Марша Кенъм
Кръв от рози (10)

9

— Къде отиваш? — попита с прозявка Катрин.

— Доналд иска да отида с него в Дерби. — Алекс приглади една къдрица от челото й и с усмивка я целуна по слепоочието. — Продължавай да спиш.

— Колко е часът?

— Малко след пет.

— Божичко! — Тя се зарови по-дълбоко в топлите завивки. — Защо имам чувството, че не съм спала нито час?

— Защото това отговаря на фактите, ненаситна жено! Как не забелязах навреме, че Арчи непрекъснато пълнеше чашата ти!

Катрин отвори едното си око.

— Не виното ме задържа будна, а брендито.

Алекс се ухили безсрамно и натъпка ризата си в панталона.

— Не ми се вярва, че количеството, което облиза от кожата ми, е било чак толкова голямо!

— Омъжила съм се за развратник! — оплака се престорено тя. — Добродетелните мъже дори насън не мислят за такива неща.

— Искаш ли да се поправя?

— О, да! — Тя обви ръце около шията му. — Но би могъл да ме убедиш в противното, ако се върнеш в леглото.

Той се наведе и засмука зърното на гърдата й, което все още ухаеше на бренди и моментално щръкна очаквателно.

— Какво безсрамие! — гласеше коментарът му. — Не очаквах това от два пъти омъжена дама.

Катрин го целуна щастливо.

— Благодаря ти! Ти разбра какво означаваше за мен да имам истинска сватба… през цялото време да се усмихвам.

— Не съм напълно безчувствен, мадам.

— Но си напълно лишен от скрупули — предизвика го тя и уж неволно смъкна завивката, за да открие голото си тяло.

Алекс погъделичка с език пъпа й.

— Поддържай леглото топло, защото ще се върна скоро.

— Ще стопля бренди — обеща сънено тя. — Може даже да ти поръчам баня…

Алекс се облече бързо, като непрекъснато поглеждаше към нея, но тя не се помръдваше. Чуваше се само равномерното й дишане. Можеше само да се надява, че предстоящата задача е достатъчно важна, за да го откъсне от този рай.

Шедоу беше вече оседлан и изпръхтя нетърпеливо, като видя господаря си. Алекс го потупа по шията и му даде една ябълка.

— Учудвам се как това чудовище допуска до себе си чуждия коняр — отбеляза Доналд, който след продължителното сватбено празненство изглеждаше също така недоспал като Арчибалд, Струан и другите десетина мъже от личната си гвардия.

— Шедоу не е чудовище — отговори сърдито Алекс. — Всеки може да го оседлае, но не и да го възсяда. Вярно ли е, момчето ми?

Той се метна на гърба на огромния вран жребец, който след няколко дни в обора гореше от нетърпение да се поразтъпче. Алекс го пусна на воля, защото изпитваше същото удоволствие от ездата като коня си. Когато най-сетне спряха, за да изчакат другите, Струан ги настигна пръв, останал без дъх.

— Кълна се в бога! — простена русият великан. — Някой ден ще се обзаложа с теб за този жребец!

— Никога не бих се обзаложил на Шедоу — засмя се Алекс, — но се радвам, че мога да поговоря с теб на четири очи. Какво се е случило, докато ме нямаше? Снощи усетих силно напрежение срещу принца и лорд Джордж.

Струан зарови пръсти в лъвската си грива.

— Виновни са сивокосите типове, които непрестанно шепнат нещо в ухото на принца.

Двамата „типове“ бяха О’Съливан и Мъри, които от началото на кампанията насъскваха господаря си срещу генерала, макар че гениалността му на стратег беше извън всяко съмнение.

— Трябва някой да отстрани тези подлеци — продължи гневно Струан. — На тях трябва да благодарим, че се намираме насред Англия, вместо да си зимуваме на спокойствие в Единбърг, както настойчиво го съветваше лорд Джордж. На всичкото отгоре продължават да пускат слухове, че генералът бил таен агент на „сасенах“ и щял да получи тлъсто възнаграждение за залавянето на принца. Щом стигнахме в Карлайл, лорд Джордж, който явно вече не може да ги понася, обяви оттеглянето си!

— Какво?

— Ами да! А принцът имаше нужда от цели два дни, докато проумее, че армията обича и уважава лорд Джордж и има доверие само в него. Накрая започна да кърши ръце и да умолява лорд Джордж да поеме отново главното командване, защото през тези два дни офейкаха около триста души.

— Проклятие! — изгърмя Алекс. Бунтовническата армия не можеше да си позволи да загуби трима души, камо ли цели триста! — Нима принцът въпреки това продължава да си въобразява, че цяла Англия ще го подкрепи?

Струан се местеше неспокойно на седлото.

— Виж, лорд Джордж се закле, че ще започне отстъпление, ако и в Дерби не получим обещаната подкрепа от якобитите. В Дерби към нас се присъединиха не повече от двадесет души. В Манчестър все пак бяха двеста.

Значи по-малко от онези триста, които се бяха върнали по домовете си след новината за оттеглянето на лорд Джордж. Алекс не можеше да им се сърди — те бяха готови да защитават границите на страната си, но не виждаха смисъл да завладеят Англия. И той мислеше като тях…

„И какво според теб трябва да направя? Да дезертирам?“ — бе попитал той Катрин.

„Да… не… не знам…“

И Алекс не знаеше. Чувстваше се задължен да се бие до горчивия край, макар че много повече му се искаше да рискува живота си за ново начало.

 

— Това ли с истинското ви мнение, господа? Не мога да повярвам, че говорите сериозно! — Принц Чарлс беше изумен, когато му направиха предложение да се оттеглят към Шотландия. — Как можете дори да мислите за отстъпление, след като дотук постигнахме толкова много?

Водачите на кланове избегнаха погледа му, защото не им се искаше да повярват, че той е толкова заслепен да продължава да се надява, че може да влезе в Лондон.

Лорд Джордж беше единственият, който посмя да му каже истината в очите.

— Ваше височество, съобщиха ни, че херцог Къмбърленд…

— Да, да, знам — прекъсна го принцът. — Скъпият ми братовчед се е върнал в Англия, но армията му е изтощена. Докато те си почиват, ние отдавна ще сме в Лондон.

— Фелдмаршал Уейд очевидно възнамерява да ни препречи пътя при Лейчестър — продължи невъзмутимо генералът, — а той разполага с добри войници. Не сме в състояние да се справим с численото им превъзходство, след като досега демонстрирахме силата си, би било най-добре да се върнем в Шотландия и да зимуваме в Единбърг, както бе уговорено първоначално. Дотогава ще се разбере дали можем да очакваме подкрепа от английските якобити — което според досегашния ни опит е по-скоро съмнително.

— Значи не вярвате, че нашите шотландци са в състояние да победят армията на Къмбърленд или Уейд? — попита сърдито принцът.

— Тъкмо доверието, което имам в тях, ни доведе толкова далеч — отговори все така спокойно генералът. — Можем да спечелим още една битка — но само с цената на безброй мъртви и ако не получим стабилно подкрепление, в никакъв случай няма да се справим с втората или третата вълна.

Всички кимнаха в знак на съгласие. Принцът местеше поглед от едно лице към друго, докато накрая побледня като смъртник и не можа да предотврати треперенето на гласа си, когато извика ожесточено:

— Нима никой от вас няма да ме подкрепи, когато имам нужда от него? Никой ли не споделя вярата ми, че нашето дело е справедливо и ще успее — трябва да успее?

Представителите на различните кланове останаха мълчаливи — смаяни от толкова неблагодарност. Те бяха рискували живота на хората си, бяха изминали стотици мили в чуждата страна, от месеци живееха без семействата си, а сега трябваше да им кажат, че са страхливци!

Чарлс Стюарт се изправи бавно.

— Господа, ние сме на по-малко от сто и петдесет мили от Лондон. Вече буквално усещам миризмата на Темза, чувам дори подигравателния смях на Хановереца, който очаква от нас именно това — да се върнем точно когато сме пред вратата му! Не сте ли чули, че лорд Джон Дръмънд и шотландският му полк, подкрепен от доброволци, са пристигнали в Шотландия и бързат да ни се притекат на помощ? Не знаете ли, че във Фонтенбло е бил подписан договор, който ни осигурява военната подкрепа на френския крал.

— Да, чухме — отговори невъзмутимо лорд Джордж. — Чуваме от месеци, но къде са хората и оръжията, които Людовик ни обещава?

— Знам от достоверни източници, че в Кале чакат тридесет хиляди души, готови да прекосят Ламанша!

— Подходящият момент отдавна е пропуснат, Ваше височество. — Преди няколко месеца щяха да бъдат достатъчни дузина кораби, за да блокират Капала и да предотвратят завръщането на Къмбърленд и армията му от Фландрия. Вече не можем и не бива да разчитаме на французите, нито пък на „хилядите“ английски якобити, които уж щели да се присъединят към нас веднага щом прекосим границата.

— Те ще го направят, ще видите! — Принцът удари с юмрук по масата. — Само не бива да губим вяра! Липсата на вяра е единственото, което би могло да осуети окончателната ни победа. Всемогъщи боже, не бива да се предаваме! Тронът на Англия е в непосредствена близост до нас. Ако сега отстъпим, всичко постигнато ще е било напразно.

— Не сте прав — възрази спокойно Лохиел. — Ние си възвърнахме Шотландия и баща ви може най-сетне да се върне у дома.

— У дома? За да преживее срама, че армията му е отстъпила без убедителни причини?

— Още в Манчестър решихме да се оттеглим незабавно, в случай, че не получим обещаната подкрепа на английските якобити. Забравихте ли това, Ваше височество?

— Вие го решихте! — изрева принцът. — Аз не съм! Къде остана лоялността ви? Къде се изгуби смелостта ви? Къде е гордостта ви?

В залата се възцари мъртвешка тишина. Александър, който стоеше отстрана, огледа лицата на мъжете около масата. Както много пъти преди, принцът и днес беше хвърлил големия си коз, като беше апелирал към честта и гордостта на шотландците. Някои водачи на кланове седяха с вкаменени лица, други си разменяха погледи, изпълнени с неловкост — очевидно не знаеха как да се измъкнат от неприятната ситуация. Разумът им внушаваше, че в отстъплението няма нищо нечестно, защото алтернативата беше да изложат стотици и хиляди свои хора на безсмислен риск. Те не се страхуваха да се бият, но не бяха готови да умрат за дело, което нямаше никакви изгледи да успее.

Чарлс се успокои и кафявите му очи придобиха умолително изражение.

— О, господа, моля ви още веднъж да обмислите на спокойствие решението си. Ако продължавате да настоявате, че нямаме никакви шансове за успех, ще се подчиня на желанието ви колкото и да не ми се иска. Но първо ви моля да чуете какво ще кажат воините ви — тези смели мъже, които ще се бият като лъвове, стига само да не им попречим. Вярвайте във волята им за борба! Вярвайте и в самите себе си! След последен поглед към събралите се той излезе от стаята следван по петите от О’Съливан, Шеридън и Мъри. По време на обсъждането те не бяха взели думата, но сега без съмнение щяха да уверят принца, че са изцяло на негова страна, и отново да го насъскват срещу лорд Джордж.

Когато Лохиел изрази на глас това свое предположение генералът махна уморено.

— Това вече няма значение. Единственото, което е важно, е да спасим онова, което все още може да се спаси. Нямаме много време! Ако ще рискуваме ново настъпление, трябва да започнем, преди Къмбърленд да е възстановил силите си. А в случай на отстъпление не бива да чакаме, докато Уейд се приближи плътно до нас.

Алекс се покашля, за да даде знак, че иска да говори.

— И в двата случая обаче трябва да знаем съвсем точно къде се намират неприятелските войски и къде ще бъдат след двадесет и четири часа.

Лорд Джордж се усмихна.

— Познавате ли някой безумец, готов да иде на разузнаване?

— Познавам даже двама. Макайл и аз ще тръгнем само след час. Дайте ни дузина мъже от Манчестърския полк, които познават областта, и ще съберем цялата необходима информация.

— Съзнавате ли какъв риск поемате?

— Според мен е много по-рисковано да потеглим в едната или в другата посока, без да знаем какво ни очаква.

Лорд Джордж огледа чернокосия планинец със смесица от уважение и съжаление. Ако имаше на разположение само хиляда като него, никога не би отстъпил.

— Вземете толкова хора, колкото са ви необходими… и се извинете от мое име на капитан Макайл. Мога да си представя, че е имал по-приятни планове за днес, отколкото да тръгне на разузнаване.

Алекс кимна на Доналд и излезе от залата. Струан Максорли улови погледа му и го последва навън, без да са разменили дори една дума.

Алуин прокара пръст по устните на жена си и се задоволи с щастлива усмивка, макар че много му се искаше да нададе див вик. Очите на Дейдре бяха затворени, бузите й зачервени, по челото й бяха избили капчици пот, влажните й коси се бяха разпилели по възглавниците.

Тропотът на конски копита отклони за малко вниманието му, но веднага след това той отново се съсредоточи изцяло върху меките устни, които го привличаха неудържимо. Целуна ги нежно и бе възнаграден с блажена въздишка.

Тялото на Дейдре все още тръпнеше от любовната игра и тя едва събра сили да вдигне ръка и да помилва бузата на мъжа си.

— Можеш ли да си представиш колко щастлив ме направи? — прошепна той. — Мисля, че сънувам, и се опасявам, че всеки момент ще се събудя и ще се озова на коравата земя, загърнат във вълненото си одеяло.

Дейдре се усмихна. Все още не можеше да повярва, че беше спечелила любовта на мъж като Алуин Макайл. Въпреки признанието му в Блекпул, че е син на беден арендатор, той беше образован и познаваше света и хората. Редом с Александър Камерън беше общувал с европейската висша аристокрация, познаваше крале и кралици…

Тя разпери пръсти и отново се възхити на златния пръстен, който блестеше на ръката й.

— Когато преди няколко дни видях мистър Камерън в спалнята на господарката си, едва не припаднах. А когато ти пристигна вчера рано сутринта, сърцето ми направо щеше да се пръсне от щастие. — Тя се сгуши на гърдите му. — Обичам те, Алуин. Ще те обичам до последния си дъх.

— Ти си моята голяма любов — пошепна до ухото й той. — Моят живот.

Дейдре простена тихо, усетила, че членът му, който все още беше в нея, отново се втвърдява.

— Да не си мислеше, че толкова бързо ще се отървеш от мен? — ухили се той и бавно раздвижи хълбоците си.

Тя простена отново и невярващо поклати глава. Възможно ли беше да се слееш напълно с другото тяло и при това да се възнесеш на седмото небе?

Тласъците му ставаха все по-силни и тя усети как я заляха горещи вълни. Мълвейки непрестанно името му, тя се понесе отново към приказния свят на екстаза. Щом отново беше в състояние да мисли ясно, тя се помоли пламенно много скоро да се научи да доставя на Алуин поне една десета от това неописуемо удоволствие.

Неопитна, каквато беше, тя не знаеше, че желанието й е вече изпълнено. Не знаеше, че той тайно се надяваше никога да не претърпи провал като любовник, съпруг и приятел.

Двамата бяха почти заспали, когато някой почука на вратата.

— Макайл? — повика добре познат баритон. — Буден ли си?

Алуин промърмори някакво проклятие, преметна дългите с крака през таблата на леглото, удари болезнено малкия си пръст и закуцука към вратата. Докато съпругата му с кискане се увиваше в чаршафа, той открехна само на педя, готов да убие натрапника, ала като видя лицето на Александър, веднага разбра, че се е случило нещо важно.

— Кога трябва да дойда?

— След пет минути — отговори Алекс. — По дяволите, ужасно съжалявам! Нямаше да ти попреча, ако можех да го избегна.

Алуин кимна спокойно.

— След пет минути съм готов.

Алекс хвърли бърз поглед към спалнята на Катрин и като видя безпомощното му изражение, Алуин забрави, че и неговото любовно щастие бе грубо прекъснато.

— Какво ти е?

— Не знам как да й кажа… Не знам дали ще мога да изляза от стаята без нея…

Алуин чу зад гърба си шумолене на лен и усети върху гърба си хладна ръка. Дейдре се надигна на пръсти и погледна питащо, Александър.

— Много съжалявам, Дейдре…

Младата жена побледня и се вкопчи в ръката на съпруга си.

— Ще се… ще се върнете ли?

— Не съм сигурен — призна Алекс.

— Разбирам… Казахте ли вече на милейди?

— Не, аз… тъкмо смятах…

— Ако желаете, аз ще й кажа — пошепна Дейдре. — Може би така ще е по-добре и за двама ви.

— Тя никога няма да ми прости, ако не се сбогувам с нея.

Въпреки собствената болка Дейдре изпита съжаление към него.

— Напротив, ще ви прости, сигурна съм. Отначало ще се ядоса, но гневът ще й помогне да се справи с първите, най-тежките часове. После лека-полека ще разбере, че така е било най-добре. Моля ви, сър… тя беше толкова щастлива… не искам да си спомня единствено мъчителната раздяла…

Алекс кимна.

— Благодаря, Дейдре. Само ви моля да не й казвате веднага. Може пък довечера да сме отново тук… — Той замлъкна, защото знаеше, че почти не съществува такава вероятност. Алуин вече се обличаше и Алекс посегна към леденостудените ръце на Дейдре. — Кажете й, че я обичам… че ще дойда да я взема…

— Ще й кажа — обеща Дейдре и очите й се напълниха със сълзи. Когато мъжът й отиде при нея, тя го прегърна устремно и зарови лице на гърдите му. Алуин я притисна до себе си и стисна здраво зъби, за да залази самообладание.

— Обичам те — проговори дрезгаво той. — Ще се върна веднага щом мога.

— Пази се, моля те — изплака тя. — Внимавайте един за друг, моля ви!

Алуин я целуна за последен път и соленият вкус на мокрите й устни се запечата завинаги в паметта му.