Марша Кенъм
Кръв от рози (11)

10

Катрин проспа целия ден. Веднъж се събуди, защото някой запали огън в камината, но след напразно очакване топлото тяло на Алекс да се присъедини към нея в леглото тя въздъхна и отново задряма. Това беше добре дошло за Дейдре. Камериерката искаше господарката й да спи колкото се може по-дълго, защото все още се надяваше двамата съпрузи да се върнат до вечерта. Макар че разумът й нашепваше друго…

Беше почти тъмно, когато Катрин стана и отиде в кухнята да вземе нещо за ядене, защото стомахът й къркореше. В килера натовари една табла с хляб, сирене и няколко резена от печената гъска от предишния ден, върна се в стаята си и се нахрани с добър апетит. След това почете известно време, но приключенията в романа на Филдинг „Джоузеф Андрюс“ не бяха и наполовина толкова вълнуващи като нейните собствени и се прозяваше на всяка страница. От време на време ставаше и отиваше до прозореца, за да погледне към градините. Планинците бяха издигнали своя палатков лагер на зелената морава, но бяха толкова далече, че в мрака тя не можеше да различи нищо друго, освен няколко огньове, нито пък да чуе нещо.

Стана й толкова скучно, че реши да почисти и подреди спалнята си и гардеробната. Изчетка грижливо английската униформа, в която Алекс беше дошъл при нея, после решително смени нощницата си с една от неговите ризи. Тя й стигаше почти до коленете, ръкавите бяха ужасно дълги, но пък затова миришеше така замайващо на тялото му…

Към полунощ, когато вече нямаше какво да прави, тя си легна и заспа само след няколко минути. Когато отново се събуди, в стаята падаха ярки слънчеви лъчи. Разочарована, тя установи, че все още беше сама. Обзета от внезапен страх, хукна към гардеробната, за да отвори шкафа, и въздъхна облекчено, когато намери нещата на Алекс на обичайното им място. Изми се с изстиналата вода в каната, облече сатенен халат и решително се запъти към стаята на Дейдре. Знаеше, че новобрачната двойка нямаше да се зарадва особено на нахлуването й, но трябваше да разбере какво става.

На половината път усети, че не само в къщата, но и навън цареше неестествена тишина. Не се чуваха нито дрънчене на оръжия, нито гласове, нито звуци на гайди. Преди да е успяла да изтича до прозореца, по коридора отекнаха тежки стъпки и тя се обърна с щастлива усмивка на устните, убедена, че Алекс се е върнал при нея.

Вратата се отвори с трясък и на прага застана — лейтенант Дерек Гудуин!

В първия момент двамата останаха безмълвни, накрая Катрин заекна смаяно:

— Но какво… какво правите тук? Как влязохте в къщата?

— Представях си малко по-сърдечно посрещане, скъпа мисис Монтгомъри! Все пак рискувах живота си, за да ви спася!

— Да ме спасите?

— Но да! Цели два дни домът ви беше в ръцете на бунтовниците! Нима не ви задържаха като заложник?

— Как влязохте в къщата? — повтори Катрин. — Откъде идвате толкова внезапно?

— От гората. Помислих, че тук вече няма жива душа, но… Каква чудесна изненада!

— Защо смятате, че тук вече няма жива душа? Какво по-точно имате предвид?

— През нощта, под защитата на мъглата, врагът е предприел отстъпление! На разсъмване не повярвахме на очите си — всички бяха изчезнали! Сякаш земята ги бе погълнала! Според мен сега маршируват по пътя за Манчестър, като преднината им е най-много петнадесет часа.

— Не ви вярвам! — Катрин отвори с трясък балконската врата и с ужас установи, че лейтенантът не беше излъгал — палатковият лагер беше изчезнал.

Гудуин излезе до нея на тесния балкон.

— Нашият полк се бе оттеглил само на няколко мили, за да държим под око движението на бунтовниците. Сър Алфред ще бъде безкрайно нещастен, когато му съобщят, че домът му е бил пренаселен от варвари и донжуани, макар и само за кратко време.

Катрин не забеляза, че той сложи особено ударение върху думата „донжуани“. Беше толкова стресната от онова, което се бе случило през нощта, че изобщо престана да го забелязва. Затова пък Дерек Гудуин усещаше близостта й толкова по-силно. Съвършено оформеното тяло, едва прикрито под тънкия сатен, го привличаше неудържимо.

— Заминали са? — пошепна невярващо Катрин. — Без нито дума за сбогуване?

— Какво сте очаквали? Бунтовниците да ви помолят за позволение да ви напуснат?

В последната секунда Катрин успя да преглътне ядния отговор, който напираше на езика й. Не биваше да събужда подозрения.

— Смятам, че трябваше да ми съобщят, че се готвят да напуснат дома ми. Все пак опразниха почти до дъно килерите и винарската изба на баща ми, макар че иначе се държаха като цивилизовани хора.

— Чувал съм, че младият Стюарт бил много очарователен, имало жени, които след разговор с него били готови веднага да влизат в леглото му.

— Има жени — отговори ледено Катрин, — които са готови да отидат в леглото с всеки мъж, все едно дали им е симпатичен или не. Лично аз намирам принца по-скоро плах и много добре възпитан. Той се интересува единствено от мисията си, а и е твърде умен, за да си позволи неприлични постъпки в страната, която желае да завоюва за баща си.

— Това важи ли и за офицерите му? Някои от тях изглеждаха така брутални, сякаш бяха готови да вземат всичко, което им хареса, без да мислят за последствията.

— Ако искате да знаете дали аз и слугините ми сме били обект на похотливи желания от страна на бунтовниците, отговорът ми е не! Както вече казах, принцът е съвършен джентълмен, а хората му следват неговия пример.

— Много интересно… значи вие сте участвали доброволно?

— В какво съм участвала?

— Ами в онова, което през последните дни се разиграваше в тази стая — ухили се безсрамно Гудуин.

Бузите на Катрин пламнаха — не толкова от срам, колкото от гняв.

— Как смеете да ми говорите с този тон? И как посмяхте да влезете неканен в личните ми покои? Вън! Махнете се оттук, преди да съм се оплакала на началника ви!

Лейтенантът се ухили още по-безсрамно.

— О, не вярвам, че ще се оплачете. Ако все пак го направите, ще бъда принуден да ви обвиня в сътрудничество с врага.

Катрин го удари с все сила по лицето. Изненадата му беше толкова силна, че той отстъпи крачка назад.

— Махайте се оттук! — изкрещя като обезумяла тя. — Ако още веднъж ви видя на нашата земя, ще наредя да стрелят по вас!

Пръстите й оставиха червени следи по бузата му. Без да каже дума повече, той се обърна рязко и излезе навън. Когато вратата се затвори зад него, Катрин въздъхна облекчено и с треперещи пръсти изтри потта от лицето си. Този безсрамен тип нямаше никакво право да критикува поведението й! Даже ако тя тръгнеше да се разхожда чисто гола по улиците на Дерби в компанията на дузина слуги, това изобщо не го засягаше!

Но как, по дяволите, беше влязъл в къщата? Защо никой не го беше спрял на стълбата? Нима тя беше съвсем сама тук? Както по всичко личеше, Алекс бе предпочел да си тръгне, без да се сбогува със съпругата си. И Дейдре ли беше заминала? Нищо чудно да беше тръгнала със своя Алуин!

Е нали все пак успя да прогони натрапника Гудуин. Предпазливостта я накара да заключи грижливо вратата и да прибере ключа в джоба на халата си. Леденият полъх й напомни, че не беше затворила балконската врата, и тя побърза да го направи. Гледката през прозореца беше потискаща. Бунтовниците отстъпваха… Алекс я бе оставил… а полкът на Гудуин вече душеше в околностите в търсене на симпатизанти и съучастници на бунтовниците.

В следващия миг Катрин се вцепени. На стъклото се появи ухилено лице! Стана й ясно, че лейтенантът я бе измамил: той бе затворил вратата само привидно, а всъщност се беше скрил зад паравана! В следващия момент ръката му я сграбчи за китката и тя изстена от болка, защото рамото й едва не изскочи. Гудуин я блъсна грубо към стената и заби нокти в нежната кожа на шията й.

— Хайде, мисис Монтгомъри, искам да чуя виковете ви — подкани я подигравателно той. — Но да знаете, че няма кой да ви чуе. Няма и кой да ви се притече на помощ. Тук са само моите хора, двадесет и двама млади момци, които със сигурност ще ви пожелаят, ако ви видят в този миг. Двадесет и двама, скъпа мисис Монтгомъри! Играта ще продължи твърде дълго, не мислите ли?

Киселият му дъх й причини гадене и тя се опита да се освободи. Резултатът беше, че той я стисна още по-силно за гърлото и тя не можеше да си поеме въздух. Пред очите й затанцуваха черни звезди, устните й се оцветиха в синкаво. Щеше да се задуши, когато лейтенантът най-сетне разхлаби малко убийствената си хватка.

— Искам само онова, което с такава радост дарихте на якобитските си гости! Естествено предпочитам да имам под себе си покорна партньорка, но щом непременно държите да се отбранявате, така да бъде. Бих казал дори, че особено обичам огнените жени.

Той й позволи да си поеме въздух, пусна ръката й, но започна да мачка гърдите й. Катрин се разтрепери от отвращение, когато притисна едното зърно между палеца и показалеца си, но нямаше как да се отърве от натрапничеството му.

— Не се преструвайте, че това не ви доставя удоволствие — изсъска Гудуин. — Знаете ли колко пъти съм наблюдавал как се забавлявате с любовника си… понякога прави, друг път изотзад, като кучетата… Знаете ли, дърветата са извънредно полезни, не само като дърва и огрев, но и като наблюдателници. А когато човек има и далекоглед, може да види безкрайно интересни неща!

Той отново я стисна за гърлото и когато тя беше близо до припадък развърза колана на халата й, натъкна се отдолу на ризата на Алекс и посегна да разкъса това препятствие, за което обаче му бяха необходими и двете ръце. Катрин се възползва от възможността да напълни парещите си дробове с въздух и беше в пълно съзнание, когато жадните му устни завладяха гърдите й и остри зъби се впиха в едното зърно. Незнайно откъде, събра сили да го удари по главата и аметистовият й пръстен остави кървава следа съвсем близо до ухото му. От изненада и болка мъжът се отдръпна, тя го блъсна и се втурна към вратата, но ключът вече го нямаше в джоба й!

Гудуин се изсмя и вдигна нещо блестящо от килима.

— Всъщност нямах намерение да ви предложа възнаграждение за услугите, мисис Монтгомъри, но може би ще проявите малко повече готовност, ако ви обещая нещо. — Той окачи ключа на пръста си. — С други думи, скъпа моя Катрин — ако искаш да получиш този ключ, ще се наложи да си го заслужиш!

— Моля ви, отворете вратата! — изплака тя. — Моля ви! Ако ме пуснете да си отида, кълна се, че няма да кажа на никого за нечуваното ви поведение спрямо мен!

Гудуин се ухили самодоволно.

— Сигурно имаш предвид съпруга си, който е на хиляди мили оттук? Или може би любовника си, който е на път към Манчестър и с голяма вероятност вече ощастливява друга уличница?

— Не, лъжете се… Тълкувате погрешно нещо, което сте видели отдалече…

— Погрешно? — Той вдигна иронично вежди и скръсти ръце пред гърдите. — Бих желал да чуя по-ясно обяснение, скъпа мисис Монтгомъри.

— О, господи… — Очите на Катрин се напълниха със сълзи. — Той не ми е любовник. Той…

— Да? Може би добър стар приятел?

— Моля ви… вие не разбирате…

Гудуин мушна ключа в джоба си и разкопча мундира си.

— Всичко разбирам… Ти си тази, която не разбира. Ще си отида едва когато получа всичко, което искам от теб.

Катрин нямаше къде да избяга. Даже да успееше да мине покрай него и да излезе на балкона, никога нямаше да успее да се прехвърли през парапета и да се спусне по шпалира.

Тя се огледа като подгонено животно и погледът й падна върху машата, оставена пред камината. Тя беше желязна, дръжката и беше отлята като глава на сокол с извита човка. Отблъсна се от вратата и се хвърли към оръжието, но лейтенантът без усилия разгада намерението й и й подложи крак, така че тя се просна на пода в целия си ръст.

— Това не беше проява на гостоприемство — произнесе укорно той. — Нали не искаш да си помисля по какъв друг начин бих могъл да приложа този толкова интересно оформен уред, скъпа моя?

Катрин се изправи, хвърли се към гардеробната, затръшна вратата и спусна резето. От спалнята се чу подигравателен смях и много скоро след това по вратата подраскаха нокти.

— Коте, котенце, излез от скривалището си!

Веднага й стана ясно, че постъпи глупаво, като потърси убежище в това малко помещение. Тук нямаше нищо, което би могло да й послужи за оръжие, нищо, освен тоалетни принадлежности и масичката за фризиране, шишенца с парфюм, четки, гребени…

— Коте, котенце! — повика я отново Гудуин със сладникав глас. — Ей сега ще вляза, котенце!

Той изрита вратата с грубия си ботуш, лекото резе се поддаде, изтръгна се от пантите и отлетя надалеч. Катрин се притисна към задната стена, докато Гудуин се приближаваше триумфално. Ръцете й бяха скрити зад гърба, разкъсаната риза се беше разтворила и той впи жаден поглед в плоския корем, в русите косъмчета между бедрата, в гърдите, които се вдигаха и спускаха неравномерно, в разбърканите къдрици и леко отворените устни. Свали бавно мундира си, хвърли го настрана и измъкна ризата от панталона.

— Ела тук! — заповяда той. — Веднага!

Катрин не се помръдна. Само погледът й се стрелна към отворената врата.

Гудуин направи още една крачка към нея.

— Защо непременно искаш да ме разгневиш, красавице моя? Остави най-после тези глупави игрички и…

Катрин светкавично се хвърли напред и той видя в ръката и блестящ предмет. Успя да избегне първия удар, но вторият го улучи над ухото и върховете на сребърния гребен се забиха дълбоко в плътта му, разкъсаха кожата и спряха на тила. Мъжът изрева и посегна към злобното оръжие. Като видя окървавените си пръсти, отново изрева и се опита да го изтръгне, но успя едва при третия опит.

Катрин може би щеше да успее да се спаси в спалнята, но той я сграбчи за халата и я дръпна към себе си. Първият юмручен удар в лицето я накара да се олюлее, но той я задържа с кървавата си ръка и нанесе втори удар. Тя се опита да защити лицето си, но това само разпали гнева му и ударите станаха толкова силни, че главата и щеше да се пръсне.

Макар и замаяна от болка и ужас, тя чу как някой затропа с юмруци по вратата. Някой беше чул шума и вероятно искаше да й се притече на помощ, но вратата беше заключена и ключът беше у Гудуин!

Мъжът я метна на пода и се хвърли върху нея. Тежкото му тяло я лиши от всяка възможност да се движи. Ругаейки, той отвори панталона си и измъкна дебелото си копие. Разтвори с ръце и колене бедрата й и така грубо заби пръсти между срамните й устни, че тя изпищя от болка. Вече примирена с предстоящото изнасилване тя се помоли да дойде благодатният припадък и да я освободи от унижението. Стисна здраво очи, за да не вижда разкривеното му лице, но го чу да стене и грухти, макар че още не беше проникнал в нея. Изведнъж той изхърка и рухна върху нея…

— Мистрес! Мистрес Катрин!

Хладни пръсти помилваха бузата й и тя бавно отвори очи.

— Дейдре? — пошепна мъчително тя. — Дейдре, ти ли си?

— Слава богу, жива сте! А аз си помислих… помислих си…

Дейдре издърпа отпуснатото тяло на Гудуин, което беше затиснало господарката й, помогна на Катрин да седне и я прегърна утешително.

— Ранена ли сте? Той… Той успя ли да… — Тя не посмя да произнесе злокобната дума.

— Не, не… мисля, че не… Удари ме, искаше да ме вземе, но…

— Всичко свърши — утеши я Дейдре. — Мръсникът вече няма да наранява никого.

Катрин вдигна глава, за да види какво бе станало с насилника, но Дейдре я спря.

— Не го гледайте! — помоли с треперещ глас тя. — Опитайте се да станете, аз ще ви помогна. А после ми обещайте да излезете от гардеробната, без да се обърнете нито веднъж!

Изненадана от тази странна заповед, Катрин реши все пак да погледне, но любопитството й бе задоволено още щом видя машата, захвърлена на пода. Главата на сокола беше цялата в кръв, по извитата човка бяха полепнали парченца плът и снопчета косми. Стана й ясно, че стоновете и грухтенето на Гудуин не бяха звуци на удоволствие, а на борбата му със смъртта.

— Господи, Дейдре…

— Обещайте ми, че няма да гледате!

Катрин кимна послушно. Цялото й тяло се тресеше и тя сигурно нямаше да се задържи на крака, ако Дейдре не я беше подкрепила. Като отведе господарката си в спалнята, където беше по-светло, камериерката изпита ужас. По русите къдрици на Катрин лепнеше кръв, халатът и ризата висяха на парцали и също бяха окървавени, нежната кожа с цвят на слонова кост беше осеяна с драскотини и сини петна.

Дейдре не можеше да повярва, че всичката тази кръв е само на убития офицер в гардеробната. Стиснала очи, тя затвори вратата на малкото помещение, сложи Катрин да седне на леглото и хукна към кухнята за кърпи и топла вода.

— Бързо свалете тези дрехи, милейди… Трябва да ги почистим, преди някой… преди да сте настинали — промени тя изречението в последната секунда.

Шокът задейства. Зъбите на Катрин затракаха, устните й посиняха, ръцете й се вледениха. Дейдре й помогна да съблече разкъсаните дрехи и веднага ги хвърли в огъня. Изпаднала в апатия, Катрин й позволи да измие кръвта и да я увие в чист чаршаф. Камериерката излезе отново и се върна с цял вързоп мъжки дрехи.

— Мъжете не привличат погледите, щом тръгнат на път, за разлика от жените — обясни енергично Дейдре. — Побързайте моля ви, трябва да напуснем Розууд Хол, преди да са пристигнали още войници.

— Войници? — повтори Катрин, сякаш никога не беше чувала тази дума. Изведнъж споменът се върна и тя сграбчи китката на Дейдре. — Той каза, че къщата е пълна с войници и, че ако викам…

Дейдре я стисна за раменете.

— В къщата няма никой, нито един войник, нито един слуга…

— Но той каза…

— Излъгал ви е, за да ви сплаши, и както виждам, е успял, негодникът.

Дейдре огледа по-отблизо раните, които Гудуин беше причинил на господарката й. Лявата половина на лицето беше ужасно подута и почти скриваше окото. Груби пръсти бяха оставили червени следи по шията, които през деня щяха да се оцветят в зелено и синьо. По раменете и краката се виждаха многобройни сини петна. Гърдите бяха белязани от зъби, а четирите дълбоки драскотини на корема сякаш бяха направени от дива котка.

Младата жена отново изпита сляпата ярост от преди малко, когато бе видяла как английският офицер лежеше върху господарката й и се готвеше да я изнасили. Гневът й бе придал неподозирани сили и тя го бе удряла и удряла с машата, докато главата му се превърна в кървава маса.

— Дейдре?

Камериерката прогони от съзнанието си грозната картина и се опита да говори със спокоен глас.

— Ще облечем дрехите на мистър Дамиен, ще вземем два коня и ще препуснем към Спенс Хаус. Лейди Каролайн ще ни помогне да се скрием. Тя ви е майка и ще съумее да ви опази.

— Да ме пази? От какво? Той се опита да ме изнасили!

Дейдре задъвка долната си устна.

— Според мен най-важното е да отговаряте на всеки, който задава въпроси — и на лейди Каролайн, че не вие сте убили негодника. Може би е по-добре да кажете, че е нападнал мен, а вие сте ми се притекли на помощ и той ви е наранил. Да, точно така, това е много по-добре… по-сигурно…

— Но защо? Не е престъпление да се отбраняваш срещу изнасилване.

Дейдре въздъхна.

Разберете, обикновено британските офицери не изнасилват дами от висшето общество. Властите непременно ще се запитат какво е провокирало лейтенанта да се държи по този начин. Не бива да забравяте, че сте подслонили врагове на короната. Би могло да възникне подозрение, че сте се забавлявали с тях и това е дало повод на Гудуин да помисли, че ще приемете с готовност и неговите домогвания. В крайна сметка сигурно ще изкарат виновна вас, а не него! С една обикновена ирландска камериерка положението е съвсем друго. Благородниците вярват, че всички слуги имат леко поведение и те могат да се забавляват с тях, когато и където пожелаят. Офицерът никога не насилва младите слугини — като спи с тях той им оказва висока чест!

— Но тогава ще те осъдят за убийство!

— Може би — кимна Дейдре, — но първо трябва да ме хванат, това няма да им се удаде. Щом ви настаня на сигурно място при лейди Каролайн, ще изчезна безследно.

Катрин я погледна смаяно.

— Искаш да последваш бунтовниците? О, Дейдре, не го прави! Ако казаното от Гудуин е вярно, ако наистина отстъпват…

— Аз ще отстъпвам с тях. Шотландия е родината на съпруга ми, значи сега е и моя родина.

— Но…

— Моля ви, мистрес, нямаме време да водим излишни спорове. Решението ми е твърдо и дори вие няма да ме разубедите. Мястото ми е до съпруга ми. До последния ми дъх.

Катрин все още не беше в състояние да разсъждава ясно, но две мисли заседнаха в главата й: Дейдре не само й беше спасила живота, ами и беше готова да поеме цялата вина върху себе си, за да спести на господарката си неприятностите на разследването. Само преди половин година Катрин Аугустин Ашброк щеше да приеме това предложение с готовност, щеше да се залови жадно за всяка сламка, която й подаваха. Все едно кой беше наранен или дори убит — само тя да не пострада!

Втората мисъл беше, че Катрин Камерън никога не би проявила подобна подлост и страхливост. Щом разбра това, ръцете й престанаха да треперят, тя стана и бързо и сръчно облече дрехите на Дамиен.

— Гудуин каза, че бунтовниците са потеглили малко преди разсъмване — заговори спокойно тя. — Предполагаше, че тази вечер ще стигнат в Манчестър. Ще се наложи да яздим много бързо, ако искаме да ги настигнем.

Дейдре, която тъкмо закопчаваше мъжкия жакет, спря изненадано.

— Наистина ли казахте „ние“, мистрес?

Катрин й се усмихна ободрително.

— След всичко, което преживяхме заедно, наистина трябва да престанеш да ме наричаш „мистрес“. Ще се чувствам почетена ако отсега нататък виждаш в мое лице приятелка и ми говориш на ти. Е, уредихме и това… А що се отнася до въпроса ти — да, казах „ние“! Ние с теб ще тръгнем на север още сега. Шотландия е и моя родина и аз също съм длъжна да бъда до съпруга си.

Сериозните кафяви очи на Дейдре проследиха загрижено движенията на Катрин, която бързо сплиташе дългите си руси коси на дебела плитка.

— Според мен вие трябва… искам да кажа, ти не бива да вземаш такова решение, преди да си се посъветвала с лейди Каролайн или с мастър Дамиен.

— През следващите седмици мама ще е достатъчно заета със своите работи, а Дамиен… — Катрин въздъхна. — Той е якобит Дейдре, и работи за тях вероятно от години. Сега трябва да се погрижи за собствената си сигурност, за жена си и за нероденото си дете. Не искам да го излагам на опасност. Нито него, нито Хариет — нито пък теб.

— Но нали аз убих лейтенанта! Аз, с тежката маша!

— И аз вечно ще ти бъда признателна, че посегна към тази маша, Дейдре. Макар че той още преди това беше загубил доста кръв, защото му забих един от гребените си във врата. Ти ускори слизането му в ада, но аз също имам вина, че сега вече се пържи там.

— Ами мистър Камерън? Той ще се ядоса ужасно и сигурно ще те прати обратно… Алуин също няма да се зарадва, като ме види. Катрин напъха плитката си под широкопола филцова шапка. — Да вървим, Дейдре! Двете извършихме убийство, значи ще се справим и с двама бушуващи от гняв шотландци! — Тя улови ръката на камериерката си. — Спешно се нуждаем от тяхната закрила — наистина ли мислиш, че ще ни я откажат? Нима ще се усъмнят, че редом с тях ще бъдем на по-сигурно място, отколкото в Дерби?

— Не, няма — прозвуча дълбок мъжки глас откъм вратата, — но мога да ви назова десет основателни причини, поради които изобщо няма да имате случай да попитате господата за мнението им.

Двете жени изпискаха от ужас и се обърнаха към вратата. На прага стоеше сержант Джефри Питърс с насочен към тях мускет.