Марша Кенъм
Кръв от рози (12)

11

За по-малко от двадесет и четири часа настроението на бунтовниците претърпя коренна промяна. Допреди ден, в Дерби, войниците изпълняваха въодушевено задълженията си и с нетърпение очакваха да изминат последните победоносни сто и петдесет мили до Лондон. Далече от родината, лошо хранени и лошо облечени, подложени на постоянните подигравки на повечето англичани, те въпреки всичко бяха съумели да запазят доброто си настроение, пееха, за да заглушат къркоренето на празните си стомаси, и танцуваха около лагерните огньове, за да прогонят зимния студ.

Затова на последния кралски съвет беше решено отстъплението да се прикрива колкото се може по-дълго. В началото успяха, защото армията потегли през нощта, а когато след разсъмване хората започнаха да задават първите въпроси, офицерите дадоха уклончивия отговор, че предстои сражение с войската на Уейд.

Много скоро обаче острите шотландски очи откриха граничните стълбове, покрай които бяха минали по пътя към Дерби, и светкавично се разпространи слухът, че бунтовническата армия отстъпва. Първите слухове бяха приети с недоверие, което скоро премина в гняв и разочарование. Простите войници не знаеха, че водачите им отдавна се измъчваха от съмнения и страхове; досега те бяха постигнали само победи и не можеха да проумеят защо трябваше да се върнат, след като бяха съвсем близо до целта. За първи път, откакто бяха преминали английската граница, се чуха обвинения срещу водачите на кланове, които им бяха внушили, че е изключителна чест да се бият под знамето на принц Стюарт. А пък принцът ги беше вдъхновил с личния си пример, като всеки ден маршируваше редом с тях и не се плашеше от препятствията. Благодарение на неразрушимата му вяра в справедливото дело те си бяха възвърнали Шотландия и бяха повярвали, че могат да завладеят и Англия. Но къде беше сега принц Чарлс? Защо се беше скрил точно в деня, когато се нуждаеха най-силно от подкрепата и окуражителните му думи?

Принцът, като че ли беше загубил всякакъв интерес към армията си. Той пътуваше в малка покрита кола, чувстваше се изоставен и предаден от всички и давеше мъката и отчаянието си в уиски. Само за няколко часа завоевателят се беше превърнал в беглец! Нямаше да понесе това унижение.

Лорд Джордж, главнокомандващият армията, не можеше да си позволи да се отпусне. Трябваше бързо да предвиди как щяха да реагират англичаните на новината за отстъплението. Водените от Александър Камерън съгледвачи бяха открили, че армиите на Уейд и Къмбърленд са отдалечени само на четиридесет мили една от друга. Без съмнение те се стремяха да съединят силите си колкото се може по-бързо, за да нападнат шотландците и да попречат на връщането им в родината.

Генералът считаше за свой дълг да води най-застрашеният ариергард, а Александър Камерън доброволно се бе присъединил към тази група начело на петдесетина мъже, които се подчиняваха на личната му команда. Той изслушваше съобщенията за движението на неприятелските войски и в повечето случаи ги проверяваше лично. Макар че наближаваше полунощ, той все още седеше над картите в палатката си и размишляваше. Настроението му тъкмо беше паднало под нулата, когато някой влезе неканен в палатката му. Мрачното му изражение щеше да обърне всеки човек в бягство — всеки, освен Струан Максорли.

— Знам, че денят беше дълъг — заговори съчувствено русият великан, — но си помислих, че въпреки това ще се заинтересуваш кого е спряла стражата преди малко на пътя.

Алекс се отпусна изтощено на стола си.

— Не ме интересува ни най-малко — освен ако не е херцог Къмбърленд, дошъл да се предаде.

— За съжаление не е той. Въпреки това би трябвало да видиш задържаните.

Алекс изруга и разтри очите си, за да прогони умората.

— Е, добре, и без това нямах друго предвид, освен да поспя няколко часа.

— Можеш да забравиш съня. — Струан махна на трите прашни фигури, които бяха чакали пред палатката. Две от тях носеха цивилно облекло, третият беше в униформа на английски унтерофицер. Двамата цивилни държаха главите си сведени и лицата им не се виждаха под широкополите шапки.

— Виж ти, това ли бил авангардът на английската армия? — изръмжа злобно Алекс. — Или е делегация от крал Джордж, който желае да ни предаде ключовете на двореца?

Максорли само изпухтя и свали шапките на цивилните. Дебела руса плитка падна тежко върху крехко рамо и когато Алекс разбра кой стоеше пред него, лицето му се вкамени в ужасяваща маска. Той се опря с две ръце на масата и стисна здраво зъби, за да не загуби самообладание.

— Надявам се, че сте си приготвили убедително обяснение — проговори ледено той.

Единствен подофицерът се осмели да заговори, макар че лицето му пламтеше, а по челото му бяха избили капчици пот.

— Аз съм сержант Джефри Питърс, сър, а тези две дами са…

— Проклятие, знам кои са дамите! Сега искам да разбера какво търсят тук.

— Ами, вижте, сър, те…

— Бих предпочел да го чуя от самите тях. — Алекс местеше поглед от Дейдре към Катрин и очите му изпущаха светкавици. — Е, дами?

Дейдре издържа на погледа му.

— Нямахме друг избор, милорд. Трябваше да напуснем Дерби и се надяваме, че ще ни позволите да продължим с армията на север.

Алекс я погледна пронизващо.

— Струан, повикай Макайл. Тази работа засяга и него.

— Веднага. Да взема ли това момче със себе си?

— Не, остави го. Предполагам, че е придружил дамите само поради кавалерското си чувство. Може би има още малко от него, за да им спести пердаха, като подложи собствения си задник!

Бедният сержант преглътна шумно. Струан изчезна, а Алекс наклони стола си назад, настани се удобно и скръсти ръце на гърдите си.

— От вас очаквах малко повечко разум, мисис Макайл — изрече сухо той. — Винаги съм смятал, че ирландците имат силно изразен инстинкт за самосъхранение.

Дейдре се направи, че не разбира сарказма му.

— Именно инстинктът за самосъхранение ни накара да потърсим защита при вас, сър!

— От какво? Клановете потърсиха гостоприемството на безброй английски земевладелци и досега не ни е известно някой да е наказан. С подобни трикове няма да постигнете успех, дами.

Катрин все още не смееше да погледне в искрящите от гняв очи на мъжа си, защото коленете й и без това бяха омекнали, а в гърлото й бе заседнала буца. Изпита облекчение, когато в палатката нахълта Алуин, който обикновено упражняваше благотворно влияние върху Алекс.

— Дейдре! — изпъшка той. — Господи, ти ли си наистина!

След Струан влезе мъж, когото двете жени не познаваха — едър, строен, на средна възраст, елегантно, даже контешки облечен: граф Фандучи, който при вида на двете дами моментално свали украсената си с пера тривърха шапка.

Дейдре се хвърли към съпруга си и се вкопчи в него като удавница, но той нежно свали ръцете й от шията си.

— Какво правиш тук, Дейдре? — Гласът му не прозвуча така заплашително като на Алекс, но беше достатъчно студен, за да извика сълзи в очите й. — Как стигнахте дотук? Не знаете ли, че цялата армия на Къмбърленд е по петите ни?

— Това… това не е съвсем вярно, сър — заекна сержантът, макар че въпросът не беше отправен към него. — По-голямата част от армията на Къмбърленд все още е на път към Лондон, защото се носят слухове за предстояща инвазия на французите. Херцогът води със себе си само около хиляда кавалеристи и затова не би допуснал да бъде въвлечен в битка, преди да се е присъединил към войските на маршал Уейд.

Сивите очи на Алуин огледаха изпитателно младия сержант и се отправиха към Алекс.

— Кой, по дяволите, е този?

— Сержант Джефри Питърс, безупречният рицар, който е придружил двете търсачки на приключения!

— Сержант Питърс ни помогна безкористно, като пое значителен риск — извика възмутено Дейдре. — Ако Максорли не ни беше познал навреме, вашите груби стражи щяха да ни намушкат!

— Да не мислите, че сега сте на сигурно място? — изръмжа заплашително Алекс. — Все още чакам обяснението ви. Какво търсите тук? Много се учудвам, че ти все още не си казала нито дума, Катрин — това може би трябва да подсили драматичния ефект?

Дейдре пребледня от възмущение.

— Тя не казва нищо, сър, защото е на края на силите си. Щом толкова обичате драмите, съветвам ви първо да погледнете лицето й, а после да ни демонстрирате колко студен и безсърдечен можете да бъдете!

Алекс стана бавно, заобиколи масата и спря пред Катрин. Сърцето му спря да бие, когато установи, че черните петна по лицето й не се дължаха на играта на светлините и сенките. Той вдигна внимателно брадичката й, докато светлината на фенера падна изцяло върху насинената буза и подутото, почти затворено око. Още преди да е преодолял този шок, той забеляза и следите от душене по шията й и за момент загуби ума и дума.

— Велики боже! — прошепна ужасено Алуин, който бе застанал до него. — Какво се е случило?

Ослепяла от сълзи, Катрин вдигна лице към мъжа си, но не беше в състояние да обясни. Думата отново взе Дейдре.

— Тази сутрин къщата беше абсолютно пуста. Един от британските офицери, които бяха на лагер в имението, преди да пристигнете вие, изпреварил отряда си и… и се възползва от благоприятния случай… Милейди беше сама в спалнята и той… той се опита…

Катрин усети как ръката, която поддържаше брадичката й, изведнъж се разтрепери. Много пъти беше виждала Александър разгневен, но бесният гняв, който сега разкриви студеното му лице, беше наистина убийствен.

— Струан, погрижи се след пет минути Шедоу да бъде оседлан.

— И аз ще дойда с теб — заяви великанът.

Дейдре го сграбчи за ръкава.

— Не, сър, не е нужно да се връщате заради него!

— Името му — отговори спокойно Алекс. — Алуин? Макайл сложи ръце върху раменете на жена си.

— Ти трябва да ми кажеш как се казва тази свиня?

Тя го изгледа смаяно. Нежният, изпълнен с любов съпруг изведнъж се бе превърнал в кръвожаден отмъстител и това я уплаши, макар че напълно разбираше чувствата му.

— Моля ви — прошепна мъчително Катрин, защото гърлото й пареше при всяко поемане на дъх, — моля ви, останете тук! Той е вече мъртъв… Мъжът, който нахлу в спалнята ми, е вече мъртъв.

— Мъртъв? — повтори невярващо Алуин.

Катрин гледаше само Алекс.

— Ние го убихме — Дейдре и аз… Не ни остави друг избор… Стана при самозащита…

— Какво каза? — Алекс беше на път да загуби самообладание.

— Вярно е, сър — покашля се сержант Питърс и всички погледи се насочиха към него. — И аз не повярвах, като ги видях, но това е истината, кълна се в бога!

— Какво знаете вие за случилото се? — попита гневно Алекс. Трябваше да излее яростта си върху някого, а този момък носеше британска униформа.

— Отидох да търся лейтенант Дерек Гудуин, сър — така се казваше мъжът. Трябваше да му предам заповедта на полковника къде и как да се присъединим към армията на Къмбърленд. И знаете ли, вече много пъти съм имал възможност да видя как… колко похотливо лейтенантът следеше с поглед мисис Монтгомъри. А след оттеглянето на бунтовниците… искам да кажа, на вашата армия, сър, той беше твърдо решен да проникне незабелязано в къщата… Знаех си, че ще го намеря там, но като влязох, всичко беше свършило. Дамите бяха успели да го обезвредят и… — Той си припомни страшната гледка в гардеробната, разбития череп на офицера, и гласът му затрепери. — Той беше мъртъв, сър — съвсем мъртъв, ако мога да кажа така. Но като видях и чух какво е сторил на мисис Монтгомъри, искрено ви казвам, съжалих, че не аз съм го пратил в ада!

— Продължавайте, сержант!

— Ами, вижте, сър, след като ми разказаха всичко, разбрах, че не могат да останат в Розууд Хол. Те настояха да ви намерим. Казаха ми, че под ваша защита могат да стигнат необезпокоявани до Блекпул, където се надявали да се срещнат със съпруга на мисис Монтгомъри. Не можах да ги разубедя, сър, затова счетох за свой дълг поне да ги придружа.

— Съжалявам, Алекс — изплака Катрин. — Просто не знаехме къде да отидем… да се почувстваме поне малко сигурни…

Той я притисна нежно в обятията си. Сигурни? Сигурни! Тази дума звучеше като подигравка.

— Сержант Питърс — той погледна към младия подофицер над рамото на жена си, — аз съм ви безкрайно задължен, че сте помогнали на съпругата ми и мисис Макайл, като сте поели значителен риск за собствената си безопасност. Освен това се извинявам, че се държах така грубо с вас. Ако по някакъв начин мога да ви се реванширам, трябва само да ми кажете.

— Вашата… вашата жена, сър? — заекна объркано подофицерът. — Но аз си мислех… всички знаеха, че съпругът на мисис Монтгомъри е търговец…

Катрин се освободи от прегръдката на мъжа си.

— Много съжалявам, сержанте, но се наложи да ви излъжа. Не бях сигурна как ще реагирате, ако ви издам истинската самоличност на съпруга си. Моето име е Камерън — мисис Александър Камерън.

Подофицерът отговори на слабата й усмивка и се обърна към Александър. За първи път му направиха впечатление гарвановочерната коса и широките рамене.

— Всемогъщи боже! — промърмори слисано той. — Вие сте, нали? Вие сте човекът, когото наричат Тъмния Камерън!

— Достатъчно е да ме наричате Александър, или Алекс, както повече ви харесва. — Той подаде ръка на Питърс, а момъкът първо избърса своята в панталона, преди пръстите му да бъдат почти смачкани от силното ръкостискане.

— Чувствам се дълбоко почетен, сър, и смятам, че наистина можете да направите нещо за мен. Моля ви да ме приемете в отряда си! — Преди Алекс да е успял да възрази, момъкът се усмихна и продължи почти весело: — Моля ви, сър… Баща ми вече цели четиридесет години пие тайно за здравето на „краля от другата страна на морето“. Досега просто ми липсваше смелост да се присъединя към вас, но след като вече съм тук…

Алекс поклати глава.

— Разберете, сержанте, ние отстъпваме! Сега не му е времето да смените фронта.

— Не сте прав, сър. Щом мисис Камерън ви има безгранично доверие, аз се присъединявам с готовност към оценката й.

Александър се обърна отново към жена си и усмивката му отлетя. Подутото й лице почиваше на рамото му и тя бе престанала да забелязва хората наоколо. По дяволите, той бе претърпял пълен провал като неин съпруг и защитник!

— Алекс, да повикам ли Арчибалд?

— Какво?

Алуин търпеливо повтори въпроса си.

— Може би тя има нужда от лекарска помощ — обясни той.

Алекс потрепери от ужас.

— Вие какво мислите, Дейдре?

Тя прочете страха в черните очи и поклати глава.

— Не, сър, той не я… не злоупотреби с нея. Не му остана време да го стори. Естествено, че е изтощена до крайност… Не знам как успя да се задържи толкова дълго на седлото, но съм убедена, че няколко часа сън ще сторят чудо.

Алекс се усмихна с благодарност. Граф Фандучи, който досега беше стоял мълчаливо настрана, разбра кое беше най-важното в момента, излезе напред и се поклони пред Катрин.

— Синьора Камероне, вие сте изключително смела дама! Ако аз, Джовани Алфонсо Фандучи, мога да сторя нещо за една от двете прекрасни дами, трябва само да щракнете с пръсти. Но сега сме длъжни да ви оставим насаме със съпруга ви. Аванти, аванти! — Той направи жест, който трябваше да изгони всички от палатката. — Ще наредя да поставят пост отвън, за да не ви смущава никой, си?

Алуин изведнъж се разбърза да отведе Дейдре в собствената си палатка. Струан приятелски тупна подофицера по рамото и го изведе навън. Графът ги последва.

Най-после Алекс можеше да прегърне жена си, да зарови устни в косата й, а тя да даде воля на сълзите си. Пръстите й се вкопчиха в реверите на жакета му, тя скри лице на гърдите му и захълца сърцераздирателно.

— Тук си на сигурно място — прошепна безпомощно той. — Сега си при мен, Катрин. Тук никой няма да ти стори зло.

— О, Алекс… — Тя вдигна лице към него. — Моля те, Алекс, не ме отпращай отново! Знам, че си бесен от гняв, защото сме дошли при вас, но къде другаде трябваше да отидем? Моля те, Алекс, моля те!

Той задуши умолителните думи е устните си и усети как собствените му очи овлажняха.

— Никога вече нима да се отделя от себе си, Катрин. Можеш да разчиташ на клетвата ми. Надявам се само да ми простиш…

Веднъж вече се бе заклел да я закриля, а Малкълм Кембъл я беше отвлякъл! После я изпрати в Дерби, отново с вярата, че там ще е на сигурно място — а тя беше ранена и едва не я бяха изнасилили! И всичко това заради него! Само заради него!

— Вината не беше твоя, Алекс. — Катрин помилва бузата му. — Не бива да се обвиняваш.

— Аз съм твой съпруг — възрази дрезгаво той. — Кого другиго да обвинявам, след като именно аз съм длъжен да те защитавам?

— Това можеше да се случи с всяка друга жена, останала безучастна към прелестите на лейтенанта… Можеше да се случи например с Дейдре…

Твърде слаба утеха.

— По дяволите, и при най-добро желание не мога да проумея защо ме обичаш, Катрин! Не съм ти причинил нищо друго, освен болка, чрез мен опозна най-лошите страни на живота, страха и смъртта. А как исках да си заобиколена само от красота и да бъдеш безкрайно щастлива! Ако можех да знам докъде ще доведе всичко това… — Алекс безпомощно поклати глава, когато тя сложи пръст на устните му.

— Какво щеше да направиш? Да се промениш? Да предадеш убежденията си? Или да ме оставиш на Хамилтън Гарнър? Веднъж те помолих да избягаме заедно в Италия или във Франция… някъде, където можехме да живеем спокойно и щастливо. Но се съмнявам, че ще продължа да те обичам така безгранично, ако се превърнеш в салонен лъв. Ти също няма да ме обичаш, ако те отчуждя от семейството и родината ти. Убедена съм, че нашата любов е съдбовна, и благодаря на бога за всеки миг, в който сме заедно. Ти си моята любов и моят живот, затова съм готова да приема всичко, което ми даваш.

Дългата реч изтощи до крайност парещото й гърло и изцеди и последните й сили. Пред очите й причерня, но тя усети как Алекс я вдигна и я отнесе на тясното си легло. Блаженството да лежи в прегръдката му я обезщети за всички преживени страдания.