Марша Кенъм
Кръв от рози (13)

12

Докато напредваха, бунтовниците навсякъде бяха посрещани от ликуващи хора. По време на отстъплението същите тези хора ги подиграваха, а в Манчестър тълпата дори хвърляше камъни по тях. Отрядите на Къмбърленд бяха постоянно по петите им, стигна се и до някои дребни сблъсъци с местната милиция, които им струваха ценно време. Ала с много хитрост и изобретателност — главно благодарение на брилянтната стратегия на лорд Джордж, — те успяха да избегнат по-големи загуби и на двадесети декември армията стигна река Еск, границата между Англия и Шотландия. Силният дъжд и ужасните снежни бури бяха превърнали реката в пълноводно течение и даже неустрашимите иначе шотландци се поколебаха да влязат в бушуващите вълни.

Най-сетне разузнавачите откриха брод и няколко мъже — преди всички Александър Камерън на своя Шедоу, изпробваха дали е възможно да прекосят реката на това място. Те преминаха успешно, след което лорд Джордж смело навлезе в ледената вода, която му стигна почти до раменете. Примерът му окуражи войниците и те го последваха, без да мърморят. Подкрепяха се взаимно, едрите и силни мъже дори носеха слабите и изтощените си другари. Най-лошото беше, че трябваше да изоставят покритите коли — отсега нататък щяха да носят снаряжението и провизиите на собствените си гърбове. Граф Фандучи беше неутешим, защото се наложи да изоставят на английския бряг и пленените при Престънпанс оръдия, за които се беше грижил като майка.

Катрин прекоси реката сравнително удобно върху могъщите рамене на Струан, но щом стъпи отново на шотландска земя след четиримесечно отсъствие, трябваше да се пребори с пристъп на меланхолия. Сигурно никога вече нямаше да види родната Англия. Представи си Розууд Хоп, удобния си живот като дъщеря на богат и влиятелен благородник. Не, че съжаляваше за решението си да следва Александър до края ни света, но я заболя да знае, че сега я разделяше граница от Дамиен и Хариет. Сигурно щеше да мине много време, преди да научи дали има племенник или племенница. Сигурно никога вече нямаше да види и майка си, която вероятно вече беше на път към колониите…

 

Настроението на армията не се подобри и в Шотландия. Времето беше отвратително — вятър и дъжд, сняг и лед създаваха безброй затруднения на мръзнещите, гладни и изтощени мъже, в някои шотландски градове ги посрещаха почти толкова враждебно, колкото в Англия. В Глазгоу положението за малко да излезе извън контрол. Сигурно щеше да се стигне до плячкосвания и други изстъпления, ако в последната минута принцът не беше последвал мъдрия съвет на Лохиел и не беше постигнал споразумение с търговците, които бяха изявили готовност да снабдят армията на бунтовниците с топли дрехи, обувки, одеяла и провизии, за да избегнат погрома.

В плодородните долини, където населението живееше в относително благополучие под властта на Хановерците, никой не симпатизираше на бунтовниците и даже клановете, които в началото подкрепяха принц Стюарт, сега се отдръпнаха от него.

Британският гарнизон в Единбърг беше получил подкрепление по море, а генерал Хенри Хоули, новият главнокомандващ в Шотландия, хранеше дълбоко презрение към армията на принца и беше твърдо решен да й нанесе унищожително поражение. Щом чу, че Чарлс Стюарт е на път към Единбърг, той вдигна войската си, убеден, че го очаква лесна победа.

Сражението започна във Фалкирк — но инициативата дойде не от Хоули, а от бунтовниците. Атаката им беше толкова изненадваща, че самият генерал все още не беше пристигнал в полския лагер, а най-спокойно похапваше с очарователната лейди Климарнък, която беше много нещастна, че съпругът й подкрепяше Стюартите.

Проливният дъжд попречи на пехотата да стреля с мускетите, когато шотландците най-неочаквано се спуснаха по хълма над лагера, ревейки бойните си викове и размахвайки огромните си мечове. Последствието беше масово бягство, ала вместо да преследват изплашените англичани, бунтовниците само плячкосаха изоставения полски лагер и отпразнуваха победата си с добро ядене, вино и чисти дрехи, които бяха завоювали толкова лесно.

По този начин шотландската армия пропусна единствения по рода си шанс да завоюва обратно Единбърг. Само след седмица вече беше късно: херцог Къмбърленд влезе безпрепятствено в града откъм морето и лично пое главнокомандването на гарнизона в Единбърг Касъл.

По време на битката при Фалкирк лорд Джордж отсъстваше, тъй като бе излязъл на разузнаване, и когато се върна, побесня от гняв. Просто не можеше да разбере, че въпреки съветите и водачите принцът беше допуснал армията да празнува победата, вместо да преследва врага. Вече никой не се вслушваше в призивите за издръжливост и пламенните молби на Чарлс Стюарт и на 1 февруари 1746 година бунтовниците потеглиха обратно, към родните планини, с което ужасно разгневиха Къмбърленд Великолепната му кавалерия, артилерия и пехота нямаше да му послужат за нищо в непристъпните планини.

 

— Как стана така, че бунтовниците можаха да напуснат Фалкирк безпрепятствено? — изгърмя Къмбърленд, седнал начело на дълга маса. Повечето от офицерите от четиринадесетте пехотни и драгунски полка, които трябваше да пазят Единбърг смутено избягнаха погледа му. Между тях беше и генерал Хоули, който въпреки високия си ранг трябваше да седи доста далече от Къмбърленд. Почетните места в непосредствена близост до херцога бяха заети от офицери, отличили се в битките срещу врага. Отдясно седеше старият полковник Гест, който смело беше удържал Единбърг Касъл по време на якобитската обсада, а до него беше един от малкото драгуни, които не бяха избягали в Престънпанс — майор Хамилтън Гарнър.

— Е, господа, желае ли някой да се изкаже за провала ни? — Жабешките очи на херцога се местеха от едно лице към друго.

Майор Гарнър се покашля дискретно.

— Ваша светлост, най-много ме учудва фактът, че врагът се оттегли така внезапно, вместо да ни преследва. Веднага след битката, както със съжаление трябва да отбележа, те имаха съществено предимство.

— Очевидно са го имали и преди, и по време на битката — изръмжа сърдито Къмбърленд. — Те са научени да се бият по свои начин и никога не се страхуват, че барутът им ще се намокри — или елегантните им униформи ще се изцапат с кал!

— Бият се като дяволи, току-що излезли от ада! — Младият офицер, който изрече тези думи, потрепери. — Явяват се сякаш от нищото, надават оглушителен рев и широките им мечове помитат всичко, което се изпречи на пътя им!

— Примитивни методи, но изключително успешни, както изглежда.

— Дисциплината на нашата храбра войска е образцова — заяви обидено Хоули. — А артилерията ни няма равна на себе си.

— Защо тогава чакаме хубаво време и изпращаме покани на неприятеля къде го очакваме, за да се сражаваме и да демонстрираме превъзходството си? — попита саркастично Къмбърленд. — Най-голямото предимство на якобитите се състои в това, че ни е страх от тях. Представете си, господа — те прекосиха границата на Англия само с четири хиляди души и сериозно застрашиха трона на баща ми! Да, господа, принцът никога не е имал на разположение повече от четири хиляди души — всички гръмки цифри бяха слухове, нищо повече! Ако въпреки това се страхуваме от тях и дори изпадаме в паника, причината е, че те не се сражават според правилата на модерната война. Въпреки това не са дяволи, излезли от ада, а хора от плът и кръв, които могат да бъдат ранени и убити също така лесно като нас!

— Но оръжията им…

— Оръжия? — Къмбърленд скочи възбудено. — Те се бият само с ръждивите си двуостри мечове! Хю!

Младият адютант, който стоеше до вратата, дотича веднага и донесе на господаря си взет от врага меч, дълъг около метър и половина, с поне десетсантиметров двуостър връх, предпазител от ковано желязо и изкусно украсена желязна дръжка. Офицерите го огледаха страхопочтително — половината от тях, защото вече бяха виждали тези оръжия в бой, а другата половина — защото си помислиха за собствените си тънки саби.

Къмбърленд вдигна меча и замахна във въздуха, за да провери тежестта му. При това забеляза, че го наблюдават чифт зелени очи, и повика майор Гарнър при себе си.

— Както чух, вие сте най-добрият фехтовач в полка си — каза той. — И сте имали случай лично да се убедите каква кървава баня е в състояние да причини това оръжие.

— Ваша светлост, главната причина за това е, че никой не знае как би могъл да отблъсне ефективно нападение с такъв меч.

— Обяснете!

— Вижте, Ваша светлост, както току-що установихте, широкият меч е много тежко и тромаво оръжие, абсолютно неподходящо за традиционния дуел. Обикновено се държи в двете ръце, замахът е много широк, описват се кръгове, при което и най-добрият боец може да загуби равновесие. Освен това определена част от тялото остава напълно незащитена. Ще позволите ли да ви демонстрирам?

Къмбърленд отново замахна с широкия меч и моментално разбра какво имаше предвид майорът. В продължение на няколко секунди дясната му ръка беше силно издадена напред. Гарнър се хвърли към незащитената му страна и показа как би могъл да го прониже със сабята си.

— Ако научим нашите хора, че не бива да бягат от мечовете, а имат възможност да нападнат незащитения враг с байонет или сабя в точно определен момент, ние ще устояваме на шотландците дори при проливен дъжд, Ваша светлост.

— Наистина ли смятате, че тази проста тактика би могла да отнеме страха на нашите хора?

— Няколко шотландски полка се бият под наша команда — отговори Гарнър. — Например от клана Кембъл. Ако те симулират нападение, със сигурност ще научим повече за слабостите на противника, от които можем да се възползваме.

— Отлично! — Къмбърленд го удари по рамото. — Вие ще поемете командата при тези упражнения и ако първите опити се окажат многообещаващи, ще продължа да ви подкрепям. Крайно време е да разрушим мита за непобедимостта на планинците! Ако нашите войски престанат да се страхуват от тях, ще ги унищожим веднъж завинаги!

— Ами ако по време на отстъплението армията на принца просто се саморазпусне? — попита един стар полковник. — Какво ще правим, ако водачите на кланове се затворят в непристъпните си крепости?

— Ще ги намерим и ще ги сринем до основи — отговори решително Къмбърленд. — Този път прошка няма да има! Следващото поколение планинци трябва да е наясно, че времето на въстанията е окончателно отминало. Трябва да изтребим якобитите до последния човек! Само така английският трон никога вече няма да бъде заплашван от паписти!

Хамилтън Гарнър скочи пръв и вдигна чашата си.

— Пия за херцог Къмбърленд! — извика той. — За всички онези, които ще му помогнат да извоюва бърза победа над жалките бунтовници!

Всички подкрепиха тоста с бурни викове и Гарнър остана много доволен от себе си.