Марша Кенъм
Кръв от рози (1)

Пролог

Блекпул, август 1745 година

Катрин Ашброк Камерън стоеше до прозореца и се взираше унесено през леко замъгленото от дъха й стъкло. Навън валеше проливен дъжд, улиците бяха празни, калдъръмът блестеше, а в локвите се отразяваха светлините на многоетажните къщи.

Тя беше в Блекпул от четири дни — цяла вечност за нетърпеливата млада дама. В пристанищния град миришеше на риба и отпадъци, на въглищен прах от огромните товарни кораби, на немити тела, които ден след ден изкарваха хляба си с тежък труд. Твърде необичайна обстановка за красивата и разглезена благородническа дъщеря.

Докато погледът й напразно търсеше нещо в пустата улица, тънките й пръсти си играеха с пръстена на лявата й ръка, украсен с прекрасен аметист — единствения предмет, който й напомняше, че последните пет седмици не бяха само сън. Наистина ли бяха минали едва пет седмици откакто беше напуснала бащиния си дом в Дерби? Струваше й се, че са минали пет години — или пет десетилетия, защото животът й се беше променил напълно, а най-много се бе променила тя самата.

Само допреди месец тя беше безгрижна и невероятно разглезена, вярваше, че винаги може да наложи волята си и да си играе безнаказано с мъжете. Днес обаче беше много по-зряла и мъдра от другите осемнадесетгодишни девойки и това се дължеше на преживяното през последния месец. Доскоро беше безкрайно радостна и доволна, че е най-ухажваното момиче на сто мили околовръст, а сега копнееше за един-единствен мъж. И точно този мъж я беше отпратил и тя не знаеше дали някога щеше да го види отново…

Потънала в мислите си, Катрин очерта с пръст пътя на една дъждовна капка по стъклото.

След сбогуването тя живееше в състояние на замаяност, което обгръщаше света около нея в лека мъгла. Само блестящият пръстен с аметист й напомняше какво беше преживяла. Щом я връхлетяха спомените, гърлото й пресъхваше и в очите й запарваха горещи сълзи. Брат й Дамиен, който днес следобед беше пристигнал в Блекпул, за да я прибере вкъщи, бе забелязал само след няколко минути, че се е случило нещо ужасно, но отначало беше изтълкувал погрешно объркването и треперенето й.

— Ако Камери те е принудил да извършиш нещо против волята си, ще го удуша със собствените си ръце! — беше изръмжал той, измъчван от угризения на съвестта, защото не беше съвсем невинен за съдбата на сестра си.

Само до преди няколко седмици Катрин безсрамно щеше да се възползва от ситуацията в своя изгода и да преувеличи безмерно изживените страдания, за да се представи като достойна за съжаление жертва, но сега вече не беше в състояние да се държи по този начин.

— Не… не, Дамиен, той не ме е принуждавал за нищо… В началото не ми обръщаше внимание и говореше с мен само когато не можеше да го избегне. Мисля, че беше готов да удържи на думата си, да анулира брака ни и да ме върне у дома, ако…

Дамиен я сграбчи за раменете и я принуди да го погледне.

— Продължавай!

— Аз… аз вече не го исках — пошепна с болка Катрин. — Даже го умолявах да ме остави в Шотландия, но той не искаше и да чуе…

— Всемогъщи боже! Умолявала си го? Значи ли това, че си се влюбила в този мъж? — попита невярващо братът.

Катрин изхълца и падна в прегръдката му.

— Не исках да се влюбя… нямам представа как се случи, но е вярно… Да, Дамиен, аз го обичам! Обичам го и го мразя едновременно, защото той… той нямаше право да ми причини това!

Докато Дамиен безпомощно милваше косите й, не знаейки какво да отговори, Катрин си помисли, че няма как да обясни защо ожесточените противници изведнъж се бяха превърнали в любовна двойка.

— Обичам го, Дамиен! Чувството е ужасно, болезнено и прекрасно. Не знам как може да бъде всичко едновременно, но с така.

— Той споделя ли чувствата ти?

— Да — отговори тя съмнително бързо. — Да, той ме обича, но е своенравен и смята, че в Шотландия няма да съм на сигурно място както при семейството си в Англия. Не е ли това ирония на съдбата? — Тя се изсмя горчиво и посегна към кърпичката, която Дамиен й подаде, за да изтрие сълзите от очите си. — Когато ме принуди да го последвам на север като заложница, изобщо не беше загрижен за съдбата ми. Нали именно аз открих, че е якобитски шпионин! Беше толкова нагъл и неучтив, че през цялото време беснеех от гняв и изобщо не изпитах страх. А после, когато попаднахме в наистина трудна ситуация, беше винаги до мен… Страхът ми изчезна… Знам, че разказът ми звучи ужасно объркано… Сигурно вече ме считаш за луда?

— В никакъв случай, моя мила Кити — усмихна се Дамиен. — По дяволите, още от самото начало трябваше да се сетя, че ще се случи нещо такова! Трябваше да го разбера още първата вечер!

— Нямах представа, че и ти можеш да изпитваш романтични чувства, скъпи братко — подсмръкна Катрин, — камо ли пък, че вярваш в любовта от пръв поглед!

— Това няма нищо общо с романтиката. Обаче, когато Хамилтън Гарнър ви свари в градината и ме повика, веднага забелязах, че целувката те е замаяла. Очевидно и лейтенантът го е забелязал. Смея даже да твърдя, че именно затова предизвика на дуел твоя смел шотландец.

Катрин се изчерви до корените на косата си.

— Хамилтън… възстанови ли се от раните си?

— Само след седмица беше на крака. Върна се в драгунския си полк и се впусна да търси мистериозния мистър Монтгомъри, който като че ли се беше разтворил във въздуха заедно със съпругата си. Вероятно Гарнър и до днес щеше да претърсва пътищата между Дерби и Лондон с войниците си, ако полковник Хейлфард не беше откомандировал полка му. След като вестта за акостирането на Чарлс Стюарт на Хебридите се потвърди, полкът бе изпратен да подсили гарнизона в Единбърг.

— Единбърг? — извика стреснато Катрин. — Хамилтън е в Шотландия?

— И това би могло да се нарече ирония на съдбата, не намираш ли? Ако клановете наистина се опитат да върнат Стюарт на трона с военна сила, Хамилтън Гарнър и Александър Камерън ще се изправят един срещу друг на бойното поле, за да си дадат кървав реванш.

По гърба на Катрин пролазиха студени тръпки. Много добре си спомняше разкривеното от дива омраза лице на Хамилтън, когато се бе заклел да отмъсти на мъжа, който не само го беше победил на дуел, но и му бе отнел най-желаното момиче в цял Дербишиър. Сър Алфред Ашброк, бащата на Катрин, беше член на парламента, влиятелна личност, чиито връзки можеха да бъдат от голяма полза за един млад офицер — а Хамилтън Гарнър искаше да направи бърза кариера в армията!

— Младото поколение Ашброкови наистина не отговаря на вложените в него очаквания — ухили се Дамиен. — Дъщерята признава, че е влюбена в брата на главата на най-южния шотландски клан, а пък синът, мечтаният наследник, само след няколко дни ще се изправи пред олтара с неприлична бързина, за да избегне скандала!

— Хариет? — Катрин пое въздух. — Хариет чака дете от теб?

— Да, да, Хариет е бременна — и е по-красива от всякога, поне според мен. Когато татко научи, че ще се женя, гневът му беше много по-страшен, отколкото вечерта след прибързаната ти женитба, макар че ти сигурно не можеш да си го представиш. На всичкото отгоре Хариет отказа да се омъжи за мен, преди да сме изяснили каква е съдбата ти. Надявам се, че най-сетне ще се успокои и ще излезе от стаята си, за да я отведа пред олтара.

— Господи, ще имаме бебе! — пошепна Катрин, все още не можейки да осъзнае случилото се.

 

— Бебе… — повтори тя и сега, докато стоеше сама пред прозореца и се вслушваше в трополенето на дъжда. Всъщност трябваше да бъде ужасена от състоянието на приятелката си, защото детето, създадено извън брака, беше нечуван позор. Много млади жени в това положение биваха изгонвани от семействата си и обществото ги избягваше като прокажени. Само преди два месеца Катрин щеше да се възмути многословно от неприличното поведение на Хариет, но междувременно беше разбрала от собствен опит, че страстта може да бъде по-силна от разума. Даже изпитваше мъничко завист към приятелката си, която нито за миг нямаше да се съмнява в любовта на Дамиен, докато тя трябваше да се задоволи с пръстена на ръката си.

Горещи сълзи нависнаха по дългите ресници на Катрин и се стекоха бавно по бузите й. Почувства се безкрайно самотна… В тялото й не беше покълнал нов живот, който би й доказал, че миналото не е било само великолепен сън. Александър Камерън я беше дарил с прекрасното чувство, че е обичана и закриляна — но само за няколко дни! След това отново я беше изложил на непоносима самота. Беше разрушил самите основи на живота й и бе оставил зад себе си поле от руини…

Тя вече не беше невинна девица, а копнееше за нежности, които възпламеняваха сетивата й, копнееше за изкусителен любовен шепот, който да стопли душата й.

„Аз те обичам, Катрин. Знам, че сега ми се сърдиш и може би се съмняваш в думите ми, но аз наистина те обичам и ти се кълна в тази любов и в живота си, че ще дойда да те взема веднага щом мога.“

Отчаяна, тя притисна чело о студеното стъкло на прозореца.

— О, Алекс — прошепна тя, — така искам да ти вярвам…

Катрин затвори очи и си го представи, застанал на фона на величествения шотландски залез. Вятърът рошеше дългите черни къдрици, лицето му беше неразгадаемо, а състоянието на духа му беше също така непредвидимо като времето в суровата му родина. Движеше се с грацията на пантера — и беше не по-малко опасен!

В началото тя го смяташе за безсърдечно чудовище, но се оказа, че е сгрешила. Узна, че е бил само на седемнадесет години, когато трябвало да гледа как Ани Максорли, момичето, на което се бил заклел във вечна любов и вярност, било брутално изнасилено от трима мъже и убито. Двама от негодниците — племенници на могъщия херцог Арджил, загинали от ръката му. Тъй като бил обвинен в двойно убийство, той избягал в чужбина и прекарал петнадесет години в изгнание. Страшните преживявания в младостта довели дотам, че издигнал около себе си непревземаема стена и избягвал всяка сериозна връзка.

Когато за първи път го срещна на обляната от слънце поляна в близост до Розууд Хол, той се готвеше да се завърне в Шотландия. Шпионин ли беше, след като постоянно държеше очите и ушите си отворени на път от Франция за родината си? Предател ли беше? Отнасяше се критично към политическия фанатизъм, но държеше да помогне на брат си Доналд, главата на уважавания клан Камерън, който се намираше в незавидно положение, притиснат между разума и верността към краля.

Гордост, семейна чест и лоялност — това бяха понятия, над които Катрин изобщо не се беше замисляла. Сега те се въртяха постоянно в главата й, защото Александър я бе направил Камерън, макар и насила…

— Мистрес Катрин? — Мекият женски глас изтръгна Катрин от нерадостните размишления. Тя се обърна бързо и с трепереща ръка приглади полите си. Дейдре О’Шеа, ирландската камериерка, на която години наред не беше обръщала внимание, през последните пет седмици беше станала вярна съюзница и добра приятелка. Без да се оплаква, момичето мина през всички неудобства и препятства, през които беше минала и господарката му — и също се влюби в шотландец, в най-добрия приятел на Александър Камерън. По време на опасното пътуване по море от Шотландия до Блекпул двете млади жени бяха поверени на неговата закрила.

Алуин Макайл имаше вглъбеното изражение на философ, владееше шест езика и пишеше стихове — и в същото време беше единственият мъж, който имаше смелостта да кръстоса меч с Алекс, когото беше последвал доброволно в изгнание и с когото беше преживял безброй приключения.

— Да, Дейдре?

— Брат ви иска да знае дали ще вечеряте с него.

— Не съм гладна.

Дейдре видя следите от сълзи по бледите бузи на Катрин и загрижено смръщи чело.

— Трябва да се храните, за да сте силна.

Катрин се насили да се усмихне.

— Кажи на Дамиен, че предпочитам да вечеряме заедно в стаята ми. Ще взема нещо леко. Имаме да си кажем още толкова много неща, а времето напредва…

Дейдре сложи за миг ръка на рамото й.

— Не бива да се тревожите. Мастър Дамиен знае кое е най-доброто за вас.

Какво й бе казал Александър на сбогуване? „Свободна си да решиш дали ще се представяш за съпруга или за вдовица.“ Той беше във връзка с Дамиен и сигурно му бе изпратил всички необходими документи.

— Какво ли е най-доброто за мен? — прошепна Катрин. — Да се престоря, че съм дошла да погостувам на семейството си, докато мъжът ми е на делово пътуване в колониите? Или да твърдя, че съм овдовяла и желая да започна нов живот сред близките си? И в двата случая имам право да разполагам по свое усмотрение с богатството му…

Под името Рефър Монтгомъри Алекс беше спечелил много пари с търговия. Доскоро Катрин с удоволствие щеше да се хвали с богатството на съпруга си, но сега то изобщо не я интересуваше. Пръстите й се плъзнаха нежно по дебелата карирана наметка, която беше метната на един стол. По време на уморителното пътуване от Шотландия до Блекпул тя я бе предпазвала ефикасно от суровите морски ветрове. За съжаление беше в цветовете на клана Камерън и тя не смееше да я отнесе у дома. През последните дни двамата с Алуин Макайл бяха обиколили всички модни салони в града, защото Алекс беше възложил на приятеля си да обезщети съпругата му за загубата на целия й гардероб. Шест големи сандъка едва побраха разкошните рокли, много по-елегантни от онези, които беше притежавала преди, но тя предпочиташе да се загърне в скромната вълнена наметка.

— Какво ще правиш сега? — обърна се тя към Дейдре.

— Какво имате предвид? — попита стъписано камериерката.

Катрин я погледна пронизващо.

— Не е нужно да се връщаш с мен в Дерби, ако не искаш, достатъчно е една от нас да е нещастна.

Бузите на Дейдре се обляха в гъста червенина.

— Къде другаде бих могла да отида?

— Можеш да се върнеш с Алуин в Шотландия. — Сълзи задавиха гласа на Катрин. — Слушай, Дейдре, не искам заради мен да се откажеш от възможността да бъдеш щастлива. Върви с него! Ако те помоли, върни се с него в Шотландия.

— Не мисля, че ще го направи — отговори шепнешком Дейдре. — Двамата с мистър Камерън си приличат много, опасявам се.

Долната устна на Катрин затрепери още по-силно.

— Ужасно съжалявам, Дейдре. Аз те въвлякох в тази дяволска бъркотия…

Ирландката енергично вирна брадичка.

— Аз съм ви камериерка от осем години и ви придружих доброволно. Освен това преживяхме вълнуващо приключение, не намирате ли и вие? Само за няколко седмици видяхме толкова нови неща… Не, мистрес Катрин, не съжалявам за нищо, и вие също не бива да съжалявате.

Катрин кимна в знак на съгласие. Как да съжалява, че бе опознала блаженството в обятията на Александър Камерън? В родителския дом винаги се бе чувствала самотна, защото баща и почти не я забелязваше, а майка й постоянно сменяше любовниците си и им посвещаваше повече внимание, отколкото на децата си. Предоставена на грижите на гувернантки и прислужници, Катрин отрано се научи да крие потребността си от любов. Защитните й бариери рухнаха едва когато откри същото изражение в очите на Александър. И той се страхуваше да не бъде наранен, затова предпочиташе да остане независим. Нищо чудно, че двамата се завъртяха във вихрушка от противоречиви чувства, докато най-сетне се намериха.

Няколко седмици наред Катрин беше на седмото небе, но полетът свърши неочаквано, когато Александър неумолимо я стовари на борда на „Кърлей“.

Той се бе заклел, че щом опасността отмине, ще дойде да я вземе, но това обещание не й носеше утеха. В Ахнакари, заобиколена от другите жени от клана Камерън, тя се чувстваше много по-сигурна, отколкото в Дерби, защото Розууд Хол вече не беше нейният дом. Освен това не можеше да се отърве от подозрението, че Александър я бе отпратил само защото беше англичанка. Брат му Доналд, „Камерън от Лохиел“, бе свикал мъжете от клана за участие в борбата на Стюартите за английския трон. Ако наистина се стигнеше до война, Алекс без съмнение щеше да се бие в първите редици срещу привържениците на Хановерците и животът му постоянно да виси на косъм…

— Алуин знае ли какво изпитваш към него? — попита изведнъж Катрин. — Казала ли си му, че го обичаш?

Камериерката отново се изчерви и смутено сведе очи към пода.

— Дейдре, иди при него и му кажи! Пожертвай гордостта си, щом така трябва… — Катрин се усмихна през сълзи. — С тези дебелокожи шотландци трябва да се прилагат само радикални средства.

— Само че… мистър Макайл е…

— Той е също така безогледен и упорит като мистър Камерън! Тази прекрасна двойка явно е твърдо решена всеки ден на зазоряване да излага живота си на риск, а при залез да се радва, ако е още жива. — Тя помълча малко и прибави доста по-меко. — Ти си права — никога няма да забравим какво преживяхме през последните седмици, но не искам да пропуснеш най-голямото от всички приключения. Върни се при него, Дейдре, и му кажи, че го обичаш… Може би това е последната ви възможност да бъдете щастливи.

* * *

Дейдре позволи на господарката си да я отведе до вратата. Тревожеше се, че теменуженосините очи на Катрин бяха пълни с дълбока тъга, докато по-рано искряха високомерно, ала не можеше да отрече, че почти приятелското отношение с Катрин Ашброк беше безкрайно приятно, след като години наред беше получавала само резки заповеди. В началото Дейдре също беше изпълнена с недоверие към Александър Камерън и Алуин Макайл, считаше ги за шпиони, предатели и негодници и се опитваше да заключи сърцето си за очарованието на Алуин. Много скоро обаче се предаде.

Когато плахо почука на вратата му, той тъкмо обличаше чиста риза.

— Дейдре! Случило ли се е нещо?

— Не, сър, исках само да се сбогувам с вас. Утре рано напускаме Блекпул.

Алуин я погледна стъписано, после бързо закопча ризата си и я напъха в панталона.

— Аз… май не разбирам…

— Много е просто. Исках да ви спестя усилието утре да пожертвате за нас няколко минути от скъпоценното си време.

Сивите му очи се присвиха.

— Имам чувството, че ми се сърдите. По каква причина?

— Да ви се сърдя? — Дейдре си заповяда да издържи на погледа му, макар че много й се искаше да избяга. — Защо да ви се сърдя?

Алуин й посочи стол.

— Не желаете ли да седнете?

— Не, благодаря, нямам намерение да ви досаждам.

Мъжът въздъхна и зарови пръсти в пясъчнорусата си коса.

— Това ми напомня за разговорите ни по времето, когато бузата ми трябваше да усети учудващата сила на пръстите ви.

— Надсмивайте ми се спокойно, сър, но…

— Това беше за втори път — прекъсна я Алуин.

— Какво искате да кажете?

— През последните две минути два пъти ме нарекохте „сър“.

— Как иначе да ви наричам? Все пак аз съм само камериерка.

— Аха! Значи имате предвид непреодолимите класови различия между нас двамата?

— Те така или иначе съществуват — отговори спокойно Дейдре. — Баща ми беше горски пазач, а мама работеше като прислужница в кухнята и се грижеше за тринадесетте си деца. Това са факти, които говорят сами за себе си. — Тя отметна гордо глава. — Моля ви, не ме разбирайте погрешно — аз не се срамувам от произхода си и държа на онова, което съм днес. Сама се научих да чета и пиша, научих и други неща, които бяха важни за мен. Мама щеше да се гордее с мен, защото не посещавах чуждите легла, за да увелича малко възнаграждението си. Като цяло съм доволна от себе си и не се нуждая от пренебрежителна благосклонност.

Алуин се ухили с разбиране.

— Вие май ме смятате за социален реформатор.

Почервеняла от гняв, Дейдре се обърна рязко, за да излезе от стаята, но той бързо сложи ръце на раменете й.

— Пуснете ме! Не ми е приятно, когато си правят шеги за моя сметка.

— Нямах никакво намерение да си направя шега за ваша сметка — увери я тържествено Алуин. — Имам много повече основания да се шегувам със собственото си умение да се преструвам. — Той я обърна към себе си. — Ако произходът наистина е решаващ за стойността на човека, аз изобщо не мога да се меря с вас.

— Аз… не ви разбирам — заекна Дейдре.

— Веднъж се възхитихте на благородството ми. Аз наистина отидох в изгнание с Алекс, но мотивите ми не бяха нито благородни, нито безкористни, мис О’Шеа. Макар че израснахме като млечни братя, Алекс е син на главата на клана, докато аз съм само пети син на беден арендатор. Случайно сме се родили през няколко дни и тъй като майката на Алекс починала от родилна треска, майка ми била назначена за кърмачка. Вследствие на това аз имах всички привилегии, които обикновено са достъпни само за аристократите. Когато трябваше да реша дали да се откажа от лукса, с който вече бях свикнал, или да избягам с Алекс в чужбина, изборът не беше особено труден…

— Но… но вашата лоялност към мистър Камерън и неговото семейство не е престорена, нали?

— Не, и съм готов да се закълна в това. Готов съм по всяко време да жертвам живота си за някой Камерън, макар да знам, че дори тогава няма да изплатя и една стотна от задълженията си към тях.

Дейдре смръщи чело.

— Аз пък съм сигурна, че Камерънови не очакват обезщетение и ще се ужасят, ако ви чуят да говорите така.

— Защо? Защото са свикнали да се отнасят към хората с пренебрежителна благосклонност?

Като чу от устата му израза, който самата тя бе употребила преди минути, Дейдре разбра колко глупави бяха страховете й и ръцете й сами се плъзнаха към лицето му. По гърба й полазиха горещи тръпки, когато Алуин обхвана лицето й и притисна устни в нейните. Тя отговори на целувката с нарастваща страст и изпита горчиво разочарование, когато той изведнъж се откъсна от нея и я отдръпна от себе си на цяла ръка разстояние.

— Защо се отдръпна? — попита неразбиращо тя. — Не ме ли желаеш?

Той я погледна отчаяно.

— Господи, Дейдре, само да знаеше колко силно те желая!

— Защо тогава се колебаеш?

— Защото… — очите му бяха жадно впити в меките й, влажни устни. — Защото утре трябва да ви напусна и не искам да те направя нещастна… Трябва да обуздая желанието си, преди да ме е надвило окончателно. — Той стегна мускулите на ръцете си, за да я задържи далече от себе си.

Дейдре помълча малко и попита:

— Значи мислиш, че няма да бъда нещастна, ако утре просто си тръгнеш и ме оставиш с неосъществени мечти и копнежи?

— Дейдре…

— Аз не се боя, Алуин. Ти си добър човек, мил и деликатен, и аз те обичам. — Тя се усмихна с безкрайна болка. — Наистина ли ще ми посочиш вратата?

С треперещи пръсти мъжът приглади една къдрица от челото й.

— Най-голямото ми опасение беше, че ще дойдеш при мен само от благодарност. Мислех си… по дяволите! Исках поне веднъж в живота си да се проявя като благородник и да не те докосвам, за да докажа, че не искам от теб само това. Защото… защото ти означаваш много повече за мен, Дейдре.

— Вече ти подарих с готовност сърцето и душата си — отговори шепнешком ирландката. — Искам и тялото ми да ти принадлежи.

— Дейдре… — В сърцето на Алуин здравият човешки разум се бореше с горещата страст. — Само да имахме повече време!

— Но нямаме. Ако не ти е достатъчно това, което имаме тук и сега, ако не искаш да рискуваш душевното си спокойствие, значи не ме обичаш достатъчно и се задоволяваш с красиви думи.

Тя се опита да се откъсне от него, но той я задържа и бавно я привлече в обятията си. Устните му помилваха слепоочието й и тази милувка беше също така нежна като треперещите му ръце, които се плъзнаха по гърба й.

— Даже ако господ ни е отредил да прекараме сто години заедно, аз ще имам чувството, че не съм имал достатъчно време за теб.

Дейдре мушна пръсти под ризата му.

— Тогава не е ли по-добре да използваме всяка минута?

Алуин капитулира окончателно и я отнесе на леглото си.