Марша Кенъм
Кръв от рози (17)

16

Тази вечер Лаурън Камерън Максорли си помисли, че нещата се развиваха доста по-добре, отколкото беше смяла да се надява. Лохиел я посрещна със сълзи на очите, а Струан беше ужасно горд, че венчавката беше извършена от истински свещеник. Мъжът й беше една тромава мечка, която се отличаваше единствено с ненаситния си сексуален нагон — качество, което тя ценеше извънредно много.

За съжаление преживяното през последните пет дни й бе доказало окончателно, че не е създадена за този суров живот. Отчаяно копнееше за лукса, на който беше свикнала като любовница на Гарнър в Единбърг Касъл — за мекото легло, скъпите парфюми, хубавите бонбони… Докато прекосяваха прохода, тя се страхуваше до смърт от насечените скални стени и решението й да се махне колкото се може по-скоро от бунтовническата войска се затвърди окончателно. Щеше да изпълни задачата си с най-голямата възможна бързина и щом стигнат в Инвърнес, да изчезне. Английските кораби тръгваха оттам към Единбърг, към Лондон, към света…

Какво щастие, че днес беше попаднала на толкова важни сведения! Клановете Камерън и Макдоналдс щяха да напуснат Мой Хол утре на зазоряване, за да прогонят гарнизона от форт Август. Тъй като омразната сасенах беше бременна, мъжете бяха решили да оставят всички жени в имението, докато пътят към Лохабер се освободи.

Досега никой не се е грижил за безопасността на жените, каза си ядно Лаурън. Най-малко петдесет бременни се разхождаха около палатките, мъкнеха съчки и вода, готвеха, перяха и се грижеха за потребностите на мъжете — но не и сладката Катрин! Тя живееше като кралица в господарската къща и я обслужваха десет прислужнички!

Когато съобщи добрата новина на клана, Аласдейр сияеше като глупак и сега гайдите свиреха непрекъснато, а бардовете вече пишеха стихове за наследника на славния Камшройнайх Дуб с пожелания за още една дузина здрави деца. Естествено никой не споменаваше, че майката не е шотландка и, че от нея можеха да се очакват само слабички руси хлапета.

Лаурън можеше да дари Аласдейр с истински синове, едри и силни, диви и страстни. Но той я отблъсна и скоро щеше да си плати за глупостта… Само заради него сега мъкнеше тежката кофа с вода по хлъзгавата пътека!

След като тази сутрин бе украсила косите си с яркочервени панделки, следобед бе намерила в палатката си смачкано листче с кратки указания и сега бързаше да ги изпълни съвсем точно.

Зъбите й тракаха не само от студ, но и от нервност, защото пътеката беше обградена от високи ели и тя трябваше да измине още цели петдесет метра, преди да види първите лагерни огньове на склона. Но все пак наблизо имаше хора, които щяха да й се притекат на помощ, ако изпищеше. А и нали отиваше на среща с човека, който щеше да й осигури така желаното скорошно завръщане в Единбърг…

Когато чу шум зад себе си в храсталака, тя спря като закована и космите на тила й настръхнаха.

— Продължавай! — изсъска нечий глас. — И не се обръщай!

— Какво? — Лаурън беше готова да се обърне веднага, но преди да е успяла да хвърли поглед към мъжа, той преметна едната си ръка през кръста й, а с другата я хвана здраво за брадичката.

Преди да изпищи, той притисна ръка върху устата й. Тя пусна кофата с вода и размаха юмруци, но той я сграбчи за китките, изви ръцете й на гърба и я завлече зад една скална издатина.

— Ако викаш или издадеш дори един звук, преди да ти разреша, ще ти извия врата! Ясно ли ти е?

От болка и гняв очите й се напълниха със сълзи. Тя кимна бавно и стоманените пръсти освободиха устата й.

— Глупава кучка! — изсъска мъжът. — Да не мислиш, че е игра?

Той все още държеше брадичката й и тя можеше да вижда само скалата пред себе си.

— Имаш ли информация за мен?

— Пусни ме! Ще ми счупиш врата!

Щом усети, че е свободна, Лаурън се завъртя като фурия.

— За какъв се смяташ, негоднико! И за каква ме смяташ? Тя го удари, но удоволствието беше краткотрайно, защото той отново улови ръцете й и така грубо я дръпна за косата, че тя изскимтя и се отказа от борбата. Щом отново я обърна с лице към скалата, мъжът заговори подигравателно:

— За каква те смятам ли? За евтина уличница, която си отваря краката за една медна монета! За разлика от теб аз рискувам много. Срещата с теб е непресметнат риск. Още от самото начало не харесах тази идея, макар че майорът похвали възторжено особените ти таланти. Нямам никакво намерение да се занимавам с безполезна и на всичкото отгоре суетна мръсница като теб. Ако веднага не ми кажеш какво си научила, ще се погрижа кланът ти да узнае по каква причина си се върнала и тогава бог да ти е на помощ!

Лаурън разбра, че този човек не се шегуваше, и прояви достатъчно мъдрост да се откаже от други провокации. Беше в неизгодно положение, защото нямаше представа с кого говори. Във всеки случай не беше шотландец, но не беше и ирландец, уелсец, французин или италианец… Много чужденци се бяха присъединили доброволно към армията на бунтовниците, но този мъж говореше английски без никакъв акцент, в думите му нямаше и намек за диалект. Сигурно беше английски якобит от висшата класа…

— Да опитаме ли пак? — пошепна в ухото й той. — Имаш ли новини за майор Гарнър?

— Лохиел и Кепох отиват да нападнат форт Август — заекна Лаурън. — Вземат всички мъже, но жените остават тук.

— Това ли е всичко? — попита невярващо непознатият. — Целият лагер говори за това.

— Но аз знам повече от другите!

— Така ли? И какво знаеш?

— Принцът остава в Мой Хол! Има лоша кашлица и неразположението не му позволява да тръгне с отряда.

— Къде чу това? — попита след дълго мълчание мъжът.

— Мъжът ми прекара цялата сутрин с Лохиел и братята му.

— Съвсем сигурна ли си, че принцът остава в Мой Хол? Казаха ни, че тази вечер ще се премести в Килварок Касъл.

— Това беше първоначалното му намерение, но после реши друго. Остава тук под охраната на двадесетина души, не повече. Лохиел не може да се лиши от нито един свой човек.

— Лейди Ан има свой полк.

Лаурън поклати глава.

— Тя позволи на хората си да се разотидат по къщите си.

— Разбирам…

— Наистина ли? — изпухтя презрително тя. — И какво смяташ да правиш сега? Всеки умен мъж би съобщил незабавно в Инвърнес, принцът може да бъде заловен! Само глупакът стои бездеен и отказва да вземе дял от тридесетте хиляди фунта възнаграждение.

— Дял?

— Ами да, защото половината от наградата е за мен! В противен случай майорът ще получи от мен още една-единствена информация — къде да намери разложения ти труп.

Мъжът се изсмя тихо на тази абсурдна заплаха и най-после на косата й. Тя потърка глава, за да прогони болката — а когато се обърна, той сякаш беше потънал в земята.

— Мръсник! — изсъска Лаурън. — Добре направих, че не му казах всички новини.

Тя се върна на пътеката, намери обърнатата кофа и се замисли дали трябваше да се върне до потока, за да я напълни отново.

Не, реши тя, ако мъжът ми иска да се измие, да иде да си напълни кофата сам! Скри кофата под един храст и се върна тичешком в лагера. Когато излезе между дърветата, спря уплашено, защото само на няколко метра от нея могъщият силует на Струан се очерта на фона на лагерните огньове. Той вече я беше забелязал и тя автоматично изкриви устни в усмивка и му помаха за поздрав. Но това не й попречи да познае фигурата, която излезе, подсвирквайки, от гората. Дамиен Ашброк, проклетият англичанин, който завързваше панталона си, сякаш току-що се беше облекчил някъде в храстите.

 

Алуин Макайл тъкмо си беше свършил работата и беше готов отново да се метне на седлото, когато чу зад гърба си дискретно покашляне и въздъхна примирено. Познаваше това покашляне, то предшестваше всяко изявление на сержант Джефри Питърс. През изминалите седмици младият подофицер вършеше всичко, което му възлагаха, за да докаже привързаността си към делото на Стюартите, освен това обожаваше Катрин като богиня, поради което Алекс подигравателно го наричаше домашното кученце. Без съмнение младежът беше разбрал, че жените ще останат в Мой Хол, и искаше да остане да охранява Катрин.

— Мистър Макайл… сър?

— Да, сержант, слушам ви.

— Всъщност исках да говоря с мистър Камерън, сър, но не го видях никъде.

— Много е зает. Ако имате да му кажете нещо важно, можете да го споделите с мен, аз ще се погрижа да му го предам.

Сержантът задъвка замислено долната си устна.

— Честно казано… не знам дали е важно. Сигурно се лъжа… Може би виждам призраци… Не искам да създам разногласия…

— Знаете ли, сержант, имам зад гърба си ужасно дълъг ден — прекъсна го енергично Макайл. — Остават ми най-много пет часа да се сбогувам със съпругата си. Ако онова, което ви тежи на сърцето, може да почака до утре…

— Става въпрос за графа — заговори решително Питърс. — Говоря за граф Фандучи, италианеца, който…

— Знам кой е граф Фандучи — прекъсна го отново Алуин. — Какво имате да ми кажете за него?

— Ами, сър, може би наистина виждам призраци, но…

— Но какво?

— Имам основания да предполагам, че графът не е онзи, за когото се представя… че ни заблуждава.

Алуин не беше очаквал това.

— Надявам се, че основанията ви са сериозни?

Питърс се изчерви.

— Затова бях решил да говоря с мистър Камерън на четири очи, сър. Не съм казал на никого нито думичка и ще продължавам да мълча, защото знам, че разпространяването на фалшиви слухове може да разруши доброто име на всеки човек.

Макайл го изгледа остро.

— Няма ли най-после да ми кажете каквото имате да казвате, сержант? Защо подозирате Фандучи?

Момъкът навлажни пресъхналите си устни.

— Наскоро го видях… Седеше пред каруцата и смазваше пистолетите си.

— Нима това е необикновено занимание за човек, който произвежда оръжия? — попита саркастично Алуин.

— Прав сте, сър… Графът бе заговорен от някого и докато говореше, сгреши в сглобяването на пистолета. Със собствените си очи видях как се наложи да извади затвора.

Алуин се намръщи още повече.

— Не искам да ви обидя, сержант, но нима вие никога не грешите, когато разглобявате и сглобявате оръжието си?

— О, разбира се, че греша, сър, даже често, но никога не съм твърдял, че съм производител на огнестрелни оръжия. Човек, който разказва навсякъде, че произвежда пистолети със собствените си ръце, би трябвало да ги сглобява и разглобява със затворени очи!

— Да, би трябвало да се очаква — кимна замислено Алуин.

Сержантът кимна облекчено.

— Значи и вие намирате това подозрително, сър?

— Не искам да си вадите прибързани заключения, Питърс. Вярно е, че производител на огнестрелни оръжия не би трябвало да допуска подобни грешки, но имайте предвид, че граф Фандучи е от Южна Европа — малко ексцентричен, лесно възбудим. Самият аз съм живял много години в Италия и мога да преценя, че в сравнение с повечето си сънародници той е дори сдържан. Честно казано, много ми е симпатичен.

— И на мен, сър. Толкова е весел, разказва драматично и…

— Да?

— Но всичко това би могло да е само прикритие.

— Значи смятате Фандучи за шпионин?

Сержант Питърс сведе поглед.

— Знам, че звучи смешно, сър, но в армията има толкова много чуждестранни патриоти… Може би правителство е платило на някои от тях, за да ни шпионират. И тъй като графът се държи, както се очаква от италианец…

Алуин се взираше замислено в най-близкия лагерен огън в долината. Наистина ли подозрението на Питърс беше просто смешно? Преди осем месеца двамата с Алекс бяха сметнали един човек за очаквания Ян Камерън, защото се бе появил на правилното място в правилното време и се беше държал, както се очакваше от него. Изобщо не им беше хрумнало, че херцог Арджил е заловил истинския Ян Камерън и го е заменил с Гордън Рос Кембъл. Тази грешка за малко не доведе до залавянето на Алекс, а самият Алуин се отърва с лека огнестрелна рана.

— Оценявам искреността ви, сержант, и ви благодаря, че ми се доверихте. Според мен е напълно възможно англичаните да имат свои шпиони в лагера ни. Графът тръгва с нас към форт Август и можете да бъдете сигурен, че постоянно ще го държа под око. Мога ли да разчитам, че ще запазите подозренията си за себе си?

— Естествено, сър. — Джефри Питърс отдаде чест. — Ами… може ли да попитам дали всички Камерънови ще тръгнат към форт Аугуст?

— Всички мъже, да… С изключение на няколко стражи, които оставяме да пазят жените. — Алуин не можа да устои на умолителния кучешки поглед на сержанта. — Можете да ми направите голяма услуга… Във всеки случай не знам мога ли да изисквам това от вас, след като и без това съм ви задължен.

— Какво казахте, сър?

Алуин се усмихна.

— В случай, че сте забравили, ще ви припомня, че придружихте дотук не само лейди Катрин, но и жена ми.

— О… — Питърс отново се изчерви. — Не си струва да говорим за това.

— Жена ми и лейди Катрин ще останат като гости на лейди Ан в Мой Хол и мисля, че много ще се радват да имат до себе си доверен човек.

— О, за мен ще бъде голяма чест да остана с лейди Катрин, сър! Кълна се, че никога няма да я изпускам от очи…

— Вашето усърдие е похвално, сержант, но не е нужно да я охранявате двадесет и четири часа в денонощието — отбеляза сухо Алуин. — В Мой Хол жените не са заплашени от нищо. Хората на лейди Ан са наблизо, а лорд Джордж и отрядът му ще пристигнат най-много след ден.

— О, да, сър… Естествено аз ще пазя и мисис Макайл също така съвестно като лейди Катрин!

— Естествено! — ухили се Алуин. — Лека нощ, сержанте!

— Лека нощ, сър. И ви желая много късмет във форт Август! Пратете хановерците по дяволите!

Алуин се засмя и се отдалечи, но когато стигна в оборите на Мой Хол, на челото му се бяха вдълбали тревожни бръчки. Дали да не разкаже на Алекс за подозренията на Питърс относно граф Фандучи? Не, първо ще поздравя жена си, реши той и щом се прибра в стаята им, сладките устни на Дейдре го накараха да забрави всичко останало.