския трон се беше настанил един дързък германец, който дори не си правеше труда да научи езика и обичаите на новата си родина. Още като дете Дамиен беше разбрал, че най-фанатичните привърженици на живеещия в изгнания крал Стюарт са шотландците — войнствени варвари, които носят поли и искат да върнат Англия в мрачното Средновековие. Когато се запозна с някои от тези „диваци“, той смаяно установи, че те бяха смели и убедени мъже, които държаха на честта повече от всичко друго. Шотландците два пъти бяха въставали срещу непоносимото поведение на английския парламент, но бяха претърпели поражение, за последен път през 1715 година, когато никой не обърна внимание на претенциите на законния престолонаследник Джеймс Стюарт, тъй като беше католик. След неуспялото въстание много имущества бяха конфискувани и много смели борци трябваше да избягат в чужбина, защото отказаха да се закълнат във вярност на хановерския протестант. Сега, тридесет години по-късно, немалко високопоставени шотландци продължаваха да живеят като бедняци, между тях и Джон Камерън от Лохиел, който беше с крал Джеймс в Италия.

 

По време на едно свое пътуване Дамиен се бе запознал случайно с него и се беше сприятелил с Александър, най-младия син на Лохиел. Той остана възхитен от чернокосия шотландец, хареса авантюристичния му дух и безумната му смелост, но и здравия му човешки разум. Шотландецът водеше крайно опасен двойнствен живот. Под влияние на Алекс Дамиен стана убеден привърженик на якобитите, а като адвокат можеше да им оказва ценни услуги. Организираше финансирането и покупката на оръжия, които пренасяха контрабандно в Шотландия. Създаде отлична информационна мрежа между шотландските и английските привърженици на Стюарт. Именно Дамиен беше потвърдил пристигането на принц Чарлс на Хебридите, пак той беше предупредил въстаниците, че генерал Коуп е получил задачата да разбие армията им, преди да се превърнат в сериозна заплаха за английската корона.

Завземането на Единбърг, страхливостта на драгуните и неспособността на Коуп — все новини, които със сигурност щяха да скрият от населението. И без това гражданите на Лондон бяха крайно изнервени от слуховете, че шотландците са твърдо решени да си отмъстят за стоте години несправедливо отношение. Правителството внушаваше на народа, че шотландците са диви зверове, които живеят в пещери, ходят голи и се сношават с овце. Съвсем естествено беше англичаните да вярват, че ги очакват насилия и смърт. Даже се носеха слухове, че варварите се хранели с човешко месо.

Потънал в мислите си, Дамиен бавно прекоси парка. Слава богу, че Катрин не го беше видяла. Сестра му притежаваше редкия талант да бъде винаги там, където не биваше да бъде, и да чува неща, които изобщо не бяха предназначени за нейните уши. Беше цяло чудо, че тя все още не подозираше за тесните му връзки с бунтовниците. Той не бе посмял да й довери тайната си, защото импулсивността й можеше да има катастрофални последствия. По-сигурно и за тях двамата, и за цялата организация беше тя да си остане в неведение и за в бъдеще. Достатъчно й беше да се тревожи за любимия си Алекс.

Завземането на Единбърг от бунтовниците беше едва началото на дълъг военен сблъсък, Дамиен беше убеден в това. Той изпрати безмълвна молитва към небето. Като видя как сноп звезди се пръсна и бързо угасна, той се помоли пламенно небесното явление да не е било лоша поличба за съдбата на якобитите.